© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
Четвърто отделение
Дело Сивова и Колева срещу България
(Жалба № 30383/03)
РЕШЕНИЕ
Страсбург
15 ноември 2011 г.
Окончателно
04/06/2012
Настоящото решение е окончателно по силата на член 44, параграф 2, буква в) от Конвенцията. Същото подлежи на корекции по формата.
По делото Сивова и Колева срещу България,
Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), на заседание в състав :
Никола Браца [Nicolas Bratza], председател,
Лех Гарлицки [Lech Garlicki],
Лиляна Мийович [Ljiljana Mijović],
Пайви Хирвела [Päivi Hirvelä],
Леди Бианку [Ledi Bianku],
Здравка Калайджиева,
Небойша Вукинич [Nebojša Vučinić], съдии,
и Лорънс Ърли , секретар на отделението,
След като проведе разисквания в закрито заседание на 18 октомври 2011 г.,
Постановява следното решение, прието на посочената дата :
Процедура
1. Делото е образувано по жалба (№ 30383/03) срещу Република България, подадена до Съда на 8 септември 2003 г. от две гражданки на тази държава, г-жа Таня Георгиева Сивова и г-жа Еленка Георгиева Колева („жалбоподателки“), на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“).
2. Жалбоподателките се представляват от г-н Екимджиев, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент г-жа M. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателките се оплакват от отхвърлянето на ревандикационния им иск относно два терена, реституцията на които е била разпоредена с предходни административни решения, както и с окончателно съдебно решение със силата на пресъдено нещо.
4. На 28 януари 2008 г. отделението, на което е възложено делото, решава да уведоми Правителството за подадената жалба. Наред с това, на основание член 29 § 1 от Конвенцията, е взето решение съдебният състав да се произнесе едновременно по допустимостта и съществото на жалбата.
Относно Фактите
I. Обстоятелства по делото
5. Жалбоподателките се родени съответно през 1951 г. и през 1949 г. и живеят в Бургас.
A. Предприетите от жалбоподателките действия на основание на Закона от 1991 г.
6. Бащата на жалбоподателките е притежавал земеделски земи в района на Созопол, близо до Черно море. Тези земи са били колективизирани през 50-те години. През декември 1991 г., след влизането в сила на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г. („Законът от 1991 г.“), който предвижда реституцията, при определени условия, на колективизирани или национализирани земеделски земи по време на комунистическия режим, жалбоподателките подават молба за реституиране на няколко поземлени имоти в района на Созопол.
7. С решение от 18 февруари 1993 г. местната поземлена комисия уважава молбата им за една част от земите, за които те претендират, с обща площ 478 ара (47 800 м2), и я отхвърля за два терена с площ съответно 3 200 м2 и 2 000 м2, като се мотивира относно единия от тях, че не съществува документ, удостоверяващ, че е принадлежал на бащата на жалбоподателките, а относно другия, че е бил деклариран от тях два пъти и че им е бил вече реституиран. Жалбоподателките завеждат съдебен иск срещу този отказ. С решение от 14 юли 1995 г., бургаският районен съд, като приема, че правото на собственост на бащата на жалбоподателките върху въпросните терени е надлежно установено, анулира отказа на поземлената комисия и признава на заинтересованите страни правото на реституция на въпросните два терена, разположени в местността Мапи. Решението не е обжалвано и окончателно влиза в сила.
8. Въз основа на това съдебно решение на 4 март 1999 г. местната поземлена комисия издава ново решение, с което признава правото на собственост на жалбоподателките върху терена с площ 3 200 м2 в размер от 3 128 м2 , но счита, че връщането на терена в неговите стари реални граници е невъзможно, тъй като е разположен на място, където се намира къмпинг (къмпинг Каваците). Жалбоподателките оспорват това решение пред бургаския районен съд. С решение от 19 януари 2000 г. съдът анулира частично решението на поземлената комисия.
9. Съдът отбелязва, че теренът, включен в общинския план под № 10045, е бил отстъпен на кооперативното земеделско стопанство от бащата на жалбоподателките, след което през 1971 г. е бил предоставен на държавното предприятие Балкантурист за изграждането на къмпинг. Този проект е бил осъществен, като са били построени ресторант и две заведения на открито. Този терен е регистриран понастоящем като собственост на акционерното дружество Хелио-Тур-С AД. Въпреки това съдът приема, че проектът за благоустрояване на терена не е бил реализиран съгласно действащото законодателство, така както това се изисква от хипотезата, предвидена от чл. 10, алинея 7 от Закона от 1991 г. Той констатира, че приложимите някога нормативни изисквания относно промяната на предназначението на земеделските земи не са били спазени и че теренът не е бил отчужден. Въз основа на това съдът стига до заключението, че теренът е бил незаконно предоставен на държавното предприятие. Следователно актът за собственост на държавата от 11 септември 1996 г. няма стойност, защото е могъл единствено да констатира наличието на права, а не да породи такива. Затова съдът стига до заключението, че теренът е трябвало да се разглежда като земеделска земя и следователно като подлежащ на реституция. След като констатира отсъствието на документ, с който да се разрешава изграждането на конструкциите върху поземления имот, съдът преценява, че тези конструкции трябва да се разглеждат като незаконно построени по силата на Закона от 1991 г. Следователно всички условия за връщането на поземления имот в стари граници са изпълнени в размер на 2 899 м2, като оставащата площ не може да бъде върната поради това, че там има природен резерват.
10. Съдебното решение не е обжалвано и окончателно влиза в сила. В изпълнение на това решение, с решение от 6 март 2000 г. поземлената комисия признава на жалбоподателките правото на връщане на терена под номер № 10045 в старите граници в размер на 2 899 м2. С решение от 16 март 2000 г. комисията определя границите на терена, като очертава съседните имоти и издава на жалбоподателките скица на имота. На 17 март 2000 г., тя издава на жалбоподателките протокол за влизане във владение.
11. Относно втория имот, в горепосоченото си решение от 4 март 1999 г. и в последствие в своето решение от 6 март 2000 г. поземлената комисия признава също така на жалбоподателките правото на връщане на този терен в старите му реални граници за цялата площ от 2 000 м2. С решение от 13 март 2000 г. тя очертава границите на парцела, който подлежи на връщане, като определя площта му в размер на 1 776 м2, идентифицира го под № 10643 и издава скица на жалбоподателките. На 17 март 2000 г. комисията издава на жалбоподателките протокол за влизане във владение. Изглежда, че оставащите 224 м2 също са били реституирани на заинтересованите. Те не са предмет на тяхната жалба.
Б. Преобразуване на държавното предприятие Хелио-Тур-С в акционерно дружество и приватизирането му
12. С решение от 10 май 1990 г., взето съгласно Указ № 56 за стопанската дейност, председателят на Комитета по туризъм към Министерски съвет създава държавната фирма Хелио-Тур-С. Същата е вписана в търговския регистър с решение на бургаския окръжен съд от 18 юли 1990 г. С това решение е постановено закриването на областния клон на националната туристическа компания Балкантурист-Созопол и прехвърлянето на една част от неговия капитал на Хелио-Тур-С.
13. С две решения на Комитета по туризъм от 7 юни 1991 г. и 6 август 1991 г., взети по силата на Указ № 56 и на Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество от 1991 г., държавната фирма Хелио-Тур-С е преобразувана в акционерно дружество. С решение на окръжния съд от 20 ноември 1991 г. новото акционерно дружество е вписано в търговския регистър.
14. С решение на председателя на Комитета по туризъм от 27 януари 1995 г. терените, върху които е изграден къмпинг Каваци, са включени в капитала на дружеството Хелио-Тур-С, като впоследствие са емитирани нови акции. Увеличаването на капитала е вписано в търговския регистър с решение на съда от 28 февруари 1995 г. В акта за собственост на държавата върху къмпинг Каваци, издаден на 11 септември 1996 г. по силата на влезлия в сила нов закон за собствеността на държавата, е упоменато, че терените, върху които е изграден къмпингът, с обща площ от 21,7 хектара, са включени в капитала на Хелио-Тур-С ЕАД, еднолично акционерно дружество.
15. Хелио-Тур-С ЕАД е включено в списъка на държавните дружества, подлежащи на приватизация посредством инвестиционни бонове в рамките на политиката за масова приватизация. С постановление на Министерски съвет от 16 август 1994 г. е приет първи временен предварителен списък, след което, с решение от 19 декември 1995 г., Народното събрание одобрява правителствената програма за приватизация посредством инвестиционни бонове. В този контекст, 50 % от акциите на дружеството са прехвърлени на приватизационни фондове и на частни лица с договор от 17 януари 1997 г.
16. Впоследствие, с решение на Агенцията по приватизация, обнародвано в Държавен вестник на 29 октомври 1998 г., е открита процедура за приватизация на притежаваните от държавата дялове от дружеството Хелио-Тур-С. Съгласно протокола от общото събрание на акционерите, състояло се на 25 април 2000 г., към посочената дата министерство на Финансите е притежавало за сметка на държавата 50 % от акциите на дружеството.
17. По силата на приватизационен договор, сключен на 5 юли 2000 г., държавата, представлявана от министъра на икономиката, прехвърля на дружеството с ограничена отговорност П. OOД 40 % от капитала на Хелио-Тур-С, за цена от 700 000 щатски долара. Съгласно договора новият собственик получава правото да изкупи останалите притежавани от държавата акции, след като лицата с право на преференциално участие, в това число служителите на предприятието, упражнят това право и след като бъдат реализирани реституционните права. П. OOД е уведомена за всички права на реституция, признати преди януари 2000 г., както и за всички текущи съдебни производства, свързани с терените, включени в активите на Хелио-Тур-С.
В. Предприетите от жалбоподателките действия с цел реално влизане във владение на терените
18. Поради това, че реално не са получили владението на двата реституирани терена, жалбоподателките подават молба до кмета на Созопол да изпълни решенията на поземлената комисия от 13 и 16 март 2000 г. на основание член 34, алинея 1 от Закона от 1991 г. С решение от 27 септември 2000 г. кметът разпорежда принудителното извеждане на Хелио-Тур-С от терените и влизането във владение на жалбоподателките. На 31 октомври 2000 г. е осъществено формално влизане във владение и терените са оразмерени и маркирани.
19. По молба на жалбоподателките областният управител разпорежда заличаването на двата терена от регистрите за собственост на държавата с две решения съответно от 9 и 17 април 2001 г.
20. На 10 април 2000 г. жалбоподателките завеждат ревандикационно производство за двата терена срещу дружеството Хелио-Тур-С. Те отправят искане ответната страна да бъде осъдена да премахне изградените върху тях постройки на къмпинга и да изплати обезщетение за неправомерно владение.
21. В рамките на това производство жалбоподателките подчертават, че терените са им били реституирани в граници с размер единият от 2 899 м2 по силата на решение на районния съд от 19 януари 2000 г., а другият – 1 776 м2 съгласно решението на поземлената комисия от 4 март 1999 г., както и че въпреки издадените протоколи за влизане във владение, дружеството ответник е все така във владение на терените. Те изтъкват, че независимо от това, че Хелио-Тур-С не е било страна по реституционното производство, въпросът за неговото право на собственост върху терените е отсъден на 19 януари 2000 г. с решението на бургаския районен съд. Те твърдят, че промяната на предназначението на терените и предоставянето им на къмпинга не са осъществени при спазване на действащото законодателство, че постройките са незаконно изградени и че следователно терените могат да бъдат върнати като земеделски земи в старите им граници. Те оспорват също така твърдението, че решението от 27 януари 1995 г. на председателя на Комитета по туризъм, с което той разпорежда включването на терените на къмпинга в капитала на Хелио-Тур-С, е създало валидно право на собственост за дружеството.
22. С решение от 28 юни 2001 г. бургаският районен съд отхвърля иска на жалбоподателките. Този съд отбелязва на първо място, че с решението на Комитета по туризъм от 27 януари 1995 г., вписано в регистъра със съдебно решение от 28 февруари 1995 г., спорните терени са включени в капитала на акционерното дружество Хелио-Тур-С, 100 % държавна собственост, както и че това е потвърдено от акта за собственост на държавата от 1996 г. На второ място е открита приватизационна процедура, в рамките на която част от акциите на дружеството са прехвърлени на различни инвестиционни фондове и физически лица още през 1997 г. Предвид на това, че терените, които се предмет на иска на жалбоподателките, са включени в активите на вече приватизираното дружество, съдът счита за невъзможно връщането в натура в старите граници. Същият съд, като преценява, че при тези обстоятелства жалбоподателките не са в състояние да докажат своето право на собственост върху терените, отхвърля ревандикационния им иск.
23. Съдът отбелязва, че конфликтът между правата на реституция на бившите собственици и правата на дружествата в процес на приватизация, в имуществото на които са били включени такива терени, се урежда от параграф 6, алинея 6 на преходните и заключителни разпоредби на Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия („Законът за приватизацията“). Тази разпоредба предвижда, че в такива случаи лицата, на които имотите не могат да бъдат върнати, се обезщетяват с предоставянето на акции или дялове в съответното дружество или с компенсационни бонове.
24. Жалбоподателките обжалват това решение. На 20 февруари 2002 г. окръжният съд в Бургас потвърждава решението въз основа на сходни мотиви.
25. Жалбоподателките подават касационна жалба. С решение от 24 юли 2003 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата им. Този съд приема, като се позовава на чл.10б от Закона от 1991 г., че земята е изгубила земеделския си характер и че връщането в старите й граници е невъзможно поради застроените сгради и реализирането на проекта за къмпинг. Съдът отбелязва, че постройките са изградени съгласно проекта, за реализацията на който през 1971 г са били предоставени терените, и счита, че този аргумент е достатъчен за целите на Закона от 1991 г. и че аргументът, свързан с липсата на документи за строителство е следователно невалиден. Върховният съд стига до заключението, че при тези обстоятелства терените не попадат в приложното поле на Закона за реституцията и следователно решенията на поземлената комисия за връщането им са нищожни. Освен това, този съд отбелязва, че по силата на Закона за приватизацията собствениците на земи с предшестващо земеделско предназначение, включени в активите на приватизираните дружества, имат възможността да бъдат обезщетени с акции или дялове на съответното дружество или с компенсационни бонове. В отговор на аргумента на жалбоподателките за силата на пресъдено нещо на решението от 19 януари 2000 г. съдът уточнява, че този аргумент не може да бъде предявен на дружеството Хелио-Тур-С, поради това, че то не е нито страна по реституционното съдебно производство, нито наследник или правоприемник на страна по това производство.
Г. Последващи факти, свързани с правото на жалбоподателките на обезщетение
26. В ново решение от 14 октомври 2004 г., взето в изпълнение на съдебното решение от 24 юли 2003 г., органът, поел функциите на поземлената комисия, а именно общинската служба по земеделие и гори, признава правото на собственост на жалбоподателките върху терените, но отказва връщането в стари граници с мотива, че тези терени са разположени на територията на къмпинг Каваци.
27. На 7 януари 2005 г. общинската служба по земеделие и гори постановява решение, отнасящо се до всички земи, за които е признато правото на собственост на жалбоподателките, но чиято реституция в натура е невъзможна, в това число и на двата терена, предмет на настоящата жалба, и признава правото на обезщетение на заинтересованите страни. Службата признава също така, че те трябва да бъдат обезщетени с общински земи на стойност 2 547 български лева (BGN) и с компенсационни бонове на стойност 1 804 български лева (BGN), или общо 4 351 български лева (BGN). Жалбоподателките не са обжалвали по съдебен ред това решение с цел оспорване на така определеното обезщетение.
28. На 3 януари 2006 г. общинската служба по земеделие и гори се произнася с ново решение, в което оценява общата площ на нереституираните земи, даващи право на обезщетение (включително и двата терена с обща площ 4 675 м2) на 9 888 м2 и стойността им на 4 351 български лева (BGN). В решението е уточнено, че обезщетението би трябвало да бъде с общински земи или с компенсационни бонове, в зависимост от предпочитанията на заинтересованите страни и наличните земи. Въз основа на последните данни, предоставени от жалбоподателките, към юни 2011 г. те все още не са получили обезщетение на основанието на тези решения и не са предприели нищо в тази връзка, тъй като отказват да приемат обезщетение за сметка на терените – предмет на спора.
II. Относимо вътрешно право и практика
A. Реституция на земеделски земи
29. Реституцията на земеделски земи, колективизирани или отчуждени по времето на комунистическия режим, се урежда със закона от 1 март 1991 г. относно собствеността и ползването на земеделските земи (Закон за собствеността и ползването на земеделските земи) и правилника за неговото приложение.
1. Обхват на правото на реституция или обезщетение
30. Член 10 от действащия закон, претърпял множество изменения, приети през 1992 г., 1995 г. и 1997 г., предвижда възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи, независимо от това дали са били включени в земеделски стопанства, или не. Бенефициенти на реституцията са бившите собственици, притежавали земите в момента на създаването на земеделските стопанства, в началото на комунистическия режим, или техните наследници.
31. При известни условия, определени от закона, свързани по-специално с настъпилите материални изменения на земите, собствеността се възстановява в старите реални граници на терена, когато същите съществуват или могат да бъдат възстановени (член 10a, алинея 1), или в нови граници посредством предоставянето на равностойни земи в рамките на план за земеразделяне (член 10a, алинея 2). В последния случай законът предвижда възможността да се намали размерът на подлежащата на реституиране земя, ако няма достатъчно налична земя на територията на общината, като правоимащите се обезщетяват със земеделски общински земи или компенсационни бонове (член 15, алинеи 2 и 3).
32. Законът от 1991 г. и правилникът за неговото прилагане предвиждат известен брой хипотези, при които реституцията в натура не е възможна: когато терените са включени в границите на урбанизирани територии и са били застроени или за тях е издадено разрешително за строеж при спазване на всички нормативни изисквания на действащото законодателство(член 10, алинея 7), когато върху тях са проведени мероприятия или строителни дейности, които не позволяват възстановяването на собствеността, без да се отчита дали е спазено действащото законодателство (член 10б, алинея 1), или още когато терените са били част на територии, отстъпени на съседни държави по силата на поети от България международни ангажименти (член 10в). При всички тези случаи титулярите на правото на реституция получават обезщетение под формата на равностойни общински земеделски земи или компенсационни бонове.
33. При определени обстоятелства правото на реституция в натура в стари граници може да се превърне в право на обезщетение дори когато е признато със съдебно решение. Такъв е случаят, когато междувременно във въпросната зона е изготвен план за земеразделяне и съдебното решение за реституция е представено в поземлената комисия след обнародването в Държавен вестник на обявлението за изготвянето на този план (член 11, алинея 4 и член 15, алинея 4). Такъв е случаят и когато правото на възстановяване на собственост чрез план за земеразделяне е признато по съдебен ред и когато наличните земи на територията на общината не са достатъчни (член 15, алинеи 2 и 3). Тогава размерът на площта на подлежащата на възстановяване земя е също намалял и титулярите на правото на възстановяване на собственост се обезщетяват за разликата.
34. Размерът на обезщетението се определя от поземлената комисия в зависимост от стойността на нереституираните земи, съгласно постановление на Министерски съвет, обнародвано на 5 юни 1998 г. До измененията от 12 септември 2006 г. Законът от 1991 г. и това постановление се позовават на пазарната цена на земеделските земи. При все това в административната и съдебната практика винаги се е приемало, че тази стойност би трябвало да бъде изчислена съгласно постановлението в зависимост от означените в него цени. Върховният административен съд е уточнил, че този метод на изчисление се прилага и за земите, които са били застроени, на които са били проведени мероприятия или са били включени в границите на урбанизирани територии на градовете, поради това, че титулярите на правото на възстановяване на собственост по никакъв начин не са допринесли за облагородяването на тези земи и следователно трябва да бъдат обезщетени за земеделски земи (Реш. № 2252 от 14.03.2005 по a. д. № 8161/2004, ВAС).
35. Член 35 от закона урежда обезщетяването чрез поименни компенсационни бонове. Тези компенсационни ценни книжа могат да се наследяват или прехвърлят; могат да бъдат използвани и като средства за плащане в рамките на приватизацията на публични предприятия или за закупуването на земеделски земи, принадлежащи на държавата (държавен поземлен фонд). Транзакциите с поименни компенсационни бонове се уреждат от Закона за сделките с компенсаторни инструменти, приет през 2002 г. (Закон за сделките с компенсаторни инструменти). Номиналната стойност на един компенсационен бон е един лев (около 0,50 евро). Реалната му стойност зависи от офертите за приватизация и евентуални търгове за продажба на земя, собственост на държавата. На финансовите пазари максималната стойност на тези ценни книжа през последните години е достигната през септември 2006 г.: през този период един компенсационен бон се търгува за 0,68 BGN (около 0,34 EUR). Впоследствие тази цена постепенно намалява. През май 2011 г. един поименен компенсационен бон се търгува за 0,30 BGN (0,15 EUR).
2. Процедурите по възстановяване на собствеността върху земеделските земи
36. Отговарящият за реституцията административен орган е била специално създадена за тази цел във всяка община поземлената комисия. През 2002 г. поземлената комисия е заменена от общинската служба по земеделие и гори, преименувана впоследствие в общинска служба по земеделие.
37. За да получат възстановяване на правото на собственост върху земите, бившите собственици или техните наследници е трябвало да подадат молба до поземлената комисия в срок от 17 месеца, считано от влизането в сила на Закона от 1991 г. (Член 11, алинея 1). Поземлената комисия е компетентният орган, който проверява дали са изпълнение предвидените в закона условия и се произнася относно правото на реституция или обезщетение.
38. Лицата, пропуснали да подадат молба до поземлената комисия в законовия срок от 17 месеца, са имали възможността по силата на член 11, алинея 2 от закона да получат възстановяване на правото на собственост по съдебен ред чрез установителен иск. В резултат на това поземлената комисия се произнася с решение, с което определя земите, върху които се възстановява собствеността.
39. Решението на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост и приложената към него скица на имота, издадена от комисията, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота (член 14, алинея 1-1 и член 17, алинея 1 от Закона от 1991 г.). Съгласно съдебната практика на Върховния касационен съд решението на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост върху земя, било в старите й граници, или в нови граници въз основа на приетия план за земеразделяне, има конститутивен ефект и поражда право на собственост (Тълк. Реш. № 1/1997 по гр. д. № 11/1997 ВКС, ОСГК). За тази цел земята трябва да е достатъчно добре идентифицирана с определено местоположение, имена на собствениците на съседните поземлени имоти и с номер в кадастралния план; решенията, с които единствено се признава правото на възстановяване на собствеността без точното описание на терена, за който правото се възстановява, не пораждат право на собственост (Реш. № 11 от 06.02.1998 по гр. д. № 1480/1997, ВКС, IV гр. о.).
40. Положителните решения на поземлената комисия не подлежат на обжалване. Срещу отказите й може да бъде заведен иск за анулиране пред районен съд. Съдът се произнася по съществото на молбата за възстановяване на правото на собственост и ако са изпълнени необходимите условия, разпорежда реституцията (член 14, алинеи 1 и 3). Тогава въз основа на съдебното решение поземлената комисия трябва да се произнесе с ново решение, тъй като тя е единственият компетентен орган, които може да определи границите на собствеността и да издаде скица на имота (Реш. № 289 от 06.03.2001 по гр. д. № 1530/2000, ВКС, IV гр. о.).
41. Срещу решението на районния съд по исково производство за анулиране на решение на поземлената комисия може да се подаде касационна жалба. Тези касационни жалби са били разглеждани до август 1997 г. от върховните съдилища (Върховен касационен съд, след което Върховен административен съд). След тази дата правоприемници на тази компетентност са окръжните съдилища, последвани от създадените през 2008 г. административни съдилища.
42. Процедурата по съдебен контрол на решенията на поземлената комисия има характер на правно-административно производство sui generis, страни по което са ищецът и поземлената комисия. Като изключение от общите правила на административния процес конституирането на трети страни не се приема нито в рамките на производството пред поземлената комисия, нито при исковото производство срещу решенията на тази комисия (Реш. № 489 от 17.04.1995 по гр. д. № 2632/1994 ВС, III гр. о.).
43. Освен това, съгласно член 14, алинея 4 от закона от 1991 г., при спор за материално право заинтересованите лица осъществяват правата си по съдебен ред. Следователно евентуален спор между няколко лица, претендиращи за реституция относно възстановяване на собственост върху даден терен по време на колективизацията, може да бъде разрешен единствено от поземлената комисия и заинтересованите лица трябва да предявят своите права по съдебен път, като заведат установителен иск. След приключване на съдебното производство, заведено на базата на тази разпоредба, поземлената комисия се произнася с решение въз основа на съдебното решение. (Тълк. Реш. № 1/1997 по гр. д. № 11/1997 ВКС, ОСГК).
44. Споровете между собствениците, на които е признато правото на реституция върху терен съгласно закона от 1991 г., и трето лице, което претендира за собственост върху същия терен на друго основание, различно от реституцията, също се разглеждат по съдебен ред и трябва да бъдат разрешени посредством ревандикационен иск или установителен иск. В този контекст съдебната практика е приела, че гражданският съд, пред който е заведен такъв иск, осъществява косвен контрол на законосъобразността на акта за възстановяване на собствеността и отново проверява дали са изпълнени условията за реституция. Този контрол се осъществява независимо от факта, че правото на реституция е признато с решение на поземлената комисия или от съд, произнесъл се по иск срещу отказ на комисията. В последния случай съдебната практика приема, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение за възстановяване на правото на собственост не може да бъде противопоставена на трето лице, което не е страна по реституционното производство и не разполага с друга възможност за обжалване на решенията, произнесени в рамките на това производство (Реш. № 289 от 6.03.2001 по гр. д. № 1530/2000 ВKС, IV гр. о.; Реш. № 391 от 31.03.2003 по гр. д. № 298/2002 ВKС, IV гр. о.). Тази практика е потвърдена от тълкувателно решение на Върховния касационен съд (Тълк. Реш. № 6/2005 по т. гр. д. № 6/2005 ВКС, постановено по отношение на друг закон за реституция, но възприето като приложимо и по отношение на Закона от 1991 г. – Опр. № 217 от 5.03.2009 по гр. д. № 4380/2008 ВKС, III гр. о.).
Б. Преобразуване на публичните предприятия в търговски дружества
45. По време на комунистическото управление икономическата дейност се е развивала основно от държавни предприятия. Същите са били юридически лица, но са работили под контрола на съответните министерства; не са имали собствено имущество и държавата им е предоставяла „стопанисването и управлението“ на имуществото и авоарите, необходими за тяхната дейност. Указ № 56 за стопанската дейност от 13 януари 1989 г. за първи път предвижда възможността държавата, както и частни лица да създават стопански структури – фирми – разполагащи със собствени имущество и управление.
46. След падането на комунистическия режим Народното събрание е приело редица закони за либерализирането на пазара и установяването на нова правна рамка по отношение на стопанските субекти и, по-специално, закони за преобразуването на държавните и общинските предприятия в юридически лица от частноправен характер.
47. Търговският закон влиза в сила на 1 юли 1991 г. Член 62, алинея 1 от този закон предвижда преобразуването на държавните предприятия в търговски дружества от частноправен характер съгласно приетите за тази цел закони. От 1 юли 1991 г. тази материя се урежда от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, след което от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия от 8 май 1992 г. („Закон за приватизацията“).
48. Съгласно член 1, алинея 2 от Закона за приватизацията преобразуването на държавни предприятия представлява разпределянето на имуществото, предоставено им от държавата, в дялове и акции съгласно разпоредбите на Търговския закон. Това преобразуване води до закриването на предприятието и до създаването на ново еднолично търговско дружество – дружество с ограничена отговорност или акционерно дружество – посредством универсално правоприемство. Преобразуването на държавни предприятия се извършва с решение на Министерския съвет или на определен от него орган (член 17 от закона).
49. По силата на постановление на Министерски съвет от 25 октомври 1993 г. и в последствие на новия член 17a, добавен през юни 1994 г. в Закона за приватизацията, собствеността на имуществото, чието стопанисване и управление е било предоставено съгласно старото законодателство на държавното предприятие, с акта на преобразуване се предоставя в собственост на новото дружество, освен ако не предвидено друго. По този начин държавата губи всякакви реални права върху това имущество и се превръща в притежател на дружествени дялове или акции.
50. Съгласно член 1, алинея 3 от закона приватизацията се състои в прехвърляне на физически или юридически лица от частноправен характер на цялата собственост на държавно или общинско предприятие или на дялове и акции от такова.
51. Понастоящем приватизацията е регламентирана от новия Закон за приватизация и следприватизационен контрол от 19 март 2002 г.
В. Правото на реституция в рамките приватизацията на публичните дружества
52. В резултат на изменение от 12 февруари 1999 г. параграф 6, алинея 6 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизацията предвижда, че когато земи, подлежащи на реституция по силата на Закона от 1991 г. са били обект на сключена приватизационна сделка или са включени в активите на държавни или общински предприятия, собствениците, на които е признато правото на реституция, се обезщетяват с акции или дялове на дружеството или с компенсаторни записи. Така тази разпоредба добавя към предвидените в Закона от 1991 г. (параграф 32) нови случаи, при които собствеността на подлежащите на реституция земи не може да бъде възстановена в натура, но дава право на обезщетение (Реш. № 78 от 8.07.2010 по гр. д. № 4543/2008 ВKС, I гр. о.).
53. Относно реда и условията на това обезщетение, параграф 6, алинея 6 се позовава на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти от 1997 г., който урежда като цяло въпроса, свързан с обезщетяването на бившите собственици на имущество, чиято реституция в натура се оказва невъзможна. Съгласно предвидената в този текст процедура, молбите за обезщетяване трябва да бъдат подадени до областния управител или до компетентния министър, като формалният или мълчалив отказ от страна на тези органи подлежи на обжалване по съдебен път.
54. Съгласно съдебната практика на Върховния административен съд, когато собственици, на които е признато правото на реституция по силата на Закона от 1991 г., имат възможността да получат обезщетение, както въз основа на този закон, така и въз основа на Закона за приватизацията, те имат възможност да изберат вида на исканото от тях обезщетение (Реш. № 3895 от 5.06.2001 по a. д. № 8447/2000, ВAС; Реш. № 4490 от 18.05.2005 по a. д. № 10000/2004, ВAС).
Г. Съдебната практика, свързана с различни спорове между дружеството Хелио‑Тур-С и собственици, на които е признато правото на реституция
55. След постановеното решение от 24 юли 2003 г. по делото на жалбоподателките, Върховният касационен съд е бил призован да се произнесе по други подобни дела. В различни решения от 2005 г. и 2006 г., свързани с реванидкационни искове, заведени от Хелио-Тур-С срещу собственици, получили правото на възстановяване на собствеността върху терените, разположени в зоната на къмпинг Каваци, и влезли във владение на тези терени, съдът отхвърля жалбата на дружеството с мотива, че то не е доказало правото си на собственост. Като отбелязва, че терените не са били отчуждавани, съдът счита, че държавата, която никога не е получавала правото на собственост върху тях, следователно не е можела законно да предостави правото на управление върху тях на предприятието Балкантурист. Освен това съдът приема, че не е установено със сигурност, че Хелио-Тур-С е правоприемник на местния клон на Балкантурист и че спорните терени са били прехвърлени от второто към първото. Въпреки това, в няколко от решенията по тези дела съдът уточнява, че предвид член 10б от закона от 1991 г. собствеността върху терените не е трябвало да бъде възстановена в натура, като се има предвид, че е там е било проведено мероприятие, а именно изграждането на къмпинга. Независимо от това съдът приема, че това обстоятелство не е достатъчно, за да уважи иска на Хелио-Тур-С, тъй като последното не е успяло да докаже собствените си права върху спорните терени (Pеш. от 15.07.2005 по гр. д. 2046/2004; реш. от 18.01.2006 по гр. д. 2109/2004; реш. от 23.01.2006 по гр. д. 2377/2004; реш. oт 18.01.2006 по гр. д. 2125/2004; реш. от 18.01.2006 по гр. д. 2123/2004; реш. № 2717 от 18.01.2006 по гр. д. 2162/2004).
56. В неотдавнашно дело, образувано също по ревандикационно производство, заведено от Хелио-Тур-С, Върховният касационен съд констатира съществуването на противоречива съдебна практика по различни дела, страни по които са Хелио-Тур-С и собственици на земеделски земи, реституирани по различни аспекти, свързани с правото на собственост на Хелио-Тур-С. С този мотив, с определение от 27 декември 2009 г., съдът приема да разгледа касационната жалба. В съдебно решение от 11 януари 2011 г., съдът счита, относно въпроса дали държавата правомерно е придобила въпросните земи, че въпреки че процедурата по отчуждаване и промяна на предназначението на земеделските земи не е била спазена през 70-те години, земите са станали държавна собственост по силата на член 10б, алинея 5 от Закона от 1991 г., съгласно който са били разглеждани като собственост на държавата земите, върху които са би изградени конструкциите или проведени мероприятия, възпрепятстващи реституцията. Относно прехвърлянето на стопанисването и управлението на земите на Балкантурист, съдът приема, че дори при отсъствието на документи за това прехвърляне, всички елементи сочат, че управлението на терените на къмпинга са били предоставени на това държавно предприятие. И накрая, относно правоприемството на Балкантурист, съдът констатира, че дружествата – правоприемници на местния клон на предприятието, са били създадени на принципа на географското разпределение, че вследствие на това терените на къмпинг Каваци са били включени в капитала на дружеството Хелио-Тур-С, което е продължило да експлоатира къмпинга, и следователно са били включени в имуществото на споменатото дружество на основание член 17a от Закона за приватизацията.
Д. Силата на пресъдено нещо и задължителната сила на съдебните решения
57. Съгласно член 220, алинея 1 от действащия по времето на фактите граждански процесуален кодекс от 1952 г. влезлите в сила решения на гражданските съдилища са задължителни за страните, техните наследници или правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други институции и съдилища.
58. Силата на пресъдено нещо отхвърля повторно разглеждане на същия спор (същия иск, подаден на същото основание, между същите страни), освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Такова дело се прекратява служебно от съдия (членове 221 и 224 от кодекса).
59. Силата на пресъдено нещо е ограничена ad rem, тоест тя се отнася единствено до правата и задълженията, които са предмет на съдебното решение, и ad personam, тоест има правни последици единствено за страните, с изключение на някои специфични категории съдебни решения, като постановените по отношение на гражданското състояние, които имат сила по отношение на всички (erga omnes). Силата на пресъдено нещо се отнася за предмета на спора във вида, в който е описан в диспозитивната част на решението. Ако в миналото съдебната практика е приемала, че пряко определящите мотиви за правата и задълженията, които са предмет на спора, влизат в обхвата на пресъдено нещо, то Върховният касационен съд приема в неотдавнашната си съдебна практика, че това качество се прилага единствено по отношение на диспозитивната част на решението (Тълк. Реш. № 1 от 04.01.2001 по гр.д. № 1/2000 ВКС, гр. кол.).
60. Същите принципи са прилагани и по отношение на административното съдебно производство до влизането в сила, на 1 март 2007 г., на съответните разпоредби от новия Административно-процесуален кодекс. По този начин решение, с което съдът анулира административен акт и се произнася по съществото на делото, има задължителна сила и силата на пресъдено нещо включва в обхвата си правата и задълженията, които са предмет на спора, единствено по отношение на страните (Oпр. № 1021 от 7.02.2003 по адм. д. 8459/02, ВАС).
ПРАВОТО
I. Относно твърдяното нарушение на член 6 от конвенцията
61. Жалбоподателките приемат за несправедливо разглеждането на делото в рамките на заведеното от тях ревандикационно производство. Те твърдят по-специално, че постановените решения не са спазили принципа на силата на пресъдено нещо на предходните окончателни решения, с които се признава правото им на реституция, както и че не са надлежно мотивирани. Те се позовават на член 6 § 1 от Конвенцията, който предвижда в относимите си части :
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (...), има право на справедливо (...) гледане на неговото дело (...) от съд (...).“
A. Относно допустимостта
62. Съдът констатира, че това оплакване не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Наред с това той отбелязва, че по отношение на него не е налице каквото и да било друго основание за недопустимост. Поради това следва да бъде обявено за допустимо.
B. По същество
1. Тезите на страните
63. Жалбоподателките твърдят, че в решението си от 24 юли 2003 г. Върховният касационен съд не е взел под внимание решенията на бургаския районен съд от 14 май 1995 г. и от 19 януари 2000 г. и е преразгледал вече разрешен окончателно съдебен спор в нарушение на принципа на правната сигурност, залегнал в член 6. Те твърдят, че държавата е била страна по реституционните производства в лицето на поземлената комисия, както и че Хелио-Тур-С като дружество, наследило туристическото предприятие Балкантурист, на което държавата е предоставила управлението на терените по време на комунистическия режим, следва да бъде приемано като „правоприемник“ на държавата по смисъла на член 220 от Гражданския процесуален кодекс, и че следователно постановените решения в рамките на тези производства са задължителни за него. Те добавят, че дружеството П. OOД, придобило 40 % от акциите на Хелио-Тур-С при приватизацията на последното, е било отлично информирано за признаването на техните права на реституция и не би могло да бъде разглеждано като добросъвестно трето лице. Те се позовават на решението Кехая и други срещу България (№ 47797/99 и № 68698/01, 12 януари 2006 г.), в което Съдът стига до заключението, че е нарушен принципът за правна сигурност, залегнал в член 6 на Конвенцията поради преразглеждането в рамките на ново производство, заведено от публичен орган, на вече влязло в сила и изпълнено решение, с което се признава право на връщане на земите на жалбоподателите.
64. Жалбоподателките се оплакват също така, че решението от 24 юли 2003 г. не е достатъчно мотивирано и не дава отговор на основните им аргументи, съгласно които държавата не е отчуждила предварително спорните терени, за да може след това да прехвърли собствеността върху тях на Хелио-Тур-С, както и че изградените върху тях конструкции са били незаконни. Те твърдят, че в решението си Върховният касационен съд не е обяснил и на какво основание е приложил по отношение на тях със задна дата параграф 6, алинея 6 от приходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизацията. Според жалбоподателките тези аргумент са били определящи за изхода на спора в тяхна полза, което се потвърждава от редица решения, с които Върховният касационен съд е отхвърлил ревандикационните искове, заведени от дружеството Хелио-Тур-С при подобни на настоящото дело обстоятелства (виж параграф 55 по-горе).
65. Правителството твърди, че принципът на силата на пресъдено нещо не е бил нарушен по това дело, като се има предвид, че споменаваните от жалбоподателките решения, постановени в рамките на административни съдебни производства, са имали различен предмет и не са се отнасяли до същите страни, като тези, за които се отнася решението на Върховния касационен съд от 24 юли 2003 г.: жалбоподателките и поземлената комисия са страни по първите производства, свързани със законосъобразността на административните актове на този орган, докато второто се е отнасяло до спор, свързан с правото на собственост върху спорните терени, между жалбоподателките и дружеството Хелио-Тур-С. В това отношение Правителството подчертава, че Хелио-Тур-С е търговско дружества, независимо юридическо лице, което не е участвало в първото производство.Преценка на Съда
a) Относно спазването на принципа на правна сигурност
66. По отношение на първия аспект на молбата Съдът припомня, че правото на справедлив процес, гарантирано от член 6 § 1, трябва да се тълкува в светлината на преамбюла на Конвенцията, който провъзгласява върховенството на закона като съставна част на общото наследство на страните по нея. Един от основните аспекти на върховенството на закона е принципът за правна сигурност на отношенията в областта на правото, според който когато съдилищата са решили окончателно даден спор, тяхното решение не следва да бъде поставяно под въпрос (Brumărescu c. Roumanie [GC], no 28342/95, § 61, ЕСПЧ 1999-VII, и Кехая и др., цитирано. по-горе, § 61). По силата на този принцип страна или държавен орган не могат да искат преразглеждане на окончателно влязло в сила съдебно решение единствено с цел пререшаване на делото и постановяване на ново решение по него, освен ако значими и неотложни мотиви не налагат това (Riabykh c. Russie, no 52854/99, §§ 52 и 56, ЕСПЧ 2003‑IX).
67. В този смисъл съдът многократно е стигал до заключение за нарушение на член 6 поради анулиране чрез извънредно исково производство без значими и неотложни мотиви на окончателно влезли в сила съдебни решения (виж и цитираните по-горе решения Brumărescu и Riabykh). Съдът също така е приел по редица дела, че дори при липса на анулиране на решение, поставянето под въпрос на разрешаването на даден спор с окончателно съдебно решение в рамките на друго съдебно производство може да засегне член 6, доколкото по този начин правото на съд може да се превърне в илюзорно и да се наруши принципът за правна сигурност (Кехая и други, цитирано по-горе, §§ 67-70, и Gök et autres c. Turquie, № 71867/01, 71869/01, 73319/01 и 74858/01, §§ 57‑62, 27 юли 2006 г.).
68. По настоящото дело Съдът отбелязва, че с двете окончателни решения на бургаския районен съд от 14 юли 1995 г. и 19 януари 2000 г. на жалбоподателките се признава правото на възстановяване на собствеността върху терените, които са обект на настоящата жалба, както и че въпреки тези решения Върховният касационен съд е отхвърлил с окончателно решение от 24 юли 2003 г. ревандикационния иск, който те са завели срещу дружеството Хелио-Тур-С. С оглед на направените от жалбоподателките оплаквания Съдът трябва да провери дали с решението от 24 юли 2003 г. е бил нарушен член 6 от Конвенцията и принципът на правна сигурност, залегнал в тази разпоредба. Доколкото предявените от заинтересованите страни аргументи се отнасят също така и до твърдяното нарушаване на правото на зачитане на тяхното имущество, те ще бъдат анализирани по-долу в контекста на член 1 от Протокол № 1.
69. Що се отнася най-напред до решението от 14 юли 1995 г., Съдът отбелязва, че с него се анулира отказът на поземлената комисия и се разпорежда връщането на жалбоподателките на двата терена с площ 2 000 м2 и 3 200 м2, разположени в местността Мапи. Съдът отбелязва също така, че това съдебно решение признава, че бащата на заинтересованите страни е бил собственик на двата спорни терена поради което им се признава правото на реституция, но не уточнява дали това право е трябвало да се изразява в реституиране на терените в натура, било в старите им граници или посредством план за земеразделяне, или още под форма на обезщетение. При всички случаи терените не са били достатъчно точно описани в него, за да има възможност за връщането им в старите им граници (виж по-горе, параграф 39). Няма индикации съдебното решение от 24 юли 2003 г., постановено в рамките на ревандикационното производство, да е оставило под въпрос правата на жалбоподателките, признати с решението от 14 юли 1995 г., а единствено правото им терените да им бъдат възстановени в старите им граници. При тези обстоятелства Съдът приема, че по отношение на това първо решение въпросът относно спазването на принципа на силата на пресъдено нещо и на правната сигурност е несъстоятелен.
70. Решението от 19 януари 2000 г. частично отменя новото решение, с което поземлена комисия е отказала връщането в натура на втория терен. С него се разпорежда връщането в размер от 2 899 м2 на споменатия терен, определен с номер на парцел (№ 10045) в плана и с очертани граници на съседните имоти. Впоследствие съдилищата, сезирани с ревандикационния иск на жалбоподателките срещу дружеството Хелио-Тур-С, са преразгледали въпроса за правото на собственост върху терените с оглед на аргументите, представени от дружеството ответник, и са преценили, че не са изпълнени законовите условия за връщане на терена на жалбоподателките в натура в старите му граници. В отговор на аргумента, свързан с незачитането на силата на пресъдено нещо на решението от 19 януари 2000 г., местните съдилища са счели, че това решение не може да бъде противопоставено на дружеството Хелио-Тур-С, тъй като то не е страна по производството, по което са били страни жалбоподателките и поземлената комисия.
71. В този смисъл съдът подчертава, че във всички правни системи съществува ограничение на силата на пресъдено нещо посредством окончателно влязло в сила съдебно решение ad personam и ad rem. Съдът припомня, че по делото Кехая и други, на което се позовават жалбоподателките, е констатирал, че двете съдебни решения, поставени под въпрос – първото, с което се признава правото на реституция на жалбоподателите, и второто, с което се удовлетворява ревандикационния иск, заведен срещу тях– са имали един и същ предмет, а именно установяване правото на собственост на жалбоподателите спрямо държавата, както и че третата страна, която завежда второто производство, службата за управление на горите, е била публична институция. Именно тези аспекти са накарали Съда да отсъди несъвместимостта с принципа на правна сигурност на дадената възможност на една публична институция да преразгледа въпроса, свързан с правото на собственост на жалбоподателките по отношение на държавата, при условие че бил разрешен с окончателно съдебно решение, постановено в рамките на производство, по което страна е била поземлената комисия, друга еманация на държавата (§§ 68-70 от по-горе цитираното решение).
72. Ситуацията е значително по-различна по настоящото дело, като се има предвид, че дружеството Хелио-Тур-С, страна по ревандикационното производство, е търговско дружество, финансово и юридически самостоятелно от държавата, подчинено на нормите на частното право, което не притежава каквито и да било властнически правомощия от общоправен характер при упражняването на своята дейност (виж, mutatis mutandis, относно качеството на неправителствена организация по смисъла на член 34 от Конвенцията, Compagnie maritime de la République islamique d’Iran c. Turquie, № 40998/98, §§ 79‑81, ЕСПЧ 2007‑XIV, и State Holding Company Luganksvugillya c. Ukraine (déc.), № 23938/05, 27 януари 2009 г.). Съдът отбелязва, че макар и създадено от държавата и получило впоследствие активите на държавно предприятие, въпросното дружество е било преобразувано в частно много преди постановяването на решението от 19 януари 2000 г. и следователно то не би могло да бъде приемано като „правоприемник“ на държавата, на която това решение би могло да бъде предявено на основание член 220 от Гражданския процесуален кодекс (виж параграф 57 по-горе).
73. Предметът на двете производства е бил различен, тъй като първото се отнасяло до правото на реституция на жалбоподателките и следователно до тяхното право на собственост по отношение на държавата, докато второто е било свързано с въпроса дали Хелио-Тур-С валидно е придобило върху терените конкуриращите се права, по начин, който да обвързва жалбоподателките и да може да им се противопостави. Като се има предвид предходното, не може да се приеме, че дружеството Хелио-Тур-С е правило опит за преразглеждане на въпроса за правото на собственост, признато на жалбоподателките по отношение на държавата (виж, a contrario, Кехая и други, цитирано по-горе, §§ 67-69).
74. Освен това съдът отбелязва, че производство за връщане на земеделски земи, така както е уредено със Закона от 1991 г., не включва възможни спорове с трети лица, които имат претенции за права на собственост върху подлежащите на връщане терени, не предвижда възможност за участие на трети лица и постановява, че такива спорове следва да бъдат уредени впоследствие по съдебен ред (параграфи 42-44 по-горе). Признаването с решението от 19 януари 2000 г. на правото на жалбоподателките на особена форма на реституция не е било в ущърб на конкуриращите се претенции за права за собственост на трети лица. Жалбоподателките, които са се ползвали от адвокатска помощ, не може да не са били осведомени за това обстоятелство и са били също така осведомени за тези конкуриращи се претенции за права за собственост на Хелио-Тур-С върху терените (параграфи 8-9 по-горе). Следователно те не са имали законни основания да очакват, въз основа на вътрешното действащо законодателство, че решението от 19 януари 2000 г. ще има задължителна сила не само между тях и държавата, но също така и по отношение на трети лица и че това решение ще е в състояние да ги предпази от всякакво друго оспорване и бъдеща претенция по отношение на терените.
75. Поради това Съдът намира, че в случая не е бил засегнат принципът на правна сигурност и съответно справедливият характер на съдебния процес. Следователно не е налице нарушение на член 6 § 1 в това отношение.
б) Относно твърдяната липса на мотивация на решението от 24 юли 2003 г.
76. Относно втория аспект на оплакването на жалбоподателките, Съдът припомня, че съгласно установената му практика вътрешните съдилища трябва достатъчно ясно да изразят мотивите, на които се основават. Обхватът на правото на мотивация може да варира в зависимост от характера на решението и трябва да се анализира в контекста на обстоятелствата по всеки случай (Ruiz Torija c. Espagne, 9 декември 1994 г., § 29, серия A № 303‑A). Ако член 6 § 1 не може да се възприема като изискване към съдилищата да отговорят подробно на всеки изтъкнат аргумент, то при все това от решението трябва са става ясно, че основните въпроси по делото са били разгледани (Taxquet c. Belgique [GC], no 926/05, § 91, 16 ноември 2010 г.).
77. В случая съдът отбелязва, че вътрешните съдилища са постановили мотивирани решения, които дават отговор на основните аргументи на жалбоподателките. В частност Върховният касационен съд е отговорил на развитите от заинтересованите страни аргументи, свързани с отсъствието на дейности по отчуждаване и с незаконния характер на конструкциите, като е подчертал, че предоставянето на терени за изграждането на къмпинг, реализирането на това мероприятие и издигането на конструкции на това място са достатъчни, за да стане връщането в натура невъзможно по силата на член 10б от Закона от 1991 г. (параграф 25 по-горе). Що се отнася до аргумента, че Законът за приватизацията е приложен със задна дата, Съдът не може въз основа на предоставените му документи да приеме, че жалбоподателките са го предявили по такъв начин пред Върховния касационен съд, че да очакват недвусмислен отговор по този въпрос. В крайна сметка решението от 24 юли 2003 г. почива основно на разпоредби от закона от 1991 г. и упоменава Закона за приватизацията единствено относно възможността жалбоподателките да получат обезщетение поради невъзможността терените да им бъдат върнати в натура.
78. Несъгласието на жалбоподателките с постановеното решение или фактът, че Върховният касационен съд е достигнал до различни заключения по дела, които жалбоподателките приемат като подобни на тяхното и които във времето са постановени след решението от 24 юли 2003 г. не биха могли да бъдат достатъчни, за да се стигне до заключението, че това решение е недостатъчно мотивирано или, като цяло, че производството не е справедливо. Освен това Съдът отбелязва, че в по-голяма част от изтъкнатите от жалбоподателките решения вътрешните съдилища също са стигнали да заключението, че връщането в натура не е трябвало да бъде осъществявано, но са отхвърлили иска на Хелио-Тур-С поради други мотиви (параграф 55 по-горе).
79. В заключение Съдът счита, че спорното решение е достатъчно мотивирано. Следователно в това отношение член 6 § 1 също не е нарушен.
II. Относно твърдяното нарушение на член 1 от протокол № 1
80. Жалбоподателките считат, че решението на Върховния касационен съд от 24 юли 2003 г. е засегнало също така правото им на мирно ползване на техните притежания, в нарушение на член 1 от Протокол № 1, който гласи следното :
„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползува от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото съгласно условията, предвидени в закона и общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползуването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
A. Относно допустимостта
81. Съдът констатира, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията. Наред с това той отбелязва, че по отношение на него не е налице каквото и да било друго основание за недопустимост. Поради това то следва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
1. Тези на страните
82. Жалбоподателките се оплакват от невъзможността да влязат във владение на терените, за които е признато правото им на собственост, и твърдят, че с непризнаването на тяхното право на реституция в своето решение от 24 юли 2003 г. Върховният касационен съд фактически ги е лишил от тяхната собственост. Като се позовават още на решението по делото Кехая и други (цитирано по-горе), те смятат, че това лишаване от собственост, което е произтекло от незачитането на принципа на силата на пресъдено нещо на окончателни решения, постановени преди това в тяхна полза, не е било „предвидено в закона“ по смисъла на член 1 от Протокол № 1. Наред с това те твърдят, че лишаването от собственост е нямало легитимна цел в услуга на обществото и не е запазило равновесие между техните интереси и тези на дружествата, които са придобили акции от бившето държавно предприятие в рамките на приватизацията.
83. Жалбоподателките заявяват, че не приемат обезщетението, което им се предлага под формата на общински земи или компенсационни бонове, които според тях не са адекватно обезщетение на това, което те приемат като отчуждаване на техните имоти. Те поддържат, че предоставеното обезщетение е далеч под настоящата пазарната стойност на двата терена, и подчертават, че пазарната цена на компенсационните бонове съответства на около 15 % от тяхната номинална стойност и на практика те са трудно използваеми. Освен това те подчертават, че не е определен срок за прехвърлянето на земите и изплащането на компенсационните бонове, предоставени като обезщетение, което, повече от пет години след решението на общинската служба по земеделие и гори, те все още не са получили.
84. Правителството твърди, че е постигнато равновесие между личните интересите на жалбоподателките и този на обществото. В случая вътрешните съдилища са счели, че терените на заинтересованите страни не могат да им бъдат върнати в натура поради включването им в туристически комплекс, изграждането върху тях на конструкции и включването им в собствеността на приватизираното дружество Хелио-Тур-С. Правителството обяснява, че за да се постигне баланс между правата на реституция на бившите собственици на земеделските земи и тези на лицата, които валидно са придобили акции или дружествени дялове в рамките на приватизацията на държавните дружества, законодателят е предвидил, в параграф 6, алинея 6 на преходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизацията, че собствениците, на които е признато правото на собственост върху терени, включени в имуществото на приватизирано дружество, ще бъдат обезщетени с акции или дялове от съответното дружество, или с компенсационни бонове.
85. Правителството припомня, че рискът от невъзможността на реституцията в натура в някои случаи е залегнал в Закона от 1991 г. за собствеността и използването на земеделските земи, както и че този текст предвижда, в член 35 и следващи, условията и реда на обезщетяване посредством компенсационни бонове, дължимо при невъзможност за реституция в натура.
86. Следователно, в случая жалбоподателките са имали възможността да получат адекватно и реално обезщетение за своите бивши земи. Правителството отбелязва в това отношение, че в момента тече процедура по обезщетяване с общински земи или компенсационни бонове.
2. Преценката на Съда
a) Относно съществуването на вмешателство в правото на мирно ползване от притежанията
i. Общи принципи, произтичащи от практиката на Съда
87. Съдът припомня, че съгласно практиката му жалбоподателят може да твърди, че има нарушение на член 1 от Протокол № 1, единствено ако мярката или решението, което той осъжда, се отнасят до неговите „притежания“ по смисъла на тази разпоредба. Понятието „притежания“ може да включва както „настояща собственост“, така и търгуеми ценни книжа, в това число и вземания, имащи достатъчно правно основание по силата на вътрешното законодателство и по силата на които жалбоподателят може да претендира най-малкото за „легитимно очакване“ за реално ползване от правото си на собственост (Kopecký c. Slovaquie [GC], no 44912/98, § 35, ЕСПЧ 2004‑IX; Gratzinger et Gratzingerova c. République tchèque (déc.) [GC], no 39794/98, § 69, ЕСПЧ 2002-VII; Maria Atanasiu et autres c. Roumanie, nos 30767/05 и 33800/06, § 134, 12 октомври 2010 г.).
88. Освен това, член 1 от Протокол № 1 не може да бъде разглеждан като налагащ на държавите страни по Конвенцията общо задължение за връщане на притежанията, които са им били прехвърлени, преди да са ратифицирали Конвенцията. Също така тази разпоредба не налага на държавите никакво ограничение на тяхната свобода да определят приложното поле на законите, които могат да приемат по отношение на реституцията на притежанията, и да избират условията, при които ще приемат да възстановят правото на собственост на лицата, на които то е било отнето (Kopecký, цитирано по-горе, § 35; Jantner c. Slovaquie, no 39050/97, § 34, 4 март 2003 г.).
89. За разлика от това, когато една договаряща държава, след като е ратифицирала Конвенцията, и в това число и Протокол № 1, приеме законодателство, предвиждащо пълно или частично възстановяване на конфискуваните притежания по силата на предходна законова база, или когато такова законодателство е било прието преди това, но остава в сила и след ратифицирането на Протокол № 1, то може да бъде разглеждано като пораждащо ново право на собственост, защитено от член 1 на Протокол № 1, за категорията лица, които отговарят на условията за реституция (Kopecký, цитирано по-горе, § 35; Broniowski c. Pologne [GC], № 31443/96, § 125, ЕСПЧ 2004-V; Viaşu c. Roumanie, № 75951/01, § 58, 9 декември 2008 г.).
ii. Приложение в случая по делото
90. По настоящото дело Съдът отбелязва, че правото на реституция върху двата спорни терена е било признато на жалбоподателките. Това право е било признато най-напред на 14 юли 1995 г. с решението на бургаския районен съд, в което обаче липсва точно описание на терените, след което, на 19 януари 2000 г., правото на връщане на първия терен в старите му граници е било признато с решение на бургаския районен съд, впоследствие влязло окончателно в сила, и на 4 март 1999 г., същото право е признато и за втория терен с окончателно решение на поземлената комисия. Съдът счита, че тези решения са породили вземания, достатъчно установени и изискуеми по силата на вътрешното право, че жалбоподателките са били в легитимно очакване на тяхното реализиране и следователно се вписват в понятието „притежание“, залегнало в член 1 на Протокола № 1 (Viaşu, цитирано по-горе, § 59; Мутишев и др. срещу България, № 18967/03, § 123, 3 декември 2009 г.; Найденов срещу България, № 17353/03, § 70, 26 ноември 2009 г.). Този аспект, впрочем, не е оспорван от Правителството.
91. Следователно невъзможността жалбоподателките да получат дължимото им по силата на тези решения съставлява вмешателство в правото им на мирно ползване от техните притежанията. Относно квалифицирането на вмешателството Съдът отбелязва, че заинтересованите страни се оплакват от невъзможността да влязат във владение на терените въпреки постановените в тяхна полза решения, от поставянето под въпрос с решението от 24 юли 2003 г. на правото им на връщане в натура на терените и на трансформирането на тяхното реституционно вземане (право на реституция), в резултат на това решение, в право на обезщетение. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че посочената от тях ситуация съставлява лишаване от собственост по смисъла на член 1 на Протокол № 1. Съдът припомня също така, че съгласно неговата практика неизпълнението на съдебно или административно решение, с което се признава право на собственост, се разглежда като вмешателство по смисъла на първото изречение от тази разпоредба (Viaşu, §§ 59-60; Мутишев, § 125; Любомир Попов срещу България, № 69855/01, § 111, 7 януари 2010 г.).
92. Следователно съдът ще разгледа въпроса дали изобличаваното от жалбоподателките вмешателство е оправдано от гледна точка на основния принцип на мирно ползване от притежанията, формулиран в първото изречение на член 1 от Протокол № 1.
б) Относно основателността на вмешателството
i. Основни принципи, произтичащи от практиката на Съда
93. Съдът припомня, че първото и основно изискване на член 1 от Протокол № 1 е всяко вмешателството на публичен орган в правото на мирно ползване от притежанията да бъде законосъобразно. Принципът на законосъобразност предполага също така нормите на вътрешното право да бъдат достатъчно достъпни, точни и предвидими при тяхното прилагане (Viaşu, цитирано по-горе, § 62; Найденов, цитирано по-горе, § 67; Мутишев, цитирано по-горе, § 128). Наред с това, принципът на правна сигурност изисква окончателно разрешение на правен спор от съдилищата да не бъде поставяно под въпрос (Кехая и др., цитирано по-горе, §§ 68-70 и 74), освен ако значими и неотложни мотиви не го налагат (Riabykh, цитирано по-горе, § 52; Мутишев, цитирано по-горе, § 129).
94. Всяко вмешателство в ползването от дадено право или свобода, признати от Конвенцията, трябва да преследват легитимна цел. Благодарение на прякото си познаване на обществото и потребностите му националните власти могат по-добре от международния съдия да преценят кое е „в интерес на обществото“. Следователно в този случай те се ползват с известна свобода на преценка, както и в други области, които попадат в обхвата на гаранциите на Конвенцията.
95. Понятието „обществен интерес“ е широко по своето естество. По-специално, решението да се приемат закони за лишаване от собственост или предвиждащи обезщетяване с публични средства при отчуждаване на притежания, предполага обикновено анализ на политически, икономически и социални въпроси. Като приема за нормално законодателят да разполага с голяма свобода при провеждането на дадена икономическа и социална политика, Съдът е заявил, че ще зачита начина, по който законодателят възприема неотложните потребности от „обществен интерес“, освен ако неговата преценка не се окаже явно лишена от разумно основание (James et autres c. Royaume-Uni, 21 февруари 1986 г., § 46, серия A № 98; Ex-roi de Grèce et autres c. Grèce [GC], № 25701/94, § 87, ЕСПЧ 2000‑XII). Това е в сила и за толкова значими промени в системата на една страна, колкото са свързаните с прехода от тоталитарен режим към демократична форма на управление и реформата на политическата, юридическата и икономическа структура на една държава, явления, които неминуемо водят до приемането на множество икономически и социални закони (Broniowski, цитирано по-горе, § 149; Maria Atanasiu et autres, цитирано по-горе, § 169).
96. Освен това, всякакво вмешателство в правото на мирно ползване на притежанията трябва да постига добър баланс между потребностите на общия интерес на общността и изискванията за опазване на основните права на индивида. По-специално трябва да съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел с всяка прилагана от държавата мярка. При всяко дело, включващо твърдяно нарушение на член 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да провери дали, поради действие или бездействие от страна на държавата, засегнатото лице е било принудено да понесе непропорционална или прекомерна тежест (Sporrong et Lönnroth c. Suède, 23 септември 1982 г., § 73, серия A № 52; Broniowski, цитирано по-горе, § 150).
97. За да прецени дали поведението на държавата е в съответствие с член 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да направи цялостен анализ на различните интереси под въпрос, като не забравя, че целта на Конвенцията е да се опазят „конкретни и реални“ права. Той трябва да отиде отвъд привидното и да достигне до същността на спора. Тази преценка може да се отнася не само до приложимите условия и ред на обезщетение – ако ситуацията е свързана с лишаване от собственост – но също така и до поведението на страните, в това число и използваните от държавата средства и тяхното прилагане. В този смисъл трябва де се подчертае, че несигурността – законодателна, административна, или зависеща от прилаганите от властите практики – е фактор, който трябва да бъде взет предвид, за да се оцени поведението на държавата. Действително, когато е засегнат въпрос от общ интерес, публичните власти са длъжни да реагират в подходящо време, правилно и с максимална последователност (Broniowski, цитирано по-горе, § 151; Viaşu, цитирано по-горе, § 58; Maria Atanasiu et autres, цитирано по-горе, § 168).
98. Относно връщането на собствеността Съдът вече е признал, че постигането на равновесие между правата под въпрос и ползите и загубите на различните лица, засегнати от процеса на преобразуване на икономиката и правната система на държавата, е изключително сложно. При подобни обстоятелства националните власти трябва да се ползват с широко поле на действие, не само за да изберат мерките за регламентиране на отношенията, свързани със собствеността в страната, но също така и за да отделят необходимото време за тяхното прилагане. Колкото и да е значима по своя мащаб тази свобода на действие, въпреки това тя не е безгранична и упражняването на неограничената власт на държавата, дори в рамките на най-комплексната държавна реформа не би могла да доведе до последици, несъвместими с нормите, установени в тази Конвенция. (Broniowski, цитирано по-горе, § 182; Maria Atanasiu et autres, цитирано по-горе, §§ 171-172).
ii. Приложение в случая по делото
99. Съдът отбелязва, че в случая страните по делото имат различни виждания относно разбирането за естеството на имуществения интерес и на легитимното очакване, на които могат да се позоват жалбоподателките, и следователно относно начина, по който това легитимно очакване може да бъде реализирано. Жалбоподателките считат, че решението на поземлената комисия и горецитираните решения са признали правото им да получат цялата собственост върху спорните терени и че отхвърлянето на техния ревандикационен иск с решението от 24 юли 2003 г. ги е лишило от тяхната собственост без адекватно обезщетение. Правителството изглежда поддържа тезата, че решението от 24 юли 2003 г. не е поставило под въпрос признатите права на реституция на жалбоподателките, тъй като както Законът от 1991 г., така и Законът за приватизацията предвиждат невъзможността за реституция в натура при определени хипотези, както и че при тези случаи на титулярите на това право се отпуска обезщетение под формата на други земеделски земи, компенсационни бонове или акции или дружествени дялове.
100. Относно решението от 14 юли 1995 г. Съдът констатира най-напред, че с него се признава правото на реституция на двата терена на жалбоподателките, без да се уточнява дали това право трябва да се реализира посредством връщане на тези терени в стари граници, реституция на други терени в рамките на плана за земеразделяне или още посредством предоставяне на обезщетение, съгласно условията и реда, предвидени в Закона от 1991 г. При тези обстоятелства Съдът приема, че решението от 24 юли 2003 г., в което Върховният касационен съд е отсъдил, че заинтересованите страни не могат да получат реституция в натура, но не е поставил под въпрос правото им на обезщетение по смисъла на Закона от 1991 г., не съставлява неоснователно посегателство върху техните имуществени права, които са били признати със съдебното решение от 14 юли 1995 г.
101. По-нататък Съдът отбелязва, че решението на поземлената комисия от 4 март 1999 г. и съдебното решение от 19 януари 2000 г., с които се разпорежда връщането на жалбоподателките на двата терена в старите им граници, не са били изпълнени, тъй като терените са били притежавани от дружеството Хелио‑Тур-С, както и че заведеният от заинтересованите страни ревандикационен иск срещу това дружество е бил отхвърлен с решението от 24 юли 2003 г. В резултат на това решение дължимото право на реституция на жалбоподателките се е трансформирало в право на обезщетение, както е видно от последващите решения на общинската служба по земеделие и гори от 7 януари 2005 г. и от 3 януари 2006 г.
102. Без да отчита необходимост от тълкуване на вътрешното право, за което вътрешният съдия е в по-добра позиция, Съдът отбелязва, че Законът от 1991 г. предвижда редица хипотези, при които не е възможно връщането в натура на земеделските земи, като собствениците, на което е признато правото на реституция, са в правото си да получат обезщетение под формата на други земи или компенсационни бонове. Тези хипотези са залегнали в частност в член 10б от закона, който е бил приложен в случая на жалбоподателките, но също така и в член 10, алинея 7, в член 15, алинея 3 и в член 15, алинея 4. Параграф 6, алинея 6 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизацията предвижда също такива хипотези относно земите, които са били включени в имуществото на държавни предприятия или които са били приватизирани (виж параграфи 32-33 и 52 по-горе). Следователно възможността признатото на жалбоподателките право на реституция да се реализира в крайна сметка по формата на обезщетение вместо под формата на реституция в натура е имало достатъчно достъпна и предвидимо правно основание във вътрешното право.
103. Относно възможността да се преразгледа правото на реституция, вече признато с административно или окончателно съдебно решение в случай на съдебен спор с трето лице, което не е било страна по производството, Съдът отбелязва, че ако такава възможност не е била изрично предвидена от закона, то тя е била приета с добре установена практика на вътрешните съдилища (параграф 44 по-горе). Следователно Съдът приема, че такава възможност е била „предвидена от закона“ за целите на член 1 от Протокол № 1.
104. Като се има предвид, че жалбоподателките твърдят, че решението от 24 юли 2003 г. не изпълнява условието за законност, тъй като нарушава принципа на силата на пресъдено нещо на предходните решения от 14 юли 1995 г. и от 19 януари 2000 г., Съдът препраща към по-горе изложеното от него разсъждение по отношение на член 6 и отново напомня, че ограничението, приложено по отношение на този случай, на силата на пресъдено нещо до предмета и страните по съдебното производство, както и възможността, дадена на трето лице, което не е участвало в него (а именно дружеството Хелио-Тур-С), да заяви правата си в рамките на ново производство не нарушават принципа на правната сигурност и следователно на законност по отношение на член 1 от Протокол № 1 на решението, взето на това основание (параграфи 71-75 по-горе).
105. На базата на тези наблюдения Съдът приема, че спорното вмешателството е било предвидено от закона, съгласно изискването на член 1 от Протокол №1.
106. Съдът признава също така, че това вмешателство е имало легитимна цел от общ интерес, а именно закрилата на правото на другия и правилното управление на земите в рамките на такива сложни процеси като реституцията и преминаването към пазарна икономика.
107. За да се определи дали е постигнат добър баланс, в случая между потребностите на общия интерес на общността и изискванията за опазване на правото жалбоподателките на мирно ползване от притежанията им, трябва да бъдат взети под внимание редица аспекти. Най-напред Съдът отбелязва, че посоченото от заинтересованите страни вмешателство произтича от упражняването на легитимни права на трето лице, ощетено от решението да им бъдат реституирани терените, а не от втора възможност, предоставена на държавата да разгледа тяхното право на собственост (виж, a contrario, Кехая и др., цитирано по-горе, §§ 67-69 и Gashi c. Croatie, № 32457/05, § 40, 13 декември 2007 г.). Следователно решението от 24 юли 2003 г. е коригирало, с цел защита на правото на трети лица, това, което вътрешните съдилища са приели като неправилно прилагане на Закона от 1991 г. в полза на жалбоподателките.
108. Съдът отчита също така възможността заинтересованите страни да бъдат обезщетени по силата на вътрешното право. В този смисъл той изтъква, че ако в резултат на съдебното решение от 24 юли 2003 г. не е било възможно да им бъдат върнати в натура спорните терени, за сметка на това те са можели да претендират или за обезщетение с други земеделски земи или компенсационни бонове съгласно Закона 1991 г., или за обезщетение с акции на дружеството Хелио-Тур-С или компенсационни бонове съгласно Закона за приватизацията.
109. Жалбоподателките не са поискали обезщетение съгласно Закона за приватизацията, което би им дало възможност до получат акции на дружеството Хелио-Тур-С в пропорционален размер на стойността на терените в имуществото на дружеството. Според Съда такъв механизъм на обезщетяване, който позволява на държавата да запази икономическата дейност на засегнатите предприятия, като същевременно позволи на собствениците, на които е признато правото на реституция, да извлекат икономическа полза, макар и косвено, от икономическата експлоатация на техните бивши земи, е напълно подходящ. Нищо не доказва в случая, че отпускането на такова обезщетение не би било възможно, като се има предвид, че към 24 юли 2003 г. държавата е притежавала още 10 % от акциите на Хелио‑Тур‑С, които е трябвало да прехвърли, съгласно договора за приватизация, едва след уреждане на реституционните вземания (параграф 17 по-горе). Освен това, тъй като заинтересованите страни не са подали молба в този смисъл, Съдът не би могъл да спекулира по отношение на размера на акции, които са щели да им бъдат отпуснати, ако го бяха направили, както и относно равностойния или не характер на този размер.
110. Относно процедурата, свързана с отпускането на обезщетение съгласно закона от 1991 г., Съдът отбелязва, че тази процедура все още е била в ход по време на последните уведомления на страните и че общинската служба по земеделие и гори е постановила две решения, с които се определят размерът и редът на предоставяне на дължимото обезщетение на жалбоподателките. Нищо не поражда съмнение, че последните няма да могат да получат общинските земеделски земи или компенсационните бонове, които са им били отпуснати.
111. Жалбоподателките приемат като неравностойно подобно обезщетение. В това отношение съдът приема, предвид информацията, с която разполага върху пазарните цени в региона, че те са значително по-високи от стойността, на която са били оценени терените по случая, за да бъде изчислено обезщетението. Въпреки това Съдът припомня, че вече е приел в контекста на реституционните процеси на собственост и на преобразуване на икономиката и на правната система на държавата, че взетите мерки в този контекст са могли да включват и решения, които да ограничават обезщетенията за лишаване от собственост или реституцията на принадлежности до много по-ниски нива от пазарната им стойност (Broniowski, цитирано по-гора, §§ 182 и 186). По мнение на Съда подобни наблюдения са приложими и в ситуация като тази по настоящото дело, където правото на обезщетение не произтича от наложено отчуждаване от държавата ответник, а се вписва в рамките на реституционно законодателство, целящо да смекчи посегателствата върху собствеността, извършени от тоталитарната държава преди ратифицирането на Конвенцията и на Протокол № 1. Съдът припомня в това отношение, че член 1 от Протокол № 1 не задължава договарящите страни да приемат законодателство за реституция на отчуждено в миналото имущество и не налага никакво ограничение на тяхната свобода на определяне на приложното поле и условията на едно такова законодателство (Kopecký, цитирано по-горе, § 35, и Jantner, цитирано по-горе, § 34).
112. Освен това Съдът отбелязва, че увеличаването на пазарната стойност на въпросните терени е произтекло от включването им в района на къмпинга, от реализираните върху тях мероприятия и инфраструктури и от развиването на туристическа дейност в продължение на десетилетия, фактори, за които жалбоподателките нямат никакъв принос. Следователно Съдът не счита, че е несправедливо вътрешните органи да приемат метод на изчисление на обезщетението, който се основава на цените на земеделските земи, а не на терените във вида, в който са преобразувани в течение на годините (параграф 34 по-горе).
113. Като взема предвид предходното, Съдът преценява, че българските власти с основание са отпуснали на жалбоподателките обезщетение със значимо по-нисък размер от пазарната стойност на терените. В крайна сметка Съдът подчертава, че повече от половината от отпуснатото обезщетение е под формата на общински земеделски земи с равностойно качество и само частично под формата на компенсационни бонове (параграф 28 по-горе).
114. При тези обстоятелства и като се вземе предвид също така възможността да се подаде молба за обезщетение под формата на акции, от която жалбоподателките са пропуснали да се възползват, Съдът не остава с убеждение, че отпуснатото на заинтересованите страни обезщетение е до такава степен неравностойно, че да се стигне до нарушаване на справедливия баланс във връзка с член 1 от Протокол № 1.
115. За да се прецени дали е запазен справедлив баланс, Съдът трябва да разгледа наред с другото въпроса дали сроковете, в които властите са реституирали терените или предоставили обезщетението, не са причинили на заинтересованите страни непропорционална тежест (Naydenov, цитирано по-горе, § 79; Мутишев, цитирано по-горе, § 145; Ramadhi et autres c. Albanie, № 38222/02, § 83, 13 ноември 2007 г.). Той отбелязва в това отношение, че констатацията за невъзможността на реституцията в натура в случая на жалбоподателките не е направена в рамките на реституционната процедура пред поземлената комисия, нито при обжалването, което са завели, а едва когато заинтересованите страни, в състояние на невъзможност да получат изпълнение на постановените в тяхна полза решения, са били принудени да заведат ново ревандикационно производство срещу дружеството Хелио-Tур-С. Едва след края на новото триинстанционно производство се стига до окончателно решение на въпроса, свързан с техните реституционни права, посредством решението от 24 юли 2003 г.
116. Съдът констатира, че тази ситуация произтича от факта, че двата процеса, на реституция на земеделската собственост и на приватизация на публичните предприятия, така както са уредени от българския законодател, са били проведени паралелно и независимо един от друг, като евентуалните конфликти между бенефициентите на единия или на другия от тези процеси е трябвало да бъдат уреждани в рамките на допълнителни процедури. Съдът подчертава, че в дадения случай тази ситуация е довела не само до забавяне на реализирането на правата на жалбоподателките, но също така ги е поставила дълги години след приемането на окончателните решения, с които се разпорежда реституцията на техните терени в старите им граници, в неизвестност относно това дали могат да получат ефективна реституция в натура на терените или трябва да се задоволят с обезщетение (Любомир Попов, цитирано по-горе, § 123). Като приема, че държавите трябва да разполагат с широка свобода на преценка относно приемането и прилагането на мерките, които смятат за необходими в рамките на важните реформи на тяхната икономическа система, същевременно Съдът припомня, че въпреки това тяхна задача е да организират правните си системи и да приемат подходящи процедури по такъв начин, че да могат да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В случая, за да се постигне легитимната цел, състояща се в опазване на правата на трети лица, които могат да бъдат потенциално ощетени, като същевременно се осигури на титулярите на реституционни права окончателен изход на тяхното дело в разумен срок, законодателят е можело да предвиди например възможност за трети лица да встъпват в административни или съдебни реституционни производства. В това отношение Съдът отбелязва, че възникналият спор по делото не засяга трето лице, което да е напълно чуждо за реституционната процедура субект, а напротив този спор е бил напълно предвидим, тъй като е било ясно от самото начало, че въпросните терени са част от къмпинга и са притежавани от Хелио-Тур-С.
117. Освен това Съдът отбелязва, че в резултат на решението от 24 юли 2003 г. е заведена нова процедура пред общинската служба по земеделие и гори, с цел определяне на формата и размера на обезщетението. Следователно, съгласно последните предоставени данни от страните, към юни 2011 г. заинтересованите страни все така не са били получили дължимото им обезщетение.
118. Съдът отчита, че процесът по реституция на колективизирани в миналото земи е изключително сложен по своя характер и че в тази област на държавите трябва да се предостави по-голяма свобода на преценка както относно мерките, които трябва да се вземат, така и относно сроковете на изпълнение на тези мерки (Мутишев, цитирано по-горе, § 144). При все това съдът определя като прекомерен факта, че дванадесет години след решението на поземлената комисия от 4 март 1999 г. и единадесет години след съдебното решение от 19 януари 2000 г., с които са признати правата на жалбоподателките по отношение на реституцията, заинтересованите страни все още не са получили окончателно уреждане на техните права, било посредством връщане на терените или посредством ефективно предоставяне на обезщетение. Съдът отбелязва по-специално, че са изминали повече от шест години от решението на общинската служба по земеделие и гори от 7 януари 2005 г., с което се определя дължимото на жалбоподателките обезщетение за двата терена. Въпреки че от фактите по делото става ясно, че жалбоподателките не са удовлетворени от така определеното обезщетение, както и че по всяка вероятност не са предприели нищо, за да ускорят реализирането му, няма основания да се предполага, че те да са в основата на причиненото забавяне.
119. При това положение Съдът счита, че държавата ответник не е действала с необходимите последователност и усърдие и не е запазила справедливия баланс между потребностите на общия интерес и защитата на правото на жалбоподателките на мирно ползване от техните притежания, в резултат на което заинтересованите страни е трябвало да понесат специална и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.
III. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 НА КОНВЕНЦИЯТА
120. Член 41 от Конвенцията предвижда следното:
„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или протоколите към нея, и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, предоставя справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
121. Жалбоподателките претендират за реституция на терените или, при невъзможност, за обезщетение, равностойно на настоящата им пазарната цена.Те представят оценка, изготвена от лицензиран експерт, упълномощен от тях, според които стойността на терените и конструкциите възлиза на 1 835 415 евро (EUR) към дата 8 август 2008 г. Те претендират също така за обезщетение за пропуснати ползи, които според тях произтичат от невъзможността да ползват своето притежание считано от 2000 г., или сума, съответстваща на доходите от наеми, които са могли да получават, експлоатирайки терените като къмпинг. Съгласно представената експертна оценка тези наеми възлизат на 187 360 EUR за периода от март 2000 г. до септември 2008 г.
122. По отношение на имуществените вреди жалбоподателките претендират също така за възстановяване на местните данъци, които те са платили за двата терена, а именно 295 EUR, като представят съответстващите фактури. Накрая претендират за 20 000 EUR за неимуществени вреди, която смятат че са понесли.
123. Правителството оспорва тези претенции, които определя като несъразмерни и определени на случаен принцип.
124. Съдът не открива причинно-следствена връзка между нарушението на член 1 от Протокол № 1, констатирано по-горе от него, и формулираните претенции от жалбоподателките във връзка с ефективната реституция на терените или обезщетение, равностойно на пазарната цена на последните или ползи, които е можело да извлекат от тях. За сметка на това Съдът приема, че на заинтересованите страни следва да се възстановят, за имуществени вреди, внесените от тях суми за местни данъци за тези терени, като се има предвид, че те никога не са влизали в тяхно владение. Следователно Съдът им присъжда сумата от 295 EUR.
125. Накрая Съдът счита, че жалбоподателките са претърпели и неимуществени вреди поради нарушението на член 1 от Протокол № 1, което той е констатирал, и че в тази връзка на всяка от жалбоподателките следва да се предостави сумата от 4 000 EUR.
Б. Разходи и разноски
126. Относно разходите и разноските по производството пред Съда жалбоподателките отправят искане за 4 251,40 EUR адвокатски хонорари, 153 EUR разходи за експертната оценка и 59,40 EUR пощенски, телефонни и офис разходи. Те представят договор за хонорар, сключен с техния адвокат, а също така и справка за отработените часове, с който се удостоверяват 60 часа и 44 минути работа при часова ставка 70 EUR, както и фактура за експертните разходи и обратни разписки за изпратената препоръчана кореспонденция. Те отправят искане предоставените суми, с изключение на разходите за експерт, да бъдат директно изплатени на техния адвокат, г-н Екимджиев.
127. Правителството счита, че тези претенции са прекомерно завишени и оспорва броя на работните часове, предявен от адвоката.
128. Съгласно практиката на Съда на разходите и разноските на жалбоподателите могат да бъдат възстановени само доколкото бъдат установени като реални, необходими и разумни по своя размер. По настоящото дело, въз основа документите, с които разполага, и на своята практика, Съдът счита, че е разумно да се присъди на жалбоподателките сумата от 3 000 EUR за адвокатски хонорари и разноски, която да се преведе по сметка, предоставена от адвоката на заинтересованите страни, и 153 EUR за експертни разходи.
В. Лихва за просрочване
129. Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да се изчислява въз основа на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.
Поради тЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ Съдът
1. Обявява, с единодушие, жалбата за допустима;
2. Приема, с четири срещу три гласа, че не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;
3. Приема, с единодушие, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1;
4. Приема, с единодушие,
a) че държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателките, в тримесечен срок от влизането в сила на решението съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, в левовата им равностойност по курса, приложим в деня на плащането :
i. 295 EUR (двеста деветдесет и пет евро) за претърпени имуществени вреди;
ii. 8 000 EUR (осем хиляди евро), или по 4 000 EUR на всяка от жалбоподателките, за претърпени неимуществени вреди, плюс евентуално начисления дължим данък;
iii. 3 153 EUR (три хиляди сто петдесет и три евро) за разходи и разноски, плюс евентуално начисления дължим данък от жалбоподателките, от които 3 000 EUR да се преведат по сметката, предоставена от техния адвокат
б) че от изтичането на упоменатия по-горе срок до плащането се дължи лихва върху горепосочените суми в размер на приложимата пределна ставка по заеми на Европейската централна банка през този период, увеличена с три процентни пункта;
5. Отхвърля, единодушно, искането за справедливо обезщетение в останалата му част.
Изготвено на френски език, и впоследствие съобщено писмено на 15 ноември 2011 г., в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Лорънс ЪрлиНикола Браца
Съдебен секретарПредседател
В съответствие с чл. 45, параграф 2 от Конвенцията и чл. 74 параграф 2 от Правилника на Съда, към решението е приложено съвместното особено мнение на съдиите Гарлицки, Мийович и Хирвела.
Н.Б.
T.Л.Ъ.
Съвместното особено мнение на съдиите
Гарлицки, Мийович и Хирвела
(Превод)
Съжаляваме за това, че не можем да се присъединим към констатацията за ненарушение по въпроса за посегателството върху принципа на правна сигурност.
В решението си от 19 януари 2000 г. районният съд е заключил, че въпросните терени трябва да бъдат върнати на жалбоподателките. Малко след тази дата това решение става окончателно.
В решението си от 24 юли 2003 г., постановено в рамките на друга инстанция, Касационният съд, е преценил, че същите тези терени не могат да бъдат възстановени на жалбоподателките, като се отдава приоритет на правата на дружеството Хелио-Тур-С. Той добавя, че заинтересованите страни трябва да бъдат обезщетени с други средства. Относно аргумента, свързан с нарушение на силата на пресъдено нещо, съдът счита, че „този елемент не може да бъде предявен по отношение на дружеството Хелио-Тур-С, тъй като последното не е нито страна по съдебното производство, свързано с реституцията, нито наследник или правоприемник на част от това производство“ (§ 25).
Този довод е потвърден по същество от Съда, като същият констатира отсъствието на нарушение на принципа на правната сигурност (§ 75). Ние не споделяме това заключение.
На първо място, делото се отнася до право на собственост. По дефиниция правата на собственост пораждат последици erga omnes, тъй като че всеки, на когото редовно се предоставят такива, може да ги предяви по отношение на всяка претенция, формулирана от другиго. Те не могат да бъдат променяни или анулирани, докато е налице решението, с което те са първоначално предоставени. Вярно е, че във всеки правен ред съществуват извънредни правни режими позволяващи да са коригират грешки ( възобновяване на производство поради откриване на нови факти като най-типичен пример), но тези производства трябва са свързани с първоначалното решение. По този начин нито едно окончателно решение, засягащо правата на собственост, не може да бъде анулирано индиректно след приключването на различна инстанция.
На второ място принципите на силата на пресъдено нещо и на правната сигурност не са идентични. Първият има по-формален смисъл. Следователно националното право може да ограничи реално обхвата на силата на пресъдено нещо в правната ситуация на страните по дадено дело. За разлика от това принципът за правната сигурност е не само по-обхватен, но има също така автономен смисъл на фона на приложното поле на член 6. Той изисква предоставените с окончателно влязло в сила съдебно решение права да не могат да бъдат просто променяни или анулирани с последващо решение, постановено в рамките на различна съдебна инстанция.
По настоящото дело не е изключено решението от 2000 да е било погрешно и да е имало подходящи причини да се възобнови първоначалното производство. Въпреки това, българските съдилища са взели решение да подходят по различен начин. То поправят изначалната грешка, като постановяват през 2003 г. решение, което не обезсилва решението от 2000 г., но превръща de facto в недействителни породените от него права. Според нас подобен подход не би могъл да бъде разглеждан като съвместим с принципа на правна сигурност.
Full & Egal Universal Law Academy