CASE OF STOYANOVA v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО СТОЯНОВА срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 17157/16)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

8 октомври 2024 г.

Това решение е окончателно. Може да претърпи редакционни промени.

По делото Стоянова срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), в състав от:

 Йолиен Шукинг, председател,

 Питер Роосма,

 Диана Ковачева, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на секцията,

  Като взе предвид:

  жалба (№ 17157/16) срещу Република България, подадена в Съда на 24 март 2016 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от гражданката на тази държава, г-жа Габриела Генадиева Стоянова („жалбоподателката“), родена през 1985 г. и живееща в гр. София,

  решението да се представят на вниманието на българското правителство („правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа М. Димитрова, от Министерството на правосъдието, оплакванията, свързани с ограничаването на правото на жалбоподателката на достъп до съд и нарушаването на личния ѝ живот, и да се обяви жалбата за недопустима в останалата ѝ част,

  решението да се разреши на жалбоподателката да се представлява сама,

  становищата на страните,

  След обсъждане на 17 септември 2024 г,

  Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1. Жалбата се отнася до задължението на жалбоподателката да заплати разходите за представителство на насрещната страна по гражданско производство, в което тя иска присъждане на обезщетение за нарушаване правото й на зачитане на личния живот. Жалбата повдига въпроси по член 6 § 1 и член 8 от Конвенцията.

2. През май 2012 г. жалбоподателката била заговорена на улицата и поканена да подпише петиция срещу организирането на гей прайд в София, което тя направила, без да знае, че е снимана със скрита камера за телевизионно предаване на БТВ. Когато научила, че репортажът, в който била разпознаваема и казала името си, е излъчен, тя завела дело срещу телевизията и поискала обезщетение за накърняване на репутацията и доброто ѝ име в размер на 1 500 лева, което в хода на производството увеличила на 5 500 лева (равностойността на 2 812 евро).

3. С решение от 18 август 2014 г. Софийският районен съд установява, че жалбоподателката е била заснета без нейно съгласие, и постановява, че излъчването на репортажа е нарушило правото ѝ на образ и репутация. Съдът счита, че това нарушение не може да бъде оправдано с правото на медиите на свобода на изразяване, особено като се има предвид, че репортажът не може да се определи като журналистическо разследване и че жалбоподателката не е публична личност. Той осъжда канал БТВ да заплати на жалбоподателката 500 лева (255 евро) за претърпените от нея неимуществени вреди, заедно с лихвите върху тях. Позовавайки се на член 78, алинеи 1 и 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), според който страните имат право на възстановяване на направените съдебни разноски пропорционално на уважената част от иска, съдът осъжда БТВ да заплати на ищеца 114 лева ((58 евро) - приблизително 9 % от разходите, направени от ищеца), а ищцата е осъдена да заплати на БТВ 427 лева ((218 евро) - приблизително 91 % от разходите, направени от вътрешните адвокати на БТВ).

4. В жалбата си жалбоподателката твърди, че размерът на присъденото ѝ обезщетение е недостатъчен спрямо претърпените от нея вреди и че освен това задължението да възстанови разноските на насрещната страна лишава това обезщетение от съдържание.

5. На 24 септември 2015 г. Софийският градски съд потвърждава първоинстанционното решение. Той приема, че претърпените от ищцата вреди, изразяващи се по-специално в загуба на клиенти като адвокат, са правилно оценени и че ищцата не е доказала, че е претърпяла твърдяната психологическа травма. Той не отговоря конкретно на довода на ищцата относно размера на разноските за представителство на насрещната страна. Той също така я осъжда да заплати 300 лева (153 евро) от разходите за представителство на ответника за въззивната инстанция.

ОЦЕНКА ОТ СЪДА

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

6. Жалбоподателката се оплаква от прекомерно високите, според нея, суми, които е осъдена да заплати като разноски за представителство на ответника, въпреки че искът й е признат за основателен от националните съдилища.

7. Правителството повдига възражение за неизчерпване на средствата за защита, като твърди, че жалбоподателката е трябвало да изложи доводите си в тази връзка в основната жалба или в рамките на обжалване на основание член 248 от ГПК, което би ѝ позволило да поиска намаляване на разноските по производството.

8. Съдът се позовава на принципите, припомнени по делото Вучкович и други с/у Сърбия ((Предварително възражение) [ГК], № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77, 25 март 2014 г.), що се отнася до правилото, че вътрешноправните средства за защита трябва да бъдат изчерпани. В настоящия случай той отбелязва, че жалбоподателката е повдигнала в жалбата си въпроса за несъразмерността между разходите за представителство, които е била осъдена да възстанови на първа инстанция, и присъденото ѝ обезщетение, и че въззивният съд не е отговорил на този аргумент (вж. параграфи 4-5 по-горе). Що се отнася до разноските, които жалбоподателката е осъдена да заплати по делото пред въззивната инстанция, Съдът взема предвид довода на жалбоподателката, че към момента на разглеждане на делото вътрешното право е предвиждало, че сумата, присъдена за представителство от адвокат, не може да бъде по-малка от минималното адвокатско възнаграждение и че в настоящия случай съдилищата са определили дължимите разноски спрямо това минимално възнаграждение. Поради това искът по член 248 от ГПК не е имал разумни изгледи за успех за намаляване на размера на дължимото от жалбоподателката адвокатско възнаграждение. Поради това възражението на правителството за неизчерпване на средствата следва да бъде отхвърлено.

9. Като констатира, че жалбата не е явно необоснована или недопустима на друго основание съгласно член 35 от Конвенцията, Съдът я обявява за допустима.

10. Общите принципи, свързани със задължението за заплащане на съдебни такси и/или разноски за представителство на насрещната страна в съдебното производство, както и влиянието на това задължение върху правото на достъп до съд, са изложени в делото Станков с/у България (№ 68490/01, §§ 50-55, 12 юли 2007 г.), Клауз с/у Хърватия (№ 28963/10, §§ 77-86 и 88, 18 юли 2013 г.) и Колик с/у Хърватия (№ 49083/18, §§ 42-44, 18 ноември 2021 г.). По-специално Съдът вече е постановявал, че налагането на значителна финансова тежест на страните по делото в края на производството може да има за резултат ограничаване на правото им на достъп до съд (Станков, § 54, Клауз, § 77, Колик, § 53, всички цитирани по-горе, и Бенгезал с/у Франция , № 48045/15, § 43, 24 март 2022 г.). Въпреки че натоварването на загубилата страна с разноските, направени от спечелилата страна, преследва цел, която по принцип е съвместима с правилното правораздаване, необоснованите процесуални разходи могат да повдигнат проблем с достъпа до съд главно в случаите, когато страната е спечелила на основанията, на които е предявен нейният иск. В такива случаи трябва да бъдат представени сериозни причини, които да оправдаят факта, че съдебните разноски са били равни или по-големи от паричното обезщетение, присъдено на ищеца по дадено дело (Колик, цитирано по-горе, § 46).

11. В настоящия случай Съдът отбелязва, че искът на жалбоподателката е признат за основателен, като е установено нарушение на правото ѝ на зачитане на личния живот и отговорност на телевизионния канал БТВ. В това отношение на жалбоподателката е присъдено обезщетение в размер на 255 евро, но същевременно тя е осъдена да заплати разноските за процесуалното представителство на ответника в първоинстанционното производство и в производството по обжалване в размер на около 370 евро, сума, по-висока от присъденото ѝ обезщетение за неимуществени вреди (точки 3 и 5 по-горе).

12. Макар да е вярно, че на жалбоподателката са присъдени само 9% от претендираната от нея сума, нищо не подсказва, че претенцията ѝ е била необоснована или силно преувеличена (сравни Купиек с/у Полша, № 16828/02, §§ 47 и 49, 3 февруари 2009 г., и Чорбаджийски и Кръстева с/у България, № 54991/10, § 62, 2 април 2020 г.). В тази връзка Съдът посочва, че оценката на неимуществените вреди по своята същност е трудна операция (вж. делата Станков, § 62, и Колик, § 54, и двете цитирани по-горе), и отбелязва, че Правителството не е доказало, че съществува точно законодателство или съдебна практика относно размера на обезщетението, което може да бъде присъдено в такива случаи. Съответно, дори и ако, както твърди Правителството, прилагането на правилата за възстановяване на съдебните разноски е било предвидимо за жалбоподателката, която освен това е била професионален юрист, нищо не показва, че отхвърлянето на част от нейния иск се дължи на преувеличения му характер или на небрежност при доказването на вредите.

13. Аргументът на правителството, че е било необходимо да се гарантира свободата на медиите, също не изглежда да оправдава настоящата ситуация. Съдът отбелязва, че националните съдилища са балансирали тази свобода с правото на жалбоподателката на зачитане на личния живот и са счели, че последното право следва да има предимство при обстоятелствата по настоящото дело. Не е имало основание да се счита, че присъждането на по-високо обезщетение на жалбоподателката или намаляването на дължимото възнаграждение за представителство би застрашило свободата на изразяване на ответната телевизия.

14. Освен това Съдът отбелязва, че ситуацията, от която се оплаква жалбоподателката, е резултат от автоматичното прилагане на правилата за възстановяване на процесуалните разноски (параграф 3 по-горе) и че националните съдилища не са извършили никаква оценка на пропорционалността на присъдените суми, въпреки че са били поканени да направят това в рамките на производството по обжалване (за подобна ситуация виж Бойчев срещу България [Комитет], № 59667/14, §§ 14-15, 15 ноември 2022 г.).

15. С оглед на гореизложеното Съдът счита, че правото на достъп до съд на жалбоподателката е било ограничено по начин, който е бил непропорционален на преследваната законна цел. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

16. По същите причини като тези, посочени във връзка с член 6 от Конвенцията, жалбоподателката твърди, че държавата ответник не е осигурила ефективна защита на правото ѝ на зачитане на личния ѝ живот.

17. След като националните съдилища са уважили иска на жалбоподателката за обезщетение в това отношение (параграф 3 по-горе), по настоящото дело възниква въпросът може ли жалбоподателката да се счита за жертва. Съдът обаче счита, че този въпрос е тясно свързан с основателността на жалбата и че тези въпроси следва да бъдат разгледани заедно. Като констатира, че жалбата не е явно необоснована или недопустима на друго основание съгласно член 35 от Конвенцията, той я обявява за допустима.

18. Съдът се позовава на принципите от практиката си, изложени в решенията Вон Хановер с/у Германия (№ 2) ([ГК], № 40660/08 и 60641/08, §§ 95-113, ECHR 2012) и Бириук с/у Литва (№ 23373/03, §§ 34-39 и 45, 25 ноември 2008 г.) относно позитивното задължение на държавата да осигури зачитане на личния живот на лицата във връзка с публикации в медиите.

19. В настоящия случай Съдът отбелязва, че българското законодателство предвижда възможност за търсене на обезщетение в случай на нарушаване на правото на неприкосновеност на личния образ или личния живот и че жалбоподателката се е възползвал от това право. В хода на производството националните съдилища балансират между правото на жалбоподателката на зачитане на личния живот и правото на канал БТВ на свобода на изразяване, като са приложили критериите, изложени в практиката на Съда (вж. параграф 3 по-горе) и установяват, че правата на жалбоподателката са били нарушени. По този начин националните органи са признали нарушението, твърдяно от жалбоподателката, и Съдът не вижда причина да заключи друго.

20. В рамките на вътрешното производство на ищцата е присъдено обезщетение в размер на 255 евро за неимуществени вреди. Доколкото жалбоподателката се оплаква, че размерът на това обезщетение е недостатъчен, Съдът припомня, че държавите се ползват с известна свобода на преценка при избора на мерки за осигуряване на спазването на чл. 8 от Конвенцията в отношенията между физически лица, по-специално по отношение на въпросите за обезщетение за неимуществени вреди, които се уреждат различно от държавите членки, особено с оглед на икономическото им положение (вж. цитираното по-горе решение Бириук, §§ 45-46, и Кхан с/у Германия, № 16313/10, § 65, 17 март 2016 г.). Той обаче отбелязва, че обезщетението, присъдено на жалбоподателката по настоящото дело, е било намалено до нула и че жалбоподателката дори е била осъдена да плати сума на насрещната страна съгласно правилата за разпределяне на процесуалните разноски в случай на частично отхвърляне на иска. Поради причините, изложени по-горе във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията (вж. параграфи 11-15 по-горе), Съдът счита, че вътрешното производство не е предоставило на жалбоподателката адекватно обезщетение и не е поправило нарушението на личния ѝ живот, въпреки признаването на това нарушение от националните съдилища. Той заключава, че държавата-ответник не е изпълнила позитивните си задължения по член 8 от Конвенцията (сравни Бириук, цитирано по-горе, §§ 45-46, Мертинас и Мертиниене с/у Литва (реш.), № 43579/09, §§ 51-53, 8 ноември 2016 г., и Звагулис с/у Литва (реш.), № 8619/09, §§ 64-68, 13 декември 2016 г.).

21. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

22. Жалбоподателката претендира за 2 000 евро (EUR) за неимуществените вреди, които счита, че е претърпяла.

23. Правителството счита, че това искане е прекомерно.

24. Съдът присъжда на жалбоподателката 2 000 евро за неимуществени вреди, плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху тази сума. Той отбелязва също така, че жалбоподателката, която се е представлявала сама, не иска възстановяване на разходи и разноски. Следователно няма основание да ѝ се присъжда каквато и да е сума в това отношение.

НА ТОВА ОСНОВАНИЕ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

a)     ответната държава да заплати на ищцата в срок от три месеца 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всяка сума, която може да бъде дължима като данък върху тази сума, за неимуществени вреди, които да бъдат конвертирани във валутата на ответната държава по курса, приложим към датата на уреждане на спора;

b)     че от изтичането на посочения период до изплащането върху тази сума се дължи проста лихва при лихвен процент, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка през периода на неизпълнение, към който се добавят три процентни пункта.

  Изготвено на френски език и съобщено в писмена форма на 8 октомври 2024 г., съгласно член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

 Олга Чернишова                             Йолиен Шукинг

    Заместник-регистратор                               Председател