CASE OF STAMOSE v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the COE/ECHR

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.

© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.

ЧЕТВЪРТА СЕКЦИЯ

ДЕЛО СТАМОЗЕ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 29713/05)

СТРАСБУРГ

27 ноември 2012 г.

ОКОНЧАТЕЛНО

27/02/2013

Настоящото решение е окончателно съгласно член 44 § 2 от Конвенцията. То подлежи на редакционни корекции.

По делото Стамозе срещу България,

Европейският съд по правата на човека (четвърта секция), заседаващ като камара в състав:

Инета Зиемеле, Председател,
Давид Тор Бьоргвинсон,
Пайви Хирвелаа,
Георге Николау,
Леди Бианку,
Здравка Калайджиева,
Винсент А. Де Гаетано, съдии,
и Лорънс Ърли, секретар на секцията,

След проведено закрито заседание на 6 ноември 2012 г.,

Постановява настоящото решение, прието на тази дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 29713/05) срещу Република България, подадена до Съда по член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Теодор Василиос Стамозе („жалбоподател“), на 22 юли 2005 г.

2. Жалбоподателят се представлява от г-н Б. Цанов, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („правителството“) се представлява от агента си г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.

3. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че забраната да напуска територията на България за период от две години, поради нарушения на имиграционното законодателство на Съединените американски щати, е била неоправдана; че тази забрана, която го е лишила от възможността да пътува до Съединените американски щати, където живеели майка му и брат му, представлява неоправдана намеса в личния му живот; и че при разглеждане на жалбата му срещу забраната съдилищата не са преценили нейната пропорционалност.

4. На 28 септември 2009 г. Съдът (пета секция) взе решение да уведоми правителството за жалбата. Взе се решение също произнасянето по допустимостта и основателността на жалбата да се извърши едновременно (член 29 § 1 от Конвенцията).

5. След промяната на състава на секциите на Съда на 1 февруари 2011 г., жалбата е разпределена на четвърта секция.

6. Констатирайки, че жалбоподателят не е представил никакви бележки по допустимостта или основателността на жалбата и че не е направил искане за справедливо обезщетение в сроковете, определени от председателя на пета секция, на 2 август 2011 г. секретариатът на Съда е изпратил на жалбоподателя препоръчано писмо, в което му указва условията на член 37 § 1 (a) от Конвенцията. С факс от 4 ноември 2011 г. и последвало писмо с пощенско клеймо от 4 ноември 2011 г. жалбоподателят потвърждава, че поддържа жалбата си и че пропускът да представи бележки или да предяви претенция за справедливо обезщетение се дължи на проблем с комуникацията между него и представителя му.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят е роден през 1974 г. и живее в Шефилд, Обединено кралство, където се установил през февруари 2010 г.

8. През 1998 г. жалбоподателят, който се бил записал в университет в щата Мисури, влязъл в Съединените американски щати със студентска виза. По-късно обаче изоставил обучението си и започнал платена работа. През януари 2000 г. властите, след като преценили, че е нарушил сроковете и условията на визата си, започнали срещу него процедура по депортиране. Бил депортиран в България на 29 октомври 2003 г.

9. Междувременно, през април 2000 г. майката на жалбоподателя се омъжила за американски гражданин. През май 2000 г. тя получила разрешение за постоянно пребиваване в Съединените американски щати, а по-късно станала американски гражданин. Братът на жалбоподателя също пребивавал постоянно в Съединените американски щати.

10. Със заповед от 29 октомври 2003 г. началникът на гранична полиция към българското Министерство на вътрешните работи, в съответствие с член 76(6) от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (виж параграф 17 по-долу), и въз основа на писмо от отдела за международно сътрудничество към министерството, към което било приложено писмо от посолството на Съединените американски щати, наложил на жалбоподателя двугодишна забрана за пътуване, считано от 20 октомври 2003 г. и разпоредил на съответните власти да изземат паспорта му. В съответствие с това, на 4 ноември 2003 г. бургаската полиция наредила на жалбоподателя да предаде паспорта си.

11. Жалбоподателят обжалвал заповедта по съдебен ред, твърдейки, inter alia, че административните власти са направили пропуск като не са отчели личното му положение и са решили да упражнят срещу него дискриционните си правомощия.

12. На 11 май 2004 г. Софийският градски съд отхвърлил жалбата. Той приел, inter alia, че при издаването на заповедта властите са отчели всички относими факти, а именно, че жалбоподателят е бил депортиран и че българските власти са били информирани за това. Причините за депортирането и конкретните обстоятелства около личността на жалбоподателя били без значение, както и възможността му да получи друга виза, позволяваща му отново да влезе в Съединените американски щати. Заповедта съответствала на целта на закона, която била да се попречи на български граждани, нарушили имиграционните правила на чужди държави да пътуват свободно.

13. Жалбоподателят обжалвал решението, повтаряйки довода си, че властите е трябвало да отчетат конкретните обстоятелства по случая му.

14. С окончателно решение от 30 март 2005 г. (реш. № 2952 от 30 март 2005 г. по адм. д. № 6206/2004 г., ВАС, V о.) Върховният административен съд потвърдил решението на по-долната съдебна инстанция. Приел, inter alia, че член 76(6) от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. предоставя на властите правомощие да наложат или да не наложат оспорваната мярка, и че преценката им по този въпрос не подлежи на контрол от съдилищата. По делото на жалбоподателя властите са отчели всички относими факти и са преценили, че мярката следва да бъде наложена.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

15. Член 35 § 1 от Конституцията от 1991 г. предвижда, inter alia, че всеки има право да напуска страната, и това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

16. Член 33(1) от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (Закон за българските документи за самоличност) (през октомври 2009 г. заглавието на закона е променено на Закон за българските лични документи) („Законът от 1998 г.“) предвижда, че всеки български гражданин има право да напуска страната и да се завръща в нея с паспорт или заместващ го документ. Съгласно член 33(3), тези права не могат да бъдат ограничавани, освен ако ограниченията са предвидени в закона и са необходими за защита на националната сигурност, обществения ред, здравето или правата и свободите на другите.

17. Член 76(6) от закона в първоначалната му редакция предвижда, че на български гражданин, който е депортиран от друга държава поради нарушение на имиграционното законодателство на тази държава, може да бъде наложена забрана за напускане на България и да му бъде отказано издаване на паспорт за период от една година. Алинеята била изменена считано от 31 март 2003 г. като периодът на забраната бил променен на две години.

18. В практиката си по тази разпоредба Върховният административен съд трайно е приел, че съдилищата нямат компетентност да преценяват дали административните власти са упражнили правилно дискреционните си правомощия при преценка на необходимостта от налагане на тази мярка. Единственото, което съдилищата можели да проверяват било дали е било налице депортиране, без оглед на основанието за него (виж реш. № 10917 от 3 декември 2002 г. по адм. д. № 7044/2002 г., ВАС, V о.; реш. № 2365 от 14 март 2003 г. по адм. д. № 10736/2002 г., ВАС, V о.; реш. № 9652 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4636/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 9653 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4637/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 9654 от 22 ноември 2004 г. по адм. д. № 4635/2004 г., ВАС, V о.; реш. № 3497 от 18 април 2005 г. по адм. д. № 542/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 94 от 5 януари 2006 г. по адм. д. № 5672/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 5034 от 11 май 2006 г. по адм. д. № 9710/2005 г., ВАС, V о.; реш. № 5229 от 17 май 2006 г. по адм. д. № 535/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 5966 от 2 юни 2006 г. по адм. д. № 829/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 7176 от 28 юни 2006 г. по адм. д. № 3700/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 10919 от 6 ноември 2006 г. по адм. д. № 4522/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 12533 от 13 декември 2006 г. по адм. д. № 6522/2006 г., ВАС, V о.; реш. № 12551 от 13 декември 2006 г. по адм. д. № 7065/2006 г., ВАС, V о.; and реш. № 1869 от 22 февруари 2007 г. по адм. д. № 9680/2006 г., ВАС, V о.).

19. На 21 август 2009 г. правителството внесло в парламента проект за изменение на Закона от 1998 г., предвиждащ, inter alia, отмяната на член 76(6). Парламентът приел закона на 1 октомври 2009 г. и той влязъл в сила на 20 октомври 2009 г. В последващата си съдебна практика Върховният административен съд приел, че с отмяната на тази разпоредба не отпадат автоматично наложените преди влизането й в сила забрани за пътуване по член 76 (виж реш. № 13819 от 17 ноември 2009 г. по адм. д. № 6999/2007 г., ВАС, ІІІ о.; реш. № 15106 от 10 декември 2009 г. по адм. д. № 7052/2009 г., ВАС, V о.; и реш. № 10449 от 13 август 2010 г. по адм. д. № 1609/2010 г., ВАС, VІІ о.). Този въпрос бил решен с приемането на параграф 5 от преходните и заключителни разпоредби на следващ закон за изменение на закона от 1998 г. Той влязъл в сила на 10 април 2010 г. и предвидил, че в тримесечен срок от влизането му в сила всички мерки, наложени по член 76(6) преустановяват действието си.

III. ОТНОСИМА СТАТИСТИЧЕСКА ИНФОРМАЦИЯ

20. Според доклада, публикуван от Международната служба по труда в поредицата й Документи за международната миграция (August Gächter, The Ambiguities of Emigration: Bulgaria since 1988, достъпен на (проверено на 6 ноември 2012 г.)), общият емиграционен поток от България между 1989 г. и 1998 г. възлиза на 747 000 човека. 2 253 от тях са емигрирали в Швейцария, 124 383 в Германия, 32 978 в Гърция, 344 849 в Турция, и 6 307 в Съединените американски щати.

IV. ДРУГИ ОТНОСИМИ ДОКУМЕНТИ

21. Съгласно член 1(1) и приложението към Регламент на Съвета (EО) № 2317/95 от 25 септември 1995 г., българските граждани трябвало да разполагат с виза при преминаване на външните граници на държавите членки на Европейския съюз. Това положение беше променено с член 1(2) и Анекс II от Регламент на Съвета (EО) № 539/2001 от 15 март 2001 г., с който българските граждани бяха освободени от визовото изискване за престой до три месеца.

22. Документ, публикуван от Центъра за изследване на европейските политики (What about the Neighbours? The Impact of Schengen along the EU’s External Borders, CEPS Работен документ № 210/октомври 2004 г., достъпен на (проверено на 6 ноември 2012 г.)), отбелязва следното:

„В продължение на шест години Европейският съюз се наложи да изисква сериозни отстъпки по широк кръг въпроси, отнасящи се до граничния контрол и движението на хора, като цена на премахването на визовите изисквания. В този период българското правителство и общество като цяло започнаха да работят по [a] подробна стратегия, целяща окончателното премахване на визовите изисквания за българските граждани.“

23. Документът по-нататък се позовава на доклад на Европейката комисия от 2001 г., довел до премахването на визовите изисквания за българските граждани (Report from the Commission to the Council regarding Bulgaria in the perspective of the adoption of the regulation determining the list of third countries whose nationals must be in a possession of visas when crossing the external borders and those whose nationals are exempt of that requirement, COM(2001) 61 окончателен, 2 февруари 2001, Брюксел). В раздела „Наказания за незаконна имиграция в държавите членки“ докладът отбелязва, че „съгласно [член] 76 [от Закона от 1998 г.] в сила [тогава] се налага[ла] забрана за напускане на страна за период от една година на български граждани, които са нарушили имиграционните закони на друга държава или са изгонени от друга държава“. В прегледа си на последващите законодателни стъпки, предприети от българските власти докладът отбелязва, че „предложение за изменение на [член] 76 [предвиди] удължаване на срока на забраната за напускане на страната, който [може] да бъде налаган на български гражданин, на две години“. Извършвайки преглед на относимите законодателни разпоредби, докладът достига до заключението, че „[о]т информацията препратена от българските власти до службите на Комисията и от мисията й [беш]е ясно, че България им[а] на разположение необходимите правни инструменти, позволяващи й да се бори с незаконната емиграция ... от територията й“.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4

24. Жалбоподателят прави оплакване по член 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, че наложената му забрана да напуска територията на България е била неоправдана и непропорционална.

25. Член 2 от Протокол № 4 в релевантната си част гласи:

„...

2. Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.

3. Упражняването на [това право] не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

...“

26. Правителството поддържа, че решенията, взети от административните органи и от съдилищата по отношение на жалбоподателя, са законни и правилни. Изложените основания съответствали на изискванията на член 76(6) от Закона от 1998 г. Забраната била предизвикана от писмо на посолството на Съединените американски щати. При тези обстоятелства, при упражняване на дискрецията си, властите правилно са приели, че мярката е необходима за постигане на целта на закона. Съдилищата са могли да преразгледат законността на мярката, но не и необходимостта от налагането й, и правилно са приложили закона. Накрая правителството отбелязва, че алинея 6 на член 76 е отменена през октомври 2009 г.

27. Жалбоподателят не дава становище.

28. Съдът намира, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията, както и че не е недопустимо на някое от другите основания. Следователно жалбата трябва да бъде обявена за допустима.

29. По същество Съдът започва с наблюдението, че този случай повдига в известна степен непознат досега въпрос, доколкото досега Съдът не е имал повод да се занимава със забрани за пътуване, въвеждани за предотвратяване на нарушения на собственото или на чуждото имиграционно законодателство. В предходни дела по член 2 от Протокол № 4 Съдът или предишната Европейска комисия за правата на човека са разглеждали такива забрани, налагани във връзка с висящи наказателни производства (виж Schmidt срещу Австрия, № 10670/83, решение на Комисията от 9 юли 1985 г., Decisions and Reports (DR) 44, стр. 195; Baumann срещу Франция, № 33592/96, ECHR 2001‑V; Földes and Földesné Hajlik срещу Унгария, № 41463/02, ECHR 2006‑XII; Sissanis срещу Румъния, № 23468/02, 25 януари 2007 г.; Bessenyei срещу Унгария, № 37509/06, 21 октомври 2008 г.; A.E. срещу Полша, № 14480/04, 31 март 2009 г.; Йордан Йорданов и други срещу България, № 23530/02, 2 юли 2009 г.; Македонски срещу България, № 36036/04, 20 януари 2011 г.; Пфайфер срещу България, № 24733/04, 17 февруари 2011 г.; Прешер срещу България, № 6767/04, 7 юни 2011 г.; и Miażdżyk срещу Полша, № 23592/07, 24 януари 2012 г.), привеждане в изпълнение на наказания, наложени за извършено престъпление (виж M. срещу Германия, № 10307/83, решение на Комисията от 6 март 1984 г., DR 37, стр. 113), липса на лечение във връзка с извършено престъпление (виж Налбантски срещу България, № 30943/04, 10 февруари 2011 г.), висящо производство за фалит (виж Luordo срещу Италия, № 32190/96, ECHR 2003‑IX), отказ да се заплатят митнически глоби (виж Napijalo срещу Харватска, № 66485/01, 13 ноември 2003 г.), неплатени данъци (виж Ринер срещу България, № 46343/99, 23 май 2006 г.), неплащане на установени по съдебен ред задължения към частни лица (виж Игнатов срещу България, № 50/02, 2 юли 2009 г., и Гочев срещу България, № 34383/03, 26 ноември 2009 г.), разполагане с информация, представляваща „държавни тайни“ (виж Bartik срещу Русия, № 55565/00, ECHR 2006‑XV), неизпълнение на задължения, свързани с военната служба (виж Peltonen срещу Финландия, № 19583/92, решение на Комисията от 20 февруари 1995 г., DR 80‑a, стр. 38, и Marangos срещу Кипър, № 31106/96, решение на Комисията от 20 май 1997 г., непубликувано), психическо заболяване, съчетано с липса на ангажименти за подходяща грижа в държавата на пътуването (виж Nordblad срещу Швеция, № 19076/91, решение на Комисията от 13 октомври 1993 г., непубликувано), и съдебни заповеди за забрана на малолетни деца да бъдат извеждани в чужда държава (виж Roldan Texeira and Others срещу Италия (реш. по допустимостта), № 40655/98, 26 октомври 2000 г., и Diamante and Pelliccioni срещу Сан Марино, № 32250/08, 27 септември 2011 г.). Съдът приема, че въпреки разликите с тези дела, принципите, приложими по настоящото дело са същите.

30. Член 2 § 2 от Протокол № 4 гарантира на всяко лице правото да напуска всяка държава за да отиде във всяка друга държава, в която желае, и в която може да бъде прието. Забраната наложена на жалбоподателя да напуска България без съмнение представлява намеса в това право. Съпътстващото изземване на паспорта му също представлява такава намеса (виж Peltonen, на стр. 43; Baumann, §§ 62‑63; Napijalo, §§ 69‑73; и Nalbantski, § 61, всичките цитирани по-горе). Следователно трябва да се прецени дали намесата е била „в съответствие със закона“, дали е преследвала една или повече от легитимните цели, посочени в член 2 § 3 от Протокол № 4, и дали е била“необходима в едно демократично общество“ за постигане на тази цел.

31. Намесата се основавала на член 76(6) от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г. (виж параграфи 10 и 17 по-горе), като по този начин очевидно е намирала основание във вътрешното право. Жалбоподателят не твърди, че тя не е била „в съответствие със закона“, затова Съдът не намира причина да приеме, че тя не е била в съответствие с това изискване.

32. Освен това е очевидно от контекста, в който са приети, а по-късно затегнати съответните разпоредби, послужили като основание за налагане на мярката срещу жалбоподателя (виж параграфи 21‑23 по-горе), че намесата е целяла да обезсърчи и предотврати извършването на нарушения на имиграционните закони на други държави, като по този начин намали вероятността тази държави да отказват на други български граждани да влизат на територията им или да затягат или да отказват да облекчат визовия си режим по отношение на български граждани. Дори Съдът да е готов да приеме, че намесата преследва легитимните цели за поддържане на обществения ред ordre public или за защита на правата на другите, в настоящия случай не е необходимо този въпрос да се разглежда повече, тъй като във всички случаи, както е пояснено по-долу, ограниченията за пътуване не преминават теста за „необходимост в едно демократично общество“ и негласно съдържащото се в него изискване за пропорционалност.

33. Съдът констатира, че забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя, не е продължила много дълго време – по закон продължителността й била точно две години (виж параграфи 17 по-горе). Това обаче не е главният проблем (напротив Налбантски, цитирано по-горе, § 56): очевидният въпрос е дали тя изобщо е била пропорционална с оглед на автоматичната забрана на жалбоподателя да пътува до която и да е чужда държава, поради това, че е извършил нарушение на имиграционните закони на една конкретна държава.

34. Съдът не приема за пропорционална подобна обща и безразборна мярка. Нормалните последици на едно сериозно нарушение на имиграционните закони на дадена държава биха били съответното лице да бъде изведено от тази държава и да му бъде забранено (от законите на тази държава) да влиза отново на територията й за определен период от време. В действителност жалбоподателят е претърпял такива последици в резултат на просрочването на студентката си виза – бил депортиран от Съединените американски щати (виж параграф 8 по-горе). Изглежда като твърде драконовска мярка българската държава, която не може да се счита за пряко засегната от нарушението на жалбоподателя, да му забрани да пътува до която и да е друга държава за период от две години.

35. Нещо повече, властите не са посочили никакви основания за издаването на заповедта и очевидно не са счели за необходимо да разгледат индивидуалното положение на жалбоподателя, а след това съдилищата са приели, че не могат да преценяват упражняваната от властите дискриция по този въпрос (за сравнение, mutatis mutandis, Ринер, § 126; Гочев, § 54; и Налбантски, § 66, всичките цитирани по-горе). Макар съответната разпоредба да им предоставя дискреция що се отнася до налагането или неналагането на оспорваната мярка, няма данни при упражняването на тази дискреция властите да са отчели някакви конкретни фактори, отнасящи се до жалбоподателя, като например тежестта на извършеното нарушение, довело до депортирането му от Съединените американски щати, опасността да извърши други нарушения на емиграционните правила на друга държава, семейното му положение, финансовото и личното му положение или наличието на криминално досие. Съдът вече е приемал, макар и в различен контекст, че такива общи и на практика автоматични ограничения не могат да се считат за оправдани по член 2 от Протокол № 4 (виж Ринер, §§ 127‑28; Bartik, § 48; Гочев, §§ 53 и 57; и Налбантски, §§ 66‑67, всичките цитирани по-горе).

36. Вярно е, че през периода, предхождащ приемането на законовата разпоредба, на която се основава заповедта, България е станала източник на мигранти (виж параграф 20 по-горе) и при тези обстоятелства е било приемливо българската държава да намери за необходимо, поради международна солидарност и практически съображения, да съдейства на други държави в прилагането на имиграционните им правила и политики (виж параграф 32 по-горе). Установява се също, че въпросната разпоредба е приета, а след това затегната (виж параграф 17 по-горе) като част от пакет от мерки за разсейване на страха в тогавашните държави членки на Европейския съюз от незаконна имиграция от България, а освен тава тази разпоредба е изиграла роля за решението на съюза от март 2001 г. да изключи българските граждани от визовите изисквания за краткосрочни престои (виж параграфи 21‑23 по-горе). Осем години по-късно, през 2009 г., когато необходимостта от нея очевидно е отпаднала, разпоредбата е отменена (виж параграф 19 по-горе). Обаче фактът, че законът позволяващ оспорваната мярка, е приет поради изложените съображения не го освобождава от контрол по Конвенцията (виж, mutatis mutandis, Капитал Банк АД срещу България, № 49429/99, §§ 110‑11, 24 ноември 2005 г.). Мярката, приложена спрямо жалбоподателя, не може да бъде оправдана и със самия факт, че е предизвикана от подобна нужда (виж параграф 10 по-горе), и държавата ответник не може основателно да се ограничи с позоваването на такива причини за оправдаване на тази мярка (виж, mutatis mutandis, Nada срещу Швейцария [ГК], № 10593/08, § 196, ECHR 2012). Дори Съдът да е готов да приеме забраната за напускане на собствената страна, наложена във връзка с нарушения на имиграционните закони на друга държава, за оправдана в определени неотложни ситуации, той не приема, че автоматичното налагане на такава мярка без оглед на конкретните обстоятелства около засегнатата личност може да се характеризира като необходима в едно демократично общество.

37. Следователно е нарушение на член 2 от Протокол № 4.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

38. Жалбоподателят прави оплакване по член 8 от Конвенцията за това че забраната за пътуване, която му попречила да пътува до САЩ, където живеели майка му и брат му, представлява необоснована намеса в семейния му живот.

39. Член 8 от Конвенцията в релевантните му части гласи:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот ...

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

40. Правителството твърди, че забраната за пътуване била наложена в съответствие със закона и по отношение на тридесет годишен възрастен. Освен това възможността на жалбоподателя да се среща с майка си и брат си в Съединените американски щати не зависела от българските власти, а от имиграционната политика на тази държава. Накрая, нямало пречки роднините на жалбоподателя да го посетят в България.

41. Жалбоподателят не дава становище.

42. Съдът приема, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията или недопустимо на някое от другите основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

43. С оглед на констатацията за нарушение на член 2 от Протокол № 4 обаче, Съдът не намира за необходимо да разглежда забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя и по член 8 от Конвенцията (виж Ринер, § 134; A.E. срещу Полша, §§ 53‑54; и Пфайфер, § 62, всичките цитирани по-горе; на обратно İletmiş срещу Турция, № 29871/96, §§ 42‑50, ECHR 2005‑XII, и Paşaoğlu срещу Турция, № 8932/03, §§ 41‑48, 8 юли 2008 г., където Съдът е разгледал забраните за пътуване зад граница по член 8 от Конвенцията, а не по член 2 от Протокол № 4 тъй като той е бил подписан, но не е бил ратифициран от Турция).

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

44. Жалбоподателят се оплаква, че при разглеждане на жалбата му срещу забраната, съдилищата не са преценили пропорционалността на мярката.

45. Съдът приема, че това оплакване следва да бъде разгледано по член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

46. В становището си правителството не коментира това оплакване.

47. Жалбоподателят не дава становище.

48. Съдът приема, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията или недопустимо на някое от другите основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.

49. Ако е направено приемливо оплакване, че даден акт на държавните власти нарушава правото на лицето по член 2 § 2 от Протокол № 4, член 13 от Конвенцията изисква националната правна система да му предостави ефективна възможност за преразглеждане на оспорваната мярка и за разглеждане на съответните въпроси при наличието на достатъчни процесуални гаранции и пълнота, така че засегнатото лице да може да изложи всички аргументи относно пропорционалността, по смисъла на Конвенцията, на наложената мярка (виж Ринер, §§ 138 и 142, и Пфайфер, § 67, двете цитирани по-горе).

50. Имайки предвид констатациите си във връзка със забраната за пътуване, наложена на жалбоподателя, Съдът приема, че оплакването му по член 2 § 2 от Протокол № 4 е било приемливо. Следователно трябва да се прецени дали е разполагал със средство, съответстващо на посочените по-горе изисквания.

51. Основният въпрос тук е дали съдилищата са разгледали оплакванията на жалбоподателя и последвалите жалби достатъчно изчерпателно и с отчитане на факторите във връзка с оправдаването на забраната според Конвенцията (виж Пфайфер, цитирано по-горе, § 71). Както е видно от решенията им (виж параграфи 12 и 14 по-горе), те са приели за неотносими доводите на жалбоподателя срещу оправдаването на тази мярка, като са разгледали единствено формалната валидност на забраната и като са приели изрично, че не биха могли да контролират дискреционната преценка, извършена от властите, на необходимостта от забраната – основен проблем, повдигнат от жалбоподателя (виж параграфи 11 и 13 по-горе) и ключов елемент от теста за баланс, съгласно член 2 § 3 от Протокол № 4. Процедура, която поради ограничения обхват на контрола, не дава възможност за разглеждане по същество на приемливо оплакване по Конвенцията, не изпълнява изискванията на член 13 (виж Riener, цитирано по-горе, §§ 142‑43, и, mutatis mutandis, Глас Надежда ЕООД и Анатолий Еленков срещу България, № 14134/02, §§ 69‑70, 11 октомври 2007 г., и С.Г. и други срещу България, № 1365/07, § 62, 24 април 2008 г., с препратките в тях).

52. Следователно има нарушение на член 13 от Конвенцията.

IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

53. Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна..“

54. Жалбоподателят не е направил искане за присъждане на справедливо обезщетение.

НА ТЕЗИ ОСНОВАНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Обявява жалбата за допустима;

2. Приема, че има нарушение на Член 2 от Протокол № 4 към Конвенцията;

3. Приема, че не е необходимо да се разглежда оплакването по член 8 от Конвенцията;

4. Приема, че има нарушение на член 13 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и обявено писмено на 27 ноември 2012 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилата на Съда.

Лорънс ЪрлиИнета Зиемеле
секретарПредседател

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.

Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013

The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.

©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013

Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@

 

Full & Egal Universal Law Academy