© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ПЕТРОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 26759/12)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
2 февруари 2017 г.
Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото на Петрови срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Гана Юдкивска (Ganna Yudkivska), Председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Ан-Мари Дуген (Anne-Marie Dougin), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 10 януари 2017 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№
2. Жалбоподателите се представляват от г-н Ж. Чобанов, адвокат, практикуващ в Разград. Българското правителство („
3. На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата относно неуспеха на властите да предоставят на жалбоподателите обезщетение за техния отчужден имот, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателите са родени съответно през 1944 г., 1964 г. и 1966 г. и живеят в Разград.
5. Първата жалбоподателка и Х.П., нейният съпруг и баща на другите двама жалбоподатели, притежавали къща с двор и гараж в Разград.
6. С решение на кмета от 28 юни 1988 г. имотът е отчужден с оглед изграждането на жилищна сграда. Решението въз основа на чл. 98 (1) от Закона за териториалното и селищно устройство (ЗТСУ) посочва, че първата жалбоподателка и Х.П. трябва да бъдат обезщетени с апартамент и гараж.
7. С допълнително решение от 24 юли 1991 г. въз основа на чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, размер и други подробности по отношение на гаража, който да бъде предложен като обезщетение, и който трябва да се намира в жилищна сграда, която общината планира да построи. Първата жалбоподателка и Х.П. трябва да платят стойността на гаража, която не се покрива от стойността на техния отчужден имот, 4479 стари български лева (BGL). Изглежда, че към момента те не са платили тази сума, която оттогава се обезценява значително.
8. На неуточнени дати апартаментът, който трябва да бъде даден на първата жалбоподателка и Х.П., е построен и им е предоставен. Отчуждената къща и гаража са съборени.
9. През 1996 г. кметът на Разград предлага на първата жалбоподателка и Х.П. гараж в друга част на града. Те отказват предложението.
10. Сградата, в която предложеният им гараж е трябвало да се намира, никога не е построена. През 2006 г. общината разрешава изграждането на друга сграда от частен инвеститор на същото място, която не включва гаражи.
11. В писмо от 18 август 2006 г. кметът информира първата жалбоподателка и Х.П., че те биха могли да поискат финансово обезщетение за своя отчужден имот вместо обезщетение с гараж. В отговор те заявяват, че не искат такова обезщетение и настояват да получат гараж.
12. През февруари 2009 г. Х.П. е починал и тримата жалбоподатели са негови наследници.
13. На неуточнена дата през 2010 г. жалбоподателите подават иск за вреди, като претендират обезщетение за имуществени и неимуществени вреди за твърдения незаконосъобразен неуспех от страна на общината Разград да построи и да им предостави гараж. Искът е отхвърлен от Върховния административен съд с окончателно решение на 16 ноември 2011 г. Той отбеляза, че общината не е действала незаконосъобразно и е предложила различни решения, които първата жалбоподателка и нейният съпруг са отхвърлили.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
14. Приложимото национално законодателство в сила до 1996-98 г. относно отчуждаването на имоти за обществено ползване и предоставянето на обезщетение, както и приложимата вътрешна практика, са обобщени в решението на Съда по делото Кирилова и други срещу България (№ 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 72-79, 9 юни 2005 г.).
15. По-конкретно, чл. 100 от ЗТСУ предвижда, че след отчуждаване, допълнително решение на съответния кмет трябва да посочи точния имот, предложен като обезщетение на собствениците. Такова решение може да бъде изменено от кмета по молба на собствениците, чийто имот е бил отчужден, за да се предостави парично обезщетение или обезщетение с друг имот (чл. 103(5) от ЗТСУ). През 1996 г. и 1998 г. разпоредбите на ЗТСУ относно отчуждаването за обществено ползване са заменени с други правила, но е предвидено, че тези разпоредби, въпреки че са отменени, ще продължат да регулират висящи производства по отчуждаване.
16. Законът за устройство на територията от 2001 г. също предвижда, че когато производството за отчуждаване е образувано по ЗТСУ и когато собствениците на всеки отчужден имот все още не са получили дължимото им обезщетение, но имотът вече е бил взет от властите, бившите собственици могат да претендират парично обезщетение (§ 9(1) от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията). Националните съдилища са приели, че такова обезщетение следва да се изчислява въз основа на стойността, която отчужденият имот би имал към момента на решението за обезщетение (Решение № г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № № 363 от 27.06.2013 г. на АдмС - Плевен по адм. д. № 406/2013 г.).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
17. Жалбоподателите се оплакват, че властите в Разград в продължение на много години не им предоставят гаража, който им се полага, както и че не разполагат с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.
18. Жалбоподателите се позовават на чл. 1 от Протокол №
"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."
19. Правителството не коментира допустимостта и съществото на жалбата.
20. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима .
21. По същество Съдът първо отбелязва, че случаят е подобен на тези, разгледани от него в Кирилова и други, цитирано по-горе, както и поредица от последващи дела (вж. например Лазаров срещу България, № 21352/02, 22 май 2008 г.; Антонови срещу България, № Дичев срещу България, №
22. Както в предходните случаи (вж. например Кирилова и други, § 104, и Антонови, § 28, и двете цитирани по-горе), Съдът счита че решението за отчуждаване от 1988 г., в което се посочва, че първата жалбоподателка и нейният съпруг трябва да получат гараж като обезщетение за своето отчуждено имущество (вж. параграф 6 по-горе), създава за тях, съответно и за другите двама жалбоподатели като наследници на баща си, право (вж. параграф 12 по-горе), което не се оспорва от властите и което се определя като “Кирилова и други, § 105, и Лазаров, § 28, и двете цитирани по-горе).
23. За да установи дали българската държава е изпълнила задълженията си по чл. 1 от Протокол № Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 106 и 123).
24. Правото в полза на първата жалбоподателка и Х.П., съответно тримата жалбоподатели, да им бъде предоставен гараж, възниква през 1988 г. Въпреки това Съдът ще вземе под внимание само периода, който е в рамките на неговата времева компетентност, а именно след 7 септември 1992 г., когато Протокол №
25. Въпреки това Съдът не е убеден, че това продължително забавяне е изцяло по вина на властите. Той посочва, че най-късно през 2006 г. първата жалбоподател и Х.П., а след това тримата жалбоподатели трябва да са били наясно с факта, че сградата, в която обещаният им гараж е трябвало да се намира, никога няма да бъде построена, тъй като около това време е разрешено строителството на друга сграда без гаражи на същото място. Кметът пише на първата жалбоподателка и Х.П., за да им предложи различно средство за обезщетение (вж. параграфи 10-11 по-горе).
26. Във връзка с тези събития Съдът отбелязва на първо място, че не може да вини властите в Разград за решението им да разрешат строителството на сграда без гаражи, тъй като е готов да приеме, че може да има промени в градоустройствените планове, след като са минали много години.
27. На следващо място Съдът отбелязва, че въпреки че първата жалбоподателка и Х.П. заявяват през 2006 г., че не искат да получат финансово обезщетение (вж. параграф 11 по-горе), жалбоподателите претендират именно този вид обезщетение, когато завеждат производството по иска за претърпени вреди срещу община Разград през 2010 г. (вж. параграф 13 по-горе). Освен това, в производството пред Съда жалбоподателите претендират и парично обезщетение за неуспеха на властите да построят и предоставят техния гараж (вж. параграф 35 по-долу).
28. Въпреки това първата жалбоподателка и Х.П., а след това тримата жалбоподатели, са имали възможност да претендират такова обезщетение директно от общинските власти в Разград съгласно ЗТСУ или Закона за устройство на територията (вж. параграфи 15-16 по-горе) още през 2006 г. Подобно действие от тяхна страна е можело да “Вельов и Димитров срещу България (решение за допустимост) [Комитет], № 64570/10, §§ 27-31, 20 септември 2016 г.). Освен това, както вече бе отбелязано, жалбоподателите изглежда приемат по принцип, че финансовото обезщетение е алтернатива. Те не твърдят, че начините да претендират такова обезщетение, предоставени от националното законодателство, са недостъпни за тях или че такова обезщетение би било недостатъчно.
29. Съответно, когато преценява дали справедливият баланс по чл. 1 от Протокол №
30. Независимо от това Съдът отбелязва, че и преди 2006 г. местните власти в Разград са задължени да обезщетят първата жалбоподателка и Х.П., както и че не е предоставено обяснение за неуспеха им да направят това през този период. Единствената информация, с която Съдът разполага, е че през 1996 г. общината предлага гараж в друга част на града на първата жалбоподателка и Х.П., който те отказват (вж. параграф 9 по-горе). Те обаче не могат да бъдат обвинявани за това, че отказват имот, намиращ се на друго място (вж. Михайлов срещу България [Комитет], №
31. Воден от своите съображения по-горе по отношение на периода след 2006 г., Съдът все пак констатира, че от първоначалното забавяне от четиринадесет години (1992-2006) за предоставянето на обезщетение за отчуждения имот на първата жалбоподателка и Х.П., за което не е предоставено оправдание, е достатъчно да се заключи, че жалбоподателите - вторият и третият жалбоподател като правоприемници на баща си - е трябвало да понесат особена и прекомерна тежест (вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 109 и 123, където един от случаите се отнася за закъснение от дванадесет години, и Ковачева срещу България [Комитет], №
32. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
33. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“
А. Обезщетение за вреди
34. Правителството предоставя оценка, която оценява пазарната стойност на дължимия на жалбоподателите гараж на 11017 български лева (BGN) или 5607 евро (EUR).
35. Жалбоподателите не са поискали от съда да нареди на властите да им предоставят дължимия им гараж или равностоен на него. Те претендират пазарната стойност на гаража, оценена в горепосочения експертен доклад.
36. В допълнение жалбоподателите претендират 5 000 лева, равностойността 2545 евро, за пропусната възможност поради това, че не са били в състояние да използват гаража, на който са имали право, за периода между 2005 и 2012 г.
37. На последно място, първата жалбоподателка претендира 3000 лева, равностойността на 1527 евро, по отношение на неимуществени вреди, а останалите жалбоподатели не отправят претенции.
38. Правителството не коментира.
39. Съдът, като се позовава на своята констатация по - горе, че жалбоподателите са имали възможност да претендират финансово обезщетение директно от местните власти в Разград - възможност, която все още е отворена, не вижда основания да им присъжда стойността на гаража, описан в решението от 24 юли 1991 г. (вж. параграф 7 по-горе). Освен това националните органи са в по-добра позиция да направят оценка на възможните последици от факта, че първата жалбоподателка и Х.П. не заплащат стойността на гаража, определен за тях, когато е трябвало. (ibid.).
40. Освен това Съдът не намира основание да присъди обезщетение на жалбоподателите за пропусната възможност да използват дължимия им гараж. Въпреки че не се твърди, че те са в състояние да получат обезщетение в това отношение на национално равнище, Съдът отбелязва, че тяхната претенция засяга само периода след 2005 г. (вж. параграф 36 по-горе), както и че той е констатирал, че забавянето след 2006 г., тоест почти целия период, който трябва да бъде обезщетен, се дължи на тях.
41. От друга страна,, по отношение на неимуществени вреди, Съдът удовлетворява претенцията на първата жалбоподателка (вж. параграф 37 по-горе) в пълен размер, като ѝ присъжда 1527 евро.
Б. Разходи и разноски
42. Жалбоподателите претендират също 1039 лева, равностойността на 529 евро, за разходи и разноски, направени от тях в националното деликтно производство (вж. параграф 13 по-горе). Те представят съответните решения и квитанции. За производството пред Съда те претендират 720 лева, равностойността на 366 евро, за процесуално представителство, и 7,10 лева, равностойността на 4 евро, за пощенски разходи, като представят съответните квитанции.
43. Правителството не коментира.
44. Съдът не вижда основания за присъждане на направените разходи и разноски в националното производство. Както вече беше обсъдено по-горе (вж. параграфи 27-28), жалбоподателите са могли да получат това, което претендират в тези производства, а именно финансово обезщетение, директно от община Разград.
45. От друга страна Съдът удовлетворява претенциите на жалбоподателите, свързани с настоящото производство, в пълен размер, тъй като тези разходи и разноски на обща стойност 370 евро, изглежда са действително и необходимо направени и са в разумен размер.
В. Лихва за забава
46. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределния лихвен процент на кредитиране на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол №
3. Приема,
(а) че държавата - ответник трябва да заплати в срок от три месеца следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) на първата жалбоподателка 1527 евро (хиляда и петстотин двадесет и седем евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(iii) на тримата жалбоподатели общо 370 евро (триста и седемдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент на кредитиране на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 2 февруари 2017 г., в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Ан-Мари Дуген Ганна Юдкивска
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy