© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО СТАМОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 8725/07)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
19 януари 2017 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Стамова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ериз Мьозе (Erik Møse),
Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
Андре Поточки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
Карло Ранцони (Carlo Ranzoni), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 13 декември 2016 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 8725/07) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Елка Димитрова Стамова (“жалбоподателката”), която е родена през 1958 г. и живее в Бургас, на 2 февруари 2007 г. Жалбоподателката се оплаква както в лично качество, така и като едноличен търговец “Ела Прим - Елка Стамова” (“едноличния търговец”).
2. Жалбоподателката се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа М. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди по-конкретно, че неуспехът на общинските власти да ѝ продадат общински магазин, както е разпоредено в три окончателни съдебни решения в нейна полза, е нарушил правото ѝ на мирно ползване на притежанията в съответствие с чл. 1 от Протокол № 1. Тя също твърди, че не разполага с ефективно средство за защита в тази връзка.
4. На 6 май 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
А. Предложението за приватизация на жалбоподателката и последвалото съдебно производство
5. На 28 април 1993 г. жалбоподателката наема общински магазин в град Приморско. Магазинът се състои от метална конструкция, изградена върху бетонна основа на общинска земя.
1. Първо съдебно производство
6. На 18 септември 1995 г. жалбоподателката иска Общинския съвет на Царево да ѝ разреши да купи магазина в рамките на преференциална процедура за приватизация за наематели на държавна и общинска собственост, както е предвидено в чл. 35 (1) от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (наричан по-долу “Законът за приватизация”). Тя също изразява желание да закупи парцела, върху който е построен магазина. Тъй като общинският съвет не отговаря, жалбоподателката подава молба за съдебно преразглеждане на мълчаливия отказ на общината да ѝ продаде магазина. Първоинстанционният съд отхвърля тази молба на 31 март 2003 г.
7. С окончателно решение от 4 ноември 2003 г., поправено за грешки през октомври 2004 г., Върховният административен съд отменя решението на предходната съдебна инстанция като констатира, че тя не е разгледала всички представени от жалбоподателката доказателства. Тогава съдът на последна инстанция отбелязва, че страните се съгласяват, че в момента на предложението ѝ за приватизация жалбоподателката е имала валиден договор за наем на магазина с общинските власти. Той още намира въз основа на представените доказателства, че магазинът представлява обособен имот с размер от 140 квадратни метра и че всички задължителни условия за приватизация на магазина в рамките на преференциалната процедура за приватизация са били налице. Що се отнася до земята, върху която е построен магазина, съдът отбелязва, че тя не е част от договора за наем и поради това включването ѝ в приватизацията на магазина е въпрос на преценка на общинските власти. Съдът връща делото на Общинския съвет на Царево с указания да започне процедура за приватизация като предложи за продажба магазина на жалбоподателката.
2. Второ съдебно производство
8. През 2004 г. жалбоподателката отново иска Общинския съвет на Царево да разгледа нейното предложение за приватизация. Тъй като не получава отговор, тя подава молба за съдебно преразглеждане на мълчаливия отказ на общината да ѝ продаде магазина.
9. С окончателно решение от 28 ноември 2005 г. Върховният административен съд постановява, че жалбоподателката отговаря на условията за приватизация на магазина. Съдът уточнява, че след промени в административната карта на страната, решението за приватизация трябва да бъде взето от Общинския съвет на Приморско и връща делото към него.
3. Трето съдебно производство
10. На 25 ноември 2005 г. и по-късно отново на 30 октомври 2006 г., Общинският съвет на Приморско изрично отказва да продаде магазина на жалбоподателката. Тя завежда производство по съдебно обжалване по отношение на тези откази.
11. С окончателно решение от 31 март 2008 г. Върховният административен съд отменя отказите като нищожни и недействителни и намира, че общинският съвет е бил задължен да продаде магазина на жалбоподателката. Съдът накратко отбелязва, че независимо от обстоятелствата, не са му представени доказателства от общинския съвет в подкрепа на неговото възражение, че магазинът вече не съществува физически.
Б. Опит за изваждане на жалбоподателката и разрушаване на магазина
12. Междувременно през март и април 1996 г. общинското дружество, управляващо магазина, информира жалбоподателката, че тя няма договор за наем за 1996 г. и я кани да освободи помещението. На неизвестна дата през 1997 г. дружеството предявява иск rei vindicatio срещу жалбоподателката. С окончателно решение от 3 юли 2002 г. Върховният касационен съд отхвърля иска на дружеството като постановява, че договорът за наем на жалбоподателката не може да бъде прекратен в очакване на приватизационната процедура, провеждана от нея.
13. На 16 февруари 1999 г. кметът на Приморско (наричан по-долу “кметът”) разпорежда на общинското дружество да разруши магазина. След жалба, подадена от жалбоподателката до областния управител на област Бургас, последният отменя заповедта на кмета от 18 април 2000 г. като констатира, че кметът не е компетентен да се разпорежда с общинска собственост без предварително решение на общинския съвет в този смисъл. Областният управител заявява още, че в очакване на процедурата за приватизация, договорът за наем с жалбоподателката не може да бъде прекратен.
14. На неизвестна дата през 1999 г. общинското дружество продава магазина на частно дружество. На 12 май 1999 г. купувачът, подпомаган от общински служители, възпрепятства жалбоподателката да влезе в магазина. В резултат на жалба, подадена от жалбоподателката до прокурора, на 27 май 1999 г. последният установява, че купувачът е действал по агресивен начин и нарежда на полицията да помогне на жалбоподателката да възстанови собствеността върху магазина. Според жалбоподателката, след като отново влиза в имота, тя открива, че електроснабдяването е било прекъснато. Изглежда, че тя управлява магазина без електричество до неуточнена дата през 2001 г., когато електроснабдяването е възстановено.
15. През 2000 г. купувачът предявява иск rei vindicatio срещу жалбоподателката. С окончателно решение от 14 октомври 2003 г. Върховният касационен съд отхвърля този иск, като потвърждава мотивите в решението на предходната съдебна инстанция. Съдът на последна инстанция намира по-конкретно, че купувачът не е придобил собственост върху магазина и че във всеки случай жалбоподателката е защитена от Закона за приватизация така, че не може да бъде извадена от магазина до разглеждането на приватизационното ѝ предложение.
16. Общинският съвет на Приморско счита, че магазинът е порутен и опасен поради корозия на металната конструкция и нарежда продажбата му за събаряне. В даден момент през 2005 г. общинският съвет продава магазина на физическо лице и на 14 февруари 2006 г. кметът нарежда на новия купувач да разруши магазина. Въпреки че на следващия ден, 15 февруари 2006 г., кметът оттегля собствената си заповед, купувачът разрушава магазина на 18 февруари 2006 г. със съдействието на полицията. Жалбоподателката е уведомена за разрушаването от познат, който е преминавал покрай магазина в деня, в който е бил съборен. Тя не е знаела за продажбата на магазин, преди да бъде разрушен.
17. Страните оспорват какво се е случило със стоките и вещите на жалбоподателката. Според Правителството те са описани и взети за съхранение. Според жалбоподателката те са унищожени заедно с магазина.
В. Жалби до прокурора
18. През 2006 г. жалбоподателката иска да бъде образувано наказателно производство срещу кмета и председателя на Общинския съвет в Приморско за нарушаване на задълженията им и възпрепятстване на изпълнението на окончателно съдебно решение. С решение от февруари 2007 г. прокурорът отхвърля искането ѝ. Той констатира, че е невъзможно да се образува наказателно производство, тъй като отказите за приватизация на магазина са издадени от общинския съвет - колективен орган, докато наказателната отговорност е лична.
Г. Последващи развития от значение
19. На 18 октомври 2006 г. и 22 май 2008 г. жалбоподателката отново иска от Общинския съвет на Приморско да разгледа предложението ѝ за приватизация. В писмо от 10 септември 2008 г. съветът я информира, че нейният случай е сложен от фактическа и правна гледна точка и че ще бъде формирана ad hoc комисия, която да предложи решение. На 20 януари 2009 г. ad hoc комисията предлага да се отправи запитване до Агенцията за приватизация (държавният орган, отговарящ за приватизацията на държавна собственост). В две писма от 5 март 2009 г., изпратени съответно до жалбоподателката и общината, Агенцията за приватизация отбелязва, че въпросът за разрушаването на магазина не е повдиган в производствата пред съдилищата. Въпреки това Агенцията постановява, че общината е длъжна да се съобрази със съдебните решения.
Д. Искове за обезщетение за вреди
20. През февруари 2011 г. жалбоподателката предявява иск пред Административния съд на Бургас за обезщетение за вреди срещу общинските власти в Приморско, заради неизпълнение от тяхна страна на окончателните решения в нейна полза. Искът е предявен съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (“ЗОДОВ”). Съдът разделя иска за разглеждане в две отделни производства - първото срещу общината, а второто - срещу общинския съвет.
1. Производство срещу общината
21. В първото производство, в което оспорва заповедта на кмета от 14 февруари 2006 г. магазинът да бъде разрушен (вж. параграф 16 по-горе), жалбоподателката иска обезщетение за пропуснати ползи. Административният съд на Бургас намира, че жалбоподателката няма право да поддържа този иск, защото не е била адресат на заповедта на кмета. Въпреки че магазинът е разрушен малко след издаването на заповедта, това няма отношение към съдебното производство, започнато от жалбоподателката предвид това, че тя иска обезщетение за вреди, произтичащи конкретно от заповедта на кмета. Съдът отхвърли иска на жалбоподателката и прекратява производството. Това решение е потвърдено от Върховния административен съд в окончателно решение от 17 октомври 2011 г.
2. Производство срещу общинския съвет
22. Във второто производство жалбоподателката претендира обезщетение както за имуществени, така и за неимуществени вреди, произтичащи от неуспеха на общинския съвет да вземе решение по нейното заявление за приватизация чрез изпълнение на окончателните съдебни решения, които му нареждат да ѝ предложи магазина за продажба.
23. Тя уточнява, че иска обезщетение за имуществени вреди по отношение на: наема, който е трябвало да плати между януари 1998 г., когато нейното предложение за приватизация на магазина е трябвало да бъде удовлетворено, и февруари 2006 г., когато магазинът е разрушен; тези нейни вещи, които са унищожени заедно с магазина; загубата на доходи, произтичаща от невъзможността за събиране на наем от дружество, с което тя сключва договор на 17 януари 2006 г. по отношение на част от магазина; и невъзможността да увеличи инвестицията си като закупи парцела, върху който е разположен магазинът, и като строи върху него.
24. Освен това жалбоподателката иска обезщетение за неимуществени вреди във връзка с интензивния стрес и емоционално страдание, които водят до нейното изпадне в трайна и тежка депресия, дължаща се на разрушаването на магазина и на неуспеха на общинския съвет да ѝ го продаде въпреки окончателните решения. Тя предоставя медицинска документация по отношение на влошеното си здраве и свързаното с това болнично лечение.
(а) На първа инстанция
25. Разглеждайки иска на жалбоподателката Административен съд Бургас счита, че тя се оплаква от мълчаливия отказ на общинския съвет да отговори на заявлението ѝ от 23 май 2008 г. за закупуване на магазина. На 3 януари 2014 г. съдът намира, че и двата иска за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са допустими.
26. По съществото съдът приема, че искът за обезщетение за имуществени вреди е неоснователен и също така че няма причинно-следствена връзка между отказа на общинския съвет да приватизира магазина и претенциите на жалбоподателката за пропуснати финансови ползи, в резултат на невъзможността за закупуване на земята и строителство върху нея.
27. Що се отнася до иска на жалбоподателката за обезщетение за неимуществени вреди, съдът го допуска като основателен въз основа на доказателствата, представени в хода на производството (вж. параграф 24 по-горе). По-конкретно той констатира, че е доказано, че жалбоподателката е пострадала значително в резултат на отказа на общинския съвет да започне процедура за приватизация vis-à-vis нея. Съдът приема, че страданието на жалбоподателката е причинено от мълчаливия отказ на общинския съвет да предприеме действие по окончателното съдебно решение от 2008 г. Жалбоподателката страда от депресия, белязана от силно чувство на безнадеждност и в усещането, че всяко бъдещо усилие ще е безполезно, както и в чувство на безпомощност, безсъние, нарушение на функциите на паметта и разстройство на вниманието. Тези състояния допълнително довеждат до сериозно влошаване на семейната среда на жалбоподателката, тъй като тя насочва цялата си неудовлетвореност и отрицателни емоции към малката си дъщеря. Съдът присъжда на жалбоподателката претенцията ѝ в пълен размер, а именно около 20 000 евро, плюс лихва, както и около 6500 евро за разходи и разноски. Освен това той обявява за нищожен и недействителен мълчаливия отказ на общината да предприеме действия по заявлението от ѝ 23 май 2008 г. и му връща случая, за да предприеме съответните действия.
(б) На последна инстанция
28. В резултат на жалба, подадена от общинския съвет, Върховният административен съд намира, че предходната съдебна инстанция неправилно е заключила, че мълчанието на общинския съвет представлява нов мълчалив отказ за приватизация на магазина. Жалбоподателката иска обезщетение за вреди, произтичащи от липсата на процедура за приватизация, започната от общината по отношение на магазина. Административната процедура за приватизацията на магазина е започнала с първоначалното заявление на жалбоподателката от 18 септември 1995 г. (вж. параграф 6 по-горе) и не е приключила. Следващите предложения на жалбоподателката в същия смисъл не създават ново задължение за общината относно приватизацията на същия магазин.
29. Съдът на последната инстанция постановява още, че по отношение на първото окончателно съдебно решение в полза на жалбоподателката (това от 4 ноември 2003 г.), то не създава задължения за Общинския съвет на Приморско, тъй като ответната страна, длъжна да предприеме действие по това решение, е била община Царево (вж. параграф 7 по-горе). От Общинския съвет на Приморско се очаква единствено да предприеме действия по отношение на второто окончателно решение по този въпрос (вж. параграф 9 по-горе).
30. Що се отнася до изричния писмен отказ на общинските власти от 25 ноември 2005 г. за откриване на процедура за приватизация (вж. параграф 10 по-горе), съдът отбелязва, че този отказ е обявен за нищожен и недействителен през 2008 г. от друг негов състав за това, че е противоречал на първото окончателно съдебно решение от 2003 г. (вж. параграф 11 по-горе).
31. Съдът на последна инстанция признава, че обективно обявяването на отказа на общинския съвет за нищожен и недействителен съответства на една от законовите предпоставки за имуществена отговорност на съвета. Останалите условия за това съветът да бъде държан под отговорност за това обаче не са били изпълнени. По-конкретно съдът приема, без да разяснява допълнително, че жалбоподателката не е доказала както наличието на действителна вреда, така и причинно-следствената връзка на такава вреда с отказа на общинския съвет да приватизира магазина, като предложи да ѝ го продаде.
32. Освен това искът на жалбоподателката относно отказа на съвета от 25 ноември 2005 г. е недопустим поради изтичане на петгодишния давностен срок, изчислен от датата на този отказ. Освен това мълчаливият отказ на съвета да предприеме действие по съдебното решение от 31 март 2008 г. няма последствия, тъй като в този момент магазинът вече не е съществувал физически.
33. Важно е да се отбележи, че задължението на общинските власти да приватизират имоти по Закона за приватизацията съществува само vis-à-vis лица, които отговарят на условията, предвидени в този закон. Жалбоподателката обаче не е сред тези лица. Причината е, че тя не е имала валиден договор с общината в които и да е от моментите, когато иска последната да ѝ продаде магазина, защото договорът, сключен през 1993 г., е изтекъл преди това.
34. Освен това, по принцип, отговорността на общината или на държавата по този въпрос по ЗОДОВ не включва пропуснати ползи, а само вече претърпени загуби. Следователно жалбоподателката не може да претендира пропуснати ползи в това производство.
35. По отношение на претенцията на жалбоподателката за неимуществени вреди, съдът подчертава, че те могат да бъдат претърпени само от физическо лице, а не от предприятие. Вярно е, че от правна гледна точка едноличният търговец е физическо, а не юридическо лице; претърпените от жалбоподателката вреди обаче произтичат изключително от икономическата дейност, която извършва в качеството си на едноличен търговец. Следователно жалбоподателката като физическо лице няма право на обезщетение за вреди, които биха могли да бъдат претърпени в контекста на икономическата дейност на търговеца. Предвид гореизложеното, предходната съдебна инстанция неправилно уважава иска на жалбоподателката за неимуществени вреди.
36. Въз основа на гореизложеното Върховният административен съд отменя решението на предходната съдебна инстанция и отхвърля иска на жалбоподателката с окончателно решение на 3 декември 2014 г. Той също постановява, че жалбоподателката трябва да заплати на общинския съвет около 4000 евро за съдебни разходи и разноски.
Ж. Жалбата на жалбоподателката срещу разходите и разноските, които е осъдена да заплати
37. На 5 януари 2015 г. жалбоподателката иска от Върховния административен съд да поправи решението си от 3 декември 2014 г. в частта, в която я осъжда да заплати съдебните разноски, претендирани от ответната страна (общинския съвет). Тя посочва, че общинският съвет не представя доказателства, че действително е направил тези разходи и че във всеки случай на съвета не би трябвало да е позволено да се възползва от неправомерното неприлагане на решенията в нейна полза. Жалбоподателката иска, при условията на евентуалност, намаляване на тези разходи.
38. Върховният административен съд намира молбата ѝ за допустима, но я отхвърля като неоснователна в окончателно решение от 2 юни 2015 г. На 25 ноември 2015 г. съдебният изпълнител приканва жалбоподателката доброволно да изпълни окончателното решение от 3 декември 2014 г., като посочва, че неуспех да плати дължимата сума ще доведе до принудителна продажба на активи от движимото и недвижимото имущество на жалбоподателката.
II. ПРИЛОЖИМО ПРАВО И ПРАКТИКА
А. Вътрешно право и практика
1. Приватизация
39. Приложимите разпоредби, уреждащи преференциалната процедура за приватизация по Закона за приватизацията, са обобщени в делото Басарба ООД срещу България, № 77660/01, §§ 18-22, 7 януари 2010 г.
2. Еднолични търговци
40. Съгласно чл. 56 от Търговския закон, всяко дееспособно физическо лице с местожителство в България може да се регистрира като едноличен търговец. Съдилищата потвърждават, че едноличните търговци са физически, а не юридически лица (вж. например реш. № 202 от 19.03.2007 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2005 г., IV г. о.). По-конкретно, в решение от 2009 г. относно иск за неоснователно обогатяване срещу едноличен търговец (реш. № 205 от 8.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1003/2007 г., I г. о., ГК), Върховният касационен съд приема, че е неправилно да се отхвърли подобен иск с мотива, че е предявен срещу физическото лице, а договорът е сключен от същото лице в качеството му на едноличен търговец. Съдът подчертава, че едноличните търговци са физически лица и фактът, че са регистрирани като еднолични търговци, не води до учредяването на нови юридически субекти, които са икономически независими от въпросните физически лица.
3. Изпълнение на окончателни административни съдебни решения
41. Приложимите разпоредби, уреждащи изпълнението на окончателни административни съдебни решения по Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г. (”Кодекса от 2006 г.”), са обобщени в Димитър Янакиев срещу България (№ 2), № 50346/07, §§ 30-35, 31 март 2016 г.; и Стоянов и Табаков срещу България, № 34130/04, §§ 53-57, 26 ноември 2013 г. Приложимите разпоредби, уреждащи изпълнението на такива съдебни решения преди приемането на Кодекса от 2006 г., са обобщени в Ягнина срещу България, № 18238/06, §§ 19-20, 27 януари 2015 г.
4. Отговорност на държавата и общините за вреди
42. Приложимите разпоредби, уреждащи отговорността на държавата за незаконни действия и бездействия по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (”ЗОДОВ”), са обобщени в Димитър Янакиев, цитирано по-горе, §§ 36-37. По-конкретно, иск за обезщетение за вреди може да бъде предявен след като административното решение, за което се твърди, че е причинило вредата, е отменено в предходно съдебно производство (чл. 204 § 1 от Кодекса). Що се отнася до административните мерки или неуспеха на администрацията да предприеме действия, тяхната законосъобразност може да се разгледа от съда в същото производство, в което той разглежда иска за обезщетение за вреди (чл. 204 § 4 от Кодекса от 2006 г.).
5. Пропуснати ползи като позиция в иск за обезщетение за вреди
43. Върховният административен съд е разгледал множество искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, които включват суми, претендирани за пропуснати доходи или пропуснати финансови ползи. Във всички тези случаи той намира, че исковете за пропуснати ползи са допустими (вж. по-конкретно решенията, приети преди окончателното решение от 3 декември 2014 г. в конкретния случай, а именно реш. № 15992 от 28.12.2010 г. на ВАС по адм. д. 7489/2010 г., III о.; реш. № 14127 от 23.11.2010 г. на ВАС по адм. д. 3077/2010 г., III о.; реш. № 15245 от 21.11.2011 г. на ВАС по адм. д. 15714/2010 г., III о.; реш. № 15020 от 17.11.2011 г. на ВАС по адм. д. 9443/2011 г., III о.; реш. № 15927 от 13.12.2012 г. на ВАС по адм. д. 3724/2012 г., III о.; реш. № 14818 от 26.11.2012 г. на ВАС по адм. д. 6337/2012 г., III о.; реш. № 13862 от 06.11.2012 г. на ВАС по адм. д. 942/2012 г., III о.; реш. № 17059 от 18.12.2013 г. на ВАС по адм. д. 3614/2013 г., III о.; реш. № 16097 от 04.12.2013 г. на ВАС по адм. д. 1071/2013 г., III о.), въпреки че в крайна сметка отхвърля много от тях като недоказани от представените доказателства.
Б. Право на Европейския съюз
Пропуснати ползи като позиция в иск за обезщетение за вреди
44. В дело, разглеждащо степента и вида на отговорността на държавите за нарушения на правото на Европейската общност от техните институции, Съдът на Европейския съюз приема, че правило, изключващо искове за пропуснати ползи, не е съвместимо с общностното право (вж. решението от 3 март 1996 г. по делото Brasserie du Pêcheur SA v. Federal Republic of Germany, С-46/93 и С-48/93, EU:C:1996:79). Съдът на Европейския съюз конкретно констатира, че “изключването изцяло на пропуснатите ползи от вредата, която подлежи на обезщетяване, не може да бъде допустимо в случай на нарушение на общностното право. Всъщност специално по отношение на икономическите и търговските спорове такова изключване изцяло на пропуснатите ползи е от естество да направи невъзможно обезщетяването на вредата”.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
45. Жалбоподателката се оплаква, че неприлагането от страна на общинските власти на окончателните съдебни решения за започване на приватизационна процедура нарушава правото ѝ на мирно ползване на имуществото ѝ по чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:
"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."
46. Правителството оспорва този довод.
A. Допустимост
1. Правителството
47. Правителството повдига няколко възражения относно допустимостта на жалбата. На първо място то твърди, че жалбоподателката не е изчерпала вътрешноправните средства за защита, тъй като не е образувала изпълнително производство съгласно глави IV и VI от дял V от Кодекса от 2006 г., стремейки се да предотврати твърдяното нарушение. На второ място, искът ѝ за обезщетение за вреди, произтичащ от неизпълнението на окончателното съдебно решение в нейната полза, е предявен на национално ниво, едва след като настоящата жалба е подадена пред Съда; следователно жалбата трябва да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. На трето място, жалбоподателката не е започнала производство за налагане на обезпечителни мерки по отношение на имуществото, за да го предпази от разрушаване.
2. Жалбоподателката
48. Жалбоподателката оспорва горните доводи.
3. Преценката на Съда
49. Съдът ще разгледа по-долу поотделно различните възражения на Правителството.
(а) Превантивното средство за защита по Кодекса от 2006 г.
50. Що се отнася до неуспеха на жалбоподателката да заведе изпълнително производство по Кодекса от 2006 г., Съдът отбелязва, че към момента, в който Кодексът влиза в сила на 1 март 2007 г., са изминали три години, през които окончателното решение в полза на жалбоподателката от 4 ноември 2003 г. остава неизпълнено. Съдът счита, че този период от повече от три години сам по себе си е достатъчно дълъг, за да се счита за проблематичен по Конвенцията (вж. по същия начин, по отношение на периода на неизпълнение Sokur v. Ukraine, № 29439/02, § 36, 26 април 2005 г., където Съдът постановява, че чрез забавяне на изпълнението на окончателно решение в продължение на почти три години, властите лишават разпоредбите на чл. 6 § 1 от Конвенцията от голяма част от полезния им ефект).
51. Независимо от горепосоченото, Съдът отбелязва, че в делото Янакиев, цитирано по-горе, §§ 8-61, той приема, че средство за защита, предвидено в глави IV и VI от дял V от Кодекса от 2006 г., може да се счита за ефективно едва от средата на 2012 г., и че от жалбоподателите, които са подали жалба до Съда преди този момент, не би се очаквало да са опитали това средство за защита. Жалбоподателката попада в тази последна категория, тъй като подава жалба до Съда през 2007 г.
52. С оглед на горепосоченото Съдът не смята, че жалбоподателката в настоящото дело е трябвало да опита това средство за защита, преди да се обърне към него.
(б) Компенсаторното средство за защита по ЗОДОВ
53. Съдът отбелязва, че страните не оспорват, че производството за обезщетение за вреди, което жалбоподателката е завела в България, вече е приключило (вж. параграф 36 по-горе). С други думи, на българската държава е предоставена възможност за предотвратяване на твърдяното нарушение от нейна страна (вж. Šneersone and Kampanella v. Italy, № 14737/09, § 66, 12 юли 2011 г., и Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 74, ЕСПЧ 1999V). Съдът вече е постановил, че по принцип жалбоподателите са длъжни да положат щателни усилия да изчерпят вътрешноправните средства за защита, които са на тяхно разположение, преди да подадат жалба до Съда. Въпреки това за изчерпването се смята, че е спазено, когато крайната фаза на изчерпване на вътрешноправните средства за защита се извърши, след като жалбата е била подадена, но преди Съдът да вземе решение относно нейната допустимост (вж. например Yakup Köse v. Turkey (решение за допустимост), № 50177/99, 2 май 2006 г., и Šneersone and Kampanella, цитирано по-горе, § 66).
54. В настоящия случай окончателните етапи на производството за обезщетение за вреди, заведено от жалбоподателката, са приключили преди Съдът да разгледа допустимостта и основателността на делото. Следователно оплакването на жалбоподателката не трябва да се отхвърля поради неизчерпване на средството за защита по ЗОДОВ.
(в) Останалото възражение за недопустимост
55. Съдът намира, че тъй като жалбоподателката не е знаела, че разрушаването е предстоящо или изобщо е предвидено (вж. параграф 16 по-горе), не може да бъде упрекната, че не е поискала съдебна заповед за обезпечителни мерки по отношение на имуществото, за да го защити от разрушаване. Освен това, по времето, когато заповедта е издадена от кмета (вж. параграф 16 по-горе), е имало две окончателни съдебни решения, разпореждащи на общината да открие приватизационна процедура в нейната полза по отношение на имота. Поради това, допълнителна защитна мярка не изглежда да е била необходима.
(г) Заключение относно допустимостта
56. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно тя е допустима.
Б. По същество
57. Жалбоподателката твърди, че властите са виновни за това, че не са изпълнили окончателните съдебни решения в нейна полза, и че това е нарушило правото ѝ на мирно ползване на притежанията ѝ.
58. Правителството подчертава, че задължението за откриване на приватизационна процедура не е равносилно на изпълнение на такава процедура. Изпълнението зависи от приемането от страна на жалбоподателката на офертата за закупуване на магазина и нейното действително заплащане на цената в рамките на определения срок. Освен това жалбоподателката е уведомена, че земята, върху която е построен магазинът, е върната на предишните собственици и през 2005 г. магазинът им е продаден за разрушаване. Освен това жалбоподателката несъмнено е била наясно, че магазинът не е бил солидна структура, а по-скоро временна барака, която е била нестабилна и опасна, и че неговото разрушаване е било неизбежно рано или късно. С оглед на горепосоченото Правителството счита, че жалбоподателката не може да претендира, че е имала легитимно очакване да закупи въпросния магазин.
59. Съдът отбелязва, че общите принципи относно неизпълнението или закъснялото изпълнение на окончателни съдебни решения са изложени в редица дела (вж. Burdov v. Russia (№ 2), № 33509/04, §§ 65-70, ЕКПЧ 2009 г., Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine, № 40450/04, §§ 51-53, 15 октомври 2009 г., и Стоянов и Табаков, цитирано по-горе, §§ 77-78). Същността на тези принципи е, че изпълнението на съдебно решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от “процеса” по смисъла на чл. 6, и че поради това неизпълнение на обвързващо решение може да наруши тази разпоредба на Конвенцията. Съдът освен това подчертава, че “иск” може да представлява “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, ако е установено в достатъчна степен, че е изпълняем (вж. Stran Greek Refineries and Stratis Andreadis v. Greece, решение от 9 декември 1994, Серия А № 301-Б, стр. 84, § 59, Burdov v. Russia, № 59498/00, § 40, ЕКПЧ 2002-III).
60. В настоящия случай Съдът намира, че жалбоподателката е имала легитимно очакване, състоящо се в правото да ѝ бъде предложено да закупи въпросния магазин при преференциалните условия на чл. 35(1) от Закона за приватизация (вж. по същия начин Басарба ООД, цитирано по-горе, § 44; вж. също параграфи 7, 9, 11 и 19 по-горе). Съответно жалбоподателката е имала “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. След това Съдът отбелязва, че властите никога не изпълняват окончателните решения в полза на жалбоподателката. Това е така въпреки факта, че преди магазинът да бъде разрушен през февруари 2006 г., в полза на жалбоподателката са произнесени две окончателни съдебни решения (вж. параграфи 7 и 9 по-горе). И двете решения са разпоредили на общинските власти да открият процедура за приватизация по отношение на имота, а по-конкретно първото решение е останало изпълнено повече от две години преди разрушаването. Дори и след като магазинът е разрушен, в полза на жалбоподателката е произнесено трето окончателно решение, което потвърждава, че общинските власти трябва да открият приватизационна процедура в полза на жалбоподателката. Освен това Агенцията за приватизация, до която общината се обръща с молба за съвет относно начина на действие, също приема, че общината е задължена да изпълни съдебните решения (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки всички тези решения, не се предприемат действия от страна на общинските власти по отношение на изпълнението на посочените съдебни решения. Твърдението на Правителството в неговото становище по основателността пред Съда - а именно, че тъй като магазинът е построен върху земя, реституирана на частни лица, и структурата му не е била солидна, жалбоподателката е трябвало основателно да очаква, че магазинът ще бъде разрушен рано или късно и че следователно тя не би могла да има легитимно очакване да го закупи (вж. параграф 58 по-горе) - не съответства на констатациите в окончателните съдебни решения в полза на жалбоподателката.
61. Съдът приема, че спазването на решенията в настоящия случай изисква от властите да извършат по-сложни и времеотнемащи действия, отколкото да изпълнят просто задължение за плащане на парична сума. Степента на тази сложност се увеличава след разрушаването на въпросния магазин, като се има предвид физическото отсъствие на обекта на изпълнение. Съдът обаче отбелязва, че без да се засягат стъпките, които общинските власти биха могли да предприемат преди или след разрушаването, задължението им за откриване на процедура за приватизация остава непроменено (вж. параграфи 7, 9, 11 и 19). Следователно те е трябвало да спазят същността на трите окончателни съдебни решения; решенията в полза на жалбоподателката обаче остават неизпълнени и искът на жалбоподателката за обезщетение за вреди е отхвърлен.
62. Гореизложените съображения са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
63. Жалбоподателката се оплаква от липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с оплакването ѝ. Тя се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:
“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти ...”
A. Допустимост
64. Като се има предвид, че нарушението, констатирано по-горе, произтича от липсата на изпълнение на окончателните съдебни решения в полза на жалбоподателката, Съдът счита, че жалбоподателката има обоснована претенция за целите на чл. 13 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
65. Правителството твърди, че жалбоподателката е разполагала с ефективно средство за защита, а именно иск за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както и възможност да започне изпълнително производство по реда на Кодекса от 2006 г. Жалбоподателката твърди, че и двете средства за защита са неефективни.
1. Общи принципи
66. Съдът отбелязва, че общите принципи, приложими към такива оплаквания, са изложени в делото Burdov (№ 2), цитирано по-горе, §§ 96-98.
67. Що се отнася по-конкретно до критериите за преценка на ефективността на компенсаторните средства за защита в случаи, свързани с неприлагането на вътрешни съдебни решения, Съдът очертава някои ключови изисквания в параграфи 99-100 от пилотното решение Burdov (№ 2), цитирано по-горе. Той смята за полезно да повтори тези изисквания, а именно:
“99. Държавите могат също така да изберат да въведат само компенсаторно средство, без същото да бъде считано за неефективно. Когато такова компенсаторно средство е на разположение в националната правна система, Съдът трябва да остави по-широка свобода на преценка на държавата, за да й позволи да организира средството по начин, който е съвместим със собствената й правна система и традиции и съответства на стандарта на живот в съответната страна. Съдът въпреки това трябва да се увери, че начинът, по който националният закон се тълкува и прилага, води до последици, които са съвместими в принципите на Конвенцията, тълкувани в светлината на практиката на Съда (виж цитираното по-горе Scordino, § 187-191). Съдът е установил критерии за проверка на ефективността на компенсаторното средство във връзка с прекомерна продължителност на съдебното производство. Тези критерии, които се прилагат и спрямо делата за неизпълнение (виж цитираното по-горе Wasserman, §§ 49 и 51), са следните:
- искът за обезщетение трябва да се разгледа в разумен срок (вж. Scordino, цитирано по-горе, § 195);
- обезщетението трябва да се плати бързо и в общия случай не по-късно от шест месеца от датата, на която решението, с което се присъжда обезщетението, е влязло в сила (пак там, § 198);
- процесуалните правила, уреждащи иска за обезщетение, трябва да съответстват на принципа за справедливост, гарантиран от чл. 6 от Конвенцията (пак там, § 200);
- правилата относно правните разноски трябва да не налагат прекомерно бреме на ищците, когато искът им е основателен (пак там, § 201);
- нивото на обезщетение не трябва да бъде неразумно в сравнение със сумите, присъждани от Съда по подобни дела (пак там, §§ 202-06 и 213).
100. Във връзка с последния критерий Съдът е посочвал, че по отношение на имуществените вреди националните съдилища са очевидно в по-добра позиция, за да определят тяхното съществуване и размер. Ситуацията обаче е различна по отношение на неимуществените вреди. Съществува силна, макар и оборима презумпция, че прекомерно продължителните производства причиняват неимуществени вреди (виж цитираните по-горе Scordino, §§ 203-204, и Wasserman, §50). Съдът намира, че тази презумпция е особено силна в случай на прекомерно закъснение при изпълнението от държавата на съдебно решение, постановено срещу нея, като се има предвид неизбежното разочарование, което възниква при пренебрегването от държавата на задължението й да изпълни дълга си и фактът, че жалбоподателят вече е водил съдебно дело и искът му е бил уважен.”
2. Приложение на тези принципи в настоящия случай
(а) Искове за обезщетение за вреди
68. Съдът първо ще разгледа ефективността на правните средства за защита за търсене на обезщетение за вреди от държавата и общините, които жалбоподателката е опитала (вж. параграфи 20-36 по-горе).
69. Съдът отбелязва, че след разделянето на иска на жалбоподателката за обезщетение за вреди в две различни производства, искът срещу кмета за това, че е наредил разрушаването на магазина, е прекратено на формално основание, без да бъде разглеждано по същество (вж. параграф 21 по-горе). Останалата част от иска - тази срещу общинския съвет поради неуспеха му да предложи магазинa за приватизация от страна на жалбоподателката, е разгледана на две нива на компетентност. Първоинстанционният съд намира, че този иск е основателен, по-конкретно поради факта, че неуспехът на общинския съвет да започне процедура за приватизация е незаконосъобразен и че жалбоподателката е страдала от безпокойство, силен стрес и депресия в резултат на неприлагането на окончателните съдебни решения в нейна полза. Съдът ѝ присъжда обезщетение за неимуществени вреди (вж. параграф 27 по-горе). Това решение се отменя по касационен ред по няколко причини (вж. параграфи 28-36 по-горе), които Съдът ще разгледа по-долу.
70. Първо, в своето окончателно решение относно обезщетението за вреди от 3 декември 2014 г. Върховният административен съд извършва нов преглед по същество на иска на жалбоподателката за закупуване на магазина при преференциалните условия, предвидени в Закона за приватизацията, като стига до извода, че тя няма такова право, тъй като няма валиден договор за наем (вж. параграф 33 по-горе). Съдът отбелязва, че въпросът дали жалбоподателката има валиден договор за наем и право да закупи магазина, е решен по-рано в три отделни окончателни съдебни решения, които последователно са констатирали, че жалбоподателката е имала валиден договор по време на своето заявление за приватизация (вж. параграфи 7, 9 и 11 по-горе) и че общинските власти са били длъжни да ѝ отправят предложение за приватизация. Като преразглежда въпрос, който вече е решен с окончателно съдебно решение по производство между същите страни, Върховният административен съд не действа в съответствие с принципа на правната сигурност (вж. Brumărescu v. Romania [GC], № 28342/95, §§ 6162, ЕКПЧ 1999-VII, и Кехая и други срещу България, № 47797/99 и 68698/01, § 76, 12 януари 2006 г.).
71. Допълнителен аргумент на Върховния административен съд за отхвърляне на иска на жалбоподателката е заключението му, че петгодишният давностен срок за предявяване на искове за обезщетение за вреди е изтекъл, тъй като констатира, че искът се отнася до отказа на общината от 25 ноември 2005 г. да открие процедура за приватизация (вж. параграфи 10 и 32 по-горе). Нищо в националното законодателство обаче не предполага, че задължението за изпълнение на съдебното решение, признаващо правото на жалбоподателката да купи магазина, се погасява с отказа на общината от 25 ноември 2005 г. да приведе в изпълнение това решение. Напротив, това право очевидно продължава да съществува и отказът да се изпълнят съдебните решения, признаващи правото на жалбоподателката, е постоянна ситуация. Съдът отбелязва, че искът на жалбоподателката за обезщетение за вреди засяга именно липсата на изпълнение на окончателните решения в нейна полза и обхваща целия период след първото окончателно решение в нейна полза, от 4 ноември 2003 г. поне до февруари 2006 г., когато магазинът е разрушен, а вероятно и след тази дата (вж. параграф 23 по-горе). Следователно той констатира, че разделянето на иска на жалбоподателката в отделни подпериоди и отказът да бъде разгледан, във вида, в който е предявен, а именно като иск, основан на незаконно продължаващ отказ за изпълнение на окончателно съдебно решение, е неоснователно и се равнява на отказ за разглеждане на иска на жалбоподателката.
72. Освен това, като не взема предвид цялата си по-ранна съдебна практика по ЗОДОВ, която систематично намира за допустими искове за обезщетение за вреди, свързани със загуба на финансови ползи (вж. параграф 43 по-горе), съдът на последна инстанция отхвърля свързания иск на жалбоподателката, като посочва без допълнителни разяснения, че такива вреди не са сред възможните искове по ЗОДОВ (вж. параграф 34 по-горе). Съдът намира това заключение трудно за съгласуване с установената национална съдебна практика (вж. параграф 43 по-горе). Не може също да се каже, че съдът на последна инстанция е извършил задълбочен преглед на иска на жалбоподателката за обезщетение за имуществени вреди, разглеждайки доказателствата, представени от нея. Съдът не разглежда дали жалбоподателката е предоставила конкретно доказателство за претендираната загуба на икономически ползи или за нейните действителни материални или търговски загуби, за да може да оцени надлежно нейният иск за обезщетение за имуществени вреди.
73. Не може също да се каже, че Върховният административен съд е оценил иска на жалбоподателката за обезщетение за неимуществени вреди въз основа на представените от нея доказателства (вж. параграф 24 по-горе). Вместо това той изцяло отхвърля този иск, като прави разграничение между едноличния търговец, който е извършвал стопанска дейност, и жалбоподателката като физическо лице, и заключва, че жалбоподателката не може да претендира обезщетение за вреди за личното страдание, претърпяно от нея в резултат на дейността, която е извършвала в качеството си на бизнесдама (вж. параграф 35 по-горе). При достигането до това решение, Върховният административен съд не посочва мотиви за отклоняването от утвърдената национална съдебна практика (вж. параграф 40 по-горе).
74. На последно място Съдът отбелязва, че Върховният административен съд осъжда жалбоподателката да заплати около 4000 евро за разходи и разноски в края на производството за обезщетение за вреди, което е завела срещу общинския съвет (вж. параграф 36 по-горе). Следователно, въпреки че иска да използва компенсаторното средство за защита, предвидено в ЗОДОВ, жалбоподателката не може да получи обезщетение за липсата на изпълнение на съдебните решения в нейна полза. Не само че не получава дължимото ѝ изпълнение, но в резултат на това, че е направила опит да търси обезщетение, тя е била задължена да плати значителна сума за разходи и разноски на общината, която явно отказва да изпълни окончателните съдебни решения в нейна полза. Съдът намира, че вместо да предостави на жалбоподателката подходящо обезщетение за неизпълнението, това имуществено задължение значително допринася за тежестта, която трябва да понесе поради липсата на изпълнение на съдебните решения в нейна полза от страна на общинските власти.
75. С оглед на всичко изложено по-горе Съдът намира, че правното средство за защита съгласно чл. 1 от ЗОДОВ не предоставя на жалбоподателката обезщетение във връзка с оплакването ѝ по чл. 1 от Протокол № 1, като се има предвид как той е приложен от националния съд, произнасящ се по иска ѝ за обезщетение за вреди.
(б) Ускоряващо средство за защита по Кодекса от 2006 г.
76. Що се отнася до възможността за завеждане на изпълнително производство в съответствие с превантивното средство за защита по Кодекса от 2006 г., освен факта, че това средство за защита по дефиниция не може да доведе до обезщетение на жалбоподателката, Съдът вече е констатирал по-рано (вж. параграфи 50-52 по-горе), че по времето на приложимите факти в настоящия случай това средство за защита не е било ефективно.
(в) Заключение относно наличните ефективни правни средства за защита
77. С оглед на гореизложеното Съдът намира, че жалбоподателката не е разполагала с ефективни правни средства за защита във връзка с оплакването си пред Съда.
78. Следователно е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1.
III. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
79. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
А. Обезщетение за вреди
80. Жалбоподателката претендира 30 668 евро по отношение на неимуществени вреди и 227 981 евро по отношение на имуществени вреди.
81. В подкрепа на претенцията си за неимуществени вреди жалбоподателката представя психологическа оценка, извършена през януари 2014 г. от две вещи лица, които установяват, че неспазването от страна на властите на съдебните решения в нейна полза има опустошително въздействие върху нейното психическо благополучие. По-конкретно, в резултат на продължителния спор с властите, продължил повече от две десетилетия, жалбоподателката е изчерпала вътрешните си ресурси за справяне и е страдала от трайна депресия и емоционална нестабилност, белязана от постоянни чувства на безнадеждност и отчаяние.
82. Що се отнася до претенцията ѝ за имуществени вреди, жалбоподателката посочва, че тя се състои от следните три елемента: (1) обезщетение за наема, който е плащала от 1 януари 1998 г. до 18 февруари 2006 г., който представлява неправомерно обогатяване на общината; (2) обезщетение за невъзможността ѝ да построи двуетажна сграда върху парцела, на който се намира магазинът; и (3) обезщетение за това, че е напълно лишена от възможността да придобие магазина при преференциални условия. Тя оценява, че тези елементи от претенцията са на обща стойност от 227 981 евро. Тази сума съответства по-конкретно на (1) 83 355 евро за наема, който тя е платила за горепосочения период; (2) 112 064 евро (224 128 лв.), представляващи разликата между пазарната стойност на сграда, която тя е възнамерявала да построи върху парцела, а именно 586 620 лв., и разходите, които такова строителство включва, а именно 362 492 лв.; и (3) 32 562 евро (63 685 лв.), което представлява разликата между цената, която е трябвало да плати за магазина през 2003 г., когато е издадено първото окончателно решение в полза на жалбоподателката, а именно 38 059 лв., и стойността на магазина през 2013 г., когато е изготвена експертната оценка, а именно 101,744 лв., които суми отчитат останалата част от живота на магазина. Жалбоподателката предоставя копие от договора, който е сключила с общинските власти по отношение на наема, както и експертен доклад по отношение на останалите два елемента по-горе.
83. Правителството твърди, че претенцията по отношение на неимуществени вреди е прекомерна, недоказана и неоснователна. То също оспорва и претенцията за имуществени вреди в нейната цялост като неприложима, спекулативна и неоснователна, без да предоставя конкретни елементи, които да обясняват позицията му.
84. Съдът счита, че при обстоятелствата по настоящото дело, обезщетението трябва да има за цел да постави жалбоподателката в положението, в което тя би била, ако не е настъпило нарушението (вж. Злинсат, спол с.р.о. срещу България (справедливо обезщетение), № 57785/00, § 39, 10 януари 2008 г.). Практиката на Съда е установила, че трябва да съществува ясна причинно-следствена връзка между претендираната от жалбоподател вреда и нарушението на Конвенцията и че в подходящ случай това може да включва компенсация за пропуснати ползи (вж., наред с други, Stretch v. the United Kingdom, № 44277/98, § 47, 24 юни 2003 г.). Точното изчисляване на сумите, необходими за пълно обезщетяване на имуществените загуби, претърпени от жалбоподателите, може да бъде предотвратено от присъщия несигурен характер на вредата, произтичаща от нарушението. Присъждане все пак може да бъде направено, независимо от големия брой неизмерими елементи, свързани с оценката на бъдещи загуби, макар че колкото е по-голяма е продължителността на времето, толкова по-несигурна е връзката между нарушението и вредата. Въпросът, който трябва да бъде решен в такива случаи, е нивото на справедливо обезщетение по отношение както на минали, така и на бъдещи имуществени загуби, което е необходимо да бъде присъдено, като въпросът трябва да бъде решен от Съда по негова преценка, като вземе предвид какво е справедливото (вж. пак там, § 48, и Lustig-Prean and Beckett v. the United Kingdom (справедливо обезщетение), № 31417/96 и 32377/96, §§ 2223, 25 юли 2000 г.).
85. В разглеждания случай Съдът намира нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и на чл. 13 във връзка с него, тъй като жалбоподателката е имала легитимно очакване да ѝ бъде предложено да купи магазина при преференциални условия, незаконно е лишена от това очакване и не е имала ефективно правно средство за защита в тази връзка (вж. параграфи 62 и 78 по-горе). По този начин настоящият случай не се отнася до лишаване от съществуващо имущество или до безусловно задължение на властите да прехвърлят собственост (вж. Stretch, цитирано по-горе, § 50 и Басарба ООД срещу България (справедливо обезщетение), № 77660/01, § 22, 20 януари 2011 г.; и Кирилова и други срещу България (справедливо обезщетение), № 42908/98, 44038/98, 44816/98 и 7319/02, §§ 26-27, 14 юни 2007 г.).
86. Съдът смята, че това, от което е лишена жалбоподателката, е възможност да закупи магазина при преференциални условия и в крайна сметка да развива търговска дейност в него; държавата-ответник следователно трябва да коригира тази пропусната възможност. Що се отнася до различните елементи на претенцията на жалбоподателката за имуществени вреди, Съдът констатира следното. По отношение на претендираната сума за наем, която е платила между януари 1998 г. и февруари 2006 г., Съдът не намира връзка между констатираното от него нарушение, а именно неспазването на окончателните решения в полза на жалбоподателката от ноември 2003 г., и периода, посочен в претенцията за обезщетение за вреди, за който не е представено обяснение. Що се отнася до претенцията във връзка конструкцията, което тя е възнамерявала да построи върху парцела, Съдът я намира за спекулативна, особено с оглед на факта, че земята, върху която се намира магазинът по това време, не е част от имуществото, за което съдилищата са решили, че трябва да бъде предложено на жалбоподателката да закупи при преференциални условия (вж. параграф 7 по-горе). Накрая, що се отнася до сумата, за която се твърди, че представлява разликата в цените на магазина към момента на първото окончателно съдебно решение и към момента на изготвянето на експертния доклад, Съдът отбелязва, че тази сума се основава на експертен доклад, представен само от жалбоподателката, и че прогнозната стойност на магазина, посочена в него, зависи от оценката на неговия живот.
87. С оглед на гореизложеното Съдът смята, че течението на времето, големият брой неизмерими елементи и невъзможността за точно количествено изчисляване на загубата на дружеството на жалбоподателката, като се има предвид по-конкретно, че настоящият случай се отнася до търговски дейности, които включват рискове и известна степен на несигурност по отношение на използването и рентабилността на придобитото имущество, Съдът смята, че той трябва да се произнесе по справедливост (вж. Басарба ООД, цитирано по-горе, § 26). Следователно той взема предвид всички обстоятелства, които са му станали известни относно жалбоподателката и икономическата ситуация в България, и присъжда на жалбоподателката 25 000 евро за имуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума.
88. Що се отнася до неимуществените вреди, Съдът констатира, че неспазването на посоченото решение неизменно е причинило на жалбоподателката значително емоционално страдание. Следователно, решавайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателката 5000 евро по отношение на неимуществени вреди.
Б. Разходи и разноски
89. Жалбоподателката също претендира 3336 евро за разходи и разноски, направени във връзка с националното производство, и 4768 евро за разходи във връзка с производството пред Съда.
90. Правителството счита, че тези суми са прекомерни.
91. Според съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително и необходимо направени и са разумни по размер.
92. В настоящия случай, по отношение на разходите и разноските, направени в националното изпълнително производство, Съдът отново подчертава, че ще удовлетворява такива претенции само дотолкова, доколкото те се отнасят до констатираните от него нарушения (вж. Avdić and Others v. Bosnia and Herzegovina, № 28357/11, 31549/11 и 39295/11, § 51, 19 ноември 2013 г.; Дуралийски срещу България, № 45519/06, § 45, 4 март 2014 г.; и Пенчеви срещу България, № 77818/12, § 88, 10 февруари 2015 г.). Следователно той присъжда на жалбоподателката 3336 евро, направени във връзка с производството за обезщетение за вреди пред националните власти, в което жалбоподателката търси обезщетение за нарушението на Конвенцията, констатирано в настоящия случай.
93. По отношение на разходите и разноските, направени пред този Съд, като взима предвид документите, с които разполага и горните критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 4500 евро.
94. Съответно Съдът присъжда сумата от 7836 евро като общо присъждане по тази позиция.
В. Лихва за забава
95. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията;
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1;
4. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) 25 000 евро (двадесет и пет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;
(ii) 5 000 евро (пет хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(iii) 7 836 евро (седем хиляди осемстотин тридесет и шест евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски, 3000 евро (три хиляди евро) от които да се платят директно по банковата сметка представителите на жалбоподателката;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателката за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 19 януари 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан Бласко Ангелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy