EUR-Lex -  62005CC0239 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА SHARPSTON

представено на 6 юли 2006 година(1)

Дело C‑239/05

BVBA Management, Training en Consultancy

срещу

Benelux‑Merkenbureau

1.        Настоящото преюдициално запитване, отправено от Hof van beroep te Brussel (Апелативен съд Брюксел), се отнася до отказ на регистрация на марката и повдига няколко въпроса във връзка с тълкуването на член 3 от Директивата за марките [наричана по-нататък „Директивата“](2).

 Директивата

2.        Преамбюлът на Директивата включва следните съображения:

„понастоящем не изглежда нужно да се пристъпва към всеобхватно сближаване на законите за марките на държавите-членки и ще бъде достатъчно сближаването да се ограничи до онези национални правни норми, които най-пряко засягат функционирането на вътрешния пазар [трето съображение];

[...]

държавите-членки също остават свободни да установят процесуални разпоредби във връзка с регистрацията, отмяната и недействителността на марките, придобити чрез регистрация; […] те например могат да определят форма за регистрацията на марка и за процедурите, свързани с недействителността […] [пето съображение];

[...]

постигането на целите, към които е насочено сближаването на законодателствата, изисква условията за придобиване и запазване на правата върху марка по принцип да бъдат идентични във всички държави-членки; […] основанията за отказ или недействителност във връзка със самата марка, например липсата на всякакъв отличителен характер […] трябва да бъдат изброени изчерпателно […] [седмо съображение].“

3.        Член 3, параграф 1 предвижда:

„Не се регистрират, а ако бъдат регистрирани, се обявяват за недействителни:

[...]

б)      марки, които са лишени от отличителен характер;

в)      марки, състоящи се изключително от знаци или означения, които могат да послужат в търговската дейност за указване на вида, качеството, количеството, предназначението, стойността, географския произход или времето на производство на стоките или предоставяне на услугите, или на други характеристики на стоките или услугите.“

4.        Член 3, параграф 3 предвижда:

„Не се отказва регистрация на марка, а регистрираната марка не се обявява за недействителна в съответствие с параграф 1, буква б), в) или г), ако преди датата на заявката за регистрация и след използването на марката тя е придобила отличителен характер. Наред с това всяка държава-членка може да предвиди, че настоящата разпоредба се прилага и когато отличителният характер е придобит след датата на заявката за регистрация или след датата на регистрацията.“

5.        Член 13 предвижда:

„Когато съществуват основания за отказ на регистрация или за отмяна или недействителност на марка само по отношение на част от стоките или услугите, за които марката е заявена или регистрирана, отказът на регистрация, отмяната или недействителността засягат само тези стоки или услуги.“

6.        Директивата оставя процедурата за регистрация да бъде уредена от държавите-членки (включително за тази цел от Бенелюкс).

 Еднообразен закон на Бенелюкс за марките

7.        В съответствие с Еднообразния закон на Бенелюкс за марките (наричан по-нататък „LBM“) заявките за регистрация на търговски марки в Бенелюкс се отправят до Benelux-Merkenbureau (Ведомство за марките на Бенелюкс, наричано по-нататък „BBM“(3)).

8.        Към момента на настъпване на фактите по делото(4) член 6bis, параграф 1, буква а) от LBM предвижда, че регистрацията трябва да се откаже, ако заявеният знак не представлява марка по смисъла на член 1, „по-специално поради липса на отличителен характер, както предвижда член 6 пето, В, точка 2 от Парижката конвенция“.

9.        В релевантната си в случая част този член от Парижката конвенция за закрила на индустриална собственост(5) гласи:

„В.   Фабричните или търговски марки, визирани от настоящия член, не могат да бъдат отказани при регистрацията или да бъдат обезсилени, освен в следните случаи:

[...]

(2)      Марките, лишени от всякакво отличие или пък съставени изключително от знаци или указания, които могат да служат в търговията за означаване вид, качество, количество, предназначение, стойност, произход на артикула, време на произвеждането му, или са станали обичайни в обикновения език, или постоянни и законни обичаи в търговията на страната, където се търси закрила.“

10.      Член 6bis, параграф 2 от LBM предвижда, че отказът на регистрация трябва да се отнася до знака, който съставя марката, в неговата цялост, но може да бъде ограничен до една или няколко от стоките, за които е предназначена марката.

11.      Член 6ter, параграф 1 от LBM предвижда, че заявителят може да подаде пред компетентния апелативен съд (Cour d’appel de Bruxelles [Апелативен съд Брюксел], пред Gerechtshof de La Haye [Окръжен съд Хага] или пред Cour d’appel de Luxembourg [Апелативен съд Люксембург]) жалба, за да получи съдебно нареждане за регистрация на заявената марка.

 Ницската спогодба

12.      Съгласно Директивата на регистрация подлежи марка за стоки или услуги. На практика заявките за марка за стока или за услуга се правят чрез препращане към класификацията, установена с Ницската спогодба относно Международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки(6) — международен договор, чието администриране е поето от Световната организация за интелектуална собственост.

13.      Ницската класификация, установена с тази спогодба, включва 45 наименования на класове, придружени с обяснителни записки, и азбучен списък на стоките и услугите с указание за класа, към който се отнася всяка конкретна стока или услуга. Наименованията на класовете описват много общо естеството на стоките или услугите, които се съдържат във всеки един от 34-те класа стоки или 11-те класа услуги. Обяснителните записки описват, когато е необходимо, по-подробно вида на стоката или услугата, включена в съответните класове. Азбучният списък съдържа около 10 000 указания относно стоките и 1 000 указания относно услугите.

14.      Компетентните ведомства на страните по Ницската спогодба са длъжни да посочват в официалните документи и публикации на регистрациите на марките номерата на класовете от класификацията, към които се отнасят стоките или услугите, за които марката е регистрирана(7).

15.      Кралство Белгия, Великото херцогство Люксембург и Кралство Нидерландия са страни по Ницската спогодба(8).

 Дело Vlaamse Toeristenbond

16.      От акта за препращане и от представените по настоящото дело становища следва, че препращащата юрисдикция не е убедена, че по-ранното решение на Съда в Бенелюкс по дело Benelux-Merkenbureau/Vlaamse Toeristenbond(9) съответства на практиката на Съда, като именно това обосновава препращането.

17.      По това дело жалбоподателят Vlaamse Toeristenbond иска регистрация на словната марка „LANGS VLAAMSE WEGEN“ за всички стоки и услуги от класове 16(10), 39(11) и 41(12) от Ницската спогодба(13). BBM отказва регистрация за трите класа по съображение, че марката е чисто описателна по отношение на тези стоки и услуги и следователно е лишена от отличителен характер.

18.      Vlaamse Toeristenbond обжалва пред Hof van Beroep (Апелативен съд Брюксел), като иска да се разпореди регистрацията на марката за всички заявени стоки и услуги или при условията на евентуалност да се определят стоките и услугите, за които марката трябва да се регистрира.

19.      Апелативният съд уважава частично жалбата и разпорежда на BBM да регистрира марката за стоки и услуги от два от трите заявени класа, като изключва някои стоки и услуги(14). Той постановява, че при преценката дали дадена марка подлежи на регистрация ВВM трябва да разгледа този въпрос не само по отношение на съответните класове като цяло, но и на всяка включена в тях стока или услуга.

20.      BBM е на мнение, че апелативният съд не може в съответствие с член 6ter от LBM да постанови частична регистрация за дадени стоки или услуги, ако ВВМ е отказало регистрация не за тези определени стоки или услуги, а за цял клас от стоки или услуги. BBM съответно обжалва пред белгийския Hof van Cassatie (Касационен съд), който сезира Съда в Бенелюкс с преюдициално запитване относно тълкуването на членове 6bis и 6ter от LBM.

21.      Съдът в Бенелюкс постановява, че в съответствие с тези членове апелативните съдилища в страните от Бенелюкс(15) са компетентни да се произнесат единствено по действителността на отказа на BBM да регистрира заявката. Това означава, че тези юрисдикции могат да вземат под внимание само фактите, въз основа на които BBM обосновава или следва да обоснове решението си. Следователно те не могат да разглеждат искания, които излизат извън рамките на това решение или не са били направени пред BBM. Съдът в Бенелюкс съответно постановява, че в съответствие с член 6bis и 6ter от LBM тези юрисдикции имат право да разпоредят регистрация на марка за определени стоки или услуги в рамките на клас само ако BBM се е произнесло по отношение на тези стоки или услуги, а не по отношение на класа като цяло.

22.      В съответствие с това решение Hof van Cassatie(16) отменя решението на Апелативния съд в Брюксел по съображение, че последният се позовава на факти, различни от тези, на които BBM е обосновало или е следвало да обоснове решението си.

 Производството по настоящото дело

23.      През април 2000 г. BVBA Management Training en Consultancy (наричано по-нататък „MT & C“) заявява за регистрация пред BBM словния знак „THE KITCHEN COMPANY“(17), като иска вписването му като марка за някои стоки от класове 11, 20 и 21 и някои услуги от класове 37 и 42 от Ницската спогодба. За всеки от споменатите класове са изброени конкретните стоки и услуги, за които се иска защита на марката(18).

24.      ВВM отказва регистрация на марката по съображение, че тя е само описателна по отношение на вида, качеството, произхода или предназначението на стоките и услугите от класове 11, 20, 21, 37 и 42, предоставяни от, за или във връзка с дружество, специализирано в областта на кухненското оборудване, и съответно не притежава отличителен характер. Препращащата юрисдикция отбелязва, че BBM не формулира извод поотделно за всяка една от заявените стоки и услуги, а решава, че заявеният знак е лишен от всякакъв отличителен характер по отношение на целия обхват на заявената защита.

25.      MT & C оспорва този отказ пред препращащата юрисдикция. То иска да се отмени обжалваното решение, както и да се задължи BBM да регистрира заявката по отношение на класове 11, 20, 21, 37 и 42. При условията на евентуалност то иска да се разпореди регистрация относно класовете, за които препращащата юрисдикция смята, че съществува отличителен характер.

26.      Препращащата юрисдикция приема, че словосъчетанието е лишено от отличителен характер по отношение на стоките и услугите от класове 11, 20, 37 и 42. Във връзка със стоките от клас 21, за които се иска защита, препращащата юрисдикция обаче смята, че марката е описателна, от гледна точка на естеството и предназначението на стоките, само по отношение на кухненските принадлежности. Що се отнася до другите стоки, в съзнанието на средния потребител словосъчетанието „The Kitchen Company“ не указва чрез спонтанна езикова асоциация предназначението на стоката(19). Препращащата юрисдикция заключава, че макар и да не е описателна, марката има отличителен характер по отношение на тези стоки.

27.      ВВM възразява пред препращащата юрисдикция относно този подход. То поддържа, че не може да се уважи евентуално искане на MT&C за регистрация на стоки и услуги, по отношение на които юрисдикцията смята, че марката притежава отличителен характер. Причината за това е, че MT & C е искало конкретно от BBM регистрация само за някои стоки и услуги, както и че в съответствие с решенията на Съда в Бенелюкс и на Белгийския касационен съд по дело Vlaamse Toeristenbond националният апелативен съд не може да се произнася по искания, които излизат извън рамките на решението на BBM, нито пък по искания, които не са направени пред BBM.

28.      Препращащата юрисдикция поставя въпроса дали тази съдебна практика съответства на решението на Съда по дело Koninklijke KPN Nederland [известно още като „Postkantoor“](20). По въпросното дело Съдът отсъжда: i) че преди да постанови окончателното си решение дали да регистрира марката(21), компетентният орган трябва да вземе под внимание всички релевантни факти и обстоятелства; ii) че юрисдикцията, сезирана с жалба срещу решение по заявка за регистрация на марка, трябва да вземе предвид всички релевантни факти и обстоятелства в рамките на правомощията си, както са определени от съответното национално законодателство(22), и iii) че когато се иска регистрация на марка във връзка с различни стоки или услуги, компетентният орган трябва да провери по отношение на всяка от тези стоки или услуги, че във връзка с марката не е налице никое от изброените в член 3, параграф 1 от директивата основания за отказ, като може да достигне до различни изводи в зависимост от разглежданите стоки или услуги(23).

29.      Препращащата юрисдикция смята, че от решението по дело Koninklijke KPN Nederland следва, че компетентният орган в областта на марките трябва да провери заявката за регистрация по отношение на всяка от стоките или услугите, за които се иска защита, и може да достигне до различни изводи по отношение на всяка от тях. В подобни случаи временното решение за отказ, а при необходимост и окончателното решение, трябва да посочват това.

30.      Тя също така смята, че „релевантните факти и обстоятелства“ може да се променят в периода между момента, в който компетентният орган в областта на марките постановява решението си, и момента, в който юрисдикцията се произнася по жалбата срещу това решение.

31.      По настоящото дело BBM не формулира окончателен извод във връзка с всяка една от отделните стоки и услуги. То просто посочва по общ начин, че заявеният за регистрация знак е лишен от отличителен характер.

32.      Според препращащата юрисдикция подобен подход може да доведе до това юрисдикцията, която трябва да се произнесе по жалба срещу решението, да не може да вземе предвид, според националното законодателство, всички релевантни факти и обстоятелства, както се изисква от решението по дело „Postkantoor“. Това е така, тъй като „релевантен факт“ при проверката на марката може да се окаже обстоятелството, че по отношение на една стока не съществуват никакви основания за отказ, докато за други стоки, предмет на заявката, такива основания са налице. Когато липсват окончателни изводи за всяка стока или услуга поотделно, юрисдикцията, пред която се обжалва, не може да упражни правомощията си, когато: i) националното законодателство предвижда, че тя да може да се произнесе само в рамките на въпросите, повдигнати пред компетентния орган в областта на марките, и на решението на последния и ii) когато нито заявката за регистрация, нито решението се отнасят до отделни стоки или услуги.

33.      Препращащата юрисдикция следователно спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси във връзка с член 3 от директивата:

„1)      Длъжен ли е компетентният орган в областта на марките, след като приключи проверката на всички факти и обстоятелства от значение за дадено абсолютно основание за отказ, да изложи в своето временно и в своето окончателно решение относно заявката за регистрация на марка отделен извод за всяка една от стоките и услугите, за които е поискана защита на марката?

2)      В случай на жалба срещу решението на компетентния орган в областта на марките, може ли релевантните факти и обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид от съответната юрисдикция, да бъдат различни поради изтеклия период от време между двете решения или въпросната юрисдикция е длъжна да вземе предвид само фактите и обстоятелствата към момента на приемане на решението от компетентния орган в областта на марките?

3)      Тълкуването, което Съдът дава в решението по дело „Postkantoor“, посочено по-горе, създава ли пречка за това национални норми, уреждащи компетентността на споменатата юрисдикция, да се тълкуват в смисъл, че не позволяват на същата да вземе предвид релевантни факти и обстоятелства, които са претърпели промяна, или да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка стока и услуга поотделно?“

34.      Становища представят BBM, германското правителство и Комисията. Не е искано насрочване на съдебно заседание и такова не е проведено.

 По първия въпрос

35.      С първия си въпрос препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3 от директивата изисква решението(24), с което компетентният орган в областта на марките отказва регистрация, като се позовава на абсолютно основание за отказ, да съдържа поотделно изводи за всяка от стоките и услугите, за които се иска защитата на марката.

36.      BBM поддържа, че на първия въпрос следва да се даде отрицателен отговор, докато германското правителство заема противното становище. Позицията на Комисията е по-нюансирана, но като цяло се доближава до тази на BBM.

37.      Германското правителство се позовава на решението по дело „Postkantoor“(25), а именно: i) тъй като регистрацията на марка винаги се иска за стоки или услуги, определени в заявката, въпросът дали регистрацията може да се откаже на някое от абсолютните основания за отказ по член 3 от Директивата трябва да се прецени въз основа на фактите във връзка с тези стоки или услуги(26) и ii) когато регистрацията на марка се иска за различни стоки или услуги, проверката трябва да се извърши във връзка с всяка от тези стоки или услуги и може да доведе до различни изводи, в зависимост от въпросните стоки или услуги(27). То се позовава също така на член 13 от директивата, който предвижда, че когато съществуват основания за отказ на регистрация или за отмяна или недействителност на марка само по отношение на част от стоките или услугите, за които марката е заявена или регистрирана, отказът на регистрация, отмяната или недействителността засягат само тези стоки или услуги.

38.      Със сигурност бих се съгласила, че когато се иска регистрация на марка за различни стоки или услуги, проверката трябва да се извърши във връзка с всяка от тези стоки или услуги. Как иначе компетентният орган в областта на марките би могъл да определи стоките или услугите, по отношение на които марката може да бъде надлежно регистрирана, и така да осигури съответствие с член 13 от директивата? По-общо казано, подобен подход следва от изискването компетентният орган в областта на марките да извършва „стриктна и пълна проверка, за да се избегне неправилната регистрация на марки“(28).

39.      Същевременно не смятам, че от това задължително следва, че решението, с което компетентният орган в областта на марките отказва регистрацията на марка въз основа на абсолютно основание за отказ, трябва да съдържа отделен извод за всяка от стоките или услугите. Когато на това основание е отказана регистрация на цяла група или категория от стоки или услуги, достатъчно е решението, било то временно или окончателно, да съдържа и обяснява по подобаващ начин защо групата или категорията като такива не може да се регистрират.

40.      Както правилно изтъква Комисията, практиката на Съда изисква наличието на правно средство за съдебна защита срещу всяко решение, с което национален орган отказва признато от общностния правен ред право. Ефективният съдебен контрол трябва да обхваща и законосъобразността на мотивите на обжалваното решение. Това най-общо предполага съдът, към който е отнесен въпросът, да може да изисква от компетентния орган да изложи мотивите си(29). Следователно националният орган с компетентност в областта на марките е длъжен да мотивира решението си, когато отказва регистрацията на марка. Съгласно постоянната съдебна практика, която Съдът прилага също така в областта на марките, изложените мотиви трябва да представят ясно и недвусмислено съображенията на институцията, предприела въпросната мярка по начин, който да позволи на заинтересованите лица да установят причините за взетата мярка и да дадат възможност на компетентната юрисдикция да упражни контрол. Не е необходимо обаче в мотивите да се посочват всички релевантни фактически и правни положения, тъй като въпросът дали мотивите са достатъчни трябва да се прецени не само във връзка със съдържанието им, но и съобразно контекста им, както и съвкупността от правни норми, които уреждат съответната област(30).

41.      Поради тази причина не е необходимо националният орган с компетентност в областта на марките да обосновава отказа на регистрация за всяка отделна стока или услуга. Макар да е длъжен да мотивира решението си по отношение на всички тези стоки и услуги, той все пак по принцип може да използва обща мотивация, ако смята, че тази мотивация се отнася до всички стоки и услуги, взети заедно като част от групата. На практика невинаги е полезно да се излагат отделни мотиви за всяка стока или услуга.

42.      Предимството на този подход е, че е функционален, като това предимство не следва да бъде преувеличавано. ВВМ отбелязва, че всяка година в Бенелюкс се подават 35 000 заявки за марки, като повечето от тях са за няколко класа стоки и услуги и съдържат дълго изброяване на стоки и услуги от класовете, за които се иска регистрацията(31). Единственият работещ метод за проверка е компетентният орган в областта на марките на първо място да прегрупира заявените стоки спрямо основните стоки и услуги. Естествената връзка между така групираните стоки и услуги би следвало да е очевидна за съответните потребители(32). Същественото е компетентният орган в областта на марките ясно да отбележи в решението си защо смята, че във връзка с тази категория от стоки или услуги е налице абсолютно основание за отказ. Когато той съобщи решението си (независимо дали то е временно или окончателно) на заявителя, последният има право, ако желае, да посочи и да докаже, че основанието за отказ не се прилага за определени стоки и услуги от стоките и услугите, за които е заявена марката(33). По този начин съдебният контрол върху решението във връзка с тези стоки и услуги ще бъде ефективен.

43.      По настоящото дело заявката се отнася до стоки от три класа и до услуги от два класа. Може да се приеме, че заявката се отнася до 32 вида стоки и 13 вида услуги(34). BBM смята, че марката не може да бъде надлежно регистрирана за който и да е от тези класове стоки и услуги, и то поради едно и също абсолютно основание за отказ. Разбира се, неговото решение трябва ясно да обяснява във връзка с всеки от класовете защо смята, че това абсолютно основание за отказ се отнася до всички стоки и/или услуги от класа, за който се иска регистрацията. Въпреки това според мен изглежда явно непропорционално общностното право да изисква в подобни случаи националните органи с компетентност в областта на марките да мотивират отказа си на регистрация във връзка с всяка стока и услуга.

44.      Поради тази причина при отговора на първия въпрос стигам до извода, че компетентният орган в областта на марките, който отказва регистрация на марката, не е длъжен да изложи в решението си отделен извод във връзка с всяка от стоките и услугите, за които се иска защита. Достатъчно е от решението да е видно защо се отказва регистрация за определени категории от стоки и услуги, към които принадлежат отделните стоки или услуги.

 По втория въпрос и първата част от третия въпрос

45.      С втория си въпрос препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3 от директивата трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикция, сезирана с жалба срещу решение на компетентен орган в областта на марките, с което се отказва регистрация на марка, трябва да вземе предвид само фактите и обстоятелствата, известни към момента на вземане на решението от посочения орган, или дали този член позволява на въпросната юрисдикция да вземе предвид фактите и обстоятелствата, настъпили след приемането на решението. С първата част от третия въпрос препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали съответстват на член 3 от директивата национални правни норми, които не позволяват на юрисдикцията, сезирана с жалба срещу решение на компетентен орган в областта на марките, да вземе предвид всяка промяна в релевантните факти и обстоятелства.

46.      Тези два въпроса са двете страни на един и същи проблем. С първия се иска да се установи дали в светлината на член 3 сезираната с жалба юрисдикция може да вземе предвид последващи факти и обстоятелства. С втория се иска да се установи дали в тази връзка въпросната юрисдикция може да бъде възпрепятствана от националното законодателство да вземе предвид последващи факти и обстоятелства. Поради тази причина предлагам те да се разгледат заедно.

47.      ВВМ смята, че и двата въпроса са недопустими, тъй като актът за препращане не дава никакво основание да се предположи, че всъщност има някаква „промяна“ в „релевантните факти и обстоятелства“.

48.      От акта за препращане следва, че „промяната“, която има предвид националният съд при формулирането на тези въпроси, е разликата между становищата, от една страна, на компетентния орган в областта на марките, чието решение се обжалва, а от друга страна — на юрисдикцията, сезирана с жалба срещу това решение.

49.      За мен не е очевидно, че такава разлика следва да се определи като промяна в релевантните „факти или обстоятелства“. По-скоро става въпрос за правен въпрос, тъй като „становището“ е резултат от подвеждането на (установените) конкретни факти под правната норма. Още повече, че решението по дело „Postkantoor“, което, както изглежда, е в основата на тези въпроси, очевидно има предвид „факти“ в по-общия смисъл на това понятие(35). Същевременно въпросите са поставени по общ начин и смятам, че е възможно да им се отговори също така общо.

50.      Във всеки случай не смятам, че въпросите следва да се приемат за недопустими, по съображение че според една от страните по спора в главното производство те се основават на погрешно презюмиране от страна на препращащата юрисдикция. Постоянна съдебна практика е, че по принцип(36) само националните юрисдикции, които са сезирани със спора и трябва да поемат отговорността за последващото му съдебно решаване, могат да преценят — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да могат да постановят решението си, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда(37).

51.      При условията на евентуалност BBM възразява, че член 3 от директивата не може да даде отговор на втория въпрос. Струва ми се, че това възражение не може да бъде поддържано. Решението на Съда по дело „Postkantoor“, което повдига поставените в конкретния случай въпроси, е тълкуване на член 3.

52.      Германското правителство поддържа, че видно от член 3, параграф 3, второ изречение, директивата не предвижда изчерпателни правила за обхвата на съдебния контрол върху решенията на компетентните органи в областта на марките. Следователно националното право трябва да определи дали може или трябва да се вземат предвид факти и обстоятелства, които са настъпили или са станали известни след регистрацията. Комисията заема подобна позиция.

53.      Както отбелязва Комисията, в решението по дело „Postkantoor“ Съдът подчертава, че преди да приеме окончателно решение по отношение на заявка за регистрация на марка, компетентният орган следва да вземе предвид всички релевантни факти и обстоятелства(38). Юрисдикцията, сезирана с жалба срещу такова решение, „трябва също да вземе предвид всички релевантни факти и обстоятелства в рамките на своята компетентност, както е установена от приложимата национална правна уредба“(39). При такива спорове съдът трябва да осъществи контрол за законосъобразност на дадено решение на компетентния орган в областта на марките. Това решение (очевидно) е можело да бъде прието единствено въз основа на установените към момента на приемането му факти. Поради тази причина по мое мнение е напълно приемливо национална правна уредба да забранява на съда да отменя решение въз основа на последващи факти. Всъщност това съответства на практиката на много съдебни органи при осъществяването на съдебен контрол върху решения. Общностното право също признава този принцип(40).

54.      Освен това в специфичния контекст на съдебния контрол върху решенията на компетентния орган на Общността в областта на марките(41) Съдът неотдавна потвърди, че „Първоинстанционният съд може да отмени или измени обжалваното решение само ако към момента на постановяването му то е било опорочено поради наличие на [предвидено] основание за отмяна или за изменение, [но] не може ... да отмени или измени това решение на основания, възникнали след постановяването му“(42).

55.      По тази причина заключавам, че отговорът на поставения втори въпрос и на първата част от третия въпрос следва да бъде, че: i) националното законодателство следва да определи дали юрисдикция, сезирана с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, с което се отказва регистрация на марката, може да вземе предвид фактите и обстоятелствата, които са настъпили след постановяването на това решение, и ii) национална правна уредба, която забранява на съда, сезиран с жалба срещу такова решение, да вземе предвид тези факти и обстоятелства, съответства на член 3 от директивата.

 По втората част от третия въпрос

56.      С втората част от третия си въпрос препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали съответства на член 3 от директивата национална правна уредба, която забранява на съда, сезиран с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка от стоките и от услугите поотделно.

57.      Според BBM, доколкото въпросът се отнася до компетентността на юрисдикцията да се произнесе относно отличителния характер на марката „за всяка от стоките и от услугите сами по себе си“, на този въпрос вече е отговорено по повод на първия въпрос. Доколкото предполага възможно противоречие между решението по дело „Postkantoor“ и тълкуването на „националните норми, уреждащи компетентността на юрисдикцията“, въпросът бил лишен от фактическа основа. В това решение Съдът изрично постановява, че компетентността на сезираната с жалба юрисдикция се упражнява „така както е установена от приложимата национална правна уредба“. Националното законодателство може следователно да ограничи компетентността на националните юрисдикции.

58.      Германското правителство поддържа, обратно, че национални правни норми не може да ограничат съдебния контрол по отношение на преценката на отличителния характер на марката, извършена поотделно за всяка стока или услуга. Според даденото тълкуване с решението по дело „Postkantoor“ в това отношение директивата давала на националните органи с компетентност в областта на марките задължителни указания относно техните решения. Юрисдикциите, на които според вътрешното право е възложено да проверяват само законосъобразността на въпросното решение, трябва да проверят дали задължителните указания са приложени и следователно могат и трябва по принцип да се произнесат поотделно за отделните класове.

59.      Комисията най-напред се позовава на решение на Съда в Бенелюкс по дело Vlaamse Toeristenbond(43). Тя отбелязва, че една от фактическите разлики между това дело и настоящото е, че Vlaamse Toeristenbond иска регистрация за няколко цели класа от Ницската спогодба. За разлика от това, по настоящото дело MT & C иска регистрация за някои, но не всички стоки и услуги от определени класове.

60.      След това Комисията разглежда доводите за и против тезата, че член 3 от директивата не допуска национални правни норми, които забраняват на съда, сезиран с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка от стоките и от услугите поотделно. Тя прави извода, че член 3 допуска такива правни норми главно по съображение, че директивата изрично дава голяма свобода на държавите-членки за уреждане на техните процедури в областта на марките. Освен това Комисията отбелязва, че според процедурата на Бенелюкс, ако пред BBM заявителят изрази интерес от регистрация за по-малко стоки и/или услуги от заявените в главната заявка, то BBM трябва да разгледа това искане и тогава заявителят може да иска частична регистрация пред юрисдикцията, сезирана с жалба срещу отказ на регистрация. На практика Комисията все пак смята, че правото на Бенелюкс съответства на член 13 от директивата.

61.      Аз съм съгласна с този подход.

62.      Както става ясно от трето съображение от директивата, тя не цели всеобхватно сближаване. Според пето съображение „държавите-членки също остават свободни да установят процесуални разпоредби във връзка с регистрацията“ на марките. В съответствие с тази свобода би била национална система, която разрешава частична регистрация (в смисъл на регистрация на марка, заявена само за някои от въпросните стоки или услуги), когато заявителят я иска при условията на евентуалност в рамките на заявката за пълна регистрация, подадена пред компетентния орган в областта на марките.

63.      Тази свобода е само илюстрация на по-общия принцип, утвърден от Съда, че „при липса на общностна правна уредба по отношение на дадена област, във вътрешния правен ред на всяка държава-членка трябва да се приемат процесуални правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от общностното право“(44) (при условие, разбира се, че принципите на равностойност и ефективност са спазени). В конкретния случай във връзка с търговските марки Съдът отбелязва в решението по дело „Postkantoor“ „че юрисдикцията, сезирана с жалба срещу решение относно заявка за регистрация на марка, също трябва да вземе предвид всички релевантни факти и обстоятелства в рамките на своята компетентност, както е установена от приложимата национална правна уредба“(45).

64.      Струва ми се, че национална правна уредба, която забранява на съда, сезиран с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка от стоките и от услугите поотделно, напълно съответства на посочената съдебна практика. Не ми изглежда неразумно или неоправдано обременително за заявителя, който желае да запази правото си да иска частична регистрация на марка, да уточни това в заявката си за регистрация. Именно на този етап заявителят най-добре може да прецени търговските си интереси (в действителност заявката за регистрация е вероятно резултат от тази преценка) и да реши дали, ако е отказана пълна регистрация на марката, би се задоволил с частична регистрация на по-малко стоки или услуги или би предпочел да подаде нова заявка за различна марка за повече стоки или услуги.

65.      Интересът от процесуална ефективност също ми се струва най-добре защитен, ако въпросът за пълна или частична регистрация се прецени към момента на подаване на заявката за регистрация. Националният орган с компетентност в областта на марките със сигурност може по-добре да направи първоначална преценка по този въпрос, отколкото юрисдикцията, сезирана с жалба срещу негово решение.

66.      Комисията смята, че основният довод против горната теза е член 13 от директивата, който предвижда, че отказът на регистрация не може да се отнася до стоки, различни от тези, за които има основания за отказ.

67.      Тази разпоредба трябва все пак да се тълкува във връзка с общата систематика на директивата, и по-специално с правомощията, които тя предоставя на държавите-членки да установят процесуалните разпоредби. Струва ми се, че смисълът на член 13 е отразен точно, при условие че националната правна уредба гарантира възможността на заявителите в заявката си да искат, при условията на евентуалност, частична регистрация.

68.      Това тълкуване, по мое мнение, съответства и на решението на Съда по дело „Postkantoor“, според което „когато регистрацията на марка е заявена във връзка с цял клас ... компетентният орган може в приложение на член 13 от директивата да регистрира марката само по отношение на някои от стоките и услугите, принадлежащи към този клас...“(46). Съдът се позовава на член 13 като основание за предоставяне на това (дискреционно) правомощие на компетентния орган в областта на марките. Въпреки това не следва, че член 13 налага материалноправно задължение за посочения орган да извършва частична регистрация ex officio във всички случаи. Поради това не е налице противоречие с член 13, ако национални процесуални разпоредби изискват от заявителя, който иска компетентният орган в областта на марките да разгледа частична регистрация, да уточни това в заявката си. Напротив, подобни разпоредби насърчават процесуалната ефективност, те са по-гъвкави в контекста на цялата процедура и не правят невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, произтичащи от общностното право.

69.      От преписката по делото следва, че MT & C не прави евентуално искане за регистрация нито в първоначалната си заявка пред ВВM, нито при обжалването на окончателното решение на BBM. Следователно MT & C не се възползва от нито една от двете възможности, които системата на Бенелюкс предлага в рамките на производството от две фази — временна и окончателна — за да направи заявка за частична регистрация при условията на евентуалност. Едва пред сезирания с жалбата съд е направена евентуална заявка. Не виждам основателна причина, поради която MT & C (или който и да било друг заявител) да не може да подаде евентуална заявка (в съответствие с националните процесуални правила) при разглеждането на заявката му от компетентния орган в областта на марките.

70.      Следователно заключавам, че когато национална юрисдикция е сезирана с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, с което се отказва регистрация на марката, национални процесуални разпоредби, които забраняват юрисдикцията да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка от стоките и от услугите поотделно, не противоречат на член 3 от директивата, при условие че тези разпоредби предоставят на заявителя действителна възможност да иска частична регистрация на марката (а именно регистрация във връзка само с някои от стоките и/или услугите по главната заявка) в заявката му пред компетентния орган в областта на марките.

 Заключение

71.      С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Hof van Beroep Brussel въпроси по следния начин:

1)      Първа директива 89/104/ЕИО от 21 декември 1988 година за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките не изисква компетентният орган в областта на марките, който отказва регистрация на марката, да изложи в своето решение изводите, до които е стигнал по отношение на всяка от стоките и услугите, за които се иска защитата на марката. Достатъчно е от решението да става ясно защо регистрацията е отказана за определени категории стоки и услуги.

2)      Първа директива 89/104 предоставя на националното законодателство да определи дали съдът, сезиран с жалба срещу решение на компетентния орган в областта на марките, с което се отказва регистрация, може да вземе предвид фактите и обстоятелствата, които са настъпили след приемането на това решение от посочения орган.

3)      Национална правна уредба, която забранява на съда, сезиран с жалба срещу такова решение, i) да вземе предвид фактите и обстоятелствата, които са настъпили след приемането на това решение от компетентния орган в областта на марките, и ii) да се произнесе относно отличителния характер на марката за всяка от стоките и от услугите поотделно, съответства на Първа директива 89/104, при условие че тази правна уредба предоставя на заявителя действителна възможност да иска частична регистрация на марка (а именно регистрация във връзка само с някои стоки и/или услуги по главната заявка) в заявката му пред компетентния орган в областта на марките.

1 – Език на оригиналния текст: английски.

2 – Първа директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно марките (ОВ L 40, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език за 2007 г., глава 17, том 1, стр. 92).

3 – Директивата за марките се прилага по-специално спрямо търговски марки, които подлежат на регистрация или на заявяване за регистрация във Ведомството за марките на Бенелюкс — член 1.

4 – Изглежда член 6bis, параграф 1 впоследствие е изменен (с действие от 2004 г.) и понастоящем се доближава до съдържанието на член 3, параграф 1, букви а)—г) от Директивата за марките.

5 – Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост от 20 март 1883 г., ревизирана и изменена.

6 – Ницска спогодба относно Международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г., ревизирана и изменена.

7 – Член 2, параграф 3 от Ницската спогодба.

8 – Както и всички държави-членки, с изключение на Република Кипър и Република Малта (които обаче прилагат Ницската класификация).

9 – Дело A 2002/2, Решение на Съда в Бенелюкс от 15 декември 2003 г.

10 – „Хартия, картон и стоки, изработени от тези материали, които не са включени в останалите класове; печатни материали; материали за подвързване; фотографии; канцеларски материали; лепила за канцеларски материали или с домашно приложение; материали за художници; четки за боядисване; пишещи машини и офис оборудване (без мебели); образователни и учителски материали (без апаратите); пластмасови материали за пакетиране (които не са включени в останалите класове); лети печатарски шрифтове; печатарски блокове.“

11 – „Транспорт; опаковане и съхраняване на стоки; организиране на пътувания.“

12 – „Образование; обучение; развлечение; спортна и културна дейност.“

13 – В интерес на точността, класовете са по-скоро част от класификацията, отколкото от Спогодбата, но Съдът обикновено се позовава на класовете от Спогодбата.

14 – Решение от 16 май 2000 г. (1998/AR/1599).

15 – Вж. точка 11 по-горе.

16 – Решение на Hof van Cassatie от 13 май 2004 г. по дело № C.00.0472.N.

17 – Интересно е да се отбележи, че предложената марка се състои от словосъчетание на английски език, въпреки че същият не е сред официалните езици на територията, за която се иска регистрация. Препращащата юрисдикция отбелязва: „Нито словосъчетанието, нито отделните му съставни части принадлежат към един от езиците на територията на Бенелюкс, основно използвани от местните потребители, към които е насочена марката; нито пък се използват в говоримия език за обозначаване на стоки и услуги за целите на член 3, параграф 1, буква в) от директивата. Въпреки това трябва да се допусне, че английският език е навлязъл достатъчно в езиковите общности на територията на Бенелюкс, за да може съответният потребител, като чуе въпросните думи поотделно или в съчетание, да разпознае, че са английски, въпреки че този език не се използва особено в контекста на стоките и услугите от посочените класове“. Този анализ отразява възприетия от генералния адвокат Jacobs и от Съда подход в Решение от 9 март 2006 г. по дело Matratzen Concord (C‑421/04, Recueil, стр. I‑2303), а също и от мен в заключението ми от 30 март 2006 г. по дело Bovemij Verzekeringen (C‑108/05).

18 – „(11) пещи с командни пултове, електрически котлони, хладилници, микровълнови фурни, хладилни кутии, хладилници за дълбоко замразяване, котли, електрически фритюрници, пещи, вградени скари, абсорбатори, кухненски мивки, арматурни артикули; (20) дървена и пластмасова кухненска мебел, кухненски столове, кухненски работни повърхности от дърво, пластмаса, гранит, естествен камък или облицовани с плочки; (21) кухненски принадлежности и домакинско и кухненско обзавеждане от стъкло, порцелан, неблагородни метали, пластмаса и керамика; (37) поставяне и сглобяване на кухненска мебел и уреди, поддръжка и ремонтни дейности; (42) консултиране във връзка с употребата, същността и приложимостта на кухненските уреди, проектиране и консултиране във връзка с монтиране на кухни и вградени уреди, включително по време на покупката.“

19 – А именно кухненски принадлежности и кухненско и домакинско обзавеждане от стъкло, порцелан, неблагородни метали, пластмаса и керамика.

20 – Дело C‑363/99, Recueil, стр. I‑1619.

21 – Точка 36 от решението

22 – Точка 36 от решението.

23 – Точка 73 от решението.

24 – Първият въпрос съдържа понятията „временно решение“ и „окончателно решение“, с които се отказва регистрация като резултат от приложената от BBM процедура. Въпреки това процедурите може да се различават в различните държави-членки и установените от Съда общи принципи трябва да се прилагат еднакво и за процедурите, които предвиждат само едно решение на националния орган с компетентност в областта на марките.

25 – Посочено в бележка под линия 20.

26 – Дело „Postkantoor“, точка 31 и сл.

27 – Решение по дело „Postkantoor“, точка 73.

28 – Решение от 6 май 2003 г. по дело Libertel (C‑104/01, Recueil, стр. I‑3793, точка 59).

29 – Решение по дело Heylens (222/86, Recueil, стр. 4097, точки 14 и 15).

30 – Решение от 21 октомври 2004 г. по дело KWS Saat/СХВП (C‑447/02 P, Recueil, стр. I‑10107, точка 65).

31 – Ницската спогодба включва 45 категории, които покриват повече от 11 000 отделни стоки и услуги.

32 – Това прегрупиране най-общо следва категоризацията, използвана в заявката за марка, която от своя страна се основава на Ницската класификация.

33 – Конкретната процедура зависи, разбира се, от националната правна уредба.

34 – В зависимост от това как се отчитат различните видове прегрупиране.

35 – Вж. точки 20—37.

36 – Съществуват някои изключения от това общо правило, но нито едно от тях не е изтъкнато от ВВM.

37 – Вж. например Решение от 27 октомври 1993 г. по дело Enderby (C‑127/92, Recueil, стр. I‑5535, точка 10).

38 – Точка 35.

39 – Точка 36.

40 – Вж. Решение от 26 септември 1996 г. по дело Франция/Комисия (C‑241/94, Recueil, стр. I‑4551, точка 33).

41 – Служба за хармонизация във вътрешния пазар (марки и дизайни).

42 – Вж. Решение от 11 май 2006 г. по дело Sunrider/СХВП (C‑416/04 P, Recueil, стр. I‑4237, точка 55).

43 – Посочено в бележка под линия 9. Вж. точки 16—22 по-горе.

44 – Решение от 6 декември 2001 г. по дело Clean Car Autoservice (C‑472/99, Recueil, стр. I‑9687, точка 28 и цитираната съдебна практика).

45 – Точка 36; курсивът е мой.

46 – Точка 113.

Full & Egal Universal Law Academy