© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТЪР ВАСИЛЕВ срещу БЪЛГАРИЯ
(жалба № 62544/00)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
21 декември 2006г.
ОКОНЧАТЕЛНО
21/03/2007
Решението става окончателно при обстоятелствата по член 44, § 2 на Конвенцията. Може да бъде предмет на редакторска преработка.
По делото на Петър Василев срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:
Г-нП. Лоренцен, Председател,
г-жаС. Бoтушарова,
г-нK. Юнгвирт,
г-жаM. Цаца- Николовска,
г-ндж. Бoрего Борего,
г-жаР. Ягер,
г-нM. Вилигер, съдии,
И г-жа К. Уестердик, секретар на отделението,
След като се оттегли на заседание на 27 ноември 2006г.,
Предоставя следното решение, постановено на горепосочената дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 62544/00) срещу Република България, заведена в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Петър Христов Василев, роден през 1967г. и живеещ във Варна (“жалбоподател”) на 8 юни 2000г.
2. Жалбоподателят беше представляван от г-жа E. Димитрова, адвокат, практикуващ във Варна.
3. Българското правителство (“Правителството”) беше представлявано от г-жа М. Караджова от Министерство на правосъдието.
4. На 9 юни 2005г. Съдът обяви жалбата за частично недопустима и реши да уведоми Правителството за оплакванията на жалбоподателя относно (1) обхвата и естеството на съдебния контрол на законосъобразността, упражнен от вътрешните съдилища по апелативни производства след декември 1999г.; (2) бързината на вътрешните решения в отговор на обжалванията на жалбоподателя от 1 декември 1999г. и 2 май 2000г.; (3) правото на участие на жалбоподателя в съдебните заседания в отговор на обжалванията му от 1 декември 1999г. и 2 май 2000г.; и (4) правото жалбата му от октомври 2000 г. да бъде разгледана от съд. Съгласно разпоредбите на член 29 § 3 от Конвенцията, той реши да разгледа жалбата по същество и по допустимост.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
A. Наказателно производство срещу жалбоподателя
5. На 18 март 1999г. е откраднат камион, съдържащ кухненски уреди, докато е паркиран в жилищен квартал. Няколко часа по-късно, действайки по сигнал, полицията задържа жалбоподателя, който избягва и негов съучастник докато разтоварват кухненските уреди от откраднатия камион.
6. На 19 март 1999г. жалбоподателят е обвинен, inter alia, в кражба в големи размери, което представлява тежко умишлено престъпление. Обвиненията срещу него са изменени на 14 и 29 април 1999г.
7. Предварителното следствие приключило на 30 април 1999г.
8. На 7 юли 1999г. Варненска окръжна прокуратура внася обвинителен акт срещу жалбоподателя във Варненски окръжен съд. Жалбоподателят е обвинен, че в съучастие с други лица, обвиненият заедно с него и неидентифицирано трето лице, което избегнало ареста, опитали да извършат кражба в големи размери на кухненски уреди и да откраднат камиона.
9. Варненски окръжен съд започва разглеждане на делото на 9 февруари 2000г.
10. В решение от 28 ноември 2000г. жалбоподателят е признат за виновен от Варненски окръжен съд за кражба на значителна сума (член 195 § 2 от Наказателния кодекс) по отношение на кухненските уреди. Обвиненията за кражба в големи размери , кражба на камиона и collusion са отхвърлени като недоказани. Жалбоподателят е осъден на пет години затвор и също е предишна условна присъда от две години лишаване от свобода. Времето, проведено от жалбоподателя в досъдебното задържане е намалено от присъдата, която да се излежи. На неконкретизирана дата жалбоподателят обжалва решението.
11. В решение от 28 април 2001г. Варненски апелативен съд потвърждава решението на по-нисшия съд и постановява, че наложената на жалбоподателя присъда е справедлива и законна, като се има предвид престъплението, за което е признат за виновен. На неконкретизирана дата жалбоподателят завежда касационна жалба срещу решението.
12. В окончателно решение от 8 април 2002г. Върховният касационен съд потвърждава решението на по-нисшия съд.
B. Задържането на жалбоподателя и неговите обжалвания срещу него
13. Жалбоподателят е арестуван на 18 март 1999г. по подозрение, че е извършил кражба в големи размери.
14. Когато е обвинен на 19 март 1999г. жалбоподателят е задържан под стража по заповед, издадена от следовател и потвърдена от прокуратурата. Посочената за задържането на жалбоподателя причина била, че е извършил престъпление скоро след освобождаването му под гаранция на 1 март 1999г. в контекста на предварителното следствие относно обвинение в изнудване. Това производство впоследствие е прекратено на 18 ноември 1999г. И наложената гаранция е отменена.
15. Когато обвиненията срещу жалбоподателя са изменени от следовател на 14 април 1999г. не са посочени конкретни основания за продължаване на задържането му.
16. На неконкретизирана дата жалбоподателят подава първата си жалба срещу задържането, която Варненски окръжен съд разглежда на заседание на 26 април 1999г. Съдът я отхвърля, тъй като намира задържането на жалбоподателя за задължително доколкото той е обвинен в сериозно умишлено престъпление и също, че съществува риск той да се укрие или да извърши друго престъпление като се има предвид неговото криминално минало, наличието на условна присъда срещу него, която ще влезе в сила, ако бъде признат за виновен в това производство и факта, че той е извършил ново престъпление скоро след като е освободен под гаранция в контекста на предишното следствие за изнудване.
17. Когато обвиненията срещу жалбоподателя са изменени от следовател на 29 април 1999г. не са дадени конкретни основания за продължаване на задържането му.
18. Следващата жалба на жалбоподателя с дата 19 юли 1999г. и последвана от второ искане от 3 септември 1999г., е отхвърлена с решение на Варненски окръжен съд на 24 септември 1999г., което е потвърдено на 11 октомври 1999г. от Варненски апелативен съд. Съдилищата постановили, че задържането на жалбоподателя било задължително, тъй като е обвинен в тежко умишлено престъпление, защото е извършил друго престъпление скоро след като е освободен под гаранция в контекста на второто наказателно производство и че съществува опасност той да се укрие или да извърши друго престъпление.
19. В друго обжалване с дата 1 и 10 декември 1999г., жалбоподателят твърди, че срещу него има недостатъчни доказателства, че е виновен, че има промяна в обстоятелствата, отнасящи се за неговото задържане, защото неговото здравословно състояние се е влошило и семейството му изпитва тежки финансови затруднения без него. С решение от 15 декември 1999г. Варненски окръжен съд, на заседание при закрити врата, отхвърля неговата жалба, което по-късно е потвърдено от Варненски апелативен съд на 27 декември 1999г. Съдилищата констатират, че няма нови обстоятелства, които изискват преоценка на необходимостта да се продължи задържането на жалбоподателя, защото той не е обосновал твърденията си относно влошаването на здравословното му състояние и финансовото състояние на неговото семейство. Съдилищата също отбелязват, че срещу него има и друго висящо предварително следствие.
20. На заседанието от 6 март 2000г. пред Варненски окръжен съд, адвокатът на жалбоподателя отново обжалва задържането му и твърди, че състоянието на семейството се е влошило и че неговото здравословно състояние също продължава да се влошава. Съдът отхвърля жалбата същия ден, което при следващо обжалване е потвърдено от Варненски апелативен съд на 20 март 2000г. Съдилищата счели, че твърденията на жалбоподателя не въвеждат нови факти или обстоятелства, които да изискват преоценка на основанията за неговото задържане. В допълнение, те счели, че задържането на жалбоподателя било задължително, защото е обвинен в сериозно умишлено престъпление, че в такива случаи има законова презумпция, че той може да се укрие или да извърши ново престъпление и че жалбоподателят не е представил достатъчни доказателства за противното.
21. В следващата жалба с дата 26 април 2000г., но подадена на 2 май 2000г., жалбоподателят твърди, че съдилищата преди не са разгледали специфични доказателства, че той може да се укрие или да извърши друго престъпление, за да оправдаят неговото продължително задържане. Той твърди, че те просто са се позовали на характера на престъплението, в което е обвинен и са счели, че задържането му е задължително в такива случаи. Варненски окръжен съд не разгледал незабавно жалбата на жалбоподателя, и така на 29 май 2000г. жалбоподателят се обърнал с молба към председателя на Варненски окръжен съд да отстрани председателстващия съдия по неговото дело, защото както твърди, тя умишлено бавела производството и отхвърляла жалбите му срещу задържането, без да посочва конкретни доказателства в подкрепа на нейните решения.
22. И двете молби на жалбоподателя са разгледани и отхвърлени от следствения съд на закрито заседание на 30 май 2000г. Варненски окръжен съд счел, че жалбоподателят отново не е представил нови доказателства, нито е указал нови обстоятелства, които да изискват преоценка на основанията за неговото задържане. На заседание на 15 юни 2000г. адвокатът на жалбоподателя повторил неговото обжалване срещу задържането му, като цитирал предишните основания за своето искане. Варненски окръжен съд отхвърлил жалбата същия ден, тъй като счел, че твърденията на жалбоподателя не представляват нови факти, които да изискват преоценка на основанията за неговото задържане. Жалбоподателят обжалвал двете решения на 16 юни 2000г., но на 26 юни 2000г. Варненски апелативен съд потвърдил решенията на по-нисшото съдилище на подобни основания.
23. На 23 октомври 2000г. жалбоподателят подал последната жалба срещу неговото задържане. Той твърдял, че продължителността на самото задържане, която към този момент била над деветнадесет месеца, противоречи на целите и задачите на мярката задържане на подсъдим под стража. Той претендира, че вече няма доказателства, че той може да се укрие, да извърши друго престъпление или да препятства следствието и възразява срещу позоваването на съдилищата на тежестта на престъплението като основно основание за отказ на жалбите му срещу задържането. Варненски окръжен съд се произнесъл по тази жалба, след като е излязъл с решението на заседанието от 28 ноември 2000г. Според протокола на заседанието, той потвърждава задържането под стража на жалбоподателя въз основа на тежестта на извършеното престъпление, поведението на жалбоподателя и строгостта на наложената му присъда.
II. РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Основания за задържане
24. Релевантните разпоредби на Наказателно-процесуалния кодекс (“НПК”) и практиката на българските съдилища преди 1 януари 2000г. са обобщени в решенията на Съда по няколко подобни дела (виж при другите, Николова срещу България [GC], no. 31195/96, §§ 25-36, ECПЧ 1999-II, Илийков срещу България, no. 33977/96, §§ 55-59, 26 юли 2001г. и Янков срещу България, no. 39084/97, §§ 79-88, ECПЧ 2003-XII (извадки).
25. От 1 януари 2000г. правният режим на задържане по НПК е изменен с цел да се осигури съответствие с Конвенцията (ТР 1-02 Върховен касационен съд). Влезлите в сила изменения и получената в резултат практика на българските съдилища са обобщени в решенията на Съда по делата на Добрев срещу България (no. 55389/00, §§ 32-35, 10 август 2006г.) и Йорданов срещу България (no. 56856/00, §§ 21-24, 10 август 2006г.).
B. Обхват на съдебния контрол върху досъдебното задържане
26. Въз основа на релевантното право преди 1 януари 2000г., когато се произнасят по жалби срещу досъдебно задържане на лице, обвинено в извършването на “сериозно” престъпление, вътрешните съдилища по принцип не разглеждали факти и аргументи относно наличието или отсъствието на опасност даден обвиняем да се укрие или да извърши престъпления, и заявявали, че всяко лице, обвинено в извършването на сериозно престъпление трябва да бъде задържано под стража, освен, ако изключителни обстоятелства не диктуват друго (виж решенията на вътрешните власти, критикувани от Съда в делата на Николова и Илийков, и двете цитирани по-горе, и Запрянов срещу България, no. 41171/98, 30 септември 2004г.).
27. През юни 2002г., тълкувайки изменените разпоредби за досъдебното задържане, Върховният касационен съд излага, че когато се разглежда жалба срещу досъдебно задържане, задачата на съдилищата е не само да потвърдят дали първоначалното решение за задържане под арест е законосъобразно, но също така да установят дали продължилото задържане все още е законно и обосновано. В такива производства съдилищата трябва да разгледат всички налични доказателства по всички релевантни аспекти, включително размера на гаранцията, в зависимост от случая (ТР 1‑02 Върховен касационен съд).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателят се жалва по член 5 § 4 от Конвенцията (1) че съдилищата не са разгледали всички аспекти, релевантни към законосъобразността на лишаването му от свобода по смисъла на Конвенцията, (2) че не му е било предоставено правото на публично гледане в отговор на всички негови обжалвания, (3) че някои от тях не били решени “бързо”, и (4) че съдилищата не са се произнесли по неговата жалба от 23 октомври 2000.
Член 5 § 4 от Конвенцията предвижда:
“Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”
29. Правителството оспорва аргументите на жалбоподателя и претендира, че властите са му предоставили ефективна процедура, посредством която той ефикасно би могъл да оспори законността на задържането му. Те считат, че вътрешните съдилища са разгледали всички аспекти на законността на задържането на жалбоподателя адекватно и подробно, и са направили това въпреки наличието на изискване за задължително задържане при случаи на сериозни умишлени престъпления по време на част от въпросния период. Правителството се позовава на обосновката на вътрешните съдилища при отхвърляне на жалбите на жалбоподателя срещу задържането му и че те са намерили, че задържането му е оправдано, доколкото е съществувал риск, че той може да се укрие или да извърши друго престъпление като се има предвид неговото криминално минало, наличието на условна присъда срещу него и факта, че той е извършил друго престъпление скоро след като бил освободен под гаранция по друго производство. В допълнение те се позовават на възможността, използвана от жалбоподателя, да обжалва отново пред Варненски апелативен съд, който също разгледал основанията на жалбите му и ги отхвърлил. Правителството също така отбелязва, че жалбоподателят не е успял да представи доказателства, че няма опасност той да се укрие или да извърши друго престъпление в жалбата от 6 март 2000г.
Правителството се съгласява, че не всички жалби на жалбоподателя са били разгледани в открити заседания. Обаче те представят аргумента, че през посочения период жалбоподателят е подал осем жалби срещу задържането, които били разгледани от вътрешните съдилища. Някои от тях били отхвърлени на заседание при закрити врата, а други на открито заседание, което те заявяват, че е било в съответствие с приложимото законодателство в релевантното време. Освен това те отбелязват, че някои от жалбите били разгледани преди промените на правния режим на задържане от 1 януари 2000г. и някои незабавно след това.
На последно място Правителството излага, че жалбите на жалбоподателя са били решени бързо и че неговата жалба от 23 октомври 2000г. е отхвърлена на открито заседание на Варненския окръжен съд на 28 ноември 2000г.
30. Жалбоподателят поддържа оплакванията си и претендира, че властите не са му осигурили процедура, посредством която той би могъл ефикасно да оспори правомерността на неговото задържане. Той също така претендира, че другите предварителни следствия срещу него, върху чието наличие са се позовали властите в своите решения, за да продължат задържането му, междувремeнно били прекратени и че съдилищата на са положили необходимото усилие да проверят дали техният статус се е променил, а просто повторили използваните по- рано от тях аргументи, за да отхвърлят обжалванията. В допълнение, независимо дали е имало висящи предварителни следствия срещу него, по време на задържането му през март 1999г. той е имал чисто криминално минало, което е трябвало да бъде взето под внимание от властите. Отделно, той претендира, че съдилищата не са взели сериозно под внимание неговите твърдения за значително влошаване на здравословното му състояние, докато е бил задържан, и е следвало да разпоредят извършването на специализирани, обективни прегледи, за да се преценят неговите претенции. Във всеки случай жалбоподателят твърди, че в отговор на обжалванията му вътрешните съдилища не са извършили обективен и пълен анализ и не са разгледали конкретната ситуация, условие и обстоятелства. Жалбоподателят също така оспорва необходимостта, както се твърди от Правителството, той да предостави на съдилищата доказателства в подкрепа на неговите обжалвания, за да ги убеди в липсата на основание за задържането му. Освен това той отбелязва, че наличието на несъвършен правен режим за задържане преди 1 януари 2000 г. и неговите опити да го използва по никакъв начин не може да са аргумент в негова вреда.
По отношение на липсата на открити заседания в отговор на някои от неговите обжалвания, жалбоподателят отбелязва, че правният режим на задържане по НПК както преди, така и след 1 януари 2000г., изисквал такива жалби да се разглеждат при открити врата и в присъствието на задържания, едно изискване, което невинаги е било съблюдавано от вътрешните съдилища.
На последно място жалбоподателят поддържа своето твърдение, че някои от обжалванията не били решени бързо и че тези забави не били по негова вина.
A. Допустимост
31. Съдът отбелязва, че на 9 юни 2005г. той обявил оплакванията на жалбоподателя относно производствата по обжалванията преди декември 1999г. за недопустими.
32. Съдът също отбелязва, че оплакванията на жалбоподателя по отношение на периода, последващ гореспоменатата дата не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Той също отбелязва, че те не са недопустими на други основания. Следователно, те трябва да бъдат обявени за допустими.
B. По същество
33. Съдът подчертава, че арестувани или задържани лица имат право на преглед във връзка с процедурните и материално-правни условия условия, които са от съществено значение за законността на тяхното лишаване от свобода по смисъла на Конвенцията. Това означава, че компетентният съд трябва да разгледа не само съответствието с процедурните изисквания, заложени във вътрешното право, но също и разумността на подозрението, дало основание за ареста и законността на преследваната от ареста и последвалото задържане (виж Николова, цитирана по-горе, § 58).
В допълнение, съд, който разглежда жалба срещу задържане трябва да предостави гаранции за съдебната процедура. Производството трябва да бъде състезателно и винаги трябва да гарантира “равнопоставеност” между страните, прокурора и задържания. В случай на лице, чието задържане попада в обхвата на член 5 § 1 (c), се изисква изслушване (виж Aсенов и други срещу България, решение от 28 октомври 1998г., Сборник с постановления и решения 1998‑VIII, стр. 3302, § 162 и цитираната по-горе Николова, § 58).
Накрая, член 5 § 4 от Конвенцията също така гарантира правото на бързо съдебно решение относно законността на задържането (виж Rutten v. the Netherlands, № 32605/96, § 52, 24 юли 2001г, недокладвано).
34. По отношение на оплакването на жалбоподателя относно ограничения обхват и характер на съдебния контрол на законността, Съдът отбеляза в началото, че това оплакване е много подобно на онези по предишни дела срещу България, където са установени нарушения (виж Николова, §§ 54‑66 и Илийков, §§ 88‑106, и двете цитирани по-горе).
35. По подобен начин, Съдът констатира, че вътрешните съдилища по настоящото дело, при разглеждане на жалбите на жалбоподателя срещу задържането му, са се позовали на предвидените по закон разпоредби, изискващи задължително задържане за сериозни умишлени престъпления, практиката на Върховния съд, която изключва разглеждане на въпроса дали има “разумно подозрение” срещу задържания и на фактите, отнасящи се до вероятността той да се укрие или да извърши друго престъпление. Според тази практика, едно лице, обвинено в “сериозно умишлено престъпление” се задържа под стража, освен, ако не докаже извън всяко съмнение, като тежестта за доказване се носи от него или нея, че не съществува дори хипотетична опасност да се укрие, да извърши ново престъпление или да препятства правораздаването. Презумпцията, че съществува такава опасност може да се отхвърли само при изключителни обстоятелства, такива като обездвижването на задържането лице поради болест (виж параграф 24 по-горе и цитираните тук позовавания).
36. В допълнение Съдът отбелязва, че вътрешните съдилища, цитирайки липсата на нови обстоятелства, ефективно са отказали да разгледат по същество ред жалби на жалбоподателя само поради тяхната подобност с някои предишни обжалвания (виж параграфи 19, 20 и 22 по-горе). Така, те не са взели под внимание новоповдигнатите аргументи, свързани с неговото здраве и семейно състояние. Освен това, те не отчели, че изтеклото време и етапа на производството били сами по себе си отделни фактори, които се отразяват и може да опровергаят необходимостта от продълженото задържане на жалбоподателя.
37. В настоящия случай вътрешните съдилища също така изглежда, че са тълкували погрешно измененията на НПК от 1 януари 2000г. и са продължили да прилагат съществувалия по-рано несъвършен подход, според който жалбоподателят трябва да докаже извън всяко съмнение, че не съществува дори хипотетична опасност той да се укрие, да извърши друго престъпление или да препятства правосъдието.
38. Като взема предвид гореизложеното Съдът констатира, че на жалбоподателя са отказани гаранциите, предвидени в член 5 § 4 на Конвенцията поради ограничения обхват или липсата на съдебен преглед на законността на задържането му под стража след декември 1999г. Следователно, налице е нарушение на горната разпоредба в това отношение.
39. С оглед на тази констатация Съдът не намира за необходимо да разследва дали тези несъвършени съдебни прегледи били извършени бързо, нито дали всички от тях са довели до окончателно решение (виж, mutatis mutandis, Николова, § 65, и Илийков, § 106, и двете цитирани по-горе).
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
40. Член 41 от Конвенцията предвижда:
“Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение. Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
41. Към момента на подаване на жалбата жалбоподателят претендира да му бъдe присъдено обезщетение за вреди за твърдени нарушения на Конвенцията в размер, какъвто Съдът намери за уместен. След известяване на част от неговите оплаквания на ответното правителство, жалбоподателят не подаде подробна претенция за обезщетение по справедливост заедно със становището си представено в отговор. Той просто претендира за 40,000 евро (EUR) като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, породени от нарушението на член 5 § 4 от Конвенцията. Правителството не представи коментар.
42. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е доказал своята претенция за обезщетените по справедливост в горепосочената сума. Все пак, като взема под внимание всички обстоятелства по делото и своята съдебна практика по подобни дела (виж, mutatis mutandis, Tанко Тодоров срещу България, № 51562/99, § 60, 16 октомври 2006г. и Спасов срещу България, № 51796/99, § 69, 23 октомври 2006г.) и като решава по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя EUR 800 за неимуществени вреди, плюс всеки данък и такса евентуално дължим върху тази сума.
B. Разходи и разноски
43. Жалбоподателят също така претендира за всички направени разходи и разноски, но не указва размера на тази претенция. Правителството не коментира.
44. Съдът подчертава, че според правило 60 от Правилника на Съда всяка претенция за обезщетение по справедливост трябва да бъде детайлизирана и представена в писмена форма, заедно със съответните подкрепящи документи и в рамките на срока, определен за подаване на становище по същество на жалбоподателя, “при неизпълнение на това съдебният състав може да отхвърли претенцията изцяло или частично”. В настоящия случай, той отбелязва, че жалбоподателят не представил споразумение за адвокатски хонорар със своя представител, нито одобрен график за извършената правна работа пред Съда. В допълнение, той не е представил никакви фактури или разписки за други разходи. С оглед на неспазването от страна на жалбоподателя на горепосоченото изискване, Съдът не присъжда обезщетение за разходи и разноски.
C. Лихва за просрочване
45. Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.
КАТО ВЗЕ ПРЕДВИД ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява останалата част от жалбата за допустима;
2. Установява нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията поради ограничения обхват или липса, на съдебен преглед на законността на задържането под стража на жалбоподателя след декември 1999г.;
3. Отсъжда
(a) че Ответната държава следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата на влизане на решението в сила, съгласно член 44, § 2 от Конвенцията, EUR 800 (осемстотин евро) за неимуществени вреди, които се конвертират в български лева по фиксинга към деня на разплащането плюс всеки един или такса евентуално дължими;
(b) от датата на изтичане на гореспоменатите три месеца до разплащането, ще се дължи проста лихва върху сумата при ниво, равно на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за обезщетение по справедливост.
Изготвено на английски и известено писмено на 21 декември 2006г., на основание на Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Клаудия УeстердикПеер Лoренцен
СекретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy