© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ПЕТКО ЙОРДАНОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 33560/06)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
26 юли 2012
Настоящото решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото Петко Йорданов cрещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:
Пейви Хирвеле (Пайви Хирвела), председател,
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на отделението,
след обсъждане в закрито заседание на 5 юли 2012 г.,
постанови следното решение, взето на посочената дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 33560/06) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българския гражданин г-н Петко Христов Йорданов („жалбоподателя“) на 8 август 2006 г.
2. Жалбоподателят се представлява от г-н В. Стоянов, адвокат в Пазарджик. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите агенти – г-жа В. Христова и г-жа M. Коцева от Министерството на правосъдието.
3. На 21 февруари 2011 г. жалбата бе съобщена на Правителството.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателят е роден през 1956 г. и живее в Пазарджик.
A. Наказателното преследване срещу жалбоподателя
5. На 1 януари 1994 г. Пазарджишката следствена служба образува наказателно производство за убийство срещу жалбоподателя. Последният е обвинен, че е пробол с нож лице на име Б.Ф. Задържан е от 1 до 3 януари 1994 г. По време на разследването следователят извършва оглед на местопрестъплението, събира веществени доказателства, разпитва наколко свидетели, организира очни ставки помежду им и нарежда да бъдат направени няколко съдебномедицински, психиатрични и технически експертизи. Жалбоподателят е изправен на съд пред Пазарджишкия окръжен съд.
6. На 24 септември 1998 г. Пазарджишкият окръжен съд признава жалбоподателя за виновен за убийството на Б.Ф. и го осъжда на десет години лишаване от свобода. Присъдата е намалена на седем години лишаване от свобода от Пловдивския апелативен съд. Решението на апелативния съд е потвърдено на 5 октомври 1999 г. от Върховния касационен съд.
7. На 13 януари 2000 г. Пазарджишката районна прокуратура образува досъдебно производство за лъжесвидетелстване срещу лице на име Г.Л., което е било свидетел по делото на жалбоподателя. С окончателно решение от 20 март 2001 г. Пазарджишкият районен съд признава Г.Л. за виновен по повдигнатите обвинения.
8. Въз основа на това решение Пазарджишката окръжна прокуратура отправя искане за възобновяване на наказателното производство за убийството на Б.Ф. С решение от 25 октомври 2001 г. Върховният касационен съд отменя осъдителната присъда на жалбоподателя на основание, че свидетелят Г.Л. е дал лъжливи показания, и нарежда възобновяване на наказателното производство за убийство, като връща делото в досъдебна фаза.
9. Между октомври 2001 и април 2005 г. не е извършено нито едно следствено действие.
10. Между 11 април 2005 и 28 юли 2006 г. следователят разпитва шестима свидетели за събитията от 1 януари 1994 г. и прави очна ставка на свидетелите.
11. На 25 юли 2006 г., като се позовава на член 368 от новия Наказателно-процесуален кодекс, жалбоподателят се обръща с молба до окръжния съд последният да изиска от органите на досъдебното производство да приключат разследването в двумесечен срок. Молбата не е разгледана от съда.
12. На 20 септември 2006 г. жалбоподателят е официално обвинен в убийството на Б.Ф. и е разпитан от следовател. На 8 декември 2006 г. делото е внесено в Пазарджишкия окръжен съд.
13. Първото съдебно заседание, насрочено за 18 януари 2007 г., е отложено поради отсъствие на адвоката на жалбоподателя. Окръжният съд провежда две други заседания на 29 януари и 9 март 2007 г.
14. С решение от 9 март 2007 г. окръжният съд признава жалбоподателя за виновен в убийството на Б.Ф. Въз основа на събраните доказателства съдът установява, че на 1 януари 1994 г. при остра разпра жалбоподателят е пробол с нож жертвата, подозирайки я в опит за проникване чрез взлом, на същата дата в дома си. При определянето на наказанието окръжният съд отбелязва наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства: жалбоподателят има чисто съдебно минало; има постоянна работа, семейство и се ползва с добро име; здравословното му състояние не е добро; не е извършил друго престъпление между 1994 и 2007 г.; признал е фактите; от обстоятелствата, за които се обвинява, до осъждането му са изминали тринадесет години, срок, надхвърлящ разумната продължителност на едно наказателно производство. Като отчита всички тези обстоятелства, съдът приема, че е редно да приложи член 55, алинея 1 от Наказателния кодекс и да определи наказание лишаване от свобода под най-ниския предел, предвиден за убийство. Жалбоподателят е осъден на четири години лишаване от свобода. С оглед изпълнението на присъдата съдът решава да приспадне времето от една година и шест мецеца, което жалбоподателят е излежал след първата си осъдителна присъда. Присъдата е потвърдена на 10 юли 2007 г. от Пловдивския апелативен съд, който повтаря мотивите на по-долната инстанция. Жалбоподателят подава касационна жалба.
15. С решение от 23 януари 2008 г. Върховният касационен съд изменя решението на по-долната инстанция в частта му, отнасяща се до определеното на жалбоподателя наказание. ВКС приема в частност, че апелативният съд не е отчел едно допълнително смекчаващо обстоятелство, а именно душевното състояние на жалбоподателя в момента на извършване на престъплението. Вечерта, когато той пробожда Б.Ф., неизвестно лице е било проникнало чрез взлом в дома му и жертвата е била разпозната от дъщерята на жалбоподателя като извършител. Така в момента на действие жалбоподателят е бил емоционално афектиран от станалите събития, което му е попречило да осъзнае в пълнота последиците от действията си. На това основание Върховният касационен съд решава да намали допълнително наказанието, осъждайки жалбоподателя на три години лишаване от свобода. Решението на по-долната инстанция е потвърдено в останалата му част.
16. Жалбоподателят е задържан и изпратен в Софийския затвор за излежаване на присъдата. Освободен е на 6 ноември 2008 г.
Б. Издаденото на жалбоподателя свидетелство за съдимост
17. През септември 2006 г. жалбоподателят поисква от бюрото за съдимост при Пазарджишкия районен съд да му бъде издадено свидетелство за съдимост, което му е необходимо за кандидастване за работа.
18. Въпросното свидетелство му е издадено на 12 септември 2006 г. с валидност шест месеца. В него е вписано, че заинтересованото лице е осъдено за убийство с решение от 24 септември 1998 г. на Пазарджишкия окръжен съд и че решението е придобило сила на пресъдено нещо на 5 октомври 1999 г. В свидетелството не са упоменати отмяната на осъдителната присъда и възобновяването на наказателното производство.
19. Жалбоподателят излага, че поради съдържанието на свидетелството за съдимост интервюто му за работа се проваля.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И СЪДЕБНА ПРЕКТИКА
A. Наказателен кодекс
20. Съгласно член 115 от Наказателния кодекс (по-долу НК) убийството се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години.
21. Член 55, алинея 1, точка 1 от НК дава възможност на компетентния съд да определи на обвиняемия наказание под най-ниския предел от предвидения в Наказателния кодекс за извършеното престъпление, когато прецени, че са налице изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства.
Б. Наказателно-процесуален кодекс
22. Член 239a от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. (по-долу НПК (стар)) и членове 368 и 369 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г. (по-долу НПК (нов)) позволяват на лице, привлечено като обвиняем, да подаде молба пред първоинстанционния съд за ускоряване на наказателното производство срещу него в досъдебната фаза (вж. Димитров и Хамънов срещу България (Dimitrov et Hamanov c. Bulgarie), № 48059/06 и № 2708/09, §§ 38 – 45, 10 май 2011). Законодателните разпоредби, уреждащи това вътрешноправно средство, са отменени на 28 май 2010 г.
В. Законът за отговорността на държавата за вреди
23. Разпоредбите на членове 1 и 2 от този закон, както и резюме на съдебната практика на българските съдилища във връзка с прилагането им, могат да бъдат открити в решение Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 46 – 49.
Г. Вътрешноправни разпоредби, уреждащи издаването и обжалването на свидетелства за съдимост
24. Издаването на свидетелства за съдимост, организацията и функционирането на бюрата за съдимост, които издават тези документи, са били уредени с наредба от 24 януари 2000 г. на министъра на правосъдието (Наредба № 1 от 24.01.2000 г. за организацията и работата на бюрата за съдимост). Тя е била в сила до 4 март 2008 г.
25. По силата на разпоредбите от въпросната наредба свидетелствата за съдимост се издават въз основа на личен бюлетин за за съдимост, съдържащ сведения за предишни осъждания на съответното лице. Базите данни на отделните бюра за съдимост се създават ex officio въз основа на подадена от вътрешните съдилища информация. При отмяна на дадена присъда и възобновяване на делото в личния бюлетин и в свидетелството за съдимост подлежат на вписване фактът и съответното решение на Върховния касационен съд (член 5, алинея 3 от наредбата на министерството).
26. Постоянният адмнистративен контрол върху работата на бюрата за съдимост е поверен на председателя на районния съд, към който се намира бюрото, или на посочен от него съдия от същия съд (член 47, алинея 1 от наредбата на министерството). Председателят на съда или определеният от него съдия извършва най-малко по една ревизия на шест месеца на намиращото се към неговия съд бюро за съдимост (алинея 2 от същия член).
27. С решение от 23 юли 2009 г. българският Върховен административен съд е приел, че свидетелството за съдимост се явява индивидуален административен акт. Следователно заинтересованите лица могат да обжалват редовността му пред административните съдилища (Решение № 10005 от 23.07.2009 на ВАС по адм. д. № 12315 от 2008 г.). Но в определение от 17 декември 2009 г. (Определение № 15645 от 17.12.2009 на ВАС по адм. д. № 13899 от 2009 г.) и в решение от 11 януари 2011 г. (Решение № 342 от 11.01.2011на ВАС по адм. д. № 10160 от 2010 г.) същата инстанция уточнява, че е редно да се прави разлика между решението на компетентния орган да откаже или да издаде свидетелство за съдимост и съдържанието на издаденото свидетелство: решението на компетентния орган се явява наистина индивидуален административен акт, който може да се оспори пред административните съдилища, докато съдържанието на свидетелството подлежи на оспорване само пред по-горестоящия административен орган съгласно член 81, алинея 2 от Административнопроцесуалния кодекс (по-долу АПК).
28. Съгласно член 84 от АПК жалбата пред по-горестоящия административен орган следва да бъде подадена в четиринадесетдневен срок от издаването на оспорвания акт и то чрез органа, издал въпросния акт. Последният има право да поправи съдържанието на акта в седемдневен срок от получаването на жалбата (член 91, алинея 1 от АПК). Ако не сметне за необходимо да коригира акта, изпраща жалбата на по-горестоящия административен орган (член 92, алинея 1 от АПК).
29. По-горестоящият административен орган се произнася с мотивирано решение в четиринадесетдневен срок от получаването на жалбата. Той може да отхвърли жалбата или да задължи компетентния орган да издаде искания акт (член 97 от АПК). Решението се съобщава на заинтересованите лица (член 98 от АПК).
ПРАВОТО
I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
30. Жалбоподателят твърди, че воденото срещу него наказателно производство от 1994 до 2008 г. не е било проведено в разумен срок. Той привежда член 6 § 1 от Конвенцията, гласящ следното в относимата му към случая част:
„Βсяко лице, при решаването на (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд.”
A. Допустимост
1. Относно спазването на шестмесечния срок
31. Съдът отбелязва веднага, че жалбоподателят се жалва от общата продължителност на образуваното срещу него наказателно производство, продължило от 1994 до 2008 г., за убийството на Б.Ф. Съдът счита обаче, че тук става въпрос не за едно, а за две последователни наказателни производства: първото е продължило от 1994 до 1999 г. (вж. параграфи 5 и 6 по-горе), а второто е започнало на 25 октомври 2001 г. с решението на Върховния касационен съд за възобновяване на наказателното производство във връзка с отправеното извънредно искане от окръжна прокуратура поради лъжесвидетелстване (вж. параграфи 7 и 8 по-горе).
32. Съдът припомня, че възобновяването на производството поради обстоятелства, несвързани с повдигнатото пред него оплакване от жалбоподателя, не би могло да измести началната точка, от която започва да тече шестмесечният срок (Сапеян срещу Армения (Sapeïan c. Arménie), № 35738/03, § 24, 13 януари 2009). Като има предвид тази установена норма в съдебната си практика и особените обстоятелства в конкретния случай, както и факта, че жалбоподателят е подал жалбата си на 8 август 2006 г., Съдът счита, че оплакването на заинтересованото лице във връзка с продължителността на първото от двете производства, а именно започналото през 1994 и продължило до 1999 г., е подадено след изтичането на шестмесечния срок. От което следва, че оплакването, основано на член 6 § 1 и касаещо въпросното първо наказателно производство, е закъсняло и следва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
33. Съдът констатира за сметка на това, че шестмесечният срок, в който може да бъде сезиран, е спазен, що се отнася до оплакването по член 6 § 1, свързано с второто наказателно производство срещу жалбоподателя, продължило от 2001 до 2008 г. Ето защо Съдът ще се произнесе по допустимостта и ще разгледа по същество това последно оплакване.
2. Относно възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството
34. Правителството възразява, че вътрешноправните средства за защита не са изчерпани. То счита, че жалбоподателят е можел да подаде жалба по член 239a от НПК (стар) на по-ранен етап от досъдебната фаза. Упражняването на това правно средство би му позволило да постигне ускоряване на разследването и внасяне на делото за гледане в съда.
35. Жалбоподателят отговаря, че е подал молба по член 368 от новия НПК от 2005 г., възпроизвеждащ разпоредбата на член 239a от стария кодекс. Направил е това през юли 2006 г. Молбата му не е била разгледана от компетентните съдилища, защото към датата на подаването й той не е имал процесуалния статут на привлечен като обвиненяем, съществено условие за упражняването на въпросното правно средство за защита. Обвинение за убийството на Б.Ф. му е повдигнато едва през септември 2006 г. Ето защо всяка жалба по членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов), подадена преди септември 2006 г., би била определена като недопустима от компетентните съдилища.
36. Съдът припомня, че членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов) дават възможност на лице, обвинено в тежко престъпление, да поиска делото да бъде разгледано от съда, при условие, че в досъдебната фаза са изтекли повече от две години от привличането на заинтересованото лице (вж., наред с много други, Йордан Йорданов и други срещу България (Iordan Iordanov et autres c. Bulgarie), № 23530/02, § 37, 2 юли 2009; Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 38, 39 и 43).
37. Като се обръща към фактите по делото, Съдът отбелязва, че в рамките на новото наказателно производство, започнато срещу жалбоподателя през октомври 2001 г., последният е бил официално привлечен като обвиняем за убийството на Б.Ф. на 20 септември 2006 г. (вж. параграф 12 по-горе). От това следва, че до тази дата жалбоподателят не е имал процесуалния статут на привлечен като обвиняем и следователно не е можел да използва правното средство за защита, предвидено в членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов).
38. Въпросното средство не е станало по-достъпно за него и след 20 септември 2006 г.: като се има предвид тежестта на уликите срещу него (вж. параграфи 12 и 20 по-горе) и разпоредбата на член 368 от НПК (нов), в сила по онова време, той е можел да се възползва от него единствено две години след датата на официалното си привличане като обвиняем, т.е. най-рано на 21 септември 2008 г. Но делото му е било внесено за разглеждане пред първоинстанционния съд на 8 декември 2006 г., т.е. по-малко от три месеца от повдигането на обвинението срещу него за убийството на Б.Ф., а членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов) са касаели единствено досъдебната фаза, но не и фазата на гледане на делото пред вътрешните съдилища.
39. Съдът счита следователно, че повдигнатото от Правителството възражение за неизчерпване следва да бъде отхвърлено.
3. Относно въпроса дали жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва на твърдяно нарушение на Конвенцията
40. Съдът отбелязва, че след второто наказателно производство жалбоподателят е бил осъден на три години лишаване от свобода съгласно член 55 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 14, 15 и 21 по-горе) и че тази присъда е била много по-малка в сравнение с присъдата, която по принцип би му била определена по член 115 от същия кодекс (вж. параграф 20 по-горе). В решенията си по наказателното дело на жалбоподателя вътрешните съдилища са отбелязали, че продължителността на наказателното производство срещу него не би могла да се определи като разумна и, отчитайки това обстоятелство, са му определили наказание под пределното, предвидено за убийство в Наказателния кодекс (вж. параграфи 14 и 15 по-горе). Следователно въпросът, на който следва да се отговори, е дали жалбоподателят все още може основателно да претендира, че е жертва на твърдяното нарушение на правото му на наказателен процес в разумен срок.
41. Съдът припомня, че съгласно постоянната му практика по-леката присъда, наложена на жалбоподател поради прекомерната продължителност на наказателното производство, би могла да има за резултат отпадането на качеството на жертва на последния за твърдяното нарушение на правото му на наказателен процес в разумен срок, ако отговаря на три кумулативни условия: i) присъдата следва да е придружена от достатъчно ясно признание от страна на властите, че наказателното преследване не е протекло в разумен срок; ii) намаляването на присъдата следва да бъде направено по изричен и измерим начин; iii) възможността на жалбоподателя да се възползва от тази мярка следва да му бъде призната по право от вътрешното законодателство или постоянната практика на вътрешните съдилища (виж, наред с много други, Бек срещу Норвегия (Beck c. Norvège), № 26390/95, § 27, 26 юни 2001; Димитров и Хамънов, горецитирано, § 128).
42. Съдът отбелязва, че в решението си от 9 март 2007 г. Пазарджишкият окръжен съд е счел, че срокът на наказателното преследване срещу жалбоподателя не е бил разумен, което е било преценено като смекчаващо обстоятелство с оглед определянето на присъдата (вж. параграф 14 по-горе). Тази констатация е повторена от по-горните инстанции (вж. параграфи 14 in fine и 15 по-горе). Все пак се налага изводът, че българските съдилища не са се позовали изрично на член 6 § 1 от Конвенцията и че не са уточнили дали производството е било забавено по вина на властите (вж. Младенов срещу България (Mladenov c. Bulgarie), № 58775/00, § 32, 12 октомври 2006, и Димитров и Хамънов, горецитирано, § 65). При тези обстоятелства Съдът не може да се съгласи, че намаляването на присъдата на жалбоподателя е било съпроводено от достатъчно ясно признание за нарушение на правото му на наказателен процес в разумен срок (вж., a contrario, Бочев срещу България (Botchev c. Bulgarie), № 73481/01, § 82, 13 ноември 2008).
43. Подобно на решението Димитров и Хамънов, горецитирано, § 66, Съдът нe счита и че намаляването на присъдата на жалбоподателя по конкретното дело е имало за основен мотив прекомерната продължителност на наказателното производство, нито че е било направено по измерим начин. Съдът отбелязва в това отношение, че продължителността на наказателното преследване е само едно от многобройните смекчаващи обстоятелства, изтъкнати от съдилищата при намаляването на присъдата на жалбоподателя (вж. параграф 14 по-горе), както и че Върховният касационен съд е подчертал друго особено обстоятелство, когато е намалил наложената от по-долните инстанции присъда от четири на три години, а именно емоционалното състояние на жалбоподателя в момента на извършване на престъплението (вж. параграф 15 по-горе).
44. Тези елементи са достатъчни за Съда, за да заключи, че намаляването на присъдата на жалбоподателя след наказателното производство не го е лишило от качеството на жертва съгласно член 34 от Конвенцията.
4. Относно становището по останалите критерии за допустимост
45. Съдът констатира, че оплакването по член 6 § 1, отнасящо се до второто наказателно производство срещу жалбоподателя, очевидно не е необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно то да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
46. Жалбоподателят твърди, че наказателното производство не е протекло в разумен срок. Той поддържа, по-специално, че етапът на досъдебната фаза е продължил твърде дълго. Отбелязва, че между октомври 2001 и април 2005 г. не е била осъществена нито една следствена мярка, както и че единствените нови следствени действия след април 2005 г. са се състояли в няколко разпита на свидетели и в организирането на очна ставка на свидетели.
47. Правителството не приема тази теза. То счита, че се е касаело за сложно дело за убийство, предполагащо събирането на много материали: свидетелски показания, доклади от експертизи, веществени доказателства. Властите действали особено бързо, без да причиняват необосновани протакания на производството, с изключение на периода от 2001 до 2005 г. Правителството поддържа, че това е можело да се избегне, ако жалбоподателят бил упражнил правното средство по членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов).
48. Съдът припомня, че разумната продължителност на дадено производство се оценява в зависимост от обстоятелствата по конкретното дело и като се отчитат установените с практиката на Съда критерии, а именно сложност на делото, поведение на жалбоподателя и на компетентните органи (вж., наред с много други, Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier et Sassi c. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).
49. Периодът, който следва да бъде отчетен, е започнал да тече от 25 октомври 2001 г., когато Върховният касационен съд е отменил със свое решение първата осъдителна присъда на жалбоподателя и е наредил възобновяване на наказателното производство, и е приключил на 23 януари 2008 г. (вж. параграфи 8 и 15 по-горе). Следователно обхваща шест години и три месеца за трите инстанции.
50. За разлика от позицията на Правителството (вж. параграф 47 по-горе) Съдът не счита, че делото е било сложно. Става въпрос за ново разглеждане на наказателно дело, по което досъдебната фаза е била приключила през 90-те години и което вече е било гледано през 1998 и 1999 г. от наказателните съдилища (вж. параграфи 5 и 6 по-горе). Видно е, че към датата на възобновяване на наказателното производство органите на досъдебното производство са разполагали с повечето необходими доказателства за внасяне на делото отново в съда, тъй като единствените извършени нови следствени мерки са били разпит на шестима свидетели и очна ставка (вж. параграф 10 по-горе).
51. Съдът констатира, че поведението на жалбоподателя и на неговия адвокат не е довело до забавяне на въпросното производство, като изключим отлагането на едно съдебно заседание пред Пазарджишкия окръжен съд (вж. параграф 13 по-горе). Производството е било забавено по време на досъдебната фаза и то по вина на властите: нито една следствена мярка не е била извършена между октомври 2001 и април 2005 г. (вж. параграф 9 по-горе). Правителството не е представило нито един аргумент, оправдаващ забавянето.
52. Съдът е разглеждал могократно дела, повдигащи въпроси, подобни на този по настоящото дело, и е установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради неоправдано забавяне на наказателното производство в досъдебната фаза (вж. Османов и Юсеинов срещу България (Osmanov et Yousseïnov c. Bulgarie), № 54178/00 и № 59901/00, §§ 29 и 30, 23 септември 2004; Мяшев срещу България (Myashev c. Bulgarie), № 43428/02, § 16, 8 януари 2009; Янков и Манчев срещу България (Yankov et Manchev c. Bulgarie), № 27207/04 и № 15614/05, §§ 21 и 22, 22 октомври 2009).
53. Като има предвид практиката си в тази област и като отчита специфичните обстоятелства по настоящето дело, Съдът счита, чe в конкретния случай продължителността на спорното производство е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“. Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
II. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
54. Жалбоподателят се жалва, че за времето от 1994 до 2008 г. не е разполагал с вътрешноправни средства, чрез които да защити правото си на съд в разумен срок. Той привежда член 13 от Конвенцията, гласящ следното:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (...) Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
A. Допустимост
55. Съдът обяви оплакването, основано на член 6 § 1, за недопустимо в частта му, отнасяща се до периода от 1994 до 1999 г. (вж. параграфи 31 и 32 по-горе). Следователно при отсъствието на оплакване, което да е приемливо от гледна точка на член 6 § 1, е редно да се отхвърли оплакването по член 13 от Конвенцията, отнасящо се до воденото през същия период производство, поради очевидната липса на основание.
56. Що се отнася до оплакването, основано на член 13 във връзка с член 6 § 1 и отнасящо се до второто наказателно производство срещу жалбоподателя, Съдът констатира, че очевидно то не е необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията и че не среща никакво друго основание за недопустимост. Следователно е редно да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
57. Жалбоподателят излага, че не е разполагал с никакво средство, с което да ускори хода на воденото срещу него наказателно производство. Не е бил в състояние и да потърси обезщетение за натрупаното забавяне по време на производството.
58. Правителството се привопоставя на тази теза. Като се позовава на решението Ганчев срещу България (Gantchev c. Bulgarie), № 57855/00, §§ 26-34, 12 април 2007, то отбелязва, че жалбоподателят е можел да подаде жалба по член 239a от НПК (стар) на нетолкова напреднал стадий от досъдебната фаза, което би довело до по-бързо гледане на наказателното дело.
59. Съдът припомня, че вече е отхвърлил повдигнатото от Правителството възражение за неизчерпване срещу оплакването на жалбоподателя по член 6 § 1 от Конвенцията, тъй като жалбата по членове 239a от НПК (стар) и 368 и 369 от НПК (нов) не се е явявала ефективно вътрешноправно средство за защита в конкретния случай. Съдът отчита, по-специално, късното повдигане на обвинение срещу жалбоподателя и факта, че неговото дело е било внесено в съда преди изтичането на двугодишния срок, изискван по вътрешното законодателство за упражняване на въпросното средство (вж. параграфи 37 и 38 по-горе). На същото основание Съдът счита, че въпросното средство не е можело да удовлетвори изискването за ефикасност, съдържащо се в член 13 от Конвенцията.
60. Съдът е констатирал многократно липсата на правни средства за обезщетяване в българското законодателство, даващи възможност потърпевшите да бъдат компенсирани за вредите, претърпяни в резултат на дългия наказателен процес (вж. решение Димитров и Хамънов, горецитирано, §§ 96 и 97, с препратките). Съдът счита, че в настоящия случай не е налице нито едно особено обстоятелство, което да налага различно заключение по този въпрос.
61. Като има предвид тези констатации, Съдът счита, че заинтересованото лице не е разполагало с нито едно ефективно правно средство, чрез което да заяви правото си на съд в разумен срок. Следователно налице е нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията.
III. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
62. Като привежда член 6 § 2 от Конвенцията, жалбоподателят се жалва и от факта, че компетентните органи са му издали свидетелство за съдимост, без да впишат в него отмяната на първата осъдителна присъда и възобновяването на наказателното производство, което провалило кандидатстването му за работа.
63. Като има предвид особените обстоятелства по конкретнто дело, Съдът счита, че е редно да разгледа оплакването от гледна точка на член 8 от Конвенцията, който гласи следното в частта си, отнасяща се към случая:
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния (...) си живот (...).
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
64. Правителството възразява, че вътрешноправните средства за защита не са изчерпани. То отбелязва, че свидетелството за съдимост е официален документ, чието съдържание може да бъде обжалвано пред по-горестоящия административен орган съгласно член 81, алинея 2 от АПК. Но жалбоподателят не се е въползвал от това правно средство за защита. Нещо повече, той е можел да се обърне с молба към председателя на районния съд последният да упражни правомощията си на контрол върху работата на бюрото, издало въпросното свидетелство, и да поиска му бъде издадено свидетелство, отразяващо вярно миналите му присъди.
65. Жалбоподателят признава, че е можел да оспори съдържанието на свидетелството, както това е предвидено в член 81, алинея 2 от АПК. Но същевременно счита, че това не е било ефективно правно средство за защита, защото компетентният да се произнесе орган не е бил съд, а административен орган. Нещо повече, вътрешното право не е предвиждало в нито една своя разпоредба възможност той да получи парично обезщетение при подобна хипотеза.
66. Съдът припомня, че съгласно член 35 § 1 от Конвенцията той може да бъде сезиран с жалба само след изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Жалбоподателят следва да използва средствата за защита, по принцип налични и достатъчни да му позволят да получи обезщетение за твърдяните нарушения (Вернийо срещу Франция (Vernillo c. France), 20 февруари 1991, § 27, серия A № 198). Правителството следва да докаже, че жалбоподателят не е използвал наличното ефективно средство, а след това жалбоподателят трябва да докаже, че въпросното средство не е отговаряло на изискванията, въведени от член 35 § 1, или че са били налице изключителни обстоятелства, освобождаващи го от задълчението да го използва (вж. решение Акдивар и други срещу Турция (Akdivar et autres c. Turquie), 16 септември 1996, § 68, Сборник решения 1996‑IV).
67. Като се обръща към конкретното дело, Съдът отбелязва, че жалбоподателят протестира срещу факта, че свидетелството за съдимост, издадено му от бюрото за съдимост към Пазарджишкия районен съд през септември 2006 г., не е упоменавало отмяната на първата му осъдителна присъда. Следователно заинтересованото лице оспорва самото съдържание на официалния документ. Член 81, алинея 2 от АПК предвижда изрично, че съдържанието на официално издадените документи може да бъде обжалвано пред по-горестоящия административен орган (вж. параграф 27 по-горе). Въпреки наличието на известна колебливост, главно що се отнася до юридическото естество на свидетелството за съдимост и решението за издаването му, практиката на Върховния административен съд сякаш потвърждава позицията на Правителството, че заинтересованото лице е можело да обжалва съдържанието на свидетелството си пред по-горестоящия административен орган (пак там). Видно е също така, че контролът върху работата на въпросното бюро за съдимост е бил поверен на председателя на Пазарджишкия районен съд (вж. параграф 26 по-горе).
68. Налага се изводът, че заинтересованото лице не е подало молба за коригиране на свидетелството за съдимост до председателя на районния съд. Жалбоподателят твърди, че подобно правно средство не е можело да се разглежда като достатъчно ефективно, защото въпросният орган би се произнесъл не като съдебна инстанция, а в качеството си на горестоящ административен орган.
69. Съдът припомня, че според постоянната практика на органите на Конвенцията административно обжалване пред по-горна инстанция, което не предоставя на обжалващия личното право да накара държавата да упражни правомощията си на надзор, не може да бъде смятано за ефективно правно средство за защита по смисъла на член 35 от Конвенцията (вж., наред с много други, Карер и други срещу Австрия (Karrer et autres c. Autriche), № 7464/76, решение за изпълнение от 5 декември 1978, Решения и доклади (РД) 14, с. 56; Гибас срещу Полша (Gibas c. Pologne), № 24559/94, решение за изпълнение от 6 септември 1995, РД 82-B, с. 76; Кухарж и Щис срещу Чехия (Kuchař et Štis c. République tchèque), (реш.), № 37527/97, 23 май 2000; Хорват срещу Хърватия (Horvat c. Croatie), № 51585/99, § 47, ЕСПЧ 2001‑VIII; Хартман срещу Чехия (Hartman c. République tchèque), № 53341/99, § 66, ЕСПЧ 2003‑VIII). Съдът отбелязва, от друга страна, че въпросната съдебна практика се е създала главно във връзка с оплаквания, основани на член 6 § 1 от Конвенцията и отнасящи се до продължителността на гражданските производства.
70. Следователно въпросът е дали една жалба пред по-горестоящия административен орган би предоставила на жалбоподателя „личното право да накара държавата да упражни правомощията си на надзор“ върху истинността на съдържанието на официалния документ, какъвто документ е било неговото свидетелство за съдимост, издадено на 12 септември 2006 г. Съдът отбелязва в това отношение, че правото на административна жалба за поправяне на съдържанието на официален документ е предвидено в член 81, алинея 2 и следващи от АПК. Въпросните разпоредби предвиждат точни и сравнително кратки срокове за изпращане и разглеждане на молбата за поправка, както и задължение за решаващия административен орган да се произнесе с мотивирано решение, което се връчва на заинтересованото лице (вж. параграфи 28 и 29 по-горе). Видно е, че решаващият орган е компетентен да нареди на подчинения нему орган да промени съдържанието на оспорвания документ (пак там).
71. Съдът е на мнение, че всички тези елементи сочат, че средството за защита по член 81, алинея 2 и следващи от АПК не е само обикновена информация, която се довежда до знанието на по-горестоящия административен орган, а официално заявление, което поставя началото на рагламентирано производство, водещо до приемането на решение, задължително за органа, издал оспорвания документ (виж, a contrario, решенията, цитирани в параграф 69, по-горе). Следователно въпросните законодателни разпоредби предоставят на жалбоподателя личното право да задължи държавните органи да се произнесат върху евентуално оспорване, касаещо съдържанието на свидетелството за съдимост.
72. Жалбоподателят не привежда никакъв друг аргумент, който да накара Съда да приеме, че въпросното правно средство не му е предлагало разумни шансове за успех, и не изтъква обстоятелства, освобождаващи го от неговото упражняване. При тези условия Съдът счита, че заинтересованото лице не е използвало вътрешноправното средство за защита, което е било на негово разположение и което е можело да доведе, ако се налага, до поправяне на съдържанието на свидетелството за съдимост, като отстрани по този начин твърдяното нарушение на член 8 § 1 от Конвенцията.
73. От което следва, че оплакването е недопустимо и че следва да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
IV. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
74. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
75. Жалбоподателят претендира за сумата от 35 000 евро (EUR) за претърпени неимуществени вреди.
76. Правителството смята сумата за прекомерна.
77. Съдът счита, че жалбоподателят е претърпял определени неимуществени вреди поради дългата продължителност на наказателното производство и липсата на вътрешноправни средства, които да позволят поправяне на положението. Ето защо приема за редно да му присъди сумата от 450 EUR за неимуществени вреди.
B. Разноски
78. Жалбоподателят претендира също така за сумата от 3 500 EUR за разходи и съдебни разноски, направени пред вътрешните съдилища и пред Съда. Той представя като доказателство сключен с неговия адвокат договор и бележка, в която са посочени часовете, отработени от неговия представител във връзка с производството пред Съда. Той моли Съда да нареди присъдената на това основание сума да бъде преведена директно по сметката на неговия адвокат, г-н Стоянов.
79. Правителството счита, че сумата за разходи и съдебни разноски, за която претендира жалбоподателят, е прекалено висока.
80. В съответствие с практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само дотолкова, доколкото е доказал, че те са понесени действително и са необходими и разумни по своя размер. В конкретния случай и като има предвид документите, с които разполага и собствената си практика, Съдът отхвърля искането във връзка с разходите и съдебните разноски по вътрешното производство и приема за разумна сумата от 400 EUR, като я присъжда на жалбоподателя за производството пред Съда и нарежда тя да бъде преведена директно по сметката на неговия представител, г-н Стоянов.
В. Лихви за забава
81. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима по отношение на оплакванията, основани на членове 6 § 1 и 13 и отнасящи се до продължителността на наказателното производство, продължило от 2001 до 2008 г., и за недопустима в останалата й част;
2. Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;
3. Постановява, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;
4. Постановява,
a) че ответната държава следва да заплати на жалбоподателя в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането:
i) 450 EUR (четиристотин и петдесет евро) плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за неимуществени вреди;
ii) 400 EUR (четиристотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателя, за разходи и съдебни разноски, които да се преведат по сметката на юридическия му представител;
б) че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта.
5. Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и съобщено писмено на 26 юли 2012 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрачиПейви Хирвеле
Заместник-секретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy