EUR-Lex -  62005CC0266 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н GEELHOED

представено на 22 юни 2006 година(1)

Дело C‑266/05 P

José Maria Sison/Съвет

(Обжалване на Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 26 април 2005 г. по дело Sison/Съвет (съединени дела T‑110/03, T‑150/03 и T‑405/03), с което Първоинстанционният съд отхвърля жалба за отмяна на решение на Съвета за отказ за достъп на жалбоподателя до определени документи, на които се основава Решение 2002/848/ЕО на Съвета за прилагане на член 2, параграф 3 от Регламент (EО) № 2580/2001 относно специалните ограничителни мерки за борба с тероризма, насочени срещу определени лица и образувания, и за отмяна на Решение 2002/460/ЕО)

I –    Въведение

1.        С Решение от 26 април 2005 г. по съединени дела T‑110/03, T‑150/03 и T‑405/03 José Maria Sison/Съвет(2) Първоинстанционният съд отхвърля искането на жалбоподателя за отмяна на три решения на Съвета за отказ за достъп до документи, на които се основава решението на Съвета да бъде включен в списъка на лицата, обект на специални ограничителни мерки за борба с тероризма, както предвижда член 2, параграф 3 от Регламент (EО) № 2580/2001(3). С настоящата жалба жалбоподателят иска отмяна на решението на Първоинстанционния съд.

2.        Успоредно с това жалбоподателят подава жалба по член 230 EО за частична отмяна на Решение 2002/974 на Съвета, което запазва неговото име в списъка с лица, чиито активи се замразяват съгласно Регламент № 2580/2001. В рамките на този процес той иска и да се установи недействителността на Регламент № 2580/2001 в съответствие с член 241 ЕО и да получи обезщетение на основание членове 235 ЕО и 288 EО. Това дело е вписано под номер T‑47/03 и понастоящем е висящо пред Първоинстанционния съд(4).

II – Приложими разпоредби

3.        Член 2, параграфи 1 и 3—6 от Регламент (ЕО) № 1049/2001 относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията(5) очертава приложното поле на регламента ratione personae и ratione materiae със следната формулировка:

„1. Всеки гражданин на Съюза и всяко физическо или юридическо лице, пребиваващо или чието седалище според учредителния акт е в държава-членка, има право на достъп до документите на институциите, при условие че са спазени принципите, условията и ограниченията, определени в настоящия регламент.

[...]

3. Настоящият регламент се прилага за всички документи, държани от институцията, т.е. които са изготвени или получени от нея и са нейно притежание, във всички области на дейност на Европейския съюз.

4. Без да се засягат членове 4 и 9, документите се предоставят за достъп на обществеността било въз основа на писмено заявление, било пряко в електронна форма или чрез използването на регистър. По-конкретно документи, изготвени или получени в хода на законодателна процедура, са пряко достъпни в съответствие с член 12.

5. Документи, квалифицирани като чувствителни съгласно определението в член 9, параграф 1, са предмет на специална обработка в съответствие с този член.

6. Настоящият регламент не засяга правата на публичен достъп до документи, притежание [другаде в текста: „държани от“] на институциите, които евентуално са на базата на инструменти на международното право или актове на тези институции, към които се прилагат тези данни.“

4.        В член 4 от Регламент № 1049/2001 са посочени изключения от правото на достъп до документи, държани от общностните институции. Релевантни за настоящото дело са следните параграфи от тази разпоредба:

„1. Институциите отказват достъп до документи в случаите, когато оповестяването им засяга защитата на:

а) обществения интерес по отношение на:

–        обществената сигурност,

–        [...]

–        международните отношения,

–        [...]

[…]

2. Институциите отказват достъп до документи в случаите, когато оповестяването би засегнало защитата на:

–        търговските интереси на физическо или юридическо лице, включително по отношение на интелектуалната собственост,

–        съдебните процедури и правни становища,

–        целите на дейности по инспектиране, разследване и одит,

освен ако по-висш обществен интерес не диктува оповестяването на посочения документ.

3. Достъпът до документ, изготвен от дадена институция за вътрешно ползване или получен от институция и третиращ въпрос, по който тя все още не е взела решение, се отказва в случаите, когато оповестяването на документа би засегнало сериозно процеса на вземане на решение на тази институция, освен ако по-висш обществен интерес не диктува оповестяването на посочения документ.

Достъпът до документ, съдържащ становища, които са за вътрешно ползване, като част от предварителни обсъждания и консултации на въпросната институция, се отказва, дори и след вземането на решение, когато разпространението на документа би засегнало сериозно процеса на вземане на решения от институцията, освен ако по-висш обществен интерес не диктува оповестяването на посочения документ.

[…]

5. Една държава-членка може да поиска от институция да не оповестява документ, издаден от тази държава, без да има предварителното ѝ съгласие.

6. Ако само част от искания документ е обект на едно или няколко от горепосочените изключения, останалите части на документа се разпространяват [другаде в текста: „се оповестяват“].

[...]“

5.        Член 9 от Регламент № 1049/2001 съдържа следните разпоредби относно обработката на чувствителни документи:

„1. Чувствителни документи са документите, издадени от институции или създадени от тях агенции, от държавите-членки, от трети страни или от международни организации, класифицирани като „TRÈS SECRET/TOP SECRET“, „SECRET“ или „CONFIDENTIEL“ в съответствие с правилата на съответната институция, които защитават основните интереси на Европейския съюз или на една или няколко от тези държави-членки в областите, уредени с член 4, параграф 1, буква а), конкретно по отношение на обществената сигурност, отбраната и военните въпроси.

[...]

3. Чувствителните документи се вписват в регистъра или се предоставят, при условие че има съгласие на органа, който ги е издал.

4. Всяко решение на определена институция да откаже достъп до чувствителен документ се основава на мотиви, които не нарушават интересите, чиято защита е предвидена в член 4.

[…]“

III – Обстоятелства

6.        Предхождащите спора обстоятелства са обобщени от Първоинстанционния съд в точки 2—7 от обжалваното решение, както следва:

„2.       На 28 октомври 2002 г. Съветът на Европейския съюз приема Решение 2002/848/ЕО за прилагане на член 2, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 2580/2001 относно специалните ограничителни мерки за борба с тероризма, насочени срещу определени лица и образувания и за отмяна на Решение 2002/460/ЕО (ОВ L 295, стр. 12). Това решение включва жалбоподателя в списъка на лицата, спрямо които се прилага установеното с този регламент замразяване на средства и финансови активи (наричан по-нататък „спорния списък“). Този списък е актуализиран по-конкретно с Решение 2002/974/ЕО на Съвета от 12 декември 2002 година (ОВ L 337, стр. 85) и Решение 2003/480/ЕО на Съвета от 27 юни 2003 година (ОВ L 160, стр. 81), които отменят предишните решения и въвеждат нов списък. При всеки от тези случаи името на жалбоподателя се запазва в списъка.

3.       В съответствие с Регламент № 1049/2001 с потвърдително заявление от 11 декември 2002 г. жалбоподателят иска достъп до документите, въз основа на които Съвета е приел Решение 2002/848/ЕО, и разкриване на държавите, които са предоставили определени документи в този смисъл. С потвърдително заявление от 3 февруари 2003 г. жалбоподателят иска достъп до всички нови документи, накарали Съвета да приеме Решение 2002/974, с което името на жалбоподателя се запазва в спорния списък, и разкриване на държавите, които са предоставили определени документи в този смисъл. С потвърдително заявление от 5 септември 2003 г. жалбоподателят иска по-специално достъп до доклад 11 311/03 EXT 1 CRS/CRP на Комитета на постоянните представители (Coreper) във връзка с Решение 2003/480, както и до всички документи, представени на Съвета преди приемането на Решение 2003/480 и обосноваващи включването и запазването на името на жалбоподателя в спорния списък.

4.       По всяко от тези заявления Съветът отказва достъп, дори частичен, съответно с потвърдителни решения от 21 януари 2003 г., 27 февруари 2003 г. и от 2 октомври 2003 г., (наричани съответно „първото решение за отказ“, „второто решение за отказ“ и „третото решение за отказ“).

5.      Във връзка с първото и второто решение за отказ Съветът посочва, че информацията, довела до приемането на решенията за съставяне на спорния списък, се съдържа съответно в обобщените доклади от процедурите на Coreper от 23 октомври 2002 г. (13 441/02 EXT 1 CRS/CRP 43) и от 4 декември 2002 г. (15 191/02 EXT 1 CRS/CRP 51), класифицирани като „CONFIDENTIEL UE“.

6.      Съветът отказва да даде достъп до тези доклади, като се позовава на член 4, параграф 1, буква а), първо и трето тире от Регламент № 1049/2001. От една страна, той посочва, че „оповестяването на [тези доклади], както и на информацията, с която разполагат органите на държавите-членки, които водят борба с тероризма, би позволило на лица, групи и образувания, явяващи се обект на тази информация, да нанесат вреда на предприетите от тези органи действия и сериозно би засегнало обществения интерес по отношение на обществената сигурност“. От друга страна, според Съвета „оповестяването на въпросната информация би засегнало и защитата на обществения интерес по отношение на международните отношения, тъй като действията, предприети в рамките на борбата с тероризма, включват и органи на трети държави“. Съветът отказва частичен достъп до тази информация с довода, че тя „изцяло попада в обхвата на посочените изключения“. Съветът освен това отказва да разкрие държавите, които са предоставили съответната информация, като съобщава, че „органът[органите], предоставил[и] въпросната информация, след консултиране съгласно член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001 се е [са се] противопоставил[и] на оповестяването на исканата информация“.

7.       Във връзка с третото решение за отказ Съветът най-напред посочва, че заявлението на жалбоподателя се отнася до същия документ, достъпът до който му е бил отказан с първото решение за отказ. Съветът потвърждава своето първо решение за отказ и добавя, че достъпът до доклад 13 441/02 също следва да се откаже поради изключението, отнасящо се до съдебните процедури (член 4, параграф 2, второ тире от Регламент № 1049/2001). По-нататък Съветът признава, че по погрешка е посочил като релевантен доклад 11 311/03 във връзка с Решение 2003/480. В този смисъл той обяснява, че не е получил друга информация или документ, обосноваващ(а) отмяната на Решение 2002/848, доколкото то се отнася до жалбоподателя.“

IV – Искания на жалбоподателя

7.        С обжалваното решение Първоинстанционният съд отхвърля жалбите по дела T‑110/03 и T‑150/03 като неоснователни. По дело T‑405/03 той отхвърля жалбата отчасти като недопустима, а в останалата ѝ част — като неоснователна.

8.        Поради изложените по-нататък съображения жалбоподателят моли Съда:

–        да отмени Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 26 април 2005 г. по съединени дела T‑110/03, T‑150/03 и T‑405/03,

–        на основание член 230 ЕО да отмени: a) Решение на Съвета от 27 февруари 2003 г. (06/c/01/03) — отговор на Съвета от 27 февруари 2003 г. на потвърдителното заявление на г‑н Jan Fermon, изпратено по факс на 3 февруари 2002 г. в съответствие с член 7, параграф 2 от Регламент № 1049/2001, връчено на адвоката на жалбоподателя на 28 февруари 2003 г.; б) Решение на Съвета от 21 януари 2003 г. (411c/01/02) — отговор на Съвета от 21 януари 2003 г. на потвърдителното заявление на г‑н Jan Fermon, изпратено по факс на 11 декември 2002 г. в съответствие с член 7, параграф 2 от Регламент № 1049/2001, връчено на адвоката на жалбоподателя на 23 януари 2003 г., и в) Решение на Съвета от 2 октомври 2003 г. (36/c/02/03) — отговор на Съвета от 2 октомври 2003 г. на потвърдителното заявление на г‑н Jan Fermon (2/03), изпратено до Съвета по телефакс на 5 септември 2003 г., вписано в генералния секретариат на Съвета на 8 септември 2003 г. в съответствие с член 7, параграф 2 от Регламент № 1049/2001 относно достъпа до документи,

–        да осъди Съвета да заплати съдебните разноски.

9.        Съветът моли Съда:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна и

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски по производството пред настоящата инстанция.

V –    Правни основания

10.      Жалбоподателят изтъква пет правни основания, които могат да се обобщят, както следва:

1. Стеснявайки прекомерно обхвата на контрола за законосъобразност на решенията на Съвета, с които се отказва достъп, Първоинстанционният съд нарушил членове 220 ЕО, 225 ЕО и 230 ЕО, общите принципи на общностното право, изложени в членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), както и правото на защита.

2. Даденото от Първоинстанционния съд тълкуване на изключенията от правото на (частичен) достъп до документи в действителност водел до пълна свобода на преценка на Съвета и до пълен отказ на правото на достъп до документите, като по този начин се нарушава член 1, втора алинея ЕС, член 6, параграф 1 ЕС, член 255 ЕО, член 4, параграф 1, буква а) и член 4, параграф 6 от Регламент № 1049/2001, както и членове 220 ЕО, 225 ЕО и 230 EО.

3. Като приема кратките и бланкетни доводи, предоставени от Съвета по отношение на отказа да се предостави (частичен) достъп до исканите документи, Първоинстанционният съд нарушил задължението за мотивиране, формулирано в член 253 EО.

4. Ограничавайки обхвата на жалбата, Първоинстанционният съд нарушил правото на достъп до документи, гарантирано с член 255 EО, презумпцията за невиновност, гарантирана с член 6, параграф 2 ЕКПЧ, и гарантираното с член 13 ЕКПЧ право на ефективно средство за защита на правата, признати от ЕКПЧ.

5. Първоинстанционният съд неправилно тълкувал член 4, параграф 5 и член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001, като приел, че тези разпоредби се отнасят само за „документи“ и следователно Съветът основателно отказал разкриването на държавите-членки, които са ги предоставили, тъй като тези държави се противопоставили.

VI – Анализ

 А –         Предварителни бележки

11.      Бих отбелязал в самото начало, че доколкото жалбоподателят иска от Съда да отмени решенията на Съвета, с които се отказва достъп до исканите документи, така подадената жалба трябва да бъде отхвърлена като явно недопустима, предвид обстоятелството че само решението на Първоинстанционния съд може да бъде предмет на обжалване(6).

12.      На второ място трябва да се посочи, че тъй като с правните си основания жалбоподателят не оспорва мотивите, с които се отхвърлят жалбите му по дела T‑150/03 и T‑405/03, настоящата жалба трябва да се разглежда като отнасяща се до решението на Първоинстанционния съд по дело T‑110/03 във връзка с първото решение за отказ.

 Б –         Първо правно основание: нарушение на членове 220 ЕО, 225 ЕО и 230 EО и на правото на защита, гарантирано в членове 6 и 13 ЕКПЧ

1.      Решението на Първоинстанционния съд

13.      Относно обхвата на контрола за законосъобразност на решенията на Съвета, с които се отказва достъп на основание на задължителните изключения, съдържащи се в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, Първоинстанционният съд посочва:

„46.      Във връзка с обхвата на контрола на Първоинстанционния съд по отношение на законосъобразността на решение за отказ следва да се отбележи, че в Решение по дело Hautala/Съвет(7) ... и по дело Kuijer/Съвет(8) ... Първоинстанционният съд признава на Съвета широка свобода на преценка в рамките на решение за отказ, основаващо се — отчасти, както в конкретния случай — на защитата на обществения интерес в областта на международните отношения. В решението по дело Kuijer/Съвет такава свобода на преценка е призната на институцията, когато тя основава своя отказ за достъп, като се позовава на защитата на обществения интерес в общ смисъл. Ето защо в областите, свързани със съдържащите се в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001 задължителни изключения от публичния достъп до документи, институциите разполагат със значително право на преценка.

47.       Вследствие на това упражняваният от Първоинстанционния съд контрол за законосъобразност на решенията на институциите за отказ за достъп до документи поради съдържащите се в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001 изключения, свързани с обществения интерес, следва да се свежда до проверка дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно, както и дали не е налице явна грешка в преценката на фактите или злоупотреба с власт (вж. по аналогия Решение по дело Hautala/Съвет, [...], точки 71 и 72, потвърдено след обжалване, и Решение по дело Kuijer/Съвет, [...], точка 53).“

2.      Доводи на жалбоподателя

14.      Според жалбоподателя в посочените по-горе точки Първоинстанционният съд неправилно ограничава обхвата на контрола си за законосъобразност на решенията на Съвета за отказ за достъп, като приема, че Съветът разполага с широка свобода на преценка при позоваване на мотивите, свързани с обществения интерес в съответствие с член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, и като от това заключава, че неговата роля се свежда до проверката дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно, както и дали не е налице явна грешка в преценката на фактите или злоупотреба с власт. Това тълкуване, което означава предоставяне на неограничено право на преценка на Съвета при прилагане на изключението на основание, свързано с обществения интерес, било в противоречие с волята на общностния законодател, който целял да установи цялостен съдебен контрол за законосъобразност на решенията за отказ за достъп в интерес на осигуряването на прозрачност. В това отношение жалбоподателят се позовава на член 67, параграф 3 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд(9), който оправомощавал Първоинстанционния съд да обсъди исканите документи.

15.      Жалбоподателят отбелязва, че неговият случай трябвало да бъде разграничен от този по делото Hautala/Съвет(10), на което се позовавал Първоинстанционният съд. Първият посочва, че за разлика от документите по дело Hautala/Съвет, исканите документи в неговия случай попадали в сферата на Договора за ЕО, а не в сферата на общата външна политика и политика на сигурност, определена в дял V от Договора за Европейски съюз. В допълнение, въпросният документ по делото Hautala/Съвет бил предназначен за вътрешна употреба, а не за публикуване. За разлика от това документите, до които жалбоподателят искал достъп, били приети в контекста на законодателния процес, довел до приемане на решение на Съвета, и не съдържали информация, оповестяването на която би могло да предизвика напрежение в отношенията с трети страни. На последно място, неговият случай следвало да се разграничава от делото Hautala/Съвет, доколкото жалбоподателят бил лично засегнат от исканите документи. Като преценил в точка 52 от обжалваното решение, че специалният интерес, който даден заявител може да изтъкне за достъп до засягащ го лично документ, не може да се вземе под внимание за приложението на задължителните изключения, предвидени в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, Първоинстанционният съд противоречал на своята съдебна практика, според която от Съвета се изисква да осъществи „надлежно разглеждане на обстоятелствата, присъщи на конкретния случай“(11).

16.      Жалбоподателят твърди, че ограничавайки обхвата на своя контрол, Първоинстанционният съд нарушил правото му на защита, гарантирано по член 6 ЕКПЧ. Той се оплаква и че Първоинстанционният съд не отговорил на доводите му, основани на член 6, параграф 3 ЕКПЧ, според който всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има право да бъде подробно информирано за характера и причините за обвинението срещу него. В резултат на това по отношение на защитата на тези права Първоинстанционният съд го лишил от гарантираното в член 13 ЕКПЧ право на ефективно средство за защита.

3.      Доводи на ответника

17.      Съветът счита, че разликите между делото Hautala/Съвет и настоящото дело, на които се позовава жалбоподателят, са неотносими. Той е на мнение, че спорното решение е изцяло в съгласие с решението на Първоинстанционния съд по дело Hautala/Съвет и че границите на обхвата на съдебния контрол, които следват от посоченото дело, са приложими към настоящото.

18.      Първоинстанционният съд правилно постановил, че не е необходимо да се взема предвид специалният интерес на жалбоподателя относно исканите документи. Отказът на Съвета се основавал на член 4, параграф 1, първо и трето тире от Регламент № 1049/2001, а в този случай не било необходимо да се претеглят интересите. Тъй като оповестяването на документа можело да навреди на защитата на обществения интерес по отношение на обществената сигурност и/или на международните отношения, Съветът бил задължен да откаже достъп, без да разглежда дали жалбоподателят може да има по-висш личен интерес във връзка с документа. В отговор на твърдението на жалбоподателя, че решението за отказ за достъп следва да се основава на „надлежно разглеждане на обстоятелствата, присъщи на конкретния случай“, както изисква решението по дело Hautala/Съвет(12), Съветът изтъква, че такова разглеждане може да е свързано само с обективни обстоятелства, като например съдържанието на документа и на риска от нанасяне на вреда от оповестяването върху интересите, които се защитават.

19.      Съветът отхвърля довода на жалбоподателя, който се основава на член 67, параграф 3 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд. Тази разпоредба имала изцяло процесуален характер и целяла да оправомощи Първоинстанционния съд да разгледа оспорван документ. Тя нямала отношение към обхвата на контролните правомощия на Първоинстанционния съд.

4.      Съображения

20.      Първият въпрос, който произтича от първото правно основание, приведено от жалбоподателя, се отнася до обхвата на съдебния контрол на решенията за отказ за достъп до документи на основание на задължителните изключения, посочени в член 4, параграф 1 от Регламент № 1049/2001. Следва да се зададе въпросът дали — както посочва Първоинстанционният съд в решението по дело Hautala/Съвет и впоследствие в обжалваното решение — този контрол се свежда до проверката дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно, както и дали не е налице явна грешка в преценката на фактите или злоупотреба с власт, или — както мълчаливо предполага жалбоподателят — се разпростира до преценка дали е правилно позоваването на мотивите, свързани с обществения интерес, т.е. дали Съветът правомерно е приел, че евентуалното оповестяване на исканите документи ще накърни обществения интерес.

21.      Въпреки че решението на Първоинстанционния съд по дело Hautala/Съвет е било предмет на обжалване(13), въпросът за обхвата на съдебния контрол по отношение на позоваването на Съвета на задължителните изключения за отказ за достъп до документи не е бил решен окончателно в решението на Съда. Това може да бъде обяснено с обстоятелството, че жалбоподател в производството по обжалване пред Съда е бил не жалбоподателят в първоинстанционното производство, а именно Съветът, който очевидно не е имал интерес да повдига този въпрос. Следователно този въпрос остава да бъде обсъден от Съда.

22.      Обхватът на съдебния контрол върху решенията за отказ за достъп до документи, държани от институция на ЕС, на основание на изключенията, посочени в член 4 от Регламент № 1049/2001, трябва да бъде определен в зависимост от естеството на интересите, обхванати от тези изключения, и от системата, установена в регламента като цяло.

23.      Тъй като последният въпрос е с по-общ характер, той трябва да бъде разгледан най-напред. Основният принцип, установен с Регламент № 1049/2001, е, че институциите трябва да гарантират възможно най-широк достъп до държаните от тях документи. Този принцип обслужва две цели: от една страна, да създаде условия за предоставяне на възможност на гражданите да упражняват правата си за участие в обществените дейности, а от друга страна, да обезпечи възможността на гражданите да защитят интересите си, които са били неблагоприятно засегнати от решения на институциите(14).

24.      Щом като преамбюлът на регламента постановява, че неговата цел е „да даде възможно най-голяма гласност на правото на публичен достъп до документите“(15) и че „[п]о принцип до всички документи на институциите следва да бъде осигурен публичен достъп“(16), е видно, че не съществува неограничено право на достъп до документи. Регламент № 1049/2001 признава различни обществени и частни интереси, които изискват специална защита и следователно институциите могат да се позоват на тях, за да откажат достъп до документи. Тези интереси са формулирани в член 4 в различни категории изключения от правото на достъп до документи.

25.      Всички изключения като предвидените в член 4, параграфи 1, 2 и 3 от Регламент № 1049/2001 са формулирани по задължителен начин: институциите отказват достъп до документи в случаите, когато оповестяването им би засегнало защитата на съответните интереси. За разлика от изключенията в член 4, параграф 1 обаче, посочените в член 4, параграфи 2 и 3 разрешават оповестяването на документи, до които е поискан достъп, ако това е оправдано от по-висш обществен интерес.

26.      От разликата между изключенията, които се съдържат в член 4, параграф 1 и в член 4, параграфи 2 и 3, могат да бъдат направени два извода за целите на настоящото разискване на обхвата на съдебния контрол.

27.      Първият е, че както е видно от изричния текст на последните две разпоредби, те изискват от институциите при преценката дали да откажат достъп до документи да претеглят конкретния интерес, който се защитава с отказа за оповестяване (напр. защитата на търговските интереси, съдебните процедури или тези на институциите, процеса на вземане на решения), и общия, обществения интерес за предоставяне на достъп до съответния документ. Такова претегляне на интересите не е предвидено в член 4, параграф 1 от регламента. Обратното — видно е, че претеглянето на интереси е било осъществено от общностния законодател и че то е формулирано в самия регламент: тъй като изброените в тази разпоредба интереси се считат за по-висши от останалите, не съществува друг интерес, който да има превес над тях. Това означава, че когато става въпрос за някой от тези интереси, изключението се прилага автоматично.

28.      Вторият извод, който следва да се направи, е, че доколкото само по-висш обществен интерес може да има превес над защитените в съответствие с изключенията на член 4, параграф 2 от регламента интереси, личният интерес на заявителя да получи достъп до документ е неотносим в този контекст. Това трябва да се прилага ipso facto и в контекста на член 4, параграф 1 от регламента, който не предвижда претегляне на интереси.

29.      Това е първият признак, че обхватът на съдебния контрол е по-ограничен в контекста на член 4, параграф 1, отколкото в контекста на член 4, параграф 2 от регламента.

30.      Относно естеството на интересите, защитени от изключенията по член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, конкретно на обществената сигурност и на международните отношения, трябва да се приеме, че както е видно и от членове 11—28 ЕС, това са интереси, за които Съветът носи основно политическа отговорност. Решението дали да се предостави достъп до документ, свързан с тези интереси, задължително зависи от политически съображения и трябва да бъде взето въз основа на информацията, с която разполагат само компетентните политически органи. Тъй като ефективността на политиката в тази сфера в много случаи зависи от спазването на поверителността, засегнатите общностни институции трябва да имат пълно право на преценка дали оповестяването на документите може да засегне някой от интересите, изброени в член 4, параграф 1, буква а). Ако институцията счита, че предоставянето на достъп до документ може да засегне интересите на Европейския съюз в това отношение, тя е задължена да откаже достъп, независимо че заявителят може да има интерес от получаването му.

31.      Съдебният контрол на решенията за отказ за достъп на основанията, изброени в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, по принцип е ограничен, тъй като общностните съдилища биха изопачили правораздавателната си функция, ако със своите решения заместят преценката на отговорните политически институции. Следователно може да се направи извод, че Първоинстанционният съд правилно приема обхватът на съдебния контрол върху решенията за отказ за достъп на основание член 4, параграф 1 от регламента да се сведе до проверката дали са спазени процесуалните правила и изискването за мотивиране, дали фактите са установени точно и дали не е налице явна грешка в преценката на фактите или злоупотреба с власт.

32.      Бих добавил, че това ограничение на обхвата на съдебния контрол не означава, както твърди жалбоподателят, че институцията, която се позовава на член 4, параграф 1, буква а) от регламента, за да откаже достъп до документ, разполага с неограничено право на преценка. Когато контролът е фокусиран върху посочените от Първоинстанционния съд положения, и по-конкретно върху мотивите, с които се обосновава отказът за предоставяне на достъп, възможно е действително да се провери дали позоваването на задължителните изключения от съответната институция е надлежно и дали тази институция е оправомощена да приеме, че оповестяването може да постави под заплаха обществения интерес.

33.      Не мога да се съглася с твърдението на жалбоподателя, че целта на общностния законодател е да установи цялостен съдебен контрол върху решенията за отказ за достъп до документи на основание на Регламент № 1049/2001 и че това произтича от член 67, параграф 3 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд. Тази разпоредба предвижда единствено че когато документ, до който е отказан достъп, бъде представен пред Първоинстанционния съд в производството относно законосъобразността на този отказ, същият не се предоставя на другите страни. В действителност обстоятелството, че съответният документ е бил издаден от институция или е бил изискан от Първоинстанционния съд на основание член 65 от неговия процедурен правилник, не оправомощава Първоинстанционния съд да замести преценката на Съвета. То дава право на Първоинстанционния съд да провери дали съответната институция е допуснала явна грешка при позоваване на изключенията на член 4, параграф 1, буква а) от регламента.

34.      Доколкото жалбоподателят иска неговият случай да бъде разграничен от този по делото Hautala/Съвет поради посочените в точка 15 по-горе мотиви, следва да се зададе въпросът дали тези мотиви са относими или най-малкото правилни. На първо място, видно е, че макар решението за отказ за достъп да е свързано с документи, на които се основава решение, прието в приложение на Договора за ЕО, а не на дял V от Договора за ЕС, то е тясно свързано с Обща позиция 2001/931/ОВППС за прилагането на специални мерки за борба с тероризма(17). Във всеки случай Регламент № 1049/2001 се прилага по еднакъв начин за документи, свързани с общата външна политика и с политиката на сигурност. Твърдението, че съответният документ не е бил създаден за вътрешно ползване, е несъстоятелно, предвид неговия очевидно поверителен характер. Освен това решенията за изпълнение на член 2, параграф 3 от Регламент № 2580/2001 не могат да бъдат считани за законодателни по своя характер. Обстоятелството, че жалбоподателят е бил лично засегнат, за разлика от положението по делото Hautala/Съвет, е неотносимо, поради това, че, както бе направен извод в точка 28 по-горе, наличието на личен интерес не играе роля при преценката дали следва да се предостави достъп до документите. Следователно обстоятелството, че личният интерес на жалбоподателя не е бил взет предвид, не означава липса на надлежна проверка на обстоятелствата, свързани с възможното оповестяване на искания документ.

35.      На последно място, отказът да се предостави достъп до документ, обхванат от някое от задължителните изключения по член 4, параграф 1, буква а), сам по себе си не може да се счита за нарушение на правото на защита на жалбоподателя. Релевантното в този контекст е, че той е бил съответно информиран за причините за неговото включване в списъка на лицата, към които се прилагат ограничителните мерки по Регламент № 2580/2001. Тази информация може да бъде дадена по начини, различни от предоставянето на документ, който Съветът приема за поверителен. Това обаче е въпрос, който следва да бъде разгледан в контекста на висящото понастоящем пред Първоинстанционния съд производство, в което жалбоподателят оспорва законосъобразността на включването и запазването на името му в споменатия списък.

36.      Следователно може да се направи извод, че първото правно основание следва да бъде отхвърлено.

 В –         Второ правно основание: нарушение на правото на достъп до документи поради твърде широко тълкуване на изключенията от това право

 1.      Решението на Първоинстанционния съд

37.      На въпроса дали Съветът е допуснал явна грешка в преценката, като е приел, че оповестяването на искания документ би могло да навреди на защитата на обществената сигурност и на обществения интерес по отношение на международните отношения, Първоинстанционният съд постановява:

„77.  В този смисъл следва да се признае, че ефикасността на борбата с тероризма предполага притежаваната от държавните органи информация относно лица или образувания, подозирани в тероризъм, да се запазва в тайна, така че тя да съхрани своята състоятелност и да позволява ефикасни действия. Ето защо разкриването на искания документ пред обществеността неизбежно би засегнал обществения интерес по отношение на обществената сигурност. В този смисъл поддържаното от жалбоподателя разграничение между информация от стратегически характер и лично засягаща го информация не може да се възприеме. Всъщност всякакъв вид лична информация по необходимост би разкрила определени стратегически аспекти на борбата с тероризма, например източниците на информация, естеството ѝ или степента на наблюдение върху лицата, подозирани в тероризъм.

78.       Следователно Съветът не допуска явна грешка в преценката, като отказва достъп до доклад 13 441/02 поради причини, свързани с обществената сигурност.

79.       На второ място, във връзка със защитата на обществения интерес относно международните отношения, с оглед на Решение 2002/848 и на Регламент № 2580/2001 е очевидно, че нейната цел, а именно борбата с тероризма, се вписва в рамките на международни действия, породени от Резолюция 1373 (2001) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации от 28 септември 2001 г. Държавите се призовават да си сътрудничат в рамките на този световен отпор. Елементите на това международно сътрудничество обаче твърде вероятно, дори задължително присъстват в искания документ. Във всеки случай жалбоподателят не оспорва факта, че трети държави са съпричастни към приемането на Решение 2002/848. Той обаче иска да му бъде разкрито кои са те. От това произтича, че исканият документ действително попада в рамките на изключението, свързано с международните отношения.

80.      Такова международно сътрудничество в областта на тероризма предполага доверие от страна на държавите в поверителността, с която се обработва информацията, която са предали на Съвета. Като се отчита естеството на поискания документ, Съветът следователно с основание е могъл да прецени, че оповестяването му би могло да компрометира позицията на Европейския съюз в международното сътрудничество в областта на борбата с тероризма.

81.      В този смисъл доводът на жалбоподателя — според който единствено фактът, че трети държави са съпричастни към действията на институциите, не можел да обоснове приложението на разглежданото изключение — следва да се отхвърли по изложените по-горе съображения. Всъщност обратно на онова, което предполага този довод, сътрудничеството на трети държави се вписва в един особено чувствителен контекст, а именно борбата с тероризма, което оправдава това сътрудничество да се запазва в тайна. Още повече, когато се разглежда в неговата цялост, решението показва, че съответните държави дори са отказали да бъдат разкривани.

82.       От това е видно, че Съветът не допуска явна грешка в преценката, като приема, че оповестяването на искания документ може да засегне обществения интерес в областта на международните отношения.“

 2.     Доводи на жалбоподателя

38.      Жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е нарушил правото му на достъп до документи, както и член 230 EО, като пренебрегнал принципа, че изключенията от такова основно право следва да се тълкуват и прилагат стеснително. Първоинстанционният съд трябвало да определи приложимостта на всяко изключение и да не се ограничава да приеме за установено, че Съветът не е допуснал никаква явна грешка в преценката. Това се отнасяло по-конкретно до отказа на Съвета за частичен достъп до исканите документи.

39.      Относно изключението, свързано с обществената сигурност, анализът на Първоинстанционния съд в точки 77 и 78 от обжалваното решение, според който всяка притежавана от органите информация относно лица, подозирани в тероризъм, трябва да остане в тайна, с цел да не се разкрива стратегическа информация относно борбата с тероризма, лишавал принципа на прозрачност от всякакво полезно действие в рамките на борбата с тероризма, като официално отнемал възможността дори за частичен достъп до документите.

40.      Относно изключението на основание на защитата на международните отношения, обосновката на Първоинстанционния съд в точка 79 от обжалваното решение означавала да се позволи на институциите системно, въз основа на неясни и общи критерии, да отказват достъп до документи, които засягат трети страни. Явно бил погрешен доводът, че сътрудничеството с трети страни в тази област следва да остане в тайна, тъй като съществуването му било общоизвестен факт.

41.      Още повече, въпреки че точки 80 и 81 от обжалваното решение подчертавали обстоятелството, че държавите трябва да могат да разчитат на поверителността на информацията, която обменят, от преписката било видно, че само държави-членки, а не трети страни, са предоставили информацията относно жалбоподателя. Първоинстанционният съд следователно погрешно тълкувал понятието за „международни отношения“, след като то не можело да се прилага в отношенията между държавите-членки, а само в тези с трети страни. Поради това Първоинстанционният съд не обяснил по каква причина разкриването на държавите-членки, които са предоставили информация, може да навреди на международните отношения.

 3.     Доводи на ответника

42.      Съветът твърди, че Първоинстанционният съд не допуснал грешка при прилагане на правото, като преценил, че Съветът не е превишил границите на свободата на преценка, предоставена във връзка с неговата политическа отговорност в съответствие с дял V от Договора за ЕС, щом като приел, че исканият документ е обхванат от изключението, свързано с обществения интерес, и че поради това не може да бъде предоставен дори частичен достъп до съответните документи. Първоинстанционният съд не приел за установено, че Съветът е можел да направи друг извод.

43.      По отношение на изключението, свързано със защитата на международните отношения, Съветът е съгласен с жалбоподателя, че изводите на Първоинстанционния съд в точки 80 и 81 от обжалваното решение изглежда се основават на погрешната предпоставка, че исканият документ съдържа информация, предоставена на Съвета от трети страни. От преписката било видно, че съответните документи са предоставени от държави-членки и че именно тях Съветът е отказал да разкрие по тяхно искане. Въпреки това недоразумение, Съветът поддържа, че Първоинстанционният съд правилна преценява залога в областта на международното сътрудничество в борбата с тероризма. Голямата чувствителност на този въпрос оправдавала възприемането на особено предпазлив подход, когато ставало дума за защита на информация, оповестяването на която би позволило да бъдат направени изводи за организационната структура и за ефикасността на сътрудничеството между Европейския съюз и трети страни в тази област и би могла да навреди на самата цел на международните действия в областта на борбата с тероризма.

44.      Съветът отрича, че неговият подход нарушава правото на достъп до документи, както твърди жалбоподателят. В действителност той разглеждал всеки документ в светлината на съдържанието му и преценявал риска. Съветът посочва, че вече е оповестил, изцяло или частично, голям брой документи, които разискват тези въпроси.

45.      Във всички случаи, дори ако Съдът трябва да приеме, че изводите на Първоинстанционния съд относно изключението, свързано със защитата на международните отношения, са погрешни, това нямало да промени изхода на делото, тъй като решението за отказ на въпросния документ се основавало както на изключението, свързано със защитата на обществената сигурност, така и на изключението, свързано със защитата на международните отношения. Дори ако се окаже, че Съветът не може да се позовава на някое от тези изключения, неговото решение би било действително на основание на другото. Съветът добавя, че объркването по въпроса дали трети държави или държави-членки са предоставили документите на Съвета в хода на процедурата, е неотносимо, тъй като тези документи са били върнати на съответните държави-членки и следователно вече не се намирали у него.

 4.     Съображения

46.      С второто правно основание жалбоподателят критикува преценката на Първоинстанционния съд по въпроса дали решението на Съвета, с което се отказва (частичен) достъп до исканите документи, може да бъде обосновано от защитата на обществената сигурност и на международните отношения.

47.      Както вече посочих по-горе, обхватът на съдебния контрол по отношение на прилагането на изключенията, свързани с обществения интерес, изброени в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, се свежда до определен брой положения, включително проверката дали не е налице явна грешка в преценката или злоупотреба с власт от страна на съответната институция.

48.      Във връзка с изключението, свързано със защитата на обществената сигурност, на първо място Първоинстанционният съд приема за установено, че исканият документ действително е свързан с тази област, доколкото е послужил за основание при определянето на лицата, групите или образуванията, подозирани в тероризъм. Освен това според него обстоятелството, че документът засяга обществената сигурност, не може само по себе си да оправдае прилагането на това изключение. Следователно той приема, че следва да провери дали Съветът е допуснал явна грешка в преценката, като е приел, че оповестяването на искания документ може да навреди на защитата на обществената сигурност. В този смисъл отбелязва необходимостта да се признае, че ефикасността на борбата с тероризма предполага притежаваната от държавните органи информация относно лица или образувания, подозирани в тероризъм, да се запазва в тайна, за да съхрани своята относимост и да позволява предприемане на ефикасни действия. Оповестяването ѝ неизбежно би засегнало обществения интерес по отношение на обществената сигурност. Първоинстанционният съд прави извод, че Съветът не е допуснал явна грешка в преценката, като е отказал достъп до искания документ(18).

49.      Според мен, достигайки до това заключение въз основа на посочения подход, Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагане на правото. Той не се ограничава да приеме основаването на отказа да се предостави достъп до документа върху обстоятелството, че документът попада в приложното поле на защитата на обществената сигурност, а разглежда правдоподобността на това твърдение и потвърждава, че оповестяването на документа може да навреди на защитата на обществената сигурност. Следователно той правилно е провел контрол за законосъобразност на решенията за отказ на Съвета, при това в присъщите граници на тази функция в контекста на член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001.

50.      Противно на твърденията на жалбоподателя, възприетият от Първоинстанционния съд подход не е равностоен на отричане на правото на достъп до документи, когато те са свързани с борбата срещу тероризма. Когато такива документи явно се отнасят до оперативни аспекти на политиката в тази област, е очевидно, че те са обхванати от изключението, свързано със защитата на обществената сигурност. Общностните съдилища имат за задача да проверят дали въпросният документ действително е свързан с тази област на действие и дали Съветът не се е позовал необосновано на изключението.

51.      Относно преценката на Първоинстанционния съд за приложимостта на изключението, свързано със защитата на международните отношения, двете страни са съгласни, че Първоинстанционният съд погрешно е приел, че поисканият документ съдържа информация, предоставена от трети страни, поради което Съветът е имал право да се позове на изключението относно защитата на международните отношения. В действителност, доколкото няма спор, че документът в основата на решенията, до които е отказан достъп, се основава на информация, предоставена само от държави-членки, обосновката на Първоинстанционния съд по тази точка наистина е погрешна. Изключението, свързано със защитата на международните отношения, явно се отнася само до отношенията с държави, които не са членки, и с международни организации и на него може да се прави позоваване само ако има вероятност оповестяването на документ да изложи на риск тези отношения.

52.      Въпросът е какви са последиците от тази грешка. Според мен съществуват две причини, поради които не трябва да се отменя обжалваното решение. Първата е, че макар трети страни очевидно да не са предоставили пряко информация, не може да се изключи, че оповестяването на искания документ би могло да разкрие подробности за борбата с тероризма в по-общ план, което по самата си същност засяга много държави и организации извън Европейския съюз. Това очевидно може да окаже влияние върху отношенията с тези държави и организации. В своите предварителни съображения по този въпрос в точка 79 от обжалваното решение Първоинстанционният съд е споменал за това измерение на изключението, свързано със защитата на международните отношения.

53.      Втората, по-убедителна причина е, както правилно посочва Съветът, че решението за отказ за достъп се основава на изключенията, свързани със защитата на обществената сигурност и на международните отношения. При условие че Съветът правилно се е позовал на първото изключение в подкрепа на отказа да предостави достъп до искания документ, частичната отмяна на обжалваното решение поради грешката, допусната във връзка с второто изключение, не би донесла никаква практическа полза. В действителност в светлината на моите бележки в предходната точка може да се предположи, че са налице предпоставки да се преразгледа обосновката на Първоинстанционния съд по отношение на изключението, свързано със защитата на международните отношения, и да се приеме, че оповестяването на документ, съдържащ информация за лица и образувания, подозирани в участие в терористични дейности, по своя характер може да навреди на международните действия в областта на борбата с тероризма.

54.      По-нататък жалбоподателят поддържа, че дори Съветът да е могъл да се позове на съображенията, свързани с обществения интерес, това съответно не би могло да се отнася до целия поискан документ, както и че би трябвало да се предостави частичен достъп. Съветът поддържа, че причините за отказ за достъп се прилагат за целия документ.

55.      В това отношение обжалваното решение се съсредоточава върху въпроса дали Съветът е изследвал възможността да предостави частичен достъп до искания документ. Първоинстанционният съд е установил, че не е налице доказателство за липсата на разглеждане от Съвета конкретно на тази възможност. В допълнение, в точка 88 от обжалваното решение Първоинстанционният съд приема, че „тъй като всички части от искания документ са обхванати от изтъкнатите изключения, всяко по-пълно или конкретно разкриване на съдържанието му би могло само да изложи на опасност поверителността на информацията, която предвид тези изключения трябва да остане в тайна“.

56.      Жалбоподателят не изтъква нито един довод, който да постави под съмнение това съображение на Първоинстанционния съд. Няма причина то да бъде счетено за неправилно.

57.      На последно място, в рамките на това основание жалбоподателят поддържа, че тъй като смесва държавите-членки с трети страни, Първоинстанционният съд допуска грешка при прилагане на правото, като стига до извода, че е можело да се отхвърли дори искането за оповестяване на държавите-членки, които са предоставили документи.

58.      В това отношение Първоинстанционният съд се позовава на член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001, който предвижда, че чувствителните документи, т.е. „документите, издадени от институции или създадени от тях агенции, от държавите-членки, от трети страни или от международни организации, класифицирани като […] „CONFIDENTIEL“ […]“ се предоставят, при условие че има съгласие на органа, който ги е издал. По-нататък той е установил, че „[с]ледователно Съветът не е бил длъжен да оповестява разглежданите документи, чиито автори са държави и които са свързани с приемането на Решение 2002/848, включително самоличността на тези автори, тъй като, на първо място, тези документи са чувствителни, и на второ място, държавите автори са отказали разкриването им“.

59.      Доколкото това съображение се прилага еднакво към документи, издадени от държавите-членки или от трети страни, няма основание да се приеме твърдението на жалбоподателя, че в резултат на смесването на източника на информация в искания документ Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото по отношение на отказа да се разкрият въпросните държави-членки.

60.      В светлината на предходните съображения считам, че второто правно основание трябва да се отхвърли.

 Г –         Трето правно основание: нарушение на посоченото в член 253 EО задължение за мотивиране

 1.     Решението на Първоинстанционния съд

61.      По въпроса дали когато е отказал достъп до исканите документи, Съветът е представил мотиви, позволяващи да се разбере и провери, от една страна, дали исканият документ действително се отнася до областта, към която е насочено изключението, на което се прави позоваване, а от друга страна, дали е действителна нуждата от защита, свързана с това изключение, Първоинстанционният съд посочва:

„62.  В конкретния случай, що се отнася до доклад 13 441/02, Съветът ясно посочва изключенията, с които обосновава своя отказ, като се позовава едновременно на първо и трето тире от член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001. Той е посочил по какъв начин тези изключения се отнасят към съответните документи, като се позовава на борбата с тероризма и на намесата на трети държави. Освен това Съветът предоставя кратко обяснение относно нуждата от защита, на която се позовава. Така във връзка с обществената сигурност той разяснява, че предаването на документите би дало възможност на лицата, за които се отнася тази информация, да смутят дейността на държавните органи. Що се отнася до международните отношения, Съветът накратко припомня въвличането на трети държави в борбата с тероризма. Краткостта на тези мотиви може да се приеме с оглед на факта, че излагането на допълнителна информация, по-конкретно свързана със съдържанието на съответните документи, би лишило изтъкнатите изключения от тяхното предназначение.

63.       Във връзка с отказа за частичен достъп до тези документи Съветът изрично посочва, от една страна, че е разгледал тази възможност, а от друга — причината, поради която възможността е била отхвърлена, а именно че въпросните документи изцяло попадат в обхвата на изтъкнатите изключения. Поради причини, идентични с вече изложените, Съветът не е бил в състояние точно да идентифицира съдържащата се в тези документи информация, без да лиши изтъкнатите изключения от тяхното предназначение. Обстоятелството, че тези мотиви изглеждат бланкетни, само по себе си не представлява техен недостатък, тъй като не възпрепятства нито разбирането, нито проверката на възприетата обосновка.

64.       Във връзка с разкриването на държавите, предоставили съответните документи, следва да се отбележи, че в своите първоначални решения за отказ Съветът сам сигнализира за съществуването на документи, които произхождат от трети държави. От една страна, Съветът посочва използваното в този смисъл изключение, а именно член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001. От друга страна, той представя двата критерия за неговото приложение. На първо място, той мълчаливо, но по необходимост приема, че разглежданите документи са чувствителни. Това обстоятелство изглежда разбираемо и проверимо с оглед на контекста, в който се вписва, по-специално предвид класификацията на документите като „CONFIDENTIEL UE“. На второ място, Съветът посочва, че се е консултирал със съответните органи и е взел предвид, че те се противопоставят на всякакво тяхно оповестяване.

65.       Независимо от относителната краткост на мотивите на първото решение за отказ (две страници), жалбоподателят е напълно в състояние да разбере причините за получените откази, а Първоинстанционният съд също е в състояние да упражни своя контрол. Ето защо Съветът правилно мотивира посочените решения.“

 2.      Доводи на жалбоподателя

62.      Според жалбоподателя, като приема твърде кратките, бланкетни и неконкретизирани мотиви на Съвета за отказ за (частичен) достъп до исканите документи и като сам дори допълва мотивите на решенията на Съвета в точка 77 от обжалваното решение, Първоинстанционният съд на практика отказва да приложи посоченото в член 253 ЕО задължение за мотивиране.

63.      По отношение на отказа на Съвета да разкрие държавите, които са предоставили съответните документи или информация, Първоинстанционният съд, смесвайки държавите-членки с трети страни, не дал на жалбоподателя никакво обяснение защо Съветът е отказал да разкрие съответните държави-членки. Освен това възприетото от Първоинстанционния съд тълкуване на член 253 EО при тези обстоятелства довело до неприемливо ограничаване на неговите контролни правомощия и така нарушило член 230 EО.

 3.     Доводи на ответника

64.      Съветът поддържа, че в точки 59—65 от обжалваното решение Първоинстанционният съд правилно разглежда мотивите за неговия отказ да предостави достъп до исканите документи. Той посочва, че обосновката на Първоинстанционния съд в точки 77, 80 и 81 от обжалваното решение е свързана с въпроса дали Съветът е допуснал явна грешка в преценката, приемайки, че оповестяването на искания документ може да навреди на защитата на обществения интерес съответно в областта на обществената сигурност и на международните отношения. В този контекст Първоинстанционният съд не бил по необходимост обвързан от изричните доводи и мотиви, фигуриращи в решението за отказ за достъп. Той можел също така да се позове на съображения, които са общоизвестни в определен контекст и така можели правомерно да се приемат като основание за решението на институцията.

65.      По отношение на частичния достъп Съветът отбелязва, че особено при чувствителните документи може да се окаже изключително трудно за всеки елемент от документа да се определят в подробности причините, поради които тази част не може да бъде оповестена, без да се разкрие съдържанието на съответните текстове и по този начин да се осуети целта на изключението.

66.      По отношение на причините за неразкриването на държавите-членки, които са предоставили съответните документи, Съветът посочва, че след като документите са класифицирани като „CONFIDENTIEL UE“ и следователно са чувствителни по смисъла на член 9, параграф 1 от Регламент № 1049/2001, в съответствие с член 9, параграф 3 от този регламент органът, който е издал документа, има пълен контрол над него, включително над информацията за самото му съществуване. От това следва, че за да се мотивира отказът за достъп до такъв чувствителен документ, е достатъчно да се посочи, че органът, който го е издал, се е противопоставил на разкриването му.

 4.     Съображения

67.      Третото правно основание на жалбоподателя оспорва преценката на Първоинстанционния съд относно мотивите на Съвета във връзка с отказа за предоставяне на (частичен) достъп до исканите документи.

68.      Основният критерий при преценката дали мотивите за решенията на определена институция са съобразени с член 253 EО е да се определи, на първо място, дали те позволяват на заинтересованите лица да се запознаят с причините за приетата мярка, а на второ място, дали позволяват на компетентната общностна юрисдикция да упражни контрол. В този контекст не се изисква мотивите да уточняват всички относими фактически и правни обстоятелства, доколкото въпросът дали мотивите на определен акт отговарят на изискванията на член 253 ЕО следва да се преценява с оглед не само на текста, но и на контекста, както и на съвкупността от правни норми, уреждащи съответната материя(19). Тези основни принципи са потвърдени от Първоинстанционния съд в точка 59 от обжалваното решение като отправна точка за неговата преценка.

69.      Що се отнася до решенията за отказ за достъп до документи, в точки 60 и 61 от обжалваното решение Първоинстанционният съд посочва в съответствие със съществуващата съдебна практика, че когато институция отказва такъв достъп, „тя във всеки конкретен случай трябва да докаже, въз основа на информацията, с която разполага, че документите, до които се иска достъп, действително попадат в обхвата на изключенията, изброени в Регламент № 1049/2001 […] Може обаче да се окаже невъзможно да се посочат причините, обосноваващи поверителността по отношение на всеки документ, без да се оповести неговото съдържание, и така изключението да бъде лишено от основното си предназначение“(20). „Следователно в контекста на тази съдебна практика от институцията, отказала достъп до определен документ, се изисква да представи мотиви, позволяващи да се разбере и провери, от една страна, дали исканият документ действително се отнася до областта, към която е насочено изключението, на което се прави позоваване, а от друга страна, дали е действителна нуждата от защита, свързана с това изключение.“

70.      Като прилага тези критерии, Първоинстанционният съд по-нататък разглежда подробно представените от Съвета мотиви относно приложението на изключенията по член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, неговия отказ да предостави частичен достъп и отказа да разкрие държавите, които са предоставили съответните документи. В точка 65 от обжалваното решение той стига до извода, че „независимо от относителната краткост на мотивите на първото решение за отказ […], жалбоподателят е напълно в състояние да разбере причините за получените откази, а Първоинстанционният съд също е в състояние да упражни контрол. Ето защо Съветът правилно мотивира посочените решения.“

71.      Според мен не може да се възрази срещу извършения от Първоинстанционния съд в точки 59—65 от обжалваното решение анализ по този въпрос. Въпреки че в случая е приел съответствието на кратките и дори бланкетни мотиви с член 253 ЕО, той най-напред е проверил дали мотивите отговарят на двата основни критерия, посочени по-горе, с други думи, дали позволяват на жалбоподателя да разбере причините за отказания достъп до исканите документи, а на Първоинстанционния съд — да упражни съдебен контрол. Следователно в случая не може да се твърди, че Първоинстанционният съд разрешава на Съвета произволно да отказва достъп до документи, свързани с действията на трети страни или със защитата на обществената сигурност.

72.      Твърдението на жалбоподателя, че в точка 77 от обжалваното решение Първоинстанционният съд допълва предоставените от Съвета мотиви, е подвеждащо. Както Съветът правилно отбелязва, това съображение е изтъкнато в контекста на преценката дали е правилно позоваването на изключението, свързано със защитата на обществената сигурност. Това съображение изобщо не е целяло да допълва мотивите на решенията за отказ за достъп.

73.      Относно обстоятелството, че не са представени мотиви, които да обясняват защо разкриването на държавите-членки, предоставили документи, би представлявало заплаха за защитата на обществената сигурност и на международните отношения, се позовавам на бележките си по този въпрос в точки 57—59 по-горе, в контекста на разглеждането на второто правно основание.

74.      Следователно считам, че третото правно основание трябва да се отхвърли.

 Д –         Четвърто правно основание: нарушение на правото на достъп до документи, на презумпцията за невиновност и на правото на ефективна съдебна защита

 1.     Решението на Първоинстанционния съд

75.      На довода на жалбоподателя, че като му отказва достъп до исканите документи, Съветът нарушава общите принципи на общностното право, залегнали в член 6 ЕКПЧ, Първоинстанционният съд дава следния отговор:

„50.  Следва да се припомни, от една страна, че по силата на член 2, параграф 1 от Регламент № 1049/2001 от правото на достъп до документите на институциите се ползва „[в]секи гражданин на Съюза и всяко физическо или юридическо лице, пребиваващо или чието седалище според учредителния му акт е в държава-членка“. Оттук е видно, че този регламент е призван да гарантира достъп до публичните документи за всички, а не само достъпа на заявителя до документите, които са свързани с него.

51.       От друга страна, предвидените с член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001 изключения от достъпа до документите са формулирани императивно. От това произтича, че институциите са задължени да откажат достъп до документите, попадащи в обхвата на тези изключения, когато бъде представено доказателство за упоменатите обстоятелства (вж. по аналогия Решение на Първоинстанционния съд от 5 март 1997 г. по дело WWF UK/Комисия, (T‑105/95, Recueil, стр. II‑313, точка 58) и Решение на Първоинстанционния съд от 13 септември 2000 г. по дело Denkavit Nederland/Комисия, (T‑20/99, Recueil, стр. II‑3011, точка 39).

52.       Ето защо специалният интерес, който може да изтъкне един заявител във връзка с достъпа до документ, който го засяга лично, не би могъл да се вземе предвид при преценката на задължителните изключения, предвидени в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001.

53.       По същество жалбоподателят твърди, че Съветът е бил длъжен да му даде достъп до исканите документи, доколкото те са му необходими, за да гарантира правото си на справедлив съдебен процес в рамките на дело Т‑47/03.

54.       Тъй като обаче в първото решение за отказ Съветът се е позовал на задължителните изключения, предвидени в член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, той не може да бъде упрекван, че не е взел под внимание евентуалната специална нужда на жалбоподателя да разполага с исканите документи.

55.       Поради това, дори да се приеме, че документите се оказват необходими за защитата на жалбоподателя по дело Т‑47/03 — въпрос, който следва да се разгледа в хода на това дело — това обстоятелство не е релевантно за преценката на законността на първото решение за отказ.

56. В съответствие с това третото правно основание трябва да бъде отхвърлено като неоснователно.“

 2.     Доводи на жалбоподателя

76.      Жалбоподателят поддържа, че в точки 50—56 от обжалваното решение Първоинстанционният съд е преценил неправилно обхвата на неговото заявление за достъп и следователно е нарушил презумпцията за невиновност и правото на ефективна съдебна защита, гарантирани с член 6, параграф 2 и член 13 ЕКПЧ. Първоинстанционният съд неправилно заключил от направеното по време на съдебното заседание изявление на адвоката на жалбоподателя, че последният искал достъп до съответните документи само за да си осигури правото на защита по дело T‑47/03. Неговото заявление обаче целяло — в полза както на обществото, така и на самия него — той да получи достъп до документите, които са дали основание за включването му в спорния списък. Тъй като включването му в този списък водело до обществено опозоряване, за него било важно да получи възможност да реагира публично на твърденията, в които е обвинен.

77.      Възможността на жалбоподателя да иска достъп до документите в рамките на производството по дело T‑47/03 не представлявала ефективно средство за защита по смисъла на член 13 ЕКПЧ. Предвид обстоятелството, че обвиненията за неговото участие в терористични действия били широко отразени в световната преса, ефективно средство за защита относно това нарушение на презумпцията за невиновност, на правото на защита на честта и доброто му име и правото му да бъде считан за невинен до доказване на вината му, предполагало той да отговори публично на тези обвинения, и то не само в общ смисъл, а като коментира конкретно предявените доказателства срещу него за твърдяното му участие в конкретни престъпления. В този смисъл той се позовава на решението на Европейския съд по правата на човека по дело Allenet de Ribemont/Франция(21), според което всички публичноправни органи имат задължение да зачитат презумпцията за невиновност и да се въздържат от изявления, които могат да накарат обществеността да го смята за виновен.

 3.     Доводи на ответника

78.      Според Съвета изводите на Първоинстанционния съд в точки 50—56 от обжалваното решение относно целта на Регламент № 1049/2001 и направеното от него тълкуване на задължителните изключения, посочени в член 4, параграф 1, буква а) от този регламент, били напълно правилни. Тъй като отказът за достъп се основавал на тези задължителни изключения, Първоинстанционният съд имал право да не взема предвид специалния интерес, изтъкнат от жалбоподателя. Твърдението на жалбоподателя, че поискал достъп до документи само доколкото те са свързани с него, нямало влияние върху решението на Първоинстанционния съд по този въпрос.

79.      Обратно на твърденията на жалбоподателя, достъпът до документи, послужили за основание на решението на Съвета да бъде включен в списъците, създадени с Решения 2002/848, 2002/974 и 2003/480 на Съвета, не можело да се приеме за по-ефективен способ, който му позволява публично да опровергае обвиненията за участие в терористични дейности, от този да отстоява правото си на защита по висящото дело T‑47/03.

 4.     Съображения

80.      Четвъртото правно основание на жалбоподателя повдига два въпроса, които разгледах в контекста на първото правно основание.

81.      По първия въпрос жалбоподателят твърди по същество, че Първоинстанционният съд е тълкувал погрешно обхвата на заявлението му, като е приел, че заявлението за достъп до искания документ цели да подпомогне защитата му в рамките на дело T‑47/03, докато той е поискал достъп до този документ, за да подпомогне своята защита пред обществеността.

82.      Както обаче вече отбелязах в точка 27 по-горе, а както твърди и Съветът, при прилагането на член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001 няма място за претегляне на обществения интерес от спазването на поверителния характер на някои документи и евентуалния специален интерес на даден гражданин или образувание от оповестяването им. Обстоятелството, че заявлението на жалбоподателя за достъп до въпросния документ е подадено по различни причини от посочените от Първоинстанционния съд в точка 53 от обжалваното решение, е неотносимо спрямо преценката на Първоинстанционния съд и не може да повлияе на нейната обоснованост.

83.      По втория въпрос жалбоподателят твърди, че възможността за получаване на достъп до искания документ в рамките на производството по дело T‑47/03 не може да се счита за ефективно средство за защита по смисъла на член 13 ЕКПЧ. Той посочва, че трябва да има възможност публично да отговори на конкретните обвинения срещу него.

84.      В точка 35 по-горе установих, че когато даден документ е свързан с някой от обществените интереси, обхванати от задължителните изключения по член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001, отказът да се предостави достъп до този документ не може сам по себе си да бъде разглеждан като нарушение на правото на защита или по-конкретно като отричане на правото на ефективно средство за защита. Обстоятелството, че по силата на член 230 ЕО жалбоподателят разполага с възможност да оспори действителността на включването му в списъка с лица, групи и образувания, към които се прилагат специалните мерки по Регламент № 2580/2001, както и обстоятелството, че самият той се е възползвал от тази възможност, доказват съществуването на ефективно средство за защита по общностното право.

85.      На последно място, не считам, че положението на жалбоподателя може да се оприличи на ситуацията, разглеждана по дело Allenet de Ribemont пред Европейския съд по правата на човека. В последното дело някои държавни органи публично заклеймили съответното лице като подбудител към убийство, което би могло да представлява нарушение на презумпцията за невиновност. За разлика от това, въпреки че наистина включените в спорния списък лица са публично заподозрени в участие в терористични дейности, трябва да се признае, че целта на тази общностна мярка е да предотврати терористични дейности, като се бори с финансирането им. Тъй като това изисква замразяване на парични средства, което може да бъде постигнато само със сътрудничеството на публични и частни финансови институции, публичното разгласяване на съответния списък с лица, групи и образувания е неизбежно.

86.      Предвид тези съображения четвъртото правно основание трябва да се отхвърли.

 Е –         Пето правно основание: нарушение на член 4, параграф 5 и на член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001

 1.     Решението на Първоинстанционния съд

87.      В точка 64 от обжалваното решение, посочено в точка 61 по-горе, Първоинстанционният съд разглежда въпроса за представените мотиви на причините за отказ да се разкрият държавите-членки, които са предоставили документи. По отношение на задължението на Съвета да разкрие съответните държави-членки Първоинстанционният съд постановява следното:

„91      Предварително се налага да бъде отбелязано, че доводите на жалбоподателя по същество се базират върху стара съдебна практика, свързана с Кодекса за поведение от 6 декември 1993 г. относно публичния достъп до документи на Съвета и на Комисията (ОВ L 340, стр. 41, наричан по-нататък „кодекс за поведение“), приложен с Решение 93/731/ЕО на Съвета от 20 декември 1993 година относно публичния достъп до документите на Съвета (ОВ L 340, стр. 43) и с Решение 94/90/ЕОВС, ЕО, Евратом на Комисията от 8 февруари 1994 година относно публичния достъп до документите на Комисията (ОВ L 46, стр. 58).

92.      По силата на този кодекс за поведение, когато автор на държания от институция документ е трето лице, заявлението за достъп трябва да се адресира директно до това лице. Оттук Съдът прави заключение, че институцията следва да уточни пред заинтересованото лице самоличността на автора на документа, за да може това лице да се обърне пряко към него (Решение по дело Interporc/Комисия, посочено по-горе в точка 59, точка 49).

93.      За сметка на това по силата на член 4, параграфи 4 и 5 от Регламент № 1049/2001 от съответната институция се изисква сама да се консултира с третото лице, освен ако положителният или отрицателен отговор на заявлението не се налага еднозначно. Когато става въпрос за държави-членки, те могат да изискват тяхното съгласие да бъде поискано.

94.      Правилото за автора, както е изложено в кодекса за поведение, следователно е претърпяло съществена промяна в Регламент № 1049/2001. Оттук е видно, че самоличността на автора придобива доста по-малко значение, отколкото при предходния режим.

95.      Освен това по отношение на чувствителните документи член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001 предвижда, че тези документи „се вписват в регистъра или се предоставят, при условие че има съгласие на органа, който ги е издал“. Необходимо е следователно да се приеме за установено, че чувствителните документи се ползват от дерогационен режим, чиято цел очевидно е да гарантира тайната по отношение на тяхното съдържание и дори на тяхното съществуване.

96.      Ето защо Съветът не е имал задължението да оповестява разглежданите документи, чиито автори са държави и които са свързани с приемането на Решение 2002/848, включително самоличността на тези автори, тъй като, на първо място, документите са чувствителни, и на второ място, държавите автори са отказали разкриването им.“

 2.     Доводи на жалбоподателя

88.      Според жалбоподателя Първоинстанционният съд неправилно приел в точки 64 и 96 от обжалваното решение, че член 4, параграф 5 и член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001 се прилагат както за „информация“, така и за „документи“, оправдавайки по този начин отказа на Съвета да разкрие държавите-членки, предоставили съответните документи. Това съставлявало непропорционално ограничаване на правото на заинтересованите страни да се обърнат пряко към органите на държавите-членки за получаване на достъп до документи, което очевидно предполага те да бъдат разкрити. Освен това Първоинстанционният съд пропуснал да разгледа изтъкнатия от жалбоподателя довод, че Съветът не се е мотивирал защо разкриването на държавите-членки, предоставили информация, може да навреди на обществения интерес във връзка с обществената сигурност и/или международните отношения.

 3.     Доводи на ответника

89.      Според Съвета Първоинстанционният съд правилно постановил в точки 95 и 97 от обжалваното решение, че целта на член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001 е да се гарантира поверителността на съдържанието на документите и дори на тяхното съществуване. Както пояснявал Съдът, правилата за достъп до документи не се отнасяли само до достъпа до документите като такива, а по-скоро до съдържащата се в тях информация(22). Явно е, че самоличността на автора на документ е част от информацията, която се съдържа в него, и би следвало да се обхване от същите правила, които са приложими за самия документ.

90.      Относно твърдението на жалбоподателя за липсата на разглеждане от страна на Първоинстанционния съд на неговия довод, че Съветът не е посочил причините, поради които разкриването на държавите-членки, предоставили му информация, може да навреди на обществения интерес, според Съвета е достатъчно да се посочи, че националните органи са поискали да не бъдат разкривани, а институцията е обвързана от това искане(23). Тя не е задължена нито да преценява доводите на автора, нито да разяснява причините, които са накарали въпросната държава-членка да направи искане по член 4, параграф 5 от Регламент № 1049/2001, тъй като тази разпоредба не задължава държавите-членки да мотивират подобно искане. Тези съображения се прилагат a fortiori към чувствителните документи, които са правно защитени съгласно член 9, параграф 3 от регламента, без да е необходимо искане от страна на съответната държава-членка.

 4.     Съображения

91.      Петото правно основание поставя въпроса дали Съветът е длъжен да разкрие държавите-членки, които са предоставили документи, след като е издал решение за отказ за достъп до тях, с мотива че те са обхванати от задължителните изключения по член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1049/2001.

92.      Жалбоподателят твърди по същество, че тъй като имената на държавите-членки представляват „информация“, а не „документ“, а регламентът се прилага само за достъпа до документи, отказът на Съвета да разкрие съответните държави-членки бил необоснован. Съветът се противопоставя на това тълкуване и се съгласява с Първоинстанционния съд, че според член 9, параграф 3 от Регламент № 1049/2001 авторът на чувствителен документ може да се противопостави на вписването на този документ в публичния регистър, предвиден в член 11 от регламента, като целта на тази разпоредба е да гарантира поверителността на неговото съдържание и дори на съществуването му.

93.      Въпреки че жалбоподателят може би основателно посочва, че няма разпоредба на Регламент № 1049/2001, която да забранява на Съвета да разкрива държавите, които са му предоставили даден документ, на поставения с петото правно основание въпрос следва да се отговори предвид установената в регламента система по отношение на чувствителните документи.

94.      Относно документите от трети страни, които са определени като издадени от външни за институциите лица, и следователно включват документите, предоставени от държавите-членки, член 4, параграф 4 от Регламент № 1049/2001 предвижда, че институцията се консултира със съответната трета страна, за да определи дали към документа е приложимо някое от изключенията, предвидени в член 4, параграф 1 или 2 от регламента. Член 4, параграф 5 от регламента позволява на държава-членка да поиска да не се оповестява издаден от нея документ без нейното предварително съгласие. Чувствителните документи съгласно член 9, параграф 3 от регламента се вписват в регистъра или се предоставят, при условие че има съгласие на органа, който ги е издал.

95.      От тези разпоредби е видно, че когато се иска достъп до издаден от държава-членка и държан от дадена институция документ, вместо да препраща заявителя към съответната държава-членка, институцията трябва да се консултира с държавата-членка, за да установи дали заявлението може да бъде удовлетворено. Тази процедура сама свидетелства, че разкриването на държавата-членка, предоставила документа, се счита за елемент, който е обхванат от предвидените в член 4 от регламента изключения.

96.      Тъй като документът е чувствителен по своя характер, неговият автор запазва пълен контрол по въпроса за оповестяването му и дори за вписването му в регистъра. Тъй като, както е установено в точка 95 от обжалваното решение, това неизбежно означава да не се оповестява самото съществуване на документа, очевидно е, че неговият автор не може да бъде разкриван.

97.      В допълнение, разграничението, което жалбоподателят прави между „информация“ и „документи“, е изкуствено, тъй като достъпът до документ очевидно се иска с единствената цел да се получи достъп до съдържанието му. Съветът правилно отбелязва, че самоличността на автора на документа сама по себе си представлява елемент от информацията. Тъй като самоличността на автора може да бъде една от причините за запазване на поверителността на документа, неговото оповестяване трябва да се подчинява на същите правила като отнасящите се до оповестяването на самия документ.

98.      Макар това да означава, че жалбоподателят ще бъде лишен от достъп до информация, която би му дала възможност да сезира съответните национални органи, не считам, че така неоснователно се ограничава правото му на ефективна съдебна защита. То е адекватно защитено от процедурата по Регламент № 1049/2001 и от последващия контрол от страна на общностните съдилища.

99.      Следователно се налага изводът, че петото правно основание не може да бъде прието.

VII – Заключение

100. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна в частта ѝ, с която се иска отмяна на решението на Първоинстанционния съд от 26 април 2005 г. по съединени дела T‑110/03, T‑150/03 и T‑405/03,

–        да отхвърли жалбата като недопустима в частта ѝ, с която се иска отмяна на решенията на Съвета за отказ за достъп до исканите документи,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

1 – Език на оригиналния текст: английски.

2 – Recueil, стр. II‑1429.

3 – Регламент № 2580/2001 на Съвета от 27 декември 2001 година относно специалните ограничителни мерки за борба с тероризма, насочени срещу определени лица и образувания (OB L 344, стр. 70; Специално издание на български език, 2007 г., глава 18, том 1, стр. 169).

4 – OВ C 101, 2003 г., стр. 41.

5 – Регламент № 1049/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 година относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията (ОВ L 145, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 76).

6 – Вж. между другото Решение от 8 юли 1999 г. по дело Hüls/Комисия (C‑199/92 P, Recueil, стр. I‑4287, точка 92) и Решение от 2 октомври 2003 г. по дело Ensidesa/Комисия (C‑198/99 P, Recueil, стр. I‑11111, точка 32).

7 –      Решение от 19 юли 1999 г. (T‑14/98, Recueil, стр. II‑2489, точка 71).

8 –      Решение от 7 февруари 2002 г. (T‑211/00, Recueil, стр. II‑485, точка 53).

9 – Трета алинея от този параграф предвижда: „Когато документ, достъпът до който е бил отказан от общностна институция, бъде представен пред Първоинстанционния съд във връзка с производство относно законосъобразността на този отказ, документът не се предоставя на другите страни.“

10 – Посочено в бележка под линия 7.

11 – Вж. Решение по дело Hautala/Съвет, посочено по-горе, точка 67.

12 – Вж. предходната бележка под линия.

13 – Решение от 6 декември 2001 г. по дело Съвет/Hautala (C‑353/99 P, Recueil, стр. I‑9565).

14 – Вж. съображение 2 от Регламент № 1049/2001: „Откритостта дава възможност на гражданите да участват в процеса на вземане на решения и е гаранция за по-голяма законност, ефективност и отговорност на управление на гражданите в демократична система. Откритостта допринася за засилване на принципите на демокрация и за спазването на основните права, както е определено в член 6 от Договора за създаване на ЕС и в Хартата за основните права на Европейския съюз.“

15 – Съображение 4 от Регламент № 1049/2001 (курсивът е мой).

16 – Съображение 11 от Регламент № 1049/2001 (курсивът е мой).

17 – ОВ L 344, стр. 93; Специално издание на български език, 2007 г., глава 18, том 1, стр. 179.

18 – Вж. точки 74—78 от обжалваното съдебно решение.

19 – Вж. между другото Решение от 6 март 2003 г. по дело Interporc/Комисия (C‑41/00 P, Recueil, стр. I‑2125, точка 55).

20 – Първоинстанционният съд посочва по аналогия Решение от 5 март 1997 г. по дело WWF UK/Комисия (T‑105/95, Recueil, стр. II‑313, точка 65) и Решение от 11 януари 2000 г. по дело Нидерландия и Van der Wal/Комисия (C‑174/98 P и C‑189/98 P, Recueil, стр. I‑1, точка 24).

21 – Решение на Европейския съд по правата на човека от 10 февруари 1995 г., Серия A, № 308, § 36.

22 – Решение по дело Съвет/Hautala, посочено в бележка под линия 13, точка 23.

23 – Решение от 17 март 2005 г. по дело Scippacercola/Комисия (T‑187/03, Recueil, стр. II‑1029, точки 68—70).

Full & Egal Universal Law Academy