ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „УГРИНОВА И САКЪЗОВА срещу БЪЛГАРИЯ“
(Жалба No. 50626/11)
СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
11 юни 2020 г.
Това съдебно решение е окончателно, но може да бъде обект на редакционни промени.
По делото „Угринова и Сакъзова срещу България“
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет, в състав:
Гана Юдковска, Председател,
Йонко Грозев,
Ладо Чантурия, съдии,
и Виктор Соловейчик, Зам.-регистратор на отделение,
Относно:
жалба срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-жа Мими Костадинова Угринова и г-жа Радка Костова Сакъзова („жалбоподателите“) на 30 юли 2011 г.
решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“) за жалбата, която се отнася до неспособността на жалбоподателите да ползват мирно собствеността си в резултат на неуспеха на властите да изпълнят окончателното решение в тяхна полза;
становищата на страните;
След закрито заседание на 24 март 2020 г.,
Постановява следното съдебно решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
Случаят се отнася до продължителното неизпълнение на окончателно решение в полза на жалбоподателите срещу частно лице- трета страна.
ФАКТИТЕ
1. Жалбоподателите са родени съответно през 1926 и 1923 г. и са живели във Варна. Те са починали, съответно през 2015 и 2016 година. Техните наследници, а именно Г. Угринов, К. Угринов и М. Георгиева, както и К. Саказов и Б. Саказов, изразиха желание да продължат производството вместо тях.
2. Правителството беше представлявано от своя агент г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието.
Обстоятелствата по делото
3. Фактите по случая, както са представени от жалбоподателите и не са оспорени от Правителството, могат да бъдат обобщени по следния начин.
4. С решение от 1992 г. местните власти реституират недвижим имот (парцел с малка къща върху него) на жалбоподателите съвместно съгласно новоприет закон за реституция (Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти от 1992 г.). През август 1993 г. кметът на Варна разпорежда на хората, които по това време обитават този имот, да го освободят и да съборят постройката (друга по-голяма къща с плувен басейн и солидна ограда), която са построили незаконно върху него. Едно от засегнатите лица, П. Ц., завежда съдебно производство за преразглеждане, оспорвайки разпореждането на кмета. На 3 ноември 1995 г. Варненският районен съд отхвърля оспорването с окончателно решение. Опитът на П. Ц. за възобновяване на производството е отхвърлен от Върховния административен съд през 1997 г.
5. На 5 юни 2002 г. с окончателно решение Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава решението на съда от долна инстанция от 29 ноември 2000 г., в което Варненският районен съд, произнасяйки се по ревандикационния иск, предявен междувременно от жалбоподателите срещу П.Ц., е наредил последния да предаде имота (вижте параграф 4 по-горе) на жалбоподателите, както и да спре строителството върху парцела и да събори това, което вече е построил там.
6. Варненският окръжен съд издава изпълнителен лист на жалбоподателите на 12 септември 2002 г. въз основа на решението на ВКС от 5 юни 2002 г. Те се обръщат към съдебния изпълнител с искане той да изпълни окончателното решение.
7. На 23 юли 2003 г. съдебният изпълнител отказва да предаде имота на жалбоподателите, тъй като счита, че постройката изградена върху него от П. Ц. потенциално подлежи на узаконяване. На неуточнена дата жалбоподателите оспорват този отказ в съда. На 4 декември 2003 г. Варненският районен съд с окончателно решение постановява, че на жалбоподателите се дължи принудителното изпълнение въз основа на окончателното решение от 2002 г. Освен това съдът отменя отказа на съдебния изпълнител за принудително изпълнение и постановява, че той е длъжен да предаде имота на жалбоподателите и да се погрижи за събарянето на незаконните постройки.
8. Съдебният изпълнител насрочва предаването на имота на жалбоподателите за 31 март 2004 г. В резултат на пропуски в призоваването на длъжника предаването е отложено два пъти, съответно за 28 април 2004 г. и 21 май 2004 г. На 29 ноември 2004 г. роднина на първия жалбоподател, действаща от нейно име, иска от съдебния изпълнител да насрочи дата за предаване на имота на жалбоподателите. Тъй като предаване на имота не се осъществява, през 2006 г. жалбоподателите оспорват в съда неефективните действия на съдебния изпълнител. На 23 май 2007 г. Варненският районен съд установява, че съдебният изпълнител (в този случай държавен съдебен изпълнител) неправомерно не е предприел действия и му е наредил да ги предприеме, за да изпълни окончателното решение в полза на жалбоподателите.
9. Съдебният изпълнител насрочва още две дати за предаване на имота на жалбоподателите, съответно за 29 декември 2007 г. и 22 юли 2008 г., но без успех. Вследствие на това жалбоподателите пишат до различни органи, включително Министерския съвет и Инспектората към Висшия съдебен съвет, като се оплакват от бездействието на съдебния изпълнител и от невъзможността им да възстановят имуществото си. Институциите потвърждават последователността на събитията по делото на жалбоподателите и ги информират, че трябва да се обръщат към съдебния изпълнител по всички въпроси, свързани с изпълнението.
10. Междувременно, опитите на П. Ц да узакони постройките, които е построил върху имота на жалбоподателите, са били неуспешни.
11. Жалбоподателите завеждат съдебно производство през 2010 г., като искат от Варненския районен съд да тълкува точно кои незаконно изградени постройки П. Ц. е длъжен да събори, съгласно решението в тяхна полза от 2002 г. Съдът първо отбеляза, че съдебното решение от 2002 г. не е изпълнено. След това установява, че сградите, предмет на заповедта за събаряне, са уточнени и идентифицирани в експертен доклад от 1998 г., но тази характеристика не е уточнена в решението от 2002 г. Поради това съдът разрешава искането и изрично посочва въпросните сгради в решение от 31 март 2010 г. ВКС не допуска касационната жалба, подадена от П. Ц. с окончателно решение от 1 февруари 2011 г.
12. Към октомври 2019 г., окончателното решение от 2002 г. в полза на жалбоподателите не е изпълнено.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА
13. Лице с решение в негова полза може да обжалва пред съответния окръжен съд отказ на съдебния изпълнител да извърши искано от това лице действие или решение на съдебния изпълнител да прекрати или спре изпълнителното производство (член 332 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., възпроизведено в член 435 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.). Решението на съда по такива искове е окончателно.
14. Когато длъжникът дължи незаменимо действие, което зависи изключително от неговата собствена добра воля, съдебният изпълнител при поискване от кредитора принуждава длъжника да извърши това действие, като му наложи глоба до 100 евро (EUR). Ако длъжникът не предприеме действия, съдебният изпълнител може да го глобява многократно с нови глоби в същия размер (член 527 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.).
15. Полицията е длъжна да съдейства на съдебните изпълнители, когато срещат препятствия при изпълнението на своите задължения. Държавните институции, общините и други организации също са длъжни да съдействат на съдебните изпълнители при изпълнението на техните задължения (член 328 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., възпроизведен в член 431 § 2 от Кодекса от 2007 г.).
ЗАКОНЪТ
Позиция на наследниците на жалбоподателите16. И двамата жалбоподатели са починали след подаване на жалбата, а съответните им наследници са изразили желание да поддържат жалбата. Установявайки, че наследниците на жалбоподателите имат имуществен интерес по отношение на имота на жалбоподателите, Съдът намира, че те имат право да продължат жалбата. Следователно Съдът ще продължи да разглежда случая по искане на наследниците.
ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 от Протокол № 1 към КОНВЕНЦИЯТА17. Жалбоподателите се оплакват, че им е отказано мирното ползване на вече реституираната им собственост в резултат на неуспеха на властите да изпълнят окончателното решение в тяхна полза, постановено от Върховния касационен съд на 5 юни 2002 г. Те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
Становища на страните18. Правителството не представя становище по допустимостта или съществото.
19. Жалбоподателите заявяват, че им е отнета възможността да ползват мирно своите имоти в продължение на много години в резултат на неспособността на съответните органи да доведат до изпълнение на окончателното решение в тяхна полза.
Б. По допустимост
20. Съдът отбелязва, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима по други основания, изброени в член 35 от Конвенцията. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
В. По същество
21. Съдът вече е установил принципите, свързани с твърдяното нарушение на правото на собственост на жалбоподателите поради неспособността на държавата да осигури изпълнението на окончателно решение, постановено в полза на жалбоподателите срещу частна страна (вижте Котов срещу Русия [GC], № 54522/00, § 90 с допълнителна препратка, 3 април 2012 г., Чеборати и други срещу Молдова, № 37763/04 и 4 други, § 50, 27 януари 2009 г., и Фуклев срещу Украйна, № 71186/01, §§ 90-91, 7 юни 2005 г.).
22. В конкретния случай Съдът отбелязва, че производството по изпълнение на съдебното решение в полза на жалбоподателите е в ход от края на 2002 г., когато жалбоподателите са получили изпълнителен лист и са се обърнали към съдебния изпълнител с искане той да изпълни решението. Не може да се каже, че липсата на принудително изпълнение се дължи на жалбоподателите, които многократно след това са искали от съдебния изпълнител да изпълни съдебното решение. Когато съдебният изпълнител многократно не е предприемал действия или изрично е отказвал да предприеме такива, те са оспорили бездействието му в две отделни съдебни производства. В края на тези производства съдилищата постановяват, че съдебният изпълнител е длъжен да изпълни съдебното решение и му нареждат да предприеме необходимите мерки за неговото изпълнение (вижте Параграфи 7 и 8 по-горе).
23. Независимо от тези допълнителни съдебни решения, съдебният изпълнител или остава бездействащ през повечето време, като насрочва твърде малко дати за срок от пет години за предаване на имота на жалбоподателите, или изобщо не призовава длъжника правилно (вижте параграфи 8 и 9 по-горе). Съдебният изпълнител също така не предприема никакви стъпки за гарантиране на това, че длъжникът премахва незаконно построената постройка, въпреки че това е било част от задълженията на последния съгласно окончателното национално съдебно решение в полза на жалбоподателите (вижте параграф 5 по-горе).
24. Съдът отбелязва също и че, въпреки че съдебният изпълнител има право съгласно националното законодателство многократно да глобява неизпълняващия длъжник и да търси участието на полицията като средство за принуда за този, който дължи изпълнение (вижте параграфи 14 и 15 по-горе), той не налага санкции в нито един момент, въпреки продължаващото възпрепятстване на изпълнението на съдебното решение от страна на длъжника. Това фактически позволява на длъжника - вече седемнадесет години - да игнорира съдебното решение и своите задължения, произтичащи от това решение.
25. При тези обстоятелства Съдът намира, че поради невъзможността на съдебния изпълнител да предприеме адекватни и достатъчни мерки за осигуряване изпълнението на съдебното решение в полза на жалбоподателите, те, и впоследствие техните наследници, не са успели да се ползват от собствеността си. Начинът, по който е проведено изпълнителното производство, неговата обща продължителност и несигурността, в която жалбоподателите и техните наследници са оставени, нарушават „справедливия баланс“, който трябва да бъде постигнат между обществения интерес и необходимостта от защита правото на жалбоподателите за мирно ползване на собственост (сравнете с Фуклев, § 93 и Чеборати, § 51, и двете цитирани по-горе).
26. Съответно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА27. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
А. Вреда
28. Наследниците на жалбоподателите претендират 260 000 евро по отношение на имуществените вреди, които са претърпели в резултат на невъзможността техните предци, жалбоподателите, да използват, експлоатират или да се разпореждат с имуществото си в един от най-новите квартали във Варна. Твърдят че жалбоподателите не са били в състояние да използват или да се разпореждат с имуществото, или по друг начин да го експлоатират за печалба заради длъжника, който продължил да го обитава незаконно. Те искат и обезщетение за неимуществени вреди в размер, определен от Съда.
29. Правителството коментира претенцията за справедливо обезщетение. По-специално, оспорва иска по отношение на имуществените вреди като заявява, че търсената сума не е свързана с потенциалното нарушение на Конвенцията, както и че е недоказана и необоснована. Що се отнася до иска по отношение на неимуществени вреди, Правителството счита, че обезщетението не трябва да надвишава сумата, присъждано от Съда в сравними случаи. Освен това, ако Съдът установи нарушение на Конвенцията, обезщетението трябва да бъде единствено по отношение на констатираното нарушение и трябва да съответства на жизнения стандарт в страната.
30. Съдът намира, че жалбоподателите са понесли имуществени и неимуществени вреди в резултат на констатираното нарушение.
31. Що се отнася до имуществените загуби, Съдът по-рано е приел, че точното изчисляване на сумите, необходими за цялостно обезщетение по отношение на претърпените от жалбоподателите парични загуби, може да бъде предотвратено от присъщия несигурен характер на вредите, произтичащи от нарушението (вижте, наред с другите, Велкова срещу България, № 1849/08, § 59, 13 юли 2017 г.). Освен това, ако една или повече категория вреди не може да бъде изчислена точно, или ако разграничението между имуществените и неимуществените вреди се окаже трудно, Съдът може да реши да направи обща оценка по справедливост (вижте Comingersoll SA срещу Португалия [ GC], № 35382/97, § 29, ЕСПЧ 2000‑IV и East West Alliance Limited срещу Украйна, № 19336/04, § 253, 23 януари 2014 г.).
32. Предвид несигурността и трудностите при определянето на това как жалбоподателите биха могли да използват имота, ако нарушението не е настъпило, Съдът решава да присъди обща сума за имуществени и неимуществени вреди. Следователно, като се произнася на база справедливо решение, Съдът присъжда общо 25 000 евро по отношение на имуществените и неимуществените вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат изискуеми, като тази сума трябва да се раздели между наследниците на жалбоподателите съобразно наследствените им дялове.
33. Съдът подчертава, че горното решение е взето, като се има предвид неизпълненото задължение на властите да изпълнят окончателното решение от 5 юни 2002 г., за което изглежда, че не са налице валидни пречки.
Б. Разходи и разноски
34. Наследниците на жалбоподателите допълнително искат обезщетение по отношение на разноски. По-специално, те приканват Съда да им присъди сума в съответствие с обичайната му практика в сравними случаи, като се има предвид, че жалбоподателите не са съхранявали документи, доказващи такива разходи, направени през годините.
35. Правителството призовава Съда да не присъжда нищо по отношение на разходите и разноските, при положение че не са представени документи, доказващи такива разходи.
36. Съдът счита, че при липса на каквито и да било доказателства за направени разходи и разноски, той не следва да присъжда обезщетение по тази точка.
ТАКА МОТИВИРАН, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява, че наследниците на жалбоподателите имат право да продължат жалбата;Обявява, че жалбата е допустима;Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;Приема,(a) че в рамките на срок от три месеца държавата-ответник трябва да изплати съвместно на наследниците на жалбоподателите следната сума, която да бъде разделена между тях съобразно наследствените им дялове и да бъде преобразувана в български лева по курса, приложим към датата на уреждане на сметките:
25 000 евро (двадесет и пет хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат изискуеми, за имуществени и неимуществени вреди;
(b) че от изтичането на горепосочените три месеца до датата на уреждане на сметките се изплаща проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната кредитна ставка на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от искането за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 11 юни 2020 г. според Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Виктор Соловейчик Гана Юдковска
Зам.-регистратор Председател