© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ТОГРУЛ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 20611/10)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
15 ноември 2018 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Тогрул срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:
Ангелика Нусбергер (Аngelika Nußberger), председател,
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Андре Потоцки (André Potocki),
Шифра O’Лийри (Síofra O’Leary),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov),
Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,
След закрито заседание, проведено на 16 октомври 2018 г.,
Постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 20611/10) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от турски гражданин, г-н Исмет Тогрул („жалбоподателят“), на 1 април 2010 г.
2. Жалбоподателят се представлява от г-жа Й. Христова, адвокат, практикуващ в Харманли. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа А. Панова, от Министерството на правосъдието.
3. На 5 септември 2017 г. Правителството е уведомено за оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, като жалбата е обявена за недопустима в останалата част съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.
4. Тъй като жалбоподателят е турски гражданин, турското правителство е поканено с писмо от 13 септември 2017 г. да представи писмено становище по делото съгласно чл. 36 § 1 от Конвенцията. То не се възползва от тази възможност.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1963 г. и живее в гр. Истанбул.
6. На 8 октомври 2008 г. жалбоподателят влиза на българска територия с превозно средство. Когато напуска българската територия, на турско-българската граница български митничар го пита дали има нещо за деклариране. Жалбоподателят отговаря утвърдително и представя на митничаря сумата от 199 400 евро в брой. Обяснява, че парите са от продажбата на колата му, както и от банковата му сметка, и представя банкови документи, доказващи произхода на част от сумата.
7. Същия ден началникът на Митница Свиленград изготвя акт за извършено административно нарушение. Жалбоподателят е обвинен, че не е декларирал на митницата сумата от 199 400 евро.
8. На същия този ден полицията в гр. Свиленград започва наказателно производство срещу жалбоподателя за тези действия. Преписката по разследването е заведена под номер 435/08.
9. В хода на това разследване, с изготвен през същия този ден протокол разследващият полицай конфискува като веществено доказателство сумата от 199 400 евро, както и още две банкноти (от 500 евро и от 100 евро) на обща стойност 600 евро.
10. На същия разследващ полицай жалбоподателят предава още четиридесет и три други банкноти на обща стойност 8 500 евро. Тази процесуална мярка е отбелязана в протокол с дата от същия ден. В документа са цитирани членове 109, 110 и 159 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) - които уреждат доброволното предаване на веществени доказателства на разследващите органи, както и се посочва съответното досъдебно производство № 435/08.
11. На 26 януари 2009 г. Районна прокуратура - Свиленград прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя с мотива, че при липса на умишлено нарушение от страна на обвиняемия, фактите не доказват извършено престъпление. Документите са предадени на митницата в гр. Свиленград, за да може същата да се произнесе по въпроса дали действията съставляват административно нарушение. В постановлението на прокуратурата се споменава, че наказателното производство срещу жалбоподателя се отнася за сумата от 208 500 евро.
12. С наказателно постановление от 12 февруари 2009 г. началникът на Митница Свиленград намира, че жалбоподателят не е изпълнил задължението си да попълни митническа декларация, произтичащо от националното законодателство, за сумата от 199 400 евро. Разпорежда се тази сума да бъде конфискувана и се налага на жалбоподателя глоба в размер на 3 000 български лева (приблизително 1 533.88 евро).
13. Жалбоподателят оспорва това наказателно постановление пред Районен съд - Свиленград.
14. На 16 февруари 2009 г. адвокатът на жалбоподателя иска от районната прокуратура да бъде възстановена на клиента й сумата от 9 100 евро, предадена на полицая, с мотива, че тя не е предмет на административното производство. На 18 февруари 2009 г. районната прокуратура решава да спре разглеждането на тази молба до влизането в сила на наказателното постановление на Митница Свиленград.
15. На 6 март 2009 г. адвокатът на жалбоподателя се обръща към Районен съд - Свиленград чрез районната прокуратура, за да оспори постановлението на прокуратурата от 18 февруари 2009 г., което същата счита за отказ да бъде върната сумата от 9 100 евро на клиента й.
16. На 25 май 2009 г., произнасяйки се по подадената от жалбоподателя жалба (вж. параграфи 12 и 13 по-горе), Районен съд - Свиленград отменя наказателното постановление от 12 февруари 2009 г. на началника на Митница Свиленград поради липса на виновно поведение от страна на заинтересованото лице. Митница Свиленград обжалва това решение.
17. С окончателно решение от 26 ноември 2009 г. Административен съд - Хасково отменя решението на районния съд и потвърждава наказателното постановление на началника на Митница Свиленград от 12 февруари 2009 г. Той счита, че жалбоподателят е пропуснал поради небрежност писмено да декларира пред българските митнически власти, че пренася сумата от 199 400 евро в брой.
18. На 15 януари 2010 г. адвокатът на жалбоподателя се обръща към Районен съд - Свиленград, за да направи оплакване поради липсата на решение по неговата жалба от 6 март 2009 г. Тази молба остава без произнасяне на съда.
19. Също така, адвокатът на жалбоподателя иска тази сума да бъде върната от началника на Митница Свиленград, който с писмо от 25 февруари 2010 г. я информира, че парите са конфискувани от разследващия полицай и вече не се намират в митницата.
20. Адвокатът на жалбоподателя подава жалба пред административните съдилища, за да оспори отговора на митницата, който тя определя като отказ да бъде върната въпросната сума. На 3 юни 2010 г. Административен съд - Хасково отхвърля жалбата с мотива, че писмото не представлява отказ да бъде възстановена сумата, а че в него се посочва кой е компетентният орган, който може да се произнесе по този въпрос. Това определение е потвърдено на 24 септември 2010 г. от Върховния административен съд.
21. Адвокатът на жалбоподателя иска тази сума да бъде върната и от полицията в гр. Свиленград. С писмо от 27 февруари 2011 г. разследващият полицай, иззел парите, я информира, че сумата ще бъде върната едва след като бъде произнесено решение в тази връзка от съд или от компетентния орган, отговорен за административното производство.
22. Тогава адвокатът се обръща към директора на областната полиция, за да поиска въпросната сума да бъде възстановена. С писмо от 2 юни 2011 г. той й отговаря, че производствата, свързани със съхранението и връщането на веществени доказателства в рамките на наказателни производства, са регламентирани в Наказателно-процесуалния кодекс.
23. Съгласно писмо на началника на полицията в гр. Свиленград от 1 ноември 2017 г., на тази дата сумата от 9 100 евро все още се съхранява в полицейското управление в града.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО И ЕВРОПЕЙСКО ПРАВО И ПРАКТИКА
24. Съгласно чл. 11, ал. 3 и ал. 4 от Валутния закон и чл. 2, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № 10 от 16 декември 2003 г. относно прилагането на този закон, чужденците, които внасят на територията на страната или изнасят от територията на страната суми, по-големи от 10 000 евро, трябва да декларират пред българските митнически власти размера и произхода на парите.
25. Съгласно чл. 18 от Валутния закон, нарушаването изискванията на чл. 11 на този закон се наказва с налагането на административна глоба в размер от 1 000 до 3 000 лева. Съгласно чл. 20 на същия закон, предметът на нарушението се конфискува в полза на държавата.
26. Съгласно чл. 111, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс веществените доказателства се пазят докато завърши наказателното производство. Прокурорът може да реши да ги върне на собствениците им преди края на наказателното производство (ал. 2 на същия член). Отказът му да го направи, подлежи на обжалване пред първоинстанционния съд, който се произнася с окончателно определение (ал. 3 на същия член).
27. Приложимите по случая разпоредби на Регламент № 1889/05 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на парите в брой, които се внасят и изнасят от Общността, са цитирани по делото Boljević c. Croatie (no 43492/11, § 20, 31 януари 2017 г.). В решението си по Chmielewski (C-255/14, 16 юли 2015 г.), постановено след отправено преюдициално запитване, Съдът на Европейския съюз счита, че глоба, чийто размер отговаря на шестдесет процента от недекларирана парична сума в брой, когато тази сума е над 50 000 евро, не е пропорционална (§ 30). В това отношение той отбелязва, че санкцията, предвидена в чл. 9 от Регламент № 1889/2005, не цели да бъдат санкционирани евентуални измамни или престъпни дейности, а само нарушение на задължението за деклариране по чл. 3 от регламента (§ 31). Също така, Съдът отбелязва, че в чл. 4, ал. 2 от регламента се предвижда възможността за задържане с административно решение на недекларираната парична сума в брой, именно с цел да се позволи на компетентните власти да осъществят необходимия контрол и да извършат необходимите проверки относно произхода на въпросната сума в брой, за какво и за кого е била предназначена (§ 33).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателят твърди, че наложената му глоба и конфискация за нарушаване на митническото законодателство, в тяхната цялост, не са пропорционални, както и се оплаква, че властите не са му възстановили сумата от 9 100 евро след края на водените срещу него административно и наказателно производства. Позовава се на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който предвижда:
„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
A. Допустимост
29. Правителството не оспорва допустимостта на първото оплакване на жалбоподателя относно непропорционалния характер на наказанията. Относно второто оплакване на жалбоподателя, свързана с отказа за възстановяване на сумата от 9 100 евро, то се позовава на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита. По-конкретно посочва, че жалбоподателят не е направил искане пред полицейското управление в гр. Свиленград за връщане на тази сума след приключването на водените срещу него наказателно и административно производства. Допълва, че той е имал възможност да заведе граждански иск за връщане на задържаната без основание сума, предадена на разследващия полицай, и дори иск за обезщетение за неоснователно обогатяване, но не се е възползвал от тях.
30. Правителството повдига също и възражение за неспазване на шестмесечния срок, без да излага други аргументи по този въпрос.
31. Жалбоподателят посочва, че се е обърнал към полицията, прокуратурата, митницата и съдилищата, за да му бъде върната сумата от 9 100 евро, иззета от разследващия полицай. Допълва, че някои от молбите му са отхвърлени, а други изобщо не са разгледани. Счита, че в подобен контекст не може да се изисква от него да започва ново гражданско дело, за да му бъде върната въпросната сума.
32. Съдът установява, че сумата от 9 100 евро е иззета от полицията като веществено доказателство в рамките на наказателното производство, водено срещу жалбоподателя (вж. параграфи 9 и 10 по-горе), че не е предадена на митническите власти в рамките на административното производство (вж. параграф 19 по-горе) и че същата не е предмет на последното производство (вж. параграфи 12, 16 и 17 по-горе). Следователно, полицията и отговорните за наказателното разследване органи е трябвало да се произнесат относно връщането на сумата. Жалбоподателят се е обърнал към полицията, районната прокуратура и районния съд по този въпрос, но молбите му са отхвърлени, като част от тях дори не са разгледани (вж. параграфи 14, 15, 18, 21 и 22 по-горе).
33. Съдът отбелязва, че според Правителството жалбоподателят е имал право да предяви граждански иск за връщане на задържаната след отпадане на основанието сума или обезщетение от неоснователно обогатяване срещу полицейския служител, на когото е предадена сумата. Трябва да се отбележи, че става въпрос за две правни средства за защита, които не попадат в обхвата на наказателното производство и не са изрично предвидени за случаите на продължително задържане на веществени доказателства в рамките на наказателното производство. Правителството не представя съдебни решения, в които тези две средства за защита са използвани успешно в сходна ситуация като тази в случая.
34. В светлината на тези обстоятелства Съдът счита, че възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато на Правителството, следва да се отхвърли. Като отбелязва, че двете оплаквания по чл. 1 от Протокол № 1 не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията и че не са недопустими на други основания, Съдът ги обявява за допустими.
Б. По същество
1. Оплакване относно наложените на жалбоподателя административни наказания
a) Аргументи на страните
35. Жалбоподателят посочва, че след приключване на административното производство му е наложена глоба в размер на 3 000 лева и конфискуване на сумата от 199 400 евро за неизпълнение на задължението за деклариране на българската митница. Той счита, че това наказание е прекалено сурово за неговия случай с мотива, че не отговаря на тежестта на неговия пропуск. Счита и че това положение се равнява на непропорционална и необоснована намеса в упражняването на правото му на мирно ползване на неговите притежания, защитено от чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
36. Правителството оспорва твърдението на жалбоподателя и твърди, че в случая не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. Макар и да признава, че оспорваните мерки представляват намеса в правото на жалбоподателя на мирно ползване на собствеността му, то посочва, че същите са предвидени във Валутния закон и в Наредба № 10 относно приложението на този закон, както и че тези нормативни актове транспонират европейското законодателство в тази материя, по-конкретно разпоредбите на Регламент № 1889/05 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на парите в брой, които се внасят и изнасят от Общността. То счита, че въпросните мерки преследват легитимна цел и че обслужват обществения интерес. Допълва, че те са пропорционални на тежестта на нарушението, извършено от жалбоподателя, който е пропуснал да декларира значителна парична сума на митницата, когато, според Правителството, той не би могъл да не знае за съществуването на това задължение. Правителството прави заключение, че държавата не е превишила свободата на преценка, с която разполага, съгласно чл. 1 от Протокол № 1.
б) Преценката на Съда
37. Съдът напомня, че принципите относно приложението и тълкуването на чл. 1 от Протокол № 1 в сходни ситуации на тези в конкретния случай са обобщени в следните съдебни решения: Anheuser‑Busch Inc. c. Portugal [ГК], no 73049/01, § 62, ЕСПЧ 2007‑I ; J.A. Pye (Oxford) Ltd et J.A. Pye (Oxford) Land Ltd c. Royaume-Uni [ГК], no 44302/02, § 52, ЕСПЧ 2007‑III ; Beyeler c. Italie [ГК], no 33202/96, § 107, ЕСПЧ 2000‑I ; Gasus Dosier - und Fördertechnik GmbH c. Pays‑Bas, 23 февруари 1995 г., § 60, серия A no 306‑B ; AGOSI c. Royaume‑Uni, 24 октомври 1986, §§ 51 и 52, серия A no 108 ; Grifhorst c. France, no 28336/02, §§ 84‑86, 26 февруари 2009 г., и Gabrić c. Croatie, no 9702/04, § 33, 5 февруари 2009 г.
38. Съдът отбелязва, че в случая жалбоподателят е осъден да заплати глоба, както и му е конфискувана сумата, която не е декларирал на митницата. В светлината на своята съдебна практика по материята (вж. параграф 37 по-горе) той счита, че това е намеса в правото на жалбоподателя на защита на неговата собственост, че оспорваните мерки произтичат от правната регламентация на ползването на притежанията и че това положение попада в обхвата на ал. 2 на чл. 1 от Протокол № 1.
39. Съдът трябва, следователно, да установи дали тази намеса е „предвидена в закона“, дали преследва легитимна цел и дали е пропорционална на преследваната цел (вж. параграф 37 по-горе).
40. На първо място, той отбелязва, че двете наложени на жалбоподателя наказания са предвидени в членове 11, 18 и 20 от Валутния закон, които уреждат налагане на наказание за извършването на нарушението, в което е обвинен жалбоподателят, а именно неспазване на правилата за деклариране на парични суми в брой при преминаване на българската граница (вж. параграфи 24 и 25 по-горе).
41. На следващо място, Съдът отбелязва, че оспорваните мерки целят осъществяване на контрол върху вноса и износа на пари в брой, което съответства на „законосъобразна цел“, отговаряща на общия интерес по смисъла на втория параграф на чл. 1 от Протокол № 1.
42. Остава да се установи дали в конкретния случай властите са постигнали разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел. С други думи, Съдът трябва да установи дали е постигнат справедлив баланс между изискванията на обществения интерес и защитата на основните права на индивида, като вземе предвид предоставената на държавата свобода на преценка по материята (вж. Grifhorst, цитирано по-горе, § 94). За целта той ще вземе предвид естеството и тежестта на нарушението, за което е обвинен жалбоподателят, неговото поведение, както и вида и строгостта на наложените наказания (вж. Grifhorst, цитирано по-горе, §§ 95-105, и Gabrić, цитирано по-горе, §§ 36‑39).
43. Първо, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил санкциониран в рамките на административно производство за това, че не е декларирал пред българската митница сумата от 199 400 евро, която е пренасял. Изглежда няма съмнение относно законния произход на тази пари: жалбоподателят представя банкови документи и дава логични обяснения по този въпрос (вж. параграф 6 по-горе). Започнатото срещу него наказателно производство за това деяние е прекратено, като той не е заподозрян в незаконна дейност от българските власти. От това следва, че нарушението, за което жалбоподателят е санкциониран, е неизпълнението на задължението за деклариране пред митническите власти.
44. Колкото до поведението на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че той не се е опитал да скрие парите, когато е попитан от митничаря, веднага предоставя въпросната сума, както и представя документи и дава обяснения относно произхода й (вж. параграф 6 по-горе). Националните власти, които разглеждат образуваните по случая наказателно и административно производства, установяват, че жалбоподателят не е извършил умишлено нарушение, а административно нарушение поради небрежност (вж. параграфи 11 и 17 по-горе).
45. Съдът припомня постоянната си съдебна практика, според която в подобни случаи наказанието трябва да отговаря на тежестта на установения пропуск, а именно на неизпълнението на задължението за деклариране, а не на тежестта на предполагаемо, недоказано престъпление, като например пране на пари или данъчна измама (вж. Ismayilov c. Russie, no 30352/03, § 38, 6 ноември 2008 г., и Grifhorst, цитирано по-горе, § 102). В конкретния случай на жалбоподателя е наложена глоба в размер на 3 000 лева (приблизително 1 533.88 евро), тоест в максималния размер, предвиден във Валутния закон (вж. параграф 25 по-горе). Също така, съгласно националното законодателство (вж. параграф 25 in fine по-горе), му е отнета и цялата недекларирана сума, а именно 199 400 евро. Трябва да се отбележи, че конфискуването на тази сума има изключително и само наказателна цел, тъй като с него не се цели компенсирането на загуба, която е понесла държавата, а която се дължи на закононарушението на жалбоподателя. Правителството не доказва по безспорен начин, че е необходимо да кумулира административната глоба с конфискуването на сто процента на недекларираната сума, за да осигури възпиращото и наказателно действие на административното наказание и за да предотврати други нарушения на въпросното задължение за деклариране. Подобно на заключенията си по относително сходни дела (вж. Gabrić, цитирано по-горе, § 39, Ismayilov, цитирано по-горе, § 38, и Boljević, цитирано по-горе, § 45), Съдът заключва, че конфискуването на сто процента на недекларираната сума, наложено на жалбоподателя заради неизпълнението на задължението да декларира парите, е непропорционално и му налага прекомерна тежест.
46. Следователно, е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията по този въпрос.
2. Оплакване относно задържането на сумата от 9 100 евро
a) Аргументи на страните
47. Жалбоподателят заявява, че е предал на властите 9 100 евро, които са задържани като веществено доказателство в рамките на започнатото срещу него наказателно производство. Заявява, че тази сума не му е била върната след края на наказателното производство и че всичките му последващи опити да си я върне, са отхвърлени от полицията, прокуратурата или административните власти. Счита, че тази ситуация представлява нарушение на правото му на мирно ползване на притежанията си.
48. Правителството оспорва тезата на жалбоподателя, като поддържа, че се касае за предвидена в закона мярка, преследваща законосъобразна и пропорционална цел. Посочва, че сумата е иззета в рамките на воденото срещу жалбоподателя наказателно производство, че не е предмет на последващо административно производство, че все още се съхранява в полицейското управление на гр. Свиленград, че жалбоподателят не е искал от полицията тя да му бъде възстановена и че не е предприел срещу разследващия полицай действия нито за завеждането на граждански иск за връщане на задържаната на отпаднало основание сума, нито за получаването на обезщетение поради неоснователно обогатяване.
б) Преценката на Съда
49. Съдът припомня, че чл. 1 от Протокол № 1 не забранява конфискуването на имущество с цел събиране на доказателства в рамките на наказателно производство. Отнася се, обаче, до мярка, която временно ограничава използването на имущество и която впоследствие, за да отговоря на изискванията на чл. 1 от Протокол № 1, трябва да бъде предвидена в националното законодателство, да преследва законосъобразна цел и да е пропорционална на преследваната цел (вж. Kарамитров и други срещу България, № 53321/99, § 72, 10 януари 2008 г., и Петьо Петков срещу България, № 32130/03, § 102, 7 януари 2010 г.).
50. Съдът отбелязва, че въпросната сума е иззета като веществено доказателство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграфи 9 и 10 по-горе) и че жалбоподателят не оспорва нито предвидимостта, нито достъпността на въпросните законови разпоредби (вж. параграф 47 по-горе). Ето защо Съдът намира, че страните се обединяват около тезата, че първото условие за правилност на спорната мярка е изпълнено и не вижда причина да стига до различно заключение. Той счита, че въпросната мярка има за легитимна цел осигуряване на доброто функциониране на правосъдието и следователно, е в интерес на обществото.
51. Следователно, остава да се установи дали в случая властите са постигнали справедлив баланс между обществения интерес и правото на жалбоподателя на мирно ползване на своята собственост. За да определи пропорционалността на въпросната мярка, Съдът счита за уместно да вземе предвид нейната продължителност, нейната необходимост от гледна точка на развитието на наказателното производство, последиците от нейното прилагане за жалбоподателя и решенията, взети от властите в тази връзка по време и след края на наказателното производство (вж. Петьо Петков, цитирано по-горе, § 105).
52. Съдът установява, че сумата от 9 100 евро, иззета на 8 октомври 2008 г., все още не е върната на жалбоподателя към 1 ноември 2017 г. (вж. параграфи 9, 10 и 23 по-горе). Тоест, тази сума е задържана от властите в продължение на повече от девет години.
53. Съдът приема, че задържането на тази сума е оправдано до края на наказателното производство, водено срещу жалбоподателя, а именно до 26 януари 2009 г. (вж. параграф 11 по-горе). След тази дата срещу жалбоподателя се води единствено административно производство за това, че не е декларирал сумата от 199 400 евро. Останалите пари, иззети на 8 октомври 2008 г., а именно въпросните 9 100 евро, са задържани от властите без никакво основание.
54. Съдът отбелязва, че жалбоподателят сезира както полицията, така и прокуратурата в гр. Свиленград, които не разглеждат молбите му за възстановяване на тази сума (вж. параграфи 14, 21 и 22 по-горе) и че жалбата, която той подава пред Районен съд - Свиленград по този повод, не е разгледана (вж. параграфи 15 и 18 по-горе). Относно аргумента на Правителството за пропуска на жалбоподателя да сезира гражданските съдилища с иск за възстановяване на сумата, задържана на отпаднало основание, или иск за обезщетение за неоснователно забогатяване срещу разследващия полицай, Съдът припомня констатацията си, че Правителството не представя съдебно решение, съгласно което въпросните две правни средства за защита са успешно използвани в ситуация, подобна на тази в случая (вж. параграф 33 по-горе). Съдът, следователно, не може да приеме тези аргументи срещу жалбоподателя.
55. Тези елементи са достатъчни за Съда да заключи, че задържането на сумата от 9 100 евро, принадлежаща на жалбоподателя, вече не е пропорционално на преследваната законосъобразна цел от датата на приключване на воденото срещу него наказателно производство. Следователно, е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията по този въпрос.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
56. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
57. Жалбоподателят претендира 208 500 евро за имуществени вреди и 30 000 евро за неимуществени вреди.
58. Правителството поддържа, че тези претенции са прекомерни и напълно неоснователни.
59. Съдът установява, че сумата от 199 400 евро е била конфискувана от жалбоподателя, а сумата от 9 100 евро не му е била възстановена в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията. Той припомня, че държавите разполагат със свобода на преценка при определянето на точния размер на налаганите санкции за нарушения при подобни обстоятелства, като например избират да определят размера им като процент от общата недекларирана сума (вж. Grifhorst, цитирано по-горе, §§ 83, 100, 101 и 103). В конкретния случай обаче конфискуването на цялата недекларирана сума се изисква от приложимото национално законодателство (вж. параграф 25 in fine по-горе). Вследствие на това Съдът може единствено да присъди еквивалента на конфискуваната сума (вж. Gabrić, цитирано по-горе, § 48, и Boljević, цитирано по-горе, § 53). По тези причини той счита, че трябва да присъди на жалбоподателя сумата от 208 500 евро за имуществени вреди, плюс всяка сума, която би могла да бъде дължима като данък върху тази сума.
60. Относно неимуществените вреди, с оглед на обстоятелствата по случая, Съдът счита, че двете констатации за нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 представляват достатъчно справедливо обезщетение (Вж. Gabrić, цитирано по-горе, § 49, и Boljević, цитирано по-горе, § 54).
Б. Разходи и разноски
61. Тъй като жалбоподателят няма претенции за направени разходи и разноски, Съдът счита, че няма основание да му бъде присъждана сума по тази точка.
В. Лихви за забава
62. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията заради конфискуването на сумата от 199 400 евро;
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията заради задържането на сумата от 9 100 евро;
4. Приема, че констатирането на нарушенията представлява достатъчно справедливо обезщетение за понесените от жалбоподателя неимуществени вреди;
5. Приема,
a) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, сумата от 208 500 евро (двеста и осем хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, за имуществени вреди, конвертирана в български лева по курса, валиден към датата на плащането;
б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от иска за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и оповестено писмено на 15 ноември 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан БласкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy