ЧЕТВЪРТА СЕКЦИЯ
ДЕЛО „ШИЯНКОВА-КАСАПСКА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“
(Жалба № 10108/16)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
21 декември 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционни промени.
По делото Шиянкова-Касапска срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърта секция), заседаващ като комитет в състав:
Юлия Антоанела Моток, председател,
Габриеле Куцко-Щадмайер,
Пере Пастор Виланова, съдии,
и Илзе Фрайвирт, заместник-секретар на секция,
Като взе предвид:
жалбата (№ 10108/16) срещу Република България, подадена в Съда по чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 12 февруари 2016 г. от българска гражданка - г-жа Стефанка Сотирова Шиянкова-Касапска, родена през 1942 г. и живееща в София („жалбоподателката“), представлявана от г-жа Р. Стоева-Сидерова, адвокат, практикуващ в София;
решението да уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от техния агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието, за жалбата относно продължителността на наказателното производство срещу покойния съпруг на жалбоподателката, и да обяви останалата част от жалбата за недопустима;
възраженията на страните;
решението да отхвърли възражението на Правителството срещу разглеждането на жалбата от комитет;
След обсъждане в закрито заседание на 30 ноември 2021 г.,
Постановява следното решение, прието на тази дата:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Между 1994 и 2007 г. срещу съпруга на жалбоподателката е водено наказателно производство. С жалба до Съда (№ 34441/07) от 2007 г. той се оплаква от продължителността му. След въвеждането на специални средства за защита по отношение на продължителността на производствата през 2012 г., през 2013 г. Съдът обявява жалбата за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. През октомври 2013 г. жалбоподателката информира Съда, че съпругът й е починал в края на 2012 г. и че тя е единственият му наследник, и заявява, че желае да встъпи в жалбата му. Тя е уведомена, че това е невъзможно, тъй като делото вече не е висящо пред Съда. През ноември 2013 г. тя иска обезщетение за продължителността на производството срещу покойния й съпруг по новото вътрешноправно административно средство за защита. През август 2015 г. искането й е отхвърлено с мотива, че тя не е страна по това производство или жалбоподател пред Съда, което е предпоставка за правото да се иска такова обезщетение. Тя не обжалва това решение.
2. Тя се оплаква по чл. 6 § 1 от Конвенцията относно продължителността на наказателното производство срещу покойния й съпруг.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТАДопустимостСтатут на жертва3. Обичайното положение е, че наследникът не може да се оплаква пред Съда от продължителността на производство, по което починалият е бил страна (виж Макри и други срещу Гърция (РД), № 5977/03, 24 март 2005 г.; Бич и други срещу Турция, № 55955/00, § 22, 2 февруари 2006 г.; и Безина Ветингер и други срещу Малта, № 15091/06, § 68, 8 април 2008 г.). Но ако пряката жертва на твърдяното нарушение на изискването за разумен срок по член. 6 § 1 от Конвенцията е подала молба до Съда преди да почине, а наследниците просто желаят да встъпят тази жалба, те могат да направят това (виж, наред с други източници, Х. срещу Франция, 31 март 1992 г., § 26, Серия A № 234-C; Ернестина Зуло срещу Италия [ГК], № 64897/01, §§ 36-37, 29 март 2006 г.; и Васил Ангелов срещу България, № 61662/00, § 15, 12 април 2007 г.). Това се отнася по-специално за преживелите съпрузи (виж Белянски срещу Франция (РД), № 44070/98, 5 юли 2001 г.).
4. Вярно е, че жалбоподателката се оплаква пред Съда относно продължителността а наказателното производство срещу съпруга й, след смъртта му. Но не тя самата повдига неочаквано оплакването. Съпругът й вече е подал такава жалба, като тя е била отхвърлена само защото след пилотните решения (виж Фингър срещу България, № 37346/05, 10 май 2011 г., и Димитров и Хаманов срещу България, № 48059/06 и № 2708/09, 10 май 2011 г.), България въвежда специални средства за защита по отношение на продължителността на производства, достъпни и за лица, които вече са се обърнали към Съда, и защото Съдът намира тези средства за защита за ефективни, включително по отношение на такива лица (виж Балъкчиев и други срещу България (РД), № 65187/10, §§ 53-83, 18 юни 2013 г., и Вълчева и Абрашев срещу България (РД.), № 6194/11 и № 34887/11, §§ 92-122, 18 юни 2013 г.). За такива лица тези средства за защита представляват, така да се каже, продължаване на производството пред Съда. Това е отразено дори и в начина, по който подобни ситуации са описани в практиката на Съда: че делата се „връщат“ на ответната държава (виж Бурмич и други срещу Украйна (заличено) [ГК], № 46852/13 и следващи, § 163, ECHR 2017 (извадки)). Следователно няма голямо значение, че жалбоподателката не се е опитала да встъпи в жалбата на покойния си съпруг, докато все още е била висяща пред Съда. Дори и да бе направила това, жалбата относно продължителността на производството срещу него пак би била отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и по този начин „върната“ на България, с презумпцията, че жалбоподателката, като близък роднина, ще може успешно да използва новите средства за защита. Опитът й да използва административно средство за защита (заявление за обезщетение по чл. 60a и следващи от Закона за съдебната власт от 2007 г. във връзка със съответните преходни разпоредби) завършва с отказ, след което тя се обръща към Съда. Следователно, в действителност, жалбата й не е нова, а е продължение на първоначалната жалба на съпруга й – част от същата поредица от взаимосвързани производства.
5. Следователно жалбоподателката е в подобна позиция като на наследник, който желае да встъпи във вече висяща жалба и може да се приеме, че в тази необичайна ситуация, тя има право да се оплаква от продължителността на производството срещу покойния й съпруг по член 34 от Конвенцията. Следователно възражението на Правителството, че тя не може да твърди, че е жертва на нарушение, трябва да бъде отхвърлено.
“Еднаква по същество жалба”6. След отхвърляне на жалбата на съпруга й през 2013 г., жалбоподателката се опитва да използва нововъведеното средство за защита по отношение на продължителността на производството. Това е „актуална нова информация“ по смисъла на член 35 § 2 (b) от Конвенцията (виж Цонев срещу България (РД), № 9662/13, § 67, 30 май 2017 г., с допълнителни препратки). Възражението на Правителството, че нейната жалба е „еднаква по същество“ с тази, повдигната от нейния съпруг, следователно трябва да бъде отхвърлено.
Изчерпване на вътрешноправните средства за защита7. Вярно е, че когато заявлението за обезщетение на жалбоподателката е било отхвърлено поради липсата на правосубектност, тя е могла да обжалва решението. Но в светлината на двете решения на Върховния административен съд, постановени през март и юни 2017 г., че наследниците на страна в спорното производство нямат право да търсят обезщетение по Закона от 2007 г. (виж опр. № 3762 от 28.03.2017 г. по адм. д. № 2322/2017 г., ВАС, VI о., и опр. № 7849 от 21.06.2017 г. по адм. д. № 6040/2017 г., ВАС, VI о.) е ясно, че подобен иск би бил отхвърлен. Следователно възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита трябва да бъде отхвърлено.
Спазване на шестмесечния срок8. Когато в края на 2013 г. жалбоподателката иска обезщетение по Закона от 2007 г., въпросът дали наследник на пряката жертва може да направи това, все още не е решен. Той е изяснен окончателно през 2017 г. с гореспоменатите решения на Върховния административен съд. Жалбоподателката не може да бъде критикувана, че е опитала това, което към момента е изглеждало като средство за защита, способно да компенсира оплакването, което е подала пред Съда (виж, mutatis mutandis, Йордан Иванов и други срещу България, № 70502/13, § 31, 11 януари 2018 г.). Тя подава жалба до Съда пет месеца и двадесет и девет дни след като искането й за обезщетение е отхвърлено. Следователно възражението на Правителството, че жалбата й е подадена извън шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията трябва да бъде отхвърлено.
Заключение относно допустимостта9. Оплакването не е явно необосновано или недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.
По същество10. На съпруга на жалбоподателката е повдигнато обвинение през февруари 1994 г. и той е окончателно осъден през март 2007 г. Следователно относимият период е тринадесет години и около месец за досъдебно производство и три съдебни инстанции.
11. Относимите принципи за оценка на продължителността на производството са установени (виж, наред с много други източници, Фингър, §§ 93-96, и Димитров и Хуманов, §§ 70-73, и двете цитирани по-горе).
12. През 1994-97 г. прокуратурата 10 пъти връща делото срещу съпруга на жалбоподателката на следователя. След това, през май 1998 г., първоинстанционният съд връща делото на прокуратурата поради слабости в обвинителния акт. На прокуратурата ѝ отнема повече от девет месеца, до февруари-март 1999 г., за го поправи. Последващата присъда, постановена през септември 1999 г., е отменена, тъй като съпругът на жалбоподателката не е надлежно призован и производството погрешно е протекло в негово отсъствие. Повторното гледане приключва през 2001 г. с ново връщане на прокуратурата с указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения. След второ повторно гледане на първа инстанция през 2002-03 г. и въззивно производство през 2003-04 г., Върховният касационен съд уважава касационната жалба в края на 2005 г. на основание, че решението на Апелативния съд, осъждащо съпруга на жалбоподателката, е постановено при съществени процесуални нарушения и въззивното производство е проведено повторно през 2006 г. Въпреки че през цялото това време някои заседания са отложени поради невъзможността на обвиняемия или неговия защитник да се явят, горното изложение показва, че общата продължителност на производството до голяма степен се дължи на пропуски от страна на следствието, прокуратурата, и съдилищата да го организират правилно, а не на сложността на делото или на поведението на съпруга на жалбоподателката или на другия обвиняем.
13. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
приложение НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА14. Жалбоподателката претендира 4900 евро (EUR) за неимуществени вреди. Правителството оспорва претенцията.
15. Съдът, произнасяйки се по справедливост, присъжда на жалбоподателката 2100 евро плюс всички данъци, които може да бъдат начислени.
16. Счита за уместно лихвата за забава да се базира на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка плюс три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
Обявява жалбата относно продължителността на наказателното производство срещу покойния съпруг на жалбоподателката за допустима;Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията в това отношение;Постановява(a) че ответната държава трябва да заплати на жалбоподателката, в рамките на три месеца, 2100 евро (две хиляди и сто евро), плюс всички данъци, които може да бъдат начислени, за неимуществени вреди, като тази сума трябва да се обмени във валутата на ответната държава по курса, приложим към датата на плащане;
(b) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до изплащането на тази сума се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на просрочие плюс три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.Съставено на английски език и съобщено писмено на 21 декември 2021 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илзе Фрайвирт Юлия Антоанела Моток
Заместник секретар Председател