РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (четвърти състав)
15 март 2007 година
Дело T-402/03
Georgios Katalagarianakis
срещу
Комисия на Европейските общности
„Длъжностни лица — Назначаване — Преразглеждане на класирането в степен и в стъпка — Приложение на практиката на Съда — Член 5, член 31, параграф 2, член 32, втора алинея, членове 45 и 62 от Правилника“
Предмет: Жалба с предмет искане за отмяна на решението на Комисията относно преразглеждането и определянето на класирането на жалбоподателя към момента на неговото назначаване в степен A 6, стъпка 1, относно преразглеждането и определянето на неговото последващо класиране в степен A 5, стъпка 3, към 1 април 2000 г. и относно определянето на датата 5 октомври 1995 г. за начален момент на финансовите последици от Решението.
Решение: Отменя решението на Комисията от 14 април 2003 г., доколкото то определя датата 5 октомври 1995 г. за начален момент на финансовите последици от него. Комисията извършва съпоставяне на заслугите на жалбоподателя и на длъжностните лица, повишени в степен A 5, в рамките на всяка процедура по повишаване, считано от 1 май 1993 г. В резултат на това съпоставяне и при невъзможността за Комисията да присъди на жалбоподателя повишаването в степен, което би изглеждало основателно, страните се приканват да потърсят споразумение за подходящо обезщетение. Страните ще уведомят Първоинстанционния съд в тримесечен срок, считано от датата на постановяването на настоящото решение, за съдържанието на споразумението, което евентуално са постигнали, а ако не бъде постигнато споразумение — за своите искания в цифрово изражение във връзка с оценката на претърпяната вреда. Отхвърля жалбата в останалата ѝ част. Първоинстанционният съд не се произнася по съдебните разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Увреждащо решение — Решение за класиране в степен и в стъпка — Задължение за мотивиране най-късно на етапа на отхвърляне на жалбата
(член 25, втора алинея, член 31, параграф 2, член 32, втора алинея и член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Назначаване — Назначаване в степен и класиране в стъпка
(член 31, параграф 2 и член 32, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Назначаване — Равно третиране — Класиране в стъпка
(член 5, параграф 3, член 31, параграф 2, и член 32, втора алинея от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Назначаване — Назначаване в степен
(член 31, параграф 2, член 45, параграф 1 и член 62, първа алинея от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Извъндоговорна отговорност на институциите — Служебно нарушение
1. Мотивите към едно решение за класиране в степен и в стъпка могат да бъдат ефективно изложени на етапа на решението по жалбата и е достатъчно да се отнасят до наличието на законоустановените условия, на които правилникът подчинява редовния характер на процедурата, и до индивидуалното и относимо съображение, което обосновава решението, взето по отношение на заинтересованото длъжностно лице.
Органът по назначаването не е обвързан със задължението да посочва в решението, с което се отхвърля подадената жалба срещу решение за определяне на класирането на новоназначено длъжностно лице в по-висока кариерна степен, специфичното обучение и професионален опит, необходими за да се ползва допълнително старшинство за повишаване в стъпка в по-висока степен. Всъщност, като се имат предвид, от една страна, дискреционните правомощия, които му се предоставят за решението за класиране в степен, а от друга страна, казуистичният характер на оценката на изключителния характер на обучението и професионалния опит, които трябва да бъдат придобити за ползването на прекласиране в по-висока кариерна степен, като общо правило посоченият орган не е задължен да определя изискуемото обучение и продължителност на професионалния опит, за да се ползва допълнително старшинство за повишаване в стъпка в съответната степен.
(вж. точки 39, 42 и 43)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 17 декември 2003 г., Chawdhry/Комисия, T‑133/02, Recueil FP, стр. I‑A‑329 и II‑1617, точка 121; 26 октомври 2004 г., Brendel/Комисия, T‑55/03, Recueil FP, стр. I‑A‑311 и II‑1437, точка 120; 16 февруари 2005 г., Aycinena/Комисия, T‑284/03, Recueil FP, стр. I‑A‑29 и II‑125, точка 33; 15 ноември 2005 г., Righini/Комисия, T‑145/04, Recueil FP, стр. I‑A‑349 и II‑1547, точка 55
2. В рамката, определена от член 31 и от член 32, втора алинея от Правилника, органът по назначаване се ползва с широко право на преценка на предишния професионален опит на назначено длъжностно лице по отношение както на неговото естество и на продължителността му, така и на повече или по-малко тясната връзка, която той може да има с изискванията на свободната длъжност. От това следва, че при упражняване на съдебния контрол върху решение за класиране в стъпка на длъжностно лице, назначено в по-висока кариерна степен, съдията не би могъл да замени преценката на посочения орган със своята преценка.
От това следва, че щом като е взел под внимание специфичното обучение и професионален опит на новоназначено длъжностно лице, за да го назначи още с неговото назначаване на по-висока кариерна степен, този орган може да счита, че посоченото длъжностно лице не може да претендира допълнително старшинство за повишаване в стъпка в тази степен, след като неговото обучение и професионален опит вече са взети под внимание за назначаването му в степен.
(вж. точки 59 и 61)
Позоваване на: Съд — 5 октомври 1988 г., De Szy-Tarisse и Feyaerts/Комисия, 314/86 и 315/86, Recueil, стр. 6013, точка 26; Първоинстанционен съд — 7 февруари 1991 г., Ferreira de Freitas/Комисия, T‑2/90, Recueil, стр. II‑103, точка 56; Aycinena/Комисия, посочено по-горе, точка 72
3. Като се има пред вид, че длъжностните лица, назначени в по-висока степен на своята кариера, и длъжностните лица, назначени в основната степен на своята категория, не се оказват в идентично фактическо и правно положение, обстоятелството, че длъжностните лица, назначени в основната степен на кариерата, могат да се ползват с допълнително старшинство за повишаване в стъпка, докато назначените в по-висока степен евентуално биха се оказали лишени от това именно поради класирането им в степен, не би могло да бъде анализирано като неравно третиране на съответните длъжностни лица.
(вж. точка 71)
4. Като разграничава по повод на преразглеждането на класирането в степен на длъжностно лице при неговото назначаване изменението в определянето на класирането, извършено към датата на назначаване на длъжностното лице, и финансовите последици от това решение, за начален момент на които е определена по-късна дата, органът по назначаването ограничава произволно за периода между двете дати правото на заплата на заинтересованото лице, което е субективно право, гарантирано от Правилника, и което може да бъде ограничавано само с изрични разпоредби по смисъла на член 62, първа алинея от този правилник.
В допълнение, като прави такова разграничение, посоченият орган не спазва разликата между заявление за прекласиране, насочено към преразглеждане на първоначалното класиране в степен, извършено към момента на назначаване на длъжностното лице, и повишаването в длъжност, което съгласно член 45, параграф 1 от Правилника се изразява в присъждане на длъжностното лице, в хода на неговата кариера, на по-висока степен в категорията, към която то принадлежи.
В това отношение обстоятелството, че първоначалното решение за класиране не е обжалвано в срок, не е относимо, щом като решението за прекласиране в по-висока степен към датата на назначаването, взето в приложение на Решение по дело Gevaert/Комисия, C‑389/98 P, е предназначено да замести първоначалното решение за класиране във всички негови последици.
(вж. точки 80, 84, 85, 87, 88 и 90)
Позоваване на: Съд — 11 януари 2001 г., Gevaert/Комисия, C‑389/98 P, Recueil, стр. I‑65, точка 39; Първоинстанционен съд — 27 юни 2001 г., X/Комисия, T‑214/00, Recueil FP, стр. I‑A‑143 и II‑663, точка 29
5. Фактът, че органът по назначаване е изключил от редица съпоставяния на заслуги, които са предварителни за присъждането на повишение, длъжностно лице, чието класиране в степен при неговото назначаване е преразгледано със закъснение в приложение на Решението по дело Gevaert/Комисия, C‑389/98 P, представлява служебно нарушение, за което може да му се търси отговорност, защото с това той е лишил заинтересованото лице от възможността неговата кандидатура да бъде взета под внимание в рамките на съответната процедура за повишаване.
Въпреки това нарушение ефективното търсене на отговорност може да започне едва след като се определи действителният характер и състоятелността на твърдението за вредата. За да може вредата да бъде установена, в конкретния случай е необходимо предварително да бъде извършено съпоставяне на заслугите на жалбоподателя и на длъжностните лица, повишени в рамките на процедурите за повишаване, от които той е бил неправомерно изключен, което ще позволи да се определи дали действително е бил лишен от повишаване, за което той е можел легитимно да претендира, и в тази хипотеза да се изчисли размерът на претърпяната от него вреда.
(вж точки 101—106)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 12 декември 1996 г., Stott/Комисия, T‑99/95, Recueil, стр. II‑2227, точка 72
Full & Egal Universal Law Academy