ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ЖЕЛЕЗОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 70560/13)
РЕШЕНИЕ
Решението е поправено на 14 септември 2021 г. съгласно Правило 81 от Правилника на Съда.
СТРАСБУРГ
22 юни 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени
По делото Железов срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Юлия Антоанела Моток (Iulia Antoanella Motoc), председател,
Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 70560/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от български гражданин, г-н Димитър Марков Железов („жалбоподателя“), на 7 ноември 2013 г.
решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“) за жалбата;
становищата на страните;
решението за отхвърляне на възражението на Правителството за разглеждане на жалбата от комитет;
След закрито заседание, проведено на 1 юни 2021 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1.
Делото засяга оплакване по чл. 6 §§ 1 и 3 от Конвенцията, че в наказателното производство срещу жалбоподателя последната инстанция приема нова правна квалификация, без да предостави възможност на жалбоподателя да направи коментар.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателят е роден през 1945 г. и живее в София. Той се представлява пред Съда от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в Пловдив.
3. Правителството се представлява от правителствените агенти г-жа И. Недялкова и г-жа М. Коцева, от Министерство на правосъдието.
4. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
5. На 23 юни 2010 г. жалбоподателят е обвинен в блудство, което се твърди, че е извършил предния ден срещу негова възрастна съседка, възползвайки се от неспособността й да се съпротивлява (тя страда от деменция, а той освен това ѝ е дал да употреби алкохол). На 18 октомври 2010 г. жалбоподателят е обвинен допълнително в изнасилване.
6. През октомври 2010 г. прокуратурата повдига обвинение срещу жалбоподателя за блудство и изнасилване. В решение от 15 декември 2010 г. обаче, установявайки, че обвинителният акт е неясен и съдържа противоречиви изявления, съдия от Районен съд Омуртаг връща делото на прокуратурата за допълнително разследване.
7. През май 2011 г. прокуратурата внася нов обвинителен акт срещу жалбоподателя. Той се отнася само за престъплението изнасилване по чл. 152 § 1 от Наказателния кодекс (вж. Параграф 13 по-долу).
8. В последвалото производство Районен съд Омуртаг изслушва вещи лица, включително лекаря, който преглежда жертвата след предполагаемото нападение. Вещите лица не могат да кажат със сигурност дали жертвата е осъществила полов акт или е била подложена на друга сексуална активност. По тялото й не е открит биологичен материал от жалбоподателя. Районният съд в Омуртаг изслушва и свидетели, включително съседка, която заявява, че е видяла жалбоподателя и жертвата голи и е прекъснала предполагаемото изнасилване. След това се обажда в полицията; при пристигането им служителите намират жалбоподателя все още в къщата на жертвата, а жертвата все още гола. Поради деменцията си жертвата не може да даде показания. Жалбоподателят отрича всякакви сексуални действия с нея, като наред с другото твърди, че тя се е съблякла сама и че здравословното ѝ състояние прави невъзможни каквито и да било сексуални контакти с нея.
9. В решение от 19 декември 2011 г. Районен съд Омуртаг осъжда жалбоподателя за изнасилване. При установяване на фактите, той констатира, че жалбоподателят осъществява полов акт с жертвата, след като ѝ дава алкохол, като по този начин прави невъзможна съпротивата от нейна страна, и я съблича. Съдът налага на жалбоподателя условна присъда от три години лишаване от свобода.
10. Обвинението и присъдата се потвърждават на 8 март 2012 г. от Окръжен съд Търговище.
11. В окончателно решение от 8 май 2013 г. Върховният касационен съд (наричан по-долу „Върховният съд“) отбелязва, че не е доказано, че жалбоподателят е осъществил полов акт с жертвата: вещите лица не могат да го потвърдят и съседката, изслушана като свидетел, която прекъсва предполагаемото нападение, не е наблюдавала пряко такова сношение. Налице са само косвени доказателства, от които могат да се направят различни заключения, а присъдата не може да се основава на предположение.
12. Върховният съд отбелязва по-нататък, като се позовава по-специално на чл. 354 § 2, точка 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 15 по-долу), че не е трябвало да се събират допълнителни доказателства и нетрябва делото да се връща за ново разглеждане от съдилища на по-долна инстанция. Той счита, че вместо изнасилване, жалбоподателят е виновен за извършване на блудство — престъпление по чл. 150 § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 14 по-долу). Изтъква, че разликата между изнасилването и блудството е само „в характера на сексуалния контакт“. По този начин Върховният съд решава да измени решението на Окръжен съд Търговище, като преквалифицира престъплението като извършено съгласно чл. 150 § 1, вместо чл. 152 § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 13—14 по-долу). И накрая, Върховният съд счита, че не е необходимо да се изменя присъдата на жалбоподателя, и потвърждава решенията на съдилищата от по-долна инстанция в това отношение.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА
Наказателен кодекс13. Член 152 § 1 от Наказателния кодекс определя изнасилването като съвкупление с лице от женски пол, лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие, което е принудено към това със сила или заплахи, или което е доведено до състояние на безпомощност от извършителя. Когато няма допълнителни утежняващи вината обстоятелства, изнасилването се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.
14. Всяко друго сексуално насилие (блудство), определено като „всяко действие, насочено към възбуждане или задоволяване на сексуално желание без съвкупление“, извършено чрез заплаха или използване на сила или срещу лице, неспособно да се противопостави на нападението, се наказва съгласно член 150 § 1 от Наказателния кодекс, с две до осем години лишаване от свобода.
Наказателно-процесуален кодекс15. Член 354 от Наказателно-процесуалния кодекс определя компетентността на Върховния касационен съд да взима решение по дело пред него или да го върне на съд на по-долна инстанция. Алинея 2, точка 2 от този член гласи, че Върховният съд може да вземе решение по даден случай, като измени решението на по-долния съд, като по-специално преквалифицира престъплението като такова, което носи същото или по-леко наказание.
16. Независимо от това в някои дела, попадащи в обхвата на гореспоменатата разпоредба, Върховният съд разпорежда връщане, като се позовава по-конкретно на решението на Съда в Пенев срещу България (№ 20494/04, 7 януари 2010 г.) и констатира, че такова връщане е необходимо, за да се гарантира правото на обвиняемия на справедлив процес (Решение № 625 от 4.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 6461/2010 г., III н. о.; Решение № 314 от 20.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1651/2011 г., I н. о.).
ПРАВОТО
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 §§ 1 И 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА17. Жалбоподателят се оплаква по член 6 § 1 от Конвенцията, във връзка с член 6 § 3,букви а) и б), както и по член 13 от Конвенцията, че не е бил в състояние да се защити срещу обвинението в блудство, след като Върховният касационен съд приема тази правна квалификация на извършеното от него престъпление.
18. Съдът е на мнение, че оплакването следва да се разгледа съгласно член 6 §§ 1 и 3, букви а) и б), който, доколкото е приложим, гласи:
„1. „Всяко лице при решаването на ... при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо .... гледане ... от ... съд...“
3. Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има... следните минимални права:
а) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език;
б) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;
...“
Допустимост19. Съдът отбелязва, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима на други основания, изброени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.
По същество20. Жалбоподателят посочва, че никога не се е защитавал срещу обвинение в блудство, тъй като не е обвиняван и не е участвал в съдебен процес по такова обвинение. Той отбелязва, че в наказателното производство именно обвинителният акт определя въпросите, които страните трябва да докажат или опровергаят. Освен това той заявява, че в решенията на националните съдилища не са описани конкретни действия от негова страна, представляващи блудство, дори от Върховния съд, който го признава за виновен за това престъпление.
21. Правителството посочва, че в началото на разследването срещу него, жалбоподателят е обвинен както в блудство, така и в изнасилване и счита, че въпросът дали е извършил блудство или изнасилване е бил „централната тема на дебата“ в наказателното производство. Поради това Правителството твърди, че алтернативното характеризиране на фактите е „ясно от самото начало“. То посочва, че престъпленията, свързани с изнасилване и блудство, са много сходни и че различната характеристика, дадена от Върховния съд, се отнася до „една подробност относно начина, по който е извършено престъплението“. На последно място Правителството твърди, че жалбоподателят не би приел различна линия на защита, дори и да беше запознат с тълкуването на Върховния съд.
22. Съдът посочва, че изискванията на член 6, параграф 3 от Конвенцията представляват специфични аспекти на правото на справедлив процес, гарантирано в параграф 1 от същия член. Следователно Съдът разглежда настоящото дело от гледна точка на тези две разпоредби, взети заедно (вж., наред с други, Mattoccia v. Italy, № 23969/94, § 58, ЕСПЧ 2000‑IX).
23. Член 6 § 3, буква а) от Конвенцията предоставя на обвиняемия в наказателното производство правото да бъде информиран за причината на обвинението, тоест за деянията, за които се твърди, че е извършил и на които се основава обвинението, както и правната характеристика, дадена на тези деяния Точки а) и б) от член 6 § 3 са свързани и правото да бъде информиран за естеството и причината на обвинението трябва да се разглежда в светлината на правото на обвиняемия да подготви защитата си (вж. Pélissier and Sassi v France [ГО], № 25444/94, §§ 52 и 54, ЕСПЧ 1999‑II, и Sadak and Others v. Turkey (№ 1), No 29900/96 и 3 други, §§ 49- 50, ЕСПЧ 2001‑VIII).
24. В разглеждания случай, във валидния и окончателен обвинителен акт, жалбоподателят е обвинен за изнасилване (вж. параграф 6 по-горе). Съдът посочва в тази връзка, че обвинителният акт, излагащ фактическото и правното основание на обвиненията срещу обвиняемия, играе централна роля в наказателното производство (вж. Kamasinski v. Austria, 19 декември 1989 г., § 79, Серия A, бр. 168, и Varela Geis сv. Spain, № 61005/09, § 51, 5 март 2013 г.).
25. По време на процеса срещу него, жалбоподателят се защитава срещу обвинението в изнасилване, включително с аргумента, че здравословното състояние на жертвата прави невъзможни каквито и да било сексуални контакти с нея (вж. параграф 8 по-горе). В крайна сметка, Върховният съд намира това обвинение за недоказано, тъй като се основава на косвени доказателства, които са неубедителни (вж. параграф 11 по-горе). Въпреки това той счита, че жалбоподателят е виновен за блудство (вж. параграф 12 по-горе).
26. Съдът не намира за установено това, че жалбоподателят трябва да е наясно с възможността Върховният съд да го признае за виновен за блудство или че такава възможност е, както се твърди от Правителството, „очевидна“ (вж. параграф 21 по-горе). Той отбелязва, че никъде в решенията на Районен съд Омуртаг или Окръжен съд Търговище не е описано поведение от страна на жалбоподателя, равняващо се на блудство (вж. параграфи 9—10 по-горе). Голяма част от усилията на страните по време на процеса са насочени към доказване или опровержение на сексуалния акт и не изглежда, че прокуратурата има за цел да установи каквото и да е друго нарушение на сексуалната цялост на жертвата.
27. Освен това Съдът отбелязва, че макар да са сходни, изнасилването и блудството са различни престъпления съгласно българското наказателно право (вж. параграфи 13—14 по-горе), и елементите, които трябва да бъдат доказани, за да гарантират присъда, са различни.
28. Съдът съответно счита, че използвайки правото, което несъмнено има, да преформулира фактите, за които е компетентен, Върховният съд трябва да предостави на жалбоподателя възможността да упражни правото си на защита по този въпрос по практичен и ефективен начин и в разумен срок. Съдът приема, че националните власти са задължени да обърнат „специално внимание“, когато уведомяват обвиняемите за обвиненията (вж. Камасински, § 79, и Varela Geis, § 51, и двете цитирани по-горе, както и Dallos v. Hungary, 29082/95, § 47, ЕСПЧ 2001‑II). Върховният съд може например да отложи изслушването за допълнителни аргументи или, алтернативно, да даде възможност на жалбоподателя да направи писмено становище (вж. Пенев срещу България, № 20494/04, § 43, 7 януари 2010 г.). Такъв подход е възприет от Върховния съд в някои предишни дела, въпреки разпоредбата на чл. 354 § 2, точка 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграфи 15—16 по-горе). Съдът не може да спекулира дали жалбоподателят би изложил някакви нови аргументи, ако му е била дадена възможност да се защити срещу алтернативното обвинение (вж. Varela Geis, цитирано по-горе, § 52, и Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България, № 29476/06, § 82, 24 юли 2012 г.).
29. Предвид горните съображения, Съдът заключва, че жалбоподателят не е информиран подробно за естеството и причината за обвинението срещу него, че не му е предоставено достатъчно време и средства за подготовка на защитата му и че той не се е ползвал от правото си на справедлив процес. Липсата на ясно изискване в приложимия закон да позволи на обвиняемия да се защитава срещу изменените обвинения несъмнено е решаващо в това отношение (вж. Пенев, цитирано по-горе, § 44).
30. Съответно е налице нарушение на параграф 3, букви а) и б) от член 6 от Конвенцията, взето заедно с параграф 1 от този член.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА31. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
32. Жалбоподателят претендира 13 650 български лева (BGN), равностойността на 6 980 евро (EUR), имуществени вреди. Тази сума представлява обезщетението, което е трябвало да заплати в наказателното производство, плюс лихвите, които е платил върху тази сума. По отношение на неимуществени вреди жалбоподателят претендира 10 000 евро.
33. Правителството оспорва тези претенции.
34. Съдът не вижда никаква причинно-следствена връзка между нарушаването на правата на жалбоподателя и претендираната вреда. Въпреки че установява, че правото на жалбоподателя на справедлив процес е нарушено, Съдът не установява той да е бил неправилно осъден и не може да спекулира относно резултата от производството, ако член 6 от Конвенцията не е бил нарушен. Съответно Съдът отхвърля иска за обезщетение.
35. Съдът посочва, с оглед естеството на констатираното нарушение, че най‑подходящата форма на обезщетение по делото би била да се възобнови националното производство в срок и да се преразгледа делото, придържайки се към всички изисквания за справедлив процес (вж. Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България, цитирано по-горе, § 139).
36. Освен това жалбоподателят претендира 1102 лева (563 евро) за разходи и разноски, направени в наказателното производство.
37. Жалбоподателят претендира също 5 382 евро за разходи и разноски в производството пред Съда, които включват възнаграждение на неговия представител, както и разходите за превод, пощенски пратки, копиране и печат. В подкрепа на това твърдение жалбоподателят представя договор за процесуално представителство; в документа е посочено, че той вече е платил на адвоката си 1200 лв. (613 евро) и е длъжен да плати остатъка от възнаграждението на адвоката в края на производството. Жалбоподателят също така представя график за извършената работа и фактури. Той иска от всяка присъдена сума, да му бъдат изплатени 613 евро, а останалата част да се изплати директно на процесуалния му представител.
38. Правителството оспорва тези искове, аргументирайки по-конкретно, че искът относно производството пред Съда е прекомерен.
39. Жалбоподателят не е доказал, че направените от него разноски в рамките на националното производство са били необходими, т.е., че са свързани с опит от негова страна да коригира нарушение на Конвенцията (вж., по аналогия, Идакиев срещу България, № 33681/05, § 78, 21 юни 2011 г.). Следователно това искане трябва да бъде отхвърлено.
40. Като взема предвид обстоятелствата по делото, и по-конкретно неговия повтарящ се характер (вж. цитираната по-горе съдебна практика), Съдът присъжда в полза на жалбоподателя сума в размер на 1200 EUR за всички разходи и разноски, направени в настоящото производство. Както е поискано (вж. параграф 37 по-горе), сумата от 613 евро трябва да бъде изплатена на жалбоподателя, а останалата част на неговия процесуален представител, г-н М. Екимджиев.
41. И накрая, Съдът счита за уместно лихвеният процент да се базира на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата за допустима;Приема, че е налице нарушение на член 6 § 3, букви а) и б) от Конвенцията, във връзка с член 6 § 1, тъй като жалбоподателят не е информиран подробно за същността и причината за обвинението срещу него, не му е предоставено достатъчно време и средства за подготовка на защитата му и не се е ползвал от правото си на справедлив процес;Приема,(a) че държавата-ответник трябва да плати на жалбоподателя в рамките на три месеца 1200 EUR (хиляда и двеста евро), плюс всички такси, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя, конвертирани във валутата на държавата ответник по обменния курс, приложим към датата на плащане, по отношение на разноските, 613 EUR (шестстотин и тринадесет евро) от които трябва да бъдат платени на жалбоподателя, а останалата част на неговия процесуален представител;
(b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Съставено на английски език и нотифицирано в писмена форма на 22 юни 2021 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илзе Фрайвирт Юлия Антоанела Моток заместник-секретар председател