ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО СТАЙКОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 16282/20)
РЕШЕНИЕ
Член 5 § 3 • Разумност на задържане под стража • Липса на мотиви за заключенията на съдебните органи относно съществуването на риск за жалбоподателя да извърши престъпления, да упражни натиск върху свидетелите или да се укрие от правосъдието, ако бъде освободен, при наличието на правдоподобни мотиви да бъде подозиран, че е участвал в престъпна група, организирана за лична изгода • Липса на „достатъчно“ мотиви, дори ако могат да се приемат за „уместни“ след първоначалния период на задържането под стража или най-малко след изпращане на делото в съда
СТРАСБУРГ
08 юни 2021 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Стайков срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:
Тим Айке, председател,
Йонко Грозев,
Армен Харутюнян,
Габриеле Кучко-Щадлмайер,
Пер Пастор Виланова,
Жолиен Шукинг,
Ана Мария Гуера Мартинс, съдии,
и Илсе Фрайвирт, заместник секретар на отделението,
Като взе предвид жалба (№ 16282/20) подадена на 7 април 2020 г. срещу Република България от българския гражданин - г-н Миню Стайков („жалбоподател“) на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“)
Като взе предвид решението на Съда оплакванията по член 5 §§ 3 и 4 и по член 18 от Конвенцията относно задържането на жалбоподателя, както и отхвърлянето на жалбата в останалата й част като недопустима да бъдат комуникирани на Българското правителство („правителството“) ,
Като взе предвид становищата на страните,
След разисквания в закрито заседание на 18 май 2021 г.,
Постанови следното решение:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. В рамките на образувано срещу жалбоподателя наказателно производство е постановено предварителното му задържане. Като се позовава на чл. 5 § 3 от Конвенцията, той се оплаква от прекомерната продължителност на задържането му. Съгласно член 5 § 4 от Конвенцията жалбоподателят твърди, че не е осъществен ефективен съдебен контрол относно законността и необходимостта на задържането му. Съгласно член 18 във връзка с член 5 той поддържа, че целта на задържането му е била различна от тези, изброени в последната разпоредба.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателят е роден през 1961 г. Задържан е в София. Пред Съда е представляван от адв. А. Попова, практикуваща в София.
3. Правителството се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
4. Жалбоподателят е бизнесмен, упражняващ търговска дейност в сектора на зърнените храни и алкохолните напитки. Той се ползва с известност сред обществото в България, където фактите по настоящата жалба са получили широко медийно отразяване. .
ОБРАЗУВАНЕ на първото наказателно производство СРЕЩУ жалбоподателя и неговото предварителното задържане.5. От преписката е видно, че жалбоподателят е бил задържан на 5 септември 2018 г. от органите на полицията.
6. С определение от 6 септември 2018 г., прокуратурата при специализирания наказателен съд (специализирана прокуратура) провежда разпит на жалбоподателя за участие в организирана престъпна група с користна цел , извършване на операции по пране на пари и капитали, както и складиране и търговия с акцизни стоки без поставяне на задължителните бандероли (чл. 321, ал. 2 и 3, чл. 256, ал. 1 и 2, и чл. 255, ал. 1 и 3 от Наказателно процесуалния кодекс (НПК)). Повдигнати са три обвинения за използване на неистински документи с цел неправомерно получаване на средства от държавния бюджет в особено голям размер, оценяван на 925 995 лв. ((BGN), т.е. 462 997 евро (EUR)), извършено с помощта на служител от държавната администрация и три обвинения за данъчна измама в размер на 79 542 BGN (т.е. 39 771 евро). Според обвинителния акт става въпрос за деяния, извършени между 2009 г. и 5 септември 2018 г. По същото наказателно производство са повдигнати обвинения срещу още шест други лица.
7. Отново на същата дата 6 септември 2018 г., жалбоподателят е задържан с постановление на прокурор.
8. На 8 септември 2018 г. по искане на прокурор, Специализираният наказателен съд, наричан по-нататък СНС постановява предварителното задържане на жалбоподателя. На първо място се посочва, че са налице множество доказателства, по-конкретно писмени документи и свидетелски показания, които дават основание да се приеме, че е налице основателно съмнение, че жалбоподателят е извършил престъпните деяния, за които му е повдигнато обвинение. СНС отбелязва след това, че няма риск жалбоподателят да се укрие от правосъдието и че може да бъде намерен на посочения от него адрес. Въз основа на доказателствата по делото съдът преценява, , че съществува опасност жалбоподателят да извърши нови престъпления, по-конкретно да се опита да повлияе на много свидетели, които все още не са били разпитани, както и на евентуални други обвиняеми или е налице риск от унищожаване на доказателства, като например заличаване на банкови транзакции, което може да препятства хода на наказателното разследване. В заключение, предвид факта, че производството е в началната си фаза, СНС постановява, че единствената мярка за процесуална принуда, която осигурява правилното провеждане на разследването е налагането на предварително задържане спрямо жалбоподателя.
9. С решение от 18 септември 2018 г. Апелативният специализиран наказателен съд, по-нататък „АСНС“ потвърждава решението на първоинстанционния съд, като преповтаря мотивите му. Добавя, че установяването на наличието на риск жалбоподателят да повлияе на свидетелите се обосновава от обективното обстоятелство, че е бил в близки отношения с тях. Освен това установява, че е било обективно възможно, ако бъде пуснат на свобода, да възпрепятства разследването по време на бъдещи данъчни проверки и контролни механизми, провеждани спрямо службите на Държавен фонд „Земеделие“, тъй като тези действия са важни за събиране на доказателствен материал по делото.
10. В становището си, което представя пред Съда, правителството посочва, че според писмо от 14 септември 2020 г., изпратено от прокуратурата при СНС до Министерство на правосъдието с оглед на процедурата, водена пред Съда, на 5 май 2019 г. предварителното задържане на жалбоподателя е изменено в друга мярка за процесуална принуда , а именно задължение да не напуска града на местоживеене без разрешение от компетентните органи (подписка). По делото няма копие от това решение и няма никакви други данни, които да указват, че жалбоподателят е бил освободен на тази последна дата.
11. Между впрочем преписката не съдържа други сведения за хода на това първо наказателно производство, което, както изглежда, е било висящо на датата, на която последните документи са били представени по жалбата, т.е. 12 февруари 2021 г.
ОБРАЗУВАНЕ на второто наказателно производство СРЕЩУ ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ и предварителното му задържане.Задържането на жалбоподателя по време на разследването, проведено от прокуратурата12. На 9 октомври 2018 г. наблюдаващият прокурор по първото наказателно производство издава постановление, в което отбелязва, че на 13 и 14 септември 2018 г. са събрани значителни по обем документи и свидетелски показания, които разкриват престъпления с различен предмет, от тези посочени в постановлението на прокуратурата от 6 септември 2018 г. (вж. параграф 6 по-горе). Вследствие на това той се разпорежда тези нови доказателствени материали да се отделят от текущото разследване и да се образува отделно досъдебно производство. Предмет на второто наказателно производство са следните престъпления: участие, в организирана престъпна група в периода от 2015 до 2018 г. с користна цел (член 321, ал. 2 и 3 от НПК) и с цел извършване на данъчни и документни престъпления, , както и три обвинения за получаване на кредити от фондовете на ЕС или предоставени на българската държава от ЕС въз основа на неверни сведения (член 248a, ал. 2 и, 5 от НПК). Накрая прокурорът определя като начална дата на разследването 18 юли 2018 г., когато е било извършено първото действие на полицията. Между впрочем той разпорежда удължаване на срока за извършване на разследването, без да посочва конкретна дата в постановлението.
13. В контекста на второто наказателно производство, на 3 май 2019 г., прокуратурата при СНС предявява обвинение на жалбоподателя и тринадесет други лица. Предмет на обвиненията срещу жалбоподателя са участие в организирана престъпна група с цел получаване на финансова облага или упражняване на незаконно влияние върху дейностите на държавните органи, както и две обвинения за получаване на кредити от фондовете на ЕС или на такива, предоставени на българската държава от ЕС. Прокуратурата прави искане спрямо жалбоподателя да бъде взета мярка за неотклонение задържане под стража.
14. На 7 май 2019 г., е проведено съдебно заседание на СНС относно искането за мярка за процесуална принуда. Защитникът на жалбоподателя иска освобождаването на клиента си, като е твърди, че не може да се направи основателно предположение, че той е извършил въпросните престъпления. Добавя, че искането на прокуратурата, внесено със закъснение от няколко месеца след образуване досъдебното производство, показва недобросъвестност, защото е има за цел само да удължи задържането под стража на жалбоподателя над законния срок, който изтича в рамките на първото наказателно производство. Накрая, адвокатът на жалбоподателя съобщава, че здравословното състояние на клиента му се е влошило и че не е налице риск за бягство.
15. С решение, което постановява същия ден, СНС уважава искането на прокуратурата и разпорежда задържането под стража на жалбоподател в рамките на второто наказателно производство. На първо място счита, че по отношение на жалбоподателя може да се направи основателно предположение за извършване на инкриминираните деяния. По-конкретно съдът уточнява, че множество документи свидетелстват, че той е в основата на създаването на множество дружества и че механизмът на създаването и функционирането им дава основание да се предположи, че под прикритието на тези дружества жалбоподателят е злоупотребил със средства от ЕС, в особено големи размери. По отношение на повдигнатото възражение, че жалбоподателят е бил уведомен за обвиненията едва в края на законния срок от предварителното му задържане по първото производство, СНС посочва, че разследването е водено активно, както и че това второ дело е представлявало съществена фактическа сложност и че предвид изложеното, ситуацията на жалбоподателя не е била изолиран случай в практиката. На второ място, СНС отбелязва, жалбоподателят е получавал адекватна медицинска помощ и правата му по време на задържането не са били нарушени. На трето място, се посочва, че жалбоподателят не се е опитал да се укрие от правосъдието. Отбелязано е обаче, че престъпленията, за които е повдигнато обвинение на жалбоподателя представляват висока обществена опасност , както и че той разполага с материални и интелектуални средства, които му позволяват да повлияе на свидетелите, да манипулира показанията им и по този начин да попречи на събирането на доказателства по време на разследването. С оглед на това СНС достига до заключението, че е налице риск жалбоподателят да извърши престъпление.
16. Жалбоподателят обжалва и на 27 май 2019 г. АСНС потвърждава решението на СНС. Най-напред отбелязва, че решението на прокуратурата да отдели част от материалите в друго наказателно производство не противоречи на закона или на правата на жалбоподателя и че не е необосновано, тъй като престъпленията, за които му е повдигнато обвинение, не са били идентични. Следователно преценява, че образуването на второто наказателно производство не е имало за цел да удължи неправомерно задържането на жалбоподателя. АСНС добавя, че наличието на основателно предположение, за извършване на инкриминираните деяния се основава, както на писмените документи, посочени от първоинстанционния съд, така и на множество свидетелски показания.. Освен това отбелязва, че жалбоподателя е считан за неосъждано лице, предвид реабилитирането, което е получил в миналото. След това отбелязва, че рискът от рецидив, дори и намален най-вече поради непрекъснатото задържане на жалбоподателя от 5 септември 2018 г. в рамките на първото наказателно производство (вж. параграф 5 по-горе), все още е налице. В аргументите си АСНС е взел предвид факта, че жалбоподателят вече е обект на наказателно преследване, както и вида и тежестта на инкриминираните деяния, в които е обвиняван в рамките на второто производство. По тази последна точка АСНС уточнява, че са включени три престъпни деяния, извършени в съучастие и свързани с усвояването на европейски средства, чийто размер възлиза на 5 207 277 лв. (т.е. 2 603 638 евро). Отбелязва, че всички тези обстоятелства разкриват не само поведение, което се отклонява от установения ред, но и значителна степен на опасност, която представлява престъпната дейност, в която е обвиняван самия жалбоподател. АСНС не посочва други обстоятелства в подкрепа на заключението си относно риска жалбоподателят да извърши нови престъпления. Накрая, в отговор на аргумента, формулиран от жалбоподателя, че той е единственият, който е задържан, а тринадесетте други обвиняеми са били освободени от прокуратурата на 5 май 2019 г., АСНС уточнява, че всяка принудителна мярка е била разгледана въз основа на индивидуални обстоятелства.
17. От материалите по делото се установява, че с решение от 18 октомври 2019 г., СНС отхвърля нова молба на жалбоподателя за отмяната или за изменение на мярката за задържане под стража с по-лека. Жалбоподателят обжалва това решение, като на 24 октомври 2019 г. АСНС го потвърждава, с аргумента, че по отношение на жалбоподателя е налице основателно съмнение. След това уточнява, че съдилищата никога не са заключавали, че е имало риск жалбоподателят да се укрие от правосъдието. Освен това отбелязва, че с оглед на предоставените му материали, няма причина да се смята, че съответното лице може да окаже натиск върху свидетелите. От друга страна, счита, че е налице риск жалбоподателят да извърши нови престъпления. Взема предвид вида на престъпната дейност и големия брой участващи лица: четиринадесет обвиняеми по висящото наказателно производство, голяма част от които служители на Държавен фонд „Земеделие“. Отбелязва, че откриването на множество забранени продукти и телефони, потвърдени с писмени доказателства и свидетелски показания, показва, че в действителност жалбоподателят извършва дейност, която противоречи на вътрешния правилник на центъра за задържане. И накрая, въпреки, че жалбоподателят е бил реабилитиран за престъпления, извършени в миналото, съдът не е игнорирал предходното му осъждане. Накрая АСНС отбелязва, че жалбоподателят получава медицинска помощ, подходяща за здравословното му състояние и че срокът на задържането му, изчислено от 3 май 2019 г. (вж. параграф 13 по-горе), не е бил прекомерен.
Задържане на жалбоподателя по време на съдебната фаза на процеса18. На 23 октомври 2019 г., специализираната прокуратура внася обвинителен акт срещу жалбоподателя и тринадесет други обвиняеми в СНС. Сред тях седем души са обвинени, че са участвали в организирана престъпна група, ръководена от жалбоподателя, и че са представили неверни сведения в държавния фонд „Земеделие“, с цел фиктивно изпълнение на условията за получаване на субсидии от европейските фондове. Петима други обвиняеми са служители на държавен фонд „Земеделие“, който са разглеждали заявленията за субсидиите. И накрая, последният обвиняем е адвокат от обкръжението на жалбоподателя. Прокуратурата посочва, че в хода на съдебното следствие следва да бъдат призовани седемдесет и седем свидетели, пет вещи лица и един преводач. От преписката е видно, че по време на предварителното разследване прокуратурата е изслушала множество свидетели.
19. С решение от 5 ноември 2019 г., СНС отхвърля нова молба за на жалбоподателя за изменение на мярката за неотклонение. Отбеляза наличието на основателни съмнения в извършване на инкриминираните деяния. За първи път отбелязва, че няма опасност жалбоподателят да извърши престъпление, но рискът да се укрие от правосъдието „не е бил нито изключен, нито хипотетичен“. СНС не предоставя мотиви в подкрепа на това заключение. Между другото отбелязва, че жалбоподателят е получавал подходящи и достатъчни медицински грижи по време на задържането му.
20. Жалбоподателят обжалва това решение. На 20 ноември 2019 г., АСНС го потвърждава, като отбелязва, че макар имотивите за първоинстанционното решение да са лаконични, и че никога не е имало риск жалбоподателят да се укрие от правосъдието, продължителното му задържане е оправдано от наличието на основателно съмнение в извършване на процесните деяния, установени въз основа на писмени документи, свидетелски показания и заключения на вещи лица. Освен това подчертава, че винаги е имало действителен риск от извършване на нови престъпления. Наличието на такъв риск произтича от тежестта и характера на престъпленията, за които има повдигнато обвинение, извършени най-вече при условията на продължавано престъпление и с участието на длъжностни лица. АСНС не се позовава на други обстоятелства в подкрепа на това заключение. По отношение на продължителността на задържането, установява, че разследването е продължило пет месеца и половина и че делото е внесено в съда. Според решаващия съд продължителността на задържането по време на делото не е била необоснована, предвид сериозността на обвиненията срещу четиринадесетте съучастници във връзка със предполагаеми злоупотреби със средства от Европейския съюз в особено големи размери, сложността на делото, както и необходимостта от разпит на голям брой свидетели и изслушване на вещи лица. Накрая преценява, че въпреки наличието на здравословни проблеми у жалбоподателя, същият има, получава необходимата медицинска помощ в болнична обстановка.
21. На 25 ноември 2019 г., по време на първото съдебно заседание за разглеждане на обвиненията срещу жалбоподателя (вж. параграф 35 по-долу), СНС е отхвърля още една молба за отмяна на мярката за неотклонение „задържане под стража“, като отбелязва, че наличието на основателни съмнения спрямо заинтересованото лице „винаги“ са придружавани от риск да се укрие от правосъдието. С решение от 11 декември 2019 г., АСНС потвърждава решението на СНС. Преценява, че жалбоподателят е получил необходимите здравни грижи по време на задържането и че след последното и съвсем скорошно съдебно решение, постановено по молбата за освобождаване на заинтересованото лице не е налице ново обстоятелство, което да оправдава изменението на мярката за неотклонение в по-лека.22. На 14 януари 2020 г., СНС отхвърля друга молба за освобождаване на жалбоподателя. С определение от 27 януари 2020 г., АСНС потвърждава акта на по-долната съдебна инстанция. Въззивната инстанция изключва риска жалбоподателят да се укрие от правосъдието, но приема, че е налице риск да извърши нови престъпления предвид тежестта на деянията, за които има повдигнато обвинение и опасността да се опита да окаже натиск върху свидетелите Други обстоятелства в тази връзка не се посочват. АСНС добавя, че продължителността на задържането не може да се счита за неразумна, предвид фактическата и правна сложност на делото, както и усърдието и регулярността, с които компетентният съд е насрочвал съдебните заседания и е разглеждал делото.
23. На 10 март 2020 г. СНС отхвърля ново искане за изменение на мярка за неотклонение на жалбоподателя. Определението е потвърдено от АСНС на 19 март 2020 г. Въззивният съд счита, че в допълнение към наличието на основателно съмнение спрямо жалбоподателя в извършване на инкриминираните деяния, е налице риск той да се укрие от правосъдието и да извърши нови престъпления, дори и същият да е с намален интензитет предвид продължителността на задържането. В тази връзка двете юрисдикции се позовават на тежестта на обвиненията и не посочват други мотиви в подкрепа на заключенията си. Що се отнася до продължителността на задържането АСНС отбелязва, че ако в действителност жалбоподателят е задържан повече от година, внасянето на делото в съда (вж. параграф 18 по-горе) е извършено преди изтичането на законоустановения срок от осем месеца за задържане по време на предварителното разследване. Добавя, че по време на съдебната фаза на производството няма законоустановен срок на задържането, с който съдът да е задължен да се съобразява и че следователно няма основание да се счита, че е налице забавяне в разследването.
24. На 8 май 2020 г., СНС отхвърля друго искане за освобождаване, определението е потвърдено от АСНС на 26 май 2020 г. Въззивната инстанция преценява, че няма промяна в обстоятелствата, която да позволява освобождаването на жалбоподателя и че все пак е налице, дори и намален риск от рецидив. Двете съдилища не излагат други мотиви в тази връзка. АСНС счита, че продължителността на задържането не противоречи на приложимия закон, нито е прекомерна спрямо посочените рискове, както и предвид факта, че СНС е положил всички необходими усилия да призове множеството участници в процеса и ежемесечно да провежда съдебни заседания.
25. По време на заседание на 10 юни 2020 г. в рамките на наказателно производство, СНС отхвърля нова молба за промяна на мярката за неотклонение „задържане под стража“ на жалбоподателя, като установява, че няма промяна в обстоятелствата.
26. На 1 юли 2020 г., АСНС потвърждава това определение. Двете съдебни инстанции отбелязват, че рискът от рецидив винаги е бил налице, доколкото свидетелите и голяма част от останалите обвиняеми са имали отношения на зависимост с жалбоподателя и че последният може да им повлияе. АСНС отбелязва, че с течение на времето се е променила само продължителността на задържането на жалбоподателя, но това обстоятелство само по себе си не е такова естество, че да промени оценката дали все още е налице реален риск. жалбоподателят да извърши ново престъпление. АСНС изяснява с други думи наличието на такъв риск не се обуславя от продължителността на задържането. Той добавя, че въпреки че жалбоподателят е бил задържан от около година и десет месеца, не трябва да се взема предвид продължителността на задържането на досъдебна фаза, а само това от съдебната фаза.
27. На 4 септември 2020 г., АСНС потвърждава определението на СНС от 25 август 2020 г. за отхвърляне на искане за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“. от Повтаря заключението за риска от рецидив, така както е бил формулиран в определението му от 1 юли 2020 г. Между другото посочва, че първоинстанционният съд е ръководи процесуалните действия с необходимото усърдие, по-конкретно предвид фактическата и правна сложност на делото и с оглед проведените множество съдебни заседания
28. На 7 октомври 2020 г., сезиран от ново искане на жалбоподателя, основаващо се преди всичко на здравословното му състояние, СНС кани медицинска комисия да представи становище и да вземе решение относно необходимостта от извършване на специализирана медицинска експертиза. СНС провежда съдебно заседание на 9 ноември 2020 г. С определение от същата дата, той потвърждава продължаването на задържането под стража на жалбоподателя. Повтаря аргументите, изложени в съдебните актове, с които се отхвърлят предишните искания на жалбоподателя, като се отбелязва, че рискът той да извърши престъпления все още е налице и че нищо не сочи, че този риск е хипотетичен или по-малък, предвид тежестта на обвиненията и преди всичко наличието на данни, които дават основание да се смята, че би могъл да повлияе на свидетелите. СНС не уточнява кои конкретно данни са в подкрепа на това заключение. Освен това счита, че няма никакво забавяне по наказателното производство, което разкрива характеристиките на фактическа и правна сложност, както и че заседанията са били насрочвани регулярно. В това определение съдът посочва, че жалбоподателят отдавна страда от значителен брой хронични заболявания, сред които исхемичен мозъчен инсулт. Според медицинско становище, изготвено на 27 октомври 2020 г., жалбоподателят е бил с ограничени двигателни способности, в стая се е движел с бастун, а на по-дълги разстояние - в инвалидна количка.
29. С определение от 18 ноември 2020 г., АСНС потвърждава първоинстанционния съдебен акт ведно с мотивите.
30. На 07 декември 2020 г., АСНС е провел съдебно заседание с оглед на последващото искане за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, подадена от жалбоподателя. Наред с другото, прокуратурата отбелязва, че повечето от свидетелите със сигурност са били разпитани, но добавя, че по време на съдебното следствие по делото е бил приобщен доклад, изготвен от Европейската служба за борба с измамите (OLAF), което евентуално може да наложи провеждането на разпити и на други свидетели. Отбеляза, че е налице сериозен риск жалбоподателят да се опита да повлияе на показанията на тези свидетели, ако бъде освободен. Защитникът на жалбоподателя отговаря, че все още не запозната с въпросния доклад на OLAF и по тази причина не може да изрази позиция по отношение на съдържанието и твърденията на прокуратурата за необходимостта от призоваване на нови свидетели. С определение, постановено същия ден, СНС отхвърля молбата за освобождаване, като повтаря мотивите, посочени в решенията от 9 и 18 ноември 2020 г. (вж. параграфи 28 и 29 по-горе). Добавя. че много от свидетелите, върху които може да се окаже влияние все още не са били изслушани. В това отношение отбелязва, че защитата не е допринесла за провеждането на производството в разумен срок, защото обвиняемите и представителите отлагат съдебните заседания или възпрепятстват провеждането на разпити на свидетелите. Не е ясно дали СНС е визирал, че и жалбоподателят стои в основата на гореизложените действия.
31. Жалбоподателят обжалва определението, с което се отхвърля искането за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“. На 18 декември 2020 г., АСНС се произнася, потвърждавайки това определение. Добавя, че дори и да не е налице риск жалбоподателят да се укрие от правосъдието, той може да повлияе на свидетелите или другите обвиняеми. Всъщност, някои от тях са имат с жалбоподателя йерархични отношения или са в родствена връзка с него. Това, според становището на АСНС, трябва да се разглежда като фактор, който обективно улеснява действителното упражняване на евентуално влияние върху показанията на тези лица. В подкрепа на това заключение АСНС отбелязва, че поведението на жалбоподателя по време на производството не е било безукорно. Съдът отбелязва, че е доказано, че е имал скрит мобилен телефон в болничната стая, където временно е бил лекуван, както и че е използвал този телефон, въпреки че това е забранено по време на задържане под стража. Нещо повече, в хода на предварителното разследване по първото наказателно производство, е имало пречки за провеждането на разпити на свидетели по време на задържането под стража на жалбоподателя. По-нататък АСНС констатира, че определени данни по делото навеждат на извода, че е налице опит за манипулиране на доказателствата чрез изготвяне на документи, с цел да бъдат използвани в съда. От това определение не е видно кои доказателства потвърждават участието на жалбоподателя в горепосочените действия.
32. На 18 януари 2021 г., СНС отхвърля искане за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя. Той обжалва това определение. На 1 февруари 2021 г., разглеждайки частната жалба, съдебният състав на АСНС с мнозинство отменя първоинстанционното определение и постановява изменение на мярка за неотклонение от „задържане под стража“ в „домашен арест“. Отбелязва, че е може да се направи основателно предположение, че жалбоподателят е извършил множеството тежки умишлени престъпления, през продължителен период от време, и че същото се основава на показанията на седемдесет и четирима свидетели, експертизи и документи, иззети от Министерството на земеделието и горите. Освен това посочва, че продължителността на задържането под стража по време на второто наказателно производство е повече от една година и осем месеца и че освен това трябва да се вземе предвид фактът, че жалбоподателят е бил задържан непрекъснато преди образуването на това производство. Отчита, че общата продължителност на лишаването от свобода на жалбоподателя е две години и пет месеца. За АСНС тази продължителност значително е намалила риска от рецидив или укриване. Освен това Съдът отбелязва, че рискът от оказване на натиск върху свидетелите е изключен, тъй като седемдесет и четири от седемдесет и седемте свидетели вече са били разпитани, а, писмените доказателства са приобщени към доказателствения материал по делото. Изтъкнати са съображения, в смисъл, че продължаването на задържането е равносилно на това жалбоподателят да се постави в ситуация да изтърпява наказание лишаване от свобода, което не е било наложено, още повече, че не е бил осъждан. Съдът отбелязва, че за жалбоподателя е налице висока степен на риск от укриване от правосъдието, като се имат предвид значителните финансови ресурси, с които разполага. Ето защо счита, че подходящата мярка е домашен арест под електронно наблюдение. Един от членовете на съдебния състав изразява особено мнение в полза на продължаване на „задържането под стража“ на жалбоподателя. Според особеното мнение на съдията жалбоподателят може да извърши икономически или документни престъпления, а чрез мярката за неотклонение „домашен арест“ няма да се избегне риска от укриване от правосъдието, като се имат предвид значителните му финансови ресурси. Изтъкнати са мотиви, че жалбоподателят може да извърши рецидив.
33. В особеното мнение се подчертава и факта, че по делото се съдържат препоръки и доклад, изготвен от OLAF. Според тези документи Европейската комисия е била уведомена за текущото наказателно производство и че във връзка с дейностите на жалбоподател, предмет на обвинителния акт, е препоръчала да се приспадне сума в размер на 2 662 438,85 евро от отпуснатото на България финансиране. В особеното мнение се посочва, че е имало препоръка да се спре плащането на сумата от 3 554 121,69 евро, която е била първоначално предназначена за България.
РАЗВИТИЕ на второто наказателно производство в съдебната му фаза34. На 25 октомври 2019 г., съдията докладчик по второто наказателно производство насрочва девет съдебни заседания за периода от 25 ноември 2019 г. до 17 февруари 2020 г.
35. На съдебното заседание от 25 ноември 2019 г. СНС приема за разглеждане граждански иск, заведен от министъра на финансите от името на държавата в рамките на наказателното производство. Разглежда и отхвърля молбите за отвод от членовете от състава на съда и прокурорите, възражения във връзка с подсъдността му, доводи за прекратяване или спиране на наказателното производство, аргументи, изведени от твърдени нередности на производството, както и молби за промяна на наложени на обвиняемите принудителни мерки. След консултации с адвокати по защитата, СНС променя датите на бъдещите съдебни заседания, последното от които се насрочва за 14 април 2020 г.
36. В писмо от 27 октомври 2020 г., изпратено до Министерството на правосъдието, председателят на СНС посочва, че в рамките на второто наказателно производство са насрочени двадесет и едно съдебни заседания в периода между 23 октомври 2019 г., датата на внасяне на обвинителния акт в съда (вж. параграф 18 по-горе), и датата на писмото, т.е. за период от дванадесет месеца. Жалбоподателят и защитникът му присъстват на всички тези съдебни заседания. Само в един случай адвокатката на жалбоподателя е поискала осемдневно отлагане на съдебното заседание по здравословни причини. Между впрочем видно от материалите по делото СНС неколкократно отлага съдебни заседания и насрочва нови такивапоради неявяване на някои от обвиняемите или техните защитници.
37. На 25 януари 2021 г., прокуратурата представя на СНС документите от OLAF, за да бъдат разгледани. Видно от последните материали, представени по жалбата на 12 февруари 2021 г., изглежда, че към тази дата производството все още е висящо.
ИСК за обезщетение за вреди38. В приложение към становището си правителството представя копие от иск за вреди, който жалбоподателят е предявил на 3 май 2019 г. пред Софийски градски съд срещу прокуратурата и специализираните наказателни съдилища. Искът, с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 52 по-долу) се основава на претенция за възмездяване на претърпени вреди във връзка с твърдени нарушения на чл. 5 §§ 2, 3 и 4 от Конвенцията.. Жалбоподателят се позовава на задържането си от 6 септември 2018 г. (вж. параграф 6 по-горе). Страните не са уведомили Съда за хода на това производство. Според публичната информация, събрана от регистратурата на интернет страницата на Софийски градски съд, на 4 февруари 2021 г. този съд е отхвърлил иска на жалбоподателя.
39. По-конкретно, съдът отбелязва първо, че разпоредбата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, на която жалбоподателят основава своите искания, наистина е приложима в случай на нарушение чл. 5 §§ 2 до 4 от Конвенцията. Относно отхвърлянето на оплакването на жалбоподателя за нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията, съдът се мотивира по следния начин:
„Исковата молба съдържа твърдения, според които продължителността на задържането на жалбоподателя, т.е. осем месеца, не е било „разумно“ по смисъла на чл. 5 § 3 от Конвенцията. Тези твърдения се основават на обръщането на доказателствената тежест, която би била наложена на жалбоподателя, и на пълното непознаване на обстоятелствата, които е посочил, най-вече реабилитирането му, наличието на семеен живот, влошаването на здравословното му състояние поради липса на медицински грижи. По съществото си тези твърдения са насочени срещу правилността на съдебните актове, с които се отхвърлят молбите на жалбоподателя за освобождаване. Според (...) Закона за съдебната власт правилността на съдебните актове подлежи на инстанционен контрол в случаите, предвидени от закона. В настоящия случай става въпрос за производство, предвидено в Наказателно-процесуалния кодекс. Няма законово основание, според което общите граждански съдилища да могат да извършват извънреден, последващ, специален или ad hoc контрол на актовете, постановени в рамките на наказателното производство дела (...) “
40. По отношение на оплакването за твърдяното нарушение на чл. 5 § 4, Софийски градски съд постановява следното:
„Според доказателствата (...) жалбоподателят е можел да обжалва акта, с който му е била наложена принудителна мярка, и тези, с които се отхвърлят исканията му за изменение на тази мярка. Съдебните състави се произнесоха в рамките на съдебно заседание, което се проведе в присъствието на жалбоподателя, след като се изслушаха становищата на страните. Представените аргументи засягат по същество правилността на самите актове, те не могат да са предмет на съдебен контрол пред настоящия граждански състав, поради мотивите, които вече бяха изложени в това решение. “
41. Не е известно дали жалбоподателят е обжалвал решението от 4 февруари 2021 г.
Хронология на производството пред Съда по конкретния случай42. На 7 април 2020 г., жалбоподателят подава настоящата жалба до Съда.
43. На 16 юли 2020 г., Съдът комуникира жалбата на страните. В рамките на безспорната фаза, чийто краен срок е определен за 1 септември 2020 г., той приканва страните със съдействието на регистратурата на Съда да разгледат условията за сключване на приятелско споразумение и ако е необходимо да формулират предложения в тази връзка. Съответните части на писмото от секретаря на отделението, адресирано до жалбоподателя, гласят както следва:
„Приканвам Ви (...) да ме уведомите (...) за становището Ви относно доброволно уреждане на спора и да ми представите евентуалните Ви предложения, по-конкретно относно претърпени неимуществени вреди и разходите и разноските.
Необходима е строга поверителност при преговорите, водени във връзка с доброволно уреждане. Всяко предложение или становище в тази връзка трябва да бъдат изложени в отделен документ, чието съдържание не трябва да се посочва в никое от становищата, представени в рамките на основната процедура. “
44. На 6 август 2020 г., защитникът на жалбоподателя - г-жа Попова представя калкулирано предложение за доброволно уреждане, което правителството не приема. Страните не са постигнали приятелско споразумение и с писмо от 4 септември 2020 г. секретарят на отделението ги е приканил да представят становищата си по отношение на допустимостта и основателността на комуникираните оплаквания в рамките на спорна фаза. По-конкретно на 5 ноември 2020 г., г-жа Попова е била поканена да представи от името на жалбоподателя становище и претенциите на последния по отношение на справедливото обезщетение. По тази точка съответното писмо гласи следното:
„В съответствие с указанията на заместник-председателя на отделението, Ви приканвам да ми изпратите в срок до 17 декември 2020 г. (...) претенциите за справедливо обезщетение(...)
По отношение на претенциите за справедливо обезщетение, обръщам внимание на чл. 60 от правилника. Припомням Ви, че ако калкулираните претенции и необходимите доказателствени документи не бъдат представени в определения за целта срок, отделението ще отхвърли цялата или част от молбата за справедливо обезщетение, дори ако страната-жалбоподателя е посочила своите претенции на това основание на предходен етап от производството.
Критериите, установени от съдебната практика на Съда при произнасяне на справедливо обезщетение (чл. 41 от Конвенцията), са: 1) имуществената вреда, т.е. действително претърпените загуби като пряка последица от твърдяното нарушение, които ще бъде установено; 2) неимуществената вреда, т.е. обезщетение за страданията и затрудненията, произтичащи от това нарушение; и 3) разноските и разходите, направени за предотвратяване или отстраняване на твърдяното нарушение на Конвенцията, както в националния правен ред, така и в процедурата в Страсбург. Тези разходи трябва да бъдат подробно изброени; трябва да се докаже, че са действително, необходимо и разумно направени.
Към молбите Ви трябва да се приложат необходимите доказателства, като фактури, разписки за хонорари и т.н. След това правителството ще бъде поканено да представи своите коментари в тази връзка. “
45. В рамките на така определения за жалбоподателя срок, г-жа Попова е представила становище в отговор на това на правителството, но не е представила претенции за справедливо обезщетение, което е установено от регистратурата с писмо от 14 януари 2021 г. Впоследствие, в писмо от 28 януари 2021 г. г-жа Попова е обяснила, че е смятала, че вече е била отговорила на молбата за представяне на претенции за справедливо обезщетение, като е била формулирала предложение за сключване на приятелско споразумение в писмото, което е била изпратила по време на безспорната фаза. Добавя, че жалбоподателят е претендирал присъждане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, както и за възстановяване на разноски за процесуално представителство, направени във връзка с производството пред Съда. С писмо от 1 февруари 2021 г., регистратурата уведомява адв. Попова, че тези молби са били подадени извън срока, определен за тази цел в спорната фаза на производството, и че Съдът ще се произнесе по въпроса за приобщаването към материалите по жалбата на претенциите за справедливо обезщетение.
Други ОТНОСИМИ факти46. На 30 май 2019 г., жалбоподателят подава жалба до Съда във връзка с първото наказателно производство и задържането му по време на него. Наред с други мотиви, той се позовава на иска за вреди , който подава на 3 май 2019 г. пред Софийски градски съд (вж. параграф 38 по-горе). На 5 септември 2019 г., като заседава в състав с единствен съдия, Съдът обявява жалбата за недопустима.
47. В точка 69 от формуляра за жалба, представен по настоящото дело на 7 април 2020 г. (параграф 42 по-горе), защитникът на жалбоподателя предоставя следните сведения:
„През месец април или май 2019 г. жалбоподателят подава жалба чрез адвокат [Е.Н.]. Същата съдържа твърдения за нарушаване на правото на справедлив процес и за неправомерно задържане. Адвокат [Е.Н] съобщава, че няма възможност да отиде в кантората си, за да вземе номера на жалбата поради мерките за изолация и ограниченията за пътуване, предприети в рамките на пандемията от COVID-19. “
ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
Задържането под стража и исканията за изменение на мярката за неотклонениеНа етап досъдебно производство48. Чл. 63, ал.1, от НПК предвижда възможност за задържане под стража на обвиняемия, когато е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което налага лишаване от свобода и съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление. Първоинстанционният съд след провеждане на открито съдебно заседание с участието на прокурора, обвиняемия и защитника му постановява задържане под стража (чл. 64, ал.1 и 3 от НПК).
49. Обвиняемият може по всяко време на досъдебното производство да поиска изменение на мярката за неотклонение задържане под стража чрез прокурора, който незабавно следва да изпрати делото в съда (чл. 65, ал.1 и 2 от НПК). Съдът разглежда всички обстоятелства относно законността на задържането (ал.4 от същата разпоредба). Определението на първоинстанционния съд може да се обжалва пред горестоящия съд, който разглежда делото в открито заседание с участието на страните (алинеи 7 и 8 от същата разпоредба).
50. Съгласно чл. 63, ал.4 от НПК задържането под стража в рамките на досъдебното производство не може да продължи повече от осем месеца, ако лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление. След изтичане на този срок, прокурорът е задължен незабавно да освободи задържания (ал.5 от същата разпоредба).
В хода на съдебната фаза51. След приключване на досъдебното производство, при наличие на основание за това, прокурорът изготвя обвинителния акт (чл. 246, ал.1 от НПК) и го изпраща до компетентния съд. На този етап от производството обвиняемият може да подаде искане за изменение на мярката за неотклонение във всеки един момент. Приложимата в случая част от чл. 270 от НПК следва да се чете по следния начин:
„1) Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.
2) Съд се произнася с определение в открито заседание. (...) “
Отговорност на държавата в случай на задържане52. Чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, вкл. измененията му от 2012 г. и примерите от съдебната практика на националните съдилища за прилагането му са обобщени в решението по делото Тони Костадинов срещу България(№ 37124/10, §§ 48-50, 27 януари 2015 г.) и решенията Колев срещу България ((реш.), № 69591/14, §§ 12-20, 30 май 2017 г.) и Цонев срещуБългария ((реш.), № 9662/13, §§ 29-41, 30 май 2017 г.).
53. В рамките на настоящата жалба правителството представи два примера за прилагане на тази разпоредба по дела, свързани с отговорността на съдилищата за обезщетение при нарушение на чл. 5 от Конвенцията.
54. Първият от тези примери е решение на Бургаския районен съд, който е счел, че разглежданото задържане под стража не е отговаряло на изискванията на чл. 5 § 1 от Конвенцията и е осъдил Бургаската прокуратура и Върховния административен съд да заплатят обезщетение на жалбоподателя (реш. № 1861 от 25.11.2015 г. по гр. д. № 5349/2014 г., РС Бургас). Решенията Колев и Цонев, посочени по-горе, се позовават на това решение. Съдът е отбелязал, че при обжалване, решението е било потвърдено от Бургаския окръжен съд, чието решение е било висящо по същество пред Върховния касационен съд (Колев, § 20, и Цонев, § 40, посочени по-горе решения). Според информацията, събрана в регистратурата на Съда, производството по въпросното дело е приключило на 15 декември 2017 г. с окончателно решение на Върховния касационен съд, с което се отменя решението на окръжния съд, отчасти ангажиращо отговорността на Върховния административен съд. Върховният съд преценява, че дори и ако жалбоподателят е понесъл вреди вследствие на нарушение на чл. 5 § 4 и е имал право на обезщетение, той може да претендира за това обезщетение единствено пред органите на полицията, които действително са причинили тези вреди. Всъщност Върховният административен съд не може да бъде държан отговорен за посоченото нарушение, тъй като е упражнявал съдебен контрол върху акта, постановяващ задържането, а мотивите за решението му не показват нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията. Този окончателен акт не подлежи на последваш съдебен контрол в хода на производство, инициирано по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Върховният касационен съд застъпва становището, че дори и при упражняване на новото вътрешноправно средство за защита, предвидено в чл. 2 от този закон от 2012 г. да се установи нарушение на чл. 5 и да се присъди обезщетение, , то това не може да дава основание за преразглеждане на влязъл в сила съдебен акт. В допълнение не може да се установи никаква причинно-следствена връзка между разглеждания съдебен акт и установеното нарушение. По-конкретно, установените вреди не са в резултат от акта на Върховния административен съд, произнесъл се една година след края на задържането, а от нередности, допуснати по време на това задържане. Върховният съд посочва, че жалбоподателят е разполагал с възможността да поиска обезщетение от органите на полицията (реш. № 176 от 15.12.2017 г. по гр. д. № 4624/2016 г., ВКС, III г. о.).
55. Второто решение, представено от правителството, е постановено от Районен съд Провадия на 7 август 2020 г. Този съд признава наличието на вреди, произтекли от нарушение на чл. 5 §§ 1 и 2 от Конвенцията при полицейско задържане, поради което държавата трябва да изплати обезщетение. То обаче не е дължимо от Върховния административен съд и съдът уточнява, че жалбоподателят може да се обърне към полицейските органи (реш. № 202 от 07.08.2020 г. по гр.д. д. № 269/2020 г., РС - Провадия). Останалата част от производството не е известна.
56. Освен това не е налице влязло в сила съдебно решение, от което да е виден подходът на гражданските съдилища при разглеждане на искове, с правно основание чл. 2, ал.1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, имащи за предмет твърдени нарушения на чл. 5 §§ 3 и 4 от Конвенцията, и които са били предявени, , докато наказателното производство срещу обвиняемия е било висящо и без да е била установена незаконността на задържането.
ПО ПРАВОТО
ПО ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 §§ 3 И 4 ОТ КОНВЕНЦИЯТА57. Жалбоподателят твърди, че националните съдилища не са мотивирали в достатъчна степен решенията си, с които е продължено задържането му след 6 септември 2018 г. Добавя, че разглеждането, извършено от специализираните наказателни съдилища, дали задържането е било законно и необходимо, не е било ефективно.
Той се позовава на член 5 § 3 от Конвенцията, който гласи следното:
„Всеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда. “
Всеки арестуван или лишено от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице “
По допустимосттаСтановища на странитеa) Правителството
58. Правителството поддържа, че жалбоподателят се опитва умишлено да заблуди Съда , като не представя информация, за заведен иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди пред националните съдилища (вж. параграф 38 по‑горе) относно задържането му по време на първото наказателно производство. Посочва, че в точка 69 от формуляра за жалба (вж. параграф 47 по-горе) не се споменава този иск. С аргумента, че посоченото гражданско производство е със същия предмет като този по настоящото дело, правителството счита, че е налице злоупотреба с правото на индивидуална жалба.
59. Освен това правителството пледира и за неизчерпване на вътрешноправни средства за защита относно оплакванията на жалбоподателя относно задържането му в периода от 6 септември 2018 г. до 5 май 2019 г. В тази връзка се изтъква , че на тази последна дата, задържането, постановено в рамките на първото наказателно производство, приключва и се изменя в по-лека принудителна мярка, която не предвижда лишаване от свобода (вж. параграф 10 по-горе). Счита, че след приключване на задържането, жалбоподателят има възможността да се възползва от средството за защита, предвидено в член 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Доколкото жалбоподателят е прибягнал до прави опит да използва това вътрешноправно средство за защита и производството все още е висящо, правителството счита, че оплакванията относно задържането през посочения период, трябва да бъдат отхвърлени. В допълнение е повдигнато възражение за недопустимост поради неспазване на шестмесечното правило относно този период на задържане, като се има предвид, че същият приключва на 5 май 2019 г. и поради това срокът за подаване на жалбата следва да се изчислява, считано от тази дата,. Следователно срокът е изтекъл много преди подаването на жалбата на 7 април 2020 г.
60. Накрая, правителството твърди, че оплакването по чл. 5 § 4 е несъвместимо ratione materiae с Конвенцията, доколкото мярката за задържане под стража на жалбоподателя е била заменена с домашен арест на 1 февруари 2021 г. (вж. параграф 32 по-горе) и че следователно чл. 5 § 4 вече не се прилага.
b) Жалбоподателят
61. В становището, което е представила на 17 декември 2020 г., адвокатът на жалбоподателя посочва, че във формуляра за жалба е споменала, че друг процесуален представител е завел иск от името на жалбоподателя (вж. параграф 47 по-горе). Тя заявява, че тъй като към момента на подаване на жалбата не е разполагала с копие на исковата молба, предявена пред националния съд, не е била в състояние да прецизира информацията. Тя потвърждава, че жалбоподателят е инициирал производство за обезщетение на вреди във връзка със задържането му от 5 септември 2018 г. до 5 май 2019 г., както и че производството е все още висящо. По този начин, жалбоподателят по същество възразява на твърдението на правителството за злоупотреба с правото на индивидуална жалба.
62. Жалбоподателят твърди между другото, че този иск за вреди не може да се счита за ефективно средство за защита, доколкото, според него, не дава право на гражданските съдилища да се произнасят относно законността на задържането и да разпоредят освобождаването му. Той добавя, че това правно средство не позволява установяване на възможни законодателни пропуски, като например липса на законово ограничение за задържане под стража по време на съдебната фаза, докато в НПК такива ограничения са предвидени за задържане по време на досъдебната фаза (вж. параграф 50 по-горе). Счита, че това производство дава възможност само за парично обезщетение, ако са налице основания за това, което в неговия случай е недостатъчно. Накрая, жалбоподателят приканва Съда да разгледа задържането му като продължаващо положение, считано от 5 май 2019 г., противно на това, което поддържа правителството (вж. параграф 59 по-горе), и че следователно условието за шестмесечен срок е било спазено в конкретния случай.
63. Жалбоподателят смята накрая, че оплакванията му са допустими, въпреки че на 1 февруари 2021 г. мярката за неотклонение е изменена в по-лека такава, а именно домашен арест (вж. параграф 32 по-горе).
Преценката на Съдаa) По точката дали е налице злоупотреба с правото на индивидуална жалба
64. Съдът припомня, че според съдебната му практика искането е прекомерно, ако умишлено се основава на неверни факти, които имат за цел да го заблудят (вж., сред другите X и други срещу България [GC], № 22457/16, § 145, 2 февруари 2021 г. и Gross c. Suisse [GC], № 67810/10, § 28, ЕСПЧ 2014). Непълната и следователно подвеждаща информация може също да представлява нарушение на правото на индивидуална жалба, особено когато се отнася до същината на делото и жалбоподателят не обяснява в достатъчна степен защо не разкрива съответната информация. Същото важи и когато в хода на производството пред Съда настъпят нови и съществени за делото обстоятелства и въпреки изричното задължение, което има по чл. 47 § 7 от Правилника, жалбоподателят не уведоми Съда за тях, като по този начин препятства възможността произнасянето по делото да се осъществи при пълно познаване на фактите. Въпреки това, дори и в такива случаи, намерението на жалбоподателя да подведе Съда винаги трябва да бъде установено с достатъчна сигурност (Gross, посочен по-горе § 28 и цитираните там препратки към съдебната практика).
65. В конкретния случай Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е изпратил до Съда нито копие исковата молба за вреди, предявена пред гражданските съдилища, нито копие от решението, постановено от Софийски градски съд на 4 февруари 2021 г. (вж. параграф 38 по-горе). Вярно е, че жалбоподателят е задължен да представи въпросните документи по своя инициатива, веднага щом има възможност, особено след като защитникът му признава , че към момента на подаването на жалбата не са разполагали с тях (вж. параграф 61 по-горе). Въпреки това, дори ако жалбоподателят не се позовава изрично на това производство в точка 69 от формуляра за жалба, както подчертава правителството (вж. параграф 58 по-горе), той уведомява Съда за наличието на иск с такъв предмет. По този начин Съдът е в състояние да установи, че в рамките на тази последна жалба жалбоподателят е посочва, че въпросното гражданско производство е висящо пред националните съдилища (вж. параграфи 46-47 по-горе). При тези обстоятелства Съдът не може да установи с достатъчна сигурност намерението на жалбоподателя да го подведе. Между другото Съдът отбелязва, че жалбоподателят като цяло оспорва, още дори преди Софийски градски съд да се е произнесъл по исковата молба (вж. параграф 38 по-горе), ефективността на производството за обезщетение на вреди в контекста на задължението му да изчерпи вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 62 по-горе).
66. Ето защо Съдът отхвърля възражението на правителството за злоупотреба с правото на индивидуална жалба.
b) По отношение на изчерпването на вътрешноправните средства за защита и спазване на условието за шестте месеца
67. Общите принципи относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита бяха припомнени от Голямата камара в Решение по делото Vučković et autres c. Serbie ((предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77 на 25 март 2014 г.).
68. Най-напред съдът отбелязва, че тезата на правителството, според която жалбоподателят не е изчерпил вътрешноправните средства за защита, се състои в това, че последният може да предяви иск на основание на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, в редакцията му, която е в сила от 15 декември 2012 г., като се вземе предвид най-вече фактът, че задържането за периода от 6 септември 2018 г. до 5 май 2019 г. е приключило (вж. параграф 59 по-горе). На второ място правителството не повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита относно периода след 5 май 2019 г. По този начин, изглежда, се счита, че въпросното вътрешноправно средство за защита е ефективно и че следва да бъде използвано по отношение на задържане, което вече е приключило, а не за такова, което все още продължава.
69. Това е и позицията, която Съдът е имал възможност да изрази по скорошни дела, когато е проверявал адекватността на вътрешноправното средство за зашита след законодателната реформа през 2012 г. Всъщност, предвид компенсаторния си характер, разглежданото средство за защита може да представлява достатъчна обезвреда при твърдени нарушения на чл. 5 в случаите, след приключване на процесното положение, несъвместими с чл. 5 от Конвенцията (Колев срещу България (реш.), № 69591/14, §§ 32-42, 30 май 2017 г.; Цонев срещу България (реш.), № 9662/13, §§ 52-70, 30 май 2017 г.; и Стефанов срещу България (реш.), № 51127/18, §§ 68-69, 8 септември 2020 г.). От тук следва, че за да се отговори в конкретния случай на въпроса дали жалбоподателят е трябвало с оглед на изчерпване на вътрешноправните средства за защита, да използва посоченото компенсаторно средство за защита, трябва да се установи дали въпросното задържане е приключва на 5 май 2019 г., както посочва правителството (вж. параграф 59 по-горе).
70. В тази връзка, на първо място, Съдът отбелязва, че спрямо жалбоподателя е постановена мярка за неотклонение задържане под стража в рамките на две отделни наказателни производства, като второто е било образувано въз основа на нови обвинения (вж. параграфи 12-13 по-горе). Посоченият от правителството акт, според който задържането под стража на жалбоподателя е заменено от принудителна мярка без лишаване от свобода, не е приложено към преписката (вж. параграф 10 по-горе). В допълнение, няма документи по делото, от които да следва, че жалбоподателят е бил освободен на 5 май 2019 г. Правителството официално се позовава на този акт, който не е включен към досието по жалбата, без да разяснява как е извършено това освобождаване, при условие, че жалбоподателят твърди, че изобщо не е освобождаван (вж. параграф 62 in fine по-горе). На второ място, от решенията на националните съдилища е видно, че въпреки, че те не считат, че срокът на задържането обхваща и задържането на жалбоподателя, което е разпоредено в рамките на първото наказателно производство (вж., например, параграф17 in fine по-горе), никога не са признавали, че жалбоподателят е освободен след 5 май 2019 г. Накрая и преди всичко, в определенията, постановени по исканията за изменение на мярката за неотклонение задържане под стража, постановени съответно на 27 май 2019 г. и на 1 февруари 2021 г., АСНС изрично признава, че в хода на образуваните срещу жалбоподателя наказателни производства, същият непрекъснато е бил задържан под стража (вж. параграфи 16 и 32 по-горе).
71. С оглед на тези данни, Съдът не може да заключи както правителството, че жалбоподателят е бил освободен на 5 май 2019 г. В действителност счита, че от 6 септември 2018 г. жалбоподателят се намира в положение на непрекъснато лишаване от свобода (вж. параграф 6 по-горе). Тези данни са достатъчни, за да може Съдът да установи, в конкретния случай, че компенсаторното средство, предвиден в чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, не предоставя ефективна защита, до която жалбоподателят следва да прибегне в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Следователно в настоящото дело не е необходимо да се разглежда въпроса, свързан с практическото прилагането на това вътрешноправно средство за защита от гражданските съдилища, а именно когато следва да се произнесат относно отговорността на наказателните съдилища в случаите, когато се твърди, че актовете им дават основание за установяване на нарушение на чл. 5 от Конвенцията.
72. Същите мотиви налагат и извода, че няма необходимост да се установява дали шестмесечният срок, предвиден в чл. 35 § 1 от Конвенцията, е започнал да тече след 5 май 2019 г. по отношение на оплакването, свързано с периода на задържане, предхождащ тази дата понеже жалбоподателят не е бил освободен.
73. Следователно възраженията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и неспазване на шестмесечния срок, повдигнати от правителството във връзка с периода на задържане между 6 септември 2018 г. и 5 май 2019 г. следва да бъдат отхвърлени.
c) Относно допустимостта ratione materiae на оплакването по, чл. 5 § 4
74. Съдът веднага припомня, че поради тежестта си домашният арест се счита за лишаване от свобода съгл. чл. 5 от Конвенцията (uzadji c. République de Moldova , [GC], № 23755/07, § 104, 5 юли 2016 г., и цитираните там препратки към съдебната практика). В настоящото дело и според последните данни, представени по жалбата, задържането под стража на жалбоподателя е изменено на 1 февруари 2021 г. в домашен арест (вж. параграф 32 по-горе). При тези обстоятелства и с оглед на тази информация, нищо не дава основание да се счита, че жалбоподателят е възвърнал свободата си, така че в конкретния случай чл. 5 § 4 продължава да се прилага.
75. Следователно възражението за недопустимост ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията, което правителството повдига по отношение на оплакването по чл. 5 § 4 от Конвенцията следва да се отхвърли.
d) Заключение относно допустимостта
76. Като констатира, че оплакванията по чл. 5 §§ 3 и 4 от Конвенцията не са явно необосновани, нито недопустими на друго основание, посочено в чл. 35 от Конвенцията, Съдът ги приема за допустими.
По съществоПо твърдяно нарушение на член 5 § 3 от Конвенциятаa) Становища на страните
Жалбоподателят77. Жалбоподателят се оплаква от общата продължителност на задържането му под стража, две години и близо пет месеца, които според него са прекомерни. Той твърди, че второто наказателно производство срещу него служи като правно основание, за да бъде продължено задържането му, разяснявайки, че допустимият срок на задържане в рамките на досъдебното производство е изтичал, а делото все още не е било внесено в съда. Той добавя, че мотивите, изложени от съдилищата с оглед на множеството искания за изменение на мярката за неотклонение, за да обосноват задържането му, не са били нито относими, нито достатъчни, че никога не е разглеждана никаква друга мярка, която да гарантира явяването му по делото и че наказателното производство не е проведено с необходимото усърдие Накрая посочва, че НПК не ограничава продължителността на задържането по време на съдебното производство, за разлика от срока на задържане в досъдебната фаза (вж. параграф 50 по-горе).
Правителството78. Правителството отбелязва, че задържането на жалбоподателя в рамките на първото наказателно производство не е продължило повече от законоустановения срок от осем месеца (вж. параграф 50 по-горе). Продължава, като посочва, че предметът на второто наказателно производство явно се различава от този на първото, като според него, инкриминираните факти са различни и осъществяват различни престъпни състави, чието изпълнително деяние е извършено при други обстоятелства за време, място, начин на извършване и в преследване на различни цели. Следователно счита, че има основания за откриване на ново наказателно производство и постановяване на ново задържане под стража на жалбоподателя на това основание. По-нататък поддържа, че съдилищата са предоставили относими и достатъчни доводи, за да оправдаят оспорваното задържане. Посочва, че съдилищата са изтъкнали факта, че срещу жалбоподателя са повдигнати обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления, изразяващи се в участие в организирана престъпна група, за които са предвидени и съответни по тежест наказания. Според правителството е налице риск жалбоподателят да извърши рецидив или да окаже натиск върху свидетелите. И накрая, посочва, че в процесния период първоинстанционният съд е ръководил процесуалните действия по разглеждане на делото с необходимото усърдие, с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като насрочва двадесет и едно съдебни заседания за период от една година, дори по време на пандемията от корона вирус.
b) Преценката на Съда
79. Основните принципи, отнасящи се до чл. 5 § 3 от Конвенцията са обобщени в постановление Buzadji (посочено по-горе, §§ 84-91).
Периодът, който трябва да се вземе предвид80. Периодът, който трябва да се вземе предвид, по чл. 5 § 3 започва, когато лицето е задържано или лишено от свобода и приключва към момента на освобождаването му и/или при постановяване на съдебно решение, дори и от първоинстанционен съд, по повдигнатите му обвинения (Buzadji, посочено по-горе, § 85).
81. Съдът вече установи, че жалбоподателят е задържан под стража без прекъсване от 6 септември 2018 г. Накрая, задържането под стража е било изменено на 1 февруари 2021 г. в мярка за неотклонение домашен арест (вж. параграф 32 по-горе). Въпреки това Съдът отбелязва, че жалбоподателят не разширява обхвата на оплакването си и по отношение на домашния арест. Следователно анализът на продължителността на задържане ще се отнася. за период от две години, четири месеца и двадесет и шест дни от 6 септември 2018 г. до 1 февруари 2021 г. Тази продължителност обхваща периода на задържане по време на досъдебното производство и съдебната фаза, в противоречие, с това, което АСНС изглежда взема предвид при извършване на преценка на продължителността на задържането под стража (вж. параграф 26 по-горе).
Разумен характер на продължителността на задържането82. Съдът веднага отбелязва, че тази продължителност на задържането в конкретния случай би могла да бъде силно обезпокоителна и да изисква много солидна обосновка (вж., mutatis mutandis, Tsarenko c. Russie, , № 5235/09, § 68, 3 март 2011 г.; Qing c. Portugal, , №69861/11, § 60, 5 ноември 2015 г.; и Štvrtecký c. Slovaquie № 55844/12, § 57, 5 юни 2018 г.).
83. Същевременно отбелязва, че настоящото дело се отнася до обвинения в извършване на тежки умишлени престъпления, по-конкретно участие в организирана престъпна група в продължение на няколко години, създадена с цел заобикаляне на данъчното законодателство, както и извършване на измамни посегателства с оглед на нормативната уредба за финансирането на програми от Европейския съюз, с користна цел и извличане на имуществени облаги в особено големи размери (вж. параграфи 6, 12, 30 и 33 по-горе). Следователно става въпрос за класически пример за организирана престъпна дейност, което, поради своята същност, създава допълнителни затруднения за разследващите органи, а след това и за съда, тъй като се налага да се установят фактите и да се постанови решение относно степента на участие на всеки член на групата. очевидно по дела от такъв характер може да се окаже от съществено значение осъществяването на постоянно наблюдение и ограничаването на контактите между обвиняемите, от една страна и между тях и трети страни, от друга, с цел да се предотврати възможността първите да се укрият, да манипулират доказателства и най-вече да повлияят или дори да заплашват свидетели. Следователно изглежда разумно задържането под стража да трае по-дълго отколкото при другите дела (Štvrtecký, посочен по-горе, § 58, с цитираните там препратки към съдебната практика).
84. Освен това, в отговор на аргумента на жалбоподателя, произтичащ от липсата на законово ограничение на продължителността на задържането под стража по време на съдебното производство (вж. параграф 77 in fine по-горе), следва да се припомни, че разумният й характер не е предмет на абстрактна оценка. Законността на продължаването на задържането на обвиняем следва да бъде оценявана за всеки отделен случай в зависимост от характера на делото. Продължаването на лишаването от свобода е обосновано в даден случай само когато, при спазване на презумпцията за невинност, са налице конкретни признаци, които разкриват съображение от обществен интерес, което има превес над правилото на чл. 5 от Конвенцията за зачитане на личната свобода (Buzadji, посочено по-горе, § 90). В такъв случай Съдът няма да извършва проверка in abstracto на приложимото законодателство, в което се урежда срока на задържането под стража в България, а ще пристъпи към анализ на конкретните съдебни решения, с които е било постановено това задържане и продължаването му в случая на жалбоподателя. В тази връзка Съдът добавя, че злоупотребите със субсидиите, управлявани от Държавен фонд „Земеделие“ са предмет на разследване още от началото. Тази част от разследването дава основание за образуване на отделно наказателно производство, т.е. второто такова, на 9 октомври 2018 г., само около месец след като спрямо жалбоподателя е наложена мярка за неотклонение задържане под стража (вж. параграф 12 по-горе).
85. При преценка на подхода на властите в конкретния случай в контекста на обществения интерес и правото на свобода на жалбоподателя, Съдът ще вземе предвид обстоятелствата, които произтичат от основателното предположение на националните власти, според които жалбоподателят е имал водеща роля в организираната престъпна група (вж., mutatis mutandis, Bąk c. Pologne, № 7870/04, § 57, 16 януари 2007 г.; TTomecki c. Pologne, № 47944/06, § 30, 20 май 2008 г.; Luković c. Serbie № 43808/07, § 47, 26 март 2013 г., и Štvrtecký, посочен по-горе, § 58).
86. Съдът приема, че „основателното предположение“, че жалбоподателят е извършил престъпленията, за които са му повдигнати обвинения се основат на множество доказателства по делото, като свидетелски показания и писмени документи (вж. параграфи 8 и 15-16 по-горе). Припомня обаче, че съществуването на основателно предположение, че задържаният е извършил престъпление, само по себе си не може да обоснове задържането под стража, което трябва да се обоснове с допълнителни причини (Buzadji, посочено по-горе, § 95). Следователно Съдът ще разгледа въпроса дали, и ако да, от кой момент задържането под стража на жалбоподателя престава да бъде обосновано от „относими“ и „достатъчни“ аргументи. По този въпрос той държи да подчертае, че по принцип националният съдия е в по-добра позиция да извърши преценка на всички обстоятелства по дадено дело и да предприеме всички необходими мерки, по-конкретно по отношение на задържането под стража. Едва след като правата и свободите, гарантирани според Конвенцията са нарушени, Съдът може да се намеси (Bąk, посочен по-горе, § 59).
α) Продължителност на задържането под стража по време на предварителното разследване
87. Съдът установява, че в двете първоначални решения съдебните състави са постановили задържането под стража на жалбоподателя, като са посочили, освен наличието на основателно предположение в извършване на инкриминираните деяния, и следните мотиви: тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, риска от рецидив, оказване на влияние върху свидетели и други обвиняеми или да препятстване на хода на правосъдието по други начини, както и необходимостта от събиране на голям брой доказателства (вж. параграфи 8 и 15 по-горе). Между другото, в тези първоначални решения съдилищата са преценили, че няма опасност жалбоподателят да се укрие от правосъдието (вж. параграфи 8 и 15 по-горе). Правителството уточнява в допълнение, че особената сложност на делото, тъй като става въпрос за организирана престъпна група, също дава основание за задържането на жалбоподателя (вж. параграф 78 по-горе).
88. Освен това Съдът може да приеме, че по време на досъдебното производство и предвид предмета и обхвата на повдигнатите обвинения, както и с оглед на необходимостта да се разпитат множество свидетели, властите не са могли да изключат възможността за опит да се окаже влияние върху показанията им.89. По-конкретно Съдът преценява, че властите са били изправени пред трудната задача да установят фактите и да вземат решение по отношение на евентуалната вина на всеки от обвиняемите в съответствие с тежестта на деянията им, извършени в организирана група. При тези условия признава и че необходимостта от събиране на голям брой доказателства от множество източници се добавя към рисковете присъщи на организирания характер на престъпленията, за които на жалбоподателя е повдигнато обвинение и представлява подходящ и достатъчен мотив, който да оправдае продължаване на задържането му за срока, необходим за провеждане на разследването, изготвянето на обвинителния акт и разпита на обвиняемия (вж., mutatis mutandis, Podeschi, посочен по-горе, § 147, и Bąk, посочен по-горе, § 60). Поради това, с оглед на елементите по преписката Съдът е на мнение, че първоначалното задържане на жалбоподателя и удължаването му по време на досъдебното производство се основава на относими и достатъчни мотиви.
90. Въпреки че посочените рискове могат да обусловят едно по-продължително задържане, те не предоставят на властите неограничени правомощия да удължават тази мярка (Qing, посочен по-горе, § 61). Противно на твърдението на АСНС (вж. параграф 26 по-горе), с течение на времето тези мотиви стават все по-малко относими. Съдът отбелязва, че по настоящото дело много свидетели вече са били разпитани от прокуратурата към края на досъдебното производство (вж. параграф 18 по-горе) и преценява в тази връзка, че след този момент рискът от натиск върху свидетелите по принцип намалява в хода на процеса, .
91. В такъв случай остава да се провери дали мотивите, посочени от съдебните органи в рамките на образуваните впоследствие частни производства, продължават да обосновават продължаващото задържане на жалбоподателя.
β) Относно продължителността на задържането по време на процеса
92. Съдът отбелязва, че СНС и АСНС многократно упражняват съдебен контрол върху мярката за неотклонение задържане под стража, постановена спрямо жалбоподателя, по негово искане или по искане на прокуратурата, и най-малко десет пъти след решението на СНС от 7 май 2019 г., с което се разпорежда задържането под стража на жалбоподателя в рамките на второто наказателно производство (вж. параграфи 16-32 по-горе).
‒ Относно наличието на „основателно предположение“
93. Съдът установява, че в решенията си компетентните съдилища са посочили солидни мотиви, които са обосновали заключението, че е налице основателно предположение, че жалбоподателят е извършил деянията, за които му е повдигнато обвинение (параграфи 8 и 15 по-горе).
94. Освен това отбелязва, че през останалата част от разглеждания период компетентните съдилища са обосновали по различен начин продължаването на задържането под стража на жалбоподателя, като са се позовали на рисковете, свързани както с извършването на други престъпления и с оказване на евентуален натиск върху свидетелите, така и с укриване от правосъдието. Според становището на Съда, обосноваването на задържането с оглед на тези рискове изглежда донякъде непоследователно, доколкото позоваването на тях в някои съдебни решения, а в други не, без ясна аргументация за това, донякъде ги прави противоречиви. Следователно, по-нататък Съда ще разгледа достатъчния им характер, като вземе предвид и тази непоследователност.
‒ Относно рисковете от извършване на престъпления и оказване на натиск върху свидетели
95. От решението си от 27 май 2019 г. (вж. параграф 16 по-горе), АСНС прави намек за намаляване на риска от извършване на престъпления, предвид най-вече продължителността на задържането на жалбоподателя в хода на двете наказателни производства. При все това този риск е мотивиран единствено с тежестта на повдигнатите обвинения в рамките на двете производства. Съдът не разкрива никакви конкретни и актуални обстоятелства, които да помогнат за установяване на продължаващото наличие на този риск.
96. В решението си от 24 октомври 2019 г., АСНС(вж. параграф 17 по-горе), се отклонява от аргумента за наличие на риска от оказване на натиск върху свидетелите, което бележи развитие по отношение на формулираното преди това заключение в тази връзка. В допълнение, както Съдът отбелязва, много от свидетелите вече са били разпитани от прокуратурата (параграф 90 по-горе). Въпреки, че е вярно, че те все още могат да променят показанията си в хода на съдебната фаза на производството, Съдът счита, че по дело с такъв предмет, по което на досъдебна фаза са разпитани голям брой свидетели, няма много основания да се смята, че по-голямата част от тях ще се откажат от показанията в хода на процеса. Следователно съгласно решение на АСНС, единствената причина, освен наличието на основателно предположение, което обосновава продължаването на задържането на жалбоподателя е риска от рецидив. Въпреки, че АСНС прави усилие да изтъкне изчерпателни мотиви, то съображенията в това решение отчасти препраща към тежестта на деянията, за които е повдигнато обвинение на , както и на факта, че жалбоподателят има мобилен телефон и притежава други забранени предмети. Тези аргументи не обосновават по какъв начин от тези обстоятелства произтича риска от рецидив, като се има предвид, че рискът от оказване на натиск върху свидетелите е бил изключен (вж. параграф 17 по-горе).
97. На следващо място Съдът отбелязва, че нито един от съдебните състави, разгледали законността на въпросното задържане между 5 ноември 2019 г. и 8 май 2020 г. (вж. параграфи 19-24 по-горе), т.е. за период от повече от шест месеца, не посочва в решенията си конкретни аргументи в подкрепа на заключенията, свързани с риска от рецидив или оказване на натиск върху свидетели. С оглед на последното съображение, Съдът отбелязва, че съдилищата го изтъкват без обаче да посочват мотиви, поради които след постановяване на съдебното решение на АСНС от 24 октомври 2019 г., което изключва именно този риск, все още има опасения в тази насока.
98. Едва в решението си от 1 юли 2020 г. АСНС се опитва да обоснове заключението си за наличието на риск от рецидив, като отбелязва накратко, че някои от обвиняемите и от свидетелите се намират в отношения на зависимост с жалбоподателя (вж. параграф 26 по-горе). След това в нито едно от определенията за отказ за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя, постановени до 18 ноември 2020 г. (вж. параграфи 27-29 по-горе) не се внася повече яснота по обстоятелствата, които обосновават извода на СНС или АСНС, че жалбоподателят би могъл да извърши нови престъпления.
99. Предвид документите, включени в досието по жалбата, Съдът отбелязва, че в съдебният акт от 18 декември 2020 г. са посочени най-подробни аргументи, че има риск от рецидив, в случай че жалбоподателят бъде освободен.(вж. параграф 31 по-горе). Въпреки това Съдът отбелязва и няколко критични точки в това отношение. Най-напред, това решение е взето едва към края на задържането под стража, като спрямо жалбоподателя е постановена мярка за неотклонение домашен арест шест седмици по-късно - на 1 февруари 2021 г. (вж. параграф 32 по-горе). Следователно тази аргументация не би могла да компенсира липсата на мотива в предходните съдебни актове. На следващо място, АСНС изтъква, че има риск жалбоподателят да повлияе на свидетелите и други обвиняеми поради наличието на йерархични или родствени връзки с тях. Въпреки това уточнява, че става въпрос за обективни фактори без да посочва по какъв начин поведението на жалбоподателя дава основание да се счита, че са налице конкретни данни, обосноваващи този риск. След това, въпреки, че АСНС се позовава на факта, че жалбоподателят е нарушил правилата за използване на мобилни телефони, не уточнява обаче, чрез представяне на конкретика, по какъв начин този факт съставлява основание за формиране на убеждение, че жалбоподателят ще извърши нови престъпления, което служи като мотив за продължаване на задържането. Накрая, Съдът отбелязва, че в мотивите на определението от 18 декември 2000 г. са посочени две други нови обстоятелства, които в подкрепа на изложените от съдилищата мотиви : препятстване на разпита на свидетели в рамките на досъдебната фаза по първото наказателно производство и опит за манипулиране на писмени доказателства, с цел използването им пред съда (вж. параграф 31 по-горе). Според Съда, въпреки, че такива действия по принцип препятстват правосъдието, от една страна следва да се отбележи, че първият факт се отнася до събития във връзка с досъдебната фаза на първото наказателно производство и от друга страна, че като се позовава на двата факта едновременно, АСНС не прецизира нито датата на извършването им, нито в какво се състоят подозренията, че жалбоподателят има отношение към тези действия. В тази връзка Съдът счита, че това определение, постановено в края на периода на задържането под стража на жалбоподателя, също не е достатъчно мотивирано.
100. Важно е да се подчертае, че обвиненията срещу жалбоподателя се основава на основателното предположение, че той ръководи организирана престъпна група с цел неправомерно ползване на европейски средства. Други тринадесет лица са заподозрени за участие в тази група, петима от които служители на Държавен фонд „Земеделие“ и на седем души са повдигнати обвинения, че прикривали получаването на средствата. Повече от седемдесет души са призовани да дадат свидетелски показания и имената им фигурират в обвинителния акт от 23 октомври 2019 г. (вж. параграф 18 по‑горе). Според Съда изглежда трудно да се предположи, че този механизъм на престъпна дейност би могъл да бъде осъществяван по време на наказателното производство като се има предвид, че властите инкриминират голям брой хора, за които се предполага, че са имали ключова роля в извършването на престъплението и идентифицират свидетели, които трябва да се разпитат. На съдилищата и правителството е трудно да обяснят, защо, предвид множеството обвинения и широко разгласения в медиите предмет на наказателното производство (вж. параграф 4 по‑горе), може да се предположи, че жалбоподателят ще продължи да прилага престъпната схема, в която е обвинен.
101. Между другото, от документите по делото е видно, че множеството искания за изменение на мярката за неотклонение, подадени от жалбоподателя също са се основавали на влошеното му здравословно състояние. В съдебните си актове компетентните съдилища разглеждат този въпрос и установяват , че здравословното състояние на жалбоподателя не е несъвместимо със задържането му под стража (вж. параграфи 17, 21 и 28-29 по-горе). Съдът отбелязва, че такъв контрол е необходим във връзка с гаранциите срещу нечовешко отношение. Разбира се, Съдът не открива никакви данни, които да навеждат на извода, че жалбоподателят не е получавал адекватни медицински грижи. Въпреки това, отбелязва, че в нито един момент от разглежданото задържане, здравословните проблеми на жалбоподателя не са анализирани по отношение на риска от рецидив. С оглед на отва Съдът счита, че по отношение на лице, което е в ситуацията на жалбоподателя, страда от няколко хронични заболявания, и най-вече претърпява исхемичен инсулт и има сериозно ограничена на двигателна способност (вж. параграф 28 по-горе), рискът да извърши престъпления, дори когато става въпрос за поддържане на престъпна мрежа, е намален. Във всеки случай Съдът отбелязва, че за да обосноват заключението относно наличието на опасност от извършване на последващи престъпления, компетентните съдилища и правителството не правят връзка между здравословното състояние на жалбоподателя и възможния риск от рецидив.
‒ Относно риска от укриване от правосъдието
102. Съдът установява и някои несъответствия в развитието на мотивите на съдилищата с течение на времето по отношение на риска жалбоподателят да се укрие от правосъдието, като поставя под съмнение доколко националните съдилища са направили задълбочен анализ в тази връзка. Например, без никаква аналогия със заключенията на предходните съдебни състави, в определението си от 5 ноември 2019 г. СНС преценява, че няма риск жалбоподателят да извърши престъпление, а е налице риск да се укрие от правосъдието (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки че тази два довода просто противоречат на формулираните преди това мотиви за продължаване на задържането. Действително при произнасянето си като втора инстанция АСНС е преразглежда така изразените мотиви, той не обосновава риска от извършване на нови престъпления (вж. параграф 20 по-горе). На 25 ноември 2019 г., СНС отново посочва аргумента, свързан с риска от укриване от правосъдието, като е използва думата „винаги“ (вж. параграф 21 по-горе), при условие, че този риск никога не е бил установен с влязъл в сила съдебен акт, след като АСНС упражнява съдебен контрол върху определението на СНС от 5 ноември 2019 г., в което се съдържа посочения довод. Този път АСНС потвърждава определението на СНС без повече подробности, като отбелязва, че от последното му произнасяне няма настъпили нови обстоятелства (вж. параграф 21 по-горе). Накрая, рискът жалбоподателят да се укрие от правосъдието е изрично изключен от АСНС в определението му от 27 януари 2020 г. (вж. параграф 22 по-горе), след това за първи път се посочва изрично във въззивно определение на АСНС от 19 март 2020 г., като аргумент в подкрепа на задържането, с оглед на тежестта на деянията, за които има повдигнато обвинение (вж. параграф 23 по-горе). Съдът отбелязва, че този аргумент не фигурира като основание за задържане в нито едно от влезлите в сила съдебни актове, взети в рамките на десетте месеца след задържането под стража. Едва в решението си от 1 февруари 2021 г. АСНС се позовава на този риск от укриване от правосъдието, но този път, за да обоснове домашния арест на жалбоподателя (вж. параграф 32 по-горе).
103. По този начин, Съдът не намира последователност в разсъждението по отношение на евентуалната опасност жалбоподателят да с укрие от правосъдието.
γ) Заключение относно спазването на член 5 § 3
104. Предвид предходните аргументи Съдът преценява, че съдебните власти, които са продължили задържането, въпреки, че са установили наличието на основателно предположение, че жалбоподателят е замесен в престъпните деяния, не са обосновали в достатъчна степен изводите си, според които има риск жалбоподателят да извърши престъпления или да окаже натиск върху свидетелите, ако бъде освободен. Във всичките си актове съдебните състави са се позовавали на факта, че на жалбоподателят са повдигнати обвинения в извършване на тежки, умишлени престъпления, както и на евентуалната му ръководна роля в рамките на организираната престъпна група. Съдилищата преповтарят тези мотиви накратко, без да свързват този общ риск с конкретните факти по делото, като използват „общи и абстрактни“ аргументи, за да обосноват продължаването на задържането. По този начин възприемат по-скоро стереотипен подход, отколкото да направят реален анализ, който да еволюира с течение на времето с оглед на напредъка на досъдебната и съдебна фаза на процеса (вж, a contrario, Štvrtecký, посочен по-горе, §§ 61, 63 и 65). Освен това съдилищата са непоследователни в своя анализ относно опасността от укриване от правосъдието. Накрая, от съответните им определения е видно, че не изследват дали има други алтернативни начини да се осигури явяването на жалбоподателя на делото (Buzadji, посочен по-горе, § 87) и че такава преценка е направена само в определението, което е основание за изменението на задържането под стража в домашен арест (вж. параграф 32 по-горе).
105. Съдът взема предвид тежестта на повдигнатите обвинения срещу жалбоподателя и на трудностите, които властите са изпитали при разследването по делото, в чиито предмет се включват и много други обвиняеми, за които се претендира, че са осъществявали усложнена престъпна дейност в рамките на организирана престъпна група. Въпреки това Съдът отбелязва, че в определенията, с които се отхвърлят исканията за изменение на мярката за неотклонение, подадени от жалбоподателя, компетентните съдилища не представят последователни мотиви защо и до каква степен съображенията, които обосновават задържането на жалбоподателя остават непроменени за толкова дълъг период от време (вж. Qing, посочен по-горе, § 66, както и, a contrario, Štvrtecký, посочен по-горе, §§ 61-65), още повече след внасянето на делото в съда и след като свидетелите са били разпитани за първи път в рамките на досъдебната фаза. Всъщност може да се приеме, че след този момент от наказателното производство продължаването на задържането на жалбоподателя вече не е било оправдано (вж. параграф 86 по-горе).
106. Това заключение не се променя от факта, че в конкретния случай Съдът не установява, че властите не са изпълнили задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото. Всъщност, предвид фактическата сложност на делото, броя на подсъдимите и свидетелите, както и редовното провеждане на съдебните заседания пред СНС, Съдът не може да установи никакъв пропуск при провеждането на наказателното производство.
107. В заключение Съдът счита, че неизпълнението на задължението да се позовават на конкретни обстоятелства, свързани с риска жалбоподателят да извърши престъпления, да окаже натиск върху свидетелите или да се укрие от правосъдието, властите са удължили задържането на жалбоподателя въз основа на мотиви, които дори и да могат да се считат за „подходящи“, не са „достатъчни“ след първоначалния период на това задържане или поне след внясянето на делото в съда.
108. Съответно е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.
По отношение на твърдяното нарушение на член 5 § 4 от Конвенциятаa) Становища на страните
109. Жалбоподателят твърди, че специализираните наказателни съдилища не разглеждат всички подходящи обстоятелства, за да продължат задържането му, че отхвърлят исканията му за изменение на мярката за неотклонение, без да обосноват съдебните си актове с подходящи и достатъчни мотиви и че са изтъквали тежестта на повдигнатите обвинения. Отбелязва, че неговият случай придобива структурен характер. Всъщност, според него почти няма случай, в който на обвиняемите лица, които са предмет на наказателно преследване за престъпления, подсъдни на специализирани съдилища, да не са били налагани мерки за процесуална принуда, различни от задържането под стража, за да се гарантира тяхното явяване. Причината за това е, че делата, разглеждани от тези съдилища, са от голям обществен интерес, свързани с публични личности или лица от бизнес средите. Удължавайки задържането на тези обвиняеми по време на цялото наказателно производство, тези съдилища биха отговорили на популистките очаквания на обществото, а по-конкретно, че „престъпниците не са на свобода“, което позволява на властите да покажат, че водят политика на преследване срещу организираната престъпност и злоупотребата със средства от Европейския съюз.
110. Правителството отговаря, че всяко от исканията за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя е надлежно и своевременно разгледано от специализираните наказателни съдилища на две инстанции. Правителството счита, че като решават да продължат задържането под стража на жалбоподателя, националните съдилища са намерили справедлив баланс между обществените интереси и правото на свобода на жалбоподателя, гарантирано от чл. 5 от Конвенцията.
b) Преценката на Съда
111. Съдът припомня, че е установил нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията. По-конкретно установява, че националните съдилища не предоставят достатъчно основания в подкрепа на заключенията си, според които съществува риск жалбоподателят да извърши рецидив, да окаже натиск върху свидетелите или да се укрие от правосъдието и че акцентират върху тежестта на обвиненията, причина, която сама по себе си не може да оправдае продължаването на задържането на жалбоподателя (вж. параграфи 82-108 по-горе).
112. В светлината на тези констатации, аргументите на страните и конкретните обстоятелства по случая, Съдът счита, че не е необходимо да се произнася отделно по въпроса дали гаранциите по чл. 5 § 4, са спазени в рамките на производствата за разглеждане на от исканията за изменение на мярката за неотклонение, подадени от жалбоподателя (вж., за подобен подход Максим Савов срещу България, № 28143/10, §§ 57-58, 13 октомври 2020 г.).
ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 18 ОТ КОНВЕНЦИЯТА, ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 5113. Като се позовава на чл. 18 от Конвенцията, във връзка с чл. 5, жалбоподателят твърди в допълнение, че ограниченията на правата му преследват цели, различни от тези, които са предвидени в Конвенцията. Чл. 18 гласи следното:
„Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени. “
114. Жалбоподателят твърди, че откриването на второто наказателно производство е послужило като основание за властите да продължат задържането му, като заявява, че НПК не разрешава удължаването на задържането му над осем месеца като част от досъдебната фаза (вж. параграф 50 по‑горе).
115. Правителството препраща към аргументите, които представя в жалбата, формулирана по чл. 5 § 3 и според който двете наказателни производства имат различно основание, което обосновава продължаването на задържането на жалбоподателя (вж. параграф 78 по‑горе). Правителството заявява, че в този случай няма скрита цел.
116. Съдът установява, че оплакването е тясно свързана с разглежданите по чл. 5 §§ 3 и 4 от Конвенцията и също следва да бъде обявена за допустима.
117. Съдът се позовава на общите принципи относно тълкуването и приложението на чл. 18 от Конвенцията, така както са разгледани по-конкретно в решенията Merabishvili c. Géorgie ([GC], № 72508/13, §§ 287-317, 28 ноември 2017) и Navalnyy срещу Русия Navalnyy c. Russie ([GC], №29580/12 и 4 други, §§ 164-165, 15 ноември2018 г.; вж. също Selahattin Demirtaş c. Turquie(№ 2) [GC], № 14305/17, §§ 421-422, 22 декември 2020 г.).
118. По-конкретно припомня, че сам по себе си фактът, че свобода или право защитени от Конвенцията са ограничени с цел, попадаща извън обхвата на допустимите съгласно Конвенцията цели, не поражда непременно въпрос по чл.18. Самостоятелно разглеждане на оплакване по тази разпоредба е оправдано само ако твърдението, според което е наложено ограничение с цел, различна от тези по Конвенцията, се оказва основен аспект на делото (Merabishvili, посочен по-горе, § 291).
119. Съдът е установил нарушение на чл. 5 § 3 във връзка с липсата на достатъчно мотиви, обосноваващи продължаването на задържането на жалбоподателя след първоначалния период на наказателно производство, или най-малкото след внасяне на делото в съда (вж. параграфи 82-108 по‑горе).
120. Предвид становищата, представени от страните по чл. 18 от Конвенцията, Съдът отбелязва, че те представят основно един и същ аргумент, който вече е разгледан във връзка с оплакването по чл. 5 § 3 от Конвенцията (вж. параграфи 77, 78, 114 и 115 по‑горе). Следователно по отношение на твърденията на жалбоподателя и общите принципи, посочени в чл. 18 (вж. параграф 117 по-горе), Съдът преценява, че оплакването за наличие на скрита цел не е основен аспект на делото.
121. Следователно не е налице основание да се произнася отделно по спазването на чл. 18, във връзка с чл. 5 от Конвенцията.
ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА122. Съгласно чл. 41 от Конвенцията:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“ “
123. Жалбоподателят моли Съда да му присъди сумите, посочени в предложението за сключване на приятелско споразумение, което комуникира в рамките на безспорната фаза на процедурата, след това посочено в писмото, което защитникът му изпраща на 28 януари 2021 г., след изтичане на срока, определен за подаване на искане за справедливо удовлетворение (вж. параграфи 44-45 по-горе). Той не обяснява какво му е попречило да спази срока в спорната фаза и не представя аргументи, които са в състояние да обосноват приобщаването към преписката по изключение на така подаденото искане, за разглеждане от Съда.
124. Правителството възразява срещу разглеждането по същество на искането за справедливо удовлетворение предвид, че са депозирани след изтичане на определения от Съда срок и поради факта, че жалбоподателят не е поискал удължаване на срока въз основа на уважителни причини, след като има възможност. Освен това счита за неподходящо в рамките на разглеждане на претенцията за справедливо обезщетение да вземе предвид предложението за сключване на приятелско споразумение на жалбоподателя 125. Съдът отбелязва, че в срока, определен в рамките на спорната фаза няма подадено формално искане за справедливо обезщетение. Писмото на процесуалния представител на жалбоподателя, в което тя посочва сумите във връзка с исканията на клиента си, е изпратено едва в отговор на констатацията на Съда, че определеният срокът, е изтекъл (вж. параграф 45 по-горе). Установява, че страните не постигат съгласие по въпроса дали, в другите писма на жалбоподателя има валидно формулирано искане за справедливото обезщетение.
126. Съдът припомня, че общите принципи и установената практика за наличието на „искане“ за справедливо обезщетение са обобщени в решение Nagmetov c. Russie ([GC], № 35589/08, §§ 57-59, 30 март 2017 г.).
127. Следователно е необходимо да се определи дали в настоящия случай подадено „искане“ за справедливо обезщетение и ако да, дали същото отговаря на приложимите формални и процесуални изисквания.
128. Процесуалният представител на жалбоподателя подава предложение с посочени цифрови стойности в рамките на безспорната фаза на процедурата. В писмото, което изпраща до представителя на жалбоподателя по време на спорната фаза, регистратурата на Съда ясно е припомнила, че посочването на по-ранен етап от процедурата на претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение не компенсира пропуска да се формулира „искане“ в това отношение в становището (вж. параграф 44 по-горе). В светлината на общите принципи и установената практика (вж. параграф 126 по-горе), Съдът преценява, че формулирането на искане от страна на жалбоподателя да получи парично обезщетение, така както е изразено в рамките на предложението за сключване на приятелско споразумение, подадено до съда преди спорната фаза на процедурата пред Съда, не се приравнява на „искане“ в смисъла на чл. 60 от правилника.
129. Съдът преценява за уместно да потвърди отново, че един жалбоподател и процесуалният му представител, назначен по чл. 36 от Правилника на Съда, следва да спазват изискванията за форма и съдържание, свързани със справедливото обезщетение, които са определени в правилника, в противен случай спрямо жалбоподателя може да настъпят негативни последици. Даден защитник действа за сметка на жалбоподателя, който го назначава, което означава по-конкретно, че според чл. 37 от Правилника, съобщенията и известията, изпратени до този защитник се считат за изпратени и до жалбоподателя. Смята се, че процесуалният представител действа в интерес на жалбоподателя; действията му обичайно трябва да се основават на указанията и исканията на жалбоподателя, като е необходимо по време на процедурата пред Съда между тях да има сътрудничество , например по отношение на решението дали да се поиска от Съда присъждане на справедливо обезщетение за твърдяно нарушение на Конвенцията. В общия случай това означава, че жалбоподателят трябва да понесе негативните последици, които могат да произтекат от начина, по който процесуалният му представител управлява делото пред Съда. От това следва, че ако представителят не подаде „искане“ за справедливо обезщетение, Съдът като цяло няма да присъди обезщетение (Nagmetov, посочен по-горе, § 75).
130. Впрочем, с оглед на специфичните обстоятелства по случая, Съдът не открива никакви императивни съображения, които да налагат присъждане на справедливо обезщетение (вж. a contrario, Nagmetov, посочен по-горе, §§ 79‑92).
131. Предвид гореизложеното Съдът не присъжда справедливо обезщетение.
С ТЕЗИ МОТИВИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата за допустима;Реши, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията;Реши, че няма основание да разглежда оплакването, повдигнато по чл. 5 § 4 от Конвенцията;Реши, че няма основание да се произнася отделно по спазването на чл. 18, във връзка с чл. 5 от Конвенцията;Отхвърля претенцията за справедливо обезщетение.Изготвено на френски език и оповестено писмено на 8 юни 2021 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илсе Фрайвирт Тим Айке
заместник секретар председател