© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ЙОНЧЕВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 12504/09)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
7 декември 2017 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Йончев срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ерик Мьозе (Erik Møse),
Андре Потоцки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 14 ноември 2017 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 12504/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-н Иван Христов Йончев (”жалбоподателя”), на 8 януари 2009 г.
2. Жалбоподателят се представлява от г-н А. Кашъмов и г-н К. Терзийски, адвокати, практикуващи в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят, бивш полицейски служител, твърди, че неоснователно му е отказан достъп до лични данни, съхранявани от Министерството на вътрешните работи, съдържащи наред с другото две психологически оценки.
4. На 2 юни 2016 г. Правителството е уведомено за жалбата.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1954 г. и живее в София.
6. През 1977 г. жалбоподателят работи като полицейски служител. След като участва в няколко международни мисии, през 2001 г. той кандидатства за полицейски наблюдател в нова мисия. Това налага извършването на оценка на неговата психологическа годност, която му е направена в Института по психология на МВР (наричан по-долу “Института”) на 1 септември 2001 г.
7. Резултатът от оценката е отрицателен и жалбоподателят не е включен в контингента, който ще бъде изпратен на международната мисия.
8. Жалбоподателят се оплаква от отрицателния резултат от психологическата си оценка пред ръководителя на Института, но е уведомен с писмо от 1 февруари 2002 г., че проверката показва, че оценката е била обективна и точна. В обяснителна бележка, изпратена до ръководителя на Института във връзка с тази проверка, психологът, извършил оценката, обяснява, че по време на интервюто с жалбоподателя той е информирал последния за резултатите от оценката “по щадящ начин” и че жалбоподателят е могъл да задава въпроси и да коментира.
9. След отрицателния резултат от оценката, на 1 март 2002 г. жалбоподателят се пенсионира. Страните не посочват дали той е могъл да продължи да работи за Министерството на вътрешните работи на различна позиция.
10. Въпреки че официално е пенсиониран, след изтичането на законоустановения срок от една година на жалбоподателя е разрешено да премине нова психологическа оценка в Института във връзка с подготовката на нова международна полицейска мисия. Новата психологическа оценка е проведена на 11 октомври 2002 г., а психолозите от Института още веднъж стигат до извода, че жалбоподателят е психологически негоден за работата. Така молбата на жалбоподателя за включване в новата мисия е отхвърлена.
11. Жалбоподателят се оплаква от този резултат пред министъра на вътрешните работи и други органи като парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред и президента на републиката. Отдел “Човешки ресурси” към Министерството на вътрешните работи в писмо от 29 януари 2003 г. го информира, че отказите за включването му в международните контингенти са били законни.
12. На 12 февруари 2003 г. жалбоподателят подава заявление съгласно Закона за защита на личните данни (вж. параграф 22 по-долу) да получи достъп до документите, съдържащи се в личното му досие в Министерството на вътрешните работи. Той твърди, че досието съдържа данни, които могат да се смятат за лични по смисъла на този закон, включително “атестации, резултати от различни тестове, данни от психологически оценки”.
13. В последвалите административни и съдебни производства, както е описано по-долу, компетентните национални органи не се позовават на отделни документи или на дадена категория документи, а се позовават общо на исканата от жалбоподателя информация като “лични данни”, съдържащи се в личното му досие.
14. Първоначалният отказ да му бъде предоставен достъп до досието, подписано от началника на отдел “Човешки ресурси” на министерството и с дата 2 април 2003 г., е отменен на 17 ноември 2003 г. от Софийски градски съд, тъй като не е разпореден от компетентния орган, а именно министърът на вътрешните работи. Този извод е потвърден на 30 юли 2004 г. от Върховния административен съд.
15. На 31 януари 2005 г. министърът на вътрешните работи издава решение, с което отказва на жалбоподателя достъп до личното му досие. Той се позовава общо на разпоредбите на чл. 34, ал. 3 от Закона за защита на личните данни и на чл. 182, ал. 7 от Закона за Министерството на вътрешните работи, действащи към момента (вж. параграфи 22 и 25 по-долу).
16. Този отказ е отменен от тричленен състав на Върховния административен съд на 29 юли 2005 г. на основанието, че не е мотивиран, тъй като той просто се позовава на разпоредбите, ограничаващи достъпа до лични данни, без да обяснява как те са относими спрямо обстоятелствата по случая и без отчитане на собственото право на жалбоподателя на достъп до данните, които се отнасят до него. На 15 август 2006 г. петчленен състав на Върховния административен съд потвърждава тези констатации.
17. В ново решение от 17 октомври 2006 г. министърът на вътрешните работи отказва на жалбоподателя достъп до личното му досие в министерството. Министърът отново се позовава на чл. 34, ал. 3 от Закона за защита на личните данни, както и на чл. 161 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г. (вж. параграфи 22 и 26 по-долу). Той обяснява, че досиетата на служителите съдържат информация за “проучвания по отношение на лице, кандидатстващо за назначаване” в министерството, и информация, разкриваща “структурите, длъжностите и функциите” на министерството. Той отбелязва, че първата категория информация е класифицирана като служебна тайна, но в същото време споменава, че съгласно вътрешно указание на министерството, за досиетата на служителите трябва да се смята, че съдържат информация, представляваща държавна тайна. Освен това е обяснено, че макар и в личните досиетата да са включени документи, които не съдържат чувствителна информация, поради наличието на някои класифицирани документи, досиетата трябва да бъдат класифицирани в своята цялост.
18. Жалбоподателят подава искане за съдебен контрол. Той обяснява обстоятелствата, при които е напуснал Министерството на вътрешните работи, и че има “особено силен интерес” да се запознае с психологическите си оценки. Освен това той заявява, че молбата му за достъп до личното му досие засяга неговата “професионална идентичност”. Той твърди, че министърът на вътрешните работи не е взел надлежно предвид правото му на достъп до информация, че няма правно основание да се смята, че информацията, посочена в решението, е класифицирана, и че във всеки случай, предвид че той напуска министерството през 2002 г. и че съответните срокове за съхраняване на класифицирани документи, представляващи служебна тайна, са изтекли, всякакви такива документи в досието му междувременно трябва да са били декласифицирани.
19. В решение от 25 март 2008 г. тричленен състав на Върховния административен съд отхвърля искането за съдебен контрол. Той постановява, че решението на министъра е добре обосновано и че министърът правилно е сметнал, че въпросната информация е класифицирана. Той посочва, че макар и в личните досиета на полицейските служители да са включени документи, които не съдържат чувствителна информация, те трябва да бъдат класифицирани в своята цялост поради наличието на някои класифицирани документи.
20. При обжалване от страна на жалбоподателя, в окончателно решение от 8 юли 2008 г., горепосоченото решение е потвърдено от петчленен състав на Върховния административен съд. Той одобрява мотивите на тричленния състав като добавя, че декласифицирането на документи може да се извърши само след изрично решение на компетентното длъжностно лице, въпреки изтичането на съответните срокове.
21. В производството пред Съда Правителството представя копия от психологическите оценки на жалбоподателя от септември 2001 г. и октомври 2002 г. Те нямат гриф за сигурност.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
А. Закон за защита на личните данни
22. Този закон предвижда в своя чл. 26, че всяко физическо лице има право на достъп до отнасящи се за него лични данни. Изключение от това правило се съдържа в чл. 34, ал. 3, който гласи, че такъв достъп може да бъде изцяло или частично отказан, когато това е предвидено в друг закон и когато от достъпа “би възникнала опасност за отбраната или националната сигурност или за защитата на класифицираната информация”.
23. Комисията за защита на личните данни (наричана по-долу “Комисията”) е независим държавен орган, който съгласно чл. 6 от закона е натоварен със задачата да контролира “защитата на лицата при обработването на техните лични данни и при осъществяването на достъпа до тези данни” и да участва в “провеждането на държавната политика в областта на защита на личните данни”. Комисията има пет члена, назначени от Народното събрание. Тя е компетентна да разглежда индивидуални жалби във връзка с всяко нарушение на правата, предоставени на физически лица по силата на закона, и при установяване на такова нарушение може да издава задължителни указания, да даде съвет на съответния орган да прекрати нарушението или да наложи административни наказания (чл. 38, ал. 1 и 2 от Закона). Решенията ѝ подлежат на съдебен контрол (чл. 38, ал. 6).
24. Освен това всеки, чиито права по този закон са били нарушени, може да търси пряко съдебен контрол на съответното административно решение, без да е задължен първо да подава жалба до Комисията (чл. 39 от Закона).
Б. Закон за Министерството на вътрешните работи
25. Съгласно чл. 182, ал. 4 от този закон, в сила от 1997 до 2006 г., всяко лице има право да потърси достъп до отнасящи се за него лични данни, притежавани от Министерството на вътрешните работи. Чл. 182, ал. 7 предвижда, че такъв достъп може да бъде отказан, когато това по-конкретно би “застрашило националната сигурност или обществения ред, защитата на информация, класифицирана като държавна или служебна тайна, поверителността на източниците на информация или негласните методи и средства за нейното събиране”.
26. Почти идентични разпоредби се съдържат в чл. 161 от новия Закон за Министерството на вътрешните работи, който е в сила от 2006 г. до 2014 г.
27. Разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г. относно психологическата негодност за работа в министерството и психологическите оценки на служителите са обобщени в делото Фазлийски срещу България (№ 40908/05, §§ 29-39, 16 април 2013 г.).
В. Закон за защита на класифицираната информация
28. Съгласно третата алинея на чл. 1 от този закон, влязъл в сила през 2002 г., класифицираната информация съдържа всякаква информация, която представлява държавна тайна или служебна тайна, както и класифицирана информация, получена от друга държава.
29. Чл. 25 от Закона определя по-подробно държавната тайна като “информацията, определена в списъка по приложение № 1, нерегламентираният достъп до която би създал опасност за или би увредил интересите на Република България, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред”. Приложение № 1 от Закона определя списък на категориите информация, които могат да бъдат класифицирани като държавна тайна. Освен това чл. 26, ал. 1 от закона определя служебната тайна като “информацията, създавана или съхранявана от държавните органи или органите на местното самоуправление, която не е държавна тайна, нерегламентираният достъп до която би се отразил неблагоприятно на интересите на държавата или би увредил друг правнозащитен интерес”.
30. Съгласно чл. 30, ал. 1 и 2 от закона, класифицираната информация трябва да бъде маркирана като такава и грифът за сигурност следва конкретно да посочва нивото на сигурност. Служителят, упълномощен да подписва документи, съдържащи чувствителна информация, е длъжен да преразгледа обосноваността и валидността на съответните грифове поне веднъж на всеки две години (чл. 35, ал. 4 от Закона). Набор, в който някои от документите са класифицирани, се счита за класифициран в своята цялост (чл. 30, ал. 3 от Закона и чл. 44 от Правилника за неговото прилагане).
31. Чл. 34, ал. 1 от закона определя срокове за защита на класифицираната информация. Те варират от тридесет години за информация, обозначена като “строго секретна”, до шест месеца (до 2007 г. - две години) за информация, класифицирана като служебна тайна. Тези срокове могат да бъдат удължавани само веднъж.
ЗПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
32. Жалбоподателят се оплаква по чл. 8 от Конвенцията, че неоснователно му е отказан достъп до лични данни, съхранявани от Министерството на вътрешните работи, съдържащи наред с другото две психологически оценки. Той също така се оплаква по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 8 като твърди, че процедурата, до която прибягва, е неефективна.
33. Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакванията по чл. 8 от Конвенцията, който гласи:
“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите."
А. Аргументи на страните
1. Правителството
34. Правителството посочва, че жалбоподателят не е подал жалба до Комисията за защита на личните данни (”Комисията”).
35. Правителството освен това твърди, че решенията на Върховния административен съд, които потвърждават отказа на министъра на вътрешните работи да даде достъп на жалбоподателя до личното му досие, са били мотивирани и надлежно са отчели фактите по делото и приложимия закон. Освен това то твърди, че документите, от които жалбоподателят е бил конкретно заинтересован, а именно психологическите му оценки, са били класифицирани, което означава, че жалбоподателят не е имал достъп до тях, тъй като не е имал удостоверение за разрешение за достъп. Освен това то твърди, че жалбоподателят е бил “напълно и изцяло” информиран за резултатите от тези оценки, дори и ако информацията му е била предоставена “по щадящ начин”.
36. Правителството представя решение на министъра на вътрешните работи от 28 август 2006 г., определящо категориите информация, които да се смятат за служебна тайна в Министерството на вътрешните работи. По-конкретно списъкът, описан като служебна тайна, се отнася до “проучвания относно надеждността” на лицата.
2. Жалбоподателят
37. Що се отнася до аргумента на Правителството (вж. параграф 34 по-горе), че той не се е оплакал пред Комисията, жалбоподателят посочва, че е избрал да оспори директно пред съда решенията да му се откаже достъп до исканата от него информация.
38. Жалбоподателят посочва, че никога не е имал възможност да се запознае с пълния текст на психологическите си оценки. Всъщност именно “притеснителната, но неясна и непълна” информация, която му е дадена за тях, го кара да търси пълните резултати. Жалбоподателят също така посочва, че психологическите оценки се отнасят до неговото здравословно състояние и психическа годност, което обосновава законния му интерес към тях. Също така естеството на исканата от него информация означава, че тя трябва да се смята за част от неговия “личен живот” по смисъла на чл. 8 от Конвенцията.
39. Жалбоподателят счита, че неговият случай се отнася до позитивните задължения на държавата по чл. 8. Той се позовава по-конкретно на решението на Съда по делото Gaskin v. the United Kingdom (7 юли 1989 г., Серия А № 160).
40. Жалбоподателят отбелязва, че в хода на националното производство Министерството на вътрешните работи така и не доказва, че психологическите му оценки или всеки друг документ, съдържащ се в личното му досие, са били класифицирани. Оценките, копия от които са представени от Правителството в производството пред Съда, не носят гриф за сигурност. Все пак, за да се смята, че е класифициран съгласно националното законодателство, всеки документ трябва да отговаря на редица изисквания, включително и да е бил изрично маркиран за тази цел. Във всеки случай, ако който и да било друг документ, съдържащ се в личното му досие, е бил класифициран, властите е трябвало да могат да предвидят частичен достъп до това досие.
41. Жалбоподателят също така твърди, че приложимото право е недостатъчно, тъй като не задължава компетентните органи да балансират всеки легитимен интерес, изискващ запазването на определена информация от обществеността, с правото на достъп на лицето до тази информация. Подобно балансиране по никакъв начин не е извършено в неговия случай.
42. На последно място жалбоподателят посочва, че е отнело твърде много време на властите да вземат решение относно молбата му за достъп до информация. Това е направило процедурата неефективна, тъй като естеството на правото на достъп до информация по принцип изисква бърз отговор.
Б. Преценката на Съда
1. Допустимост
43. Правителството посочва (вж. параграф 34 по-горе), че жалбоподателят не е подал жалба до Комисията относно решенията да му се откаже достъп до търсената от него информация. Доколкото се разбира, че Правителството е повдигнало възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, Съдът отбелязва, че действително разглежданото правно средство за защита, предвидено в Закона за защита на личните данни (вж. параграф 23 по-горе), изглежда е било на разположение на жалбоподателя и по принцип е могло да бъде ефективно. Жалбоподателят обаче е избрал да използва друго правно средство за защита, предвидено в същия закон (вж. параграф 24 по-горе), а именно да поиска съдебен контрол на решенията да му се откаже достъп до неговото досие пред националните съдилища. Съгласно утвърдената практика на Съда, когато е използвано правно средство за защита, използването на друго правно средство за защита, което по същество има същата цел, не е задължително (вж. наред с други решения Micallef v. Malta [GC], № 17056/06, § 58, ЕСПЧ 2009 г.). Съответно Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
44. Съдът освен това отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.
2. По същество
(а) Приложимост на чл. 8 от Конвенцията
45. Понятието за “личен живот” съгласно чл. 8 е широкообхватно. То покрива физическата и психологическата неприкосновеност и следователно може да обхване множество аспекти на физическата и социална идентичност на дадено лице. Информацията за здравето на човека е важен елемент от личния живот. Чл. 8 освен това защитава правото на лично развитие и правото на създаване и развитие на отношения с други хора и външния свят (вж. S. and Marper v. the United Kingdom [GC], № 30562/04 и 30566/04, § 66, ЕСПЧ 2008 г.).
46. В настоящия случай жалбоподателят иска да получи достъп до личното си досие в Министерството на вътрешните работи и по-конкретно до психологическите си оценки, направени по повод молбата му за участие в международна полицейска мисия. При тези обстоятелства достъпът до информация относно причините, поради които той е намерен за негоден за участие в международната мисия, особено след като е в резултат от психологическа оценка, трябва да се разглежда като достатъчно тясно свързан с личния му живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията, за да повдигне въпрос по тази разпоредба.
47. Следователно чл. 8 е приложим.
(б) Достъп до информация в съдебната практика на Съда по чл. 8 от Конвенцията
48. Съдът е постановил, че освен главно негативните ангажименти по чл. 8, могат да съществуват позитивни задължения, присъщи на ефективното зачитане на личния живот (вж. Roche v. the United Kingdom [GC], № 32555/96, § 157, ЕСПЧ 2005‑X).
49. По отношение на достъпа до лични данни, съхранявани от публичните органи, с изключение на информацията, свързана със съображения за национална сигурност (вж. Leander v. Sweden, 26 март 1987 г., § 51, Серия А № 116), Съдът признава жизненоважен интерес, защитен от чл. 8 от Конвенцията, на лица, които желаят да получат информация, необходима за да познават и да разберат своето детство и ранно развитие (вж. Gaskin, цитирано по-горе, § 49) или да открият произхода си (вж. Odièvre v. France [GC], № 42326/98, § 41-47, ЕСПЧ 2003‑III), информация относно здравните рисковете, на които са били изложени заинтересованите лица (вж. Roche, цитирано по-горе, § 161, McGinley and Egan v. the United Kingdom, 9 юни 1998 г., § 99, Доклади за решения и определения 1998‑III; Guerra and Others v. Italy, 19 февруари 1998 г., § 60, Доклади 1998‑I), или информация за досието на дадено лице, създадено от тайните служби по време на периода на тоталитарен режим (вж. Haralambie v. Romania, № 21737/03, §§ 87-89, 27 октомври 2009 г., и Joanna Szulc v. Poland, № 43932/08, § 87, 13 ноември 2012 г.).
50. В този контекст Съдът постановява, че позитивното задължение на държавата-ответник по чл. 8 от Конвенцията изисква от нея да предостави ефективна и достъпна процедура, позволяваща на жалбоподателите да имат достъп до цялата относима и подходяща информация, необходима за конкретните цели, описани по-горе (вж. Roche, § 162, Haralambie, § 86, Joanna Szulc, §§ 86 и 94, всички цитирани по-горе).
(в) Анализ в настоящия случай
51. В настоящия случай жалбоподателят иска да получи достъп до личното си досие в Министерството на вътрешните работи и по-конкретно до психологическите си оценки. Той има жизненоважен интерес да получи, както е отбелязано по-горе, необходимата информация, за да разбере оценката за психологическата си годност за позицията на полицейски наблюдател в международна мисия.
52. По отношение на доводите на Правителството, че жалбоподателят е бил “напълно и изцяло” информиран за резултатите от психологическите си оценки, но по “щадящ начин” (вж. параграф 38 по-горе), Съдът отбелязва, че не е установено на жалбоподателят някога получи позволение да се запознае с пълните версии на тези документи. Самият жалбоподател изтъква (вж. параграф 38 по-горе), че именно “притеснителната, но неясна и непълна” информация, която му е дадена, го е накарала да търси пълните резултати.
53. При тези обстоятелства, както вече е посочено, позитивното задължение на държавата-ответник по чл. 8 от Конвенцията изисква от нея да предостави ефективна и достъпна процедура, позволяваща на жалбоподателя да има достъп до цялата приложима и подходяща информация, необходима за целта, описана по-горе.
54. Съдът не е готов да приеме, както твърди жалбоподателят (вж. параграф 41 по-горе), че процедурата, която е налична съгласно Закона за защита на личните данни, е присъщо неефективна поради това, че приложимото законодателство не задължава изрично компетентните органи да постигнат баланс. Както Законът за защита на личните данни, така и Законът за Министерството на вътрешните работи гарантират достъп на лице до информация, която го засяга (вж. параграфи 22 и 25-26 по-горе). Поради това Съдът не може да заключи, че при вземането на решения относно искания за достъпа до информация, компетентните национални органи по принцип са възпрепятствани да вземат предвид правото на лицата на такъв достъп.
55. На жалбоподателя е отказан достъп до относимата и подходяща информация, която му е необходима за да разбере оценката на психологическата си годност за конкретна служба на основание, че цялото му лично досие в Министерството на вътрешните работи, съдържащо тази информация, е класифицирано. В своето решение от 17 октомври 2006 г. министърът на вътрешните работи обяснява, че досието съдържа резултатите от “запитвания по отношение на лице, кандидатстващо за назначаване”, което представлява служебна тайна, и добавя общо, че други неуточнени документи в досието са държавна тайна (вж. параграф 17 по-горе). Позицията на министъра е подкрепена от тричленен и петчленен състав на Върховния административен съд (вж. параграфи 19-20 по-горе). Националните власти не се позовават на други основания за отказ на достъп до исканата от жалбоподателя информация, по-конкретно останалите основания, предвидени в чл. 182, ал. 7 от Закона за Министерството на вътрешните работи (вж. параграф 25 по-горе).
56. Въпреки това властите не доказват в националното производство или в производството пред Съда, че каквито и да е документи, съдържащи се в досието на жалбоподателя, са класифицирани като държавна тайна. Също така не е обяснено кой от документите, съдържащи се в досието, би отговарял на изискванията на чл. 25 от Закона за защита на класифицираната информация и на Приложение № 1 към него (вж. параграф 29 по-горе).
57. Докато от друга страна изглежда възможно личното досие на жалбоподателя да е съдържало в даден момент информация, която може да се класифицира като служебна тайна - като се има предвид, че решението на министъра на вътрешните работи относно категориите информация, която да се смята за такава тайна, включва списък от определени различни видове информация, свързана с “проучвания относно надеждността” на лицето (вж. параграф 36 по-горе) - трябва да се отбележи, че съответните законови срокове за защита на служебни тайни са относително кратки, а именно две години, а след 2007 г. шест месеца, като има възможност за подновяване на срока само веднъж (вж. параграф 31 по-горе).
58. При разглеждането на молбата на жалбоподателя за достъп до информация, националните съдилища не взимат предвид тези аспекти. Те не проверяват кой от документите в досието му може да отговаря на приложимите изисквания и да бъде класифициран и през кой период от време.
59. Освен това предвид факта, че не всички документи в досието са класифицирани, една възможност за властите би била да позволят на жалбоподателя да получи частичен достъп до него, като му предоставят информацията, от която той се интересува, а именно психологическите му оценки. Въпреки че Правителството твърди, че тези оценки са класифицирани (вж. параграф 35 по-горе), не изглежда това да е така, тъй като копията, представени в производството пред Съда, не носят нито един от задължителните грифове за сигурност (вж. параграф 21 по-горе). Освен това Министерството на вътрешните работи не твърди в хода на националното производство, че психологическите оценки сами по себе си са класифицирани.
60. Частичният достъп до досието на жалбоподателя обаче е възпрепятстван от правилото, според което дори когато един от документите в досието е класифициран, останалата част от него автоматично се счита за класифицирана и следователно подлежи на правилата за защита на класифицираната информация (вж. параграф 30 по-горе). В резултат на това властите са били възпрепятствани да определят коя част от информацията, съдържаща се в досието на жалбоподателя, е класифицирана и коя не. Националните съдилища приемат тази обосновка и също отказват да преценят кои документи в досието са класифицирани, дали това е извършено в съответствие с националното законодателство и дали е бил възможен частичен достъп до досието.
61. На последно място Съдът отбелязва, че през февруари 2003 г. жалбоподателят подава молба за достъп до личното си досие в Министерството на вътрешните работи, но му е отказан окончателно такъв достъп през 2008 г. Забавянето в продължение на много години при решаването на въпроса се дължи най-вече на факта, че първоначалното решение, с което му е отказан достъп, е издадено от орган, който няма компетентност, а след това министърът на вътрешните работи приема немотивирано решение, което и в двата случая води до разглеждане на въпроса от две съдебни инстанции (вж. параграфи 14-16 по-горе). Мотивирано решение от компетентен орган е постановено за първи път на 17 октомври 2006 г. (вж. параграф 17 по-горе).
62. Предвид всички гореизложени съображения Съдът констатира, че държавата-ответник не е изпълнила своето позитивно задължение да осигури ефективна и достъпна процедура, позволяваща на жалбоподателя да получи достъп до цялата необходима информация, която би му позволила да разбере оценката за своята психологическа годност за позицията на полицейски наблюдател в международна мисия.
63. Съдът следователно заключва, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
64. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
А. Обезщетение за вреди
65. Жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди, като моли Съда да определи по справедливост присъждането, което да бъде направено.
66. Правителството твърди, че констатирането на нарушение на Конвенцията би представлявало достатъчно справедливо обезщетение.
67. Съдът е на мнение, че жалбоподателят несъмнено е претърпял неимуществени вреди, за които констатирането на нарушение на Конвенцията не е достатъчно средство за защита. Отсъждайки по справедливост, той му присъжда 1500 евро по тази позиция.
Б. Разходи и разноски
68. Жалбоподателят претендира също 2250 евро за работата, извършена от неговите адвокати в производството пред Съда, и 350 лева (равностойността на приблизително 180 евро) за превод. В подкрепа на тези претенции той представя договор за правно представителство, график и договор с преводач. Жалбоподателят моли всяка сума, отпусната по настоящата позиция, да бъде изплатена директно на неговите представители.
69. Правителството оспорва претенциите.
70. Съгласно съдебната практика на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взема предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът удовлетворява претенцията на жалбоподателя в пълен размер. По молба на жалбоподателя присъдената по тази позиция сума, възлизаща на 2430 евро, следва да се плати директно на процесуалните му представители г-н А. Кашъмов и г-н К. Терзийски.
В. Лихва за забава
71. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;
3. Приема,
(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) 1500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(ii) 2430 (две хиляди четиристотин и тридесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които следва да бъдат изплатени директно на процесуалните представители на жалбоподателя;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 7 декември 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан БласкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy