© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ZORICA JOVANOVIĆ СРЕЩУ СЪРБИЯ
(жалба № 21794/08)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
26 март 2013 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
09/09/2013 г.
Това решение е станало окончателно съгласно чл. 44 § 2 от Конвенцията. То може да претърпи редакционни промени.
По делото Zorica Jovanović срещу Сърбия,
Европейският съд по правата на човека (второ отделение), заседаващ като камара в състав:
Guido Raimondi, председател,
Danutė Jočienė,
Peer Lorenzen,
Dragoljub Popović,
Işıl Karakaş,
Nebojša Vučinić,
Paulo Pinto de Albuquerque, съдии,
и Françoise Elens-Passos, заместник секретар на отделението,
след като разгледа делото в закрито заседание, проведено на 5 март 2013 г.,
постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 21794/08) срещу Сърбия, внесена в Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от сръбската гражданка г-жа Zorica Jovanović („жалбоподателката”) на 22 април 2008 г.
2. Жалбоподателката, на която е предоставена правна помощ, е представлявана от г-жа D. Govedarica, адвокат, практикуващ в Batočina. Сръбското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-н S. Carić.
3. Жалбоподателката се оплаква от продължаващия отказ на сръбските власти да й предоставят информация за действителната съдба на нейния син, който според твърденията бил починал, докато бил в държавна болница, или каквото и да било обезщетение в тази връзка.
4. На 12 април 2011 г. правителството е било уведомено за жалбата. Решено е било също така допустимостта и съществото на жалбата да се разгледат едновременно (чл. 29 § 1).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателката е родена през 1953 г. и живее в Batočina.
6. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
A. Конкретните факти по делото на жалбоподателката
7. На 28 октомври 1983 г. жалбоподателката е родила здраво момченце в Медицински център Чуприя („ĆMC”), държавна болница.
8. В периода между 28 и 30 октомври 1983 г., докато все още била в ĆMC, жалбоподателката е имала редовни контакти със сина си.
9. На 30 октомври 1983 г. жалбоподателката е била информирана от лекарите, че тя и синът й ще бъдат изписани на следващия ден.
10. Вечерта на същия ден жалбоподателката е била със сина си приблизително до 23 ч., когато той е бил отнесен в отделна стая за новородени. Такава била стандартната процедура и синът на жалбоподателката нямал медицински проблеми до онзи момент.
11. На 31 октомври 1983 г. към 6.30 ч. дежурният лекар е информирал жалбоподателката, че „бебето й [било] починало”. Като чула това, жалбоподателката незабавно е изтичала по коридора към стаята, където синът й бил прекарал нощта. Тя обаче е била физически спряна от двама санитари. Една медицинска сестра дори се е опитала да й инжектира успокоително, но жалбоподателката успяла да я спре. Най-накрая, като нямала друг избор и в състояние на шок, жалбоподателката е напуснала ĆMC. Впоследствие роднините й са били информирани, че аутопсията на бебето щяла да бъде извършена в Белград, поради което тялото му нямало да бъде предадено на родителите. Жалбоподателката и семейството й са останали в неведение защо аутопсията трябвало да се извърши в Белград, след като това било явно отклонение от нормалната практика на ĆMC.
12. След 2001 г. и особено след 2002 г. сръбските медии са започнали да съобщават за множество случаи, подобни на този на жалбоподателката (виж например , посетен на 29 януари 2013 г.).
13. На 24 октомври 2002 г. жалбоподателката е изпратила искане до ĆMC да й бъде предоставена цялата релевантна документация, свързана със смъртта на сина й.
14. На 12 ноември 2002 г. ĆMC е информирал жалбоподателката, че синът й бил починал на 31 октомври 1983 г. в 7.15 ч. и че смъртта му била класифицирана като „exitus non sigmata”, или смърт поради неустановена причина. ĆMC твърдял, че не разполагал с друга информация, тъй като междувременно архивите му са били наводнени и много от документите са били унищожени.
15. На 22 ноември 2002 г., в отговор на искане на жалбоподателката, община Чуприя я е информирала, че раждането на сина й е било регистрирано в общинския регистър, но смъртта му не е била регистрирана.
16. На 10 януари 2003 г. съпругът на жалбоподателката (бащата на детето) е внесъл наказателна жалба в общинската прокуратура в Чуприя срещу медицинския екип на ĆMC, който жалбоподателката обвинявала в „отвличане на сина й”.
17. На 15 октомври 2003 г. общинската прокуратура в Чуприя е отхвърлила оплакването като неоснователно, тъй като „имало доказателства, че синът [на жалбоподателката] е починал на 31 октомври 1983 г.”. Не са били изложени други мотиви и нямало данни дали е била извършена предварителна проверка.
18. През март 2004 г. Община Чуприя е потвърдила съдържанието на писмото си от 22 ноември 2002 г.
19. На 29 април 2004 г. ĆMC е предоставил на жалбоподателката достъп до вътрешните си архиви в подкрепа на писмото си от 12 ноември 2002 г.
20. На 19 септември 2007 г. община Чуприя е потвърдила, че смъртта на сина на жалбоподателката не е била регистрирана официално.
21. На 28 декември 2007 г. община Чуприя е предоставила на жалбоподателката копие от акта за раждане на сина й, в отговор на нейно по-ранно искане, както и от заявлението на ĆMC за регистриране на раждането.
22. Тялото на сина на жалбоподателката никога не е било предадено на нея или на семейството й. Копие от протокол от аутопсия също не им е било предоставяно, нито са били информирани кога и къде е било погребано детето, както се твърди.
23. В периода между 12 юни 2009 г. и 20 юли 2011 г. Клиничен център Крагуевац редовно е лекувал жалбоподателката от, наред с друго, различни сиптоми на депресия, датиращи от 1999 г. и особено силно изразени през 2001 г.
B. Други относими факти
1. Приемане на нови процедури
24. По време на заседание, организирано от Министерството на здравеопазването на 17 юни 2003 г. относно погребенията на новородени, починали в болницата, е било взето решение, inter alia, че телата могат да бъдат предавани на родителите само ако последните подпишат специален формуляр за тази цел.
25. В отговор на конкретно запитване, изпратено от държавната погребална агенция (JKP Pogrebne usluge) на 17 октомври 2003 г., всички публични здравни заведения в Белград са се съгласили също така, inter alia, да приемат процедура, с която да се изисква специална декларация (a) от родителите или от други членове на семейството, в която заявяват, че са информирани за смъртта от болницата и че лично ще уредят погребението, или (b) от юридическото лице или негов представител - че ще уреди погребението, в случай че останалите са отказали или не са в състояние да сторят това. При липсата на такава декларация държавната погребална агенция следва да откаже да вземе трупа от болницата.
2. Парламентарен доклад от 14 юли 2006 г. (Izveštaj o radu anketnog odbora obrazovanog radi utvrđivanja istine o novorođenoj deci nestaloj iz porodilišta u više gradova Srbije)
26. През 2005 г. стотици семейства в същото положение като това на жалбоподателката, а именно – семейства, чиито новородени бебета са „изчезнали” след твърдяната им смърт в болничните отделения, особено през 1970-те, 1980-те и 1990-те години, са се обърнали към сръбския Парламент с искане за обезщетение.
27. На 14 юли 2006 г. Парламентът формално е приел доклад, изготвен от образуваната за целта анкетна комисия. В този доклад се заключава, inter alia, че (a) през разглеждания период е имало сериозни пропуски в приложимото законодателство и в процедурите пред различни държавни органи и здравните власти; (b) ситуацията оправдава съмненията и тревогите на родителите относно действителната съдба на децата им; (c) търсенето на наказателноправно възмездие не би било ефективно с оглед на приложимата погасителна давност (виж параграф 34 по-долу); и (d) поради това са необходими съгласувани усилия от страна на всички правителствени органи и законодателни промени, за да се осигури адекватно обезщетение на родителите.
3. Изявления на председателя на Парламента
28. На 16 април 2010 г. местните медии са докладвали, че председателят на сръбския Парламент е посочил, че предстои сформирането на парламентарна работна група, за да се подготви ново законодателство, имащо за цел да се осигури обезщетение на родителите на „изчезналите бебета”.
4. Доклад на Омбудсмана от 29 юли 2010 г. (Izveštaj zaštitnika građana o slučajevima tzv. “nestalih beba” sa preporukama)
29. След подробно проучване, Омбудсманът е установил, inter alia, че (a) през разглеждания период не е имало съгласувани процедури и/или нормативни актове, уреждащи действията при смърт на новородено в болницата; (b) преобладаващото лекарско мнение е било, че на родителите трябва да бъде спестено страданието да се налага да погребат новородените си бебета, поради което е напълно вероятно някои двойки да са били лишавани умишлено от тази възможност; (c) евентуалните протоколи от аутопсията обикновено са били непълни, без категорично заключение и с много съмнителна правдоподобност; (d) поради това, не може да се изключи вероятността въпросните бебета действително да са били отнети по незаконен начин от семействата им; (e) в по-ново време отговорът, даден от правителството през периода 2006-2010 г., сам по себе си е бил неадекватен; и (f) поради това, родителите все още имат право да узнаят истината за съдбата на своите деца, което може да се случи единствено чрез приемането на специален закон.
5. Доклад на работната група, внесен в Парламента на 28 декември 2010 г. (Izveštaj o radu radne grupe za izradu predloga zakona radi stvaranja formalno-pravnih uslova za postupanje nadležnih organa po prijavama o nestanku novorođene dece iz porodilišta)
30. В отговор на констатациите и препоръките в парламентарния доклад от 14 юли 2006 г. (виж параграфи 26 и 27 по-горе), на 5 май 2010 г. Парламентът е сформирал работна група (виж параграф 28 по-горе). Задачата му е била да оцени ситуацията и да предложи подходящи законодателни промени.
31. На 28 декември 2010 г. работната група е внесла доклад до Парламента. След подробен анализ на настоящото – вече изменено – законодателство, тя е заключила, че нови промени не са необходими, освен във връзка със събирането и използването на медицински данни, за което вече бил изготвен нов проектозакон (nacrt Zakona o evidencijama u oblasti zdravstva). Работната група е отбелязала по-специално, inter alia, че чл. 34 от Конституцията е пречка пред удължаването на погасителната давност за наказателно преследване на престъпления, извършени в миналото, или пред въвеждането на нови, по-тежки престъпления и/или наказания във връзка с деяния, извършени в миналото (виж параграф 32 по-горе). Съществуващият Наказателен кодекс вече съдържал няколко престъпления, свързани с тези въпроси, а новият Закон за здравеопазването уреждал подробно процедурата, което правело невъзможно незаконното отнемане на новородени от родителите им в болничните отделения (виж параграфи 35 и 41 по-долу).
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Конституцията на Република Сърбия (Ustav Republike Srbije; обнародвана в Държавен вестник на Република Сърбия бр. 98/06)
32. Чл. 34 от Конституцията гласи:
„Никой не може да бъде осъден за деяние, което в момента на неговото извършване не е било квалифицирано като престъпление със закон или с какъвто и да било друг нормативен акт, основан на закона. Не може да бъде налагано наказание, което не е било предвидено за съответното престъпление в момента, когато то е било извършено.
Наказанията се определят въз основа на действащото законодателство в момента на извършване на деянието, освен ако последващото законодателство е по-благоприятно за извършителя. Престъпленията и наказанията се уреждат със закон.”
B. Наказателният кодекс на Социалистическа република Сърбия от 1977 г. (Krivični zakon Socijalističke Republike Srbije; обнародван в Държавен вестник на Социалистическа република Сърбия бр. 26/77, 28/77, 43/77 и 20/79)
33. Чл. 116 предвижда, inter alia, че всеки, който незаконно задържи или отвлече малолетно дете от родителите му, се наказва с лишаване от свобода от една до десет години.
C. Наказателният кодекс на Социалистическа федеративна република Югославия от 1976 г. (Krivični zakon Socijalističke Federativne Republike Jugoslavije; обнародван в Държавен вестник на Социалистическа федеративна република Югославия – бр. 44/76, 36/77, 34/84, 37/84, 74/87, 57/89, 3/90, 38/90, 45/90 и 54/90, в Държавен вестник на Съюзна република Югославия бр. 35/92, 16/93, 31/93, 37/93, 24/94 и 61/01, и в Държавен вестник на Република Сърбия бр. 39/03)
34. Членове 95 и 96 предвиждат, inter alia, че преследването на престъплението по чл. 116 от НК на Социалистическа република Сърбия се погасява по давност, ако от извършването на деянието са изминали повече от двадесет години.
D. Наказателният кодекс на Република Сърбия от 2005 г. (Krivični zakonik; обнародван в Държавен вестник на Република Сърбия бр. 85/05, 88/05, 107/05, 72/09 и 111/09)
35. В членове 191, 192, 388 и 389 са инкриминирани редица форми на отвличане на деца и трафик на хора, включително с цел осиновяване.
E. Закон за задълженията (Zakon o obligacionim odnosima; обнародван в Държавен вестник на Социалистическа федеративна република Югославия бр. 29/78, 39/85, 45/89, 57/89 и 31/93)
36. Членове 199 и 200 предвиждат, inter alia, че всеки, който е изпитал страх, физическа болка или психически страдания вследствие на нарушение на неговите „лични права” (prava ličnosti), има право, в зависимост от продължителността и интензитета на страданията, да заведе дело за парично обезщетение пред гражданските съдилища, а също така и да поиска и други форми на обезвреда, „които могат да бъдат в състояние да” предоставят адекватно обезщетение на неимуществените вреди.
37. Чл. 376 §§ 1 и 2 предвижда, че иск, основан на горепосочените разпоредби, може да бъде заведен в срок до три години от датата, на която увредената страна е узнала за вредите и е идентифицирала отговорното лице, но във всеки случай не по-късно от пет години от настъпването на самото събитие.
38. Чл. 377 § 1 също така предвижда, че ако въпросните вреди са причинени в резултат на престъпление, гражданската погасителна давност може да бъде удължена в рамките на наказателната погасителна давност.
F. Приложима национална съдебна практика
39. На 4 юни 1998 г. Върховният съд (Rev. 251/98) е приел, че гражданската давност за различни форми на неимуществени вреди (виж параграфи 36-38 по-горе) не започва да тече до приключването на ситуацията, от която се оплаква пострадалият (kada su pojedini vidovi neimovinske štete dobili oblik konačnog stanja).
40. На 21 април 2004 г. Върховният съд (Rev. 229/04) е приел, че „лични права” по смисъла на Закона за задълженията включват, inter alia, правото на зачитане на семейния живот.
G. Законът за здравето (Zakon o zdravstvenoj zaštiti; обнародван в Държавен вестник на Република Сърбия бр. 107/05, 72/09, 88/10 и 99/10)
41. Членове 219-223 уреждат, inter alia, подробностите около определянето на времето и причините за смъртта на новородено дете по време на престоя му в болницата. По-конкретно, болницата следва да информира семейството възможно най-скоро и да му предостави достъп до тялото. Извършва се аутопсия и се съхранява биологична проба за евентуални бъдещи нужди. В случай че причината за смъртта не е установена, следва да се информира полицията, а съответните общински власти се информират във всички случаи.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
42. Жалбоподателката се позовава на членове 4, 5 и 8 от Конвенцията. По същество обаче тя се оплаква от продължаващия отказ на ответната държава да й предостави каквато и да било информация за действителната съдба на сина й. Жалбоподателката подозира също така, че той може все още да е жив и да е бил незаконно даден за осиновяване.
43. Съдът, който е свободен да даде правна квалификация на фактите по всяко дело пред него (виж Akdeniz срещу Турция, № 25165/94, § 88, 31 май 2005 г.), намира, че оплакването следва да се разгледа по чл. 8 от Конвенцията, който в относимата си част предвижда:
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на ... семейния си живот ...
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”
A. Допустимост
1. Съвместимост ratione temporis
(a) Твърдения на страните
44. Правителството поддържа, че фактите, „на които се основава твърдяната намеса”, се отнасят за период от време преди 3 март 2004 г., датата, на която Конвенцията влиза в сила спрямо Сърбия. По-конкретно, твърди се, че детето на жалбоподателката е било отнето от нея на 31 октомври 1983 г., а наказателната жалба от съпруга й е била отхвърлена на 15 октомври 2003 г., като е била заведена десетина месеца преди това. Най-накрая, правителството твърди, че твърденият пропуск - към 3 март 2004 г. - на ответната държава да поправи ситуацията, от която се оплаква жалбоподателката, също не може да възстанови съвместимостта на оплакването с Конвенцията ratione temporis.
45. Жалбоподателката твърди, че въпросното нарушение е продължаващо и че през годините тя се е оплаквала и устно пред различни власти.
(b) Преценката на Съда
46. Съдът припомня, че юрисдикцията ratione temporis покрива само периода след ратифицирането на Конвенцията и протоколите към нея от ответната държава. След датата на ратифицирането обаче твърдените действия и бездействия на властите трябва да съответстват на Конвенцията и на протоколите към нея, което означава, че всички последващи факти попадат в обхвата на юрисдикцията на Съда, дори и ако става дума за продължаване на вече съществуваща ситуация (виж например Yağcı and Sargın срещу Турция, 8 юни 1995 г., § 40, Series A no. 319‑A, и Almeida Garrett, Mascarenhas Falcão and Others срещу Португалия, №№ 29813/96 и 30229/96, § 43, ECHR 2000-I).
47. Отбелязва се също така, че изчезванията са много специфично явление, характеризиращо се с продължаваща ситуация на несигурност и безотчетност, при която липсва информация или дори умишлено се укрива и манипулира информацията за случилото се. Тази ситуация често продължава във времето, което удължава мъчението на родителите или роднините на жертвата. Поради това, не може да се каже, че изчезването е „моментен” акт или събитие; допълнителният отличителен елемент - последващият отказ да се даде информация за местонахождението и съдбата на изчезналото лице, поражда продължаваща ситуация. Така позитивното задължение потенциално ще продължи, докато не бъде дадена сметка за съдбата на лицето. Това е така, дори ако след известно време може да се предполага, че то е починало (виж, макар и в контекста на членове 2 и 3, Varnava and Others срещу Турция [ГК], №№ 16064/90, 16065/90, 16066/90, 16068/90, 16069/90, 16070/90, 16071/90, 16072/90 и 16073/90, § 148, ECHR 2009).
48. Като се връща към настоящия случай, Съдът отбелязва, че както се твърди, синът на жалбоподателката е починал или изчезнал на 31 октомври 1983 г., докато Конвенцията е влязла в сила по отношение на Сърбия на 3 март 2004 г. Пропускът на ответната държава да предостави на жалбоподателката каквато и да било окончателна и/или достоверна информация за съдбата на сина й продължава и до днес. При тези обстоятелства Съдът намира, че оплакването на жалбоподателката се отнася до продължаваща ситуация (виж, mutatis mutandis, Varnava and Others срещу Турция [ГК], цитирано по-горе, §§ 130-50, и в контекста на чл. 8, Kurić and Others срещу Словения [ГК], № 26828/06, §§ 238 и 240-42, ECHR 2012 (откъси)).
49. От изложеното следва, че възражението на правителството за липса на юрисдикция ratione temporis трябва да се отхвърли. Поради това, Съдът е компетентен да разгледа оплакването на жалбоподателката, доколкото то се отнася до твърдения отказ на ответната държава да изпълни процесуалните си задължения по Конвенцията към 3 март 2004 г. Той обаче може да разгледа и фактите от периода преди ратифицирането, доколкото може да се счита, че са породили продължаваща ситуация, която е продължила и след тази дата, или доколкото могат да бъдат относими към разбирането на фактите, които са настъпили впоследствие (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Kurić and Others, § 240).
2. Правилото за шестмесечния срок
(a) Твърденията на страните
50. Правителството твърди, че оплакването на жалбоподателката е било внесено след изтичането на шестмесечния срок, защото тя е научила за изхода от наказателното дело повече от четири години по-рано. Поради това, тя е трябвало да заведе жалбата си до Съда в шестмесечен срок от влизането в сила на Конвенцията по отношение на Сърбия, а именно - 3 март 2004 г. Макар и да било вярно, че след тази дата са били изготвени редица официални доклади, според правителството жалбоподателката не е можела „разумно да очаква”, че който и да било от тях може да й помогне да започне процедура, която да може да доведе до „разрешаването на случая й”. Поради това, „съживяването” на задълженията на ответната държава по Конвенцията не било възможно.
51. Жалбоподателката посочва, че парламентарният доклад от 14 юли 2006 г. и докладът на Омбудсмана от 29 юли 2010 г. са породили у нея надежда, че в края на краищата може да й бъде предоставена обезвреда, и тези надежди са се изпарили едва на 28 декември 2010 г., когато работната група е представила доклада си пред парламента.
(b) Преценката на Съда
52. Целта на шестмесечния срок по чл. 35 § 1 е да затвърди правната сигурност, като гарантира, че делата, в които се повдигат въпроси по Конвенцията, ще се разглеждат в разумен срок, и че решения, взети в миналото, няма да подлежат на преразглеждане без ограничение във времето. Той очертава времевите граници на упражнявания от Съда надзор и посочва както на жалбоподателите, така и на държавните власти периода, отвъд който такъв надзор повече не е възможен (виж, наред с други източници, Walker срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 34979/97, ECHR 2000‑I).
53. По принцип шестмесечният срок започва да тече от датата на окончателното решение в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. Въпреки това, когато е ясно от самото начало, че жалбоподателят не разполага с ефективно средство за защита, срокът започва да тече от датата на действията или мерките, от които се оплаква той, или от датата на узнаване на такова действие или на последиците или щетите от него по отношение на него (виж Dennis and Others срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 76573/01, 2 юли 2002 г.).
54. Въпреки това, Съдът вече е приел, че шестмесечният срок не се прилага по отношение на продължаващи ситуации (виж например Agrotexim Hellas S.A. and Others срещу Гърция, № 14807/89, решение на Комисията от 12 февруари 1992 г., DR 72, стр. 148, и Cone срещу Румъния, № 35935/02, § 22, 24 юни 2008 г.); това е така, защото ако има ситуация на продължаващо нарушение, срокът на практика започва да тече отново всеки ден и последният шестмесечен период ще изтече едва след прекратяването на ситуацията.
55. При все това, не всички продължаващи ситуации са еднакви. По отношение на изчезванията, жалбоподателите не могат да чакат безкрайно, преди да внесат жалбата си в Съда. Когато има състояние на незнание или несигурност и по правило отказ да се даде сметка за случилото се и дори данни за умишлено укриване и възпрепятстване на информацията от страна на някои органи, за роднините на изчезналия е още по-трудно да преценят какво се случва или какво се очаква да се случи. Необходимо е да се прояви снизхождение поради несигурността и объркването, които често царят в периода след изчезването. При все това, жалбите могат да бъдат отхвърлени като подадени след изтичането на срока в случаите, когато има прекомерни или необяснени забавяния от страна на жалбоподателите, след като те са узнали или е трябвало да узнаят, че не е започнало разследване или че разследването е спряло или станало неефективно и във всеки от тези случаи липсват непосредствени и реалистични изгледи да бъде проведено ефективно разследване в бъдеще. Когато са предприети някакви инициативи във връзка със ситуация на изчезване, жалбоподателите могат разумно да изчакат развития, които биха могли да решат важни фактически или правни въпроси. Действително, докато има смислен контакт между семействата и властите във връзка с оплаквания и искания за информация или някакви индикации или реалистична възможност за напредък на следствените действия, по принцип не биха възникнали съображения за неоснователно забавяне. Когато обаче е изминало значително време и са налице значителни забавяния и затишия в разследването, ще дойде момент, в който роднините би трябвало да осъзнаят, че не е било проведено ефективно разследване и такова няма да бъде проведено и в бъдеще (виж цитираното по-горе Varnava and Others срещу Турция [ГК], §§ 162 и 165).
56. Като се връща към настоящия случай, Съдът отбелязва, че на 14 юли 2006 г. сръбският Парламент формално е приел доклад, изготвен от анкетната комисия. Докладът е съдържал, inter alia, препоръка за съгласувани усилия на всички правителствени органи и за законодателни промени, за да се осигури адекватно обезщетение на родителите (виж параграф 27 (d) по-горе). На 16 април 2010 г. местните медии са съобщили, че президентът и Парламентът са заявили, че предстои сформирането на парламентарна работна група за изготвяне на ново законодателство, имащо за цел да предостави обезщетение на родителите на „изчезналите бебета” (виж параграф 28 по-горе). Най-накрая, в доклада си от 29 юли 2010 г. сръбският Омбудсман е изразил становището, че родителите все още имат право да узнаят истината за действителната съдба на своите деца, и е предложил приемането на специален закон в тази връзка (виж параграф 29 (f) по-горе).
57. При тези доста специфични условия и въпреки изминалото време, не може да се приеме, че жалбоподателката е постъпила неразумно, като е изчакала изхода от развитията, които са могли да „разрешат важни фактически или правни въпроси” във връзка с оплакването й, поне не преди представянето на доклада на работната група на 28 декември 2010 г., когато е станало очевидно, че никакво обезщетение няма да бъде предоставено (виж параграфи 30 и 31 по-горе). Тъй като жалбата в настоящия случай е внесена на 22 април 2008 г., възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.
3. Изчерпване на вътрешноправните средства за защита
(a) Становища на страните
58. Правителството твърди, че жалбоподателката не е направила никакви усилия да използва вътрешноправните средства за защита. По-конкретно, наказателната жалба е била внесена от съпруга й, а самата тя не е предявила и граждански иск по членове 199 и 200 от Закона за задълженията, както са тълкувани и прилагани в практиката на Върховния съд, описана в параграфи 36-40 по-горе. Правителството също така представя три решения на Върховния съд, в които ищците са получили обезщетение за вреди, понесени вследствие на лекарски грешки или полицейски нарушения, както и едно решение, с което се отхвърля решение на районния съд, прието в последния контекст (виж Rev. №№ 1118/03, 807/05 и 51/07, съответно от 10 април 2003 г., 1 декември 2005 г. и 13 март 2007 г.). Във всеки случай, по принцип правителството счита, че е неразумно от държава членка да се очаква да предостави ефективно обезщетение на жалбоподателите в случаи, когато нарушенията на правата им са настъпили преди ратифицирането на Конвенцията.
59. Жалбоподателката поддържа, че наказателната жалба, подадена от съпруга й, ясно включва и собствените й оплаквания в същия смисъл, тъй като предметът й се отнася изцяло до изчезването на тяхното дете. Вярно е, че жалбата е била внесена през 2003 г., но жалбоподателката не е можела да получи никакви относими доказателства или да очаква каквото и да било обезщетение преди това. Казано накратко, „въпросът с изчезналите бебета” е бил табу до 2001 г., когато засегнатите родители са започнали да се организират, медиите са започнали широко да отразяват проблема и дори Парламентът е започнал да го обсъжда на пленарни заседания. Следва също така да се отбележи, че междувременно са влезли в сила приложимите наказателни и граждански давностни срокове.
(b) Преценката на Съда
60. Съдът припомня, че съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията той може да разгледа жалбата единствено след изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита. Целта на чл. 35 е да се даде възможност на държавите членки да предотвратят или поправят твърдените нарушения, преди оплакванията да бъдат повдигнати пред Съда (виж например Mifsud срещу Франция (реш. по допустимост) [ГК], № 57220/00, § 15, ECHR 2002-VIII). Задължението за изчерпване на вътрешноправните средства изисква жалбоподателят да използва средствата, които са ефективни, достатъчни и достъпни по отношение на оплакванията му по Конвенцията. За да бъде ефективно, едно средство за защита трябва да може да поправи директно ситуацията, от която се оплаква жалбоподателят (виж Balogh срещу Унгария, № 47940/99, § 30, 20 юли 2004 г.). Същевременно, Съдът често е подчертавал необходимостта правилото за изчерпване да се прилага с известна гъвкавост и без излишен формализъм (виж Ringeisen срещу Австрия, 16 юли 1971 г., § 89, Series A no. 13).
61. Що се отнася до тежестта на доказване, правителството, което претендира неизчерпване на средствата за защита, трябва да докаже пред Съда, че през разглеждания период средството е било ефективно и достъпно както на теория, така и на практика (виж, inter alia, Vernillo срещу Франция, 20 февруари 1991 г., § 27, Series A no. 198, и Dalia срещу Франция, 19 февруари 1998 г., § 38, Reports of Judgments and Decisions 1998-I). След като това е сторено, жалбоподателят следва да докаже, че посоченото от правителството средство е било използвано или поради някаква причина е било неадекватно и неефективно при конкретните обстоятелства, или че са били налице специални обстоятелства, които го освобождават от това изискване (виж Dankevich срещу Украйна, № 40679/98, § 107, 29 април 2003 г.).
62. Що се отнася до настоящия случай, Съдът отбелязва, че съпругът на жалбоподателката действително е внесъл наказателна жалба от свое име и от името на жалбоподателката, тъй като инцидентът, от който се е оплакал, се е отнасял до едни и същи събития, имащи еднакво значение за двамата. Това оплакване обаче е било отхвърлено от прокуратурата, без каквито и да било данни, че е била извършена предварителна проверка (виж параграф 17 по-горе). Освен това, всяко наказателно производство би се погасило по давност най-късно през октомври 2003 г. и поради това не би могло да предостави обезвреда след онзи момент (виж параграфи 27(c) и 34 по-горе).
63. Относно гражданския иск, Съдът намира, че това средство за защита не би могло да поправи твърдените нарушения. В най-добрия случай гражданските съдилища биха признали нарушение на „личните права” на жалбоподателката и биха присъдили обезщетение за понесените от нея неимуществени вреди. Вероятно те биха могли да присъдят и други форми на обезвреда, „годни” да осигурят нематериално удовлетворение. Нито една от тези мерки обаче не би могла ефективно да отговори на оплакването на жалбоподателката, стоящо в основата на иска, а именно – нуждата от информация относно „действителната съдба на сина й”. Правителството действително не е представило никакви доказателства за противното. Съдът най-накрая отбелязва, че нито Парламентът, нито Омбудсманът не са отговорили на този въпрос в съответните си доклади. Действително, като препоръчват приемането на специален закон, те изглежда предполагат, че нито едно съществуващо вътрешноправно средство за защита, включително и посоченият граждански иск, не би било ефективно (виж параграфи 27 (d), 28 и 29 (f) по-горе).
64. Следователно, възражението на правителството относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита следва да се отхвърли.
4. Заключение
65. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателката не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Липсват и други основания за недопустимост, поради което то следва да бъде обявено за допустимо.
B. По същество
1. Становища на страните
66. Жалбоподателката повтаря оплакването си за продължаващия отказ на ответната държава да й предостави информация за действителната съдба на сина й. Тя добавя, че ако синът й действително беше починал, както твърди ĆMC, съобщение за смъртта е трябвало да бъде изпратено на компетентните общински власти, тялото да бъде показано на родителите и да бъде представен доклад за извършена аутопсия.
67. Правителството твърди, че на ответната държава не може да се вмени никакво нарушение на правата на жалбоподателката, тъй като твърдяното изчезване на сина й е настъпило в медицинска институция, а не на територията на държавен орган. Няма доказателства и че детето на жалбоподателката действително е било отнето от нея незаконно. Макар и да е възможно да е имало някои процедурни пропуски от страна на ĆMC през 1983 г., жалбоподателката не е използвала никакви средства за защита, въпреки че те биха могли да й предоставят обезвреда за евентуалните вреди. Въпросът е бил разглеждан многократно на национално ниво и съответната правна рамка и практики са били променени, за да се осигурят достатъчно гаранции. Всякакви промени в наказателното законодателство обаче по дефиниция не могат да бъдат приложени спрямо ситуацията на жалбоподателката, която е настъпила толкова години по-рано (виж параграфи 24, 25 и 31 по-горе).
2. Преценката на Съда
68. Взаимното споделяне на компанията на родител и дете съставлява един от основополагащите елементи на „семейния живот” по смисъла на чл. 8 от Конвенцията (виж, наред с много други източници, Monory срещу Румъня и Унгария, № 71099/01, § 70, 5 април 2005 г.).
69. Главната цел на чл. 8 е да се защити индивидът срещу произволна намеса от страна на публичните власти. Възможно е обаче да има и допълнителни позитивни задължения, присъщи на тази разпоредба, които се простират, inter alia, върху ефективността на каквито и да било процедури за разследване във връзка със семейния живот на съответното лице (виж, mutatis mutandis и в контекста на „личен живот”, M.C. срещу България, № 39272/98, §§ 152 и 153, ECHR 2003‑XII).
70. Във Varnava (цитирано по-горе) голямата камара, макар и в контекста на чл. 3, е приела:
„200. Явлението изчезвания налага особено бреме на роднините на изчезналото лице, които са държани в неведение относно съдбата на своите любими хора и страдат от терзанието на неизвестността ... Същината на нарушението не е, че имало тежко нарушение на правата на човека във връзка с изчезнало лице; тя стои в реакциите и в отношението на властите към ситуацията, след като тя е била доведена до знанието им ... Други релевантни фактори включват ... степента, в която членът на семейството е станал свидетел на въпросните събития, участието му в опитите да получи информация за изчезналото лице ... Установяването на такова нарушение не е ограничено до случаите, когато ответната държава е отговорна за изчезването ... но може да възникне и когато пропускът на властите да отговорят на искането за информация от роднините или пречките, които им се създават, с което ги оставят да поемат основната тежест на усилията за установяването на каквито и да било факти, може да се разглежда като разкриващ флагрантно, продължаващо и коравосърдечно пренебрегване на задължението им да предоставят информация за местонахождението и съдбата на изчезналото лице.”
Съдът намира, че тези съображения намират общо приложение, mutatis mutandis, и в много специфичния контекст на позитивните задължения по чл. 8 в настоящия случай.
71. Като има предвид изложеното по-горе и връщайки се към настоящия случай, Съдът отбелязва, че тялото на сина на жалбоподателката никога не е било предадено на нея или на семейството й и че причините за смъртта никога не са били установени (виж параграфи 22 и 14 по-горе, в тази поредност). Освен това, жалбоподателката никога не е получила протокол от аутопсията, нито е била информирана за това, кога и къде е бил погребан синът й, както се твърди, а смъртта му не е била регистрирана официално (виж параграфи 22 и 15 по-горе, в тази поредност). Наказателната жалба, внесена от съпруга на жалбоподателката, също изглежда е била отхвърлена без каквото и да било адекватно разглеждане (виж параграф 17 по-горе), а самата жалбоподателка все още няма достоверна информация за това, което се е случило със сина й.
72. Освен това, Съдът отбелязва, че след ратифицирането на Конвенцията властите на ответната държава са потвърдили по различни поводи, че (a) през 1980-те е имало сериозни пропуски в приложимото законодателство и в процедурите пред различни държавни органи и здравни власти; (b) не е имало последователна законова уредба, която да урежда процедурата при смърт на новородено дете в болницата; (c) преобладаващото лекарско мнение е било, че на родителите трябва да бъде спестено страданието да погребват новородените си бебета, поради което е напълно вероятно някои двойки да са били лишавани умишлено от тази възможност; (d) тази ситуация оправдава съмненията или притесненията на родителите относно действителната съдба на децата им, и поради това не може да се изключи вероятността въпросните бебета действително да са били отнемани по незаконен начин от семействата им; (e) отговорът на ответната държава в периода от 2006 до 2010 г. е бил неадекватен; и (f) поради това родителите все още имат право да узнаят истината за действителната съдба на децата си (виж параграфи 26-29 по-горе).
73. Най-накрая, въпреки няколко привидно обещаващи официални инициативи в периода между 2003 и 2010 г., в доклада на работната група, представен пред сръбския парламент на 28 декември 2010 г., се заключава, че не са необходими промени в съществуващото – вече променено – законодателство, освен във връзка със събирането и използването на медицински данни. При тези обстоятелства е очевидно, че това е подобрило ситуацията единствено за в бъдеще и на практика не е предложило нищо на онези родители, включително и на жалбоподателката, които са понесли такова изпитание в миналото (виж параграфи 30 и 31 по-горе).
74. Гореизложените обстоятелства са достатъчни за Съда, за да заключи, че жалбоподателката е жертва на продължаващо нарушение на правото на зачитане на семейния й живот поради продължаващия отказ на ответната държава да й предостави надеждна информация за съдбата на сина й.
75. Следователно, има нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
76. Жалбоподателката се оплаква също така по чл. 13 от Конвенцията от продължаващия отказ на ответната държава да й предостави каквото и да било обезщетение за продължаващото нарушение на „семейния й живот”.
77. Правителството оспорва оплакването по същество (виж параграф 58 по-горе).
78. Съдът намира, че това оплакване трябва да се разгледа по чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията.
79. Първата разпоредба гласи:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
80. Съдът, имайки предвид, че оплакването на жалбоподателката по чл. 13 по същество е същото като оплакването й по чл. 8, и отчитайки констатациите си във връзка с последната разпоредба (виж по-конкретно параграф 73 по-горе), обявява за допустимо оплакването по чл. 13, но намира, че не е необходимо да го разглежда отделно по същество.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
81. Чл. 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
82. Жалбоподателката претендира 50 000 евро за неимуществени вреди.
83. Правителството оспорва тази претенция.
84. Съдът намира, че жалбоподателката със сигурност е понесла неимуществени вреди. Като има предвид характера на нарушението в настоящия случай и като преценява по справедливост, Съдът й присъжда 10 000 евро по това перо.
B. Разноски
85. Жалбоподателката претендира и 2 750 евро за разноски в производството пред Съда.
86. Правителството оспорва тази претенция.
87. Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разноските, единствено ако е доказал, че същите са действително направени и са били необходими и разумни по размер. В настоящия случай, като отчита представените му документи и горните критерии, както и факта, че жалбоподателката вече е получила 850 евро като правна помощ от Съвета на Европа, Съдът намира за уместно да присъди на жалбоподателката допълнителна сума от 1 800 евро за разноските в настоящото производство.
C. Лихва за забава
88. Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.
IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
89. Чл. 46 от Конвенцията предвижда:
„1. Βисокодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.”
90. От тези разпоредби следва, inter alia, че решение, с което Съдът установява нарушение, налага на ответната държава правното задължение не само да плати на засегнатите всички суми, които са им присъдени като обезщетение, но и да избере под надзора на Комитета на министрите генерални и/или – където е уместно – индивидуални мерки, които да приеме във вътрешния си правов ред, за да се преустанови установеното от Съда нарушение и да се поправят, доколкото е възможно, последиците от него (виж Scozzari and Giunta срещу Италия [ГК], №№ 39221/98 и 41963/98, § 249, ECHR 2000-VIII).
91. В тази връзка жалбоподателката иска ответната държава да бъде осъдена да измени законодателството си, като увеличи наказанията за съответните престъпления, удължи приложимия давностен срок и впоследствие възобнови наказателното производство по нейния случай.
92. С оглед на гореизложеното и на значителния брой потенциални жалбоподатели, ответната държава трябва - в едногодишен срок от датата, на която настоящото решение стане окончателно съгласно чл. 44 § 2 от Конвенцията – да вземе всички подходящи мерки, за предпочитане със специален закон (виж доклада на Омбудсмана от 29 юли 2010 г. в параграф 29 по-горе), за да гарантира установяването на механизъм, имащ за цел предоставяне на индивидуално обезщетение на всички родители в същото или в достатъчно подобно положение като това на жалбоподателката (виж параграф 26 по-горе). Този механизъм трябва да бъде надзираван от независим орган с адекватни правомощия, който да бъде в състояние да даде правдоподобна информация за съдбата на всяко дете и да предостави адекватно обезщетение, където това е уместно.
93. Що се отнася до другите подобни висящи жалби, Съдът решава да отложи разглеждането им за посочения период от време. Това решение не засяга правото на Съда във всеки един момент да обяви за недопустима която и да било от тези жалби или да я заличи от списъка с дела съгласно Конвенцията.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Решава, че има нарушение на чл. 8 от Конвенцията;
3. Решава, че не е необходимо да разглежда отделно оплакването по чл. 13;
4. Решава,
(a) че ответната държава трябва да плати на жалбоподателката в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да се конвертират в сръбски динари при ставка, приложима в деня на плащането:
(i) 10 000 (десет хиляди) евро, ведно с всеки данък, който може да бъде дължим, за неимуществени вреди;
(ii) 1 800 (хиляда и осемстотин) евро, ведно с всеки данък, който може да бъде дължим от жалбоподателката, за разноски;
(b) че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до окончателното изплащане върху горните суми ще се дължи проста лихва, равна на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка през периода на забава, завишена с три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателката за справедливо обезщетение;
6. Решава, че в едногодишен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, ответната държава следва да вземе всички подходящи мерки, за да гарантира установяването на механизъм, имащ за цел предоставяне на индивидуално обезщетение на всички родители в същото или в достатъчно сходно положение като на жалбоподателката (виж параграф 92 от решението);
7. Решава да отложи за срок от една година от датата, на която настоящото решение стане окончателно, всички подобни жалби, които вече са висящи пред Съда, без да се засяга правото на Съда във всеки един момент да обяви за недопустима която и да било от тези жалби или да я заличи от списъка с дела съгласно Конвенцията.
Изготвено на английски език и обявено писмено на 26 март 2013 г., съгласно чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Françoise Elens-PassosGuido Raimondi
Заместник-секретарПредседател
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде изтеглен от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013.
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013.
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@.
Full & Egal Universal Law Academy