© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За по-нататъшна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ
Жалба № 33917/12
Bède DJOKABA LAMBI LONGA
срещу Нидерландия
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ на 9 октомври 2012 г. като камара в състав:
Йозеп Казадевал, председател,
Егберт Майер,
Корнелиу Бирсан,
Алвина Гюлумиян,
Луис Лопез Гуера,
Нона Цоцория,
Кристина Пардалос, съдии,
и Сантиаго Кезада, секретар на отделението,
Като разгледа горепосочената жалба, внесена на 1 юни 2012 г.,
След съвещание, постановява следното решение:
ФАКТИТЕ
1. Жалбоподателят, г-н Беде Джокаба Ламби Лонга, е гражданин на Демократична република Конго, роден през 1966 г. Понастоящем е задържан в Центъра за задържане на ООН към Затвора Схевенинген, Хага, Нидерландия. Представляван е пред Съда от г-н В. Айкелбум, г-н Ф. Шюлер и г-н Г. Слойтер, адвокати, практикуващи в Амстердам.
A. Обстоятелствата по делото
1. Задържането на жалбоподателя в Демократична република Конго
2. Фактите по делото, както са представени от жалбоподателя, могат да бъдат обобщени по следния начин.
3. Жалбоподателят е изявен член на Съюза на конгоанските патриоти (Union des patriotes congolais, “UPC”), политическо движение, създадено в областта Итури на Демократична република Конго. Военното крило на UPC, Патриотичните сили за освобождение на Конго (Forces Patriotiques pour la Libération du Congo, “FPLC”), е едно от въоръжените крила, активни в областта през последните години.
4. На 19 март 2005 г. жалбоподателят е бил арестуван в Киншаса, заедно с други членове на UPC или FPLC, включително Томас Лубанга Диило, президент на UPC и главнокомандващ на FPLC.
5. Изглежда, че жалбоподателят е бил обвинен в участие или съучастие в умъртвяването на деветима бангладешки членове на Мисията на ООН в Демократична република Конго (Mission de l’Organisation des Nations Unies en République démocratique du Congo, “MONUC”). Жалбоподателят последователно е отричал тези обвинения.
6. Задържането под стража на жалбоподателя е било продължено неколкократно. Последната заповед за задържането му, приложена по делото пред Съда, е била със срок до 2 юли 2007 г. Жалбоподателят заявява, че срокът на задържането му не е бил продължаван след тази дата, поради което задържането му е било без правно основание.
2. Прехвърлянето на жалбоподателя под контрола на Международния наказателен съд
7. На 17 март 2006 г. Томас Лубанга Диило е бил арестуван въз основа на секретна заповед за арест на Международния наказателен съд и прехвърлен в Хага. На 28 август 2006 г. е било обявено, че г-н Лубанга Диило е обвинен от Прокурора на Международния наказателен съд в набиране, привличане и използване на деца под петнадесетгодишна възраст за активно участие във враждебни действия.
8. На 27 март 2011 г. жалбоподателят е бил прехвърлен от Демократична република Конго под контрола на Международния наказателен съд в Хага, за да даде показания по време на процеса срещу г-н Лубанга Диило като свидетел на защитата. Изглежда, че жалбоподателят е дал съгласие за преместването си. В решението на първи първоинстанционен състав от 5 август 2011 г. е посочено (виж по-долу), че властите на Демократична република Конго са поели ангажимент да зачитат правото на жалбоподателя да не се самоуличава.
9. Жалбоподателят е дал показания в различни дни в периода между 30 март и 7 април 2011 г.
3. Производство пред Международния наказателен съд
(a) Твърденията на жалбоподателя и аргументи пред първоинстанционния състав
10. На 7 април 2011 г. жалбоподателят е подал искане до първи първоинстанционен състав за “специални мерки, свързани с молбата му за убежище”. Той е заявил, че се страхува от репресии при връщането му в Демократична република Конго от страна на членове на правителството в тази страна, включително от самия президент Кабила. Той заявил също така, че имал здравословни проблеми, чието лечение не било възможно в Демократична република Конго.
11. На 1 юни 2011 г. жалбоподателят подал искане за убежище до нидерландските власти (виж по-долу). На същия ден поискал от Международния наказателен съд да разпореди “специални мерки” съгласно правило 88(1) от Правилника за процедурата и доказването на Международния наказателен съд (виж по-долу) по формата на – както е приложимо в настоящия случай – спиране на депортирането му в Демократична република Конго.
12. Първоинстанционното отделение е поискало становище от властите на Демократична република Конго, които са заявили, че продължават да задържат жалбоподателя през цялото времетраене на производството, като временно са отстъпили единствено физическия контрол над него. Според тях, Конвенцията за статута на бежанците от 28 юли 1951 г. и протоколът към нея от 31 януари 1967 г. нямат предимство пред Статута на Международния наказателен съд, и по-специално чл. 93 от него (виж по-долу).
13. Правителството на Нидерландия е заявило в становище, получено от секретариата на Международния наказателен съд на 7 юни 2011 г., че жалбоподателят се намира под временния контрол на Международния наказателен съд и поради това се намира извън юрисдикцията на приемащата държава. Все пак, ако получи молба за убежище, правителството ще я разгледа и ще се произнесе по нея, “независимо от резултата”. Приемащата държава обаче ще се съобрази с преценката на Международния наказателен съд относно това, дали жалбоподателят може безопасно да бъде върнат в Демократична република Конго; всички рискове, свързани с неговата сигурност, които Международният наказателен съд идентифицира, трябва да бъдат елиминирани чрез програмата му за защита на свидетелите. Междувременно, жалбоподателят трябва да остане под контрола на Международния наказателен съд.
14. В отговор на разпореждане на първоинстанционния състав, Отделът за жертви и свидетели на Международния наказателен съд извършил преценка на рисковете във връзка с мерките за защита на жалбоподателя и на някои свидетели по друго дело, които били изразили подобни притеснения. Тази преценка включвала преглед на извлечения от показанията на жалбоподателя, оценка на актуалната политическа ситуация в Демократична република Конго и среща с директора на центъра за задържане, където бил настанен жалбоподателят (Центъра за задържане Макала, Киншаса). Отделът за жертви и свидетели заключил, че след завръщането на жалбоподателя в Демократична република Конго той няма да бъде подложен на никакъв допълнителен риск, свързан с неговата сигурност или психологическо или физическо благосъстояние, във връзка с показанията му пред Международния наказателен съд. Що се отнася до конкретните опасения, които жалбоподателят е изразил в показанията си, че влиятелни фигури в конгоанското правителство ще го изложат на опасност, ако се завърне в Демократична република Конго, Отделът за жертви и свидетели изразил становището, че показанията на жалбоподателя не са разкрили пред конгоанските власти нищо, което да не им е било вече известно. Освен това, “желанието на [жалбоподателя] да замеси конгоанските власти и по-специално президента Кабила [е] обществено достояние”. Отделът за жертви и свидетели е заключил, че не е вероятно показанията на жалбоподателя да имат влияние върху политиката в Демократична република Конго, така че това да доведе до репресии. Освен това, конгоанските власти били дали уверения, че жалбоподателят ще получи адекватна защита, а безопасността му ще бъде достатъчно защитена посредством постоянно наблюдение, след като се завърне в Центъра за задържане Макала.
15. Била е на разположение медицинска информация, от която изглеждало, че жалбоподателят е получил подходящо лечение и е в състояние да пътува.
(b) Решението на първоинстанционния състав
16. На 4 юли 2011 г. първи първоинстанционен състав произнесъл решението си. Той признал, че Международният наказателен съд има задължение съгласно чл. 93 § 7 (b) от неговия Статут и правило 192(4) от Правилника за процедурата и доказването, както и съгласно Стандартните процедури за действие, договорени между секретариата и Демократична република Конго, да върне жалбоподателя в Демократична република Конго след изпълнението на целите, заради които е бил изпратен, а именно – след като жалбоподателят приключи с даването на показания. Чл. 21 § 3 от Статута обаче изисквал прилагането и тълкуването на приложимото право да бъде съобразено с международно признатите права на човека. Поради това, първоинстанционният състав трябвало първо да разгледа последиците от искането на жалбоподателя за предоставяне на убежище.
17. Разглеждането на искането на жалбоподателя за убежище било от компетентността на нидерландските власти, а не на Международния наказателен съд. Международният наказателен съд обаче трябвало да предостави на нидерландските власти подходяща възможност да сторят това, а на жалбоподателя – да защити искането си. Нидерландските власти трябвало да решат, дали е необходимо да се намесят, за да задържат жалбоподателя до приключването на процедурата по разглеждане на искането за предоставяне на убежище и на евентуалната процедура по обжалване на взетото решение.
18. Първоинстанционният състав инструктирал секретариата да осигури на жалбоподателя разумен достъп до адвокати, които да го представляват във връзка с искането му за предоставяне на убежище; да представи доклад относно националната процедура, която трябва да бъде проведена, за да изпълни Нидерландия задълженията си по искането за предоставяне на убежище, преди жалбоподателят да бъде върнат в Демократична република Конго (освен ако не бъде предоставено убежище); да влезе във връзка с конгоанските власти преди връщането на жалбоподателя в Демократична република Конго, за да определи обема на и да изпълни всички защитни мерки, които секретариата прецени за необходими, и да представи доклад за изпълнението на указанията; и да наблюдава положението на жалбоподателя след завръщането му в Демократична република Конго.
(c) По-нататъшни процедури пред Международния наказателен съд
19. На 2 август 2011 г. Министерството на външните работи на Нидерландия е представило вербална нота, с която информирало първоинстанционния състав относно необходимостта да се проведат срещи с жалбоподателя и за вероятността да се извърши допълнително разследване, както и последваща съдебна процедура. Нотата съдържала следната информация:
“Горепосочените административни и съдебни процедури може да отнемат значително време и Нидерландия изисква задържаният свидетел да остане в Центъра за задържане на Международния наказателен съд през цялото време.”
20. На 13 юли 2011 г. нидерландското правителство поискало разрешение да обжалва решението на първоинстанционния състав. Демократична република Конго представила документ, от който било видно, че изразява несъгласие с решението, и съдебният състав преценил, че също е налице искане за разрешение за обжалване. На 4 август 2011 г. първоинстанционният състав уважил и двете искания. На непосочена по-късна дата апелативният състав решил, че предоставянето на разрешение за обжалване на Нидерландия е било извън правомощията на съда и поради това е било неправилно.
21. Със заповед от 15 август 2011 г. първоинстанционният състав повторил, че Нидерландия е компетентна
“да реши, дали съгласно нейните национални и международни задължения е необходимо да задържи свидетеля до произнасянето по искането му за предоставяне на убежище и по евентуалната процедура за обжалване в рамките на същото производство.”
Освен това,
“Приемащата държава [е била] приканена да разгледа без отлагане въпроса, дали [възнамерява] да отложи заминаването [на жалбоподателя] от Нидерландия. Секретариатът [е трябвало] да се консултира с нидерландските власти относно прехвърлянето на свидетели под ‘контрола’ на Нидерландия, ако приемащата държава [възнамерява] да отложи заминаването му до произнасянето по искането за убежище. Разумен срок за преместването е [трябвало] да бъде договорен между секретариата и приемащата държава.”
22. На 26 август 2011 г. Министерството на външните работи на Нидерландия е изпратило вербална нота на Международния наказателен съд със следното съдържание:
“Позицията на Нидерландия последователно е била, че свидетелят [т.е. жалбоподателят] трябва да остане под контрола на Съда по време на процедурата по разглеждане на искането за убежище. В това отношение Нидерландия би желала да обърне внимание върху вербалната си нота от 2 август 2011 г., в която е изложила процедурата, която трябва да проведе за изпълнение на задължението си по искането за предоставяне на убежище, включително административното и съдебното производство. В нея Нидерландия е заявила, че ‘изисква задържаният свидетел да остане в Центъра за задържане на [Международния наказателен съд] през цялото време’.
Свидетелят е бил временно прехвърлен от контрола на Демократична република Конго на Съда [т.e. Международния наказателен съд] въз основа на споразумение между тях съгласно чл. 93 § 7 от Статута. По силата на това споразумение, свидетелят трябва да остане задържан и да бъде върнат на [Демократична република Конго], когато целите, за постигането на които е бил преместен, са постигнати. Това споразумение е сключено между [Международния наказателен съд] и [Демократична република Конго], за да се улесни наказателното преследване, предприето от [Международния наказателен съд]. Нидерландия не разбира как задължението за приемане на недокументирани или нелегални чужденци на нейна територия може да следва от двустранно споразумение, по което тя не е страна. Съдът няма правомощието съгласно Статута или Споразумението за седалище да прехвърля свидетеля в Нидерландия, нито е компетентен да налага такова преместване на приемащата държава. Нидерландия също така не е задължена, както признава [Международният наказателен съд], да приеме прехвърлянето на свидетеля под неин контрол.
В това отношение Нидерландия също така отбелязва, че при съществуващите обстоятелства тя няма компетенция да задържа свидетеля, докато трае разглеждането на искането му за предоставяне на убежище.
Освен това, Нидерландия няма намерение да отлага заминаването на свидетеля. Нидерландия отбелязва, че решението припомня отговорността на Съда да гарантира, че свидетелят има реална – а не просто теоретична – възможност да защити искането си за предоставяне на убежище пред нидерландските власти преди завръщането му в Демократична република Конго. Разбирането на Нидерландия е, че тази отговорност предполага, че Съдът няма да предприеме преместването на свидетеля в [Демократична република Конго] по време на процедурата по разглеждане на искането за предоставяне на убежище.
Следователно, позицията на Нидерландия остава, че свидетелят трябва да остане под контрола на Съда по време на разглеждането на искането за предоставяне на убежище. Съответно, Нидерландия не счита, че е необходимо да се консултира със секретариата на Съда към този момент.”
23. В отговор на искането на жалбоподателя за преразглеждане на решението от 4 юли 2011 г., на 1 септември 2011 г. първоинстанционният състав е издал разпореждане със следното съдържание:
“Тъй като приемащата държава понастоящем е информирала съдебния състав, че не възнамерява да отложи прехвърлянето на [жалбоподателя] в [Демократична република Конго] и че няма да се консултира с секретариата относно прехвърлянето на задържането към приемащата държава, е повдигнат въпросът за преразглеждане на разпореждането за изпълнение на съдебния състав.
Съдиите възприемат становището, че съдебният състав е дал на секретариата ясни указания, а именно, че отлагането на заминаването на [жалбоподателя] е възможно при условие, че задържането на свидетеля [т.e. жалбоподателя] премине под контрола на приемащата държава до произнасянето й по искането за предоставяне на убежище. Съдебният състав е изпълнил задълженията си по чл. 21 § 3 от Статута и сега приемащата държава, към която е отправено искането за убежище, трябва да реши дали е необходимо да се намеси, за да поеме контрола върху свидетеля [т.e. жалбоподателя] до приключването на процедурата по разглеждане на искането за убежище и на евентуалното производство по обжалване.
От това следва, че секретариатът трябва да подходи към случая на [жалбоподателя] по начина, посочен в чл. 93 § 7 (b) от Статута и правило 192(4) от Правилника. ...
В случай че пътуването е уместно ..., секретарят трябва да уведоми приемащата държава за очакваната дата на заминаване на [жалбоподателя] за [Демократична република Конго]. В случай че в даден момент преди окончателното му отпътуване за [Демократична република Конго] нидерландските власти дадат да се разбере, че възнамеряват да поемат контрол върху свидетеля, секретарят трябва да сътрудничи за прехвърлянето на [жалбоподателя] към приемащата държава.”
24. С решение от 15 декември 2011 г. първоинстанционният състав е отхвърлил искането на жалбоподателя разпореждането за връщането му в Демократична република Конго да бъде отменено и той да бъде освободен, или алтернативно да бъде освободен условно. Съдът е добавил:
“Заповедта на Съда [от 1 септември 2011 г.] остава в сила. Съдебният състав припомня инструкциите, които е дал на секретариата, да подготви връщането на [жалбоподателя], след като той бъде в състояние да пътува, съгласно чл. 93 § 7 (b) от Статута и правило 192(4) от Правилника. Нидерландските власти трябва да решат, дали е необходимо да се намесят, за да поемат контрола върху него с оглед провеждането на каквито и да било национални производства.
До завръщането на [жалбоподателя] в [Демократична република Конго], той трябва да остане задържан въз основа на чл. 93 § 7 (b) от Статута, освен ако контролът върху него не премине върху нидерландските власти по искане на последните. Съдебният състав не е компетентен да упражни контрол върху каквото и да било решение на [Демократична република Конго] да задържи свидетеля, след като той се завърне в тази страна, и следва да се отбележи, че в решението от 4 юли 2011 г. съдебният състав е разгледал своите задължения, основаващи се на чл. 68 § 1 от Статута, във връзка с връщането на [жалбоподателя] в Демократична република Конго.”
4. Искането на жалбоподателя за предоставяне на убежище
25. Както вече беше посочено, на 1 юни 2011 г. жалбоподателят е подал искане за предоставяне на убежище до нидерландските власти чрез адвоката си г-н Шюлер. В искането е посочено, че жалбоподателят се страхува от репресии, ако се завърне в Демократична република Конго, след като е свидетелствал пред Международния наказателен съд и е уличил президента на тази страна във военни престъпления.
26. На непосочена дата, но в отговор на писмо, изпратено от представителя на жалбоподателя г-н Шюлер на 28 септември 2011 г., Службата за имиграция и натурализация (Immigratie- en Naturalisatiedienst) е заявила, че тъй като жалбоподателят не се намира под юрисдикцията на Нидерландия, не е възможно той да поиска убежище. В такъв случай искането му ще бъде разглеждано като такова за защита (bescherming) в светлината на забраната за връщане (refoulement), произтичаща от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и чл. 3 от Конвенцията; разбира се, трябва да се има предвид, че жалбоподателят не се намира под юрисдикцията на Нидерландия. Съобщено било, че жалбоподателят ще бъде разпитан.
5. Производство в Нидерландия, целящо да осигури освобождаването на жалбоподателя
(a) Производство пред Окръжния съд
27. Жалбоподателят подал жалба до Окръжния съд (rechtbank) в Хага, като се аргументирал, че задържането му представлявало мярка по чл. 59 от Закона за чужденците от 2000 г. (Vreemdelingenwet 2000, виж по-долу).
28. Окръжният съд се е произнесъл с решение на 27 октомври 2011 г. след провеждане на състезателно производство. Той приел, че макар и Нидерландия да е готова да разгледа искането за защита на жалбоподателя и да е поискала от Международния наказателен съд да продължи задържането му, задържането на жалбоподателя не е преминало под юрисдикцията или контрола на нидерландските власти поради тази причина.
(b) Производство пред Отдела за административно правораздаване към Държавния съвет (Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State)
29. Жалбоподателят е подал жалба до Отдела за административно правораздаване към Държавния съвет, който се е произнесъл с решение (национален номер на дело (Landelijk Jurisprudentie Nummer, “LJN”) BW0617) на 22 март 2012 г. след състезателно производство.
30. Отделът за административно правораздаване е цитирал следното от писмо от 19 октомври 2011 г., изпратено от секретаря на Международния наказателен съд до Министерството на външните работи:
“Относно конкретния въпрос за задържаните свидетели, с настоящото секретарят потвърждава становището, че четиримата задържани свидетели, един от тях във връзка с делото Прокурорът срещу Томас Лубанга Диило (ICC 01/04-10/06) [т.e. жалбоподателят], а останалите трима във връзка с делото Прокурорът срещу Жермен Катанга и Матю Нгуджоло Чуи (ICC-01/04-01/07), понастоящем са задържани под изключителната юрисдикция на Демократична република Конго (‘ДРК’) по искане съответно на първи и втори първоинстанционни състави, за да се улесни даването на лични показания от всеки от тях в седалището на Съда съгласно чл. 93 § 7 от Римския статут. Тези лица понастоящем са задържани под контрола на Съда съгласно правило 192(2) от Правилника на Съда за процедурата и доказването и съгласно споразумение между конгоанските власти и Съда.
...
От своя страна, първи първоинстанционен състав е разпоредил на секретариата да се консултира и с нидерландските власти относно прехвърлянето на свидетелите под контрола на приемащата държава до произнасянето по искането за предоставяне на убежище. С оглед на тази предварителна информация, секретарят потвърждава, че съдиите от Международния наказателен съд в нито един момент не са издали каквото и да било решение, изискващо от приемащата държава да поеме контрола върху четиримата задържани свидетели.”
Отделът за административно правораздаване е изложил следните мотиви:
“2.1.6. От изложеното по-горе следва, че чужденецът [т.e. жалбоподателят] е задържан по заповед на конгоанските власти и че това задържане в момента продължава в Центъра за задържане, който е под контрола и юрисдикцията на Международния наказателен съд, въз основа на искане на Международния наказателен съд и под негова отговорност, съгласно чл. 93 § 7 от Статута, правило 192 от [Правилника на Международния наказателен съд за процедурата и доказването] и съгласно споразумение между конгоанските власти и Международния наказателен съд.
2.1.7. Съгласно чл. 88 от Закона за Международния наказателен съд (транспониране), нидерландското право не се прилага по отношение на лишаване от свобода, извършено по разпореждане на Международния наказателен съд в места на територията на Нидерландия, намиращи се под юрисдикцията на Международния наказателен съд. Именно поради тази причина задържането на чужденеца не може да се основава на упражняването или предполагаемото упражняване на каквато и да било власт, делегирана на министъра съгласно Закона за чужденците от 2000 г. Поради това, Окръжният съд правилно е приел, че трибуналите, компетентни да разглеждат дела на чужденци (vreemdelingenrechter), нямат юрисдикция да разгледат законността на това задържане.
...”
6.Последващи събития
31. На 27 септември 2012 г. секретарят, надлежно упълномощен от председателя на Съда, спешно е уведомил нидерландското правителство за настоящата жалба (правило 40 от Правилника на Съда). В отговор, правителството е информирало Съда, че на 4 септември 2012 г. жалбоподателят, след консултация с адвоката си г-н Шюлер, е оттеглил искането си за предоставяне на убежище. Копия от саморъчно написаното на френски писмо за оттегляне на искането на жалбоподателя и от официалния протокол са приложени към отговора на правителството.
7. Паралелните дела на [A], [B] и [C]
(a)Производства по разглеждане на искането за убежище
32. На 12 май 2011 г. трима свидетели по друго дело пред Международния наказателен съд (Прокурорът срещу Жермен Катанга и Матю Нгуджоло Чуи (ICC-01/04-01/07)) подали искания за предоставяне на убежище пред нидерландските власти. Тъй като не получили отговор в законовия срок, те подали жалба срещу мълчалив отказ (fictieve weigering); жалбите били обявени за недопустими на 6 юни 2011 г. Тогава те подали жалба до Окръжния съд в Хага.
33. На 28 декември 2011 г. Окръжният съд се произнесъл с решение. Той отхвърлил аргумента на министъра на имиграцията и убежището, че Законът за чужденците от 2000 г. бил неприложим към молбите за убежище на жалбоподателите. Такъв аргумент не можел да се основава на Споразумението за седалище, чл. 8 от което предвиждал, че законите на приемащата държава били приложими, освен ако не било предвидено друго; нито на Закона за Международния наказателен съд (транспониране), чл. 88 от който обявявал нидерландското право за неприложимо в случай на лишаване от свобода в места, намиращи се под юрисдикцията на Международния наказателен съд; нито на Статута на Международния наказателен съд, освен ако и доколкото приложението на Закона за чужденците от 2000 г. можело да осуети изпълнението на задълженията на Международния наказателен съд – което, предвид съобразяването на Международния наказателен съд с нидерландските власти относно взимането на решение по искането за предоставяне на убежище - според становището на самия Международен наказателен съд, не е налице в случая; не може да се основава дори на самия Закон за чужденците от 2000 г. или на подзаконови актове, приети въз основа на него, като се има предвид, че тримата свидетели са били на нидерландска земя и поради това не са можели да търсят защита от никоя друга страна, тъй като не се намират на нейна територия, нито от Международния наказателен съд, който нямал територия. Министърът съответно разпоредил да се издаде решение по исканията за предоставяне на убежище в срок до шест месеца.
34. Срещу това решение не била подадена жалба и то влязло в сила.
35. На 11 юни 2012 г. министърът на имиграцията и убежището обявил намерението си (voornemen) да откаже убежище на [B] и [C], тъй като те били заподозрени в извършването на престъпления срещу човечеството по смисъла на чл. 1F от Конвенцията на ООН за статута на бежанците от 1951 г. Поради здравословни причини, по отношение на [A] не било направено съобщение.
36. [B] и [C] изпратили писмени становища (zienswijze). Решение по исканията им се очаква през октомври 2012 г.
(b)Гражданско производство
37. На непосочена дата [A], [B] и [C] призовали Нидерландия пред Съдията по привременните мерки (voorzieningenrechter) към Окръжния съд в Хага, гражданско отделение, в бързо производство (kort geding), с което искали издаването на разпореждане, задължаващо държавата да декларира пред Международния наказателен съд, че е готова да поеме контрола върху жалбоподателите от Международния наказателен съд, и за целта да бъде задължена да влезе в консултации (overleg) по подходящ и обичаен начин.
38. Съдията по привременните мерки се е произнесъл с решение на 26 септември 2012 г. Той е приел следното:
“3.1. Ищците [т.e. [A], [B] и [C]] са основали иска си на твърдяно непозволено увреждане от страна на държавата (jegens hen onrechtmatig handelt). В такъв случай гражданските съдилища – в настоящия случай Съдията по привременните мерки в бързите производства – са компетентни да разгледат иска. Искът на ищците също така е допустим, тъй като за претенциите им не съществува друго средство за защита, осигуряващо адекватни гаранции.
3.2. Страните спорят относно това, дали Държавата е длъжна да декларира пред Международния наказателен съд, че е готова да поеме контрола върху ищците от Международния наказателен съд и да влезе в консултации с Международния наказателен съд за тази цел.
3.3. Държавата е заявила в своя защита, че ищците са задържани въз основа на споразумение между Международния наказателен съд и Демократична република Конго и че Държавата не може и не иска да упражнява юрисдикция по отношение на ищците. Според Държавата, Споразумението за седалище изисква от нея само да транспортира ищците на територията на Нидерландия по искане на Международния наказателен съд. В подкрепа на позицията си Държавата се е позовала, inter alia, на решението на Отдела за административно правораздаване [от 22 март 2012 г., виж параграфи 29 и 30 по-горе] и на решението от 9 юни 2009 г. на Европейския съд по правата на човека (‘Съдът’) по делото Galić (№ 22617/07; Nederlandse Jurisprudentie – Нидерландска юриспруденция – 2010, № 267). Според Държавата, фактът, че ищците са подали искане за предоставяне на убежище, не означава, че Нидерландия е длъжна да поеме контрола върху тях от Международния наказателен съд, тъй като подаването на молба за убежище не дава право на пребиваване в Нидерландия, ако търсещият убежище (verzoeker) от юридическа гледна точка не се намира в Нидерландия (juridisch gezien niet in Nederland verblijft). Според Държавата, ищците ще трябва да изчакат изхода от производството по разглеждане на искането за убежище. Единствено след това, според Държавата, ще трябва да бъде разгледан въпросът, дали чл. 3 представлява пречка пред връщането на ищците в Демократична република Конго. Държавата е посочила в тази връзка, че искането за предоставяне на убежище е било разгледано с необходимата бързина и че с оглед на посочените намерения ... [виж параграф 35 по-горе] е вероятно исканията за убежище на [B] и [C] да бъдат отхвърлени. Държавата заявява, че с оглед на тази ситуация се водят дипломатически консултации, които са в своята заключителна фаза.
Съдията по привременните мерки, като разгледа тази защита, приема следното:
3.4. Макар и да е вярно, че формално ищците са задържани от Демократична република Конго, като контролът върху тях се упражнява от Международния наказателен съд, не може да се отрече, като се вземе предвид и позицията на Международния наказателен съд, че ищците понастоящем се намират в безизходно положение, що се отнася до лишаването им от свобода. След решението си от 24 август 2011 г. [в което Международният наказателен съд разпорежда на своя секретар да осъществи консултации с правителството на Нидерландия], Международният наказателен съд се счита за обвързан от своя Статут да върне ищците в Демократична република Конго, но процедурата по искането на убежище, която все още е висяща, прави невъзможно връщането им на основание чл. 93 § 7 от Статута. Независимо от това, дали – отделно от производството по искането на убежище – изобщо е възможно ищците да се върнат безопасно в Демократична република Конго, факт е, че с оглед и на жалбите, които може да бъдат подадени в производството по искането за убежище, няма изгледи за бързо приключване на това производство. Това означава, че към 24 август 2011 г. ищците вече не са задържани законно (zich niet meer in een rechtmatige vorm van detentie bevinden). Те нямат шансове да бъдат освободени или да получат разглеждане на делото си в разумен срок и не е ясно дали могат да оспорят законността на задържането си пред компетентна юрисдикция. Нито Международният наказателен съд, нито Демократична република Конго са в положение да сложат край на възникналата ситуация.
3.5. Възражението, че Държавата не упражнява юрисдикция над ищците, не може да бъде споделено. Единственото заключение, което може да се направи от решението на Отдела за административно правораздаване към Държавния съвет, цитирано от Държавата, е че задържането на ищците не се основава на упражняване или предполагаемо упражняване на правомощия по Закона за чужденците от 2000 г., което е вярно. Това не променя вероятността Държавата да е юридически обвързана да поеме контрола над жалбоподателите от Международния наказателен съд.
3.6. Не е уместно и сравнение с делото Galić. Съдът е приел в този случай, че фактът, че Международният наказателен трибунал за бивша Югославия (наричан накратко „МТБЮ”) е имал седалище в Нидерландия, не е достатъчен, за да се вменят на Нидерландия твърдяните нарушения на човешките права на жалбоподателя. Но този въпрос Съдът е приел следното:
‘С оглед на изложеното по-горе, Съдът не може да заключи, че единственият факт, че МТБЮ има седалище и офиси в Хага, представлява достатъчно основание за вменяване на твърдяните нарушения на Кралство Нидерландия. За да достигне до този извод, Съдът е разгледал конкретния контекст, в който въпросът се повдига пред него. Съдът подчертава, че настоящият случай се отнася до международен трибунал, създаден от Съвета за сигурност на ООН, международна организация, основана на принципа на зачитане на основните човешки права, още повече, че основните разпоредби, уреждащи организацията и процедурата пред този трибунал, са приети именно с цел да бъдат осигурени всички подходящи гаранции за обвинените пред него лица.’
За разлика от делото Galić, което се отнася до заподозрян, който е бил съден по правила, отнасящи се до международен трибунал, създаден от ООН, и е можел да се възползва от (процедурните) гаранции на този трибунал, настоящото дело се отнася до свидетели в производство пред друг трибунал на ООН, които, що се отнася до лишаването им от свобода, не могат действително да се възползват от гаранциите на този трибунал, както е видно и от становището на Международния наказателен съд. В тази ситуация не може да се изключи вероятността седалището на Международния наказателен съд на територията на Нидерландия да предоставя достатъчно връзки, за да се заключи, че Нидерландия има юрисдикция.
3.7. Горното е още по-вярно с оглед на факта, че именно поради нидерландското производство по разглеждане на исканията за убежище ищците не могат да бъдат върнати в Демократична република Конго. Възможно е исканията за предоставяне на убежище да рушат устоите (doorkruisen) на системата, създадена по силата на международното право, но при тази ситуация Държавата е длъжна, по силата на решението на този съд (заседаващ в Амстердам) [от 28 декември 2011 г., виж параграф 33 по-горе], което не е обжалвала, да разгледа исканията на ищците за предоставяне на убежище. Ищците не могат да бъдат упреквани за това, че са подали искания за убежище.
3.8. Като се остави настрана въпросът за правилността на аргумента, че искания за убежище, подадени от лица, които не са в (юрисдикцията на) Нидерландия, не пораждат право на пребиваване в Нидерландия, остава въпросът, че държавата трябва да се занимае със съдбата на ищците и не може да ги остави под контрола на Международния наказателен съд до приключването на процедурата по искането за предоставяне на убежище съгласно Закона за чужденците от 2000 г., още повече че моментът на приключване на тази процедура не е в обозримо бъдеще. Поради това, Държавата трябва да влезе в консултации с Международния наказателен съд, за да се сложи край на незаконното задържане на ищците.
3.9. От изложеното по-горе следва, че искът на ищците ще бъде уважен по следния начин. Държавата трябва да започне консултации с Международния наказателен съд в срок до четири седмици, за да има възможност за адекватна подготовка. Доколкото Държавата има опасения, че след уважаването на иска ищците ще се укрият (in de illegaliteit zullen verdwijnen), нейна отговорност е да вземе подходящи превантивни мерки.”
39. Все още не е известно дали Държавата е обжалвала това решение.
B. Относимо вътрешно право
40. Относимите към случая разпоредби на вътрешното право са следните:
1. Конституция на Кралство Нидерландия (Grondwet voor het Koninkrijk der Nederlanden)
Член 93
“Разпоредбите на договорите и на решенията на международните институции, които поради своето съдържание може да обвързват всички лица, стават задължителни след публикуването им.”
Член 94
“Законовите разпоредби, които са в сила в Кралството, няма да се прилагат, ако приложението им противоречи на разпоредбите на договорите, които са задължителни за всички лица, или на решенията на международните институции.”
2. Закон за общото административно право (Algemene wet bestuursrecht)
Член 8.1
“1. Всяка заинтересована страна (belanghebbende) може да подаде жалба срещу административен акт (besluit) до Окръжния съд. ...”
3. Закона за чужденците от 2000 г.
Член 59
“1. Ако е необходимо в интерес на публичния ред или националната сигурност, [компетентният министър] може, за целите на експулсирането (uitzetting), да разпореди задържането на чужденец, който:
(a) не е законно пребиваващ; ...”
Член 93
“1. ... [М]ярка, взета съгласно глава 5 от настоящия закон [включително чл. 59], имаща за цел да ограничи или лиши някого от свобода, за целите на приложението на чл. 8.1 от Закона за общото административно право се приравнява на административен акт. ...”
4. Закона за Международния наказателен съд (транспониране) (Uitvoeringswet Internationaal Strafhof)
Член 45
“1. Исканията на Международния наказателен съд за сътрудничество, независимо под каква форма, както е посочено в чл. 93 от неговия Статут, ще бъдат изпълнени така, както са направени, доколкото това е възможно ...”
Член 85
“...
2. Транзитното преминаване на лица [т.e. различни от заподозрените], които са били доведени или са пристигнали в Нидерландия по искане на Международния наказателен съд, ще се извърши по указания (in opdracht) на Международния наказателен съд от и под охраната на нидерландски длъжностни лица, назначени от министъра [на правосъдието (Minister van Justitie)].
3. Транспортирането извън местата, които се намират под юрисдикцията на Международния наказателен съд (buiten de onder het gezag van het Strafhof staande ruimten) на лица, които са били лишени от свобода по разпореждане на Международния наказателен съд, се извършва съгласно указанията на Международния наказателен съд от и под охрана на нидерландски длъжностни лица, определени от министъра [на правосъдието].
4. Длъжностните лица, посочени в настоящия раздел, са оправомощени да предприемат такива мерки, каквито намерят за подходящи, за да гарантират безопасността на засегнатите лица и за да предотвратят бягството им.”
Член 86
“1. Транзитното преминаване на лица, които трябва да бъдат предадени на властите на чужда държава от Международния наказателен съд, се извършва съгласно инструкциите на Международния наказателен съд от и под охраната на нидерландски длъжностни лица, определени от министъра [на правосъдието].
2. Длъжностните лица, посочени в настоящия раздел, имат право да предприемат такива мерки, каквито намерят за подходящи, за да гарантират безопасността на засегнатите лица и за да предотвратят бягството им.”
Член 87
“1. В случай че свидетели, експерти, жертви или други лица, чието присъствие се изисква в седалището на Международния наказателен съд, независимо от тяхната националност, пристигнат в Нидерландия в отговор на призовка (dagvaarding of oproeping) или на заповед за арест, издадени от Международния наказателен съд, или в отговор на искане за допускането им, отправено от Международния наказателен съд до Нидерландия ..., те няма да бъдат обект на преследване, арест или каквато и да било друга мярка, ограничаваща свободата им, във връзка с факти или осъждания, предхождащи пристигането им в Нидерландия.
2. Имунитетът, посочен в първия параграф, се губи, ако въпросното лице, след като е имало възможност да напусне Нидерландия в продължение на петнадесет последователни дни от момента, в който присъствието му не е било повече изисквано от Международния наказателен съд, е останало в страната или се е завърнало, след като я е било напуснало.”
Член 88
“Нидерландското право няма да се прилага по отношение на лишавания от свобода, извършени по разпореждане на Международния наказателен съд в помещения в Нидерландия, които се намират под юрисдикцията на Международния наказателен съд.”
C. Приложимо международно право, свързано с Международния наказателен съд
41. В настоящия раздел изразът “Съд” се отнася до Международния наказателен съд.
1. Римският статут на Международния наказателен съд
Член 3
Седалище на Съда
“1. Седалището на Съда е в Хага, Нидерландия ("приемащата държава").
2. Съдът сключва с приемащата държава споразумение за седалището си, което се одобрява от Събранието на държавите страни по статута, и се сключва от председателя на Съда от името на последния.
3. Когато намери това за желателно, Съдът може да заседава другаде в съответствие с този статут.”
Член 4
Правно положение и правомощия на Съда
“1. Съдът е международно юридическо лице. Той има и правосубектността, нужна за упражняване на функциите му и постигане на целите му.
2. Съдът може да упражнява функциите и правомощията си по този статут на територията на всяка държава - страна по статута, а чрез специално споразумение - и на територията на всяка друга държава.”
Член 21
Приложимо право
“1. Съдът прилага:
(a) на първо място, този статут, елементите на престъпленията и своя Правилник за процедурата и доказването;
(b) на второ място, където е уместно, приложимите договори и принципите и правилата на международното право, включително установените принципи на международното право на въоръжените конфликти;
(c) в противен случай - общите принципи, които Съдът извлича от националните закони в правните системи по света, включително при нужда националните закони на държавите, които обикновено биха имали юрисдикция спрямо престъплението, при условие, че тези принципи не са несъвместими с този статут, с международното право и с международно признатите норми и стандарти.
2. Съдът може да прилага принципи и правни норми, тълкувани в предходните му решения.
3. При прилагането и тълкуването на правото в съответствие с този член трябва да бъдат спазвани международно признатите права на човека и да не се прави неблагоприятна разлика поради причини, свързани с пол, в съответствие с определението по чл. 7, ал. 3, възраст, раса, цвят на кожата, език, религия или вяра, политически или други убеждения, национален, етнически или обществен произход, материално положение, рождение или друг статус.”
Член 43
Секретариат
“...
6. Секретарят създава в секретариата отдел за жертвите и свидетелите. След консултации със службата на прокурора, този отдел предприема защитни и охранителни мерки, дава съвети и оказва друго подходящо съдействие на свидетелите, на жертвите, които се явяват пред Съда, и на други лица, които са изложени на риск поради показанията, дадени от тези свидетели. ...”
Член 68
Защита на жертвите и свидетелите и участието им в производството
“1. Съдът предприема подходящи мерки за защита на безопасността, физическото и психическото здраве, достойнството и личната сфера на жертвите и свидетелите. Във връзка с това Съдът е длъжен да вземе предвид всички релевантни фактори, включително възраст, пол според определението в чл. 7, ал. 3, здраве, както и естество на престъплението, включително, но не само, дали престъплението е свързано със сексуално насилие, насилие, свързано с пола, или с насилие срещу деца. Прокурорът предприема такива мерки по-специално при разследването и наказателното преследване във връзка с такива престъпления. Тези мерки не могат да засягат или да противоречат на правата на обвиняемия и на изискванията за справедлив и безпристрастен процес.
...
3. Когато се засягат личните интереси на жертвите, Съдът разрешава техните становища и съображения да бъдат представени и разгледани на етапите от производството, които Съдът е определил за подходящи, и по начин, който не засяга и не противоречи на правата на обвиняемия и на изискванията за справедлив и безпристрастен процес. Когато Съдът намери това за уместно, тези становища и съображения могат да бъдат изложени от законните представители на жертвите в съответствие с Правилника за процедурата и доказването.
4. Отделът за жертвите и свидетелите може да дава съвети на прокурора и на Съда относно подходящите защитни мерки, охранителни мерки, консултирането и съдействието по чл. 43, ал. 6.
...”
Член 93
Други форми на сътрудничество
“1. В съответствие с тази част и при спазване на процедурите по националното им право държавите - страни по статута, изпълняват молбите на Съда за оказване на следните видове помощ във връзка с разследването или наказателното преследване:
...
(e) улесняване на доброволното явяване на лица като свидетели или вещи лица пред Съда;
(f) временно предаване на лица в съответствие с ал. 7;
...
(j) защита на жертви и свидетели и запазване на доказателства;
...
(l) всеки друг вид помощ, незабранен от правото на замолената държава, с оглед улесняване на разследването и наказателното преследване на престъпленията от компетентността на Съда.
...
7. (a) Съдът може да отправи искане за временно предаване на задържано лице с цел установяване на самоличността или получаване на обяснения или друго съдействие. Лицето може да бъде преместено, ако са спазени следните условия:
(i) лицето свободно е дало информирано съгласие за предаването; и
(ii) замолената държава е съгласна с предаването при условия, договорени между нея и Съда.
(b) Предаваното лице остава задържано под стража. Когато целите на предаването бъдат постигнати, Съдът незабавно връща лицето на замолената държава.
...”
Член 119
Решаване на спорове
“1. Всеки спор във връзка с правораздавателните функции на Съда се урежда с решение на Съда.
2. Всеки друг спор между две или повече държави, свързан с тълкуването или прилагането на този статут, който не е решен чрез преговори в тримесечен срок от възникването му, се отнася до Събранието на държавите - страни по статута. Събранието може да предложи само да реши спора или да отправи препоръки за други средства за решаването му, включително отнасяне до Международния съд в съответствие със статута на последния.”
2. Споразумение за седалище между Международния наказателен съд и приемащата държава
Член 8
Право и юрисдикция върху помещенията на Съда
“1. Помещенията на Съда са под контрола и юрисдикцията на Съда, както е посочено в настоящото Споразумение.
2. Законите и правилата на приемащата държава се прилагат в помещенията на Съда, освен ако в настоящото Споразумение не е посочено друго.”
Член 26
Свидетели
“1. Свидетелите имат следните привилегии, имунитет и улеснения, доколкото това е необходимо за явяването им пред Съда с цел даване на показания...:
(a) имунитет срещу арест или задържане или каквото и да било друго ограничаване на свободата им във връзка с действия или осъждания, предхождащи влизането им на територията на приемащата държава;
...
(e) за нуждите на техните контакти със Съда и с адвокатите във връзка с техните показания, правото да получават и изпращат документи и книжа под каквато и да било форма;
(f) освобождаване от имиграционни ограничения или регистриране на чужденци, когато пътуват с цел даване на показания;
(g) същите улеснения за репатриране по време на международна криза, каквито са предоставени на дипломатическите представители съгласно Виенската конвенция.
...
5. Свидетелите не могат да бъдат подлагани от приемащата държава на каквито и да било мерки, които засягат явяването им или даването на показания пред Съда.”
Член 34
Сътрудничество с компетентните власти
“1. Съдът ще сътрудничи с компетентните власти, за да улесни прилагането на законите на приемащата държава, да гарантира спазването на полицейските разпоредби и да предотврати всяка злоупотреба във връзка с привилегиите, имунитетите и улесненията, предоставени с настоящото Споразумение.
2. Съдът и приемащата държава ще си сътрудничат по въпросите на сигурността, като взимат под внимание обществения ред и националната сигурност на приемащата държава.
3. Всички лица, на които са предоставени привилегии, имунитет и улеснения, са длъжни да съблюдават законите и правилата на приемащата държава, без с това да се засягат техните привилегии, имунитет и улеснения. Те също така са длъжни да не се намесват във вътрешните работи на приемащата държава.
4. Съдът се задължава да сътрудничи на компетентните власти, отговорни за здравето, охраната на труда, електронните комуникации и противопожарната безопасност.
5. Съдът се задължава да спазва всички разпоредби за безопасност, договорени с приемащата държава, както и всички указания на компетентните власти, отговорни за регламентирането на мерките за противопожарна безопасност.
6. Приемащата държава се задължава да полага най-големи усилия, за да информира Съда за всякакви предложени или приети национални закони и правила, които засягат пряко привилегиите, имунитета, улесненията, правата и задълженията на Съда и неговите длъжностни лица. Съдът има право да предоставя становища относно предложените национални закони и правила.”
Член 44
Транспортиране на задържани лица
“1. Транспортирането, в изпълнение на Статута и Правилника за процедурата и доказването, на задържано лице от мястото на влизане в приемащата държава до помещенията на Съда се извършва от компетентните власти по искане на Съда и след консултации с него.
2. Транспортирането, в изпълнение на Статута и Правилника за процедурата и доказването, на задържано лице от помещенията на Съда до мястото на напускане на приемащата държава се извършва от компетентните власти по искане на Съда и след консултации с него.
3. Всяко транспортиране на задържани лица в приемащата държава извън помещенията на Съда се извършва от компетентните власти по искане на Съда и след консултации с него.
...”
3. Правилник за процедурата и доказването
Правило 16
Задължения на секретаря по отношение на жертвите и свидетелите
“...
2. По отношение на жертвите, свидетелите и други лица, които се намират в риск поради показанията на такива свидетели, секретарят се задължава да изпълнява следните функции в съответствие със Статута и настоящия Правилник:
(a) да ги информира за правата им съгласно Статута и Правилника и за съществуването, функциите и възможностите на Отдела за жертви и свидетели;
(b) да гарантира, че те са уведомени своевременно за съответните решения на Съда, които могат да засягат техни интереси, при спазване на разпоредбите за конфиденциалност.
...
4. Споразуменията за преместването и предоставянето на подкрепящи услуги на територията на дадена държава на травматизирани или застрашени жертви, свидетели или други лица, които се намират в опасност поради показанията на такива свидетели, могат да бъдат сключвани с държавите от секретаря от името на Съда. Такива споразумения може да останат конфиденциални.”
Правило 17
Функции на Отдела
“1. Отделът за жертви и свидетели изпълнява функциите си съгласно чл. 43, параграф 6.
2. Отделът за жертви и свидетели изпълнява, inter alia, следните функции, съгласно Статута и Правилника и чрез консултации съответно със съдебния състав, прокурора и защитата, в зависимост от случая:
(a) по отношение на всички свидетели и жертви, които се явяват пред Съда, и други лица, които се намират в опасност поради показанията, дадени от такива свидетели, в зависимост от конкретните им нужди и обстоятелства:
(i) предоставя адекватни мерки за закрила и безопасност и изготвя дългосрочни и краткосрочни планове за защитата на тези лица;
(ii) препоръчва на органите на Съда приемането на мерки за защита и информира съответните държави за такива мерки;
(iii) съдейства им за получаването на медицинско, психологическо и друго подходящо съдействие;
(iv) осигурява на Съда и страните обучение по въпросите на травмите, сексуалното насилие, безопасността и конфиденциалността;
(v) препоръчва, след консултации с прокуратурата, изработването на кодекс за поведение, подчертаващо жизненоважния характер на безопасността и конфиденциалността за следователите на Съда и защитата и всички междуправителствени и неправителствени организации, изпълняващи действия по искане на Съда, според конкретния случай;
(vi) сътрудничи на държавите, където е необходимо, за предоставянето на мерките, предвидени в това правило;
(b) по отношение на свидетелите:
(i) информира ги как да получат правен съвет за целите на защитата на техните права и по-конкретно във връзка с даването на показания;
(ii) съдейства им, когато са призовани да дадат показания пред Съда; ...”
Правило 87
Защитни мерки
“1. Съдебният състав може, по искане на прокурора, защитата, свидетел или жертва или на техен процесуален представител, ако има такъв, или служебно, след консултации с Отдела за жертви и свидетели, където това е уместно, да разпореди взимането на мерки за защита на жертва, свидетел или друго лице, изложено на опасност поради свидетелски показания, дадени съгласно чл. 68, параграфи 1 и 2. Преди да разпореди взимането на такива мерки, съдебният състав се стреми да получи, когато това е възможно, съгласието на лицето, спрямо което е поискано прилагането им. ...”
Правило 88
Специални мерки
“1. Съдебният състав може, по искане на прокурора, защитата, свидетел или жертва или на техен процесуален представител, ако има такъв, или служебно, след консултации с Отдела за жертви и свидетели, където това е уместно, и отчитайки становището на жертвата или свидетеля, да разпореди взимането на специални мерки, като например, но не само, мерки за улесняване на даването на показания на травмирана жертва или свидетел, на дете, на възрастно лице или на жертва на сексуално насилие, съгласно чл. 68, параграфи 1 и 2. Преди да разпореди взимането на такива мерки, съдебният състав се стреми да получи, където това е възможно, съгласието на лицето, спрямо което е поискано прилагането им.
2. Съдебният състав може да проведе заседание, при необходимост закрито или при изключване на някои от страните, във връзка с искане, направено съгласно точка 1 от настоящото правило, за да реши, дали да разпореди взимането на такива специални мерки, включително, но не само, да разпореди адвокат, процесуален представител, психолог или член на семейството да получат разрешение да присъстват при даването на показания от жертвата или свидетеля. ...”
Правило 192
Предаване на задържано лице
“1. Предаването на задържано лице под контрола на Съда съгласно чл. 93, параграф 7 [от Римския договор], се извършва от съответните национални власти в сътрудничество със секретаря и с властите на приемащата държава.
2. Секретарят осигурява нормалното протичане на предаването, включително и надзора над лицето, докато се намира под контрола на Съда.
3. Задържаното под контрола на Съда лице има право да повдига въпроси, свързани с условията на задържането му, пред съответния съдебен състав.
4. Съгласно чл. 93, параграф 7 (b) [от Римския договор], когато целите на предаването са постигнати, секретарят урежда връщането на задържаното лице в замолената държава.”
4. Правилник на секретариата
Правилник 96
Програма за защита
“1. Секретарят взима всички необходими мерки, за да поддържа програма за защита на свидетели, включително придружаващи лица и други лица, за които се счита, че има опасност да пострадат и/или да загубят живота си поради показанията, дадени от такива свидетели или в резултат на контактите им със Съда.
2. Прокурорът или адвокат могат да подадат искане за включване в програмата за защита.
3. При преценката дали лицето да бъде включено в програмата за защита, в допълнение към факторите, посочени в чл. 68, Секретариатът взима предвид, inter alia, следните обстоятелства:
(a) участието на лицето в процедури пред Съда;
(b) дали лицето или негови близки роднини са застрашени поради участието им в процедури пред Съда; и
(c) дали лицето е съгласно да участва в програма за защита.
4. Включването в програмата за защита става с решение на секретаря, след направена оценка по точка 3.
5. Преди да бъде включено в програмата за защита, лицето – а когато то е на възраст под осемнадесет години или поради друга причина не е дееспособно, неговият представител – сключва договор със секретариата.”
5. Относима практика на Международния наказателен съд
42. С решение от 2 декември 2009 г. по делото Жан-Пиер Бемба Гомбо (“Решение по жалба на прокурора срещу решението на Втори досъдебен състав за привременно освобождаване на Жан-Пиер Бемба Гомбо и свикване на заседание с Кралство Белгия, Република Португалия, Република Франция, Федерална република Германия, Република Италия и Южноафриканска република”), апелативният състав на Международния наказателен съд е приел следното (без бележките под линия):
“104. Апелативният състав, поради причините, които е изяснил по-долу, приема, че досъдебният състав погрешно е приел, че г-н Бемба трябва да бъде освободен при определени условия, без обаче да посочи подходящи условия или да определи държавата, която желае да приеме г-н Бемба и да изпълни тези условия.
105. Според апелативния състав, решението за привременно освобождаване, както е обяснено в параграф 59 по-горе, не е въпрос на свободна преценка. Ако досъдебният състав се увери, че условията на чл. 58 § 1 от Статута не са изпълнени, той трябва да освободи лицето, с или без условия. От друга страна, в случай че освобождаването може да доведе до каквито и да било рискове, описани в чл. 58 § 1 (b) от Статута, съдебният състав може, в съответствие с правило 119 от Правилника за процедурата и доказването, да обсъди налагането на подходящи условия, за да намали или изключи опасността. Както е видно от списъка с условия в правило 119(1) от Правилника за процедурата и доказването, съдебният състав може също така, при подходящи обстоятелства, да наложи условия, които сами по себе си не намаляват рисковете, описани в чл. 58 § 1 (b) от Статута. Резултатът от тази двойна оценка е едно неделимо решение, което разпорежда условно освобождаване при конкретни и изпълними условия. Или иначе казано, при такива обстоятелства освобождаването е възможно, единствено ако се наложат конкретни условия.
106. Освен това, апелативният състав намира, че за да се разпореди условно освобождаване, е необходимо да се определи държава, желаеща да приеме съответното лице, както и да изпълни наложените условия. Правило 119(3) от Правилника за процедурата и доказването задължава Съда да потърси, inter alia, становище от съответните държави, преди да наложи или измени каквито и да било условия, ограничаващи свободата. От това следва, че преди взимането на решение за условно освобождаване, е необходимо да се определи държава, желаеща и способна да приеме съответното лице.
107. В допълнение, апелативният състав отбелязва, че Международният наказателен съд упражнява функциите и правомощията си на териториите на държавите-членки и поради това зависи от волята за сътрудничество на държавите, които да приемат условно освободеното лице и да изпълнят условията, наложени от Съда. Без такова сътрудничество, всяко решение на Съда, разпореждащо условно освобождаване, би било неефективно.
108. При конкретните обстоятелства на настоящия случай апелативният състав отбелязва, че досъдебният състав, след като е приключил с разглеждането на условията по чл. 58 § 1 от Статута, е решил, че г-н Бемба трябва да бъде ‘освободен, макар и при определени условия.’ Съдебният състав също така е пояснил, че условията ще бъдат определени на по-късен етап. Освен това, в параграф 83 от обжалваното решение съдебният състав припомня, че ‘не е взето решение по въпроса, кой набор или тип условия, ограничаващи свободата, могат да се считат за подходящи за случая на г-н Жан-Пиер Бемба и в коя държава той ще бъде условно освободен.’ Най-накрая, в диспозитива на обжалваното решение, параграф (a), досъдебният състав е решил да освободи условно г-н Бемба до взимане на противното решение. Така в настоящия случай обжалваното решение е порочно, тъй като досъдебният състав не е посочил подходящи условия, които биха направили възможно условното освобождаване на г-н Бемба.
109. Поради изложените причини, апелативният състав реши, че досъдебният състав погрешно е разпоредил условно освобождаване, без да определи подходящи условия, които биха направили възможно това условно освобождаване, като определят държавата, в която г-н Бемба да бъде освободен, и преценят дали тази държава би била в състояние да изпълни условията, наложени от Съда.”
43. С решение от 9 юни 2011 г. относно тримата свидетели на защитата (горепосочените [A], [B] и [C]) по делото Жермен Катанга и Матю Нгуджоло Чуи (“решение по amicus curiae заявление и по ‘Искане за призоваване на свидетели DRC-D02-P-0350, DRC-D02-P-0236, DRC-D02-P-0228 пред нидерландските власти с цел предоставяне на убежище’ (членове 68 и 93 § 7 от Статута)”), втори първоинстанционен състав е приел следното (без бележките под линия):
“1. Какъв е точният обем на задължението за защита на свидетелите, предвидено, inter alia, в чл. 68 от Статута?
a. Необходими отграничения
59. По време на подготвителното заседание съдебният състав е подчертал разликата, която трябва да се направи между мерките, които Съдът трябва да вземе съгласно чл. 68 от Статута, за да защити свидетелите във връзка със сътрудничеството им със Съда, и мерките, които трябва да вземе, за да ги защити от потенциални или доказани нарушения на правата на човека в широкия смисъл на думата. Съдебният състав допълва, че тези два типа мерки не трябва да бъдат обърквани с мерките, които по-конкретно са насочени към защита на търсещи убежище срещу риска от преследване, в случай че се завърнат в държавата, от която произхождат.
60. Тези отграничения представляват теоретичната основа на настоящото решение. Макар и съдебният състав да е наясно с това, как общата ситуация с правата на човека в широкия смисъл на думата в дадена страна може да повлияе върху преценката на рисковете, които застрашават свидетелите в резултат на сътрудничеството им със Съда, трите вида рискове, посочени по-горе, не трябва да бъдат смесвани, за да не се изтълкува погрешно задачата на Съда във връзка със защитата на свидетелите.
61. Според съдебния състав, Статутът недвусмислено задължава Съда да вземе всички необходими защитни мерки, за да предотврати опасностите, които застрашават свидетелите поради сътрудничеството им със Съда. Това е единственото уместно тълкуване на чл. 68 от Статута, който представлява рамкова разпоредба по този въпрос. Също така, въпреки че правило 87 от Правилника и правило 96 от Правилника на секретариата не посочват това изрично, логичното и систематично тълкуване на тези две разпоредби подкрепя виждането, че ролята на Съда е ограничена до защитата на свидетелите от рисковете, свързани с техните показания.
62. Противно на твърденията на служебния защитник и на защитника на Жермен Катанга, съдебният състав намира, че не е длъжен да защитава свидетелите срещу опасностите, пред които те могат да се изправят не само в резултат на показанията им, но и поради нарушенията на човешките права в [Демократична република Конго]. По силата на своя мандат, Съдът защитава свидетелите от опасностите, произтичащи конкретно от сътрудничеството им с него, а не от опасностите, свързани с нарушенията на човешките права от страна на властите в страната, от която произхождат. Чл. 21 § 3 от Статута не налага на Съда задължение да гарантира, че държавите-членки правилно прилагат международно признатите права на човека във вътрешните си производства. Той само изисква съдебните състави да гарантират, че Статутът и другите източници на правото, посочени в чл. 21 §§ 1 и 2, се прилагат по начин, който не е несъвместим с или в нарушение на международно признатите права на човека.
63. Съдът не е длъжен също така да оцени рисковете от преследване на свидетелите, които търсят убежище. В това отношение съдебният състав припомня становището, изразено от него по време на подготвителното заседание, че критериите за разглеждането на искане за убежище, и по-конкретно критериите, свързани с риска от преследване на заявителите, не са идентични с критериите, които Съдът прилага при преценката, дали свидетелите са застрашени поради показанията, които са дали пред Съда.
64. Съответно, той не може да се съгласи с аргумента на приемащата държава, че съдебният състав трябва да извърши оценка на рисковете, пред които са изправени свидетелите, в светлината на принципа, познат като ‘non-refoulement’, който е въплътен в няколко международни инструмента, включително чл. 33 от Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. Действително, като международна организация с юридическа личност Съдът не може да пренебрегне обичайното правило за non-refoulement. Тъй като не притежава територия обаче, той не може да приложи принципа в обичайния му смисъл и поради това не може да поддържа продължителна юрисдикция върху лица, които се намират в риск от преследване или изтезание, в случай че се завърнат в държавата, от която произхождат. Според съдебния състав, единствено държава, притежаваща територия, е в състояние реално да приложи правилото за non-refoulement. Освен това, Съдът не може да приложи механизмите за сътрудничество, предвидени в Статута, за да задължи държава-членка да приеме на територията си дадено лице въз основа на посоченото правило. Освен това, тя не може да наложи - вместо приемащата държава - задължения, основани на принципа на non-refoulement. Следователно, в настоящия случай нидерландските власти и само те могат да оценят обема на своите задължения, свързани с принципа non-refoulement, ако възникне такава необходимост.
b. Ролята на съдебния състав
65. Съдебният състав, понастоящем изправен пред разногласие между Отдела за жертви и свидетели и служебния защитник, все още не се е произнесъл по необходимостта да се приложат оперативни защитни мерки съгласно чл. 68 от Статута по отношение на тримата задържани свидетели, за да се елиминират рисковете, пред които те са изправени в резултат на дадените от тях показания. Съдебният състав отбелязва, че на 24 май 2011 г. е разпоредил на Отдела за жертви и свидетели, въз основа на дискусии с, inter alia, властите на [Демократична република Конго], да изготви окончателна оценка на рисковете, срещу които тези свидетели може да се изправят, и на защитните мерки, които е възможно да бъдат приложени спрямо тях. Доклад относно дискусиите и възможните предложения е бил внесен от секретаря на 7 юни 2011 г. В случай на несъгласие между секретариата и страната, която е повикала свидетеля, след като страните и участниците са представили становища, съдебният състав ще издаде решение в съответствие с предишно решение на апелативния състав за установяване на оперативните защитни мерки, които счита, че може да приеме в рамките на своя мандат.
66. Все пак, в светлината на посочените по-горе отграничения, решението не може да предрешава изхода от висящата в момента процедура по разглеждане на исканията за убежище пред нидерландските власти. Съдебният състав сега ще вземе под внимание процедурата за убежище.
2. Дали непосредственото прилагане на разпоредбите на чл. 93 § 7 от Статута е съвместимо с международно признатите права на човека?
67. Подобно на всички други индивиди, независимо дали са задържани или не, въпросните трима свидетели имат право да подадат искане за убежище. В допълнение към Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и Протокола от 31 януари 1967 г. относно статута на бежанците, чл. 14 от Универсалната декларация за правата на човека от 1948 г. предвижда, че всеки има право да търси и получи в други страни убежище срещу преследване. Освен това, Общото събрание на ООН е приело Декларация за правото на териториално убежище, прогласяваща правото да се търси и получи убежище. Съдебният състав също така отбелязва, че чл. 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз, приета на 7 декември 2000 г., гарантира правото на убежище при зачитане на правилата на Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и на Протокола от 31 януари 1967 г. относно статута на бежанците, и на Договора за създаване на Европейската общност, и че чл. 19(2) от тази Харта припомня, че никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт или да бъде подложен на изтезание или на други форми на нечовешко или унизително отношение или наказание. Съдебният състав по-нататък отбелязва, че Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от 10 декември 1984 г. установява подобно правило като съдържащото се в Женевската конвенция от 1951 г., и макар и да е по-тясно по обем, е придобило обичаен статус. То забранява на държавите да експулсират или екстрадират дадено лице към друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че има опасност то да бъде подложено на изтезания.
68. Принципът за ‘non-refoulement’ е считан за норма от обичайното международно право и представлява неразделна част от международната защита на правата на човека. Всяко лице има право на прилагането му от която и да било държава.
69. Поради това, съдебният състав не може да пренебрегне важността на правата, на които се позовава служебният защитник в своето заявление. В допълнение съм горепосоченото право на искане на убежище, съдебният състав също така трябва да обърне особено внимание на правото на ефективно средство за защита, гарантирано, inter alia, в чл. 8 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 2 от Международния пакт за граждански и политически права, чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека, чл. 7 от Африканската харта за правата на човека и народите и чл. 25 от Американската конвенция за правата на човека. Съдебният състав не може да пренебрегне това основно правило и подчертава, че за да бъде ефективна процедурата по разглеждане на искането за убежище, трябва да има открит достъп до нея, както по закон, така и на практика, и че не трябва да съществуват пречки пред внасянето на искане за убежище поради действия или бездействия, които могат да бъдат вменени на Съда.
70. Както е посочено в чл. 21 § 3 от Статута, съдебният състав трябва да приложи всички относими законови или подзаконови разпоредби по начин, който да гарантира пълното упражняване на правото на ефективно средство за защита, което ясно произтича от международно признатите права на човека.
71. В настоящия случай тримата задържани свидетели са били предадени на Съда съгласно чл. 93 § 7 от Статута с цел даване на показания.
Чл. 93 § 7 също така предвижда, че предаденото лице остава задържано под стража и след изпълнение на целите, заради които е било предадено, Съдът го връща без забавяне на замолената държава – в случая [Демократична република Конго].
72. Свидетелите са приключили с даването на показания във вторник, 3 май 2011 г. При тези обстоятелства, съдебният състав намира, че трябва да се произнесе единствено по въпроса, дали непосредственото приложение на чл. 93 § 7 от Статута би представлявало нарушение на правата на задържаните свидетели да поискат убежище.
73. При съществуващите обстоятелства съдебният състав не е в състояние да приложи чл. 93 § 7 от Статута при условия, които да са съвместими с международно признатите права на човека, както се изисква от чл. 21 § 3 от Статута. Ако свидетелите бъдат върнати в [Демократична република Конго] незабавно, за тях ще бъде невъзможно да упражнят правото си да поискат убежище и те ще бъдат лишени от основното си право на ефективно средство за защита. Освен това, ако съдебният състав реши да задължи приемащата държава да сътрудничи на Съда за незабавното връщане на свидетелите в [Демократична република Конго] чрез транспортирането им до летището, това би принудило Нидерландия да наруши правото на свидетелите да се позоват на принципа за non-refoulement.
74. Също така, съдебният състав счита, че няма нужда да се произнася по въпроса за правния статус на свидетелите, който беше обсъден подробно. В това отношение нидерландските власти неколкократно и ясно са заявили, че в случай на подадено до тях заявление за убежище – както вече е станало в настоящия случай - те ще бъдат задължени да го разгледат. Наистина, те също са потвърдили, както и секретариатът, че чл. 44 от Споразумението за седалище се прилага в настоящия случай. Съдебният състав не счита за необходимо да се произнася и по твърдените правни последици от имунитета, с който разполагат свидетелите, тъй като намира аргумента за необоснован.
...
I. Заключение и последици
79. Поради изложените по-горе причини, съдебният състав решава към настоящия момент да отложи връщането на тримата задържани свидетели, доколкото въпросът за тяхната защита по смисъла на чл. 68 от Статута все още не е решен и защото връщането им ‘без забавяне’ би нарушило международно признатите права на човека. Съответно, той разпорежда на секретариата да информира Съвета за сигурност на ООН за положението на свидетел DRC-D02-P-0236 и да го уведоми за това решение.
80. За момента свидетелите, задържани по заповед на конгоанските власти, ще останат под контрола на Съда съгласно чл. 93 § 7 от Статута и правило 192 от Правилника. Съдебният състав не приема аргумента на секретариата, че продължаващото им задържане не би имало правно основание, защото били приключили с даването на показания пред Съда.
81. Според съдебния състав, цитираните по-горе правни инструменти позволяват на Съда да продължи да задържа свидетелите под свой контрол. Тези разпоредби ще продължат да бъдат приложими, докато съдебният състав не вземе решение по решаващия въпрос, а именно, дали задължението по чл. 93 § 7 от Статута за връщане на свидетелите може да се изпълни, без да бъдат нарушени другите задължения на Съда по чл. 68 от Статута и без да бъдат нарушени международно признатите човешки права на тримата свидетели.”
D. Друго относимо международно право
1. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия
44. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия е създаден с резолюция на Съвета за сигурност на ООН № S/RES/827 от 25 май 1993 г. Към резолюцията е приложен Статутът на този трибунал, който съдържа следната разпоредба:
Член 15
Правилник за процедурата и доказването
“Съдиите от Международния трибунал приемат правилник за процедурата и доказването за провеждането на досъдебната, съдебната и апелативната фаза на производството, допускането на доказателства, защитата на жертви и свидетели и други подходящи въпроси.”
45. Правилникът за процедурата и доказването, приет в изпълнение на тази разпоредба, в относимата си част предвижда следното:
Правило 90 bis
Предаване на задържан свидетел
“(A) Всяко задържано лице, чието лично явяване като свидетел е поискано от Трибунала, се предава временно на центъра за задържане на Трибунала, при условие, че ще бъде върнато в срок, определен от Трибунала.
(B) Заповедта за предаването се издава от съдия или от първоинстанционен състав само след предварителна проверка за наличието на следните условия:
(i) присъствието на задържания свидетел не се изисква във връзка с висящо наказателно производство на територията на замолената държава по време на периода, в който присъствието на свидетеля се изисква от Трибунала;
(ii) предаването на свидетеля не удължава периода на задържането му, предвиден от замолената държава;
(C) Секретариатът представя заповедта за предаването на националните власти на държавата, на чиято територия или под чиято юрисдикция или контрол е задържан свидетелят. Предаването се урежда от съответните национални власти в сътрудничество с приемащата държава и секретариата.
(D) Секретариатът гарантира нормалното провеждане на предаването, включително надзора над свидетеля в центъра за задържане на Трибунала; той се задължава да следи всички промени, които може да настъпят във връзка с условията на задържане, определени от замолената държава, които могат евентуално да засегнат продължителността на задържането на свидетеля в центъра за задържане, и уведомява възможно най-скоро съответния съдия или съдебен състав.
(E) При изтичането на срока на временното предаване, определен от Трибунала, задържаният свидетел се връща на властите на замолената държава, освен ако през този период държавата не е представила заповед за освобождаването на свидетеля, която влиза в сила незабавно.
(F) В случай че след изтичането на определения от Трибунала срок присъствието на задържания свидетел продължава да бъде необходимо, съдия или съдебен състав могат да удължат срока при същите условия, като определените в точка B.”
2. Споразумението на НАТО за статута на въоръжените сили
46. Държавите-членки на Организацията на северноатлантическия договор (НATO) са сключили споразумение (Споразумение между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, Лондон, 19 юни 1951 г., допълнено с Допълнителното споразумение от 1959 г. (впоследствие изменено през 1971, 1981 и 1993 г.) – “Споразумението на НАТО за статута на въоръжените сили”). То урежда, наред с други въпроси, наказателноправната юрисдикция над членове на въоръжените сили на тези държави, служещи на територията на друга държава-членка. Чл. VII от това споразумение в относимата си част предвижда следното:
“1. В съответствие с разпоредбите на този член,
a. военните власти на изпращащата държава имат право да упражняват на територията на приемащата държава цялата наказателна и дисциплинарна юрисдикция, която им е предоставена по силата на законите на изпращащата държава, върху всички лица, субекти на военното законодателство на тази държава;
b. властите на приемащата държава упражняват юрисдикция върху членовете на въоръжена сила или цивилен компонент и върху лицата, зависими от тях, за правонарушения, извършени на територията на приемащата държава и наказуеми по законите на тази държава.
2. a. Военните власти на изпращащата държава имат право да упражняват изключителна юрисдикция върху лица, субекти на военното законодателство на тази държава, за правонарушения, включително такива, свързани с нейната сигурност, наказуеми по законите на изпращащата държава, но не по закона на приемащата държава.
...
3. В случаите на конкуренция при упражняване на правото на юрисдикция се прилагат следните правила:
a. военните власти на изпращащата държава имат приоритет при упражняване на юрисдикция върху членове на въоръжена сила или цивилен компонент във връзка с:
i. правонарушения, насочени изцяло срещу собствеността или сигурността на тази държава, или правонарушения, насочени изцяло срещу личността или собствеността на друг член на въоръжената сила, или на цивилен компонент на тази държава, или на зависимо лице;
ii. правонарушения, извършени при изпълнение на служебни задължения в резултат на действие или бездействие.
b. в случай на всяко друго правонарушение властите на приемащата държава имат изключителното право да упражняват юрисдикция.
c. в случай че държавата, имаща приоритетното право, реши да не упражни юрисдикция, тя незабавно уведомява властите на другата държава. Властите на държавата, имаща приоритетното право, разглеждат благосклонно молба, отправена от властите на другата държава, за отказ от нейното право в случаи, при които другата държава счита този отказ за особено важен.
4. Гореспоменатите разпоредби на този член не дават каквото и да било право на военните власти на изпращащата държава да упражняват юрисдикция върху лица, които са граждани на или са постоянно пребиваващи в приемащата държава, с изключение на случаите, когато те са членове на въоръжената сила на изпращащата държава.
5. Властите на приемащата и на изпращащата държава си оказват съдействие при задържане на членове на въоръжена сила или цивилен компонент или на зависими от тях лица на територията на приемащата държава и при предаването им на властите, които следва да упражнят юрисдикция в съответствие с гореспоменатите разпоредби.
a. Властите на приемащата държава незабавно уведомяват военните власти на изпращащата държава за задържането на всеки член на въоръжена сила или цивилен компонент, или зависимо лице.
b. Задържането на заподозрян членна въоръжена сила или цивилен компонент, върху когото приемащата държава упражнява юрисдикция, в случай че той е в ръцете на изпращащата държава, остава отговорност на тази държава, докато приемащата държава не повдигне обвинение срещу него.
c. Властите на приемащата и на изпращащата държава си оказват съдействие при провеждане на всички необходими разследвания на правонарушенията, при събиране и представяне на доказателства, включително изземване и в някои случаи предаване на предмети, свързани с правонарушението. Предаването на такива предмети може да бъде обусловено от тяхното връщане в срок, определен от предоставилите ги власти.
...
10. a. Редовно сформираните военни подразделения или формирования на въоръжената сила имат право по споразумение с приемащата държава да охраняват с военна полиция всички лагери, учреждения и други помещения, които те заемат. Военната полиция на въоръжената сила предприема всякакви подходящи мерки за поддържане реда и сигурността в тези помещения.
b. Извън тези помещения военната полиция се използва само по споразумение с властите на приемащата държава и във взаимодействие с тях и доколкото това използване е необходимо за поддържане на дисциплината и реда сред членовете на въоръжената сила. ...”
47. Допълнително споразумение, сключено през 1995 г. (Споразумение между страните по Северноатлантическия договор и страните, участващи в „Партньорство за мир”, относно статута на техните въоръжени сили, Брюксел, 19 юни 1995 г.) разширява териториалното приложение на тази разпоредба и по отношение на страни, нечленуващи в НАТО, участващи в „Партньорство за мир”.
3. Шотландският съд в Нидерландия
48. На 18 септември 1998 г. правителството на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия и правителството на Кралство Нидерландия, в изпълнение на резолюция на Съвета за сигурност по Глава VII от Хартата на ООН (резолюция № 1192 от 27 август 1998 г.), са сключили споразумение, по силата на което нидерландското правителство се е съгласило да приеме шотландски съд за провеждането на процес, в съответствие с шотландското право и процедура, срещу двама либийски граждани, обвинени във взривяването на цивилен пътнически самолет над Локърби, Шотландия, през 1988 г. (Споразумение между правителството на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и правителството на Кралство Нидерландия относно провеждането на шотландски процес в Нидерландия (с анекси), [2002 г.] 2062 United Nations Treaty Series – UNTS – стр. 81 и сл.). Шотландският съд в Нидерландия е съществувал до 2002 г.
49. Чл. 6 от Споразумението, озаглавен “Право и юрисдикция в помещенията на Шотландския съд”, предвижда:
“(1) Помещенията на Шотландският съд се намират под контрола и юрисдикцията на Шотландския съд, както е предвидено в Споразумението.
(2) Законите и правилата на приемащата държава се прилагат в помещенията на Шотландския съд, освен ако в настоящото Споразумение не е предвидено друго.
(3) Шотландският съд има правомощието да приема правила, действащи в помещенията на Шотландския съд, с цел осигуряване на необходимите условия за пълното упражняване на функциите му. Шотландският съд се задължава да информира незабавно компетентните власти за правила, приети съгласно настоящия параграф. Закони или правила на приемащата държава, които са несъвместими с правилата на Шотландския съд, няма да се прилагат в помещенията на Шотландския съд единствено в рамките на посочената несъвместимост.
(4) Всеки спор между Шотландския съд и приемащата държава относно това, дали дадено правило на Шотландския съд е допустимо по силата на настоящия член или дали закон или правило на приемащата държава е несъвместимо с което и да било правило на Шотландския съд, прието в съответствие с настоящия член, се разрешава бързо в съответствие с процедурата, изложена в чл. 28 [т.e. преговори и консултации между страните]. По време на процедурата правилото на Шотландския съд се прилага, а законът или правилото на приемащата държава не се прилага в помещенията на Шотландския съд, единствено в степента, в която Шотландският съд твърди, че то е несъвместимо с неговото правило.”
50. Обединеното кралство е дало правна сила на Споразумението чрез заповед от 1998 г. на Върховния съд по правораздаване (производство в Нидерландия) (ООН) (Statutory Instruments 1998, No. 2251), която в относимата си част предвижда:
Свидетели
“12.—(1) Свидетели в Обединеното кралство, призовани да се явят за целите на производството, провеждано по силата на настоящата заповед, могат да бъдат призовани в помещенията на съда.
(2) Всяка заповед за арест на свидетел е основание за предаването му, в съответствие с мерките, взети в това отношение от държавния секретар, в помещенията на съда.
(3) Свидетели, намиращи се извън Обединеното кралство, могат да бъдат призовани да се явят пред Върховния съд по правораздаване, заседаващ в Нидерландия, по същия начин, както ако съдът заседаваше в Шотландия, и съответно алинея (1)(b) на член 2 от Закона за наказателното правосъдие (Международно сътрудничество) от 1990(6) (връчване в чужбина на призовки на Обединеното кралство) се прилага, сякаш препратката към съд в Обединеното кралство включва и Върховния съд по правораздаване, заседаващ по силата на настоящата заповед в Нидерландия.”
ОПЛАКВАНИЯ
51. Жалбоподателят се оплаква по чл. 5 § 1 от Конвенцията, че продължаващото му задържане в Центъра за задържане на ООН е незаконно. Срокът на конгоанското основание за задържането му е изтекъл на 2 юли 2007 г. и не е бил продължен. Международният наказателен съд не е имал правно основание да продължи да го задържа, след като жалбоподателят е дал показания. Нидерландските власти никога не са твърдели, че по нидерландското вътрешно право е съществувало основание за задържането на жалбоподателя.
52. Жалбоподателят твърди, че е нарушен чл. 5 § 3, тъй като, ако се приеме, че задържането му е било оправдано по чл. 5 § 1 (c) от Конвенцията, той не е бил изправен пред съд в разумен срок.
53. Жалбоподателят твърди, че е нарушен чл. 5 § 4 от Конвенцията, тъй като Нидерландия е отказала дори да обсъди упражняването на контрол над законността на задържането му. Той също така твърди, че е нарушен чл. 5 § 5.
54. Най-накрая, жалбоподателят твърди, че е нарушен чл. 13 от Конвенцията, тъй като той не е разполагал с ефективни средства за защита в националната правна система, чрез които да оспори законността на задържането си. В същото време, не е имало процедура пред Международния наказателен съд, съпътствана от подходящи гаранции.
ОТНОСНО ПРАВОТО
I.ДАЛИ ЖАЛБАТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАЛИЧЕНА ОТ СПИСЪКА С ДЕЛА НА СЪДА
55. Съдът е уведомен от правителството, че жалбоподателят е оттеглил искането си за убежище на 4 септември 2012 г. Това недвусмислено означава, че жалбоподателят се е отказал да продължи да полага усилия, за да получи заповед за освобождаване от нидерландските власти. Самият жалбоподател не е уведомил Съда за това (правило 47 § 6), нито е оттеглил жалбата си. Така Съдът е поставен в известна несигурност относно това, дали жалбоподателят все пак желае разглеждане на делото по същество.
56. При тези обстоятелства, Съдът сам трябва да реши, дали да заличи жалбата от списъка си с дела, съгласно чл. 37 § 1 от Конвенцията, който гласи:
“1. На всеки етап от производството Съдът може да реши да заличи дадена жалба от списъка на делата, ако обстоятелствата дават основание да се смята, че
(a) жалбоподателят няма намерение повече да я поддържа; или
(b) въпросът вече е решен; или
(c) по всяка друга причина, установена от Съда, по-нататъшното разглеждане на жалбата е неоправдано.
Съдът обаче продължава разглеждането на жалбата, ако зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и протоколите към нея, налага това.”
57. Съдът отбелязва обаче, че жалбата повдига важни въпроси относно прилагането на чл. 1 от Конвенцията. По-конкретно, той отбелязва, че жалбата засяга важни аспекти на функционирането на международните наказателни трибунали, които имат седалище на територията на високодоговаряща държава и имат правомощието да задържат индивиди. Той счита, че въпросите, повдигнати с настоящата жалба, се нуждаят от незабавен отговор, предвид несигурността, която е настъпила в резултат на решението на съдията по привременните мерки от 26 септември 2012 г. (виж параграф 38 по-горе).
58. Съдът последователно е приемал, че неговите “решения на практика служат не само за решаването на делата, отнесени до Съда, но и по-общо за изясняване, гарантиране и развиване на правилата, установени в Конвенцията, като по този начин помагат за съблюдаването от държавите на задълженията, поети от тях като високодоговарящи държави” (виж Karner срещу Австрия,
№ 40016/98, § 26, ECHR 2003‑IX). Като има предвид своята задача да “осигури спазването на задълженията, поети от високодоговарящите страни съгласно Конвенцията и протоколите към нея” (чл. 19 от Конвенцията), което той прави основно чрез предоставяне на индивидуално обезщетение, Съдът отбелязва, че мисията му също така е да решава въпроси в областта на публичната политика в общ интерес, като по този начин прилага общите стандарти за защита на правата на човека и разширява юриспруденцията в областта на правата на човека в общността на високодоговарящите държави.
59. Поради изложените причини Съдът счита, че не трябва да заличава жалбата от списъка на делата (виж, mutatis mutandis, Tyrer срещу Обединеното кралство, 25 април 1978 г., §§ 26-27, Series A no. 26, и цитираното по-горе Karner).
II.ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕНОВЕ 5 И 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
60. Жалбоподателят се оплаква, че е незаконно задържан на територията на Нидерландия и е лишен от възможност да поиска освобождаване. Той се позовава на членове 5 и 13 от Конвенцията, които в относимата си част предвиждат:
Член 5
“1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:
...
(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;
...
(f) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.
...
3. Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.
4. Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.
5. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.”
Член 13
“Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
Юрисдикция
61. Чл. 1 от Конвенцията предвижда:
“Високодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция.”
Както е предвидено в този член, задълженията, поети от високодоговарящите страни, се свеждат до “осигуряване” (“reconnaître” във френския текст) на посочените права и свободи на лицата под тяхната „юрисдикция”. “Юрисдикция” по чл. 1 е абсолютен критерий. Упражняването на юрисдикция е необходимо условие, за да може високодоговарящата страна да бъде държана отговорна за действия или бездействия, които могат да й бъдат вменени и по отношение на които е направено твърдение за нарушаване на права и свободи, гарантирани от Конвенцията (виж като скорошен източник Hirsi Jamaa and Others срещу Италия [ГК], № 27765/09, § 70, ECHR 2012, и Al-Jedda срещу Обединеното кралство [ГК], № 27021/08, § 74, ECHR 2011).
1. Аргументите на жалбоподателя
62. Жалбоподателят счита, че Нидерландия е можела и е трябвало да упражнява юрисдикция по отношение на неговото задържане. Той изтъква, че нидерландските власти са приели наличието на юрисдикция, за да разгледат искането му за убежище; той твърди, че на Нидерландия не бива да се позволява произволно да поема – по неговите думи – юрисдикция по избор („à la carte-jurisdiction”).
63. Жалбоподателят е задържан на територията на Нидерландия. Прилагането на нидерландското право в помещенията на Международния наказателен съд не е изключено; напротив, чл. 8 от Споразумението за седалище (виж параграф 41 по-горе) взима като отправна точка неговата приложимост. Конвенцията е пряко приложима като нидерландското право по силата на членове 93 и 94 от Конституцията на Кралство Нидерландия (виж параграф 40 по-горе) и поради това се прилага по отношение на жалбоподателя ratione loci; затова тя дерогира чл. 88 от Закона за Международния наказателен съд (транспониране).
64. За разлика от жалбоподателя в Galić срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 22617/07, ECHR 2009, жалбоподателят в случая не се оплаква от действие или бездействие, което може да бъде вменено на който и да било международен орган. Според него, Международният наказателен съд е признал, че повече няма основание да задържа жалбоподателя; той е продължил да го задържа единствено за нуждите на производството по разглеждане на искането за убежище, което било висящо в Нидерландия. Правителството на Нидерландия досега е пречело на прехвърлянето му под контрола на нидерландските власти, като е изпращало на Международния наказателен съд вербални ноти, изискващи продължаващото му задържане в помещенията на съда, и е отказвало да се намеси от негово име, за да прекрати задържането. Това потвърждава обаче, че продължаващото му задържане е било пряка и недвусмислена последица от действия и бездействия, които могат да бъдат вменени на Нидерландия.
65. Като алтернатива, в случай че Съдът приеме, че жалбоподателят е задържан под юрисдикцията на Международния наказателен съд, той твърди, че това не може да освободи Нидерландия от задълженията й към него, произтичащи от Конвенцията.
66. Като се позовава на практиката на бившата Европейска комисия за правата на човека, и по-специално на M. срещу Германия (№ 13258/87, решение на Комисията от 9 февруари 1990 г., Decisions and Reports (DR) 64), и Heinz срещу високодоговарящите държави – страни по Европейската конвенция за патентите, доколкото те са и високодоговарящи държави - страни по Европейската конвенция за правата на човека, т.e. Австрия, Белгия, Дания, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Лихтенщайн, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Португалия, Испания, Швеция, Швейцария и Обединеното кралство (№ 21090/92, решение на Комисията от 10 януари 1994 г., DR 76‑A), и на практиката на Съда, е именно Matthews срещу Обединеното кралство ([ГК], № 24833/94, ECHR 1999‑I), Waite and Kennedy срещу Германия ([ГК], № 26083/94, ECHR 1999‑I), и Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия ([ГК], № 42527/98, ECHR 2001‑VIII), жалбоподателят твърди, че нивото на защита на правата на човека, предложено от Международния наказателен съд, не е било достатъчно за нуждите му, тъй като договорите и правилата, регламентиращи функционирането на Международния наказателен съд, не са уреждали неговия уникален случай на лишаване от свобода. Освен това, дори и по отношение на заподозрените от Международния наказателен съд нивото на защита не е било достатъчно: от решението от 2 декември 2009 г. по делото Бемба (виж параграф 42 по-горе) става ясно, че дори условното освобождаване на заподозрян е невъзможно, ако нито една държава не желае да го приеме и да гарантира изпълнението на каквито и да било условия.
67. Накратко, алтернативният аргумент на жалбоподателя е, че презумпцията, изразена най-напред в Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi срещу Ирландия ([ГК], № 45036/98, § 156, ECHR 2005‑VI) – а именно, че ако основните права са защитени по начин, който може да се счита за поне еквивалентен на защитата, предоставена от Конвенцията, действията на държавата, предприети в съответствие с правните й задължения, произтичащи от членството й в международна организация, са в съответствие с изискванията на Конвенцията – е била оборена и че Нидерландия е била длъжна да се намеси.
2. Преценката на Съда
68. Съдът ще разгледа последователно трите стълба на аргументацията на жалбоподателя.
(a) Териториалният принцип
69. Понятието “юрисдикция”, както трябва да се разбира в международното публично право и по смисъла на чл. 1 от Конвенцията, е предимно териториално по своя характер. Отговорност по Конвенцията нормално възниква по отношение на индивиди, които се намират “под юрисдикцията” на високодоговарящата страна, в смисъл на физическото им присъствие на нейна територия. Изключения обаче съществуват в практиката на Съда. По-конкретно, Съдът е приемал ограничения на правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 § 1 от Конвенцията, произтичащи от общопризнати правила на международното публично право относно имунитета на държавите (виж McElhinney срещу Ирландия [ГК], № 31253/96, § 38, ECHR 2001‑XI; Al-Adsani срещу Обединеното кралство [ГК], № 35763/97, § 56, ECHR 2001‑XI; и Fogarty срещу Обединеното кралство [ГК], № 37112/97, § 38, ECHR 2001‑XI). Съдът също така е приемал, че когато държавите създават международни организации, за да установят или засилят сътрудничество между тях в определени области или дейности, и когато те предоставят на тези организации определени компетенции и имунитети, е възможно да съществуват последици за защитата на основните права (виж Waite and Kennedy срещу Германия [ГК], № 26083/94, § 67, ECHR 1999‑I).
70. В решенията си по делата Galić (цитирано по-горе, § 44) и Blagojević срещу Нидерландия (№ 49032/07, § 44, 9 юни 2009 г.) Съдът е приел, че не е очевидно, че един наказателен процес би ангажирал отговорността по международното публично право на държава, на чиято територия е проведен. Той е дал примери с чл. VII от Споразумението на НАТО за статута на въоръжените сили, който предвижда наказателноправна юрисдикция на изпращащата държава над собствените й въоръжени сили на територията на приемащата държава, и с Шотландския съд в Нидерландия, който в периода между 1998 и 2002 г. е провел процес по шотландското право на нидерландска територия.
71. С оглед на гореизложеното, Съдът не е бил в състояние да приеме, че единственият факт, че Международният наказателен трибунал за бивша Югославия е имал седалище и помещения в Хага, е представлявал достатъчно основание, за да се вменят събитията, от които се оплакват жалбоподателите, на Кралство Нидерландия. За да стигне до това заключение, Съдът е взел под внимание конкретния контекст, в който въпросът е бил повдигнат пред него. Съдът е подчертал, че делата Galić и Blagojević се отнасят до международен трибунал, създаден от Съвета за сигурност на ООН, международна организация, основана на принципа на зачитане на основните човешки права, и че - още повече - основните правни разпоредби, които уреждат организацията и процедурата на трибунала, са били създадени именно с цел да се предоставят всички необходими гаранции на подсъдимите пред него лица.
72. Според Съда, би било немислимо за който и да било наказателен трибунал, вътрешен или международен, да не разполага с правомощия да осигури явяването на свидетели за обвинението или за защитата, според случая. Правомощието да ги задържи, защото не желаят да свидетелстват или защото са лишени от свобода на друго основание, е необходима последица. Това правомощие се предполага в случая със Споразумението на НАТО за статута на въоръжените сили, което в чл. VII предоставя на изпращащата държава извънтериториални съдебни и охранителни правомощия (виж параграф 46 по-горе); изрична разпоредба в това отношение е приета и по отношение на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия в правило 90 bis от Правилника за процедурата и доказването (виж параграф 45 по-горе), както и по отношение на Шотландския съд в Нидерландия в раздел 12 от Заповедта за Върховния съд по правораздаване (производство в Нидерландия) (ООН) от 1998 г. (виж параграф 50 по-горе).
73. Жалбоподателят е бил доведен в Нидерландия като свидетел на защитата по неприключил наказателен процес пред Международния наказателен съд. Той вече е бил задържан в своята страна и остава под контрола на Международния наказателен съд. Фактът, че жалбоподателят е лишен от свобода на територията на Нидерландия, сам по себе си не е достатъчен, за да повдигне въпроси за законността на задържането му под “юрисдикцията” на Нидерландия, тъй като този израз следва да се разбира за целите на чл. 1 от Конвенцията.
74. Жалбоподателят обаче твърди, че след като вече е дал показания, продължаващото му задържане от Международния наказателен съд е лишено от правно основание. Според него, така създаденият правен вакуум може да се запълни единствено от нидерландския правен ред, в който Конвенцията е пряко приложима.
75. Съдът намира, че доколкото жалбоподателят не е нито върнат в Демократична република Конго, нито предаден на нидерландските власти по тяхно искане, правното основание за задържането му остава споразумението, сключено между Международния наказателен съд и властите на Демократична република Конго съгласно чл. 93 § 7 от Статута на Международния наказателен съд. Това е отразено в заповедта на първи първоинстанционен състав от 1 септември 2011 г. и в решението му от 15 декември 2011 г. (виж параграфи 23 и 24 по-горе), от което става ясно, че Международният наказателен съд е в очакване да изпълни задължението си по чл. 93 § 7 (b) от Статута да върне жалбоподателя в Демократична република Конго, веднага след като причината за присъствието му в помещенията на съда отпадне. Поради това, не съществува правен вакуум.
(b) Относно твърдението за недостатъчни гаранции за правата на човека пред Международния наказателен съд
76. В Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi (цитирано по-горе, §§ 152-56; виж също Cooperatieve Producentenorganisatie van de Nederlandse Kokkelvisserij U.A. срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 13645/05, ECHR 2009), Съдът е приел следното:
“152. От една страна, Конвенцията не забранява на високодоговарящите държави да прехвърлят суверенни правомощия на международна (включително и наднационална) организация с цел постигане на сътрудничество в определени области (виж [M. & Co. Срещу Федерална република Германия (№ 13258/87, решение на Комисията от 9 февруари 1990 г., Decisions and Reports (DR) 64, стр. 138] и [Matthews срещу Обединеното кралство [ГК], № 24833/94, § 32, ECHR 1999-I]). Освен това, дори и като носител на такава прехвърлена суверена власт, такава организация сама по себе си не може да бъде държана отговорна по Конвенцията за процедурите или решенията на нейните органи, тъй като тя не е високодоговаряща страна (виж Confédération française démocratique du travail срещу Европейските Общности, № 8030/77, решение на Комисията от 10 юли 1978 г., DR 13, стр. 231; Dufay срещу Европейските общности, № 13539/88, решение на Комисията от 19 януари 1989 г., непубликувано; и M. & Co., стр. 144, и Matthews, § 32, и двете цитирани по-горе).
153. От друга страна, прието е също така, че високодоговарящите държави са отговорни по чл. 1 от Конвенцията за всички действия и бездействия на своите органи, независимо дали въпросните действия и бездействия са последица от националното право или от необходимостта да изпълнят международни правни задължения. Чл. 1 не прави разлика между вида на съответното правило или мярка и не изключва нито една част от ‘юрисдикцията’ на високодоговарящата страна от контрол по Конвенцията (виж United Communist Party of Turkey and Others срещу Турция, решение от 30 януари 1998 г., Reports 1998-I, стр. 17-18, § 29).
154. За да съвмести тези две позиции и по този начин да определи степента, в която дадено действие на държавата може да бъде оправдано чрез спазването на задължения, произтичащи от членство в международна организация, на която държавата е прехвърлила част от суверенитета си, Съдът е приел, че пълното освобождаване на високодоговарящите държави от отговорността им по Конвенцията в областите, свързани с такова прехвърляне на суверенитет, би било несъвместимо с целите и предмета на Конвенцията; гаранциите по Конвенцията биха били ограничавани или изключвани по избор, като по този начин Конвенцията би загубила своя безусловен характер, а практическият и ефективен характер на гаранциите й би бил отслабен (виж M. & Co., стр. 145, и [Waite and Kennedy срещу Германия [ГК], № 26083/94, § 67, ECHR 1999‑I]). Счита се, че държавата запазва отговорност по Конвенцията по отношение на задълженията по договори, поети след влизането в сила на Конвенцията (виж mutatis mutandis, цитираното по-горе Matthews, §§ 29 и 32-34, and Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия [ГК], № 42527/98, § 47, ECHR 2001-VIII).
155. Според Съда, действия на държавите, предприети в съответствие с такива задължения, са оправдани, доколкото може да се приеме, че съответната организация зачита правата на човека както по отношение на предоставените материалноправни гаранции, така и на механизмите за контрол върху съблюдаването им, така че предоставената защита да може да се счита за поне равностойна на тази по Конвенцията (виж цитираното по-горе M. & Co., стр. 145, подход, по отношение на който страните и Европейската комисия са постигнали съгласие). Под „равностойна” Съдът има предвид „сравнима”; всяко изискване за „идентична” защита от страна на организацията би противоречало на интереса от търсеното международно сътрудничество ... Все пак, установяването от Съда на такава равностойност не може да бъде окончателно и би подлежало на преглед в светлината на всяка относима промяна в защитата на основните права.
156. Ако бъде установено, че такава равностойна защита е предоставена от организацията, ще е налице презумпция, че държавата не е нарушила изискванията по Конвенцията, при условие, че не се отклонила от изпълнението на правните си задължения, произтичащи от членството й в организацията.
Такава презумпция обаче може да се обори, ако при обстоятелствата на конкретния случай може да се счита, че защитата на правата по Конвенцията е била явно недостатъчна. В такива случаи интересът от международно сътрудничество би отстъпил пред ролята на Конвенцията като ‘конституционен инструмент на европейския обществен ред’ в областта на правата на човека (виж Loizidou срещу Турция (предварителни възражения), решение от 23 март 1995 г., Series A no. 310, стр. 27-28, § 75).”
77. Становището на жалбоподателя е, че основните му права не са били защитени по начин, съответстващ на ситуацията на лишаване от свобода, в която се е намирал.
78. Съдът вече прие, подобно на Отдела за административно правораздаване към Държавния съвет, че задържането на жалбоподателя е имало основание в разпоредбите на международното право, уреждащи функциите на Международния наказателен съд и обвързващи Нидерландия.
79. Съдът отбелязва, че Международният наказателен съд има правомощия по правила 87 и 88 от неговия Правилник за процедурата и доказването да разпорежда взимането на защитни мерки или други специални мерки, за да гарантира, че основните права на свидетелите няма да бъдат нарушени. Той отбелязва, че първоинстанционният състав действително се е възползвал от тези свои правомощия с решението си от 4 юли 2011 г. (виж параграф 18 по-горе).
80. Не може да бъде от решаващо значение фактът, че разпорежданията на първоинстанционния състав, дадени при упражняването на тези правомощия, няма непременно да имат за резултат освобождаването на жалбоподателя от контрола на властите на Демократична република Конго, както изглежда твърди жалбоподателят. Конвенцията не налага на държава, която се е съгласила да приеме на територията си международен наказателен трибунал, тежестта да контролира законността на задържания, осъществени въз основа на споразумения, сключени законно между този трибунал и държави, които не са страни по нея.
(c) Приемането от страна на Нидерландия на юрисдикция да разгледа искането за убежище на жалбоподателя
81. Съгласно установената практика на Съда, високодоговарящите държави имат правомощието, въз основа на утвърденото международно право и на техните договорни задължения, включително задълженията им по Конвенцията, да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци (виж, наред с много други източници, Abdulaziz, Cabales and Balkandali срещу Обединеното кралство, 28 май 1985 г., § 67, Series A no. 94; Boujlifa срещу Франция, 21 октомври 1997 г., § 42, Reports of Judgments and Decisions 1997-VI; цитираното по-горе Hirsi Jamaa and Others, § 113; и Kurić and Others срещу Словения [ГК], № 26828/06, § 355, 26 юни 2012 г.). Съдът също така отбелязва, че правото на политическо убежище не се съдържа нито в Конвенцията, нито в Протоколите към нея (виж, отново наред с много други източници, Vilvarajah and Others срещу Обединеното кралство, 30 октомври 1991 г., § 102, Series A no. 215; Chahal срещу Обединеното кралство, 15 ноември 1996 г., § 73, Reports 1996‑V; и цитираното по-горе Hirsi Jamaa and Others). Освен това, Конвенцията не гарантира право на влизане, пребиваване или оставане в държава, на която индивидът не е гражданин (виж като скорошни източници, Kane срещу Кипър (реш. по допустимост), № 33655/06, 13 септември 2011 г.; H. срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 37833/10, 18 октомври 2011 г.; и цитираното по-горе Kurić and Others). Най-накрая, държавите по принцип не са длъжни да позволяват на чужди граждани да изчакват изхода от имиграционни процедури на тяхната територия (виж, mutatis mutandis, Nsona срещу Нидерландия, 28 ноември 1996 г., § 93, Reports 1996‑V; Chandra and Others срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 53102/99, 25 август 1999 г.; Benamar and Others срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 43786/04, 5 април 2005 г.; и Haydarie and Others срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 8876/05, 20 октомври 2005 г.).
82. Аргументът на жалбоподателя е, че тъй като Нидерландия се е съгласила да разгледа искането му за убежище, от това непременно следва, че тя се е ангажирала да разгледа законността на задържането му в помещенията на Международния наказателен съд – и да разпореди освобождаването му, както се предполага – на нейна територия – ако намери задържането му за незаконно.
83. В светлината на цитираната по-горе съдебна практика, Съдът не е в състояние да приеме, че е налице такава връзка.
(d) Заключение
84. От изложеното следва, че жалбата е несъвместима ratione personae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35 § 3 (a) и следва да се отхвърли съгласно чл. 35 § 4.
Поради изложените съображения, Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Сантиаго КезадаЙозеп Казадевал
СекретарПредседател
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@
Full & Egal Universal Law Academy