© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО SAVRIDDIN DZHURAYEV СРЕЩУ РУСИЯ
(жалба № 71386/10)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
25 април 2013 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. То може да претърпи редакционни промени.
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРОЦЕДУРА
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
A. История на жалбоподателя преди наказателното производство срещу него
B. Наказателно производство срещу жалбоподателя в Таджикистан и последваща процедура за екстрадиция в Русия
C. Искане за предоставяне на статут на бежанец и временно убежище
D. Решения на съдилищата във връзка със задържането на жалбоподателя в очакване на екстрадицията
E. Твърдяното отвличане на жалбоподателя и транспортирането му в Таджикистан
1. Версията на жалбоподателя
2. Информация, предоставена от правителството
F. Искания за защита на жалбоподателя срещу непосредствената опасност от принудително отвеждане в Таджикистан
G. Писмо от секретаря на Съда след отвличането на жалбоподателя и отвеждането му в Таджикистан
H. Официално разследване и повтарящи се откази да се образува наказателно производство във връзка с разглежданите събития
1. Първи отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
2. Втори отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
3. Трети отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
4. Четвърти отказ от следователя да образува наказателно производство
5. По-нататъшни проверки
I. Наказателното производство срещу жалбоподателя в Таджикистан
II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО
A. Процедура за екстрадиция
1. Наказателно-процесуален кодекс
2. Решение на руския Върховен съд от 14 юни 2012 г.
B. Задържане в очакване на екстрадицията и съдебен контрол
1. Конституция на Русия
2. Конвенция на страните от ОНД за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела от 1993 г. („Конвенцията от Минск”)
3. Наказателно-процесуален кодекс („НПК”)
4. Съдебна практика на Конституционния и Върховния съд на Русия
C. Статут на бежанците
1. Женевска конвенция за статута на бежанците от 1951 г.
2. Закон за бежанците
3. Препоръка на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно правото на ефективно средство за защита на лицата, търсещи убежище
D. Предварително производство
III. ДОКЛАДИ ЗА СИТУАЦИЯТА В ТАДЖИКИСТАН
IV. ТЕКСТОВЕ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА ОТНОСНО ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВО СЪС СЪДА, ПРАВОТО НА ИНДИВИДУАЛНА ЖАЛБА И ПРИВРЕМЕННИТЕ МЕРКИ
A. Парламентарна асамблея
B. Комитет на министрите
V. РЕШЕНИЯ НА КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ ПО ЧЛЕН 46 ПО ОТНОСИМИ ДЕЛА СРЕЩУ РУСИЯ
ПРАВОТО
I. УСТАНОВЯВАНЕ НА ФАКТИТЕ
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
A. Становища на страните
1. Правителството
2. Жалбоподателят
B. Преценката на Съда
1. Допустимост
2. По същество
(a) Дали връщането на жалбоподателя в Таждикистан го е изложило на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3
(i) Общи принципи
(ii) Приложение в настоящия случай
(α) Вътрешно производство
(ß) Собствена оценка на Съда за риска за жалбоподателя
(b) Дали властите са изпълнили позитивното си задължение да защитят жалбоподателя срещу реалната и непосредствена опасност от принудително връщане в Таджикистан
(c) Дали властите са провели ефективно разследване
(d) Дали ответната държава носи отговорност за пасивно или активно участие на нейните агенти в принудителното транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан
(e) Заключения
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
V. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
A. Допустимост
B. По същество
VI. ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
VII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
A. Вреди
B. Разноски
C. Лихва за забава
VIII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
A. Общи принципи
B. Мерки за изпълнение на настоящото решение
1. Плащане на обезщетение
2. Други мерки за обезвреда по отношение на жалбоподателя
3. Общи мерки, за да се предотвратят подобни нарушения
ДИСПОЗИТИВ
По делото Savriddin Dzhurayev срещу Русия,
Европейският съд по правата на човека (първо отделение), заседаващ като камара в състав:
Isabelle Berro-Lefèvre, председател,
Khanlar Hajiyev,
Mirjana Lazarova Trajkovska,
Julia Laffranque,
Erik Møse,
Ksenija Turković,
Dmitry Dedov, съдии,
и Søren Nielsen, секретар на отделението,
след като разгледа делото в закрито заседание на 9 април 2013 г.,
постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 71386/10) срещу Руската федерация, подадена до Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от гражданин на Таджикистан, г-н Савридин Джанобидинович Джураев (Savriddin Dzhanobiddinovich Dzhurayev) („жалбоподателя”), на 6 декември 2010 г.
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа E. Ryabinina и г‑жа D. Trenina, адвокати, практикуващи в Москва. Руското правителство („правителството”) е представлявано от г‑н G. Matyushkin, представител на Руската федерация в Европейския съд по правата на човека.
3. Жалбоподателят по-конкретно твърди, че в случай на екстрадиция в Таджикистан рискува да бъде подложен на малтретиране и че съдебният контрол върху задържането му в очакване на екстрадицията не е бил осъществен в кратък срок.
4. На 7 декември 2010 г. председателят на първо отделение е уведомил ответното правителство съгласно чл. 39 от Правилника на Съда, че жалбоподателят не следва да бъде екстрадиран в Таджикистан до получаването на по-нататъшни инструкции. Взето е било и решение делото да се разгледа с предимство съгласно чл. 41 от Правилника на Съда.
5. На 16 декември 2010 г. правителството е уведомило Съда, че властите са предприели съответните действия, за да гарантират, че жалбоподателят няма да бъде екстрадиран в Таджикистан до получаването на по-нататъшни инструкции.
6. На 31 януари 2011 г. правителството е било уведомено за жалбата. Решено е било жалбата да се разгледа по същество едновременно с нейната допустимост (чл. 29 § 1).
7. На 2 ноември 2011 г. председателят на първо отделение е поискал от правителството, съгласно чл. 54 § 2 от Правилника на Съда, да предостави допълнителна фактическа информация за изясняване на обстоятелствата около твърдяното отвличане на жалбоподателя в Москва.
8. На 17 януари 2012 г. камарата е поканила страните да представят допълнителни писмени становища по отношение на твърдяното отвличане на жалбоподателя и транспортирането му в Таджикистан. В отговор страните са представили пред Съда няколко допълнителни становища с информация за най-новите развития по случая и допълнителни становища по същество.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
9. Жалбоподателят е роден през 1985 г. Понастоящем изтърпява в Таджикистан присъда, с която му е наложено наказанието лишаване от свобода.
A. История на жалбоподателя преди наказателното производство срещу него
10. До 2006 г. жалбоподателят е живял в родното си село Навгилем в Согдийска област на Таджикистан. Работил е като търговец на местния пазар за хранителни стоки.
11. Събитията, настъпили преди отпътуването на жалбоподателя от Таджикистан, са описани от него както следва.
12. В периода от 2002 до 2005 г. жалбоподателят е посещавал джамия, където е изучавал Корана под ръководството на г-н С. Маруфов. Последният е бил арестуван от местната полиция и е починал по време на задържането си през май 2006 г. Според твърденията, преди смъртта си г-н Маруфов е бил малтретиран (виж параграф 102 по-долу).
13. След смъртта на г-н Маруфов таджикските власти са започнали да преследват последователите му. Жалбоподателят е избягал от страната, тъй като се е страхувал от гонения поради религиозната си дейност.
14. Жалбоподателят е пристигнал в Русия през юни 2006 г. и се е препитавал с различни нискоквалифицирани занятия в московските предградия.
B. Наказателно производство срещу жалбоподателя в Таджикистан и последваща процедура за екстрадиция в Русия
15. На 7 ноември 2006 г. прокуратурата на Таджикистан е образувала наказателно производство срещу жалбоподателя и е разпоредила задържането му под стража. Срещу жалбоподателя са били повдигнати обвинения по членове 186 § 2 и 187 § 2 от Наказателния кодекс на Таджикистан за образуване, в съучастие с няколко други лица и в неуточнен момент през 1992 г., на престъпна група с наименование „Bayat” („Байъат”), която по-късно се е присъединила към „престъпна въоръжена група”, наречена „Ислямско движение на Узбекистан” („ИДУ”). Второто обвинение срещу жалбоподателя е свързано с твърдяното му участие във въоръжено нападение на трима членове на местния парламент, извършено на 27 септември 2006 г.
16. На същия ден прокуратурата на Таджикистан е издала заповед за арест по отношение на жалбоподателя, основаваща се на горепосочените обвинения, и е включила името му в списъка на „издирваните лица”.
17. На 21 ноември 2009 г. руската полиция е арестувала жалбоподателя в Москва въз основа на международна заповед за арест, издадена от таджикските власти. Той е бил лишен от свобода в очакване на екстрадицията до 21 май 2011 г. (виж параграфи 32‑36 по-долу).
18. На 21 декември 2009 и 29 март 2010 г. заместник-главният прокурор на Таджикистан е поискал от руския си колега да разпореди екстрадирането на жалбоподателя в Таджикистан.
19. На 17 юни 2010 г. заместник-главният прокурор на Русия е заповядал екстрадирането на жалбоподателя. Той е установил, inter alia, че срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение в Таджикистан за участие от 1992 г. в престъпна група, ИДУ. Заместник-главният прокурор също така е отбелязал, че в края на 2005 г. жалбоподателят се е преместил в Русия, където е създал въоръжено ядро на ИДУ и че през 2006 г. е прехвърлял до 5 000 щ.д. месечно на ръководителите на ИДУ в Таджикистан, като по този начин е захранвал със средства терористичната им дейност, като например убийството на държавни служители. Заместник-главният прокурор също така е приел, че деянията на жалбоподателя са наказуеми и по руския Наказателен кодекс и че евентуалното престъпление, което той може да е извършил в Москва, не можело да бъде пречка пред екстрадицията, тъй като не е било започнато разследване или наказателно производство във връзка с него. Според него, нито международните споразумения, нито руското законодателство можели да възпрепятстват екстрадицията.
20. Жалбоподателят е обжалвал заповедта за екстрадиране пред Московския градски съд („Градският съд”), като е заявил, че таджикските власти ще го подложат на изтезания, за да го накарат да признае престъпление, което не е извършил. Цитирал е обширна практика на Съда, в която се установява рискът от изтезания, на който някои жалбоподатели в подобно положение биха били изложени, ако бъдат екстрадирани в тази страна (Khodzhayev срещу Русия, № 52466/08, 12 май 2010 г., и Khaydarov срещу Русия, № 21055/09, 20 май 2010 г.). Жалбоподателят също така е подчертал противоречията и дори абсурдността на някои от повдигнатите срещу него обвинения в Таджикистан, според които е участвал активно в терористична дейност от 1992 г., когато все още е бил малко дете.
21. Заместник-главният прокурор е представил пред Градския съд писмо, подписано от таджикския му колега, което съдържало, inter alia, следните гаранции:
„Гарантираме, че съгласно нормите на международното право на [жалбоподателя] ще бъдат осигурени всички възможности да се защитава в Република Таджикистан, включително чрез адвокатска помощ. Той няма да бъде подлаган на изтезания или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи и съответните конвенции на ООН и на Съвета на Европа и протоколите към тях).
Наказателният кодекс на Таджикистан не предвижда смъртно наказание във връзка с престъпленията, в които е обвинен [жалбоподателят].
Главната прокуратура в Таджикистан гарантира, че целта на искането за екстрадиция на [жалбоподателя] не е да бъде преследван по политически причини или поради неговата раса, религия, националност или политически убеждения.
... Таджикистан гарантира, че ще води наказателно производство срещу [жалбоподателя] единствено във връзка с престъпленията, за които се иска екстрадицията, и че [жалбоподателят] няма да бъде предаван на трета държава без съгласието на Руската федерация и ще бъде свободен да напусне Република Таджикистан след изтърпяването на наказанието си.”
22. На 29 октомври 2010 г. Градският съд е провел публично заседание. Уважил е искането на защитата за разпит на г-жа E. Рябинина в качеството й на експерт от руския Институт по правата на човека относно ситуацията в Таджикистан. Експертът е отговорил на зададените въпроси по време на публично заседание, като е разяснил подробно четири неотдавнашни решения на Съда във връзка с евентуални екстрадиции на жалбоподатели в Таджикистан и правните последици за Руската федерация (цитираните по-горе Khodzhayev; и Khaydarov; Iskandarov срещу Русия, № 17185/05, 23 септември 2010 г.; и Gaforov срещу Русия, № 25404/09, 21 октомври 2010 г.).
23. С решение, постановено на същата дата, Градският съд е потвърдил заповедта за екстрадиция, като е приел, че не съществуват пречки пред екстрадирането на жалбоподателя в Таджикистан. Аргументите на жалбоподателя, основани на задълженията на Русия съгласно Конвенцията и практиката на Съда, са били отхвърлени от Градския съд със следните мотиви:
„... аргументите, че жалбоподателят може да бъде преследван по религиозни причини и че в Таджикистан съществува сериозен риск от изтезания по време на наказателното преследване ... според съда са необосновани, тъй като представляват предположения, които не са подкрепени от никакви доказателства; тъкмо напротив, те са напълно опровергани от материалите по делото, които бяха разгледани от съда, и по-конкретно от писмените гаранции, представени от заместник-главния прокурор на Република Таджикистан ...
Аргументите ... че в Република Таджикистан се извършвали изтезания и преследване по религиозни и политически причини съгласно документи на Европейския съд по правата на човека и други правозащитни организации ... според съда са неоснователни, тъй като тези документи се отнасят до други хора, а не до [жалбоподателя]; освен това, тези аргументи се опровергават от горепосочените писмени гаранции на таджикската прокуратура.”
24. На 9 декември 2010 г. Върховният съд е потвърдил решението на Градския съд. Аргументът на жалбоподателя, че екстрадирането му би нарушило чл. 3 от Конвенцията, е отхвърлен от Върховния съд единствено чрез препращане към текста на писмените гаранции, представени от таджикската прокуратура.
C. Искане за предоставяне на статут на бежанец и временно убежище
25. На 22 декември 2009 г. жалбоподателят е подал заявление до московския отдел на руската Федерална служба за миграция („ФСМ”) за предоставяне на статут на бежанец. Той твърдял, че е преследван в Таджикистан поради религиозните си убеждения и че в случай на екстрадиция ще бъде подложен на изтезания.
26. На 26 април 2010 г. московският отдел на ФСМ е отхвърлил заявлението. Жалбоподателят е бил уведомен за решението на 12 май 2010 г.
27. На 26 август 2010 г. заместник-директорът на ФСМ е отхвърлил жалбата на жалбоподателя срещу това решение. Той е припомнил на жалбоподателя, че според върховните съдилища на Таджикистан и Русия ИДУ е организация, извършваща терористична дейност. Макар и да е отбелязал широките международни критики спрямо използването на изтезания и безнаказаността на държавните служители в Таджикистан, заместник-директорът на ФСМ не е намерил основателни причини за опасения, че жалбоподателят ще бъде преследван по религиозни причини. Като е отбелязал, че огромното мнозинство от жителите на Таджикистан са мюсюлмани, той е приел, че не съществува вероятност жалбоподателят да бъде преследван единствено поради ислямската си вяра. Що се отнася до опита на властите да засилят контрола над религиозните убеждения, според заместник-директора това преследвало разбираемата цел да ограничи влиянието на радикалния ислям, включително и на ИДУ. Той е заключил, че жалбоподателят не отговарял на изискванията за предоставяне на бежански статут и че искането му е било мотивирано от желанието му да избегне наказателната си отговорност в Таджикистан. Той е отбелязал същевременно, че наличието на основателни опасения от изтезания или малтретиране може да бъде основание за предоставяне на жалбоподателя на временно убежище в Русия съгласно чл. 12 от Закона за бежанците.
28. На 1 октомври 2010 г. жалбоподателят е обжалвал решението на ФСМ пред Басманни районен съд в Москва. Твърдял, че ФСМ не е извършила подробен и адекватен анализ на ситуацията в Таджикистан и не е взела предвид информацията от различни международни източници в тази връзка. Той е заявил също така, че ФСМ презумирала, че той е виновен за приписваните му от таджикските власти престъпления, и на практика е потвърдила версията за фактите, както е представена от таджикската прокуратура.
29. На 10 ноември 2010 г. Басманни районен съд е потвърдил решението на ФСМ от 26 август 2010 г. Той е препратил към мотивите на това решение, като ги е намерил за убедителни, и е приел, че жалбоподателят не е представил доказателства за противното. След обжалване, на 6 декември 2010 г. Московският градски съд е потвърдил решението на съда.
30. На 24 май 2011 г. жалбоподателят е подал заявление до ФСМ за временно убежище в Русия. На 2 юни 2011 г. руският офис на Върховния комисариат на ООН за бежанците е информирал представителя на жалбоподателя, че отговаря на критериите, установени в неговия статут, и може да поиска международна закрила под неговия мандат.
31. На 6 септември 2011 г. московският отдел на ФСМ е предоставил на жалбоподателя временно убежище в Русия и е издал удостоверение в този смисъл. Удостоверението е било вписано под регистрационен номер ВУ № 0004219 и е било връчено на жалбоподателя на 8 септември 2011 г. в присъствието на адвоката му.
D. Решения на съдилищата във връзка със задържането на жалбоподателя в очакване на екстрадицията
32. След арестуването на жалбоподателя в Москва (виж параграф 17 по-горе), на 23 ноември 2009 г. Мешчански районен съд в Москва е разпоредил задържането му в очакване на екстрадицията.
33. На 15 януари 2010 г. същият съд е продължил срока на задържането на жалбоподателя до 21 май 2010 г. Жалбоподателят е обжалвал решението на 1 февруари 2010 г. На 22 март 2010 г. Градският съд е отхвърлил жалбата.
34. На 17 май 2010 г. Мешчански районен съд отново е продължил срока на задържането на жалбоподателя до 21 ноември 2010 г. Жалбоподателят е обжалвал решението на 19 май 2010 г. Градският съд е отхвърлил жалбата на 12 юли 2010 г.
35. На 19 ноември 2010 г. Градският съд отново е продължил задържането на жалбоподателя до 21 май 2011 г. На 22 ноември 2010 г. жалбоподателят е обжалвал това решение. Върховният съд на Русия е отхвърлил жалбата на 21 декември 2010 г.
36. На 20 май 2011 г. мешчанският районен прокурор е разпоредил жалбоподателят да бъде освободен под лична гаранция от адвоката му съгласно чл. 103 от Наказателно-процесуалния кодекс.
E. Твърдяното отвличане на жалбоподателя и транспортирането му в Таджикистан
1. Версията на жалбоподателя
37. Съгласно писмената декларация на жалбоподателя и допълнителната информация, събрана чрез представителите му от свидетели и други налични източници, отвличането и транспортирането на жалбоподателя в Таджикистан е станало по следния начин.
38. Около 21 или 22 ч. на 31 октомври 2011 г. жалбоподателят и негов приятел са шофирали в югозападната част на Москва, когато колата им е била блокирана от микробус на булевард Мичурински. Според подробностите, съобщени от адвоката на жалбоподателя пред полицията и следствените органи, инцидентът се случил между 23.30 и 23.45 ч. на бул. Вернадски № 15 в Москва. Жалбоподателят и неговият приятел са излезли от колата и са се опитали да избягат. Те са били последвани от трима или четирима неизвестни мъже, които произвели два изстрела. Приятелят на жалбоподателя е успял да избяга, докато жалбоподателят е бил спрян, бит с палка и вкаран насилствено в микробуса от същите мъже, които не са се представили.
39. Жалбоподателят е бил държан в микробуса в продължение на една нощ и един ден. Лицата, които го заловили, са го подложили на изтезания и малтретиране. Те са го били, насочили са огнестрелно оръжие към главата му и са го заплашили с убийство, ако откаже да се върне в родината си. Жалбоподателят им показал удостоверението за временно убежище, издадено от ФСМ, но в отговор те само му се изсмели. Лицето, което е задавало въпроси на жалбоподателя, е било от таджикски произход.
40. Вечерта на следващия ден похитителите на жалбоподателя са го отвели директно до летище Домодедово в Москва, без да преминават през обичайните гранични и митнически формалности и проверки за сигурност. Жалбоподателят е бил предаден на таджикски патрул, който го е отвел насила до намиращ се наблизо самолет, без да представи билет или документ за самоличност.
41. Около 4 ч. на следващата сутрин самолетът е пристигнал на летище Худжанд в Таджикистан, където жалбоподателят е бил предаден на таджикските власти. Исканията му да се срещне с адвокат са били отхвърлени. Съгласно писмената декларация на баща му, жалбоподателят е бил задържан и разпитван в продължение на неуточнен период от време в полицейското управление в Худжанд. Бащата на жалбоподателя е свидетелствал писмено, че полицейски служители, един от които се е представил като С.M., са малтретирали жестоко жалбоподателя, за да изтръгнат от него самопризнания за престъпления, които никога не е извършил, и за да го накарат да заяви, че се е върнал доброволно в Таджикистан. Той също така е свидетелствал, че на 20 декември 2012 г. следователят Р.Р. не му е позволил да се срещне със сина си, като е посочил, че бащата не е съдействал на властите да задържат жалбоподателя и да го върнат в страната.
2. Информация, предоставена от правителството
42. Твърденията на правителството във връзка с версията на жалбоподателя относно фактите се свеждат до следното.
43. Получените писма от правителството от 18 ноември 2011 и 29 февруари 2012 г., изпратени в отговор на запитвания от Съда, не съдържат информация за местонахождението на жалбоподателя или за прекосяването на държавната граница. Правителството също така е заявило, че правата и свободите на жалбоподателя не са били ограничавани по никакъв начин след освобождаването му на 20 май 2011 г., че законът не задължавал властите да осигурят наблюдение на жалбоподателя, че екстрадицията или експулсирането му са били спрени в изпълнение на привременните мерки, посочени от Съда, и че поради това жалбоподателят не е бил предаден на Таджикистан чрез процедурата за екстрадиция.
44. На 5 април 2012 г. правителството е препратило официалната информация, изпратена на 26 март 2012 г. от главния прокурор на Таджикистан до руския му колега, според която на 3 ноември 2011 г. жалбоподателят „доброволно се е предал” на Согдийския регионален отдел за борба с организираната престъпност (РОБОП) и е бил задържан в Център за временно задържане № 2 (СИЗО № 2) в Худжанд.
45. Съгласно последната информация, предоставена от правителството на 25 февруари 2013 г., разследването във връзка с отвличането и транспортирането на жалбоподателя все още е висящо.
F. Искания за защита на жалбоподателя срещу непосредствената опасност от принудително отвеждане в Таджикистан
46. След като са узнали за отвличането на жалбоподателя вечерта на 31 октомври 2011 г., представителите му веднага са се свързали с компетентните руски власти, като са поискали взимане на спешни мерки за предотвратяването на насилственото извеждане на жалбоподателя от руска територия.
47. Между 3 и 5 ч. на 1 ноември г-жа E. Рябинина е изпратила четири формални искания в този смисъл, съответно до ръководителя на полицейското управление на град Москва, директора на ФСМ, главния прокурор и представителя на Руската федерация в Съда. Тя е поискала съдействие и от комисаря по правата на човека на Руската федерация.
48. В писмо до ръководителя на полицейското управление в град Москва представителката на жалбоподателя е изложила обстоятелствата около отвличането му. Тя също така му е припомнила правното положение на жалбоподателя като лице, на което ФСМ е предоставила временно убежище, и по отношение на което Съдът е разпоредил привременни мерки, забраняващи екстрадирането му. Писмото завършва както следва:
„С оглед на [тези обстоятелства] е налице основателно съмнение, че е бил направен опит за отвличане на [жалбоподателя] с оглед последващото му незаконно транспортиране от Русия в Таджикистан, чиито власти са поискали екстрадирането му с цел наказателно преследване.
Ситуацията се утежнява от факта, че братът на жалбоподателя [Ш.T.] е изчезнал на 8 септември в Москва и според информацията, предоставена от съпругата му, е бил задържан под стража на 13 септември в Худжанд, Република Таджикистан, където продължава да е лишен от свобода. По-рано, на 23 август тази година, други двама кандидати за убежище, които са били защитени от принудително депортиране от [привременните мерки, посочени от] Европейския съд, са изчезнали в Москва: таджикски гражданин, С.K., и узбекски гражданин, M. A. И двамата са били отведени в Таджикистан и задържани под стража. Всяко твърдение, че те са напуснали доброволно, трябва да се изключи, тъй като не са разполагали с документи, позволяващи им да преминат държавната граница на Руската федерация: националният паспорт на M.A. е бил задържан от московския отдел на ФСМ, докато С.K. е загубил паспорта си няколко години по-рано. ...”
49. На същия ден комисарят по правата на човека на Руската федерация също е изпратил писмо до ръководителя на полицейското управление на град Москва, което гласи:
„... Съществуват основателни подозрения, че може да е бил направен опит за незаконното отвеждане на [жалбоподателя] в Таджикистан, където животът му е застрашен.
Днес, 1 ноември 2011 г., [представителят на жалбоподателя] ви е приканил да вземете спешни мерки за предотвратяването на принудителното извеждане на [жалбоподателя] от територията на Руската федерация, по-специално чрез московските летища.
Призовавам ви да разгледате [горепосоченото] искане възможно най-скоро и да вземете всички възможни мерки с оглед откриването на [жалбоподателя] и предотвратяването на принудителното му извеждане от територията на Руската федерация.
Моля да ме уведомите за резултатите, след като разгледате искането.”
50. Няма информация за каквито и да било защитни мерки, взети от властите в отговор на което и да било от тези искания.
51. На 7 ноември 2011 г. представителството на Руската федерация при Съда е отговорило на представителя на жалбоподателя, че съгласно привременните мерки, взети от Съда, руските власти се въздържат от екстрадиране на жалбоподателя и че инструкции в този смисъл са изпратени на Федералната служба за изпълнение на наказанията (ФСИН), главния прокурор и министъра на вътрешните работи.
G. Писмо от секретаря на Съда след отвличането на жалбоподателя и отвеждането му в Таджикистан
52. В отговор на оплакването на жалбоподателя по настоящото дело за отвличането му и на подобни събития по други дела, на 25 януари 2012 г. секретарят на Съда е изпратил писмо до представителя на Руската федерация към Съда. Писмото гласи:
„Председателят на Съда, сър Nicolas Bratza, ме инструктира да изразя от негово име дълбоката му тревога във връзка с изчезването на жалбоподателя в Русия и последващото му прехвърляне в Таджикистан, въпреки привременните мерки, посочени от Съда съгласно чл. 39 от Правилника на Съда.
Председателят отбеляза, че след решението на Съда по делото Iskandarov (№ 17185/05, 23 септември 2010 г.), където Съдът е приел, че Руската федерация отговаря за нарушение на чл. 3 поради неизясненото отвличане на жалбоподателя и прехвърлянето му в Таджикистан от неизвестни лица, Съдът е изправен пред повтарящи се инциденти от същия характер по четири други дела, включително по горепосоченото дело (другите три дела са: Abdulkhakov срещу Русия, № 14743/11; S.K. срещу Русия, № 58221/10; и Zokhidov срещу Русия, № 67286/10). От предоставените до момента обяснения от правителството не става ясно как е било възможно жалбоподателите да бъдат преведени през руската държавна граница против волята им, въпреки официалните уверения на правителството, че няма да бъде извършена екстрадиция до произнасянето на Съда по жалбите им.
Председателят е силно разтревожен от тези развития. Той е особено притеснен за тяхното отражение върху авторитета на Съда и за възможното настъпване на такива недопустими инциденти и по дела на други жалбоподатели, по отношение на които все още са в сила привременни мерки поради непосредствения риск от нарушаване на правата им по членове 2 и 3 от Конвенцията в приемащите държави. Като доказателство за тежестта, която председателят придава на тези развития, той е поискал да бъдат уведомени незабавно председателят на Комитета на министрите, председателят на Парламентарната асамблея и генералният секретар на Съвета на Европа.
Председателят отбелязва също така, че камара на Съда е поискала допълнително становище от правителството, което да отговори на тази тревожна и безпрецедентна ситуация, и очаква компетентните власти на Русия да предоставят на Съда изчерпателна информация за последващите развития по инцидентите в Руската федерация. Междувременно, бих желал да привлека вниманието на властите към факта, че съгласно чл. 39 от Правилника привременни мерки все още са в сила по двадесет и пет други руски дела, свързани с екстрадиция или експулсиране. Тези дела са посочени в приложение към настоящото писмо.”
53. На 5 март 2012 г. представителят на Руската федерация към Съда е информирал секретаря, че съответната информация ще бъде изпратена след „получаване на необходимите данни от компетентните власти”.
H. Официално разследване и повтарящи се откази да се образува наказателно производство във връзка с разглежданите събития
54. На 30 ноември и 2 декември 2011 г. Министерството на вътрешните работи е информирало представителя на жалбоподателя, че оплакването във връзка с отвличането на жалбоподателя е било изпратено на Югозападното полицейско управление в Москва (УВД по Юго-Западному АО ГУ МВД России по г. Москве), след което е било препратено на Гагарински междурайонен следствен отдел на Югозападния административен окръг на Москва (Гагаринский МСО СУ по ЮЗАО ГСУ СК РФ). На 30 декември 2011 г. последният е решил да изпрати делото на Никулински междурайонен следствен отдел на Югозападния административен окръг на Москва (Никулинский МСО СУ по ЮЗАО ГСУ СК РФ по г. Москве – наричан по-долу „Никулински следствен отдел”).
1. Първи отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
55. Старшият следовател на Никулински следствен отдел П.K. е извършил предварителна проверка (проверка сообщения о преступлении – „проверката”) съгласно чл. 144 от НПК.
56. На 21 март 2012 г. П.K. е отказал да образува наказателно производство във връзка с твърденията за отвличане на жалбоподателя поради липсата на corpus delicti. След кратко изложение на фактите, както били съобщени от представителя на жалбоподателя, главният следовател е направил следното заключение:
„... след анализ на материалите от извършената проверка, следствените органи намират, че понастоящем няма данни за престъпление по членове 126 и 127 от Наказателния кодекс на Руската федерация, тъй като не е обективно установено, дали жалбоподателят е останал на територията на Руската федерация или е преминал границата на Руската федерация. В течение на проверката постъпи и информация, че на територията, където според твърденията е бил отвлечен [жалбоподателят], няма постъпили данни за стрелба или отвличане на лица. Следствените органи не изключват вероятността след освобождаването на [жалбоподателя] той да е инсценирал отвличане, за да избегне наказателната отговорност за престъпленията, които е извършил на територията на Република Таджикистан.”
57. На същия ден С.K., ръководител на Никулински следствен отдел, е отменил горното решение и е върнал делото на същия следовател за допълнително разследване. Решението му е било мотивирано по следния начин:
„Отказът на следователя да образува наказателно производство е неоснователен и следва да се отмени. Необходима е допълнителна проверка, в която да се получат отговори на всички запитвания за информация, направени по случая, и да се разпита отново [представителят на жалбоподателя].”
58. На 27 март 2012 г. ръководителят на Първо отделение за процесуален надзор при Главно следствено управление в Москва (ГСУ СК России по г. Москве) също е поискал допълнителна проверка по случая. Освен това, на 30 март 2012 г. заместникът на Никулинския междурайонен прокурор (заместитель Никулинского межрайонного прокурора) е поискал от следователя да установи, дали руските власти са участвали в твърдяното отвличане на жалбоподателя.
2. Втори отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
59. На 20 април 2012 г. старшият следовател П.K. е издал ново решение, с което отново е отказал да образува наказателно производство и което дословно повтаряло предишното му решение от 21 март 2012 г. (виж параграф 56 по-горе).
60. На 23 април 2012 г. заместник-ръководителят на Никулински следствен отдел A.Н. е отменил решението, дословно преповтаряйки предишното решение на ръководителя на Никулински следствен отдел от 21 март 2012 г., с което е било отменено първото решение на П.K. от същата дата (виж параграф 57 по-горе).
3. Трети отказ на следователя да образува наказателно производство и отмяната му от неговия ръководител
61. На 23 май 2012 г. старшият следовател отново е отказал да образува наказателно производство във връзка с твърдяното отвличане на жалбоподателя. Текстът на това решение не е предоставен на Съда.
62. На 9 юни 2012 г. заместник-ръководителят на Никулински следствен отдел A.Н. е отменил това решение и е разпоредил извършването на следните процесуални действия:
„Следва да се извърши допълнителна проверка, в която да се изпрати второ искане до правоприлагащите органи в Република Таджикистан за изясняване на следните въпроси: преминал ли е [жалбоподателят] границата на Таджикистан; задържан ли е [жалбоподателят] в център за задържане под стража; заведено ли е наказателно производство срещу [жалбоподателя]?
Отделно производство следва да се заведе във връзка с информацията за вероятно незаконно преминаване на руската граница от страна на жалбоподателя ... и материалите да се изпратят на Федералната служба за сигурност за извършване на проверка по чл. 151 от НПК.
... [представителката на жалбоподателя] трябва да бъде разпитана по следните въпроси: представлява ли все още [жалбоподателя] и може ли да предостави някаква информация относно преминаването [от него] на границата? Следва да се вземат и редица други мерки за проверка на информацията, за да се вземе законосъобразно и обосновано решение.”
4. Четвърти отказ от следователя да образува наказателно производство
63. На 9 юли 2012 г. A.З., следовател от Никулински следствен отдел, е отказал да образува наказателно производство във връзка с отвличането на жалбоподателя. След кратко изложение на фактите, решението гласи както следва:
„Според информацията, получена от отдела за граничен контрол на Федералната служба за сигурност на Русия („ФСС”), правото на Руската федерация не изисква записване на имената на лицата, преминаващи държавната граница на Руската федерация. Съгласно чл. 30 (15) от Закона за държавната граница на Руската федерация, проследява се единствено броят на лицата, преминаващи границата.
Поради това, не е възможно да се потвърди или опровергае информацията относно преминаването на държавната граница от [жалбоподателя].
След искане за информация относно [жалбоподателя], гражданин на Република Таджикистан, главната прокуратура на Република Таджикистан е отговорила, че горепосоченото искане не може да се удовлетвори, тъй като е направено в нарушение на Договора от 22 януари 1993 г. за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела.
Полицейските органи, отговарящи за въпросната територия, през разглеждания период не са получили никаква информация за незаконни действия, свързани с употреба на огнестрелни оръжия или отвличане на лица при обстоятелствата, посочени в жалбата.
Град Москва и регионалният отдел на ФСС разполагат с материали, свързани с извършени проверки на информацията за вероятно незаконно преминаване на руската граница от страна на [жалбоподателя].
Като се има предвид, че срещу [жалбоподателя] е издадена международна заповед за издирване във връзка с извършени престъпления по членове 186 § 2 и 187 § 2 от Наказателния кодекс [на Таджикистан], той може да е инсценирал отвличането си, за да избегне наказателна отговорност за престъпленията, които е извършил на територията на Република Таджикистан.
Поради това, от предварителната проверка не се установиха обективни данни за отвличане на [жалбоподателя].”
Следователят е изпратил посоченото решение на представителите на жалбоподателя на 16 август 2012 г.
5. По-нататъшни проверки
64. На 25 февруари 2013 г. правителството е информирало Съда, че подобни проверки продължават. На Съда не са предоставени други документи или решения на следствените власти. Според информацията, представена от правителството, при проверката е било установено, че жалбоподателят е преминал незаконно руската държавна граница, предал се е на таджикските власти и е бил задържан. Решението на следователя от 9 юли 2012 г., с което отново е отказано образуването на наказателно производство, е било отменено от висшестоящото длъжностно лице на неуточнена дата. Според правителството, последното решение, с което е отказано образуването на наказателно производство, е било издадено на 29 ноември 2012 г. от ръководителя на Никулински следствен отдел, но отново е било отменено. В резултат на това делото е било върнато на следователите за допълнителна проверка.
65. Правителството също така е уточнило, че от ФСС е било поискано да провери информацията за незаконното преминаване от жалбоподателя на държавната граница. Друго искане и било изпратено на таджикските власти за установяване на местонахождението на жалбоподателя в Таджикистан. Към 23 януари обаче не е бил получен отговор на нито едно от запитванията.
I. Наказателното производство срещу жалбоподателя в Таджикистан
66. Представителите на жалбоподателя са информирали Съда, че на 30 ноември 2011 г. Согдийският окръжен съд в Таджикистан е започнал разглеждането на наказателно дело срещу тридесет и четири лица, включително и жалбоподателя. Жалбоподателят е бил обвинен в множество престъпления по членове 185 § 1, 186 § 1, 187 §§ 1 и 2, 189 § 3 (a), 244 § 4 (c), 306 и 307 § 3 от Наказателния кодекс на Таджикистан.
67. Публични заседания по делото са били проведени след 29 януари 2012 г. Адвокат Р.T., който е участвал в процеса, е изпратил до представителите на жалбоподателя писмена декларация, че жалбоподателят не се е признал за виновен по време на процеса. Според Р.T. жалбоподателят е заявил, че е бил отвлечен в Москва, принудително отведен в Таджикистан и изтезаван, за да признае извършването на престъпленията.
68. През март и април 2012 г. единадесет роднини на подсъдимите неколкократно са поискали от Согдийския окръжен прокурор Ш.K. и от председателя на Согдийския окръжен съд Н.M. да назначат съдебномедицинска експертиза на тридесет и четиримата подсъдими, за да се проверят твърденията им, че са били изтезавани от властите по време на наказателното производство. В писменото си искане те са се позовали на съответните разпоредби на Конституцията и НПК на Таджикистан, които забраняват изтезанията и изключват използването на каквито и да било доказателства, получени под натиск. Майката на жалбоподателя е направила подобно искане по отношение на жалбоподателя. Няма информация относно отговора на властите на тези искания.
69. На 19 април 2012 г. Согдийският окръжен съд е признал жалбоподателя за виновен и го е осъдил на двадесет и шест години лишаване от свобода. Тридесет и тримата му съподсъдими са получили присъди между осем и двадесет и осем години лишаване от свобода.
II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО И МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО
A. Процедура за екстрадиция
1. Наказателно-процесуален кодекс
70. Глава 54 от Наказателно-процесуалният кодекс („НПК”) от 2002 г. урежда процедурата за екстрадиция.
71. Решението за екстрадиция на главния прокурор подлежи на обжалване пред съд (чл. 463 § 1). В такъв случай заповедта за екстрадиция не се изпълнява до произнасянето на окончателното решение (чл. 462 § 6).
72. Съдът проверява законосъобразността и валидността на решението за екстрадиция в срок до един месец от получаването на жалбата. Решението се обявява публично от тричленен състав на съда в присъствието на прокурор, на лицето, чиято екстрадиция се иска, и на неговия адвокат (чл. 463 § 4).
73. Въпросите за вината или невинността не попадат в обхвата на съдебния контрол, който е ограничен до преценката, дали заповедта за екстрадиция е издадена в съответствие с процедурата, предвидена в приложимото международно и вътрешно право (чл. 463 § 6).
74. Чл. 464 § 1 изброява условията, при които не може да се разреши екстрадиция. Екстрадиция следва да бъде отказана по отношение на следните категории лица: руски гражданин (чл. 464 § 1 (1)) или лице, на което е предоставено убежище в Русия (чл. 464 § 1 (2)); лице, по отношение на което има влязла в сила присъда или прекратено наказателно производство в Русия във връзка с деянието, за което то е преследвано в молещата държава (чл. 464 § 1 (3)); лице, по отношение на което не може да се образува наказателно производство или което не може да бъде осъдено с влязла в сила присъда поради изтичането на законната погасителна давност или на други валидни основания съгласно руското законодателство (чл. 464 § 1 (4)); или лице, по отношение на което екстрадицията е спряна от руски съд в съответствие със законодателството и международните договори на Руската федерация (чл. 464 § 1 (5)). Най-накрая, екстрадиция трябва да бъде отказана, ако деянието, във връзка с което се иска екстрадирането, не съставлява престъпление съгласно руския Наказателен кодекс (чл. 464 § 1 (6)).
75. Ако чужд гражданин, чието екстрадиране се иска, е обект на наказателно преследване или изтърпява наказание във връзка с друго престъпление в Русия, екстрадицията може да бъде отложена до прекратяването на наказателното производство, отмяната на наказанието на каквото и да било валидно основание или изтърпяването на наказанието (чл. 465 § 1).
2. Решение на руския Върховен съд от 14 юни 2012 г.
76. С решение № 11 от 14 юни 2012 г. пленумът на руския Върховен съд е указал във връзка с чл. 3 от Конвенцията, че екстрадиция следва да се откаже, ако съществуват основателни опасения, че лицето може да бъде подложено на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне в молещата държава. Екстрадиция може да бъде отказана и ако изключителни обстоятелства разкриват, че тя би представлявала опасност за живота или здравето на лицето, поради – наред с други причини – неговата възраст или физическо състояние. Руските власти, разглеждащи дело за екстрадиция, трябва да проверят дали са налице основания да се вярва, че въпросното лице може да бъде осъдено на смърт, подложено на малтретиране или преследвано поради своята раса, религиозни убеждения, националност, етнически или социален произход или политически убеждения. Съдилищата трябва да оценяват както общата ситуация в молещата страна, така и личните обстоятелства на лицето, чието екстрадиране се търси. Те трябва също така да вземат предвид показанията на засегнатото лице и на евентуалните свидетели, всички гаранции, поети от молещата държава и информацията за страната от Министерството на външните работи, от компетентни институции на ООН и от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.
B. Задържане в очакване на екстрадицията и съдебен контрол
1. Конституция на Русия
77. Конституцията гарантира правото на свобода (чл. 22):
“1. Всеки има право на свобода и лична неприкосновеност.
2. Арест, задържане под стража и лишаване от свобода са допустими единствено въз основа на съдебно решение. Преди постановяването на съдебното решение лицето може да бъде задържано за не повече от четиридесет и осем часа.”
78. Чл. 46 от Конституцията предвижда, наред с друго, че се гарантира съдебна защита на правата и свободите на всекиго и че решенията, действията и бездействията на държавните и местните органи, обществените организации и длъжностните лица могат да бъдат обжалвани пред съд.
2. Конвенция на страните от ОНД за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела от 1993 г. („Конвенцията от Минск”)
79. При извършване на действия, поискани по Конвенцията от Минск, по която Русия и Таджикистан са страни, компетентният орган прилага националното право на собствената си страна (чл. 8 § 1).
80. Искането за екстрадиция трябва да бъде придружено от заповед за задържане (чл. 58 § 2). При получаването на искане за екстрадиция трябва да се вземат мерки за незабавното откриване и арестуване на лицето, чиято екстрадиция се иска, освен в случаите, когато това лице не може да бъде екстрадирано (чл. 60).
81. Лицето, чиято екстрадиция се иска, може да бъде арестувано и преди получаването на искането за екстрадирането му. В такива случаи е необходимо да се изпрати специално искане за арест, съдържащо препращане към заповедта за задържане и указващо, че ще бъде изпратено искане за екстрадиция (чл. 61 § 1). Лицето може да бъде арестувано и при липсата на такова искане, ако съществуват основателни подозрения, че е извършило на територията на другата договаряща държава престъпление, за което може да бъде поискана екстрадиция. Другата договаряща държава може да бъде уведомена незабавно за ареста (чл. 61 § 2).
82. Лице, задържано в очакване на екстрадиция съгласно чл. 61 § 1 от Конвенцията от Минск, трябва да бъде освободено, ако молещата държава не представи официално искане за екстрадиция, придружено от всички необходими документи, в срок от четиридесет дни от датата на задържането (чл. 62 § 1).
3. Наказателно-процесуален кодекс („НПК”)
83. Чл. 1 § 3 от НПК предвижда, че общите принципи и норми на международното право и международните договори на Руската федерация представляват неразделна част от законодателството й, уреждащо наказателното производство. В случай че международен договор предвижда правила, различни от установените в НПК, предимство имат първите.
84. Глава 13 от НПК („Мерки за неотклонение”) урежда използването на мерки за неотклонение или превантивни мерки (меры пресечения), докато трае наказателното производство. Такива мерки включват задържането под стража. Задържане под стража може да бъде разпоредено от съд по искане на следовател или прокурор, ако дадено лице е обвинено в престъпление, наказуемо с поне две години лишаване от свобода, при условие, че не е възможно да се наложи по-лека мярка (чл. 108 §§ 1 и 3). Съдебното решение, с което се налага задържане под стража, може да се обжалва пред висшестоящия съд в тридневен срок. Висшестоящият съд се произнася по жалбата в тридневен срок от датата на подаване на жалбата (чл. 108 § 11).
85. Срокът на задържане в досъдебното производство не може да надхвърля два месеца (чл. 109 § 1). Съдът може да удължи този срок до шест месеца (чл. 109 § 2). Ново удължаване на срока до дванадесет, а в изключителни случаи и до осемнадесет месеца може да се допусне единствено ако задържаният е обвинен в тежко или много тежко престъпление (чл. 109 § 3). Задържане над осемнадесет месеца не е допустимо и задържаният трябва да бъде освободен незабавно (чл. 109 § 4).
86. Глава 54 („Екстрадиция на лица с цел наказателно преследване или изпълнение на наказание”) урежда процедурата за екстрадиция. При получаването на искане за екстрадиция, което не е придружено от заповед за арест, издадена от чуждестранен съд, прокурорът трябва да определи мярката за неотклонение на лицето, чиято екстрадиция се иска. Мярката следва да се приложи в съответствие с установената процедура (чл. 466 § 1). В случай че искането за екстрадиция е придружено от заповед за задържане, издадена от чуждестранен съд, прокурорът може да наложи домашен арест на съответното лице или да го задържи, „без да иска потвърждаване на валидността на тази заповед от руски съд” (чл. 466 § 2).
4. Съдебна практика на Конституционния и Върховния съд на Русия
87. С решение № 101-O от 4 април 2006 г. Конституционният съд е приел, че липсата на конкретен регламент по въпросите на задържането в чл. 466 § 1 не създава празнота в закона, която да е несъвместима с конституционните гаранции срещу произволно задържане. Чл. 8 § 1 от Конвенцията от Минск предвижда, че при изпълнението на искане за правна помощ замолената държава прилага своето вътрешно право, което в случая на Русия е процедурата, посочена в НПК. Такава процедура включва по-конкретно чл. 466 § 1 от Кодекса и нормите в глава 13 от него („Мерки за неотклонение”), които поради общия си характер и мястото си в част I от Кодекса („Общи разпоредби”) се прилагат спрямо всички етапи и форми на наказателното производство, включително и спрямо процедурите за разглеждане на искания за екстрадиция. Съответно, чл. 466 § 1 от НПК не позволява на властите да приложат принудителна мярка, без да изпълнят процедурата или сроковете, установени в НПК.
88. С решение № 333-O-P от 1 март 2007 г. Конституционният съд е приел, че докато членове 61 и 62 от Конвенцията от Минск не уреждат процедурата за задържане до получаването на искане за екстрадиция, приложимите процедури и срокове трябва да се установят в националното законодателство съгласно чл. 8 от Конвенцията от Минск. Той е припомнил и установената си практика, че обхватът на конституционното право на свобода и лична неприкосновеност е еднакъв както за чуждите граждани и лицата без гражданство, така и за руските граждани. Чуждестранен гражданин или лице без гражданство не могат да бъдат задържани в Русия за повече от четиридесет и осем часа без съдебна заповед. Това конституционно изискване служи за гаранция срещу прекомерно задържане, надхвърлящо четиридесет и осем часа, и срещу произволно задържане, тъй като изисква съдебен контрол за законосъобразност и правилност на задържането. Конституционният съд е приел, че чл. 466 § 1 от НПК, разглеждан във връзка с Конвенцията от Минск, не може да се тълкува като позволяващ задържането на лице за повече от четиридесет и осем часа въз основа на искане за екстрадицията му, без за това да има решение на руски съд. Мярка за неотклонение може да се наложи единствено съгласно процедурата и в сроковете, установени в глава 13 от НПК.
89. С решение № 383-O-O от 19 март 2009 г. Конституционният съд е потвърдил конституционосъобразността на чл. 466 § 2 от НПК, като е приел, че тази разпоредба „не установява срокове за задържане под стража и не определя основанията и процедурата за избор на мярка за неотклонение, а само потвърждава правомощието на прокурора да изпълни решение, вече взето от компетентен съдебен орган на чужда държава за задържането на обвиняем. Поради това, оспорваната норма не може да се тълкува като нарушаваща конституционните права на [молителя] ...”
90. На 29 октомври 2009 г. пленумът на руския Върховен съд е приел тълкувателно решение № 22, с което е постановил, че съгласно чл. 466 § 1 от НПК единствено съд може да разпореди задържането под стража на лице, по отношение на което се извършва проверка във връзка с искане за екстрадиция, ако властите на молещата държава не са представили съдебна заповед за задържането му под стража. Съдебното решение за задържане под стража в този случай следва да се вземе съгласно чл. 108 от НПК по искане на прокуратурата за задържане под стража на лицето. За да реши, дали да задържи под стража лицето, съдът трябва да разгледа въпроса, дали съществуват фактически и правни основания за налагане на мярка за неотклонение. В случай че искането за екстрадиция е придружено от заповед за задържане от чуждестранен съд, прокуратурата има право да задържи под стража лицето без разрешение от руски съд (чл. 466 § 2 от НПК) за период, не по-дълъг от два месеца, а решението на прокурора може да се обжалва пред съд съгласно чл. 125 от НПК. За да удължи срока на задържане на лицето в очакване на екстрадицията, съдът трябва да приложи чл. 109 от НПК.
91. В неотдавнашното си определение № 11 от 14 юни 2012 г., цитирано по-горе, пленумът на руския Върховен съд е приел, че лице, чиято екстрадиция се иска, може да бъде задържано преди получаването на искането за екстрадиция, единствено в случаите, посочени в международните договори, по които Русия е страна, като чл. 61 от Конвенцията от Минск. Такова задържане следва да се разпореди и продължи от руски съд в съответствие с процедурата и в сроковете, установени в членове 108 и 109 от НПК. В заповедта за задържането трябва се посочи срокът на задържането или на продължаването на задържането и датата на изтичането му. Ако не бъде получено искане за екстрадиция в срок от един месец (или четиридесет дни, ако държавата е страна по Конвенцията от Минск), лицето, чието екстрадиране се иска, трябва да бъде освободено незабавно.
C. Статут на бежанците
1. Женевска конвенция за статута на бежанците от 1951 г.
92. Чл. 33 от Конвенцията на ООН за статута на бежанците от 1951 г., ратифицирана от Русия на 2 февруари 1993 г., предвижда:
„1. Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.
2. От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна.”
2. Закон за бежанците
93. Законът за бежанците (Закон № 4258-I от 19 февруари 1993 г.), в редакцията му през разглеждания период, инкорпорира в себе си дефиницията на термина „бежанец”, съдържаща се в чл. 1 от Женевската конвенция от 1951 г., както е изменена с протокола относно статута на бежанците от 1967 г. Законът дефинира бежанеца като лице, което не е руски гражданин и което, поради основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, етнически произход или принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения, или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея (чл. 1(1)(1)).
94. Законът не се прилага спрямо лица, за които съществуват основателни подозрения, че преди приемането им в страната като кандидати за бежански статут са извършили престъпление срещу мира, военно престъпление, престъпление срещу човечеството или тежко неполитическо престъпление извън страната на убежището (чл. 2(1)(1) и (2)).
95. Лице, което е кандидатствало за бежански статут или на което е предоставен бежански статут, не може да бъде върнато в държава, в която животът или свободата му може да бъдат застрашени поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически възгледи (чл. 10(1)).
96. В случай че лицето отговаря на критериите, установени в чл. 1(1)(1), или ако не отговаря на тези критерии, но не може да бъде експулсирано или депортирано от Русия поради хуманитарни причини, то може да получи временно убежище (чл. 12(2)). Лице, което е получило временно убежище, не може да бъде върнато против волята му в страната, чийто гражданин е, или в страната на предишното му обичайно местожителство (чл. 12(4)). Лицето губи временното убежище, ако причините за предоставянето му престанат да съществуват или ако получи разрешение за постоянно пребиваване в Русия или се установи да живее извън територията на Русия (чл. 12(5)). Лицето се лишава от временно убежище, inter alia, ако е осъдено за престъпление, извършено на руска територия, или ако се установи, че е предоставило невярна информация или документи, въз основа на които властите са взели решението до му предоставят временно убежище (чл. 12(6)).
97. Съгласно Процедурата за предоставяне на временно убежище, приета с постановление № 274 от 9 април 2001 г., в редакцията й през разглеждания период, компетентният орган на ФСМ издава удостоверение за временно убежище на всяко лице, на което е предоставено такова (§ 8). Удостоверението представлява документ за самоличност в Руската федерация (§ 9). При предоставянето на удостоверение за временно убежище ФСМ временно отнема останалите документи за самоличност на съответното лице. Временно убежище се предоставя за срок до една година, който може да бъде продължен за всяка следваща година по искане на съответното лице, при условие, че обстоятелствата, поради които е предоставено убежището, продължават да съществуват (§ 12). Лицето, на което е предоставено временно убежище, има всички права и задължения, предвидени в Закона за бежанците, с изключение на правото на еднократна парична помощ (§ 13).
3. Препоръка на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно правото на ефективно средство за защита на лицата, търсещи убежище
98. Препоръка № R (98) 13 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно правото на ефективно средство за защита на лицата, търсещи убежище, срещу решения за експулсиране в контекста на чл. 3 от Европейската конвенция по правата на човека, предвижда:
„Комитетът на министрите ...
Без да засяга упражняването на каквото и да било право на търсещите убежище, които са получили отказ, да обжалват решението, с което е било оставено без уважение искането им за убежище, както е препоръчано, наред с други източници, в препоръка на Комитета на министрите на Съвета на Европа № R (81) 16,
Препоръчва на правителствата на държавите членки, като прилагат своите собствени процесуални правила, да гарантират, че следните гаранции са осигурени в тяхното законодателство и практика:
1. Ефективна мярка пред националните власти трябва да бъде предвидена за всяко лице, търсещо убежище, чиято молба да му бъде предоставен статута на бежанец е отхвърлена и което е подложено на експулсиране в страна, за която лицето е направило защитимо твърдение, че би било подложено на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
2. При прилагане на параграф 1 от тази препоръка, средството за защита пред национален орган се счита за ефективно, когато: ...
2.2. националният орган има правомощията едновременно да решава дали са изпълнени условията на чл. 3 от Конвенцията и да предостави подходяща обезвреда; ...
2.4. изпълнението на заповедта за експулсиране е временно спряно, докато не бъде взето решение по 2.2.”
99. На по-общо ниво препоръка Rec (2004) 6 на Комитета на министрите към страните членки относно подобряването на националните средства за защита предвижда:
Комитетът на министрите ...
подчертавайки, че страните членки са длъжни да гарантират, че националните средства за защита са ефективни както по закон, така и на практика, и могат да доведат до решение по съществото на оплакването и до адекватна обезвреда на всяко установено нарушение;
отбелязвайки, че характерът и броят на представените пред Съда жалби и постановените от него решения свидетелстват, че повече от всякога е необходимо страните членки ефикасно и редовно да установяват, че такива средства за защита съществуват при всички обстоятелства ...
изхождайки от убеждението, че наличието на ефективни национални средства за защита за всички защитими твърдения за нарушения на Конвенцията би следвало да доведе до облекчаване натовареността на Съда посредством намаляване броя на адресираните до него жалби, от една страна, и опростяване на задачата на Съда при разглеждането на делата поради факта, че те са били подробно разгледани на национално ниво, от друга;
подчертавайки обстоятелството, че подобряването на средствата за защита на национално равнище, в частност при повтарящи се казуси, би следвало също така да допринесе за намаляване натовареността на Съда;
препоръчва на страните-членки, като взимат предвид примерите на добри практики, съдържащи се в приложението:
I. да гарантират, посредством постоянен преглед на своята практика в духа на юриспруденцията на Съда, че национални средства за защита съществуват за всеки, отправил защитимо твърдение за нарушение на Конвенцията, и че са ефективни в смисъл, че могат да доведат до решение по съществото на жалбата и до адекватно възмездяване за всяко констатирано нарушение;
II. да извършват преглед на ефективността на съществуващите вътрешноправни средства за защита в съответствие с решенията на Съда, в които се посочват структурни или общи недостатъци на националното законодателство или практика, и, когато това се налага, да създават ефективни средства за защита с оглед избягването на повтарящи се казуси, представени пред Съда; ...”
D. Предварително производство
100. НПК изисква всяко съобщение за извършено престъпление да бъде прието, проверено и да доведе до решение в тридневен срок от следствен служител, следствена агенция, следовател или прокурор. Те могат да извършат – сами или с експертна помощ – проверка на документи, огледи и проучване на документи, предмети или трупове, и могат да издават задължителни заповеди за оперативно-издирвателни мероприятия (чл. 144 § 1). Посоченият тридневен срок може да бъде продължен до десет и тридесет дни при определени обстоятелства (чл. 144 § 3). Следовател или прокурор може да образува предварително производство след оплакване от физическо лице или служебно, когато е налице основателно предположение, че е било извършено престъпление (членове 146 и 147).
101. Заповедите на следователя или прокурора, с които се отказва образуването на наказателно производство или се прекратява делото, и другите заповеди и действия или бездействия, които могат да засегнат конституционни права и свободи на страните по наказателното производство или да попречат на достъпа до правосъдие на гражданите, подлежат на обжалване пред районния съд, който разглежда законосъобразността и основателността на обжалваните актове (чл. 125).
III. ДОКЛАДИ ЗА СИТУАЦИЯТА В ТАДЖИКИСТАН
102. Доклад на Amnesty International от 2007 г. съдържа следната информация относно смъртта на Садуло Маруфов (Sadullo Marufov) по време на полицейско задържане (виж параграф 12 по-горе):
„Садуло Маруфов, член на Партията за ислямско възраждане (ПИВ), е починал, докато е бил задържан от полицията през май, след като е бил арестуван за разпит от правоохранителните органи в Исфара. Първоначално длъжностните лица са твърдели, че е извършил самоубийство, като е скочил от прозорец на третия етаж. Според твърденията на ПИВ, докладът от аутопсията показвал, че той е бил бит и малтретиран. Партията твърди, че той е бил блъснат от прозореца. Прокуратурата впоследствие е съобщила, че след разследване са били задържани трима полицейски служители.”
103. Докладите на ООН и на неправителствени организации относно ситуацията в Таджикистан през разглеждания период са отразени в няколко решения на Съда, цитирани по-горе (виж, наред с други, Khodzhayev, §§ 72-74, и Gaforov, §§ 93-100). В по-скорошни доклади ситуацията е описана както следва.
104. След посещение в Таджикистан през май 2012 г. специалният докладчик на ООН по въпросите на изтезанията, г-н Juan E. Méndez, е заявил, че „в Таджикистан върху задържаните се упражнява натиск под различни форми, включително чрез заплахи, побой и понякога чрез използване на електрошок, най-вече като средство за изтръгване на самопризнания”. Той е подчертал, че „самопризнанията, изтръгнати чрез насилие, остават основният инструмент за разследване, използван от правоохранителните органи и прокуратурата”. Той също така е изразил тревога във връзка с липсата на гаранции срещу незаконно екстрадиране или предаване от и на други държави, тъй като „изглежда не съществува смислена възможност за съдебен контрол над такива мерки, които по принцип се използват от правоохранителните органи под ръководството на главния прокурор. Конвенцията от Минск за правна помощ по граждански и наказателни дела от 1993 г., други споразумения между страните членки на ОНД ... използват общ изказ относно защитата срещу злоупотреби и на практика функционират по-скоро като инструменти за международно сътрудничество в правораздаването. Резултатът е, че забраните по международното право за връщане (refoulement) в места, където индивидът може да бъде подложен на изтезания или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне, не се гарантират на практика” (изявление в края на мисията на специалния докладчик на ООН по въпросите на изтезанията, Juan E. Méndez. Предварителни констатации по време на посещението му в Република Таджикистан, 10-18 май 2012 г.).
105. На 27 юни 2011 г. група неправителствени организации, включително международни (Amnesty International, Международната федерация за правата на човека (FIDH), Penal Reform International (PRI) и Световната организация против изтезанията (OMCT)), както и таджикски НПО (Бюро за правата на човека и върховенството на закона, Център за правата на децата, Адвокатската колегия на Согдейски окръг, Републиканската адвокатска колегия Sipar и няколко други), са направили съвместно изявление. То било озаглавено „Таджикистан: Коалиция от неправителствени организации призовава правителството да прекрати изтезанията и да изпълни международните си задължения” и в относимата си част гласи:
„В Таджикистан полицията многократно е била обвинявана в изтезаване или нанасяне на побой над задържани с цел получаване на пари, самопризнания или друга информация, инкриминираща жертвата или други лица. Тези злоупотреби се извършват предимно на ранните етапи на задържането; в много случаи жертвите първоначално са задържани без контакт с външния свят ...
Методите на изтезания, за които се съобщава в Таджикистан, включват използване на електрошок; прикрепване на бутилки с вода или пясък към гениталиите на задържания; изнасилване; изгаряне с цигари. Боят с бухалки, палки и пръчки, ритането и ударите с юмруци според твърденията също са често срещани.
... [Г]аранциите против изтезания, съдържащи се в националното право, не винаги се спазват. Така например, докато новият Наказателно-процесуален кодекс предвижда, че задържаните имат право на адвокат от момента на задържането си, на практика адвокатите са оставени на милостта на следователите, които могат да им откажат достъп в продължение на много дни. През този период на задържане в изолация рискът от изтезания или други форми на малтретиране е особено висок. Новият НПК също така въвежда съдебно заседание по задържането под стража в срок до 72 часа от арестуването на заподозрения. Те обаче често се провеждат със закъснение и съдиите в много случаи игнорират твърденията за изтезания и нараняванията, които задържаните им показват в съдебната зала. Обикновено разчитат на версията за събитията, представена от обвинените за изтезанието [лица].
Не се извършват рутинни медицински прегледи при приемането на задържаните в полицейските управления и центровете за временно задържане. При прехвърлянето в центрове за задържане под стража под юрисдикцията на Министерството на правосъдието те преминават през медицински преглед. В случай на подозрение за изтезания или други форми на малтретиране обаче медицинският персонал ... обикновено връща задържания в центъра за временно задържане, докато белезите от нараняванията избледнеят.
Жертвите рядко подават жалби ... поради страх от преследване, а безнаказаността на длъжностните лица, извършили злоупотребите, е правилото. Често роднини и адвокати не желаят да подадат оплакване, за да не влошат положението на задържания.
Прокуратурата е компетентна да разглежда твърдения за изтезания. Понякога близки лични и институционални връзки между прокуратурата и полицията подронват безпристрастността на прокурорите. Властите не са публикували подробна статистика за наказателни производства срещу правоохранителни длъжностни лица, свързани конкретно с обвинения за изтезания или други форми на малтретиране, а не с по-широки обвинения като „злоупотреба с власт” или „превишаване на служебните правомощия”.
Съдиите [редовно] основават присъдите си на доказателства, които според твърденията са получени под натиск ...
От 2004 г. насам Таджикистан не е предоставял на Международния комитет на Червения кръст достъп до местата за лишаване от свобода за провеждане на мониторинг. Държавата не е ратифицирала незадължителния протокол към Конвенцията против изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, който предвижда система от редовни посещения на местата за лишаване от свобода, извършвани от независими международни и национални органи.”
106. През януари 2012 г. Human Rights Watch е публикувала своя Световен доклад за 2012 г., в който съответните глави за Таджикистан гласят:
„Изтезанията остават продължаващ проблем в таджикската пенитенциарна система и се използват за изтръгване на самопризнания от обвиняемите, на които често е отказван достъп до близки и адвокати по време на първоначалното задържане. Въпреки дискусиите с Международния комитет на Червения кръст (ICRC) през август, властите не са му предоставили достъп до местата за лишаване от свобода. С редки изключения, правозащитни групи също не получават такъв достъп.
Докато изтезанията се практикуват почти безнаказано, властите предприемат малко и незначителни стъпки за търсене на отговорност от извършителите ...
Под претекста за борба срещу заплахи от екстремизъм, Таджикистан продължава да забранява няколко мирни малцинствени мюсюлмански групи ... Местните месии продължават да съобщават за преследване на лица, заподозрени в членство в Hizb ut-Tahrir и движението Jamaat Tabligh.”
107. Докладът на Amnesty International, озаглавен „Разбити животи: изтезания и други форми на малтретиране в Таджикистан”, публикуван на 12 юли 2012 г., в относимата си част гласи:
„... Проучването на Amnesty International показва, че практиките на изтезания и други форми на малтретиране остават широкоразпространени във всички видове места за лишаване от свобода в Таджикистан. Установи се, че по време на ранните етапи на задържането задържаните са в особено голяма опасност, подлагани са на изтезания или други форми на малтретиране от страна на правоохранителните органи с цел „разкриване” на престъпления чрез получаване на самопризнания, а също и с цел получаване на пари от жертвите на изтезанията или техните роднини. Общата атмосфера на безнаказаност оставя злоупотребите от страна на полицията на практика без контрол ...
2. Мащабът на изтезанията и другите форми на малтретиране в Таджикистан
В Таджикистан изтезанията и малтретирането се извършват при условия на секретност. [И]звършителите рядко биват изправяни пред правосъдието ... [И]зтезанията и другите форми на малтретиране се извършват по-специално по време на задържането под стража ... Националният закон има съществени недостатъци, що се отнася до гаранциите срещу изтезания. В допълнение, изключително важни гаранции, които съществуват в закона, като например достъпът до адвокат незабавно след задържането, рядко се прилагат на практика ...
2.1. Изтезания и други форми на малтретиране от страна на полицията
[Р]утинното използване на изтезания произтича от липсата на технически капацитет за разследване на престъпленията... Местен независим наблюдател на правата на човека съобщи на Amnesty International, че: „хората могат да се разминат без бой в по-леки случаи, но в случай на тежко престъпление – ако не признаят, те биват бити”, като добавя, че полицията „няма да се поколебае да прибегне към насилие ...
2.2. Изтезания и други форми на малтретиране, използвани в контекста на националната сигурност и борбата с тероризма
Борбата срещу тероризма и срещу заплахите пред националната сигурност често се цитират от таджикските власти като ключ към осигуряването на национална и регионална стабилност. На практика обаче ... често правата на човека се нарушават в преследване на групи, считани за заплаха за националната сигурност ...
[П]роучването показва, че специална цел са ислямските движения и ислямските групи или партии и че хората, обвинени, че са ислямски екстремисти, са особено застрашени от изтезания и други форми на малтретиране в Таджикистан ...
През септември 2010 г. избухна взрив в управлението на [полицията] в Худжанд, при което загинаха няколко човека и бяха ранени над двадесет лица. След това таджикските власти удвоиха усилията си да открият членове на ислямски движения и ислямски групи или партии, които според тях са отговорни за експлозията. Върху правоохранителните органи беше упражняван все по-силен натиск да решават случаите, свързани с националната сигурност ...
8. Изтезания и други форми на малтретиране при завръщане в Таджикистан
... Amnesty International е разтревожен от серията неотдавнашни случаи, при които таджикските власти са направили искания за екстрадиране, основани на недостоверна информация, по отношение на лица, за които се твърди, че членуват в забранени ислямски групи и които впоследствие се оплакват от изтезания при завръщането си. Много от тези искания за екстрадиция са издадени спрямо лица, намиращи се в Руската федерация.”
IV. ТЕКСТОВЕ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА ОТНОСНО ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВО СЪС СЪДА, ПРАВОТО НА ИНДИВИДУАЛНА ЖАЛБА И ПРИВРЕМЕННИТЕ МЕРКИ
A. Парламентарна асамблея
108. В резолюция 1571 (2007) относно задължението на държавите членки да сътрудничат на Съда, приета на 2 октомври 2007 г., Парламентарната асамблея е посочила, inter alia:
„13. Съдът също така използва инструмента на привременните мерки (чл. 39 от Правилника на Съда), за да предотврати настъпването на непоправими вреди. Асамблеята приветства Съда за констатацията, че такива привременни мерки са задължителни за страните членки. Той намира, че този инструмент може да има дори още по-широко възможно приложение за защита на жалбоподателите и техните адвокати, които са подложени на незаконен натиск. Съдът може да намери за полезно в тази връзка да разгледа практиката на Междуамериканския съд по правата на човека и Междуамериканската комисия по правата на човека, които са използвали привременни мерки, за да задължат властите да осигурят на жалбоподателите специална полицейска закрила, за да ги защитят от престъпни деяния от страна на определени недържавни субекти.”
109. Пояснителният меморандум, приет от Комитета по правни въпроси и права на човека към Асамблеята (Doc. 11183 от 9 февруари 2007 г., § 48), препраща в тази връзка към развилата се съдебна практика по чл. 63 § 2 от Американската конвенция по правата на човека, която овластява Междуамериканския съд по правата на човека да разпореди извършването на позитивни действия от страна на държавата. Така например, по делото Aleman-Lacayo Междуамериканската комисия по правата на човека е поискала от Съда да постанови мярка, изискваща от правителството на Никарагуа да предприеме ефективни охранителни мерки за защита на живота и телесната неприкосновеност на д-р Aleman‑Lacayo, включително да предостави на него и на близките му „име и телефонен номер на лице, разполагащо с властнически правомощия”, което да носи отговорност за осигуряването на защитата им. Съдът е уважил искането на Комисията и е призовал никарагуанското правителство да предприеме „необходимите мерки за защита на живота и телесната неприкосновеност на д-р Aleman-Lacayo” (виж делото Aleman-Lacayo, Междуамерикански съд по правата на човека, заповед от 2 февруари 1996 г.).
110. Резолюция 1571 (2007) на Асамблеята също така призовава компетентните власти на всички държави членки да:
„17.1. се въздържат от упражняване на натиск върху жалбоподателите, потенциалните жалбоподатели, техните адвокати или членове на семейството с цел да ги заставят да се въздържат от подаване на жалби до Съда или да оттеглят жалбите, които вече са подали;
17.2. предприемат позитивни мерки за защита на жалбоподателите, техните адвокати или членовете на семейството им срещу репресии от страна на физически лица или групи, включително, където е уместно, да позволяват на жалбоподателите да участват в програми за защита на свидетелите, да им предоставят специална полицейска закрила или да предоставят на заплашени лица и техните семейства временна защита или политическо убежище по един небюрократичен начин;
17.3. разследват подробно всички твърдения за престъпления срещу жалбоподателите, техните адвокати или членовете на семейството им и да предприемат енергични действия за преследване и наказване на извършителите и подбудителите на такива деяния, за да изпратят ясно послание, че такива действия няма да бъдат толерирани от властите; ...”
111. Асамблеята по-нататък посочва:
„18. Асамблеята намира, че за сътрудничеството на държавите членки с Европейския съд по правата на човека би било полезно, ако Съдът продължи да развива практиката си, за да гарантира пълното спазване на задължението на държавите членки да сътрудничат на Съда по-конкретно чрез:
18.1. посочване на подходящи привременни мерки, нови видове, като например инструкции за полицейска закрила или преместване на застрашените лица и семействата им;
18.2. спешно уведомяване на ответното правителство за заведени жалби пред Съда, по които са направени правдоподобни твърдения за упражнен незаконен натиск върху жалбоподателите, адвокатите или членове на семейството им;
18.3. разглеждане с предимство на такива дела;
18.4. разглеждане на случаите на твърдян незаконен натиск върху жалбоподателите и адвокатите заедно с представители на съответната държава, и където е уместно, информиране на Комитета на министрите за всякакви продължаващи проблеми.”
112. Най-накрая, Асамблеята е призовала „националните парламенти да включат всички аспекти на задължението на държавите да сътрудничат на Съда в работата си във връзка с надзора, който упражняват върху правителствата за спазването на задълженията им по Конвенцията, и да търсят отговорност от изпълнителната власт или другите власти за каквито и да било нарушения.”
113. В препоръка 1809 (2007) Асамблеята е препоръчала на Комитета на министрите да отправи препоръка до всички държави членки, като ги покани да предприемат необходимите мерки, за да предотвратят упражняването на незаконен натиск или репресии срещу жалбоподателите, които са подали жалба до Съда, адвокатите им, членове на семействата им или неправителствените организации, които им съдействат, и да гарантират, че от извършителите и подбудителите на такива деяния ще бъде търсена отговорност.
114. По-скорошната препоръка 1956 (2011) на Асамблеята от 26 януари 2011 г., която по-конкретно засяга въпроса за привременните мерки по чл. 39 от Правилника, гласи:
„3. Асамблеята изразява дълбоката си загриженост по повод растящия брой на държавите членки, които напоследък пренебрегват привременните мерки, посочени от Съда съгласно чл. 39 от Правилника. Този факт подчертава необходимостта Комитетът на министрите да засили ролята си в изпълнението на решенията на Съда.
4. Следователно, Асамблеята приканва Комитета на министрите да:
4.1. обсъди разширяването на мандата си по чл. 46 от Европейската конвенция за правата на човека („Конвенцията”, ETS No. 5), като въведе компетенция за мониторинг върху спазването на буквата и духа на мерките по чл. 39 от Правилника, за които е било направено уведомление съгласно чл. 39.2 от Правилника на Съда;
4.2. използва пълноценно правомощията си по чл. 46 от Конвенцията за решаването на случаи на неизпълнение по начин, който напълно и ефективно утвърждава Конвенцията; да гарантира, в сътрудничество със Съда, установяването на механизъм или работен метод за проследяване на развитието на случаите на неизпълнение и да разследва случаите и/или да публикува изявления в тази връзка;
4.3. дава приоритет на решения, с които се установяват нарушения на чл. 34 от Конвенцията по дела, свързани с експулсиране и екстрадиране на чужденци, като същевременно надзирава тяхното изпълнение от ответните държави съгласно чл. 46 от Конвенцията;
4.4. се стреми да приеме временна резолюция, с която да призове държавите членки да предприемат индивидуални и/или генерални мерки в случаите, когато дадено лице е било експулсирано в държава, която не желае да го върне обратно;
4.5. сътрудничи на Съда и на другите съответни участници за публикуването на актуална статистика по чл. 39 от Правилника, както и на информация за степента на изпълнение от страна на договарящите държави; ...”
115. В своята резолюция 1788 (2011), приета на същата дата, Асамблеята също така е посочила:
„10. Макар и все още относително редки, нарушенията, чийто брой нараства, будят сериозна тревога, като се имат предвид вредите за засегнатите лица и последиците за неприкосновеността на системата на Конвенцията като цяло. Асамблеята заклеймява всяко незачитане на задължителни мерки, разпоредени от Съда, и по-конкретно незачитането на правото на индивидуална жалба, гарантирано от чл. 34 от Конвенцията, като явно пренебрегване на тази уникална система за защита на правата на човека.
...
15. Поради това, Асамблеята приканва държавите членки на Съвета на Европа да:
15.1. гарантират правото на индивидуална жалба до Съда по чл. 34, да не пречат и да не се намесват в упражняването на това право по какъвто и да било начин и напълно да спазват буквата и духа на временните мерки, разпоредени от Съда съгласно чл. 39 от Правилника, като по-конкретно:
15.1.1. сътрудничат на Съда и органите по Конвенцията, като предоставят пълна, откровена и безпристрастна информация в отговор на исканията за допълнителна информация съгласно чл. 39 (3) от Правилника и като улесняват в максимална възможна степен исканията за установяване на фактите, отправени от Съда;
...
16. Асамблеята признава първостепенната роля на Съда в намирането на решения на въпросите, свързани с привременните мерки съгласно чл. 39 от Правилника, и в този контекст изразява надеждата, че Съдът ще:
...
16.8. изисква във връзка с повече дела предприемането на конкретни мерки от държавите за поправяне на причинените вреди, за да може Комитетът на министрите по-ефективно да наблюдава изпълнението на решенията ...”
B. Комитет на министрите
116. В резолюции ResDH(2001)66 и ResDH(2006)45 Комитетът на министрите е подчертал, че принципът на сътрудничество със Съда, въплътен в Конвенцията, е от фундаментално значение за правилното и ефективно функциониране на системата на Конвенцията, и е призовал правителствата на държавите членки да гарантират, че всички съответни власти строго спазват това задължение.
117. Временна резолюция CM/ResDH(2010)83 на Комитета на министрите във връзка с решението на Съда по делото Ben Khemais срещу Италия (№ 246/07, 24 февруари 2009 г.) гласи:
„Комитетът на министрите ...
Като припомня, че жалбоподателят по настоящото дело е бил експулсиран в Тунис на 2 юни 2008 г. въпреки приетата от Съда привременна мярка съгласно чл. 39 от Правилника на Съда, изискваща италианските власти да се въздържат от това до получаването на по-нататъшни инструкции;
Като отбелязва, че Съдът съответно е приел, че експулсирането на жалбоподателя е в нарушение на членове 3 и 34 от Конвенцията;
Като припомня, че в контекста на разглеждането на настоящото дело Комитетът е отбелязал по време на своето 1078-мо заседание (март 2010 г.), че италианските власти са напълно решени да изпълнят привременните мерки, постановени от Съда съгласно чл. 39 от Правилника;
Като изразява съжаление, че въпреки този ангажимент, италианските власти са експулсирали в Тунис и друг жалбоподател, г-н Mannai, на 1 май 2010 г. в нарушение на привременна мярка, наложена от Съда на 19 февруари 2010 г. и изискваща от италианските власти да се въздържат от такива действия до получаването на по-нататъшни инструкции;
Като отбелязва с тревога, че в поне два други случая италианските власти са експулсирали жалбоподатели в Тунис, въпреки че Съдът предварително им е забранил това в съответствие с чл. 39 от Правилника;
Като строго напомня, че съгласно добре установената практика на Съда, чл. 34 от Конвенцията включва задължението за изпълнение на привременните мерки, приети в съответствие с чл. 39 от Правилника на Съда, след постановяването на решението на голямата камара от 4 февруари 2004 г. по делото Mamatkulov и Askarov срещу Турция,
Като подчертава още веднъж фундаменталната важност на изпълнението на привременните мерки, посочени от Съда в съответствие с чл. 39 от Правилника на Съда;
Като изразява увереност, че италианските власти все пак ще вземат необходимите мерки, за да гарантират, че указаните от Съда привременни мерки ще бъдат изпълнени точно, за да се предотвратят подобни нарушения в бъдеще;
СТРОГО НАПОМНЯ задължението на италианските власти да се съобразяват с привременните мерки, посочени от Съда;
ПРИКАНВА италианските власти да предприемат всички необходими действия, за да приемат достатъчни и ефективни мерки за предотвратяването на подобни нарушения в бъдеще;
РЕШАВА да следи за изпълнението на това решение по време на всяко заседание, посветено на правата на човека, до изпълнението на необходимите спешни мерки.”
118. В отговор на препоръка 1809 (2007) на Парламентарната асамблея (виж параграф 113 по-горе), Комитетът на министрите е приел резолюция CM/Res(2010)25 относно задължението на държавите членки да зачитат и защитават правото на индивидуална жалба до Съда, относимите части от която гласят:
„... Като подчертава, че правото на индивидите да подадат жалба до Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „Съдът”) е централен елемент от системата на Конвенцията и трябва да бъде зачитано и защитавано на всички нива;
Като подчертава, че зачитането на това право и защитата му от всякаква намеса е от съществено значение за ефективността на системата на Конвенцията за защита на правата на човека;
Като припомня, че всички държави страни по Конвенцията са се ангажирали да не възпрепятстват по никакъв начин ефективното упражняване на това право, както е записано в чл. 34 от Конвенцията;
Като припомня, че позитивните задължения, включително задължението за разследване, представляват съществена характеристика на системата на Конвенцията като цяло;
Като припомня също така, че в практиката си Съдът ясно е установил, че чл. 34 от Конвенцията съдържа задължение за високодоговарящите държави да изпълнят привременните мерки, постановени съгласно чл. 39 от Правилника на Съда, и че неизпълнението може да представлява нарушение на чл. 34 от Конвенцията;
Като отбелязва с тревога, че през последните години Съдът е установил изолирани, но въпреки това тревожни случаи на неизпълнение на задължението за зачитане и защита на правото на индивидуална жалба (като затрудняване на комуникацията на жалбоподателя със Съда, отказ да се позволи на жалбоподателя да контактува с адвоката си, упражняване на натиск върху свидетелите или завеждане на неуместни дела срещу представители на жалбоподателя);
Като осъжда всяка намеса спрямо жалбоподателите или лицата, имащи намерение да подадат жалба до Съда, членове на техните семейства, адвокатите им и други представители и свидетели, и изразява решителност за предприемане на действия, предотвратяващи такава намеса;
Като припомня Европейското споразумение относно лицата, участващи в процедурите пред Европейския съд по правата на човека от 1996 г. (ETS No. 161);
Като припомня своите резолюции ResDH(2001)66 и ResDH(2006)45 относно задължението на държавите да сътрудничат на Европейския съд по правата на човека,
Призовава държавите членки да:
1. се въздържат от упражняване на натиск върху жалбоподателите или лицата, изразили намерение да се обърнат към Съда, членовете на техните семейства, техните адвокати и други представители и свидетелите с цел възпиране на жалбите до Съда, оттегляне на вече подадени жалби или неподдържане на заведените производства пред Съда;
2. изпълнят позитивното си задължение да защитят жалбоподателите или лицата, изразили намерение да се обърнат към Съда, членовете на техните семейства, техните адвокати и други представители и свидетелите от репресивни мерки от страна на физически лица или групи, включително, където е уместно, чрез осигуряване на възможност на жалбоподателите и свидетелите да участват в програми за защита на свидетелите и предоставяне на подходящи форми на ефективна защита, включително на международно ниво;
3. в този контекст, да предприемат бързи и ефективни действия във връзка с всички привременни мерки, постановени от Съда, за да гарантират изпълнението на задълженията си по съответните разпоредби на Конвенцията;
4. да разкрият и да разследват по подходящ начин всички случаи на твърдяна намеса в правото на индивидуална жалба, като имат предвид позитивните задължения, вече възникващи по Конвенцията в светлината на практиката на Съда;
5. да предприемат всички подходящи по-нататъшни действия съгласно националното право срещу лицата, заподозрени в извършването или подбуждането на такава намеса, включително, където е оправдано, чрез преследване и наказване на виновните лица;
6. да ратифицират Европейското споразумение относно лицата, участващи в процедурите пред Европейския съд по правата на човека от 1996 г., в случай че все още не са сторили това,
Решава също така да разгледа спешно, по-специално в контекста на упражнявания от него надзор върху изпълнението на решенията, с които са установени нарушения на чл. 34, всеки случай на намеса в правото на индивидуална жалба, и насърчава генералния секретар да обмисли упражняването на правомощията му по чл. 52 от Конвенцията, когато това е оправдано от обстоятелствата.”
119. В заключителната си декларация Конференцията на високо равнище относно бъдещето на Европейския съд по правата на човека, проведена в Измир на 26-27 април 2011 г., припомня изискването към държавите членки да изпълнят привременните мерки, използвайки следните думи:
„[Конференцията] подчертава важността на осигуряването от държавите членки на вътрешноправни средства за защита, при необходимост със суспензивен ефект, които да действат ефективно и справедливо и да осигурят правилно и навременно разглеждане на въпроса за риска в съответствие с Конвенцията и в светлината на практиката на Съда; и като отбелязва, че държавите членки могат да оспорват привременните мерки пред Съда, припомня, че те трябва да ги изпълняват.”
120. В отговор на препоръка 1956 (2011) на Асамблеята (виж параграф 114 по-горе), Комитетът на министрите е уверил Асамблеята, че „пълноценно упражнява правомощията си по чл. 46 във всички случаи, в които е установено нарушение на чл. 34, както за да гарантира, че спешни индивидуални мерки ще бъдат взети своевременно, така и за да предотврати повторението на нарушения чрез въвеждане на необходимите вътрешноправни гаранции.” Комитетът припомня на Асамблеята, че от януари 2011 г. се прилагат нови работни методи, които изискват всички дела, по които са необходими незабавни индивидуални мерки или които разкриват големи структурни проблеми, да бъдат класифицирани като изискващи засилен надзор (виж Doc. 12836).
V. РЕШЕНИЯ НА КОМИТЕТА НА МИНИСТРИТЕ ПО ЧЛЕН 46 ПО ОТНОСИМИ ДЕЛА СРЕЩУ РУСИЯ
121. След информацията, получена от Съда относно повтарящи се оплаквания за незачитане от страна на Русия на привременните мерки по настоящото дело и по няколко други дела (виж параграф 52 по-горе), Комитетът на министрите е разгледал този въпрос във връзка с изпълнението на решението на Съда по делото Iskandarov (цитирано по-горе).
122. Решение на Комитета на министрите (CM/Del/Dec(2012)1136/19), прието на 8 март 2012 г. по време на 1136-то заседание на заместник-министрите, в относимата си част гласи:
„Заместник-министрите
...
4. във връзка с делото Iskandarov припомнят, че нарушенията на Конвенцията в този случай са свързани с отвличането на жалбоподателя от неизвестни лица, които Съдът е установил, че са руски държавни служители, и принудителното му транспортиране в Таджикистан, след като екстрадицията му е била отказана от руските власти;
5. отбелязват с дълбока загриженост постъпилата информация от Съда, че нови инциденти от същия характер неотдавна са настъпили спрямо четирима други жалбоподатели, чиито дела са висящи пред Съда и по отношение на които са били наложени привременни мерки за предотвратяване на екстрадицията им поради съществуването на непосредствен риск от тежки нарушения на Конвенцията спрямо тях;
6. отбелязват позицията на руските власти, че тази ситуация предизвиква сериозна загриженост у тях;
7. отбелязват също така, че руските власти понастоящем се занимават с тези инциденти и са решени да представят резултатите от последващото развитие на случаите в Русия пред Съда в рамките на разглеждането на съответните дела и пред Комитета във връзка с делото Iskandarov;
8. приканват руските власти да продължат да взимат всички необходими мерки, за да изяснят обстоятелствата около отвличането на г-н Iskandarov и да гарантират, че подобни инциденти няма да настъпят в бъдеще, както и да уведомят Комитета на министрите за това.”
123. По време на последващото разглеждане на въпроса Комитетът на министрите, изправен пред друг случай на твърдяно изчезване на жалбоподател въпреки привременните мерки, посочени от Съда, припомня предишната си загриженост от повторението на такива инциденти и продължава както следва (виж решение, прието на 6 юни 2012 г. на 1144-то заседание - CM/Del/Dec(2012)1144/18):
„Заместник-министрите
...
3. осъждат факта, че въпреки сериозната загриженост, изразена по повод такива инциденти от председателя на Съда, от Комитета на министрите и от самите руски власти, те научават, че още един жалбоподател е изчезнал на 29 март 2012 г. в Москва и скоро след това е бил задържан в Таджикистан;
4. отбелязват позицията на руските власти, според които разследването по делото Iskandarov все още продължава и към момента не е установено участие на Русия в отвличането на жалбоподателя;
5. същевременно изразяват съжаление, че до момента нито по делото Iskandarov, нито по което и да било друго дело от този характер властите не са успели да постигнат осезаем напредък в националното разследване във връзка с отвличането на жалбоподателите и тяхното транспортиране, нито са установили отговорността на който и да било държавен служител;
6. отбелязват, че съгласно информацията, получена от руските власти, след изпращането през април 2012 г. на решението на Комитета на министрите, прието на 1136-то заседание, до главната прокуратура, следствения комитет, министъра на вътрешните работи, Федералната служба за миграция и Федералната служба на съдия-изпълнителите не са настъпвали други инциденти от такъв характер, и приканват руските власти да изяснят дали считат тази мярка за достатъчна за ефективното преустановяване на такава неприемлива практика.”
124. С решение, прието на 1150-то заседание на заместник-министрите от 26 септември 2012 г. (CM/Del/Dec(2012)1150), Комитетът на министрите е направил следните констатации и оценка:
„Заместник-министрите
...
4. отбелязват със съжаление, че до момента по делото Iskandarov не е било разкрито нито едно лице, отговорно за незаконното транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан;
...
6. отбелязват, че след последното разглеждане на това дело от Комитета не са настъпвали други инциденти, подобни на описания по делото Iskandarov, и приканват руските власти да продължат да взимат всички необходими мерки, за да гарантират, че такива инциденти няма да настъпват в бъдеще;
7. приветстват приемането на 14 юни 2012 г. от Върховния съд на Руската федерация на решение, с което се дават важни указания за приложението на националното законодателство в светлината на изискванията на Конвенцията и по-конкретно на членове 3 и 5 от Конвенцията;
8. отбелязват със задоволство, че приетите мерки от руските власти в отговор на решенията от тази група (решението на Конституционния съд, инструкции на главния прокурор и решения на пленума на Върховния съд) вече са довели до редица решения на Съда, в които не са установени нарушения на Конвенцията;
9. насърчават руските власти да гарантират бърз напредък в подготовката и провеждането на законодателната реформа, изисквана в тези решения.”
125. Комитетът на министрите е подновил разглеждането на въпроса на 1157-то заседание на заместник-министрите, проведено на 6 декември 2012 г., и е приел следното решение (CM/Del/Dec(2012)1157):
„Заместник-министрите
1. припомнят, че за да изпълни дадено решение на Съда, държавата членка е длъжна да вземе всички мерки за предотвратяването на нарушения, подобни на установените от Съда;
2. следователно изразяват дълбоко съжаление, че въпреки сериозната загриженост, изразена от Съда и от Комитета на министрите във връзка с инциденти, подобни на този в решението Iskandarov, те научават, че още един жалбоподател, който е бил обект на привременна мярка, посочена от Съда съгласно чл. 39 във връзка с планираното му екстрадиране в Таджикистан, е изчезнал от Волгоград на 20 октомври 2012 г. (Latipov срещу Руската федерация, № 77658/11);
3. отбелязват, че такива инциденти, ако бъдат потвърдени, както и липсата на адекватен отговор от страна на властите, биха повдигнали по-общия въпрос за съвместимостта на тази ситуация със задълженията на Руската федерация по Конвенцията;
4. припомнят съжалението си, изразено в предишното им решение, че до момента нито по делото Iskandarov, нито по което и да било друго дело от този характер властите не са успели да постигнат осезаем напредък в националното разследване на отвличането и транспортирането на жалбоподателите, нито са установили отговорността на който и да било държавен агент;
5. следователно приканват руските власти да отговорят без забавяне на тази тревожна и безпрецедентна ситуация, по-специално като приемат защитни мерки по отношение на други лица, които могат да бъдат обект на привременни мерки, посочени от Съда съгласно чл. 39 от Правилника във връзка с тяхното извеждане от страната, и да гарантират, че такива инциденти ще бъдат разследвани ефективно при строго спазване на задълженията им по Конвенцията;
6. приканват руските власти да предоставят информация относно актуалното положение на жалбоподателя по делото Iskandarov, и по-конкретно във връзка с гаранциите срещу малтретиране.”
126. Най-скорошното решение на Комитета на министрите по въпроса (CM/Del/Dec(2013)1164), прието на 7 март 2013 г. по време на 1164-то заседание на заместник-министрите, гласи:
„Заместник-министрите
1. отбелязват позицията на руските власти, съгласно която взетите до момента мерки могат да предотвратят бъдещи отвличания и принудителни транспортирания на лица, по отношение на които Съдът е постановил привременни мерки съгласно чл. 39 от Правилника за процедурата му;
2. същевременно отбелязват със сериозна загриженост, че понастоящем пред Съда са висящи няколко оплаквания от чужди граждани във връзка с твърдени нарушения на техни права и несъблюдаване на привременни мерки, определени от Съда във връзка с принудителното им извеждане от територията на Руската федерация;
3. приканват руските власти да изяснят относимостта на мерките, които вече са взети, към обстоятелства, подобни на описаните в решенията Iskandarov и Abdulkhakov;
4. припомнят своя призив към руските власти да приемат без допълнително забавяне необходимите мерки за преустановяването на такива инциденти чрез взимане на допълнителни специални защитни мерки по отношение на жалбоподателите и на набор от мерки, които да гарантират бързото и ефективно разследване на изчезванията и принудителните транспортирания, и да уведомят Комитета на министрите за тях;
5. с оглед на продължаването на тази тревожна ситуация и на задълженията на Руската федерация по Конвенцията, приканват председателя на Комитета на министрите да изпрати писмо до своя руски колега, за да му обърне внимание върху сериозната загриженост на Комитета на министрите, както и върху многократно отправените призиви за приемане на горепосочените мерки;
6. решават да възобновят разглеждането на тези въпроси най-късно по време на своето 1179-то заседание (септември 2013 г.) (DH), като същевременно се съгласяват, че в случай че Комитетът узнае за нов подобен инцидент, ще се върнат към този въпрос още на първото си заседание след получаването на такова уведомление.”
ПРАВОТО
I. УСТАНОВЯВАНЕ НА ФАКТИТЕ
127. При липсата на съгласие между страните относно фактите за събитията, настъпили в периода между 31 октомври и 3 ноември 2011 г. (виж параграфи 37-43 по-горе), Съдът трябва да започне разглеждането на делото с установяването на относимите факти.
128. В случай на противоречиви твърдения относно настъпилите събития, при установяването на фактите Съдът неизбежно е изправен пред същите трудности, каквито има един първоинстанционен съд (виж El Masri срещу „Бивша югославска република Македония” [ГК], № 39630/09, § 151, 13 декември 2012 г.). Съдът е чувствителен към субсидиарния характер на ролята си и отчита, че е необходимо да внимава да не възприеме позицията на първоинстанционен трибунал по фактите, освен ако това не е неизбежно поради обстоятелствата на конкретния случай. Въпреки това, когато има твърдения по чл. 3 от Конвенцията, Съдът трябва да направи особено подробно изследване, дори и ако вече са проведени определени национални процедури и разследвания (виж, с по-нататъшни препратки, цитираното El Masri, § 155).
129. При оценката на доказателствата Съдът възприема стандарт на доказване „извън всякакво разумно съмнение” (виж Orhan срещу Турция, № 25656/94, § 264, 18 юни 2002 г.). Той обаче никога не е имал за цел да заимства подхода на националните правни системи, които използват този стандарт. Ролята му не е да се произнесе по наказателната вина или гражданската отговорност, а по отговорността на държавите членки по Конвенцията. Специфичният характер на задачата му по чл. 19 от Конвенцията – да гарантира спазването от държавите на задължението им да осигурят основните права, прогласени от Конвенцията – обуславя и подхода му към въпросите за доказването и доказателствата. В производството пред Съда няма процедурни пречки пред допустимостта на доказателствата или предварително установени формули за оценката им. Той възприема заключенията, които по негова преценка са подкрепени от свободната преценка на всички доказателства, включително и изводите, които могат да се налагат от фактите и твърденията на страните. Съгласно установената му практика, доказването може да следва от едновременното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви изводи или на подобни необорени фактически презумпции. Освен това, нивото на убедителност, необходимо за достигане до конкретно заключение, и в тази връзка разпределянето на тежестта на доказване, са неразривно свързани с конкретните факти, с естеството на твърдението и с правото по Конвенцията, за което става въпрос (виж, с по-нататъшни препратки, Начова и други срещу България [ГК], №№ 43577/98 и 43579/98, § 147, ECHR 2005‑VII; и цитираните по-горе Iskandarov срещу Русия, § 107; и El Masri, § 151).
130. Съдът също така е приемал, че процедурата по Конвенцията не позволява във всички случаи стриктно прилагане на принципа affirmanti incumbit probatio (който твърди нещо, трябва да докаже твърдението си). При определени обстоятелства, когато всички разглеждани събития или по-голямата част от тях са изключително достояние на властите, може да се счита, че властите носят тежестта да предоставят задоволително и убедително обяснение (виж Salman срещу Турция [ГК], № 21986/93, § 100, ECHR 2000‑VII; D.H. and Others срещу Република Чехия [ГК], № 57325/00, § 179, ECHR 2007‑XII; и цитираното Iskandarov срещу Русия, § 108). Когато страната не представи доказателствата или информацията, поискани от Съда, или не разкрие по собствена инициатива относима информация, или по друг начин пропусне да участва ефективно в производството, Съдът може да направи такива заключения, каквито намери за уместно (чл. 44C § 1 от Правилника на Съда).
131. Като се връща към обстоятелствата на настоящия случай, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е предоставил подробна, конкретна и непротиворечива информация за събитията, настъпили от вечерта на 31 октомври 2011 г. нататък. Това описание на фактите е направено с помощта на непротиворечивите твърдения, представени от жалбоподателя пред руските власти, показанията му, дадени по време на публично заседание в Таджикистан, и писмените декларации до Съда, подписани от жалбоподателя и от различни свидетели. Съдът следователно намира, че жалбоподателят е представил prima facie доказателства в полза на версията си.
132. Що се отнася до правителството, Съдът отбелязва, че тъкмо напротив – отговорите, които то е дало на твърденията на жалбоподателя и на подробните въпроси на Съда, са лаконични и уклончиви, като по същество се свеждат до отричане на властите да е била известна съдбата на жалбоподателя и до твърдението, че не носят отговорност за нея. В същото време, правителството нито е потвърдило, нито е отхвърлило версията на жалбоподателя за фактите. Оскъдната информация, предоставена от правителството, се състои от общи изявления и неутрални препратки към информацията, получена от таджикските власти, без каквато и да било компетентна оценка на тази информация или собствени фактически констатации на правителството. Така например, във връзка с решаващия аспект на инцидента правителството просто предава официалната информация, представена на 26 март 2012 г. от главния прокурор на Таджикистан до руския му колега, че жалбоподателят „доброволно се е предал” на таджикските власти на 3 ноември 2011 г. (виж параграф 44 по-горе). Пропускът на правителството да проведе собствено разследване на фактите в настоящия случай задължава Съда да установи фактите, като направи изводите, каквито прецени, че се налагат от подобно отношение (виж чл. 44C § 1 от Правилника на Съда, цитиран в параграф 130 по-горе).
133. Съдът намира, че е безспорно между страните, че на 6 септември 2011 г. Руската федерация е предоставила на жалбоподателя временно убежище след упоритите му опити да избегне връщането си в Таджикистан (виж параграф 31 по-горе). Също така е безспорно, че свободата на жалбоподателя не е била ограничавана в Русия след освобождаването му на 20 май 2011 г. Не се спори също така, че на 3 ноември 2011 г. най-късно жалбоподателят е бил задържан от таджикските правоохранителни органи в Худжанд.
134. С оглед на изложеното по-горе, и като разгледа становищата на страните заедно с останалата налична информация, Съдът трябва да се отнесе критично към официалната версия на таджикските власти за „доброволното предаване” на жалбоподателя (виж параграф 44). Макар и на теория да е възможно някой да реши да се предаде доброволно, изглежда, че официалната версия не е обоснована и е в пълно противоречие с всички други материали, представени на Съда. Най-напред, „декларацията за признание”, която според твърденията е направил жалбоподателят пред таджикските власти, не е представена пред Съда. Освен това, официалната версия за „признанието” и „доброволното предаване” на жалбоподателя ясно се опровергава от собствената му писмена декларация пред Съда, от информацията за изявленията му по време на публичното съдебно заседание в Таджикистан и от подробното и последователно описание на събитията, направено от представителите му въз основа на информация, събрана от различни източници. Освен това, идеята за „доброволно предаване” противоречи на писмената декларация на бащата на жалбоподателя, на когото е отказана среща с жалбоподателя, тъй като бил отказал да сътрудничи на властите в усилията им да върнат жалбоподателя в страната (виж параграф 41). Освен това, като се е позовало на таджикската официална версия, ответното правителство не я е подкрепило с никакви конкретни елементи, нито пък е обяснило как и кога жалбоподателят е успял да предприеме такова продължително пътуване през различни държавни граници за такъв кратък период от време, без дори да разполага с паспорта си или с какъвто и да било официален документ, с който да премине руската граница. Най-накрая, Съдът намира, че таджикската официална версия за „доброволното предаване” трудно може да се съчетае с настоятелните искания, които жалбоподателят е отправил през последните две години до руските власти и до Съда, с единствената цел да бъде осуетено връщането му в Таджикистан.
135. Поради това, Съдът не приема таджикската официална версия, препредадена от руското правителство, че жалбоподателят „доброволно се е предал” на таджикските власти. С оглед на последователността на версията на жалбоподателя, неясната и неубедителна позиция на ответното правителство и липсата на каквито и да било доказателства от страна на последното, Съдът заключава, че жалбоподателят е бил принудително върнат в Таджикистан най-късно на 3 ноември 2011 г. и там незабавно е бил задържан във връзка с висящото наказателно производство.
136. Освен това, Съдът намира, във връзка с горната констатация, че версията на жалбоподателя за отвличането му на 31 октомври 2011 г. от неизвестни лица в Москва е непротиворечива и се подкрепя от различни умозаключения. Действително, едно принудително транспортиране във всеки случай трябва да започне с ограничаването на свободата на съответното лице. Твърдението, че жалбоподателят е бил заловен в Москва и държан в изолация малко преди насилственото му отвеждане в Таджикистан, не изглежда неправдоподобно. От пропуска на правителството да представи алтернативна версия за случилото се с жалбоподателя в периода между 31 октомври и 2 ноември 2011 г. и в още по-голяма степен от умишления и упорит отказ на властите да проведат каквото и да било смислено разследване на тези събития, Съдът достига до категоричен извод в подкрепа на разказа на жалбоподателя (виж параграфи 193‑196 по-долу). Съдът е особено шокиран от обяснението, дадено във връзка с отказа на следователите да образуват наказателно производство за инцидента, а именно - че жалбоподателят се бил опитал да инсценира отвличането си, за да избегне наказателна отговорност в Таджикистан (виж параграфи 56 и 63 по-горе). Съдът намира, че това предположение е лишено от всякакъв смисъл, тъй като следователите вече са знаели или е трябвало да знаят към онзи момент (март‑юли 2012 г.), че изчезването на жалбоподателя от Москва е довело до неговото арестуване, задържане, наказателен процес и осъждане в Таджикистан.
137. Най-накрая, тъй като правителството не опроверга версията на жалбоподателя за събитията, Съдът може единствено да потвърди версията на жалбоподателя, изразена в становището му, а именно - че е бил принудително прехвърлен от Москва в Таджикистан по въздух. Действително, предвид краткия период от време, изминал между отвличането на жалбоподателя в Москва и внезапната му поява в ръцете на полицията в Худжанд, и с оглед на дългото разстояние между двата града (приблизително 3 500 км по шосе), нищо не опровергава твърдението на жалбоподателя, че е бил транспортиран по въздух. От упорития отказ на руските власти да проведат смислено разследване и от произтичащата от това неспособност да оборят версията на жалбоподателя или да предоставят правдобопобно алтернативно обяснение Съдът отново достига до категоричен извод в подкрепа на тази версия.
138. В заключение, Съдът намира за установено извън всякакво разумно съмнение, че жалбоподателят е бил отвлечен от неизвестни лица в Москва вечерта на 31 октомври 2011 г., бил е задържан от похитителите си в продължение на един или два дни и след това насилствено е бил отведен от тях до летище и качен на борда на самолет за Худжанд в Таджикистан, където незабавно е бил задържан от таджикските власти.
139. Що се отнася до твърдението на жалбоподателя, че руските власти са били замесени в принудителното му отвеждане в Таджикистан, Съдът намира, че то е тясно свързано с всички други аспекти на оплакването му по чл. 3 и трябва да бъде преценено във връзка с другите въпроси, възникващи по тази разпоредба, включително въпроса за адекватността на вътрешното разследване на инцидента.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
140. Жалбоподателят първоначално се е оплакал по чл. 3 от Конвенцията, че екстрадирането му в Таджикистан би довело до малтретирането му. Впоследствие е допълнил оплакването си, като е твърдял, че е било извършено нарушение на чл. 3, тъй като отвличането му в Москва и незаконното му отвеждане в Таджикистан е можело да се осъществи единствено с активното или пасивно участие на руските власти.
141. След тези развития Съдът е поискал от правителството да представи допълнително становище по същество във връзка с тези два допълнителни въпроса по чл. 3 от Конвенцията. Първият се отнася до евентуалния пропуск на властите да изпълнят позитивното си задължение да направят всичко, което разумно може да се очаква от тях, за да защитят жалбоподателя от реален и непосредствен риск от отвеждане в Таджикистан. Вторият е свързан с процесуалното им задължение да извършат задълбочено и ефективно разследване на отвличането и отвеждането на жалбоподателя в Таджикистан. Чл. 3 предвижда:
„Никой няма да бъде подлаган на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”
A. Становища на страните
1. Правителството
142. Правителството първоначално е заявило, че жалбоподателят няма статус на жертва, тъй като екстрадирането му е било спряно в изпълнение на разпоредените от Съда привременни мерки. То е твърдяло също така, че във всички случаи екстрадирането на жалбоподателя в Таджикистан не би го подложило на риск от малтретиране. Според правителството, настоящата жалба се различава от няколко предишни дела пред Съда във връзка с Таджикистан, тъй като жалбоподателят е бил обвинен в обикновени престъпления, а не е бил преследван по политически причини. Освен това, то намира, че уверенията, дадени от главната прокуратура на Таджикистан, са достатъчна гаранция срещу малтретирането или политическото преследване на жалбоподателя. Правителството препраща към липсата на какъвто и да било инцидент, свързан с нарушение от Таджикистан на уверенията, дадени в процедури по екстрадиция. То също така твърди, че след подробно разглеждане на всички твърдени рискове и на доказателствата, представени от жалбоподателя по време на публично заседание, руските съдилища не са намерили пречка пред екстрадицията на жалбоподателя.
143. След принудителното отвеждане на жалбоподателя в Таджикистан и допълнителните въпроси, поставени от Съда, правителството е отхвърлило всякаква отговорност за случилото се с жалбоподателя. То твърди, че свободата на придвижване на жалбоподателя не е била ограничавана по никакъв начин след освобождаването му на 20 май 2011 г. и че властите не са били длъжни да извършват никакво наблюдение в тази връзка. Правителството информира Съда за предварителните проверки, извършени от следствените власти, и за неколкократните им откази да образуват наказателно производство поради липса на corpus delicti.
2. Жалбоподателят
144. Жалбоподателят първоначално е заявил, че остава жертва, понеже неуспешно е използвал всички средства за защита за оспорване на заповедта за екстрадиция. Последната е останала в сила и е подлежала на изпълнение към съответния момент и не са съществували други средства за обжалването й. Той се позовава на установената практика на Съда, с която се признава статус на жертва на жалбоподателите в подобни ситуации. Той също така твърди, че властите не са оценили риска от малтретиране, на който е бил изложен в Таджикистан, и че неколкократните му и подробни твърдения в това отношение не са получили отговор по същество. Вместо това, властите са оценили възможните пречки пред екстрадицията от гледна точка на държавните интереси и са изключили наличието на такъв риск въз основа на дипломатически уверения, дадени от таджикските власти, които не били подкрепени от никакви доказателства и поради това били ненадеждни. Жалбоподателят е заключил, че подходът, възприет от националните власти и потвърден от правителството пред Съда, е бил твърде формалистичен. Най-накрая, жалбоподателят твърди, че лицата, заподозрени в участие в ИДУ, какъвто бил неговият случай, били поставени на прицел от таджикските власти и поради това се намирали в особено голям риск от малтретиране в Таджикистан. Той е заключил, че съществуват достатъчно доказателства, че екстрадирането му ще го подложи на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
145. Жалбоподателят заявява, че след отвличането му властите веднага са били уведомени и от тях е било поискано да попречат на принудителното му отвеждане в Таджикистан. Те обаче не са предприели незабавни и ефективни действия, а оплакванията му са били препращани от една институция на друга. Властите не са извършили и никакво разследване на тези събития. Жалбоподателят намира, че продължителният пропуск на правителството да разкрие местонахождението му доказва прякото участие на властите в отвличането му и принудителното му отвеждане в Таджикистан. Жалбоподателят подчертава, че не е можел законно да премине държавната граница без паспорт, тъй като е притежавал единствено удостоверение за временно убежище. Освен това, невъзможно е било да бъде преведен през държавната граница против волята му, ако за това няма официално разрешение, тъй като през разглеждания период летище Домодедово е било обект на засилени мерки за сигурност поради терористичните атаки на летището през януари 2011 г. В подкрепа на твърдението си, че Русия е имала участие в отвличането и транспортирането му, жалбоподателят се позовава на констатациите на Съда по друго подобно дело (цитираното по-горе Iskandarov, § 113). Жалбоподателят твърди също така, че извеждането му от руска територия е резултат или от съвместна операция на службите за сигурност на двете страни, или от операция на службата за сигурност на Таджикистан, проведена със съдействието на руските власти.
B. Преценката на Съда
1. Допустимост
146. Съдът отбелязва, че екстрадицията на жалбоподателя е била потвърдена с окончателно съдебно решение, което е в сила и не може да бъде анулирано с привременните мерки, посочени от Съда, които имат за последица единствено временното спиране на екстрадицията. В резултат на това, претендираното от властите изпълнение на привременните мерки само по себе си не лишава жалбоподателя от статуса му на жертва по Конвенцията. Възражението на правителството, което то изглежда не поддържа на по-късните етапи на производството, във всеки случай е лишено от предмет с оглед на принудителното транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан в началото на ноември 2011 г. Съдът по-нататък отбелязва, че оплакването на жалбоподателя не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията и не е недопустимо на друго основание. Следователно, то следва да бъде обявено за допустимо.
2. По същество
147. Съдът отбелязва от самото начало, че настоящото дело повдига три различни въпроса по чл. 3 от Конвенцията, а именно – твърдения пропуск на правителството да изпълни позитивните си задължения да защити жалбоподателя от реален и непосредствен риск от принудително отвеждане в Таджикистан; неговия пропуск да изпълни процесуалното задължение да проведе задълбочено и ефективно разследване на отвличането и транспортирането му; и най-накрая, твърдяната му отговорност за участието на държавни служители в разглежданите събития. Съдът също така отбелязва, че произнасянето му по тези въпроси е свързано по-конкретно с наличието към разглеждания момент на основателен риск от малтретиране на жалбоподателя в Таджикистан. Последният въпрос е спорен между страните. Поради това, Съдът ще започне разглеждането на делото с преценката на въпроса, дали принудителното връщане на жалбоподателя в Таджикистан го е изложило на такава опасност. Той след това ще разгледа поотделно посочените по-горе три различни въпроса по чл. 3.
(a) Дали връщането на жалбоподателя в Таджикистан го е изложило на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3
(i) Общи принципи
148. Установена практика на Съда е, че експулсирането или екстрадирането от държава членка може да породи въпрос по чл. 3, и оттам да ангажира отговорността на тази държава по Конвенцията, когато са били установени сериозни основания, за да се вярва, че въпросното лице, ако бъде депортирано, ще бъде изложено на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3 (виж Saadi срещу Италия [ГК], № 37201/06, § 125, ECHR 2008, и Soering срещу Обединеното кралство, 7 юли 1989 г., § 91, Series A no. 161).
149. Преценката на въпроса, дали съществуват основателни опасения, че жалбоподателят е изправен пред реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3, неизбежно изисква от Съда преценка на условията в приемащата държава в светлината на тази разпоредба на Конвенцията (виж Mamatkulov and Askarov срещу Турция [ГК], №№ 46827/99 и 46951/99, § 67, ECHR 2005‑I). Тези стандарти предполагат, че малтретирането, на което според твърденията жалбоподателят ще бъде подложен, ако бъде върнат, трябва да достига минимална степен на суровост, за да попадне в обхвата на чл. 3. Преценката на този въпрос е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото (виж Hilal срещу Обединеното кралство, № 45276/99, § 60, ECHR 2001‑II).
150. За да прецени, дали е доказано, че жалбоподателят е изправен пред реална опасност от третиране, забранено от чл. 3, ако бъде екстрадиран, Съдът ще разгледа въпроса в светлината на всички предоставени му материали, а при необходимост, и на материали, които е получил proprio motu (виж цитираното по-горе Saadi, § 128). Тъй като отговорността по чл. 3 на високодоговарящите държави по такива дела произтича от излагането на физическо лице на опасност от малтретиране, съществуването на такава опасност трябва да се прецени предимно в светлината на онези факти, които са били известни или е трябвало да бъдат известни на държавата по времето на екстрадирането; Съдът обаче може да вземе предвид и информацията, станала известна след екстрадирането. Това може да има значение за потвърждаването или опровергаването на преценката, направена от държавата-членка, или за основателността или неоснователността на страховете на жалбоподателя (виж Cruz Varas and Others срещу Швеция, 20 март 1991 г., §§ 75-76, Series A no. 201; Vilvarajah and Others срещу Обединеното кралство, 30 октомври 1991 г., § 107, Series A no. 215; и цитираното по-горе Mamatkulov and Askarov, § 69).
151. По принцип е в тежест на жалбоподателя да представи доказателства, годни да установят наличието на съществени основания, за да се вярва, че в случай на изпълнение на оспорваната мярка той би бил изправен пред реална опасност от отнасяне, противно на чл. 3 (виж N. Срещу Финландия, № 38885/02, § 167, 26 юли 2005 г.). При представянето на такива доказателства е в тежест на правителството да разсее всякакви съмнения в тази връзка (виж Ryabikin срещу Русия, № 8320/04, § 112, 19 юни 2008 г.).
152. Що се отнася до общата ситуация в дадена страна, Съдът може да придаде определена тежест на информацията, съдържаща се в неотдавнашни доклади от независими международни правозащитни организации или правителствени източници (виж цитираното по-горе Saadi, § 131, с по-нататъшни препратки). Освен това, при преценката, дали съществува опасност от малтретиране в молещата държава, Съдът преценява общата ситуация в тази страна, като взима предвид всички данни за подобрение или влошаване на ситуацията с правата на човека като цяло или по отношение на конкретна група или район, които могат да имат връзка с личната ситуация на жалбоподателя (виж, mutatis mutandis, Shamayev and Others срещу Грузия и Русия, № 36378/02, § 337, ECHR 2005‑III).
153. Същевременно, позоваването на общ проблем със спазването на правата на човека в дадена страна не може само по себе си да служи за основание за отказ от екстрадиция (виж Dzhaksybergenov срещу Украйна, № 12343/10, § 37, 10 февруари 2011 г.). В случаите когато източниците, до които има достъп Съдът, описват обща ситуация, конкретните твърдения на жалбоподателя в конкретен случай изискват потвърждение от други доказателства във връзка с индивидуалните обстоятелства, обосноваващи страховете му от малтретиране (виж цитираните по-горе Mamatkulov and Askarov, § 73, и Dzhaksybergenov, ibid.). Съдът не би изисквал доказателства за такива индивидуални обстоятелства единствено в най-екстремните случаи, когато общата ситуация на насилие в приемащата страна е от такъв интензитет, че възниква реална опасност всяко експулсиране в тази страна по необходимост да наруши чл. 3 (виж N.A. срещу Обединеното кралство, № 25904/07, §§ 115-16, 17 юли 2008 г., и Sufi and Elmi срещу Обединеното кралство, №№ 8319/07 и 11449/07, § 217, 28 юни 2011 г.). В случай че приемащата държава е дала уверения, те са допълнителен относим фактор, който Съдът ще вземе под внимание. Въпреки това, гаранциите сами по себе си не са достатъчни, за да гарантират достатъчна защита срещу опасността от малтретиране. Има задължение да се разгледа въпросът, дали практическото изпълнение на уверенията ще предостави достатъчна гаранция, че жалбоподателят ще бъде защитен от малтретиране. Тежестта, която трябва да се даде на такива уверения от приемащата държава, зависи във всеки случай и от обстоятелствата към съответния момент (виж цитираното по-горе Saadi, § 148, и Othman (Abu Qatada) срещу Обединеното кралство, № 8139/09, § 187, ECHR 2012 (откъси)).
(ii) Приложение в настоящия случай
154. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е твърдял пред националния съд, че екстрадирането му би го изложило на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3. В исканията си за предоставяне на статут на бежанец и убежище той също така е изразил по ясен и недвусмислен начин страха си от малтретиране. Правителството твърди, че аргументите му са били разгледани адекватно от националните съдилища и отхвърлени.
155. Съдът припомня, че в случаите, когато е било проведено национално производство, какъвто е настоящият случай, Съдът няма за задача да замени оценката на фактите, извършена от националните съдилища, със собствената си оценка, и че по принцип именно националните съдилища са компетентни да оценят събраните от тях доказателства (виж, наред с други, Giuliani and Gaggio срещу Италия [ГК], № 23458/02, §§ 179-80, 24 март 2011 г.). Това обаче не трябва да води до бягство от отговорността на Съда и до отказ от упражняването на всякакъв контрол върху резултата, постигнат чрез използването на националните средства, тъй като в противен случай гарантираните от Конвенцията права биха били изпразнени от съдържание (виж Open Door and Dublin Well Woman срещу Ирландия, 29 октомври 1992 г., § 69, Series A no. 246‑A, и Scordino срещу Италия (no. 1) [ГК], № 36813/97, § 192, ECHR 2006‑V). Съгласно чл. 19 от Конвенцията, задача на Съда е да осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни съгласно Конвенцията.
156. В контекста на екстрадиция или депортиране това означава, че в случаите, когато жалбоподателят представи обосновани аргументи, които хвърлят светлина върху точността на информацията, предоставена от ответното правителство, Съдът трябва да се увери, че преценката, извършена от властите на държавата членка, е адекватна и достатъчно подкрепена с национални материали, както и с материали, получени от други надеждни и обективни източници, като например други държави членки или трети държави, агенции на ООН и уважавани неправителствени организации (виж Salah Sheekh срещу Нидерландия, № 1948/04, § 136, 11 януари 2007 г., и Ismoilov and Others срещу Русия, № 2947/06, § 120, 24 април 2008 г.). Следователно, Съдът най-напред ще разгледа въпроса, дали оплакването на жалбоподателя е получило адекватен отговор на национално ниво.
(α) Вътрешно производство
157. Жалбоподателят не се съгласява с оценката на правителството за националното производство и твърди, че многократните му и подробни твърдения във връзка с опасността от малтретиране, която го застрашавала в Таджикистан, са били разгледани от съдилищата по формалистичен начин и не са получили отговор по същество.
158. С оглед на твърденията, които жалбоподателят е направил пред националните съдилища както в производството по екстрадиция, така и в производството по искането за предоставяне на убежище, Съдът намира, че той последователно е повдигнал пред съответните власти въпроса за опасността от третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията, на която той би бил подложен, като е изложил редица конкретни и подробни аргументи.
159. Що се отнася до производството по искането за предоставяне на убежище, решението на заместник-директора на ФСМ от 26 август 2010 г. не разглежда въпроса, дали жалбоподателят е изложен на опасност от изтезания или малтретиране в Таджикистан. Решението е фокусирано предимно върху друг въпрос: дали жалбоподателят би бил преследван в Таджикистан по политически или религиозни причини. ФСМ достига до отрицателен отговор на този въпрос, като същевременно отбелязва, че съществуването на основателен страх от изтезания или малтретиране може да представлява основание за предоставяне на жалбоподателя на временно убежище в Русия. Съдилищата, намирайки за убедително решението на ФСМ, просто са го потвърдили във всички негови части, без да извършат допълнителна преценка за наличието на каквато и да било опасност за жалбоподателя (виж параграфи 29 по-горе).
160. Що се отнася до производството за екстрадиция, Съдът отбелязва, че Московският градски съд е взел под внимание твърденията на жалбоподателя, че е изложен на опасност от малтретиране, и им е отговорил, макар и твърде лаконично, в решението си от 29 октомври 2010 г. Той също така е приложил към делото становището на жалбоподателя, съдържащо и решенията на Съда по подобни случаи, експертизите и различни доклади за ситуацията с правата на човека в Таджикистан (виж параграф 22 по-горе).
161. Въпреки това, Градският съд не е използвал тези материали и е отхвърлил по възможно най-лаконичния и дори повърхностен начин всички аргументи на жалбоподателя, основани на същите. Така съдът е намерил аргументите на жалбоподателя за неоснователни, квалифицирайки ги като „предположения”, които „по никакъв начин не са подкрепени”, и като „напълно опровергани”, inter alia, от писмените гаранции, предоставени от заместник-главния прокурор на Република Таджикистан (виж параграф 23 по-горе). Бланкетните изрази, използвани от Градския съд при отхвърлянето на жалбата на жалбоподателя, не са оставили място за никаква компетентна преценка на личните му обстоятелства и за произтичащия от тях риск за неговата сигурност в светлината на изискванията на Конвенцията. Вместо това Градският съд се е ограничил до формалистично повтаряне на повдигнатите обвинения срещу жалбоподателя в Таджикистан, като по този начин е пропуснал да разгледа един от най-решаващите аспекти на делото (виж, mutatis mutandis, C.Г. и други срещу България, № 1365/07, § 47, 24 април 2008 г.). В този контекст Съдът намира за особено изненадващ факта, че Градският съд по същия начин е игнорирал възражението на жалбоподателя срещу някои от обвиненията срещу него, свързани с деяния от 1992 г., които не биха могли да му бъдат вменени поради много ранната му възраст по онова време (виж параграфи 20 и 23 по-горе).
162. Що се отнася до подробните препратки към практиката на Съда по неотдавнашни случаи на екстрадиране от Русия в Таджикистан, те са били отхвърлени от Съда като неотносими с мотивите, че четирите решения, цитирани както от жалбоподателя, така и от експерта, се отнасяли до „други лица, а не до жалбоподателя” (виж параграфи 22-23 по-горе). За да достигне до това заключение, Градският съд дори не се е опитал да разсъждава върху възможните сходства между четирите дела, цитирани от защитата, и ситуацията на жалбоподателя, а още по-малко да приложи общите принципи, установени в тези решения, за да изпълни изискванията на Конвенцията в настоящия случай.
163. Посочените пропуски при разглеждането от Градския съд на твърденията на жалбоподателя са били утежнени от необясненото и безусловно позоваване на уверенията, дадени от прокуратурата на Таджикистан. Градският съд с готовност е приел тези уверения като сериозна гаранция срещу всякакъв риск от малтретиране на жалбоподателя след екстрадирането му. Въпреки че жалбоподателят и експертът са подчертали съмнителната стойност на тези уверения, и по-конкретно невъзможността да се гарантира изпълнението им, Градският съд не е разгледал този въпрос в решението си, а е използвал уверенията като решаващ аргумент за потвърждаването на решението за екстрадиране на жалбоподателя. Бланкетното позоваване от Градския съд на уверенията на таджикските власти е в нарушение на задължението за разглеждане на въпроса, дали практическото изпълнение на тези уверения предоставя достатъчна гаранция, че жалбоподателят ще бъде защитен от риска от третиране в нарушение на Конвенцията (виж цитираното по-горе Saadi, § 148).
164. Най-накрая, Съдът не намира нищо в решението на руския Върховен съд от 9 декември 2010 г., с което горепосочените пропуски да са били поправени след обжалването (виж параграф 24 по-горе).
165. С оглед на изложеното по-горе Съдът намира, че властите не са извършили независимо и щателно разглеждане на твърденията на жалбоподателя, че съществуват основателни опасения за риск от третиране в нарушение на чл. 3 в родната му страна (виж De Souza Ribeiro срещу Франция [ГК], № 22689/07, § 82, 13 декември 2012 г.). Въпреки че последващото решение на ФСМ за предоставяне на временно убежище на жалбоподателя (виж параграфи 31 и 96-97 по-горе) може да е компенсирало в известна степен последиците от оспорваните решения, с които е потвърдена екстрадицията на жалбоподателя, Съдът не намира за уместно да се впуска в предположения по този въпрос, тъй като по-късните развития са заличили всички ползи от временната защитна мярка, взета от ФСМ по отношение на жалбоподателя. Правителството не е изразило различно мнение по този въпрос (виж параграфи 142-143 и 146 по-горе).
(ß) Собствена оценка на Съда за риска за жалбоподателя
166. Поради това, Съдът трябва да проведе собствено проучване по въпроса, дали в светлината на фактите, с които разполага, връщането на жалбоподателя в Таджикистан го е подложило на третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
167. Съдът отбелязва от самото начало съществуването на няколко национални и международни доклади, в които през последните няколко години постоянно се съобщава за широкоразпространено системно използване на изтезания от правоохранителните власти в Таджикистан и за безнаказаност на държавните служители. Той вече е разгледал ситуацията в няколко дела, по които жалбоподателите са били екстрадирани или принудително върнати в тази страна, и отбелязва, че това дава повод за сериозна тревога (виж цитираните по-горе решения Khodzhayev, § 97; Gaforov, §§ 130-31; Khaydarov, § 104; и Iskandarov, § 129). Във всички тези дела, разгледани от Съда през 2010 г., той е заключил, че през разглеждания период жалбоподателите са били изправени пред сериозна опасност от изтезания или малтретиране във връзка с наказателно преследване, свързано с техните политически или религиозни убеждения или дейност в Таджикистан.
168. След като разгледа материалите, представени по настоящото дело, и материалите, с които разполага от други източници, Съдът не намира никакъв конкретен елемент, който да може да смекчи тези сериозни опасения към настоящия момент. В действителност, нищо не показва, че ситуацията радикално се е подобрила в Таджикистан през последните две години. Тъкмо напротив, последните доклади от 2011 и 2012 г. изглежда потвърждават продължаващата практика на изтезания и други форми на малтретиране от страна на правоохранителните органи (виж параграфи 104-107 по-горе). Рискът от изтезания изглежда допълнително се засилва от широкоразпространената практика на задържане в изолация (incommunicado) преди официалното образуване на наказателно производство, а според докладите, изтръгнатите под натиск самопризнания все още се използват като доказателство пред съда (пак там). Съдът не намира нищо в становището на ответното правителство, което да обори тези неотдавнашни доклади или което по друг начин да доказва каквото и да било чувствително подобрение на ситуацията в Таджикистан. Същевременно той отбелязва, че решението, взето от самия заместник-директор на ФСМ на 26 август 2010 г. признава за съществуването на силни международни критики срещу използването на изтезания и безнаказаността на отговорните служители в Таджикистан, без да отбелязва каквото и да било съществено подобрение в това отношение (виж параграф 27 по-горе).
169. Въпреки това, както е отбелязал Съдът по-горе, простото позоваване на общ проблем във връзка със спазването на правата на човека в дадена страна не може само по себе си да служи като основание за отказ на екстрадицията, освен в най-екстремни ситуации. Конкретните твърдения на жалбоподателя в конкретен случай трябва да бъдат подкрепени с други доказателства, свързани с индивидуалните обстоятелства, обосноваващи страха му от малтретиране. Последният трябва да бъде оценен от Съда във връзка, където е уместно, с информацията, постъпила след принудителното връщане на жалбоподателя в Таджикистан.
170. Като се връща към личната ситуация на жалбоподателя, правителството твърди, че той не е бил изправен пред никаква опасност от малтретиране, тъй като е бил обвинен в обикновени престъпления и не бил преследван по политически причини. Съдът обаче отбелязва, че едно от главните обвинения срещу жалбоподателя е пряко свързано с участието му в „криминален заговор”, а по-късно и в ИДУ, което таджикската прокуратура квалифицира като „криминална въоръжена група”. Руските власти изрично потвърждават, че ИДУ проповядва „радикален ислям” и че таджикските власти се стремят да ограничат влиянието му (виж параграф 27 по-горе). Поради това, Съдът не може с лекота да сподели виждането на правителството, че твърдяното участие на жалбоподателя в ИДУ е обвинение, което няма връзка с религиозната или политическата му дейност.
171. Съдът отбелязва също в тази връзка, че жалбоподателят е избягал от Таджикистан скоро след твърдяното малтретиране и смърт по време на задържане на неговия религиозен наставник, г-н Marufov (виж параграф 12 по-горе). Последните събития са били докладвани и от уважавана международна неправителствена организация (виж параграф 102 по-горе) и не са били опровергани пред Съда. Тези обстоятелства подкрепят опасението на жалбоподателя, че заведеното срещу него наказателно производство е свързано с религиозните му убеждения и дейности. Фактът, че е било установено, че жалбоподателят отговаря на критериите за предоставяне на международна защита под мандата на Върховния комисариат на ООН за бежанците и в крайна сметка е получил временно убежище в Русия, също потвърждава реалността на риска, на който той е бил изложен в родната си страна (виж параграфи 30-31 по-горе).
172. Освен това не се спори, че дейността на ИДУ е забранена със закон в Таджикистан и че таджикските власти са го считали за терористична организация. Следователно, твърдяното участие на жалбоподателя в ИДУ и съответните обвинения срещу него според Съда неизбежно са повдигнали важен въпрос за националната сигурност. От тези гледна точка положението на жалбоподателя е подобно на разгледаното от Съда по делото Gaforov (цитирано по-горе, §§ 132-33). Съдът не споделя позицията на Градския съд, който е приел, че посоченото дело е неотносимо към преценката на личната ситуация на жалбоподателя в настоящия случай. Според Съда, преследването на жалбоподателя за участие в ИДУ, разглеждано в контекста на преследването на нетрадиционните религиозни групи от таджикските власти, е повишило риска от подлагането му на малтретиране по време на задържането с цел изтръгване на самопризнания във връзка с религиозната му дейност.
173. В светлината на изложените по-горе фактори Съдът намира, че личните обстоятелства на жалбоподателя, съчетани с общата ситуация с правата на човека в молещата държава, са представлявали достатъчно основание, за да се направи предположението, че той е изправен пред риск от малтретиране в Таджикистан.
174. За разлика от правителството, Съдът не вижда по какъв начин рискът, на който жалбоподателят е бил изложен в Таджикистан, е можел да бъде смекчен от дипломатическите уверения, направени от таджикските власти пред Руската федерация. Уверенията са били неясно формулирани и не са съдържали гаранция, че ще бъдат приложени на практика (виж цитираното по-горе Saadi, § 148). Поради това, те не са можели по никакъв начин да променят опасността от подлагане на жалбоподателя на малтретиране в приемащата държава (виж обратното в цитираното по-горе Othman, § 207, и Gasayev срещу Испания (реш. по допустимост), № 48514/06, 17 февруари 2009 г.). В действителност, тези уверения са се оказали напълно ненадеждни в светлината на начина, по който жалбоподателят е бил третиран впоследствие от таджикските власти, предвид принудителното му транспортиране в тази страна в нарушение на всички юридически процедури и на привременните мерки, разпоредени от Съда.
175. Както принудителното връщане на жалбоподателя в Таджикистан, така и последвалите събития несъмнено потвърждават основателността на опасенията му и показват, че рискът от малтретиране не е бил теоретичен или пресилен. Според писмената декларация на адвоката, който участвал в процеса срещу жалбоподателя, последният се е оплакал по време на публично заседание, че е бил отвлечен, принудително транспортиран и изтезаван с цел изтръгване на самопризнания. Няма информация обаче да е била извършена съдебно-медицинска експертиза на жалбоподателя и на съподсъдимите му, въпреки официалните искания на роднините му (виж параграфи 67-68 по-горе). Съдът отбелязва, че така описаната ситуация съответства на тревогите, изразени от Комитета на ООН срещу изтезанията във връзка с проблемите с достъпа на жертвите до независима медицинска експертиза (виж доклада на Комитета, цитиран в цитираните по-горе Khodzhayev, § 72, и Gaforov, § 93).
176. С оглед на изложеното по-горе, Съдът заключава, че принудителното връщане на жалбоподателя в Таджикистан го е изложило на реален риск от третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
(b) Дали властите са изпълнили позитивното си задължение да защитят жалбоподателя срещу реалната и непосредствена опасност от принудително връщане в Таджикистан
177. Жалбоподателят твърди, че руските власти не са го защитили от реалната и непосредствена опасност от принудително връщане в Таджикистан, която им е била известна.
178. Съдът е приел за установено, че вечерта на 31 октомври 2011 г. жалбоподателят е бил отвлечен в Москва от неизвестни лица, които са ограничили свободата му в продължение на един или два дни на неизвестно място, преди да го транспортират със самолет в Таджикистан, където е бил изложен на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3 (виж параграфи 138 и 176 по-горе).
179. Съдът припомня, че задължението на договарящите държави по чл. 1 от Конвенцията да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в Конвенцията, разгледано във връзка с чл. 3, изисква от държавите да вземат мерки, за да гарантират, че лицата под тяхна юрисдикция няма да бъдат подложени на изтезания или нечовешко или унизително третиране, включително на такова третиране от страна на частни лица (виж цитираното по-горе El Masri, § 198, и Mahmut Kaya срещу Турция, № 22535/93, § 115, ECHR 2000‑III). Тези мерки трябва да предоставят ефективна защита по-конкретно на уязвимите лица и да включват разумни стъпки за предотвратяване на малтретиране, за което властите знаят или трябва да знаят (виж Z and Others срещу Обединеното кралство [ГК], № 29392/95, § 73, ECHR 2001‑V, и, mutatis mutandis, Osman срещу Обединеното кралство, решение от 28 октомври 1998 г., Reports of Judgments and Decisions 1998-VIII, стр. 3159-60, § 115).
180. Според Съда, горните принципи логически се прилагат и спрямо ситуацията на излагане на физическо лице на реална и непосредствена опасност от изтезания и малтретиране чрез транспортирането му от когото и да било в трета държава. Когато властите на държава членка са информирани за такава реална и непосредствена опасност, те имат задължение по Конвенцията да предприемат в рамките на своите правомощия такива превантивни оперативни мерки, каквито може разумно да се очакват за избягване на такава опасност (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Osman, § 116).
181. Като се връща към обстоятелствата на настоящия случай, Съдът отбелязва от самото начало, че представителят на жалбоподателя незабавно е уведомил ръководителя на Московското полицейско управление, директора на ФСМ, главния прокурор и представителя на Руската федерация при Съда за отвличането на жалбоподателя на 31 октомври 2011 г. и е поискал да му бъде осигурена защита от непосредствената опасност от принудително транспортиране в Таджикистан (виж параграфи 46-48 по-горе). Съдът намира, че представителят на жалбоподателя се е обърнал своевременно към компетентните държавни власти, предоставил е достатъчно доказателства за уязвимото положение на жалбоподателя и е привел сериозни аргументи, изискващи взимането на извънредни мерки за защита срещу реалната и непосредствена опасност, пред която жалбоподателят е бил изправен.
182. От значение е и фактът, че исканията на представителя на жалбоподателя веднага са били подкрепени от руския комисар по правата на човека, който е изпратил официално искане до ръководителя на полицейското управление в град Москва спешно да бъдат взети всички възможни мерки за предотвратяване на транспортирането на жалбоподателя от Москва в Таджикистан, по-специално през московско летище (виж параграф 49 по-горе).
183. Поради това, Съдът е убеден, че компетентните власти, и по-специално полицейското управление в град Москва, са били добре информирани – или е трябвало да са наясно – за реалната и непосредствена опасност жалбоподателят да бъде отведен в Таджикистан от похитителите му през едно от московските летища. Действително, обстоятелствата, при които жалбоподателят е бил отвлечен, и предисторията на отвличането му не трябва да са оставили каквото и да било съмнение за съществуването на този риск и е трябвало да накарат компетентните власти да вземат превантивни оперативни мерки, за да го защитят от незаконни действия на други лица, които и да са те (виж, mutatis mutandis, Koku срещу Турция, № 27305/95, § 132, 31 май 2005 г., и Osmanoğlu срещу Турция, № 48804/99, § 76, 24 януари 2008 г.). Съдът също така е убеден, че измежду властите, към които са се обърнали представителите на жалбоподателя, полицията повече от всички други е имала законовото задължение да осигури сигурността и правоприлагането в град Москва и неговите летища и е разполагала с необходимите правомощия, за да гарантира, че за защитата на жалбоподателя ще бъдат взети спешни и ефективни мерки.
184. Въпреки това, правителството не е информирало Съда за каквато и да било навременна превантивна мярка, която да е била взета от полицията или от друг орган за предотвратяване на опасността. Отговорът му се ограничава до общо изявление, че свободата на придвижване на жалбоподателя не е била ограничавана през разглеждания период и че властите не са били длъжни за провеждат каквото и да било наблюдение в тази връзка.
185. Пропускът на правителството да представи каквато и да било информация в тази връзка принуждава Съда да се съгласи с виждането на жалбоподателя, че такива мерки не са били взети от който и да било държавен орган. Съдът има предвид неизбежните трудности, които полицията може да е имала в действията си по случай като настоящия, обективните спънки, които са присъщи на такава задача, и ограниченото време. Тези трудности обаче не могат да освободят съответните власти от задължението им по чл. 3 от Конвенцията да предприемат в рамките на възможностите си такива превантивни оперативни мерки, каквито разумно може да се очакват от тях за защита на жалбоподателя срещу принудително отвеждане в Таджикистан, по-специално през московско летище. Пропускът на властите да предприемат такива действия в настоящия случай представлява нарушение на позитивните задължения на държавата по чл. 3 от Конвенцията.
(c) Дали властите са провели ефективно разследване
186. Жалбоподателят твърди, че оплакването му, че е бил отвлечен и принудително транспортиран в Таджикистан, с което е бил изложен на риск от малтретиране, не е довело до задълбочено и ефективно разследване в ответната държава, както се изисква от чл. 3 от Конвенцията.
187. Съдът припомня, че чл. 3, тълкуван във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да „осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в ... Конвенцията”, по подразбиране изисква провеждането на ефективно официално разследване на всяко защитимо твърдение за изтезание или малтретиране от страна на държавни агенти. Такова разследване трябва да е годно да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните лица. В противен случай, независимо от фундаменталното си значение, общата правна забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отнасяне и наказание би била неефективна на практика и в някои случаи би станало възможно практически безнаказано нарушаване от страна на представители на държавата на правата на лица под техен контрол (виж Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 102, Reports 1998‑VIII, и цитираното по-горе El Masri, § 182).
188. Разследването на сериозни твърдения за малтретиране трябва да бъде както бързо, така и подробно. Това означава, че властите трябва винаги да направят сериозен опит да установят какво се е случило и не трябва да разчитат на прибързани или необосновани заключения, за да прекратят разследването или за да обосноват решенията си (виж цитираното по-горе Асенов и други, § 103; Batı and Others срещу Турция, №№ 33097/96 и 57834/00, § 136, ECHR 2004‑IV (откъси); и цитираното по-горе El Masri, § 183). Те трябва да вземат всички разумни мерки, които са във възможностите им, за да запазят доказателствата във връзка с инцидента, включително, inter alia, показания на очевидци и съдебни експертизи (виж Tanrıkulu срещу Турция [ГК], № 23763/94, § 104, ECHR 1999‑IV; Gül срещу Турция, № 22676/93, § 89, 14 декември 2000 г.; и цитираното по-горе El Masri, § 183).
189. Разследването трябва да бъде независимо от изпълнителната власт както в институционално отношение, така и на практика (виж Ergi срещу Турция, 28 юли 1998 г., §§ 83-84, Reports 1998‑IV; Oğur срещу Турция [ГК], № 21594/93, §§ 91-92, ECHR 1999-III; и Mehmet Emin Yüksel срещу Турция, № 40154/98, § 37, 20 юли 2004 г.), а жертвата трябва да има възможност да участва ефективно в разследването под една или друга форма (виж, mutatis mutandis, цитираните по-горе Oğur, § 92, и El Masri, §§ 184-85).
190. Съдът намира, че тези добре установени изисквания на Конвенцията напълно се прилагат към разследването, което властите е трябвало да проведат във връзка с отвличането на жалбоподателя и последващото му излагане на опасност от малтретиране и изтезания в Таджикистан. Както е подчертано по-горе, съответната информация и оплаквания са били доведени до вниманието на властите незабавно след отвличането на жалбоподателя на 31 октомври 2011 г. и са довели до предварителни проверки, продължили повече от една година.
191. В даден момент е станало очевидно, че жалбоподателят има prima facie случай по чл. 3 от Конвенцията, който е изисквал ефективно разследване на национално ниво. Дори и непосредствено след отвличането на жалбоподателя от неизвестни лица в Москва да е имало известно съмнение относно ролята на агенти на руската държава в инцидента, оплакването за последвалото му транспортиране в Таджикистан през летището на Москва в нарушение на всички процедури трябва да е привлякло вниманието на властите, още повече че представителите на жалбоподателя са твърдели, че държавни служители активно или пасивно са участвали в операцията. На 30 март 2012 г. заместникът на Никулинския междурайонен прокурор изрично е поискал от следователя да установи дали руските власти са участвали в твърдяното отвличане на жалбоподателя (виж параграф 58 по-горе).
192. Освен това, същият въпрос ясно е бил повдигнат на 17 януари 2012 г. от Съда (виж параграф 8 по-горе), който изрично е поискал от правителството да изясни ключовия аспект на инцидента, а именно – твърдяното съучастие между лицата, които са отвлекли жалбоподателя и са го отвели в Таджикистан, и руските власти, включително полицията и службите за сигурност и граничен контрол (с препратка, mutatis mutandis, към Tsechoyev срещу Русия, № 39358/05, § 151, 15 март 2011 г.). Искане за задълбочено разследване на инцидента е било отправено категорично и в писмото от 25 януари 2012 г., което секретарят е изпратил на руското правителство от името на председателя на Съда (виж параграф 52 по-горе).
193. При това положение, получените в отговор резултати от националното разследване, посочени в параграфи 55-65 по-горе, са непонятни. На първо място, следователите стриктно са ограничили своята дейност до „предварителни проверки” по чл. 144 от НПК, докато упорито са отказвали да образуват предварително производство, което би било най-доброто, ако не и единственото средство, за да се изпълнят изискванията на Конвенцията за ефективно разследване, изложени в параграфи 187-190 по-горе. Като се има предвид по-специално ограничената процесуална рамка, която чл. 144 предвижда, и пропускът да се осигури ефективното участие на жертвата или на нейните представители в разследването, Съдът има сериозни съмнения относно това, дали предварителната проверка може да отговори на горепосочените изисквания в случаите, когато дадено лице е направило защитимо твърдение за изтезания или малтретиране, както е в настоящия случай (виж, mutatis mutandis, Kleyn and Aleksandrovich срещу Русия, № 40657/04, §§ 56‑58, 3 май 2012 г.).
194. На второ място, използваната от следствените органи процесуална стратегия в случая на жалбоподателя буди и други тревоги. На практика решенията, с които следователите са приключили проверките и са отказали да образуват наказателно производство, незабавно са били отменени от висшестоящите длъжностни лица в поне четири случая, което единствено е довело до новото им приемане няколко седмици по-късно с идентично или много близко съдържание (виж параграфи 55-63 по-горе). Така например, второто решение на старшия следовател П.K. от 20 април 2012 г., с което е отказано образуването на наказателно производство, е повторило буквално първото му решение от 21 март 2012 г. И двете решения са били отменени с две идентични решения, постановени от ръководителя на Никулински следствен отдел или негов заместник съответно на 23 април и 21 март 2012 г. Те са били последвани от още две последователни решения на следователите, с които е отказано образуването на наказателно производство, без да са посочени каквито и да било нови относими мотиви по същество. Съдът е принуден да заключи, че процесът на повтарящи се решения за отмяна и повторно издаване на идентични решения от следствения отдел е довел до застой, който е несъвместим с изискването на Конвенцията за ефективно разследване. Не само че е било загубено ценно време, но също и порочният кръг в следствения отдел е лишил жалбоподателя от каквато и да било разумна възможност да оспори решенията на следователите пред съд съгласно чл. 125 от НПК. При тези обстоятелства, Съдът не вижда смисъл жалбоподателят да иска такъв съдебен контрол, тъй като той единствено би подтикнал следователите да повторят цикъла от безполезни проверки.
195. Трето, Съдът отбелязва, че по същество решенията на следователите отразяват в голяма степен описания по-горе порочен следствен процес. Решенията им представляват просто съвкупност от общи фактически констатации, безсмислени процесуални искания и позоваване на недостоверни предположения. Така например, едва на 9 юни 2012 г. заместник-ръководителят на Никулински следствен отдел е поискал да се извърши втора проверка, дали жалбоподателят е преминал таджикската граница и дали е бил задържан под стража в тази страна (виж параграф 62 по-горе). Същевременно властите е трябвало да са наясно с официалното писмо от 28 март 2012 г. от главната прокуратура на Таджикистан, с което е била информирана руската главна прокуратура, че жалбоподателят е бил задържан в Таджикистан през съответния период (виж параграф 44 по-горе). Независимо от този очевиден факт, решението на следователя от 9 юли 2012 г. необяснимо заключава, че е невъзможно да се потвърди или опровергае информацията за пресичането на границата от жалбоподателя (виж параграф 63 по-горе). Също така, от март до юли 2012 г. следователите упорито са поддържали предположението, че жалбоподателя вероятно бил инсценирал отвличането си, за да избегне наказателна отговорност в Таджикистан. Съдът вече прие, че тази хипотеза е изпразнена от смисъл предвид очевидната причинна връзка между отвличането на жалбоподателя в Москва и арестуването му в родната страна (виж параграф 136 по-горе). Същевременно, следователите не са извършили някои елементарни и очевидни следствени действия, като установяване на авиокомпаниите, изпълнявали полети от Москва до Худжанд в периода между 1 и 3 ноември 2011 г. и разпит на служителите за сигурност и администрацията на летище Домодедово, където според твърденията жалбоподателят е бил качен на самолет. Вместо това, следователят се е позовал единствено на „проверка” от ФСБ за евентуалното пресичане от жалбоподателя на руската граница и с готовност е повторил общото изявление, че руското право не предвижда „записване на имената на лицата, които преминават границата”.
196. Според Съда, множеството пропуски на разследването, посочени по-горе, както по отношение на техния характер, така и на тяхната тежест, са явно несъвместими със задълженията на ответната държава по чл. 3 от Конвенцията.
(d) Дали ответната държава носи отговорност за пасивно или активно участие на нейните агенти в принудителното транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан
197. Въз основа на фактите, които вече са установени с необходимия стандарт на доказване, Съдът трябва да разгледа и въпроса, дали ответната държава носи отговорност по Конвенцията и за твърдяното участие на държавни служители в транспортирането на жалбоподателя в Таджикистан.
198. Въпреки че жалбоподателят не е в състояние да осигури каквито и да било свидетелски показания в този смисъл, той твърди, че транспортирането му в Таджикистан през московското летище Домодедово не е можело да се осъществи без знанието и пасивното или активно участие на руските власти.
199. Съдът е поискал от правителството да обясни как и от кого е бил транспортиран жалбоподателят от Москва до Таджикистан против волята му, без да спазва граничните, митническите и другите формалности в Руската федерация. Правителството обаче не е дало никакво обяснение (виж параграфи 42-45 и 124 по-горе). В резултат на това, Съдът не е получил никакви сигурни доказателства за или против твърдението на жалбоподателя.
200. Съдът намира за уместно в тази връзка да подчертае още веднъж своите естествени граници като международен съд по отношение на провеждането на ефективно установяване на фактите, което по принцип и по съображения за ефективност трябва да бъде извършвано от националните власти (виж, в допълнение към множеството цитирани по-горе източници, Demopoulos and Others срещу Турция (реш. по допустимост), №№ 46113/99 и др., § 69, ECHR 2010). Производството пред Съда по такива противоречиви въпроси като повдигнатите по настоящото дело зависи в още по-голяма степен от сътрудничеството на ответните държави, в изпълнение на задължението по чл. 38 от Конвенцията да се осигурят всички необходими улеснения за установяването на фактите. Органите по Конвенцията многократно са подчертавали, че това задължение е от фундаментално значение за правилното и ефективно функциониране на системата на Конвенцията (виж, наред с други, цитираното по-горе Tanrıkulu срещу Турция [ГК], § 70, и резолюции на Комитета на министрите ResDH(2001)66 и ResDH(2006)45). Според Съда, единственият истински начин за Русия да изпълни задължението си по настоящото дело е бил да осигури провеждането на изчерпателно разследване на инцидента и да информира Съда за резултатите от него. Руските власти обаче очевидно не са сторили това (виж параграфи 193-196 по-горе), като по този начин принуждават Съда да разгледа силно противоречиви въпроси вместо националните власти. Такъв пропуск на държава членка да представи решаваща информация и доказателства принуждава Съда да направи категорични изводи в полза на тезата на жалбоподателя (чл. 44C § 1 от Правилника на Съда). В тази връзка Съдът също придава голямо значение на начина, по който са били проведени официалните проверки, тъй като властите изглежда не са желаели истината за обстоятелствата по делото да бъде разкрита (виж цитираното по-горе El Masri, §§ 191-93).
201. Съдът също така има предвид обективните трудности, пред които е изправен жалбоподателят при снабдяването с доказателства в подкрепа на твърдението си, тъй като въпросните събития са достояние единствено на властите. Твърдението му се подкрепя в голяма степен от необорената презумпция, потвърдена от Съда и в решението Iskandarov (цитирано по-горе, §§ 113-15), че принудителното му транспортиране в Таджикистан не е можело да се осъществи без знанието и пасивното или активно участие на руските власти. Неотдавна Съдът достигна до същото заключение и по друго подобно дело (виж Abdulkhakov срещу Русия, № 14743/11, §§ 125‑27, 2 октомври 2012 г.). И двете дела разкриват подобни обстоятелства, в които жалбоподателите са били транспортирани принудително в Таджикистан със самолет от Москва или заобикалящия я регион.
202. Съдът не вижда причина за различно заключение по настоящото дело. Действително не може да се спори, че всяко летище, обслужващо международни полети, е обект на строги мерки за сигурност под постоянния контрол на властите на ответната държава и по-специално на граничните власти. Този факт сам по себе си изключва възможността при нормални обстоятелства физическо лице да бъде принудително отведено директно до летището и качено на борда на самолет за чужда държава, без това да бъде съобщено на държавните служители. Следователно, всяко такова действие изисква разрешение или поне мълчаливо съгласие от страна на държавните служители, отговарящи за съответното летище, и по-специално тези, които на практика контролират пропускателните пунктове до летището.
203. Подобно на двете посочени по-горе предишни подобни дела, правителството и в настоящия случай не е представило доказателства, които да оборят тази презумпция. Не е представило и убедително обяснение за това, как е станало възможно жалбоподателят да бъде качен на борда на самолет и да прелети от Москва до Худжанд, без да бъде проверен от нито един руски служител. Освен това, властите очевидно не са изяснили обстоятелствата около инцидента чрез ефективно разследване на национално ниво. Тези елементи са достатъчни за Съда, за да заключи, че ответната държава носи отговорност по Конвенцията за принудителното транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан поради участието на държавни агенции в тази операция.
204. Констатацията на Съда е още по-обезпокоителна, като се има предвид, че оспорваните действия на държавните агенти се характеризират с явен произвол и злоупотреба с власт с цел заобикаляне на законното решение на ФСМ, с което на жалбоподателя е предоставено временно убежище в Русия (виж чл. 12 (4) от Закона за бежанците), и на мерките, официално предприети от правителството за предотвратяване на екстрадирането на жалбоподателя в изпълнение на посочените от Съда привременни мерки (виж параграф 5 по-горе и параграф 209 по-долу). Докато оперативните процедури в настоящия случай се отличават в много отношения от така наречените „извънредни предавания”, разгледани по някои неотдавнашни дела, констатациите на Съда убедително показват, че операцията в настоящия случай, в която са участвали и държавни служители, по подобен начин е проведена „извън обсега на нормалната правна система” и „поради умишленото заобикаляне на законната процедура представлява отричане на върховенството на закона и на ценностите, защитени от Конвенцията” (виж, mutatis mutandis, Babar Ahmad and Others срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост) №№ 24027/07, 11949/08 и 36742/08, §§ 113-14, 6 юли 2010 г., и цитираното по-горе El Masri, § 239).
(e) Заключения
205. Следователно, Съдът заключава, че има нарушение на чл. 3 от Конвенцията във всеки от трите аспекта, разгледани по-горе, а именно – пропуска на властите да защитят жалбоподателя срещу принудително транспортиране в Таджикистан, където е бил изправен пред реална и непосредствена опасност от изтезания и малтретиране; липсата на ефективно разследване на инцидента; и участието, било то пасивно или активно, на държавни служители в тази операция.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
206. Жалбоподателят се оплаква по чл. 13 от Конвенцията от липса на ефективни национални средства за защита в Русия във връзка с оплакването си по чл. 3 от Конвенцията. Чл. 13 гласи:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
207. Макар и да счита това оплакване за допустимо, Съдът отбелязва, че то повдига същите въпроси като вече разгледаните по чл. 3 от Конвенцията. С оглед на изложените мотиви и на констатациите, направени във връзка с последната разпоредба (виж по-конкретно параграфи 159-165 по-горе), Съдът не намира за необходимо да разглежда отделно оплакването на жалбоподателя и по чл. 13 от Конвенцията.
IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 34 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
208. Жалбоподателят се оплаква, че принудителното му транспортиране в Таджикистан е в нарушение на привременните мерки, постановени от Съда съгласно чл. 39, и че това е нарушило правото му на индивидуална жалба. Позовава се на чл. 34 от Конвенцията, който предвижда:
„Съдът може да бъде сезиран с жалба от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че са жертва на нарушение от страна на някоя от високодоговарящите страни на правата, провъзгласени в Конвенцията или в протоколите към нея. Високодоговарящите страни са длъжни да не създават по никакъв начин пречки за ефективното упражняване на това право.”
Чл. 39 от Правилника на Съда предвижда:
„1. Камарата или където е уместно нейният председател може, по искане на някоя от страните или на друго засегнато лице или служебно, да посочи на страните каквито и да било привременни мерки, които счита, че трябва да бъдат приети в интерес на страните или на правилното провеждане на процедурата пред нея.
2. Съветът на министрите може да бъде уведомен незабавно за приетата мярка по конкретно дело, ако това бъде счетено за уместно.
3. Камарата може да поиска информация от страните по всички въпроси, свързани с изпълнението на която и да било привременна мярка, посочена от нея.”
209. Правителството твърди, че жалбоподателят е можел да упражнява правата си без всякакви спънки, включително и правото на жалба по чл. 34 от Конвенцията. То също така се позовава на писмото си от 16 декември 2010 г., с което информира Съда за действията, които е предприело в изпълнение на привременните мерки, разпоредени от Съда съгласно чл. 39, за да предотврати екстрадирането на жалбоподателя в Таджикистан (виж параграф 5 по-горе). Съответните писма са били препратени на московската прокуратура и на Федералната служба за изпълнение на наказанията с молба да бъдат спрени всякакви действия по депортиране или екстрадиране или друга форма на принудително отвеждане на жалбоподателя в Таджикистан. В резултат на това жалбоподателят не е бил предаден на Таджикистан чрез процедурата за екстрадиция.
210. Жалбоподателят твърди, че отговорността на ответната държава за участието на държавни служители в извеждането му от руска територия – въпреки постановените от Съда привременни мерки – по необходимост представлява и нарушение на правото му на индивидуална жалба.
211. Съдът припомня, че по силата на чл. 34 от Конвенцията държавите членки се задължават да се въздържат от каквито и да било действия или бездействия, които могат да попречат на ефективното упражняване на правото на индивидуална жалба, което последователно е било потвърждавано като основополагащ принцип на системата на Конвенцията. Съгласно установената практика на Съда, пропускът на ответната държава да изпълни привременна мярка представлява нарушение това право (виж цитираните по-горе Mamatkulov and Askarov, §§ 102 и 125, и Abdulkhakov, § 222).
212. Каквито и изразни средства да използва Съдът, те не биха били достатъчни, за да подчертаят изключителната важност на привременните мерки в системата на Конвенцията. Тяхната цел не е само да осигурят ефективното разглеждане на жалбата, но и да гарантират, че защитата, предоставена на жалбоподателя от Конвенцията, е ефективна; такива указания впоследствие позволяват на Комитета на министрите да надзирава изпълнението на решението. По този начин такива мерки позволяват на съответната държава да спази задължението си да изпълни окончателното решение на Съда, което е задължително по силата на чл. 46 от Конвенцията (виж цитираните по-горе Mamatkulov and Askarov, § 125; и Shamayev and Others срещу Грузия и Русия, § 473; Aoulmi срещу Франция, № 50278/99, § 108, ECHR 2006‑I (откъси); и Ben Khemais срещу Италия, № 246/07, § 82, 24 февруари 2009 г.).
213. Изключителната важност на привременните мерки е видна и от факта, че Съдът по принцип ги постановява в наистина изключителни случаи и въз основа на внимателно разглеждане на всички относими обстоятелства. В повечето случаи жалбоподателите са изправени пред истинска заплаха за живота и здравето им, с произтичащия от това реален риск от тежки необратими последици в нарушение на ключови разпоредби на Конвенцията. Тази жизненоважна роля на привременните мерки в системата на Конвенцията не само засилва обвързващия им ефект спрямо съответните държави, както е потвърдено и в практиката на Съда, но също така и изисква на въпроса със спазването от държавите членки на указанията на Съда да бъде придадено изключително голямо значение (виж, inter alia, твърдата позиция по този въпрос, изразена от държавите членки в декларацията от Измир, цитирана в параграф 119 по-горе, и от Комитета на министрите в неговата временна резолюция CM/ResDH(2010)83 по делото Ben Khemais, цитирано в параграф 117 по-горе). Всяка липса на твърдост по този въпрос недопустимо би отслабила защитата на фундаментални права по Конвенцията и не би била съвместима с нейните ценности и дух (виж цитираното по-горе Soering, стр. 34‑35, § 88); тя също така би била несъвместима и с фундаменталната важност на правото на индивидуална жалба, а в по-общ план би подкопала и авторитета и ефективността на Конвенцията като конституционен инструмент на европейския публичен ред (виж цитираното по-горе Mamatkulov and Askarov, §§ 100 и 125, и, mutatis mutandis, Loizidou срещу Турция (предварителни възражения), 23 март 1995 г., § 75, Series A no. 310).
214. Като разглежда настоящото дело в светлината на гореизложените принципи, Съдът отбелязва, че то разкрива такива извънредни обстоятелства, които налагат посочване на привременни мерки на ответното правителство. На 7 декември 2010 г., в интерес на страните и на правилното провеждане на процедурата пред Съда, от същото е било поискано да не екстрадира жалбоподателя в Таджикистан до получаването на по-нататъшни инструкции. На 16 декември 2010 г. правителството е информирало Съда, че властите са предприели съответните действия, за да гарантират, че жалбоподателят няма да бъде екстрадиран в Таджикистан до получаването на по-нататъшни инструкции (виж параграфи 5 и 209 по-горе). Независимо от взетите мерки, през ноември 2011 г. жалбоподателят принудително е бил транспортиран със самолет от Москва в Худжанд чрез специална операция, в която е установено участието и на държавни служители (виж параграфи 202-203 по-горе).
215. Правителството не приема, че тези обстоятелства разкриват нарушение на привременните мерки, като твърди, че транспортирането на жалбоподателя в Таджикистан не е станало чрез процедурата за екстрадиция, която незабавно е била спряна след решението на Съда от 7 декември 2010 г. Съдът не е убеден от аргумента на правителството. Въпреки че взетите мерки за спиране на екстрадицията могат да бъдат възприети като знак за първоначалната готовност на правителството да изпълни привременните мерки, те не могат, според Съда, да освободят държавата от нейната отговорност за последвалите събития в случая на жалбоподателя. Правителството не би могло легитимно да твърди също така – както изглежда подсказват аргументите му – че привременните мерки, посочени от Съда по настоящото дело, не са препятствали принудителното връщане на жалбоподателя в Таджикистан.
216. Съдът признава, че привременните мерки по настоящото дело, както са били поискани от жалбоподателя и формулирани в решението на Съда от 7 декември 2010 г., са имали за цел да спрат екстрадицията му, която е била непосредствено предстоящото правно средство, чрез което се е очаквало жалбоподателят да бъде отведен от Русия в Таджикистан през разглеждания период. Макар и формулирането на привременните мерки да е един от елементите, които трябва да бъдат взети предвид в анализа на Съда по въпроса, дали дадена държава е изпълнила задълженията си по чл. 34, Съдът трябва да обърне внимание не само на буквата, но и на духа на посочената привременна мярка (виж Paladi срещу Молдова [ГК], № 39806/05, § 91, 10 март 2009 г.) и на самата й цел. Единствената цел на привременната мярка, както е била постановена от Съда по настоящото дело – а правителството не твърди, че не знае за нея – е да предотврати излагането на жалбоподателя на реален риск от малтретиране в ръцете на таджикските власти. След като Съдът е уведомил правителството за жалбата и е решил да я разгледа с предимство на 30 януари 2011 г., не би могло да остане каквото и да било съмнение както за целта, така и за обосновката на тази привременна мярка. Разбирането на правителството за духа и целта на привременната мярка също така е видно от инструкциите, които то е изпратило на различни национални власти, да спрат „всякакви действия за депортиране, екстрадиране или други форми на принудително отвеждане на жалбоподателя в Таджикистан” (виж параграф 209 по-горе). Фактът, че властите строго са изпълнявали привременната мярка в продължение на почти единадесет месеца до неочакваните събития на 31 октомври 2011 г., също показва, че нейната цел и правни последици не са повдигали каквото и да било съмнение.
217. С оглед на жизненоважната роля, която привременните мерки имат в системата на Конвенцията, те трябва да бъдат стриктно изпълнявани от съответните държави. Поради това, Съдът не може да позволи на властите да заобиколят привременна мярка като посочената по настоящото дело, като използват друга национална процедура за отвеждането на жалбоподателя в приемащата държава, или още по-обезпокоително, като позволяват произволното му отвеждане в такава страна по явно незаконен начин. Въпреки това, Съдът е установил, че в настоящия случай ответната държава носи отговорност именно за последното (виж параграфи 202-203 по-горе). Като е сторила това, държавата е осуетила постигането на целта на привременната мярка, която е трябвало да поддържа съществуващото положение до разглеждането на жалбата от Съда. В резултат на това, жалбоподателят е бил изложен на реална опасност от малтретиране в Таджикистан, а Съдът е бил лишен от възможност да му осигури практическо и ефективно упражняване на правото му по чл. 3 от Конвенцията.
218. Правителството не е показало наличието на обективни пречки пред изпълнението на привременните мерки (виж цитираното по-горе Paladi, § 92). Това, което е още по-сериозно, е че то не е дало никакво обяснение за произволното поведение на държавни агенти, които са позволили жалбоподателят да бъде качен принудително на самолет от Москва за Худжанд; още по-малко е потърсило отговорност от тези лица (виж обратното в Muminov срещу Русия, № 42502/06, § 44, 11 декември 2008 г.). Властите по недопустим начин упорито са отказвали да разследват инцидента, дори след като Съдът е повдигнал съответните въпроси, по-специално като е обърнал внимание на правителството за тревожната и безпрецедентна ситуация, създадена от повтарянето на такива неприемливи инциденти (виж параграф 52 по-горе).
219. Следователно, Съдът заключава, че в настоящия случай Русия е пренебрегнала посочената от Съда привременна мярка по чл. 39 от Правилника на Съда в нарушение на задължението си по чл. 34 от Конвенцията.
V. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
220. Жалбоподателят също се оплаква по чл. 5 § 4 от прекомерните забавяния на съдебния контрол от Московския градски съд върху жалбите му срещу заповедите за задържане, издадени на 15 януари и 17 май 2010 г. от Мешчанския районен съд. Той е направил същото оплакване и по отношение на съдебния контрол от Върховния съд върху жалбата му срещу заповедта за задържане от 19 ноември 2010 г. от Московския градски съд. Съответната разпоредба предвижда:
„Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.”
A. Допустимост
221. Съдът отбелязва, че жалбата на жалбоподателя срещу заповедта за задържането му от 15 януари 2010 г. е била отхвърлена с окончателно решение на 22 март 2010 г., а жалбата му е подадена в Съда едва на 6 декември 2010 г. Следователно, оплакването за дължината на това производство е подадено след изтичането на шестмесечния срок и поради това следва да се отхвърли като недопустимо съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията. Съдът също така отбелязва, че в останалата си част оплакването на жалбоподателя по чл. 5 § 4 не е нито явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (a), нито недопустимо на някакво друго основание. Поради това, то следва да се обяви за допустимо.
B. По същество
222. Правителството не оспорва аргументите на жалбоподателя, но просто потвърждава датите на решенията, с които Московският градски съд и Върховният съд са отхвърлили жалбите на жалбоподателя срещу заповедите за задържане. Правителството се позовава в тази връзка и на строгите срокове, предвидени в членове 108 и 109 от НПК, според които, inter alia, жалбата до висшестоящия съд срещу заповед за задържане трябва да се разгледа в тридневен срок (чл. 108 § 11).
223. Жалбоподателят поддържа оплакването си.
224. Съдът припомня, че чл. 5 § 4 от Конвенцията прогласява правото на съдебно решение, разглеждащо в кратък срок законосъобразността на задържането и разпореждащо прекратяването му в случай на незаконност (виж Baranowski срещу Полша, № 28358/95, § 68, ECHR 2000‑III). Член 5 § 4 не задължава договорящите държави да предвидят втора съдебна инстанция за разглеждането на законността на задържането. В случай че националният закон предвижда обжалване обаче, апелативният съд трябва също да отговаря на изискванията на чл. 5 § 4, например по отношение на краткия срок за произнасяне в апелативното производство. Същевременно, стандартът за „кратък срок” не е толкова строг, когато става дума за апелативно производство (виж Lebedev срещу Русия, № 4493/04, § 96, 25 октомври 2007 г., и цитираното по-горе Abdulkhakov, § 198).
225. Въпреки че броят на дните на съответното производство е очевидно важен елемент, той сам по себе си не е решаващ за въпроса, дали решението е било взето с необходимата бързина (виж Merie срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 664/05, 20 септември 2007 г.). Това, което се взима под внимание, е грижата, положена от властите, забавянето, което се дължи на жалбоподателя, и всякакви фактори, причинили закъснения, за които държавата не може да бъде държана отговорна (виж Jablonski срещу Полша, № 33492/96, §§ 91-94, 21 декември 2000 г., и G.B. срещу Швейцария, № 27426/95, §§ 34‑39, 30 ноември 2000 г.). Въпросът, дали правото на произнасяне в кратък срок е било зачетено, трябва да се реши в светлината на обстоятелствата на всеки отделен случай (виж Rehbock срещу Словения, № 29462/95, § 84, ECHR 2000-XII, и цитираното по-горе Abdulkhakov, § 199).
226. Като се връща към настоящото дело, Съдът отбелязва, че жалбата на жалбоподателя срещу заповедта за задържане от 17 май 2010 г. е била подадена на 19 май 2010 г. и отхвърлена от Московския градски съд на 12 юли 2010 г., или 54 дни по-късно. Жалбата на жалбоподателя срещу решението на Градския съд от 19 ноември 2010 г., с което допълнително е бил удължен срокът на задържането му, е била подадена на 22 ноември 2010 г. и отхвърлена от Върховния съд на 21 декември 2010 г., или 29 дни по-късно.
227. Съдът отбелязва от самото начало, че оспорваните закъснения от 29 и 54 дни надхвърлят сроковете, по отношение на които той вече е намирал нарушение на изискването за „кратък срок” по някои подобни дела срещу Русия (виж за сравнение Abidov срещу Русия, № 52805/10, §§ 60-63, 12 юни 2012 г., и Niyazov срещу Русия, № 27843/11, §§ 155-64, 16 октомври 2012 г.). Правителството не е дало обяснение за тези продължителни забавяния, въпреки че се е позовало на изискването на националния закон жалбите срещу заповеди за задържане да се разглеждат в тридневен срок.
228. Съдът намира, че нищо по делото не показва, че адвокатът на жалбоподателя по какъвто и да било начин е допринесъл за дължината на апелативното производство (виж обратното в цитираното по-горе Lebedev, §§ 99-100, и Fedorenko срещу Русия, № 39602/05, § 81, 20 септември 2011 г.). Следователно, цялата продължителност на апелативното производство се дължи на националните власти. Съдът отбелязва, че Районният съд, Градският съд и Върховният съд са разположени много близо един до друг, което по принцип трябва да допринесе за по-бързата комуникация между тях – по-конкретно, що се отнася до придвижването на материали по делото или насрочването на апелативни заседания.
229. Не изглежда произнасянето по законосъобразността на задържането на жалбоподателя да е било свързано и с някакви сложни въпроси пред апелативния съд (за сравнение, виж цитираното по-горе Lebedev, § 102). Не се твърди също така, че правилното разглеждане на задържането на жалбоподателя е изисквало например събирането на допълнителни становища и документи.
230. С оглед на изложените по-горе обстоятелства и на цитираната по-горе практика по подобни дела, Съдът намира, че забавянията при разглеждането на жалбите на жалбоподателя срещу заповедите за задържане са били несъвместими с изискването за „кратък срок” на чл. 5 § 4.
231. Следователно, има нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията.
VI. ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
232. Най-накрая, Съдът разгледа другите оплаквания, подадени от жалбоподателя, и с оглед на материалите, с които разполага, и доколкото тези оплаквания попадат в компетенциите на Съда, той намира, че те не разкриват никакво нарушение на правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията и протоколите към нея. Следователно, тази част от жалбата следва да бъде отхвърлена като явно недопустима съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.
VII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
233. Чл. 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
234. Жалбоподателят претендира 30 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди. Той обосновава високата сума с малтретирането, на което е бил подложен в Таджикистан след принудителното му транспортиране в тази страна, и препраща към обезщетението, присъдено от Съда при подобни обстоятелства по делото Iskandarov (цитирано по-горе, § 156).
235. Правителството твърди, че установяването на нарушение от Съда би представлявало достатъчно обезщетение за каквито и да било неимуществени вреди.
236. Съдът припомня, че чл. 41 го овластява да присъди на увредената страна подходящо обезщетение. Той отбелязва, че в настоящия случай е установил няколко нарушения на Конвенцията, повечето от които трябва да се разглеждат като изключително тежки. В резултат на това, жалбоподателят несъмнено е понесъл неимуществени вреди, които не могат да бъдат поправени единствено с установяването на нарушение. Като преценява по справедливост, Съдът уважава изцяло претенциите на жалбоподателя и му присъжда 30 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, заедно с всеки данък, който може да бъде дължим върху тази сума.
B. Разноски
237. Жалбоподателят претендира и 25 000 руски рубли (620 евро) като обезщетение за разноските за процесуалното му представителство във вътрешните производства и 5 300 евро за адвокатски хонорари в производството пред Съда. Претендира също така 414 евро за административни и пощенски разходи.
238. Правителството оспорва тези претенции. Според него, жалбоподателят не е доказал, че разноските са разумни, необходими и действително направени.
239. Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разноските, единствено и доколкото е доказал, че същите са действително направени и са били необходими и разумни по размер. Тъй като жалбоподателят не е представил документи за административни и пощенски разходи, Съдът отхвърля тази част от претенциите.
240. Що се отнася до адвокатските хонорари, като има предвид представените му документи и горните критерии, Съдът уважава претенциите на жалбоподателя и му присъжда обща сума от 5 920 евро като обезщетение за разноските във вътрешните производства и в производството пред Съда, както и всеки данък, който може да бъде дължим върху тази сума.
C. Лихва за забава
241. Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.
VIII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
242. Чл. 46 от Конвенцията предвижда:
„1. Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.
...”
243. Съдът отбелязва, че настоящият случай разкрива няколко нарушения на едно от основните права, защитени от Конвенцията – забраната за изтезания и малтретиране – които не са били предотвратени нито чрез вътрешноправните средства за защита, нито чрез привременните мерки, посочени от Съда. Той отбелязва също така, че и други подобни нарушения от ответната държава са били установени неотдавна и че будещи тревога оплаквания за изчезвания и принудителни транспортирания в Таджикистан и Узбекистан продължават да бъдат завеждани редовно пред Съда, въпреки определянето на привременни мерки и въпреки уверенията на правителството, че тези мерки ще бъдат изпълнени.
244. Съдът е напълно наясно с трудностите, които могат да възникнат в процеса на изпълнение на съответните решения, не само поради факта, че жалбоподателят се намира под юрисдикцията на държава, която не е страна по Конвенцията. Проблеми могат да възникнат във връзка с различни аспекти на изпълнението, като например плащането на присъденото обезщетение и приемането на други мерки за обезвреда по отношение на жалбоподателя. Съдът не подценява и важността на генералните мерки за предотвратяване на бъдещи подобни нарушения и на възможните въпроси във връзка с определянето и въвеждането на такива мерки.
245. Съдът също така подчертава в този контекст, че през последните десет години е бил последователно окуражаван от държавите членки да използва възможността да дава указания, които да помогнат на съответната държава да идентифицира проблемите, които стоят в основата на нарушението, и необходимите мерки за изпълнението на решението (виж по-конкретно резолюция на Комитета на министрите Res(2004)3 от 12 май 2004 г. и декларациите, приети от високодоговарящите държави по време на конференциите в Интерлакен, Измир и Брайтън). Така Съдът е развивал практиката си в тази посока чрез процедурата на пилотните решения и под други форми, като по този начин е помагал на договарящите държави и на Комитета на министрите за правилното и ефективно прилагане на чл. 46 от Конвенцията. Според Съда, необходимостта от участието му в тази област остава остра по някои видове дела.
246. Като има предвид изложените по-горе съображения и по-специално характера на нарушенията, установени в настоящото решение, наличието на подобни повтарящи се нарушения и по други неотдавнашни дела и въпросите, които могат да възникнат при изпълнението на решението, Съдът намира за уместно да разгледа настоящото дело по чл. 46 от Конвенцията.
A. Общи принципи
247. Съдът припомня, че чл. 46 от Конвенцията, тълкуван в светлината на чл. 1, налага на ответната държава задължението да приеме под надзора на Комитета на министрите подходящи генерални и/или индивидуални мерки, за да гарантира правото на жалбоподателя, което е било нарушено съгласно решението на Съда. Такива мерки трябва също да бъдат взети и по отношение на други лица в положението на жалбоподателя, по-специално чрез решаване на проблемите, довели до констатациите на Съда. Това задължение е било подчертавано последователно от Комитета на министрите по време на надзора над изпълнението на решенията на Съда (виж Burdov срещу Русия (№ 2), № 33509/04, § 125, ECHR 2009, с по-нататъшни препратки).
248. Що се отнася до индивидуалните мерки, които трябва да се вземат в отговор на решението, тяхната първична цел е постигането на restitutio in integrum, или преустановяване на нарушението на Конвенцията и поправяне на последиците от него по начин, който възстановява в най-голяма възможна степен положението, съществувало преди нарушението (виж Piersack срещу Белгия (чл. 50), 26 октомври 1984 г., § 11, Series A no. 85, и Papamichalopoulos and Others срещу Гърция (чл. 50), 31 октомври 1995 г., § 34, Series A no. 330‑B). Това задължение отразява принципите на международното право, съгласно които държавата, отговорна за правонарушение, е длъжна да предостави обезвреда, състояща се във възстановяване на съществувалото положение преди извършването на правонарушението, при положение, че възстановяването не е „физически невъзможно” и „не налага бреме, което е напълно несъразмерно с ползата, която би настъпила от възстановяването в сравнение с плащането на обезщетение” (чл. 35 от Проектоконвенцията на Комисията по международно право за отговорността на държавите за международни правонарушения). С други думи, макар и възстановяването да е правилото, възможно е да съществуват обстоятелства, при които отговорната държава е освободена – изцяло или отчасти – от това задължение, при условие че може да докаже наличието на такива обстоятелства (виж Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) срещу Швейцария (№ 2) [ГК], № 32772/02, § 86, ECHR 2009). Държавите трябва да организират правните си системи и съдебни процедури по такъв начин, че този резултат да може да бъде постигнат (пак там, § 97, виж също препоръка (2000)2 на Комитета на министрите).
249. Задача на Комитета на министрите е, като действа в съответствие с чл. 46 от Конвенцията, да оцени, в светлината на изложените принципи на международното право и на информацията, предоставена от ответната държава, дали последната е изпълнила добросъвестно задължението си да възстанови доколкото е възможно положението, съществувало преди нарушението. Докато ответната държава по принцип остава свободна да избере средствата, чрез които да изпълни това задължение, Комитетът на министрите трябва също да оцени, дали избраните средства са съвместими със заключенията, съдържащи се в решението на Съда (виж цитираните по-горе Scozzari and Giunta, § 249, и Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT), §§ 241-42). Същото се отнася и за оценката на спазването от ответната държава на задължението да предприеме генерални мерки, за да реши проблемите, довели до нарушението, установено в решението на Съда.
B. Мерки за изпълнение на настоящото решение
1. Плащане на обезщетение
250. С оглед на продължаващото задържане на жалбоподателя в Таджикистан, Съдът е загрижен на първо място за начина, по който ответната държава ще изпълни задължението си да му плати обезщетението. Съдът вече е бил изправян пред подобни ситуации с жалбоподатели, до които няма достъп след извеждането им от територията на ответната държава. В някои от тези случаи Съдът е указвал, че ответната държава трябва да гарантира плащането на обезщетението, като улесни контактите между жалбоподателите, техните представители и Комитета на министрите (виж Muminov срещу Русия (справедливо обезщетение), № 42502/06, § 19 и т. (c) от диспозитива, 4 ноември 2010 г., и Kamaliyevy срещу Русия (справедливо обезщетение), № 52812/07, § 14 и т. 1(c) от диспозитива, 28 юни 2011 г.). В други случаи Съдът е разпореждал сумите да бъдат предоставени на представителите на жалбоподателите за доверително пазене в полза на последните (виж Hirsi Jamaa and Others срещу Италия [ГК], № 27765/09, § 215 и т. 12 от диспозитива, ECHR 2012, и Labsi срещу Словакия, № 33809/08, § 155 и т. 6 от диспозитива, 15 май 2012 г.).
251. Като се връща към настоящия случай, Съдът отбелязва, че след транспортирането на жалбоподателя в Таджикистан, известни контакти – макар и непреки – са били осъществени между него и представителите му пред Съда. С оглед на този факт и на изключително уязвимото положение на жалбоподателя в Таджикистан, Съдът намира за уместно присъденото му обезщетение да бъде предоставено за доверително пазене на неговите представители.
2. Други мерки за обезвреда по отношение на жалбоподателя
252. Съдът обаче намира, че задължението да се изпълни настоящото решение не може да се ограничи до плащането на парично обезщетение по чл. 41, което има за цел единствено да поправи онези последици от нарушението, които по друг начин не могат да бъдат възмездени (виж цитираното по-горе Scozzari and Giunta, § 250). Задължението за взимане на допълнителни индивидуални мерки в допълнение към плащането на обезщетение вече е било потвърдено от органите на Конвенцията по подобни дела, при които правата на жалбоподателите са били нарушени чрез преместването им извън защитената от Конвенцията зона (виж например цитираното Hirsi Jamaa and Others, § 211; Al-Saadoon and Mufdhi срещу Обединеното кралство, № 61498/08, § 171, ECHR 2010 (откъси); и резолюция на Комитета на министрите CM/ResDH(2012)68 по последното дело и решенията, цитирани в параграфи 121-124 по-горе).
253. Фактът, че жалбоподателят остава извън юрисдикцията на ответната държава, действително затруднява последната в опитите й да се свърже с него и да вземе мерки за обезвреда в негова полза. Тези обстоятелства обаче сами по себе си не освобождават ответната държава от правното й задължение да вземе всички мерки, които са в нейните правомощия, за да преустанови установеното нарушение и да поправи последиците от него. Въпреки че конкретните необходими мерки могат да варират в зависимост от особеностите на всеки отделен случай, задължението да се изпълни решението изисква от ответната държава, под надзора на Комитета на министрите, да намери и използва добросъвестно такива правни, дипломатически и/или практически средства, каквито могат да бъдат необходими, за да се гарантира в максимална възможна степен правото на жалбоподателя, което според Съда е било нарушено.
254. Според Съда, констатациите в настоящото решение изискват предприемането на такива действия. Настоящото ниво на развитие на международното право и международните отношения не поставят в невъзможност ответната държава да предприеме осезаеми мерки за обезвреда пред чуждестранна юрисдикция с оглед защитата на жалбоподателя срещу съществуващите опасности за неговия живот и здраве (виж например цитираното по-горе Al-Saadoon and Mufdhi, § 171, и резолюция на Комитета на министрите CM/ResDH(2012)68 от 8 март 2012 г.; цитираното по-горе Othman (Abu Qatada), §§ 23-24 и 194-205; виж също така мерките, взети от Русия за гарантиране на връщането на жалбоподателя от Туркменистан в Garabayev срещу Русия, № 38411/02, §§ 34-35, 7 юни 2007 г.). Нуждата от такива мерки е още по-голяма в настоящия случай, като се има предвид фактът, че жалбоподателят е получил временно убежище от самите руски власти. На още по-силно основание, за ответната държава остава възможно да вземе онези индивидуални мерки, които са изцяло в нейната юрисдикция, като например провеждането на ефективно разследване на въпросния инцидент, за да се поправят процесуалните нарушения, установени от Съда (виж например производството срещу държавен служител за пропуск да се изпълнят привременните мерки, посочени от Съда, в цитираното по-горе Muminov срещу Русия, § 44).
255. Поради това, Съдът е убеден, че от Руската федерация зависи да се възползва от необходимите инструменти и процедури, за да вземе такива мерки по отношение на жалбоподателя. Като се има предвид разнообразието от мерки, които са на разположение за постигането на тази цел, и характерът на повдигнатите въпроси, Комитетът на министрите е в по-добра позиция от Съда да оцени конкретните мерки, които трябва да бъдат взети. Поради това, задача на Комитета на министрите е да упражни надзор, въз основа на предоставената от ответната държава информация и при отчитане на развитието в положението на жалбоподателя, върху приемането на такива мерки, които са постижими, навременни, адекватни и достатъчни, за да се гарантира възможно най-пълното поправяне на установените от Съда нарушения.
3. Общи мерки, за да се предотвратят подобни нарушения
256. Като разглежда делото по чл. 46 от Конвенцията, Съдът намира, че е от особено голямо значение да подчертае нуждата от генерални мерки, за да се предотвратят нови нарушения, подобни на вече установените. В тази връзка Съдът отбелязва с голяма загриженост, че разглежданите събития в настоящия случай не могат да бъдат счетени за изолиран инцидент. Той припомня, че след решението по делото Iskandarov (цитирано по-горе), в което той е намерил, че Руската федерация носи отговорност за нарушение на чл. 3 поради неизясненото отвличане и транспортиране на жалбоподателя в Таджикистан от неизвестни лица, Съдът е бил изправен пред повтарящи се инциденти от такъв вид. Съдът вече е установил нарушение както на чл. 3, така и на чл. 34 по делото Abdulkhakov, където жалбоподателят е бил отвлечен в Москва и принуден да се качи на борда на самолет за Таджикистан при идентични обстоятелства (виж цитираното по-горе Abdulkhakov, §§ 124-27). Неотдавна, макар и при различни обстоятелства, той е установил същите нарушения във връзка с друго депортиране на жалбоподател от Санкт Петербург за Узбекистан (виж Zokhidov срещу Русия, № 67286/10, §§ 128-42 и 201-11, 5 февруари 2013 г., все още неокончателно). Пред Съда са висящи още оплаквания от този вид, и което е още по-тревожно, някои от тях са свързани с подобни инциденти, които са настъпили, след като председателят на Съда е изпратил предупредително писмо до руското правителство (параграф 52 по-горе), и дори след неотдавнашните решения, взети от Комитета на министрите по този въпрос (виж параграфи 121-124 по-горе).
257. Констатациите в настоящото решение подкрепят виждането, че повтарящите се отвличания на физически лица и последващото им транспортиране в приемащите държави при умишлено заобикаляне на съответната процедура – и особено в нарушение на привременните мерки, постановени от Съда – представляват флагрантно незачитане на върховенството на закона и предполагат, че определени държавни органи са развили практика в нарушение на задълженията си по руското право и по Конвенцията. Такава ситуация има най-сериозни последици за руския национален правов ред, за ефективността на системата на Конвенцията и за авторитета на Съда.
258. От решенията на Комитета на министрите може да се види, че ситуацията е „източник на дълбока загриженост” и за правителството и че то се занимава с инцидентите. Така например, съответните решения на Комитета на министрите са изпратени на главната прокуратура, на следствения комитет, на Министерството на вътрешните работи, на Федералната служба за миграция и на Федералната служба на съдия-изпълнителите. Правителството също така е заявило, че „поема ангажимент да представи резултатите от последващите си действия” по инцидентите в Русия както на Комитета на министрите, така и на Съда в контекста на съответните дела (виж параграфи 122-123 по-горе). Посочените по-горе констатации на Съда обаче показват по убедителен начин, че по настоящото дело не са извършени задоволителни действия, и в по-общ план, че взимането на решаващи генерални мерки все още предстои от съответните държавни власти. Това трябва да включва по-нататъшно подобряване на вътрешноправните средства за защита по дела за екстрадиция и експулсиране, като се гарантира законността на всяко действие на държавата в тази област, ефективната защита на потенциалните жертви в съответствие с привременните мерки, разпоредени от Съда, и ефективното разследване на всяко нарушение на такива мерки или други подобни незаконни действия.
259. Съдът потвърждава неотдавнашното значително развитие на националната юриспруденция, постигнато от Върховния съд на Руската федерация с решение № 11 от 14 юни 2012 г. (виж параграф 76 по-горе). Това развитие е в съответствие с практиката на Съда и напълно подкрепя идеята за подобряване на вътрешноправните средства за защита по дела за екстрадиция и експулсиране, която отдавна се подкрепя от органите по Конвенцията по отношение на всички договарящи държави (виж, сред най-новите източници, становището на голямата камара в цитираното по-горе De Souza Ribeiro срещу Франция, § 82; виж също така препоръка на Комитета на министрите Rec(2004)6 относно подобряването на националните средства за защита и препоръка R(98)13 относно правото на ефективно средство за защита на лицата, търсещи убежище, срещу решения за експулсиране). Съдът е убеден, че добросъвестното прилагане на решението на Върховния съд от всички руски съдилища би позволило на съдебната власт да избегне такива пропуски като критикуваните в настоящото решение (виж параграфи 161-165) и допълнително да развие новопоявилата се национална съдебна практика, с която пряко се прилагат изискванията на Конвенцията чрез решенията на съда (виж, сред най-новите примери, решенията на националните съдилища, разгледани в Kulevskiy срещу Русия (реш. по допустимост), № 20696/12, §§ 18 и 36, 20 ноември 2012 г.). Съдът отбелязва, че подходът на общите съдилища отразява важната съдебна практика, развита от руския Конституционен съд по въпросите на екстрадицията, и взетите положителни мерки на други нива, което е отчетено в решенията на Комитета на министрите (виж параграфи 123-124 по-горе). При тези обстоятелства, още по-тревожно е за Съда да бъде изправен пред ситуации, при които националните правни механизми биват безсрамно заобиколени в резултат на незаконното транспортиране на жалбоподатели в държави, които искат да проведат наказателно преследване срещу тях. Продължаването на такова беззаконие е в състояние да заличи ефективността на националните средства за защита, на които системата на Конвенцията разчита изцяло (сравни цитираното по-горе Al-Saadoon and Mufdhi, § 166). Според Съда, задълженията на държавата по настоящото решение изискват неотложното решаване на този повтарящ се проблем.
260. Липсата на ефективно вътрешно разследване на такива недопустими инциденти повдига допълнителни сериозни проблеми, както се вижда от настоящото решение. Изискването на Конвенцията за ефективно и бързо разследване на всеки инцидент от такъв вид произтича пряко от значителната практика на Съда и намира опора в последователната позиция на Комитета на министрите и на Парламентарната асамблея, които настояват по-специално от извършителите на такива деяния да бъде търсена отговорност, за да се изпрати ясно послание, че такива действия няма да бъдат толерирани (виж резолюция на Асамблеята 1571 (2007), и резолюция на Комитета на министрите CM/Res(2010)25, цитирани по-горе). Съдът отбелязва, че такова послание не е било изпратено нито по настоящото дело, нито по други подобни дела от последните осемнадесет месеца.
261. Горните съображения водят Съда до извода, че задължението, произтичащо от чл. 46, изисква спешни и категорични действия от страна на ответната държава, включително и такива мерки, които може да са необходими, за да се решат проблемите, които настоящото решение разкрива. Въпреки горепосочената нужда от по-нататъшно подобряване на националните средства за защита и предотвратяване на незаконното им заобикаляне в случаи на екстрадиция, приемането на генерални мерки в отговор на настоящото решение трябва да отговори и на две други важни безпокойства и да преследва две съответни цели.
262. На първо място, с оглед на особено уязвимото им положение, жалбоподателите, по отношение на които Съдът е разпоредил привременни мерки, трябва да получат ефективна защита от държавата не само по закон, но също и на практика. Като се има предвид фактът, че общата защита, осигурена от обикновената законодателна рамка, редовно не сполучва в случаи като настоящия, необходимо е да се установи подходящ механизъм както с превантивни, така и със защитни функции, за да се гарантира, че такива жалбоподатели ще получат незабавна и ефективна защита срещу незаконно отвличане и извеждане от националната територия и от юрисдикцията на руските съдилища. Необходимостта от такъв механизъм е особено належаща по отношение на жалбоподатели, търсени от държави, в които вече са били извършени принудителни транспортирания или депортирания. С оглед на извънредната цел, преследвана от привременните мерки, и вероятността от причиняването на тежки непоправими вреди с нарушаването им, всеки специален механизъм, който бъде въведен по такъв начин, трябва да бъде обект на внимателен контрол от компетентен правоохранителен служител на подходящо ниво, способен да се намеси спешно, за да предотврати всяко внезапно нарушаване на привременните мерки, било то умишлено или инцидентно. Жалбоподателите и техните юридически представители трябва да получат лесен достъп до съответните държавни служители, за да ги информират за всяка спешна ситуация и да поискат незабавна защита.
263. На второ място, като се има предвид жизненоважната роля на привременните мерки в системата на Конвенцията и съответно изключителната важност на съблюдаването им от страна на държавите членки (виж параграфи 211-213 по-горе), държавата трябва да се възползва от съответните процедури и институционални решения, за да гарантира ефективното разследване на всеки случай на нарушение на такива мерки, ако съществуващите процедури не дадат изисквания резултат. Изисква се и засилен контрол на такива разследвания на подходящо служебно ниво, за да се гарантира, че същите се провеждат с необходимата грижа и с изисквания стандарт за качество.
264. Като подчертава горните проблемни области, които са предмет на изключителна тревога, Съдът не изключва други средства за приемане на генерални мерки, някои от които вече бяха изложени в текстове на Съвета на Европа (виж параграфи 108-114 по-горе). Внимателното проучване на всички такива въпроси обаче е извън съдебната функция на Съда, с оглед на множеството въпроси от юридически, практически и охранителен характер, които възникват. Поради това, Съдът ще се въздържи на този етап от формулиране на конкретни разпореждания, като счита, че горните указания ще бъдат от полза за гарантиране на правилното изпълнение на настоящото решение под надзора на Комитета на министрите (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Burdov (no. 2), § 137, и Ananyev and Others срещу Русия, №№ 42525/07 и 60800/08, § 194, 10 януари 2012 г.). Руските власти следва да предложат на Комитета на министрите конкретни стъпки за осигуряването на съответните права по Конвенцията, а последният следва да оцени ефективността на предложените мерки и да следи за последващото им прилагане в съответствие с изискванията на Конвенцията, както са изяснени в настоящото решение.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява за допустими оплакванията във връзка с опасността от малтретиране на жалбоподателя в Таджикистан, липсата на ефективни средства за защита в това отношение и забавянето на съдебния контрол върху задържането му, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Решава, че има нарушение на чл. 3 от Конвенцията поради пропуска на властите да защитят жалбоподателя срещу реална и непосредствена опасност от изтезания и малтретиране чрез предотвратяване на принудителното му транспортиране от Москва в Таджикистан и поради липсата на ефективно разследване на инцидента и участието на държавни служители в тази операция;
3. Решава, че има нарушение на чл. 34 от Конвенцията поради пропуска на ответната държава да изпълни привременните мерки, разпоредени от Съда;
4. Решава, че има нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията поради забавянето на разглеждането на жалбите на жалбоподателя срещу заповедите за задържането му от 17 май и 19 ноември 2010 г;
5. Решава, че не е необходимо да се разглежда отделно оплакването за липсата на ефективни средства по чл. 13 от Конвенцията;
6. Решава,
(a) че ответната държава трябва да плати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата, на която решението е станало окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми:
(i) 30 000 (тридесет хиляди) евро, заедно с всеки данък, който може да бъде дължим върху тази сума, като обезщетение за неимуществени вреди, която сума да бъде предоставена за отговорно пазене на представителите на жалбоподателя пред Съда в полза на жалбоподателя;
(ii) 5 920 (пет хиляди деветстотин и двадесет) евро, заедно с всеки данък, който може да бъде дължим от жалбоподателя върху тази сума, за разноски, която сума да бъде конвертирана във валутата на ответната държава при ставка, приложима в деня на плащането, и платена по сметка на представителите на жалбоподателя;
(b) че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до окончателното изплащане върху горните суми ще се дължи проста лихва, равна на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка през периода на забава, завишена с три процентни пункта;
7. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски и обявено писмено на 25 април 2013 г., съгласно чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Søren NielsenIsabelle Berro Lefèvre
СекретарПредседател
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013.
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013.
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@.
Full & Egal Universal Law Academy