© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ВУЛДЖЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 6113/08 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
18 декември 2012 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Вулджев срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson), председател,
Здравка Калайджиева,
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 27 ноември 2012 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 6113/08 г.) срещу Република България, подадена на 5 октомври 2007 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Йордан Кирчев Вулджев (“жалбоподателя”).
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди по-специално, че затворническите власти следят кореспонденцията му в нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
4. На 13 юли 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1976 г. и живее в град Пловдив.
6. На 12 юли 2006 г. той е осъден за кражба на три години и два месеца лишаване от свобода. В периода между 16 април и 17 декември 2007 г. той е задържан в затвор с по-ниска степен на сигурност („затворническо общежитие“) в Смолян, част от Пловдивския затвор.
A. Твърдяна намеса в правото на жалбоподателя на тайна на кореспонденцията и на контактите с адвокатите му
7. Жалбоподателят твърди, че цялата му входяща и изходяща кореспонденция с адвокатите му е проследявана от администрацията на затвора. Той представя два плика, адресирани от него до адвокатите му, един от затворническото общежитие в Смолян и един от Пловдивския затвор. На всеки плик е отбелязано или е поставен печат, че е проверен от администрацията на затвора. Както е отбелязано в писмо от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, представено от правителството, администрацията на затвора, действайки в съответствие с чл. 33, ал. 1, б. „в“ от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г., рутинно отворя всички писма, включително и тези, изпратени до адвокати, освен адресираните до определени държавни органи или международни организации.
8. По-нататък жалбоподателят твърди, че не му е позволявано да се свързва с адвоката си по телефона и че срещите му с роднини и адвокати са провеждани в специални помещения в присъствието на служител на затвора.
Б. Условията на задържане на жалбоподателя
9. Жалбоподателят твърди, че условията на задържането му в затворническото общежитие в Смолян са лоши. По-специално, той твърди, че а) килията му е малка и пренаселена и не е оборудвана с тоалетна или мивка; б) броят на тоалетните и душовете е недостатъчен; в) храната е с лошо качество и е недостатъчна; г) отоплението и вентилацията са недостатъчни; д) нивото на хигиената в общите части на сградата е лошо; е) зъболекарските услуги не се покриват от държавата; ж) служителите на затвора често се обръщат към лишените от свобода по обиден начин, физическият тормоз не е необичаен и се налагат дисциплинарни наказания без подходящо спазване на правата на лишените от свобода.
10. Жалбоподателят не е предявявал иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ“).
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
11. Приложимото вътрешно право и практика по отношение на кореспонденцията на лишените от свобода са изложени в решението на Съда по делото Илиев и други срещу България (Iliev and Others v. Bulgaria), № 4473/02 и № 34138/04, §§ 25 – 31, 10 февруари 2011 г.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
12. Жалбоподателят се оплаква, че затворническите власти са проверявали кореспонденцията между него и адвокатите му. Той се позовава на чл. 8 от Конвенцията, който гласи, доколкото е приложим:
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на ... тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
13. Правителството заявява, че необоснованото следене на кореспонденцията от страна на администрацията попада в приложното поле на ЗОДОВ и твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните вътрешноправни средства за защита. То твърди също, че кореспонденцията на лишените от свобода, освен адресираните до определени държавни органи и международни организации писма, се проследяват от съображения за сигурност.
A. Допустимост
14. Съдът вече е постановявал, че ЗОДОВ не представлява ефикасно правно средство за защита в случаи на необосновано следене на кореспонденцията на лишените от свобода (вж. Шаханов срещу България (Shahanov v. Bulgaria), № 16391/05, § 59, 10 януари 2012 г., с по-нататъшни препратки). Той не вижда причина да се отклони от това заключение. Съответно, предварителното възражение на правителството трябва да бъде отхвърлено.
15. Съдът също така счита, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
16. Съдът отбелязва, че системното отваряне на писма на жалбоподателя е признато от правителството в становището му по настоящото дело (вж. параграф 13 по-горе). Освен това Съдът посочва, че често е установявал нарушения на чл. 8 от Конвенцията по дела срещу България относно безразборното отваряне от страна на властите на кореспонденцията на затворниците с техните адвокати (вж, наред с много други, Константин Попов срещу България (Konstantin Popov v. Bulgaria), № 15035/03, § 17, 25 юни 2009 г.; Радков срещу България (Radkov v. Bulgaria), № 27795/03, §§ 20 – 22, 22 април 2010 г.; и Шаханов, цитирано по-горе, § 63). Той също така отбелязва, че следенето на кореспонденцията на затворниците не е резултат от едно индивидуално решение, взето от властите, а директно произтича от прилагането на националното законодателство към съответния момент (вж. Шаханов, цитирано по-горе, § 62).
13. След като разгледа всички материали, представени пред него, Съдът счита, че правителството не е изложило факти или аргументи, които да убедят Съд да достигне до различно заключение по настоящото дело. Ето защо е налице нарушение на чл. 8.
II. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ОПЛАКВАНИЯТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ
14. Жалбоподателят също така се оплаква, че условията на задържането му в затворническото общежитие в Смолян са лоши и че не е имал ефикасни вътрешноправни средства за защита по отношение на тези условия и на следенето на неговата кореспонденция от затворническите власти, че не му е разрешавано да се свързва с адвокатите си по телефона и че следенето на кореспонденцията му представлява пречка за ефективното упражняване на правото му на жалба.
15. Съдът разгледа останалата част от оплакванията на жалбоподателя. Въпреки това, в светлината на всички материали, с които разполага, и дотолкова, доколкото въпросите, от които се оплаква жалбоподателят, са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или в протоколите към нея.
16. От това следва, че тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована, в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
1. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
18. Жалбоподателят претендира 10 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушението на чл. 8 от Конвенцията.
19. Правителството оспорва този иск като прекомерен.
20. Съдът счита, че жалбоподателят трябва да е претърпял неимуществени вреди, които са в резултат на нарушенията на правата му, установени по делото. Като взе предвид всички обстоятелства по делото и решавайки по справедливост, той му присъжда 1 200 евро по този иск.
Б. Разноски
21. Жалбоподателят претендира 1 440 евро за 18 часа правна работа, извършена от неговите адвокати в производството пред Съда при часова ставка от 80 евро. В подкрепа на този иск, той представя пълномощно и почасов работен график. Той претендира също 70 евро за пощенски и копирни разходи. Той иска обезщетението, присъдено му от Съда по този иск, да бъде платено на неговите адвокати г-жа С. Стефанова и г-н M. Екимджиев.
22. Правителството счита, че макар адвокатите на жалбоподателя наистина да са прекарали определен период от време в работа по делото, искът е прекомерен.
23. Според практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разноски, само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер. В конкретния случай, с оглед на информацията, с която разполага, и горепосочените критерии, и отбелязвайки, че част от жалбата е обявена за недопустима, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 700 евро, която да бъде платена по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя, г-жа С. Стефанова и г-н M. Екимджиев.
В. Лихва за забава
2. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата по чл. 8 за допустима, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;
3. Постановява
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 1 200 (хиляда и двеста евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;
(ii) EUR 700 (седемстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, които да бъдат преведени по банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателя;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 18 декември 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрачиДавид Тор Бьоргвинсон
Заместник-секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy