© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТРОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 19532/05)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
24 април 2012 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Петрова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 3 април 2012 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 19532/05 г.) срещу Република България, подадена на 10 май 2005 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българската гражданка г-жа Лозинка Йорданова Петрова (“жалбоподателката”).
2. Жалбоподателката е представлявана от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 7 юли 2009 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
A. Гражданско производство на жалбоподателката
1. Жалбоподателката е родена през 1948 г. и живее в град Добрич.
5. На 21 януари 1996 г. жалбоподателката завежда иск срещу строителна компания, твърдейки, че е повредила нейната собственост чрез извършването на строителство в непосредствена близост до нея. През февруари 2002 г. тя изменя иска си за обезщетение.
6. В периода между 21 януари 1996 и 13 януари 2003 г. Добричкият окръжен съд провежда най-малко деветнадесет съдебни заседания. Между септември 1999 и февруари 2001 г. производството е спряно в очакване на резултата от административното производство по отношение статута на строежа. Две заседания са отложени по искане на жалбоподателката, едно за поправяне на някои недостатъци в изменения й иск, едно поради нередовно призоваване и пет поради неявяване на вещите лица или пропуск те да представят докладите си. Две заседания са насрочени за нова дата по искане на вещото лице. Няколко заседания са отложени, тъй като страните поставят допълнителни въпроси към вещите лица или правят искания за събиране на нови доказателства.
7. На 13 януари 2003 г. искът на жалбоподателката е частично уважен от Окръжния съд, а след обжалването и от Варненския апелативен съд на 22 май 2003 г. Съдилищата осъждат дружеството-ответник да поправи щетите, причинени на нейната собственост или да й плати 11 960 лв. (приблизително 5980 евро) плюс лихви и съдебни такси.
8. С окончателно решение от 18 ноември 2004 г. Върховният касационен съд потвърждава решението на Апелативния съд.
Б. Съдебно разпореждане и изпълнително производство
9. Докато производството е висящо пред Окръжния съд, жалбоподателката иска собственост на дружеството-ответник да бъде допусната като обезпечение на иска. На 18 януари 2000 г. Окръжният съд издава разпореждане, забраняващо на дружеството-ответник да извършва сделки с два от своите недвижими имоти и с един камион. На 19 май 2000 г. Варненският административен съд отменя съдебното разпореждане по отношение на един от недвижимите имоти с аргумента, че останалите обекти гарантират иска на жалбоподателката в достатъчна степен.
10. След решението на Апелативния съд от 22 май 2003 г. жалбоподателката завежда изпълнително производство. По искане на дружеството-ответник на 8 октомври 2003 г. Върховният касационен съд спира изпълнителното производство в очакване на резултата от жалбата за законосъобразност, тъй като дружеството-ответник е депозирало сумата от 11 960 лв., равна на присъдените на жалбоподателката вреди.
11. След окончателното решение на Върховния касационен съд, на 29 февруари и отново на 28 март 2005 г. жалбоподателката иска от съдия-изпълнителя възобновяване на производството по принудителното изпълнение, прехвърлянето на депозираната сума към банковата й сметка и насрочването на други действия за събиране на присъдените суми за лихви. Тя обаче е уведомена, че внесеното обезпечение е върнато на дружеството-ответник на 16 декември 2004 г.
12. На 28 юли 2005 г. жалбоподателката и дружеството-ответник подписват извънсъдебно споразумение, съгласно което тя получава сумата от 22 000 лв. (около 11 000 евро), която, според становището й, е по-малка от цялата сума по дълга. На 17 септември 2005 г. изпълнителното производство се прекратява по искане на жалбоподателката.
13. През 2007 г. дружеството-ответник иска вдигане на възбраната по отношение на втория недвижим имот, като заявява, че дългът е уреден. Жалбоподателката не взема становище. На 28 ноември 2007 г. Окръжният съд уважава искането с мотива, че съдебното разпореждане вече не е необходимо. Тъй като страните не обжалват решението, то влиза в сила на 7 декември 2007 г.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
14. Приложимото вътрешно право относно жалбата за бавност по чл. 217а от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. е изложено в решението на Съда по делото Фингър срещу България (Finger v. Bulgaria), № 37346/05, § 43, 10 май 2011 г.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
15. Жалбоподателката се оплаква на основание чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията, че продължителността на производството е несъвместима с изискването за „разумен срок“ и че тя не е разполагала с ефикасни вътрешноправни средства за защита в това отношение.
Чл. 6, ал. 1 гласи, доколкото е приложим:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...”
Чл. 13 гласи:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
16. Периодът, който трябва да се вземе предвид, започва на 21 януари 1996 г. и приключва на 18 ноември 2004 г. Следователно производството е продължило осем години и десет месеца без три дни за три инстанции.
A. Допустимост
17. Правителството твърди, че жалбоподателката не е изчерпала наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е подала жалба за бавност.
18. Съдът смята, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със същността на оплакването на жалбоподателката по чл. 13 от Конвенцията. Следователно, този въпрос следва да се присъедини към разглеждането на делото по същество.
19. Освен това Съдът счита, че настоящите оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито са недопустими на други основания. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
20. Правителството твърди, че продължителността на производството не е неразумна с оглед на сложността на делото. То освен това смята, че жалбоподателката е отговорна за някои от забавянията, защото тя е поискала отлагане на съдебни заседания и е изменила своя иск. Освен това страните са поставили множество допълнителни въпроси към вещите лица, което допълнително е забавило производството.
21. Жалбоподателката възразява.
22. Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството следва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните власти и правния интерес на жалбоподателите в спора (вж., наред с много други източници, Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII).
23. Съдът често е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи въпроси, подобни на този в настоящото дело (вж. Фингър, цитирано по-горе, §§ 102 – 103, и Кюркчиян срещу България (Kiurkchian v. Bulgaria), № 44626/98, § 61 и 72, 24 март 2005 г.).
24. След като разгледа всички представени пред него материали, Съдът счита, че правителството не е изложило факти или аргументи, които да убедят Съда да достигне до различно заключение по настоящото дело. По-специално, делото не изглежда да е особено сложно, въпреки че включва няколко доклада на вещи лица. Освен това, въпреки че жалбоподателката е отговорна за няколко отлагания (вж. параграф 6 по-горе), Съдът счита, че по-голямата част от забавянето настъпва заради начина, по който Окръжният съд разглежда делото. По-специално, този съд провежда не по-малко от деветнадесет съдебни заседания, допускайки многобройните закъснели доказателствени искания на страните. По този начин той назначава няколко вещи лица и отлага съдебните заседания по редица поводи, за да се даде възможност на тези вещи лица да отговорят на зададени в последната минута допълнителни въпроси, или за да бъдат представени допълнителни доказателства, което от своя страна причинява допълнителни закъснения поради отсъствие на вещи лица или невъзможност последните да представят своите доклади навреме, или нередовно призоваване. В резултат на това производството пред този съд продължава почти седем години (вж. параграфи 5 – 7 по-горе). Вярно е, че производството е спряно за повече от една година в очакване на резултата от друго производство. Въпреки това Съдът отбелязва, че голямата част от забавянията са могли да бъдат избегнати, ако Окръжният съд от самото начало се е бил опитал да идентифицира спорните въпроси и е бил събрал доказателства във връзка с тях по един по-ефективен начин (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 102, с по-нататъшни препратки). Ето защо, въпреки че не са настъпили извънредни закъснения в последвалите производства пред Апелативния съд и Върховния касационен съд, Съдът счита, че общата продължителност на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.
25. По отношение на наличието на ефикасни правни средства за защита, способни да предотвратят нарушението на чл. 6, ал. 1 или неговото продължаване, или да предоставят адекватна обезвреда, Съдът отбелязва, че по времето, когато е подадена жалбата за бавност, производството вече е продължавало три години и половина (вж. параграфи 5 и 14 по-горе). Освен това той вече е постановявал, че жалбата за бавност не е ефикасно средство за правна защита в случаите, когато забавянето се дължи не толкова на факта, че съдилищата не насрочват съдебните заседания през разумни интервали от време, колкото на това, че те не организират правилно разглеждането на делото – гледат го на значителен брой съдебни заседания – и не успяват да съберат доказателства по по-ефективен начин (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 88). Съдът счита, че причините за неоправданите забавяния по настоящото дело не се различават съществено от тези, разгледани по делото Фингър (вж. параграф 24 по-горе). Затова Съдът не е убеден, че „жалбата за бавност“ би била ефикасно правно средство за защита. Безспорно е освен това, че българското законодателство не предвижда никакви други правни средства за защита, независимо дали за увеличаване на бързината, или компенсаторни, по отношение на прекомерната продължителност на гражданското производство (Фингър, цитирано по-горе, § 89). Затова възражението на правителството, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешноправните средства за защита следва да се отхвърли. Съответно, Съдът счита, че жалбоподателката не е разполагала с ефикасни правни средства за защита съгласно националното законодателство по отношение на прекомерната продължителност на производството.
26. От това следва, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията.
II. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
27. Жалбоподателката също така се оплаква, позовавайки се на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, че поради твърдените незаконни действия на властите в хода на съдебното разпореждане и изпълнителното производство, по-специално решението на Върховния касационен съд да върне гаранцията на дружеството-ответник (вж. параграф 11 по-горе), тя е лишена от пълния размер на обезщетението за вреди и лихвите, присъдени й в националното производство, и че не е разполагала с ефикасно правно средство за защита в това отношение.
28. Правителството твърди, че решенията на властите са в съответствие с националното законодателство.
29. Съдът отбелязва, че дори и след освобождаването на обезпечението от 11 960 лева недвижим имот на длъжника е останал възбранен в полза на жалбоподателката (вж. параграфи 11 – 13 по-горе). Въпреки това тя е предпочела да подпише извънсъдебно споразумение, получавайки много по-голяма сума от тази, която е обхваната от това обезпечение, и е направила отказ от всякакви по-нататъшни претенции към длъжника (вж. параграф 12 по-горе). Тя е получила плащането на тази сума малко след решението по нейния иск и изрично е поискала прекратяване на изпълнителното производство. Поради това, въз основа на фактите по делото, Съдът не е убеден, че връщането на обезпечението е предотвратило или забавило изпълнението на съдебното решение в нейна полза.
30. От това следва, че тази част от жалбата трябва да се отхвърли като явно необоснована, в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
2. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
1. Обезщетение за имуществени вреди
32. Жалбоподателката претендира 10 685,07 евро обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между присъденото от националните съдилища обезщетение и реалните вреди, претърпени от нея в резултат на незаконното строителство.
33. Правителството оспорва иска като недоказан.
34. Съдът не установява наличието на причинно-следствена връзка между констатираните нарушения и претендираните имуществени вреди; поради това той отхвърля този иск.
2. Обезщетение за неимуществени вреди
35. Жалбоподателката претендира 16 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от прекомерната продължителност на производството и липсата на ефикасни правни средства за защита в това отношение.
36. Правителството оспорва този иск като прекомерен.
37. Съдът счита, че жалбоподателката трябва да е претърпяла неимуществени вреди, резултат от установените по делото нарушенията на правата й. Като взе предвид всички обстоятелства по делото и решавайки по справедливост, Съдът й присъжда 1 000 евро по този иск.
Б. Разноски
38. Жалбоподателката иска възстановяване на 2 170 евро за адвокатски хонорар за трийсет и един часа работа по производството пред Съда, таксувани по 70 евро на час. Освен това тя претендира 314,28 евро за други разноски, като например преводачески, пощенски и канцеларски разходи. Тя представя договор за правна помощ между нея и процесуалните й представители, почасов отчет-график и договор за преводачески услуги, като последният е подписан от името на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“. Тя иска сумата 358 евро от присъденото й обезщетение по този иск да й бъде платено директно на нея (тъй като вече е платила тази сума на своите адвокати), присъдената сума за разноски за преводачески услуги да бъде платена на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“, а останалата част – на адвокатите й, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева.
39. Правителството оспорва тези искове.
40. Според практиката на Съда разноските, претендирани на основание чл. 41, трябва да са били действително направени и необходими, и да са разумни като размер. По настоящото дело с оглед на информацията, с която разполага и горепосочените критерии, и отбелязвайки, че част от жалбата е обявена за недопустима, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателката сумата от 700 евро за разноски за адвокатски хонорар, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума. 358 евро от тази сума следва да бъдат платени на жалбоподателката, а останалата част – на нейните процесуални представители, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева.
41. Що се отнася до претенцията за други разноски, Съдът отбелязва, че жалбоподателката е представила разходооправдателни документи само за сумата, платена за преводачески услуги (126,82 евро). Следователно той й присъжда тази сума, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху нея. Тя следва да бъде платена на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“.
В. Лихва за забава
3. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява за допустима жалбата по отношение на прекомерната продължителност на производството и твърдяната липса на ефикасни правни средства за защита в това отношение, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;
3. Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;
4. Постановява
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 1 000 (хиляда евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;
(ii) EUR 826,82 (осемстотин двадесет и шест евро и осемдесет и два евроцента) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателката върху тази сума, 358 евро от които да бъдат преведени на жалбоподателката, 126,82 евро – на Адвокатско дружество „Екимджиев, Бончева и Черничерска“, а останалата сума да бъде платена на процесуалните представители на жалбоподателката, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 24 април 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрачиПейви Хирвеле
Заместник-секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy