© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
СЪВЕТ НА ЕВРОПА
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО СЛАВЧО КОСТОВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 28674/03)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
27 ноември 2008 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
27/02/2009
Това решение може да претърпи редакторска преработка.
По делото „Славчо Костов срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), на заседание в състав:
Райт Марусте, Председател,
Карел Юнгвирт,
Володимир Буткевич,
Ренате Йегер,
Марк Вилиджър,
Миряна Лазарова Трайковска,
Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс, Заместник-секретар на отделението,
След като заседава при закрити врата на 4 ноември 2008 г.,
постанови следното решение, прието на указаната по-горе дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е заведено по жалба (№ 28674/03) срещу Република България, подадена на 29 август 2003 г. в Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Славчо Димитров Костов („жалбоподателят“), роден през 1967 г. и живущ в Желю Войвода.
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа Я. Димова, адвокат, практикуващ в Сливен.
3. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своите агенти, г-жа М. Караджова и г-жа М. Коцева, от Министерство на правосъдието.
4. Жалбоподателят твърди, по-специално, че е бил незаконно държан в предварителен арест при условия, които са били неадекватни, и че в последвалото гражданско производство за вреди националните съдилища са му присъдили недостатъчно обезщетение, което се е обезсмислило от изискването да бъдат заплатени прекомерни съдебни такси върху отхвърлената част от иска му.
5. На 4 ноември 2005 г. Съдът решава да съобщи за жалбата на правителството. Съгласно разпоредбите на член 29 § 3 от Конвенцията Съдът решава да разгледа жалбата по същество едновременно с допустимостта й.
ОТНОСНО ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
A. Наказателно производство срещу жалбоподателя
6. Жалбоподателят е задържан на 16 септември 1995 г. и е обвинен в съучастие и подбудителство към извършване на убийство и опит за убийство на предишния ден, 15-ти – жалбоподателят се е намирал в колата на убития, когато последният и неговата съпруга били простреляни, и е близък роднина на лицето, за което се твърди, че е убиецът. Същият ден е извършено предварително задържане на жалбоподателя.
7. Жалбоподателят е освободен на 12 октомври 1995 г. и му е наложена забрана за напускане на мястото, където пребивава, без разрешение от прокуратурата.
8. На 16 декември 1996 г. Сливенска окръжна прокуратура прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя като недоказано и отменя ограничението върху неговото движение.
Б. Условия на задържане
9. Между 16 септември и 12 октомври 1995 жалбоподателят е задържан в ареста на Сливенска окръжна следствена служба.
10. Жалбоподателят претендира, че в този арест a) е било пренаселено, като той е бил настанен в килия с други петима задържани, б) кислородът в килията е бил недостатъчен, в) е нямало адекватни хигиенични условия, тъй като не е имал достъп до тоалетна и всичките шестима задържани е трябвало да пият от един и същи съд за вода, г) е нямало достатъчна храна, д) не е била осигурена възможност за посещения от приятели или роднини и е) е нямало достъп до вестници и други медии. Освен това, той твърди, че в резултат от задържането му при такива условия е спаднало неговото самочувствие и е претърпял физически и психични страдания.
В. Граждански иск за вреди срещу Държавата
11. На неуточнена дата през 1999 г. жалбоподателят завежда граждански иск за вреди срещу Главна прокуратура по член 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди от 1988 г. („ЗОДОВ“: заглавие променено през 2006 г.). Претендира, че е бил обвинен в престъпление, което не е извършил, че на 16 септември 1995 г. е бил задържан за период от почти един месец и че е било наложено ограничение върху движението му за повече от една година. Освен това жалбоподателят посочва, че е трябвало да претърпи физически и психически болки и страдания в резултат от незаконното наказателно производство срещу него и неадекватните условия на задържане в ареста на Сливенска окръжна следствена служба. В допълнение към това, с оглед на продължителното ограничение на движението му, той претендира, че е претърпял пропуснати ползи, тъй като не е бил в състояние да приеме работа в Гърция. Жалбоподателят претендира 50 000 български лева (лв.: 25 641 евро (EUR)) като обезщетение, от които 35 000 лв. (17 948 евро) представляват обезщетение за материални вреди и 15 000 лв. (7 692 евро) представляват обезщетение за нематериални вреди.
12. В решение от 23 април 2001 г. Окръжен съд – Сливен се произнася в полза на жалбоподателя и осъжда Главна прокуратура да му заплати 5 000 лв. (2,564 евро). Това представлява обезщетение за нематериалните вреди, претърпени от жалбоподателя в резултат от незаконните актове и действия на прокуратурата през периода от 16 септември 1995 г. до 16 декември 1996 г., изразяващи се в повдигането на обвинение срещу него в съучастие и подбудителство към извършване на убийство, задържането му в предварителен арест и замяната впоследствие на същото с ограничение да не напуска мястото, на което пребивава, без разрешение от прокуратурата. За да постанови своето решение, Окръжният съд взема предвид факта, че наказателното производство и свързаните ограничения, наложени върху свободата и движението на жалбоподателя, са продължили повече от една година, което, според него, му е причинило страдания и е довело до прекратяване на връзката му с неговата годеница. Освен това, съдът установява, че той е бил задържан при „изключително тежки условия“ в ареста на Сливенска окръжна следствена служба, които приема, че са му причинили физическа и психическа болка и страдания и са имали отрицателно въздействие върху неговото достойнство, тъй като е бил държан в пренаселена килия с шест други лица, без достъп до тоалетна, баня или каквито и да било други средства за поддържане на дори елементарна хигиена, получавал е храна само веднъж дневно, не са му били позволени посещения от приятели или роднини и не е имал достъп до вестници или каквито и да било други медии. Окръжният съд отбелязва и доклад от медицинския работник в посочения арест, според който жалбоподателят е бил здрав в момента на пристигането си там, но след това е развил възпаление на седалищния нерв, придружено от болка в областта на таза и надолу по левия крак. Накрая, съдът установява, че е била накърнена репутацията на жалбоподателя в резултат от това, че бил незаконно задържан в предварителен арест и срещу него е било образувано наказателно производство. Окръжният съд отхвърля като необосновани останалите искове по отношение на материални и нематериали вреди и, като прилага чл.10, ал.2 от ЗОДОВ, осъжда жалбоподателя да плати съдебни такси в размер на четири процента от отхвърлената част от иска, които са в размер на 1 800 лв. (923 евро).
13. И жалбоподателят, и Сливенска окръжна прокуратура обжалват решението.
14. В решение от 16 ноември 2001 г. Бургаският апелативен съд стига до същите заключения по фактите по делото. Той също установява, че жалбоподателят се е ползвал с добро име и не е бил съден и че наказателното производство срещу него, арестът му и задържането му при неадекватни условия и ограничаването на неговото движение са накърнили репутацията му и са му причинили болка и страдание. Въпреки това, апелативният съд счита, че присъдената сума е в завишен размер и намалява обезщетението за нематериални вреди на 3 000 лв. (1 538 евро). Той потвърждава останалата част от решението на окръжния съд и осъжда жалбоподателя да заплати допълнително 80 лв. (41 евро) съдебни такси, съразмерно на допълнително отхвърлената част от иска му.
15. И двете последвали касационни жалби на страните са отхвърлени от Върховния касационен съд на 18 април 2003 г.
Г. Последващи събития
16. Срещу жалбоподателя е образувано наказателно производство на неуточнена дата през 2004 г. за лъжесвидетелство в производството по убийството от 15 Септември 1995 г.
17. На неуточнена дата жалбоподателят сключва споразумение със Сливенска районна прокуратура, с което се признава за виновен в лъжесвидетелство и е осъден на десет месеца лишаване от свобода, като наказанието е отложено за три години. Споразумението е одобрено от Сливенски районен съд на 10 февруари 2005 г.
II. ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Основания за задържане
18. Относимите разпоредби на НПК и практиката на българските съдилища преди 1 януари 2000 г. са обобщени в решения на Съда по няколко подобни дела (виж, inter alia, Николова срещу България [GC], № 31195/96, §§ 25–36, ЕСПЧ 1999-II; Илийков срещу България, № 33977/96, §§ 55–59, 26 юли 2001 г.; и Янков срещу България, № 39084/97, §§ 79–88, ЕСПЧ 2003-XII (извадки)).
Б. Закон за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г.
19. ЗОДОВ предвижда към съответния момент, че Държавата носи отговорност за вреди, причинени на частни лица от (a) от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност; и (б) органите на следствието, прокуратурата и съда от, inter alia, незаконно задържане под стража, когато то е отменено поради липса на законно основание, или от обвинение в извършване на престъпление, ако наказателното производство е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето (членове 1–2).
20. Що се отнася до режима и условията на задържане, относимото вътрешно право и практика по членове 1 и 2 от ЗОДОВ са обобщени в делата Йовчев срещу България (№ 41211/98, §§ 76–80, 2 февруари 2006 г.) и Хамънов срещу България (№ 44062/98, §§ 56‑60, 8 април 2004 г.).
21. Системата от съдебни такси, съществувала към съответния момент в производството по ЗОДОВ и практиката на вътрешните съдилища, е обобщена в делата Станков срещу България (№ 68490/01, §§ 19 21, ЕСПЧ 2007‑...) и Михалков срещу България (№ 67719/01, §§ 19‑23, 10 април 2008 г.).
22. След решението по делото Станков (цитирано по-горе) системата от съдебни такси е изменена от 30 май 2008 г. Понастоящем се дължи съдебна такса в фиксиран размер за внасяне на иск по ЗОДОВ, който може да бъде различен в зависимост от статута на ищеца и е в размер или 10 лв. или 25 лв. (5,12 евро или 12,82 евро). Съдебната такса, дължима за всяка последваща жалба или молба за преразглеждане, е половината от посочените суми – 5 лв. или 12,50 лв. (2,56 евро или 24,38 евро: член 9a от ЗОДОВ и членове 2a и 18 (3) от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс).
III. ДОКЛАДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОМИТЕТ ПРОТИВ ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ИЛИ НАКАЗАНИЕ („КПИ“)
23. КПИ посещава България през 1995 г., 1999 г., 2002 г., 2003 г. и 2006 г.
24. Арестът на Сливенска окръжна следствена служба е посетен през 2006 г.
25. Обобщение на относимите констатации и наблюдения на КПИ, преди доклада му от 2006 г., се съдържа в решенията на Съда по делата Добрев срещу България (№ 55389/00, §§ 44–56, 10 август 2006 г.) и Малечков срещу България (№ 57830/00, §§ 38–50, 28 юни 2007 г.).
26. В някои от своите доклади КПИ препоръчва държавите да прилагат минимален стандарт от 4 кв.м. на задържано лице в килии за настаняване на повече от едно лице (виж, например, доклади на КПИ от посещението в България през 2002 г., CPT/Inf (2004) 21, параграфи 82 и 87, за посещението в Полша през 2004 г., CPT/Inf (2006) 11, параграфи 87 и 111, и посещението в България през 2006 г., CPT/Inf (2008) 11, параграфи 55, 77 и 90).
Относими констатации от доклада от 2006 г. (оповестен през 2008 г.)
Сливенска окръжна следствена служба
27. КПИ установява, че килиите често са пренаселени – до четирима души в килии с площ 7 кв.м. Пренаселеността е допълнително влошена от липсата на директен достъп на естествена светлина, лошо изкуствено осветление и отсъствието на диференцирана дневна/нощта система и недостатъчна вентилация. Освен това, килиите са в лошо състояние от гледна точка на хигиената и поддръжката: леглата са разнебитени и в лошо състояние, осигурявайки много неравна основа за тънките, станали на дрипи матраци и одеялата, които са мръсни. Подобно на докладите, цитирани по-горе (виж параграф 26 по-горе), КПИ препоръчва населеността на килиите да бъде намалена да приемливо ниво чрез прилагане на минимален стандарт от 4 кв.м. на задържано лице в килиите за настаняване на повече от едно лице.
28. Освен това, КПИ установява, че задържаните лица обичайно се водят до тоалетна три пъти през деня и имат пластмасови бутилки или кофи в килиите за други случаи. Те могат да се къпят веднъж седмично (понякога два пъти седмично през летните месеци). Що се отнася до вещите за лична хигиена, единствено сапун се осигурява понякога.
29. Чаршафите обичайно се осигуряват от семействата на задържаните лица. Няма съоръжения за пране и задържаните перат своите дрехи и чаршафи сами, когато ги водят на баня. Освен това, не са предоставени материали за почистване.
30. Храна се предоставя три пъти на ден, но дневната издръжка за храна е по-малко от 1,50 лв. (0,77 евро) на човек и задържаните се оплакват от количеството и/или качеството на храната.
31. Няма двор за упражнения на открито поради факта, че арестът е разположен на един от горните етажи в сградата на полицейското управление. Така КПИ установява, че задържаните продължават да прекарват месеци наред заключени в своите килии двадесет и четири часа дневно. В килиите, в допълнение към книгите и вестниците, задържаните принципно имат право да имат радио и телевизионни апарати на батерии.
32. Що се отнася до схемата за предоставяне на медицински грижи на задържаните, КПИ установява, че би могъл да се получи интервал от няколко дни (до седмица) между приемането и първоначалния медицински преглед от лекар. Освен това, общият медицински преглед е повърхностен и не установява здравословните нужди на задържаните. Достъпът до външни болнични услуги не е проблем по принцип, но е необходимо разрешение от прокурор за това прехвърляне, а медицинските препоръки могат да бъдат забавени или отхвърлени поради правни съображения.
ПРАВНИ ИЗВОДИ
I. УСЛОВИЯ НА ЗАДЪРЖАНЕ
33. Жалбоподателят се оплаква съгласно член 3 от Конвенцията от условията на задържане в ареста на Сливенска окръжна следствена служба и от това, че му е било присъдено недостатъчно обезщетение за горепосоченото нарушение от националните съдилища. По-специално, той претендира, че присъденото обезщетение е било твърде малко и се е обезсмислило от факта, че той е трябвало да плати високи съдебни такси върху отхвърлената част от неговия иск.
34. Съдът счита, че оплакванията на жалбоподателя следва да бъдат разгледани съгласно членове 3 и 13 от Конвенцията, които предвиждат, както следва:
Член 3 (Забрана на изтезанията)
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“
Член 13 (Право на ефективни правни средства за защита)
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“
A. Доводи на страните
1. Правителството
35. Правителството твърди, че жалбоподателят е бил задържан при условия, които са отговаряли на изискванията във връзка със зачитането на личното му достойнство. Освен това правителството твърди, че начинът на налагане на мярката не го е подложил на изтощение и трудности, които надвишават неизбежното ниво на страдание в резултат от задържането, и че неговото здраве и добро общо състояние са били надлежно обезпечени.
36. В своите доводи правителството се позовава на доклад на Дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерството на правосъдието от 13 януари 2006 г., в който се твърди, че жалбоподателят е държан при условия, каквито обичайно се осигуряват на такива задържани към въпросния момент. По-специално, според доклада арестът на Сливенска окръжна следствена служба има единадесет килии, всяка с обем деветнадесет кубични метра, които са обзаведени с дървени легла, матраци, възглавници, кувертюри за легла и чаршафи. Храна се предоставя три пъти дневно. Задържаните имат достъп до санитарни удобства и могат да се къпят веднъж седмично. Тъй като арестът е разположен на шестия етаж на полицейското управление, няма зона за упражнения на открито. Освен това, килиите нямат пряка слънчева светлина, така че има само изкуствено осветление. Задържаните имат и възможност да закупуват книги, вестници и списания. На разположение е медицински сътрудник, който да се погрижи за медицински оплаквания на задържаните като може да бъде повикан специализиран медицински персонал или да бъде извършено прехвърляне във външно здравно заведение, ако здравословното състояние на задържан изисква това. Накрая, задържаните имат възможността да се подават жалби пред прокурор, ако считат, че техните права са били нарушени, което правителството отбелязва, че жалбоподателят не е направил.
37. В заключение, правителството твърди, че жалбоподателят е държан при условия на задържане, които отговарят на изискването за зачитане на неговото човешко достойнство, че стресът и трудностите, които е изтърпял през този период, не надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и че произтичащата от това болка не е отвъд границата на тежест по член 3 от Конвенцията.
38. По отношение на обезщетението, присъдено на жалбоподателя, правителството заявява, че то е правилно изчислено от националните съдилища и че изискването за плащане на съдебни такси върху отхвърлената част от иска няма отношение към адекватността на присъденото обезщетение. Освен това правителството заявява, че тези високи такси е трябвало да бъдат платени по вина на самия жалбоподател, тъй като той е внесъл иск за много висока сума, който е бил отхвърлен от съда като необоснован. Освен това, правителството счита, че жалбоподателят е могъл, но не е поискал да бъде освободен от задължението за плащане на съдебни такси в производството.
2. Жалбоподателят
39. Жалбоподателят повтаря своите оплаквания и се позовава на други подобни дела срещу България, при които Съдът се е произнесъл, че са налице нарушения, на констатациите на КПИ в неговите доклади и националните съдилища в производството по ЗОДОВ.
Б. Допустимост
1. Статут на жертва
40. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е завел дело срещу Държавата по ЗОДОВ и че националните съдилища са установили, inter alia, че е бил държан в ареста на Сливенска окръжна следствена служба при „изключително тежки условия“ на задържане и са му присъдили обезщетение, inter alia, за периода на неговото задържане при такива условия (виж параграф 12 по-горе). Следователно трябва да бъде преценено дали жалбоподателят все пак може да претендира, че е жертва на нарушение по член 3 от Конвенцията.
a) Принципи, утвърдени съгласно практиката на Съда
41. Съдът обобщава принципите, на които се основава преценката на статута на жертва на жалбоподателя в параграфи 178‑92 от своето решение по делото Scordino срещу Италия (№ 1) ([GC], № 36813/97, ECHR 2006‑...). В частта си, относима към разглежданото дело, те са:
a) Според принципа на субсидиарността възмездяването на всяко твърдяно нарушение на Конвенцията е първо задача на националните власти. В тази връзка въпросът дали жалбоподателят може да се смята за жертва на твърдяно нарушение е относим към всички стадии на производство по Конвенцията;
б) Решение за мярка, благоприятна за жалбоподателя, по принцип не е достатъчно да го лиши от статута му на „жертва на нарушение“, освен ако националните власти не са признали, изрично или по същество, и не са осигурили възмездяване на нарушението на Конвенцията;
в) Възможността на жалбоподателя да претендира за статут на жертва на нарушение ще зависи от възмездяването, което вътрешноправното средство за защита му е осигурило;
г) Принципът на субсидиарността не означава премахване на всякакъв надзор върху резултата от вътрешноправните средства за защита, иначе правата, гарантирани от Конвенцията, биха били изпразнени от съдържание. В тази връзка Конвенцията гарантира на теоретични или илюзорни, а практически и ефективни права.
б) Приложение на гореописаните принципи
42. От предходните принципи следва, че Съдът трябва да се увери дали органите са признали, поне по същество, че е имало нарушение на право, защитено от Конвенцията и дали възмездяването може да бъде считано за подходящо и достатъчно (виж Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 193).
i) Установяване на нарушение
43. Съдът приема, че в производството по член 2 от ЗОДОВ вътрешните съдилища признават по същество, че жалбоподателят е държан в ареста на Сливенската окръжна следствена служба при условия на задържане, неотговарящи на член 3 от Конвенцията (виж параграфи 12–15 по-горе).
ii) Характеристики на обезщетението
44. Въпросът, който трябва да бъде решен от Съда, е дали обезщетението, присъдено на жалбоподателя, представлява достатъчно обезщетение.
45. По този въпрос, Съдът отбелязва, че в производството по ЗОДОВ жалбоподателят е искал 50 000 лв. (25 641 евро) като обезщетение от прокуратурата, от които 35 000 лв. (17 948 евро) представляват обезщетение за материални вреди и 15 000 лв. (7 692 евро) представляват обезщетение за нематериални вреди.
46. Националните съдилища са отхвърлили иска на жалбоподателя за материални вреди, но са му присъдили 3 000 лв. (1 538 евро) като обезщетение за нематериалните вреди, претърпени в резултат от всички незаконни актове и действия на прокуратурата през целия период от 16 септември 1995 г. до 16 декември 1996 г. – за това, че срещу него е повдигнато обвинение в съучастие и подбудителство на друго лице към извършването на убийство, за това, че е бил задържан в предварителен арест и за това, че впоследствие задържането е било заменено със забрана да напуска мястото, където пребивава, без разрешение от прокуратурата. В допълнение към това, жалбоподателят е осъден плати съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро) върху отхвърлената част от неговия иск.
47. Освен това, Съдът отбелязва, че условията, при които е бил задържан жалбоподателят в ареста на Сливенска окръжна следствена служба, са били разгледани от националните съдилища и е било установено, че са „изключително тежки“ (виж параграф 12 по-горе). Те обаче не са единствената или основна причина за решението да бъде присъдено обезщетение на жалбоподателя и националните съдилища не посочват каква сума е присъдена за всяко от установените нарушения. Следователно Съдът не може да определи каква част от обезщетението от 3 000 лв. (1 538 евро), ако има такава, е присъдена на жалбоподателя за това, че е бил задържан в ареста на Сливенска окръжна следствена служба при условия, които са считани от националните съдилища за „изключително тежки“ (пак там). Във всеки случай, тя не може да надхвърля тази сума или тези 1 120 лв. (574 евро), които ефективно са останали за жалбоподателя след заплащането на съдебните такси в размер на 1 880 лв. (964 евро).
48. С оглед на предходното, Съдът счита, че обезщетението, присъдено на жалбоподателя, не може да бъде считано за представляващо достатъчно обезщетение за твърдяното нарушение на член 3 от Конвенцията. Поради това той все пак може да твърди, че е жертва по смисъла на член 34 от Конвенцията.
2. Заключение
49. Съдът установява, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Освен това Съдът отбелязва, че те не са недопустими на никакви други основания. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.
В. По съществото
1. Член 3 от Конвенцията
50. Относимите общи принципи по член 3 от Конвенцията са обобщени в решенията на Съда по делата Навущанов срещу България (№ 57847/00, §§ 108-13, 24 май 2007 г.), Добрев (цитирано по-горе, §§ 120-24) и Йорданов срещу България (№ 56856/00, §§ 85-89, 10 август 2006 г.).
51. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил задържан в ареста на Сливенска окръжна следствена служба от 16 септември и 12 октомври 1995 г. (виж параграф 9 по-горе), така че периодът, които следва да бъде взет предвид, е двадесет и шест дни.
52. Съдът отбелязва, че в производството по ЗОДОВ, националните съдилища са установили, че жалбоподателят е бил държан при „изключително тежки условия“ в ареста на Сливенска окръжна следствена служба (виж параграф 12 по-горе). По-специално те установяват, че посочените условия са му причинили физическа и психическа болка и страдания и че са имали отрицателно въздействие върху неговото достойнство, тъй като той е бил държан в пренаселена килия с други шест лица, без достъп до тоалетна, баня или каквито и да било други удобства, необходими за поддържането на поне елементарна хигиена, получавал е храна само веднъж на ден, не са му били позволявани посещения от приятели или роднини и не е имал достъп до вестници или каквито и да било други медии (виж параграфи 12 и 14 по-горе).
53. Освен това, Съдът отбелязва, че макар правителството да изразява силно несъгласие с описанието, дадено от жалбоподателя, на условията, при които е държан, в своя доклад от посещението си през 2006 г. в ареста на Сливенска окръжна следствена служба КПИ установява редица недостатъци по отношение на условията там, някои от които са сходни на претенциите на жалбоподателя и установените от националните съдилища в производството по ЗОДОВ (виж параграфи 10, 12, 14, 27–32 и 35-37 по-горе).
54. При тези обстоятелства Съда счита, че стресът и трудностите, претърпени от жалбоподателя, надхвърлят неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането, и отиват отвъд допустимата строгост по член 3.
55. Поради това е налице нарушение на член 3 от Конвенцията при задържането на жалбоподателят в ареста на Сливенската окръжна следствена служба.
2. Член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията
56. Съдът отново посочва, че член 13 от Конвенцията гарантира възможността на национално равнище правно средство за защита да приведе в изпълнение същината на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма да са обезпечени в националния правен ред. Следователно действието на член 13 е да изисква предоставянето на вътрешноправно средство за защита, което да урежда същината на „доказуемо оплакване“ по Конвенцията и да предоставя подходящо удовлетворение, въпреки че Договарящите страни разполагат с известно право на преценка по отношение на начина, по който да изпълняват задълженията си по Конвенцията съгласно тази разпоредба. Обхватът на задължението по член 13 варира в зависимост от характера на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Независимо от това, правното средство за защита, изисквано от член 13, трябва да бъде ефективно на практика, както и по закон (виж McGlinchey и други срещу Обединеното кралство, № 50390/99, § 62, ECHR 2003‑V, с по-нататъшни препратки).
57. В случай на нарушение на член 3 от Конвенцията, който е сред най-основополагащите разпоредби, обезщетението за нематериалните вреди, произтичащи от нарушението, следва принципно да бъде част от достъпните правни средства за защита. Действително, когато установи нарушение на тази разпоредба, самият Съд, по правило присъжда обезщетение за нематериални вреди, признавайки болка, стрес, тревога и чувство на безизходица (пак там, § 66).
58. В настоящия случай, Съдът е установил, че Държавата-ответник е отговорна по член 3 от Конвенцията за задържането на жалбоподателя в ареста на Сливенска окръжна следствена служба при неадекватни условия на задържане (виж параграф 55 по-горе). Поради това, оплакването на Жалбоподателя в тази връзка може да бъде доказано за целите на член 13. Следователно той следва да е бил в състояние да получи обезщетение за това (виж Йовчев, цитирано по-горе, §§ 142-44).
59. С оглед на горното, Съдът отбелязва, че в производството по ЗОДОВ националните съдилища са разгледали условията, при които е държан жалбоподателят в ареста на Сливенска окръжна следствена служба, установили са, че същите са били „изключително тежки“ и са му присъдили обезщетение в размер на 3 000 лв. (1 538 евро) за нематериалните вреди, претърпени, inter alia, в резултат от държането му при такива условия в ареста (виж параграфи 12-15 по-горе). Така жалбоподателят е имал на разположение и е използвал вътрешноправно средство за защита, което е било по съществото на оплакването му по член 3 от Конвенцията във връзка с условията на задържане и му е било присъдено обезщетение.
60. Съдът обаче отбелязва, че присъденото обезщетение е имало за цел да овъзмезди и нематериалните вреди, претърпени от жалбоподателя в резултат от това, че прокуратурата е повдигнала обвинение срещу него, държала го е в предварителен арест и след това е ограничила свободата му на движение (виж параграфи 12–15 по-горе). В допълнение към това, националните съдилища, прилагайки член 10, ал. 2 от ЗОДОВ, са осъдили жалбоподателя да плати съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро). По този начин основният въпрос, който трябва да бъде преценен, е дали посоченото обезщетение, заедно с изискването за плащане на повече от половината от присъдената сума за съдебни такси, адекватно е възмездило нарушението на правото на жалбоподателя по член 3 от Конвенцията.
61. Що се отнася до размера на присъденото обезщетение, Съдът изцяло се позовава на своята преценка по отношение на статута на жертва на жалбоподателя по член 3 от Конвенцията (виж параграфи 40–48 по-горе) и невъзможността да определи каква част, ако има такава, от обезщетението в размер на 3 000 лв. (1 538 евро), от което 1 880 лв. (964 евро) е трябвало да бъде платено като съдебни такси, е получил жалбоподателят като възмездие за това, че е държан при неадекватни условия в арест.
62. По отношение на съдебните такси, които жалбоподателят е осъден да плати, Съдът се позовава на скорошните си констатации по делата Станков (цитирано по-горе, §§ 43-67), Михалков (цитирано по-горе, §§ 55–65) и Цвятков срещу България (№ 20594/02, §§ 24–27, 12 юни 2008), достигнати в контекста на правото на достъп до съд съгласно член 6 от Конвенцията, които той счита за също толкова относими и приложими към настоящия случай. По-специално, в горепосочените дела Съдът установява нарушение на член 6, като счита, че въпреки че налагането на съдебни такси е било цел, съвместима, като такава, с доброто правораздаване, практическите затруднения по преценката на вероятното присъждане по ЗОДОВ, взети заедно с относително високия и изцяло негъвкав размер на съдебните такси, са довели до ограничение на правото на жалбоподателят на съдебен процес, което е несъразмерно с иначе законната цел (виж Станков, цитирано по-горе, § 67). В настоящото дело жалбоподателят е осъден да плати съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро), което представлява приблизително шестдесет процента от обезщетението от 3 000 лв. (1 538 евро), присъдено от националните съдилища за всички установени нарушения (виж параграфи 12–15 по-горе).
63. Що се отнася до твърдението на правителството, че самият жалбоподател носи отговорност за факта, че е бил осъден да плати значителна сума за съдебни такси (виж параграф 38 по-горе), Съдът отбелязва, че по делото Станков (цитирано по-горе, §§ 60–63) той отхвърля подобен аргумент, тъй като установява, че не е ясно как някой, дори да е адвокат, би могъл да определи какво би било „разумна“ претенция съгласно ЗОДОВ във връзка с иск за вреди за нарушаване на правото на свобода. Съдът счита, че тази преценка е също толкова приложима за искове за вреди по ЗОДОВ във връзка с условията на задържане, тъй като не е доказано, че към съответния момент е съществувала развита или достъпна практика, която би могла да помогне на ищеца да определи вероятния размер за обезщетение. Размерът на обезщетението не е бил определен и от закона. Поради това жалбоподателят не може да бъде критикуван за това, че е завел направения иск (пак там).
64. В заключение, както беше установено в параграф 47 по-горе, Съдът не може да определи какво обезщетение, ако въобще има такова, е било присъдено на жалбоподателя за нарушението на правото му по член 3 от Конвенцията, но то не би могло да е повече от тези 1 120 лв. (574 евро), които остават след плащането на съдебните такси в размер на 1 880 лв. (964 евро). Съдът счита, че тази сума е неадекватна с оглед на установеното нарушение.
65. С оглед на горното, Съдът установява, че в настоящия случай производството по ЗОДОВ е лишено от своята ефективност в резултат от това, че на жалбоподателя е била присъдена количествено неопределима сума като обезщетение за нарушението на неговото право по член 3 от Конвенцията, което впоследствие е било обезсмислено с изискването за плащане на съдебни такси в размер на 1 880 лв. (964 евро).
Поради това е налице нарушение на член 13 във връзка с член 3 от Конвенцията.
66. С оглед на установеното по-горе, Съдът счита, че не възниква отделен въпрос по член 6 § 1 от Конвенцията.
II. ПРАВО НА СВОБОДА
67. Жалбоподателят се оплаква, че е бил задържан незаконно в нарушение на член 5 от Конвенцията и че му е било присъдено недостатъчно обезщетение за горепосоченото нарушение от националните съдилища.
Относимата част от член 5 от Конвенцията предвижда:
„1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвидени от закона:
...
(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;
...
5. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има изпълняемо право на обезщетение.“
68. Правителството не е съгласно с жалбоподателя и твърди, че лишаването му от свобода не е било незаконно и че наказателното производство срещу него просто е било прекратено като недоказано. Освен това правителството отбелязва и че той впоследствие е бил обвинен в лъжесвидетелство в производството по убийството на 15 септември 1995 г. и е признал извършването на това престъпление (виж параграфи 16 и 17 по-горе). Така правителството счита, че не би могло да се твърди, че жалбоподателят няма никаква връзка с престъплението, за което е бил задържан под стража първоначално.
69. Във връзка с присъденото обезщетение правителството счита, че то е предоставило адекватно възмездие за лишаването от свобода на жалбоподателя. Освен това правителството твърди, че той е претендирал твърде високо обезщетение от прокуратурата, което не е бил в състояние да подкрепи с доказателства, и че националните съдилища поради тази причина се отхвърлили по-голямата част от същото като необосновано.
A. Член 5 § 1 (c) от Конвенцията
70. Съдът отбелязва, че съгласно ЗОДОВ едно лице, на което е повдигнато обвинение в престъпление, след което органите са прекратили наказателното разследване срещу него, автоматично има право на обезщетение. Съдилищата, в случая на жалбоподателя, са му предоставили обезщетение главно на това основание и в своите решения са използвали думата „незаконно“ относно предварителното му задържане. Съдът обаче не счита решенията по гражданското дело, заведено от жалбоподателя, за констатиране на незаконосъобразността на лишаването му от свобода по смисъла на Конвенцията. Подходът на Съда в такива случаи е сам да провери дали задържането е било действително незаконно или по друг начин в нарушение на член 5 от Конвенцията (виж, N.C. срещу Италия, № 24952/94: по-специално §§ 31-60 от Решението на състава по това дело (11 януари 2001 г.) и §§ 50 и 51 от Решението на Големия състав по същото дело (ЕСПЧ 2002 г.); виж също, mutatis mutandis, Benham срещу Обединеното кралство, решение от 10 юни 1996 г., Reports of Judgments and Decisions 1996‑III, стр. 752–54, §§ 40–47).
71. Съдът признава, че задържането под стажа на жалбоподателя от 16 септември до 12 октомври 1995 г. попада в приложното поле на член 5 § 1 (c) от Конвенцията, тъй като е наложено за целите на довеждането му пред компетентен по закон орган по подозрение в извършването на престъпление. Нищо не показва, че формалностите, изисквани по националното право, не са били спазени. Що се отнася до твърдяната липса на основателно подозрение, Съдът повтаря, че стандартът, наложен от член 5 § 1 (c) от Конвенцията не предполага съществуването на достатъчни доказателства за повдигане на обвинения или за намиране на вина към момента на ареста. Фактите, които пораждат подозрение, не трябва да бъдат от същото ниво като тези, които са необходими за повдигане на обвинение (виж O’Hara срещу Обединеното кралство, № 37555/97, § 36, ECHR 2001-X). В настоящия случай Съдът счита, че властите изглежда са разполагали с достатъчна информация, за да обосноват едно „основателно“ подозрение срещу жалбоподателя, тъй като той е бил в автомобила на жертвата, когато последният и съпругата му са простреляни, и е близък роднина на предполагаемия убиец.
72. Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.
B. Член 5 § 5 от Конвенцията
73. Разпоредбата е приложима по отношение на лишаване от свобода, което е незаконно съгласно вътрешното право или е осъществено при условия, които по друг начин са в противоречие с параграфи 1, 2, 3 или 4 на член 5. Нито член 5 § 5, нито която и да било друга разпоредба на Конвенцията не гарантира безусловно право на обезщетение за задържане под стража в случай на оправдателна присъда или прекратяване на производството (виж, mutatis mutandis, Sekanina срещу Австрия, решение от 25 август 1993 г., Серия A № 266 A, стр. 13 и 14, § 25). Правото на обезщетение, предвидено в параграф 5, предполага, че нарушение на един от предходните параграфи на член 5 е установено от национален орган или от Съда (виж, например, Стоичков срещу България, № 9808/02, § 72, 24 март 2005 г.).
74. В настоящото дело Съдът установява, че не може да счете решенията на националните съдилища по гражданското дело, заведено от жалбоподателя, за констатиране на незаконосъобразност на неговото задържане под стража по смисъла на Конвенцията и, следвайки собствената си преценка, отхвърля оплакването по член 5 § 1 от Конвенцията като явно необосновано (виж параграфи 70-72 по-горе). Съответно, член 5 § 5 от Конвенцията е неприложим в настоящия случай.
Следователно, тази част от оплакването на жалбоподателя е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35 § 4.
III. ПРАВО НА СВОБОДА НА ДВИЖЕНИЕТО
75. Жалбоподателят се оплаква, въз основа на член 5 от Конвенцията, че правото му на свобода е било нарушено в резултат от наложеното му продължително ограничение да не напуска мястото, където пребивава и че му е било присъдено неадекватно обезщетение за горепосоченото нарушение от националните съдилища.
76. Съдът отбелязва, че от 12 октомври 1995 г. до 16 декември 1996 г. е било наложено ограничение на жалбоподателя да не напуска мястото, където пребивава, село Желю Войвода, без разрешението на прокуратурата. Съдът счита, че въпросната мярка не представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията, тъй като простите ограничения на свободата на движение, произтичащи от специален надзор, попадат в обхвата на член 2 от Протокол № 4 към Конвенцията (виж Guzzardi срещу Италия, решение от 6 ноември 1980 г., Серия A № 39, стр.33, § 92; Raimondo срещу Италия, решение от 22 февруари 1994 г., Серия A № 281‑A, стр.19, § 39; и Тоева срещу България (dec.), № 53329/99, 9 септември 2004 г.).
Относимата част от член 2 от Протокол №4 от Конвенцията предвижда:
„1. Всеки ... има право свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство ....
...
3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
4. Правата, признати в т. 1, могат да бъдат също така предмет на ограничения в определени зони. Ограниченията трябва да са въведени в съответствие със закона и оправдани от гледна точка на общия интерес в едно демократично общество.“
77. Съдът отбелязва, че Протокол № 4 от Конвенцията е влязъл в сила по отношение на България на 4 ноември 2000 г., докато ограничението, което е предмет на оплакването, е в сила от 12 октомври 1995 г. до 16 декември 1996 г.
Следователно това оплакване е несъвместимо ratione temporis с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на член 35 § 3 и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с член 35 § 4.
IV. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
78. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
79. Жалбоподателят претендира 10 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, посочвайки, по-специално, че задържането му под стража е било незаконно и че той е държан при неадекватни условия в ареста и не е бил съответно обезщетен. Правителството не предоставя коментар.
80. Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е претърпял нематериални вреди в резултат от задържането му под стража за период от почти един месец при неадекватни условия в ареста на Сливенска окръжна следствена служба, които националните съдилища описват като „изключително тежки“ и по отношение на които Съдът установява нарушение на член 3 от Конвенцията (виж параграфи 12–15 и 55 по-горе). В допълнение към това, той трябва да е претърпял и определен стрес от това, че е загубил под формата на съдебни такси почти две трети от обезщетението, присъдено в производството по ЗОДОВ, във връзка с което Съдът намира нарушение на член 13 от Конвенцията (виж параграф 65 по-горе). Така, с оглед на спецификите на настоящото дело, неговата практика по такива дела (виж, mutatis mutandis, Кехайов срещу България, № 41035/98, §§ 90-91, 18 януари 2005 г.; Йовчев, цитирано по-горе, §§ 156–58; и Станков, цитирано по-горе, §§ 69–71) и като преценява по справедливост, Съдът, признавайки, че жалбоподателят е получил остатъка от 1 120 лв. (574 евро) от националните съдилища, присъжда 1 500 евро по това перо, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени на тази сума.
Б. Разходи и разноски
81. Жалбоподателят претендира и 1 000 евро за юридическата работа на своя адвокат в производството пред Съда. Правителството не предоставя коментар.
82. Съдът отново отбелязва, че съгласно член 60 от Правилника на съда всеки иск за справедливо обезщетение трябва да бъде подробно описан и представен в писмена форма заедно със съответните подкрепящи документи и в срока, определен за представяне на становището на жалбоподателя по същество, като „ако жалбоподателят не изпълни изискванията, изложени в предходните алинеи, камарата може да отхвърли иска изцяло или частично“. В настоящия случай Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е представил споразумение за такси за правни услуги със своя представител или одобрен график за работата, извършена пред Съда. В допълнение към това, той не е представил никакви фактури или разписки за каквито и да било други разходи. С оглед на неспазването от страна на жалбоподателя на горепосоченото изискване, Съдът не присъжда разходи и разноски.
В. Лихва за забава
83. Съдът намира за уместно, лихвата за просрочване да е базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява оплакванията относно задържането под стража на жалбоподателя при условия в ареста на Сливенска окръжна следствена служба, за които се твърди, че са неадекватни и относно наличието на ефективно правно средство за защита в тази връзка за допустими;
2. Обявява останалата част от жалбата за недопустима;
3. Приема, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради задържането на жалбоподателя при неадекватни условия в ареста на Сливенска окръжна следствена служба;
4. Приема, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията с оглед на това, че производството по ЗОДОВ е загубило своята ефективност при предоставянето на адекватно възмездие за нарушението на член 3 от Конвенцията;
5. Приема,
a) че държавата-ответник следва да плати на жалбоподателя, в срок от три месеца считано от датата, на която решението стане окончателно по смисъла на чл. 44 § 2 от Конвенцията, 1,500 EUR (хиляда и петстотин евро) за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да бъдат наложени на тази сума, които се конвертират в български левова по обменния курс към деня на плащане;
б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка през периода на просрочие, плюс три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 27 ноември 2008 г., в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсРайт Марусте
Заместник-СекретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy