ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 68591/14
Ирина Емилова ДОНЧЕВА-СТОЯНОВА
срещу България
Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), заседаващ на 16 февруари 2021 г. като комитет в състав:
Тим Айке, председател,
Фарис Вехабович,
Пере Пастор Виланова, съдии,
и Илзе Фрайвирт, заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
горепосочената жалба, подадена на 7 октомври 2014 г.;
решението за уведомяване на българското правителство („правителството”) на 10 септември 2019 г. за жалбата;
становищата на страните;
След обсъждане, взе следното решение:
ФАКТИ И ПРОЦЕДУРА
1. Жалбоподателката, г-жа Ирина Емилова Дончева-Стоянова, е българска гражданка, родена е през 1963 г. и живее в Перник. Тя се представлява пред съда от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Х. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив.
2. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент – г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.
Обстоятелствата по делото3. През януари 2013 г. полицейският служител Х спира жалбоподателката на пътя и я глобява за шофиране с неработещ автомобилен фар. Същия ден тя подава писмена жалба срещу Х, в която заявява, че длъжностното лице, което й е наложило глобата, е миришело на алкохол и иска да бъде проведено разследване по жалбата й. На 30 януари 2013 г. директорът на Областната дирекция на МВР уведомява жалбоподателката, че е проведено разследване и че се е стигнало до заключението, че въпросният полицай не се е намирал под въздействието на алкохол, когато я е спрял и й е наложил глобата.
4. На 1 февруари 2013 г. Х инициира частно наказателно производство срещу жалбоподателката за клевета по чл. 148, ал. 2 във връзка с чл. 147, ал. 1 от Наказателния кодекс, ведно с граждански иск за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. (около 1000 евро). На 28 ноември 2013 г. Пернишкият районен съд признава жалбоподателката за виновна за извършване на горепосоченото престъпление и я наказва с глоба от 2500 евро и „порицание“, което да бъде излъчено по местна телевизия. Съдът също така я осъжда да заплати 600 евро обезщетение на полицейския служител, както и 150 евро за съдебните му разноски и 25 евро съдебни такси. Съдът също така не освобождава жалбоподателката от наказателна отговорност и не й налага административна санкция вместо това, защото действията й са насочени към държавен служител.
5. Жалбоподателката обжалва горепосоченото решение. С окончателно решение от 24 април 2014 г. Пернишкият окръжен съд потвърждава изцяло решението на първоинстанционния съд.
Развитие след подаването на жалбата6. След като правителството е уведомено за жалбата, то довежда делото на жалбоподателката до знанието на Главния прокурор. През март 2020 г. Главният прокурор отправя искане до Софийски апелативен съд, производството да бъде възобновено, съдебното решение срещу жалбоподателката да бъде отменено и тя да бъде оправдана. Той се позовава по-специално на съдебната практика на Съда.
7. С окончателно решение от 27 юли 2020 г. (реш. № 10251 от 27.07.2020 г. по в.н. д. № 532/2020 г., САС, н.о.) Софийският апелативен съд допуска искането, възобновява производството, отменя решенията на първоинстанционния и второинстанционния съд, оправдава жалбоподателката и отхвърля иска за обезщетение срещу нея. Съдът постановява, че действията на жалбоподателката не съставляват престъпление и че съдилища на по-долните инстанции неправилно са приложили закона. Съдът приема, че изявленията в жалбата й представляват упражняване на конституционното й право на жалба пред властите и на изразяване на мнение.
Релевантно вътрешно право и практика8. Съответните разпоредби на вътрешното право и съдебната практика във връзка с жалбата по член 10 от Конвенцията са изложени в параграфи 41 - 59 от решението на Съда по делото „Маринова и др. срещу България“, № 33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11, 12 юли 2016 г.
9. Що се отнася до обезщетенията за неправомерно осъждане, в чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („ЗОДОВ“) от 2012 г. се предвижда, доколкото е приложимо, че:
„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:
...
3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление...“
10. Правителството предостави копия от редица дела, по които съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ националните съдилища са постановили имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от неправомерно осъждане (вижте реш. № 2425/21.04.2020 г. на СГС по гр. дело № 7067/2017 г.; реш. № 1345/7.09.2018 г. на РС - Плевен по гр. д. № 2650/2018 г.; реш. № 159/10.04.2018 г. на ОС - Плевен по гр. д. № 943/2017 г.; реш. № 227 от 9.01.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 5509/2017 г.). Чл. 4 от ЗОДОВ предвижда, че отговорността на държавата обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от оспорваното решение, действие или бездействие.
ЖАЛБИ
11. На основание член 10 от Конвенцията жалбоподателката се оплаква, че осъждането и наказанието ѝ, водещи до наказателна отговорност заради подаването на жалба срещу държавен служител, ведно с разпореждането за изплащане на обезщетение на това длъжностно лице, нарушават правото й на свобода на изразяване. В допълнение тя повдига и оплакване по член 13 от Конвенцията във връзка с член 10, относно липсата на ефективни правни средства за защита.
ЗАКОНЪТ
Приложение на чл. 37 от Конвенцията12. С оглед развитието на делото, Правителството прикани Съда да заличи делото от списъка на делата на едно от основанията, изложени в член 37 § 1 от Конвенцията. По-конкретно, Правителството отбелязва, че въпросът вече е разрешен на национално ниво, тъй като жалбоподателката е оправдана и задължението за изплащане на обезщетение на другата страна е било отменено. Освен това жалбоподателката би могла да поиска обезщетение на национално равнище съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неправомерното си осъждане.
13. Жалбоподателката не е съгласна. Тя припомни, че макар оправдаването й на национално равнище да е равносилно на признаване от страна на властите на нарушение на правата й по член 10 от Конвенцията, тя не е била компенсирана по подходящ начин за претърпените в това отношение страдания. Ако тя предяви иск за обезщетение за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както предлага правителството, Съдът най-вероятно ще присъди преките имуществени вреди, причинени й от първоначалната присъда, а именно сумата, която тя е осъдена да заплати като обезщетение. Малко вероятно е обаче съдът да оправдае високото ниво на неудовлетвореност, което жалбоподателката е изпитала в резултат на това, че е била осъдена неправомерно.
14. Съдът отбелязва, че за да се заключи, че въпросът е решен по смисъла на член 37, параграф 1, буква б) и че следователно жалбоподателката вече не разполага с обективна причина да поддържа жалбата си, той трябва да провери, от една страна, дали обстоятелствата, от които жалбоподателката се оплаква, все още са налице, и от друга страна, дали последиците от евентуално нарушение на Конвенцията поради тези обстоятелства са били преодолени (сравнете с „Pisano v. Italy“ [GC], № 36732/97, § 42, 24 октомври 2002 г.).
15. Съдът е разгледал представената му нова информация. Предвид естеството на тази информация и съображенията на страните той счита, че въпросът е решен (чл. 37, параграф 1, буква б)) поради следните причини.
16. Първо, наказателното производство срещу жалбоподателката е възобновено по искане на Главния прокурор и присъдата й е отменена и вече няма юридическа сила.
17. На второ място, съгласно член 41 от Конвенцията целта на определянето на справедливо удовлетворение е да се осигури обезщетение единствено за вредите, претърпени от засегнатите лица, доколкото такива събития представляват последица от нарушението, която не може да бъде обезщетена по друг начин (вижте „Scozzari и Giunta v. Italy“ [GC], № 39221/98 и 41963/98, § 250, ЕСПЧ 2000‑VIII). Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (вижте точка 9 по-горе) жалбоподателката може да поиска обезщетение от държавата за неправомерното си осъждане. Както е ясно от съответната вътрешна съдебна практика (вижте точка 10 по-горе), съдилищата систематично присъждат обезщетение за неимуществени вреди след проучване на конкретните обстоятелства по всяко дело. Съдът счита, че обезщетението, което жалбоподателката има право да иска на национално равнище в резултат на неправомерното си осъждане, е неделимо от всяко друго обезщетение в случай на констатиране на нарушение на член 10 от Конвенцията.
18. Освен това Съдът е удовлетворен, че зачитането на правата на човека, определени в Конвенцията и протоколите към нея, не изисква от него да продължи разглеждането на жалбата (чл. 37, параграф 1 in fine), по-специално тъй като Съдът вече е разглеждал почти идентични въпроси по редица дела срещу България (вижте наред с другото решението по дело „Маринова и др. срещу България“, № 33502/07 и 3 други, 12 юли 2016 г.).
19. Съответно делото следва да бъде заличено от списъка с дела.
ПРИСЪЖДАНЕ НА РАЗНОСКИ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛ20. Правило 43, § 4 от Правилника на съда гласи следното:
„Когато жалбата е отхвърлена в съответствие с чл. 37 от Конвенцията, съдебните разноски са по преценка на Съда. Ако с решение, с което се отхвърля жалба, която не е обявена за допустима, се присъждат разноски, председателят на камарата изпраща решението на Комитета на министрите...“
21. Жалбоподателката претендира 5465,42 евро за разноски, направени във връзка с нейната жалба пред Съда. Тя сочи, че 5280 евро от тази сума са за разноски за адвокат, на които тя реално е заплатила 1022,92 евро. Тези разноски за адвокат се отнасят за четиридесет и четири часа работа при часова ставка от 120 евро. Освен това тя претендира 185,42 евро за разходите, направени от нейния адвокат във връзка с пощенски пратки, канцеларски материали, копирни услуги и превод.
22. От своя страна правителството оспорва като прекомерни претендираните разноски за адвокат, както по отношение на броя часове, така и по отношение на заявената часова ставка.
23. Съгласно установената съдебна практика на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително направени, нужни и в разумен размер (вижте „Merabishvili v. Georgia“ [GC], № 72508/13, § 370, 28 ноември 2017 г.). Възнагражденията за процесуален представител действително са направени, ако жалбоподателят ги е платил или е длъжен да ги плати (пак там). Възнаграждението, дължимо на представляващия по силата на споразумение за условно възнаграждение, действително са направени, само ако това споразумение е изпълнимо в съответната юрисдикция (вижте „Ivanova and Cherkezov v. Bulgaria“, № 46577/15, § 89, 21 април 2016 г.).
24. Съдът счита, че тези принципи следва да се спазват и при прилагането на правило 43, § 4 (сравнете с „Pisano“ (заличено) [GC], цитирано по-горе, § 54).
25. В конкретния случай, като взе предвид информацията, с която разполага, и изложените по-горе критерии, Съдът счита, че е разумно да определи сумата от 2300 евро за разходи и разноски. Съдът счита, че 1022,92 евро от тази сума следва да бъдат изплатени на жалбоподателката, а останалата част, а именно 1277,08 евро, следва да бъде изплатена директно на нейните процесуални представители.
26. Съдът счита за целесъобразно лихвеният процент за забава да се основава на пределния лихвен процент на кредитиране на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
Поради тези съображения Съдът единодушно
1. Решава да заличи жалбата от списъка си с дела;
2. Счита, че
а) държавата ответник следва да заплати на жалбоподателката в тримесечен срок следната сума, която да бъде конвертирана в български лева по курса, приложим към датата на изплащането:
2300 евро (две хиляди и триста евро), плюс данъците, които могат да бъдат начислени на жалбоподателката, за разходи и разноски, от които 1277,08 евро да се изплатят директно на законните представители на жалбоподателката;
б) от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането върху горепосочената сума се дължи проста лихва при лихвен процент, равен на пределния лихвен процент на кредитиране на Европейската централна банка през периода на неизпълнение, към който се добавят три процентни пункта.
Съставено на английски език и изпратено писмено уведомление на 18 март 2021 г.
Илзе Фрайвирт Тим Айке
Заместник-секретар Председател