EUR-Lex -  62005CC0291 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н PAOLO MENGOZZI,

представено на 5 юли 2007 година(1)

Дело C-291/05

Minister voor Vreemdelingenzaken en Integratie

срещу

Rachel Nataly Geradina Eind

(Преюдициално запитване, отправено от Raad van State (Нидерландия)

„Свободно движение на хора — Право на пребиваване — Завръщане на работник мигрант в неговата държава по произход — Право на дъщерята на работник мигрант, която е гражданка на трета страна, да пребивава в държавата по произход на бащата след завръщането му в тази държава — Регламент (ЕИО) № 1612/68, Директива 90/364/ЕИО и член 18 ЕО“

I –    Въведение

1.        С определение от 13 юли 2005 г. Raad van State (Нидерландия) отправя до Съда по силата на член 234 ЕО редица преюдициални въпроси относно тълкуването на общностната правна уредба в областта на свободното движение на хора, и по-конкретно относно проблематиката на правото на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка.

2.        Тези въпроси са отправени в рамките на спор между Minister voor Vreemdelingenzaken en Integratie (нидерландския министър по въпросите на имиграцията и интеграцията) и г‑ца Rachel Nataly Geradina Eind, гражданка на Суринам и дъщеря на нидерландски гражданин, относно законосъобразността на решение, с което на последната се отказва издаването на разрешително за пребиваване на територията на Нидерландия.

II – Нормативна уредба

3.        Релевантната общностна правна уредба за целите на разглеждането на поставените от Raad van State преюдициални въпроси е тази, приложима преди влизането в сила на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета(2).

4.        Член 17 ЕО предвижда следното:

„1. Създава се гражданство на Съюза. Всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Гражданството на Съюза допълва, а не замества националното гражданство.

2. Гражданите на Съюза се ползват от правата и изпълняват задълженията, предвидени в настоящия договор“.

Съгласно член 18, параграф 1 ЕО „[в]секи гражданин на Съюза има право да се придвижва и свободно да пребивава на територията на държавите-членки, при ограниченията и условията, предвидени в [Договора за ЕО], и в мерките, приети за неговото осъществяване“.

5.        Член 39 ЕО предвижда следното:

„1. Свободното движение на работници се гарантира в рамките на Общността.

2. Тази свобода на движение налага премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците от държавите-членки що се отнася до заетост, възнаграждение и други условия на труд.

3. Тя включва и правото, при спазване на ограниченията, основаващи се на съображения за обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве:

a)      да се приемат действително направени предложения за наемане на работа;

б)      да се придвижва свободно на територията на държавите-членки за тази цел;

в)      да престоява в държава-членка с цел заетост, в съответствие с разпоредбите, уреждащи заетостта на гражданите от тази държава, предвидени в законови, подзаконови или административни разпоредби;

г)      да остава на територията на държава-членка след наемане на работа в тази държава, при условията, които се предвиждат в регламенти за приложение, съставени от Комисията.

4. […]“.

6.        Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността(3), в областта на достъпа до заетост предвижда в член 1 следното:

„1. Всеки гражданин на държава-членка, независимо от мястото му на пребиваване, има право на достъп до дейност като наето лице [другаде в текста: „дейност като заето лице“] и да извършва тази дейност на територията на друга държава-членка в съответствие със законовите, подзаконови и административни разпоредби, уреждащи заетостта на гражданите на тази държава.

2. Той има право, в частност, да получава достъп до свободни работни места на територията на друга държава-членка със същото предимство като гражданите на тази държава.“

7.        Член 10, параграф 1 от същия регламент(4) гласи следното относно семейството на работника:

„1. Независимо от тяхното гражданство, имат право да се настаняват заедно с работник гражданин на държава-членка, нает на работа на територията на друга държава-членка следните лица:

a)      съпруг/а и техни низходящи, на възраст под 21 години или издържани от тях;

б)      издържани роднини по възходяща линия на работника и на съпруг/а.“

8.        Директива 68/360/ЕИО на Съвета от 15 октомври 1968 година относно премахването на ограниченията за движение и пребиваване в рамките на Общността за работниците на държавите-членки и на техните семейства(5) предвижда по-конкретно следното:

„Член 1

1. Държавите-членки премахват при условията, предвидени в настоящата директива, ограниченията за движение и пребиваване на гражданите на споменатите държави и на членовете на техните семейства, по отношение на които се прилага Регламент (ЕИО) № 1612/68.

[…]

Член 3

Държавите-членки позволяват на гражданите, упоменати в член 1, да влязат на територията им само с представяне на валидна лична карта или паспорт.

Не може да се изисква входна виза или да се налага равностойно задължение, с изключение за членовете на семейството, които не са граждани на дадена държава-членка. Държавите-членки предоставят на тези лица всички улеснения за получаване на необходимите визи.

Член 4

1. Държавите-членки признават правото на пребиваване на тяхната територия на лицата, упоменати в член 1, които са в състояние да представят документите, изброени в параграф 3.

[…]

4. На член на семейството, който не е гражданин на дадена държава-членка, се издава документ за пребиваване, който има същата валидност, като този, издаден на работника, на чиято издръжка е.“ [неофициален превод]

9.        Член 1 от Директива 90/364/ЕИО на Съвета от 28 юни 1990 година относно правото на пребиваване(6), гласи:

„1. Държавите-членки предоставят право на пребиваване на граждани на държавите-членки, които не се ползват от това право по силата на други разпоредби от общностното право, както и на членовете на техните семейства, както са определени в параграф 2, при условие че те притежават за себе си и за членовете на техните семейства здравна застраховка, която покрива всички рискове в приемащата държава-членка, и достатъчно средства, за да се избегне превръщането им в тежест за системите за социално подпомагане на приемащата държава-членка през периода на пребиваването им.

[…]

2. Имат право да се установят в друга държава-членка заедно с притежателя на правото на пребиваване, независимо от гражданството им, следните лица:

a)      съпругът и техните низходящи, които са издържани от тях;

б)      лицата по възходяща линия на притежателя на правото на пребиваване и на неговия съпруг, които са издръжани от тях.“ [неофициален превод]

III – Факти и преюдициални въпроси

10.      През февруари 2000 г. г‑н Runaldo Ruben Leonard Eind се премества от Нидерландия, чийто гражданин е, в Обединеното кралство, където упражнява дейност като заето лице и където през декември същата година към него се присъединява дъщеря му R. N. G. Eind (родена на 29 април 1989 г.), която пристига направо от Суринам и е гражданка на последната държава.

11.      С писмо от 4 юни 2001 г. британските власти уведомяват г‑н Eind, че разполага с право на пребиваване в Обединеното кралство по силата на Регламент № 1612/68. С писмо от същия ден г‑ца Eind е информирана, че в качеството си на член на семейството на работник от Общността тя разполага също с право на пребиваване в Обединеното кралство. Г‑н Eind получава разрешително за пребиваване с валидност от 6 юни 2001 г. до 6 юни 2006 г.

12.      На 17 октомври 2001 г. г‑н Eind и дъщеря му пристигат в Нидерландия. На 9 ноември 2001 г. г‑ца Eind се регистрира в полицейското управление и иска от него да ѝ бъде издадено разрешително за пребиваване за определен срок, за да пребивава с баща си в посочената държава.

13.      С решение от 2 януари 2002 г. Staatssecretaris van Justitie (държавен секретар по правосъдието) отхвърля молбата на г‑ца Eind, като подчертава, че последната не разполага с временно разрешeние за пребиваване, и добавя, че не може да ѝ бъде издадено разрешително за пребиваване въз основа на качеството ѝ на член на семейството на „гражданин на Общността“, а именно по смисъла на националното право гражданин на държава-членка, който по силата на Договора има право да влиза и пребивава в друга държава-членка. Във връзка с последното в решението се потвърждава, че г‑н Eind не можел да се счита повече за „гражданин на Общността“, доколкото след като е пребивавал в друга държава-членка и се е завърнал в Нидерландия, той не е упражнявал реална и ефективна дейност в последната държава и не бил икономически неактивен гражданин по смисъла на общностната правна уредба.

14.      Г-ца Eind подава жалба срещу посоченото по-горе решение. На 21 май 2002 г. пред административната комисия, на която е възложено разглеждането на молбата на г‑ца Eind, г‑н Eind заявява, че от момента на завръщането си в Нидерландия той получава социална помощ и че от същата дата нито е упражнявал, нито е търсил работа, тъй като е бил болен. Той добавя, че на 7 май 2002 г. е имал интервю в Banenmarkt (трудова борса) с оглед реинтегрирането му на пазара на труда и че очаквал второ интервю.

15.      Жалбата, подадена от г‑ца Eind срещу решението от 2 януари 2002 г., е отхвърлена с решение на Staatssecretaris van Justitie от 5 юли 2002 г., в което се уточнява по-конкретно, че г‑н Eind не можел да се счита за икономически неактивно лице по смисъла на общностната правна уредба, тъй като той лично не разполагал с достатъчно средства, а получавал социална помощ.

16.      Въпреки това на 20 октомври 2004 г. Rechtbank te’s‑Gravenhage (Районен съд Хага), като се позовава на Решение по дело Antonissen(7) и на Решение по дело Singh(8), отменя това второ решение и връща делото на Minister voor Vreemdelingenzaken en Integratie за преразглеждане на жалбата.

17.      Последният обжалва решението на Rechtbank te’s‑Gravenhage пред Raad van State (Държавен съвет на Нидерландия), който с определение от 13 юли 2005 г. (наричано по-нататък „определението за препращане“) спира производството пред него, за да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

1.      a)     Ако гражданин на трета държава е считан от приемащата държава-членка за член на семейството на работник по смисъла на член 10 от Регламент № 1612/68 и валидността на разрешението за пребиваване, предоставено от тази държава-членка, все още не е изтекла, това означава ли, че поради тази причина държавата-членка, чийто гражданин е работникът, не може да откаже на този гражданин на трета държава правото на достъп и на пребиваване, в случай че работникът се завърне?

         б)     При отрицателен отговор на първия въпрос означава ли това, че ако гражданинът на трета държава дойде на нейна територия, тази държава-членка има право да решава сама дали са изпълнени условията за достъп и пребиваване, основани на националното право, или тя първо трябва да прецени дали в качеството си на член на семейството на този работник същият гражданин все още се ползва с правата, произтичащи от общностното право?

2.      Ще бъде ли различен отговорът на двата предходни въпроса, ако преди да пребивава в приемащата държава-членка, този гражданин на трета държава не е разполагал с право на пребиваване, основано на националното право, в държавата-членка, чийто гражданин е работникът?

3.      a)     Ако на държавата-членка, чийто гражданин е работникът (бащата), е разрешено след завръщането на последния да преценява дали не са изпълнени условията на общностното право относно издаването на разрешение за пребиваване в качеството на член на семейството, то гражданин на трета държава, който е член на семейството на бащата, завръщащ се от приемащата държава-членка в държавата-членка, чийто гражданин е, с цел да търси работа в нея, ползва ли се с право на пребиваване в тази държава-членка и при утвърдителен отговор — за какъв период?

         б)     Това право съществува ли и в случай че бащата не упражнява никаква реална и ефективна дейност в тази държава-членка и не може или не може повече да се счита за търсещо работа лице в контекста на Директива [90/364], предвид обстоятелството че на основание на своето нидерландско гражданство бащата получава социални помощи?

4.      За да се отговори на предходните въпроси, какво значение следва да се отдаде на обстоятелството, че [този] [гражданин] на трета държава [е] член на семейството на гражданин на Съюза, който е използвал правото, признато му в приложение на член 18 ЕО, и който се завръща в държавата-членка, чийто гражданин е?“

IV – Правен анализ

 А – По първия и втория преюдициален въпрос

18.      Първият и вторият преюдициален въпрос изхождат изрично от предпоставката, според която г‑ца Eind е получила в Обединеното кралство разрешително за пребиваване на основание член 10 от Регламент № 1612/68. В частта от определението за препращане, съдържаща изложение на фактите по делото, се посочва, че с писмо от 4 юни 2001 г. г‑ца Eind е уведомена, че в качеството си на член на семейството на г‑н Eind тя разполага с право на пребиваване в Обединеното кралство „на същото основание“, на което се базира и правото на пребиваване на последния, а именно „по силата на Регламент № 1612/68“(9).

19.      С първия преюдициален въпрос, буква a) препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали притежаването на такова разрешително, чиято валидност все още не е изтекла, предоставя на неговия притежател, гражданин на трета страна, право на влизане и на пребиваване в държавата-членка, чийто гражданин е бащата и в която той се е завърнал (наричана по-нататък също „въпросната държава-членка“), след като е упражнявал дейност като заето лице в държавата-членка, издала посоченото разрешително (наричана по-нататък също „приемащата държава-членка“).

20.      С първия преюдициален въпрос, буква б) препращащата юрисдикция иска да се установи дали при отрицателен отговор на първия въпрос, буква a), като разглеждат подадената от гражданина на трета страна молба за влизане и пребиваване, властите на въпросната държава-членка, преди да проверят дали са изпълнени от последния предвидените от националното право условия за достъп и пребиваване в посочената държава, трябва да преценят дали в качеството си на член на семейството на гражданин на тази държава, който се е ползвал от свободата на движение на работниците, той черпи от общностното право право на влизане и на пребиваване в същата държава.

21.      С втория преюдициален въпрос Съдът е поканен да уточни дали с оглед решаването на двата предходни преюдициални въпроса е от значение, че преди да пребивава в приемащата държава-членка, гражданинът на трета страна не се е ползвал във въпросната държава-членка от право на пребиваване, основано на националното право.

22.      Обхватът на посочените по-горе въпроси не става съвсем ясен от съдържанието им. Това обяснява крайно разнородния начин, по който Комисията на Европейските общности и правителствата, които са представили становищата си пред Съда(10), схващат, разглеждат и решават тези въпроси. За да се разбере по-добре техният обхват, следва да се подчертае, че както произтича от мотивите на определението за препращане(11), въпросите са отправени от препращащата юрисдикция, за да може да се изрази становище по защитаваната от министъра жалбоподател теза, основана на решението, постановено от Съда по дело Akrich(12).

23.      Като подчертава, че от това съдебно решение произтича, че гражданинът на трета страна, съпруг на гражданин на Съюза, трябва да пребивава законно в държава-членка, за да може в качеството си на член на семейството да се позовава на правото на влизане и на пребиваване в друга държава-членка(13), препращащата юрисдикция посочва, че според министъра жалбоподател, тъй като г‑ца Eind не е пребивавала законно в Нидерландия преди влизането си в Обединеното кралство, тя не можела да има право на пребиваване в Обединеното кралство въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68(14).

24.      Посочената юрисдикция уточнява, че „от доводите на министъра става ясно, че той не е обвързан от решението [на британските власти], според което чужденецът трябва да се счита за член на семейството на гражданин на Общността, тъй като преди пребиваването си в Обединеното кралство чужденецът не е притежавал право на пребиваване в Нидерландия, основано на националното право, и следователно не става въпрос за законно пребиваване по смисъла на Решение по дело Akrich“(15).

25.      Според препращащата юрисдикция следователно тезата на министъра жалбоподател повдига „въпроса какво значение следва да се отдаде на обстоятелството, че в Обединеното кралство на [г‑ца Eind] е предоставено разрешение за пребиваване въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68“(16), и предполага, че в крайна сметка общностното право допуска въпросната държава-членка да преценява самостоятелно дали член на семейството на неин гражданин, който се е възползвал от свободата на движение на работниците — като членът на семейство, се е ползвал от право на пребиваване в приемащата държава-членка на основание на общностното право — може да черпи от общностното право право на влизане и на пребиваване и в първата държава(17).

26.      По същество предвид оспорването от страна на министъра жалбоподател на валидността, от гледна точка на общностното право, на разрешителното за пребиваване, предоставено от Обединеното кралство на г‑ца Eind в качеството му на акт, основан на член 10 от Регламент № 1612/68, с първия и втория преюдициален въпрос препращащата юрисдикция иска да се установи дали издаването на посоченото разрешително и факта, че то е все още в сила, задължават нидерландските власти да разрешат влизането и пребиваването на г‑ца Eind на територията на Нидерландия при завръщането на нейния баща на тази територия, при това дори в хипотезата, в която следва да се приеме, че в светлината на изтъкнатото във втория въпрос и в Решение по дело Akrich такова разрешително е било издадено, без да са изпълнени условията за прилагане на член 10, посочен по-горе.

27.      В това отношение в началото следва да се отбележи, че съществуват съмнения относно действителността на предпоставката, от която изхожда препращащата юрисдикция, като поставя анализираните преюдициални въпроси, а именно, че издаденото от британските власти на г‑ца Eind разрешително за пребиваване е основавано на член 10 от Регламент № 1612/68.

28.      В писменото си становище правителството на Обединеното кралство посочва, че г‑ца Eind е получила в Обединеното кралство разрешително за пребиваване не въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68, а по силата на британското право, по-конкретно на Регламент № 2000/2326 в областта на имиграцията (Европейско икономическо пространство) (Immigration (European Economic Area) Regulations), в качеството си на член на семейството на лице, което отговаря на условията за пребиваване в Обединеното кралство. В същото писмено становище и в съдебното заседание посоченото правителство уточнява, че признаването на г‑ца Eind на право на пребиваване в Обединеното кралство е направено въз основа на националните разпоредби, които не отразявали задължение по общностното право, а политически избор, осъществен при условията на оперативна самостоятелност от националния законодател(18). В съдебното заседание представителят на правителството на Обединеното кралство посочва, че в писмото от 4 юни 2001 г., изпратено от британските власти до г‑ца Eind, не се съдържа никакво изрично позоваване на Регламент № 1612/68, а по-скоро напомняне на приложимата национална правна уредба.

29.      Ако тези сведения, които противоречат на посоченото в определението за препращане, бъдат потвърдени, първият и вторият преюдициален въпрос биха били лишени от предмет. Задължение на препращащата юрисдикция е обаче да извърши по-пълна проверка относно правното основание, на базата на което британските власти са предоставили разрешителното за пребиваване на г‑ца Eind.

30.      В рамките на настоящото преюдициално производство може само да се поддържа твърдението, от което изхожда препращащата юрисдикция, а именно, че това разрешително за пребиваване се основава на член 10 от Регламент № 1612/68.

31.      Дали обаче такова разрешително задължава нидерландските власти да разрешат на г‑ца Eind да влиза и да пребивава на територията на Нидерландия?

32.      Считам, че отговорът на този въпрос може да бъде единствено отрицателен.

33.      Всъщност съществуването само по себе си на разрешително за пребиваване, чиято валидност все още не е изтекла и което е издадено от приемаща държава-членка на гражданин на трета страна в качеството му на член на семейството на работник от Общността, който се е преместил в тази държава, не гарантира на този гражданин при завръщането на посочения работник в държавата-членка, чийто гражданин е, правото да влиза и пребивава с него в последната държава.

34.      С други думи, при завръщането на работника от Общността в държавата, чийто гражданин е, властите на тази държава не са задължени да предоставят разрешително за пребиваване на гражданина на трета страна, член на семейството на този работник, само поради факта че в приемащата държава, която и двамата са напуснали, гражданинът на третата страна е получил разрешително за пребиваване по силата на член 10 от Регламент № 1612/68 и че валидността на това разрешително все още не е изтекла.

35.      Действието на разрешителното за пребиваване, издадено по силата на член 10 от Регламент № 1612/68, е ясно ограничено за територията на издаващата го държава-членка. Посоченият член предвижда правото на определени членове на семейството да „се настаняват заедно с работник, гражданин на държава-членка, нает на работа на територията на друга държава-членка“. Това право е изведено по силата на родствена връзка от правото на работника от Общността да се премества от една държава-членка в друга, за да получи „достъп до дейност като наето лице“ и „да извършва тази дейност на територията на друга държава-членка в съответствие със законовите, подзаконовите и административните разпоредби, уреждащи заетостта на гражданите на тази държава“ (член 1, параграф 1 от Регламент № 1612/68)(19). Териториалният характер на разрешителното за пребиваване, издадено за целите на събиране на семейството, следователно отразява териториалния характер на разрешителното за пребиваване, издадено за целите на достъп до дейност като заето лице(20).

36.      Следователно разрешителното за пребиваване, издадено от една държава-членка, важи за нейната територия, а не за територията на цялата Общност.

37.      Освен това, както подчертава Съдът, издаването на разрешително за пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка, трябва да се счита не за правопораждащ акт, а за акт, чието предназначение е да установи за дадена държава-членка индивидуалното положение на гражданин на трета страна с оглед на разпоредбите на общностното право(21). Бих искал да допълня, че тази констатация засяга по-точно индивидуалното положение на това лице с оглед на разпоредбите на общностното право, що се отнася до пребиваването в държавата-членка, която прави констатацията.

38.      В този смисъл ми се струва ясно, че държавата-членка, чийто гражданин е работникът, при завръщането му от приемащата държава не е задължена да признае на член на семейството на работника, който е гражданин на трета страна, правото на влизане и пребиваване на собствената ѝ територия само поради факта че приемащата държава-членка е предоставила на този член на семейството разрешително за пребиваване по силата на член 10 от Регламент № 1612/68(22). От друга страна, никое правило или никой принцип на общностното право не предвижда, че след като веднъж е признато от държава-членка по силата на посочения член правото на събиране на нейна територия на семейството на работник, който е гражданин на друга държава-членка, и на член на семейството му, който е гражданин на трета страна, същото право следва впоследствие да бъде признато, независимо от конкретните обстоятелства и само поради това първото признаване, от всяка друга държава-членка, в която биха поискали да се настанят двете лица.

39.      Властите на държавата-членка, чийто гражданин е работникът, напротив, могат и дори са длъжни да преценяват самостоятелно дали член на семейството на работника разполага с право на влизане и на пребиваване на територията на посочената държава след завръщането на работника на тази територия, въз основа на общностния правен ред, и по-специално на член 10 от Регламент № 1612/68(23).

40.      Считам, че пряката приложимост на този регламент и принципът на предимство на общностното право спрямо националното право предполагат, че тази преценка трябва по необходимост да предхожда проверката на наличието на условията, в зависимост от които националното право извън обхвата на общностната правна уредба поставя признаването на правото на влизане и на пребиваване на територията на съответната държава. Считам, че по този начин съм дал отговор на първия въпрос, буква б), отправен от препращащата юрисдикция при евентуално отрицателен отговор на първия въпрос, буква а).

41.      Обстоятелството, припомнено във втория въпрос, че преди пребиваването си в приемащата държава-членка гражданинът на трета страна, член на семейството на работник, не се е ползвал от право на пребиваване, основано на националното право в държавата-членка, чието гражданство има работникът, не може очевидно да повлияе отрицателно на направените от мен заключения в точки 38—40 по-горе. Посоченото обстоятелство би могло най-много да има значение като елемент, който в разглеждания в първия въпрос, буква а) смисъл изключва задължителния характер на разрешителното за пребиваване съгласно член 10 от Регламент № 1612/68, издадено от приемащата държава на член на семейството на работника. Все пак вече изключих общо и следователно независимо от разглежданото обстоятелство възможността такова разрешително само по себе си да задължава държавата-членка, чийто гражданин е работникът, след неговото завръщане от приемащата държава да признае на този член на семейството, гражданин на трета страна, право на влизане и на пребиваване на собствената ѝ територия. Следователно с оглед на отговора, който трябва да бъде даден на първия въпрос, букви а) и б), фактът, че преди да пребивава в приемащата държава-членка, гражданинът на трета страна, член на семейството на работник, не се е ползвал от право на пребиваване, основано на националното право в държавата-членка, чийто гражданин е работникът, не е от значение.

42.      След всичко, казано по-горе, характерът на това обстоятелство и твърденията, които в определението за препращане предхождат формулирането на първия и втория въпрос, и по-конкретно позоваванията на Решение по дело Akrich, изискват излагането на други съображения, за да се разсеят съмненията, които препращащата юрисдикция би могла да има, извън обхвата на съдържанието на тези въпроси, във връзка с релевантността и прилагането в случая на произтичащите от това съдебно решение принципи.

43.      В Решение по дело Akrich(24), след като отбелязва, че „Регламент № 1612/68 се отнася единствено до свободата на движение в рамките на Общността“ и че „той не урежда правата на гражданин на трета страна, който е съпруг на гражданин на Съюза, с оглед на достъпа до територията на Общността“, Съдът приема, че „за да се ползва от правата, предвидени в член 10 от Регламент № 1612/68, гражданинът на трета страна, който е съпруг на гражданин на Съюза, трябва да пребивава законно в държавата-членка, когато той се премества в друга държава-членка, в която гражданинът на Съюза мигрира или е мигрирал.“

44.      Тъй като г‑ца Eind се е преместила в Обединеното кралство направо от третата страна, чийто гражданин е тя, а не от друга държава — членка на Общността, първоначално въз основа на Решение по дело Akrich може да се счита, че британските власти не е трябвало да ѝ издават разрешително за пребиваване въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68(25).

45.      В това отношение първият въпрос, буква a) относно това дали разрешителното за пребиваване има задължителен за нидерландските власти характер може също да се разбира като имащ за цел да установи дали предвид такова разрешително нидерландските власти трябва непременно да считат, че към датата, на която г‑ца Eind подава молбата си за разрешително за пребиваване в Нидерландия, тя отговаря на условието за предварително законно пребиваване в държава-членка на Общността, което е посочено в Решение по дело Akrich, или напротив — дали независимо от това разрешително те имат право да считат посоченото условие за неизпълнено, предвид факта, че тъй като преди събирането с нейния баща в Обединеното кралство г‑ца Eind не се е ползвала от право на пребиваване, основано на националното право, нито в Нидерландия, нито в някоя друга държава-членка на Общността, условията за издаването на това разрешително не са налице.

46.      В скорошното си решение по дело Jia(26) обаче Съдът уточнява обхвата на Решение по дело Akrich, по отношение на което генералният адвокат Geelhoed(27) подчертава най-малко явното противоречие с други решения, както предходни, така и последващи, в които Съдът постановява, че правото на влизане и на пребиваване на територията на държавите-членки на граждани на трети страни, сключили брак с граждани на държава-членка, произтича единствено от семейната връзка(28). В Решение по дело Jia Съдът изключва вероятността споменатото условие за предварително законно пребиваване, посочено в Решение по дело Akrich, да бъде общоприложимо(29). Съдът всъщност уточнява, че „предвид Решение по дело Akrich, посочено по-горе, общностното право не задължава държавите-членки да обвържат предоставянето на право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Общността, който се е ползвал от свободата си на движение, с условието преди това този член на семейството да е пребивавал законно в друга държава-членка“(30). В тази връзка Съдът счита, че такова условие е тясно свързано с конкретната фактическа рамка, с която се е характеризирал спорът, довел до Решение по дело Akrich(31), и че то не може да бъде прилагано за случай, в който „не се твърди, че съответният член на семейството е пребивавал незаконно в дадена държава-членка или че с цел злоупотреба е искал да заобиколи прилагането спрямо него на националната правна уредба в областта на имиграцията“(32).

47.      Що се отнася до положението, предмет на настоящото преюдициално производство, препращащата юрисдикция не посочва каквото и да е поведение с цел злоупотреба от страна на заинтересованите лица и предвид факта, че г‑ца Eind не е пребивавала незаконно в държава-членка, преди да се присъедини към баща си в Обединеното кралство, следва да се приеме, че принципите, произтичащи от Решение по дело Akrich, не забраняват на британските власти да издадат на същата разрешително за пребиваване въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68(33).

48.      По същия начин, тъй като преди да влезе с баща си в Нидерландия, г‑ца Eind е пребивавала в Обединеното кралство на основание на разрешително за пребиваване, надлежно издадено от британските власти, и следователно не е пребивавала незаконно в друга държава-членка, посочените принципи не забраняват на нидерландските власти да признаят на същата право на влизане и на пребиваване в Нидерландия по силата на общностното право(34).

49.      Още повече фактът, че преди пребиваването си в Обединеното кралство г‑ца Eind не се е ползвала от право на пребиваване в Нидерландия, основавано на общностното право или на националното право, не може да представлява валидно основание, за да ѝ бъде отказано разрешително за пребиваване в Нидерландия въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68 или на други евентуално приложими правила на общностното право.

50.      Ето защо предлагам на Съда да отговори на първия и на втория преюдициален въпрос, отправени от препращащата юрисдикция, по следния начин:

„1)      a)     Фактът, че гражданин на трета страна е считан от приемащата държава-членка за член на семейството на работник по смисъла на член 10 от Регламент № 1612/68 и че на това основание е получил от тази държава разрешително за пребиваване съгласно този член, дори валидността на това разрешително все още да не е изтекъла, сам по себе си не задължава държавата-членка, чийто гражданин е работникът, да признае на посочения гражданин на трета страна, при завръщането на работника в последната държава-членка, правото на влизане и на пребиваване на нейната територия.

         б)     Държавата-членка, чийто гражданин е работникът, следва да прецени дали гражданинът на трета страна, член на семейството на работника, разполага при завръщането на последния на територията на тази държава-членка с право на влизане и на пребиваване на тази територия въз основа на общностното право, преди да провери дали такова право може да бъде признато на този гражданин по силата на националното право извън приложното поле на общностната правна уредба.

2)      С оглед на отговора на първия въпрос, букви а) и б) обстоятелството, че преди да пребивава в приемащата държава-членка, този гражданин на трета страна не е разполагал с право на пребиваване, основано на националното право в държавата-членка, чието гражданство има работника, е ирелевантно. Това обстоятелство допуска издаването от страна на последната държава на гражданина на трета страна на разрешително за пребиваване, основано на общностното право.“

 Б — По третия и четвъртия преюдициален въпрос

1.      Предварителни бележки

51.      Посочените от препращащата юрисдикция в рамките на третия и четвъртия преюдициален въпрос проблеми са поставени за разглеждане, в случай че се приеме — както всъщност според мен трябва да се направи — че властите на държавата-членка, чийто гражданин е работникът, имат право да преценяват дали гражданинът на трета страна, член на семейството на работник, разполага при завръщането на последния на територията на тази държава-членка с право на пребиваване на тази територия по силата на общностното право. Посочените въпроси имат за цел да се провери дали са изпълнени условията за признаването на такова право на лице, което се намира в положението на г‑ца Eind.

52.      С третия въпрос, буква a) препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали това право трябва да бъде признато — и при положителен отговор докога — ако може да се заключи, че работникът се е върнал в държавата-членка, чийто гражданин е, за да търси работа в нея.

53.      С третия въпрос, буква б) препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали въпросното право може да съществува въз основа на член 1 от Директива 90/364, независимо от факта, че работникът получава социална помощ във въпросната дърава-членка по силата на своето гражданство, дори когато след завръщането си в тази държава работникът не е успял да намери работа и не може повече да бъде считан за търсещо работа лице.

54.      С четвъртия въпрос се цели по същество да се установи дали за целите на признаване на посоченото по-горе право е от значение, че се касае за член на семейството на гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на движение и на пребиваване въз основа на член 18 ЕО и който се завръща в държавата-членка, чийто гражданин е.

55.      Преди да се спра по същество на тези въпроси, бих искал да отбележа, че правото на пребиваване, предоставено от общностното право на членовете на семейството на лице, което се ползва от свободата на движение на хора, има за цел премахване на пречката, която би представлявала за упражняването на тази свобода от страна на това лице невъзможността за членовете на неговото семейство да го придружават или да се присъединяват към него в приемащата държава-членка и произтичащото от това нарушаване на семейния живот. Като положителна последица това право има за цел да позволи на това лице по-добро интегриране в приемащата държава-членка, като по този начин благоприятства упражняването на тази свобода.

56.      В този смисъл пето съображение от Регламент № 1612/68 посочва, че „за да може правото на свободно движение да бъде упражнявано по обективни стандарти, свободно и достойно, е необходимо [също така] […] да бъдат премахнати пречките за мобилността на работниците, в частност правото на работника да бъде заедно със своето семейство и условията за интегриране на това семейство в приемащата страна“(35). Съдът е имал възможност да отбележи, че „целта на Регламент № 1612/68, а именно свободното движение на работници, изисква с оглед гарантирането му, зачитайки свободата и достойнството, оптимални условия за интегриране на семейството на работника от Общността в приемащата държава-членка“(36). От своя страна пето съображение от Директива 90/364 посочва, че „това право може да бъде наистина упражнено само ако се предостави и на членовете на семейството“.

57.      Следователно правото на събиране на семейството, предвидено от общностното право в рамките на прилагането на разпоредбите на Договора относно свободното движение на хора в Общността, има за цел гарантиране на действителното упражняване на тази свобода(37) и предполага, че е налице положение, в което може се каже, че същата тази свобода е упражнена.

2.      По третия въпрос, буква a): правото на пребиваване на член на семейството съгласно разпоредбите относно свободното движение на работници

58.      Като се позовава на завръщането на „работник“ в неговата страна по произход и на търсенето от същия на „работа“, третият въпрос, буква a) се отнася до възможността за признаване на гражданин на трета страна, член на семейството на работник, който се завръща в своята държава по произход, на право на пребиваване на територията на тази държава (наричано по-нататък също: „правото на събиране на семейството“) въз основа на общностната правна уредба, свързана със свободното движение на работници.

59.      В рамките на тази правна уредба член 10 от Регламент № 1612/68 предвижда и регламентира правото на събиране на семейството. Следователно първият въпрос, който трябва да се постави, е дали в настоящия случай са изпълнени условията за прилагане на този член, доколкото е установено, че г‑н Eind не се е завърнал в Нидерландия, за да приеме действително предложение за работа и не е упражнявал никаква професионална дейност в посочената по-горе държава в периода между датата на завръщането си (17 октомври 2001 г.) и датата на решението за отхвърляне на подадената от дъщеря му жалба срещу отказа за издаване на поисканото от нея разрешително за пребиваване (5 юли 2002 г.), но все пак може да се приеме, че той „се е завърнал в държавата-членка, чийто гражданин е, за да търси работа в нея“(38).

 а) Условия за прилагането на член 10 от Регламент № 1612/68

60.      Съществуването на право на събиране на семейството на основание член 10 от Регламент № 1612/68 предполага, както Комисията основателно отбелязва в писменото си становище, освен наличието на определена родствена връзка с гражданин на Общността, също и последният да може да бъде класифициран като заето лице по смисъла на член 39 ЕО и член 1 от същия регламент.

61.      Ето защо, за да бъде разрешено на г‑ца Eind въз основа на член 10 от Регламент № 1612/68 да пребивава в Нидерландия с баща си при завръщането на последния от Обединеното кралство, трябва да може да се признае на г‑н Eind, след като той вече се е завърнал в страната си по произход, качеството на заето лице по смисъла на член 39 ЕО и на член 1 от същия регламент, което на това основание има право да пребивава в Нидерландия.

62.      На първо място, следва да се зададе въпросьт дали обстоятелството, че той е гражданин на Нидерландия, е пречка за признаването на това качество на г‑н Eind. С други думи, поставя се въпросьт за приложимостта на посочените по-горе разпоредби за положението на работник, който се връща и иска да пребивава в държавата-членка, чийто гражданин е.

63.      Всъщност член 1 от Регламент № 1612/68, както е формулиран, се позовава на правото на всеки гражданин на държава-членка да разполага с достъп до дейност като заето лице, както и да упражнява тази дейност „на територията на друга държава-членка“(39) (право, което явно предполага и правото на пребиваване в тази държава), което може да наведе на мисълта, че този член не предоставя аналогично право по отношение територията на държавата-членка, чийто гражданин е заинтересованото лице.

64.      По същия начин съдържанието на член 10 от Регламент № 1612/68 може да наведе на мисълта, че този член предоставя на определени членове на семейството на работника право на пребиваване в държава-членка, различна от тази, чийто гражданин е работникът.

65.      На следващо място, от друга гледна точка самото съдържание на член 1 и на член 10 от посочения регламент биха могли да наведат на мисълта, че правото на пребиваване в държава-членка, което тези членове предвиждат, принадлежи на заинтересованото лице и на членовете на неговото семейство, при условие че то е „наето на работа“ в тази държава.

66.      Все пак анализът на практиката на Съда показва, че обхватът на тези членове е значително по-широк от това, което може да бъде изведено от съдържанието им.

 i) Може ли да се прави позоваване на членове 1 и 10 от Регламент № 1612/68, за да се иска право на пребиваване в държавата-членка, чийто гражданин е заинтересованото лице?

67.      Според мен заинтересованото лице може да се позове на разпоредбите на Регламент № 1612/68, при условие че то е „работник“ по смисъла на този регламент дори и по отношение на държавата-членка, чийто гражданин е, за да постигне гарантиране за него и за членовете на своето семейство на правото на пребиваване на територията на тази държава при условия, най-малко равностойни на тези, които са им гарантирани от общностното право на територията на друга дърава-членка(40).

68.      На първо място, никоя от разпоредбите на член 39 ЕО — в светлината на който трябва да се тълкуват разпоредбите на Регламент № 1612/68, приети съгласно член 49 от Договора за ЕИО (понастоящем след изменението член 40 ЕО), за да се определи по-точно съдържанието на тези разпоредби(41) — не ограничава обхвата на свободата на движение на работниците на територията на държавите-членки, на които работникът не е гражданин(42).

69.      На второ място, според практиката на Съда макар правилата на Договора в областта на свободното движение на хора и актовете по тяхното приложение да не могат да се прилагат за дейности, които нямат никаква връзка с положение, предвидено от общностното право и чиито релевантни елементи, взети като цяло, се ограничават в рамките на една-единствена държава-членка, разглежданите разпоредби обаче се прилагат за всеки гражданин на Общността, независимо от местопребиваването и от гражданството му, който се е възползвал от правото на свободно движение и е упражнявал професионална дейност в друга държава-членка. Така Съдът счита, че позоваване на член 39 ЕО и на член 7 от Регламент № 1612/68(43) може да се прави от работник и спрямо държавата-членка, чийто гражданин е, когато той е пребивавал и е упражнявал дейност като заето лице в друга държава-членка(44).

70.      По-конкретно, въпреки че по принцип гражданинът на държава-членка влиза и пребивава на територията на тази държава по силата на правата, свързани с неговото гражданство, а не по силата на тези, които са му предоставени от общностното право, това не пречи, когато посоченият гражданин отиде на територията на друга държава-членка, за да упражнява в нея дейност като заето лице по смисъла на член 39 ЕО, и се завърне на територията на държавата-членка, чийто гражданин е, за да се установи с цел упражняване на дейност като заето лице или на самостоятелна дейност, правото да влиза и да пребивава в последната държава също да му бъде гарантирано съответно от член 39 ЕО и от член 43 ЕО. Както Съдът отбелязва в Решение по дело Singh, „гражданин на държава-членка може да бъде разубеден да напусне страната си по произход, за да упражнява дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице по смисъла на Договора на територията на друга държава-членка, ако при завръщането му в държавата-членка, чийто гражданин е, с цел упражняване на дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице, той не разполага с улеснения за влизане и пребиваване, най-малко равностойни на тези, с които може да разполага по силата на Договора или на вторичното право на територията на друга държава-членка“(45).

71.      Тези съображения по-специално са накарали Съда в същото решение по дело Singh да заключи, че съпругът/съпругата на гражданин на Общността, който/която е упражнил/а правото на движение и на установяване, признати съгласно членове 48 и 52 от Договора за ЕИО (понастоящем след изменението членове 39 ЕО и 43 ЕО), „трябва, когато неговата съпруга (или нейният съпруг) се завърне в страната си по произход, да разполага поне със същите права на влизане и на пребиваване като тези, които би му/ѝ признало общностното право, ако неговата съпруга (или нейният съпруг) избере да влезе и да пребивава в друга държава-членка“(46).

72.      Следователно фактът, че г‑н Eind е гражданин на Нидерландия и поради това може да се позове на право на пребиваване в тази държава въз основа на националното право, сам по себе си не превръща завръщането му в неговата страна по произход в чисто вътрешно положение, за което като такова не е се прилага общностната правна уредба. Напротив, за целите на евентуалното прилагане в настоящия случай на член 10 от Регламент № 1612/68 следва да се провери дали това завръщане в страната по произход представлява също акт на упражняване на свободата на движение на работниците, гарантирана от член 39 ЕО и от посочения регламент.

 ii) Може ли да се прави позоваване на членове 1 и 10 от Регламент № 1612/68 дори когато заинтересованото лице не е наето на работа в държавата-членка, в която се иска правото на пребиваване?

73.      Според практиката на Съда понятието „работник“ по смисъла на член 39 ЕО и на Регламент № 1612/68 е с общностно значение и не трябва да се тълкува ограничително. За „работник“ трябва да се смята всяко лице, което упражнява реална и ефективна дейност, с изключение на дейности с дотолкова ограничен характер, че могат да се характеризират само като странични или спомагателни. Според тази съдебна практика характерно за трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време лицето предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение(47).

74.      Освен това посоченото понятие обхваща не само този, който се премества в друга държава-членка, за да приеме в нея действително предложение за работа, но и този, който го прави, за да търси работа в нея(48).

75.      Както своевременно отбелязва самата препращаща юрисдикция(49), в Решение по дело Antonissen Съдът всъщност приема, че „параграф 3 от член 48 (от Договора за ЕО (понастоящем член 39, параграф 3 ЕО) трябва да се тълкува в смисъл, че той посочва неизчерпателно определени права, от които се ползват гражданите на държавите-членки в рамките на свободното движение на работници, и че тази свобода предполага също правото на гражданите на държавите-членки да се движат свободно на територията на други държави-членки и да пребивават на нея, за да търсят работа там“. Съдът подчертава, че „[т]акова тълкуване на Договора впрочем съответства на това на общностния законодател, както се посочва в разпоредбите, приети в приложение на принципа на свободно движение, по-конкретно членове 1 и 5 от Регламент [№ 1612/68], разпоредби, които предполагат правото за гражданите на Общността да се преместват, за да търсят работа в друга държава-членка и съответно правото да пребивават в нея“(50).

76.      Ако следователно гражданинът на Общността може да се позове на член 39 ЕО и на член 1 от Регламент № 1612/68, за да иска право на преместване и на пребиваване в друга държава-членка, включително в тази, чийто гражданин е, с цел да търси работа в нея, остава да се провери дали членовете на неговото семейство, които спадат към посочените в член 10 от същия регламент категории, могат да се позоват на тази последна разпоредба, за да искат правото да пребивават с него в приемащата държава-членка.

77.      В това отношение в писменото си становище датското правителство е изразило своята отрицателна позиция. Това правителство твърди, че гражданинът на Общността, който се премества в друга държава-членка или се връща в собствената си страна по произход, за да намери работа в нея, по този начин упражнява свободата на движение на работниците, но не може да се позовава на член 10 от Регламент № 1612/68 за членовете на своето семейство. Трябва да се отбележи, че този член е включен в дял II от първата част от този регламент и както Съдът уточнява в Решение по дело Collins(51), в този дял терминът „работник“ се отнася само до действително наето на работа лице.

78.      Вярно е, че в Решение по дело Collins Съдът отбелязва, че „понятието „работник“ не е използвано по еднакъв начин в Регламент № 1612/68“ и че „[а]ко в дял II от първата част от посочения регламент този термин обхваща само лицата, които вече са получили достъп до пазара на труда, в други части от същия регламент понятието „работник“ трябва да се разбира в по-широк смисъл“(52). Впрочем разглежданият дял II се отнася до „заетостта […]“ и прилагането на съответните правила предполага, че „достъпът до заетост“, който представлява предмет на правната уредба, съдържаща се в предходния дял I, вече е предоставен(53).

79.      Въпреки това според мен тази констатация на Съда трябва да бъде разгледана в нейния контекст и нюанси.

80.      От една страна, тази констатация се вписва в контекста на доводи, с които по същество се цели изключване на възможността гражданин на държава-членка, който се премества, за да търси работа в друга държава-членка, да има право въз основа на член 7, параграф 2 от Регламент № 1612/68 да се ползва от същите социални и данъчни предимства, както работниците — местни граждани (в настоящия случай се касае за обезщетение, за лицата, търсещи работа). Решение по дело Collins по никакъв начин не засяга правото на членовете на семейството да придружават или да се присъединяват в приемащата държава-членка към гражданина на Общността, който търси работа в нея.

81.      От друга страна, бих искал да отбележа, че член 7, параграф 4 от Регламент № 1612/68, който също е включен в посочения по-горе дял II, обявява по право за недействителни клаузите на колективни или индивидуални трудови договори или други колективни споразумения относно, наред с другите аспекти, „достъпа до заетост“, ако установяват или позволяват дискриминационни условия относно работниците, граждани на други държави-членки. Това показва, че всъщност въпросът за достъпа до заетост не е напълно чужд на дял II и че разликата между предмета на дял I и предмета на дял II не е толкова строга, колкото може да изглежда на пръв поглед.

82.      Съдът вече е отбелязал, че член 10 от Регламент № 1612/68 трябва да се тълкува „в зависимост от цялостната структура и от целите на този регламент“(54). Последният се вписва в рамката на различни правни уредби, предназначени да улеснят постигането на целите, посочени в член 39 ЕО, и поради това трябва да позволи по-конкретно на работника да се премества свободно на територията на други държави-членки и да пребивава там, за да работи или да търси работа. Според Съда „от всички разпоредби на регламента следва, че за да улесни движението на членовете на семействата на работници, Съветът е взел предвид, от една страна, значението, което има от човешка гледна точка за даден работник събирането при него на семейството му, и от друга страна, значението, което има от всяка гледна точка интегрирането на работника и на семейството му в приемащата държава-членка, при равно третиране в сравнение с гражданите на тази държава-членка“(55). Съдът посочва също, че предвид неговия контекст и целите, които преследва, член 10 от Регламент № 1612/68 не може да се тълкува ограничително(56).

83.      В по-общ смисъл Съдът напомня, че от регламентите и директивите на Съвета относно свободното движение на заети лица и на самостоятелно заети лица в рамките на Общността по-конкретно е видно, че общностният законодател признава важността да се гарантира закрила на семейния живот на гражданите на държавите-членки с оглед премахване на пречките за упражняването на основните свободи, гарантирани с Договора(57).

84.      Следва да се признае обаче, че невъзможността за членовете на семейството на лице, което упражнява правото да се премества и да пребивава в друга държава-членка, за да търси работа в нея, да придружават или да се присъединяват към свой близък роднина на територията на тази държава, може да застраши полезното действие на това право. Не е трудно да си представим ситуации, в които при липсата на признаване на правото на членовете на семейството да придружават или да се присъединяват към заинтересованото лице в приемащата държава на практика свободата на движение с цел търсене на работа не би била упражнявана (например гражданин, който отглежда сам малко дете). Следва да се вземе предвид, че пребиваването в друга държава-членка с оглед търсене на работа може да бъде продължавано законосъобразно за значителен период от време (вж. по този въпрос точки 109—115 по-долу).

85.      Освен това следва да се има предвид необходимостта при тълкуване на разпоредбите на регламент на Общността да се отчитат предписанията в областта на съблюдаване на общите принципи на общностното право, и по-конкретно на основните права(58). Това, което ни интересува в случая, е правото на зачитане на семейния живот, което се закриля както въз основа на член 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „КЗПЧОС“), така и при наличието на непълнолетни деца въз основа на Конвенцията за правата на детето, подписана в Ню Йорк на 20 ноември 1989 г.

86.      От една страна, Съдът вече изрично е потвърдил, че правото на зачитане на семейния живот по смисъла на член 8 от КЗПЧОС е част от основните права, които според постоянната практика на Съда, освен това потвърдена в преамбюла на Единния европейския акт и в член 6, параграф 2 ЕС, намират закрила в общностния правен ред(59), и е отбелязал, че въпреки че КЗПЧОС не гарантира правото на чужденец да влиза и пребивава в определена страна, извеждането на лице от страна, в която живеят близки роднини, може да представлява нарушаване на правото на зачитане на семейният живот, както е гарантирано от член 8, пьрва алинея от КЗПЧОС(60).

87.      Съдът подчертава също, че Регламент № 1612/68 трябва да се тълкува в светлината на изискването за зачитане на семейния живот, посочено в член 8 от КЗПЧОС(61).

88.      От друга страна, в Решение по дело Парламент/Съвет Съдът признава, че Конвенцията за правата на детето има обвързващ характер за всички държави-членки и е един от международните инструменти за защита на основните права, които Съдът взема предвид при прилагането на общите принципи на общностното право(62). В това отношение Съдът заключава, че посочената конвенция „признава също принципа на зачитане на семейния живот“ и „че тя се основава на признаването, съдържащо се в шесто съображение от нея, че с оглед хармоничното развитие на личността на детето, то трябва да расте в семейна среда“(63).

89.      Член 9, параграф 1 от конвенцията предвижда в този смисъл, че държавите — страни по конвенцията, осигуряват детето да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, а съгласно член 10, параграф 1 от това задължение следва, че всяка молба от дете или от неговите родители да влязат или да напуснат една държава — страна по конвенцията, с цел събиране на семейство се разглежда по положителен, хуманен и експедитивен начин(64).

90.      Всички горепосочени насоки за тълкуване водят до заключението, че независимо от неговата формулировка (т.е. факта, че той се отнася до членове на семейството на „работник, гражданин на държава-членка, нает на работа на територията на друга държава-членка“(65)) и включването му в дял II от част първа от Регламент № 1612/68, член 10 от този регламент установява право на събиране на семейството в приемащата държава-членка не само за гражданин на Общността, който се е преместил в нея, за да приеме действително предложение за работа, но и за гражданин на Общността, който се е преместил в нея, за да търси работа.

91.      При условията на евентуалност, в случай че се приеме, че не е възможно да се потвърди съществуването на правото на събиране на семейството, дори във втория случай чрез разширително тълкуване на посочения по-горе член 10, считам, че това може да се направи чрез аналогично прилагане на същата разпоредба, чието основание за съществуване е напълно съвместимо с разпростиране и за случите, в които лицето търси работа, на предвиденото в същата тази разпоредба решение за случаите, в които работникът е нает на работа.

92.      Само допълнително при условията на евентуалност бих искал да отбележа, че във всички случаи разглежданото право може да бъде изведено въз основа на принципа на полезно действие от същите разпоредби — а именно член 39 ЕО и член 1 от Регламент № 1612/68 — по силата на които на гражданите на Общността се предоставя правото да се преместват и да пребивават в дадена държава-членка, за да търсят работа в нея(66). Практиката на Съда в областта на свободното движение на хора предлага сходни примери за признато на членове на семейството право на пребиваване при липсата на конкретна разпоредба, на която то да се основава, на базата на принципа на полезното действие на правото на пребиваване, предоставено на техните близки роднини(67).

93.      От горепосочените съображения следва, че на първата част от третия въпрос, буква а) безспорно може да се отговори, че гражданин на трета страна, член на семейството на работник, който се връща от приемащата държава-членка в държавата, чийто гражданин е, за да търси работа в нея, има право да пребивава в последната държава.

94.      Преди да разгледаме втората част от третия въпрос, буква а), която има за цел уточняване на периода, през който продължава да съществува това право, все пак ми се струва необходимо да се изясни един въпрос от съществена важност, който не е взет предвид от препращащата юрисдикция при формулирането на преюдициалните въпроси(68).

 iii) Продължава ли да съществува правото на събиране на семейството съгласно член 10 от Регламент № 1612/68 дори когато работникът се е завърнал в страната си по произход не с цел упражняване на професионална дейност или търсене на работа в нея?

95.      Както Комисията поддържа по същество, гражданин на държава-членка, който се е ползвал от свободата на движение на работниците, предвидена в член 39 ЕО и в член 1 от Регламент № 1612/68, за да упражнява професионална дейност в друга държава-членка, черпи от същите разпоредби правото да се връща и да пребивава в първата държава дори ако няма намерение или не е в състояние да упражнява професионална дейност или да търси работа в нея(69).

96.      Безспорно правото на гражданин на държава-членка да се завръща със своя/та съпруг/а в държавата-членка, чийто гражданин е, след като е упражнявал на територията на друга държава-членка дейност като заето лице, е признато от Съда в Решение по дело Singh, посочено по-горе, по силата на член 52 от Договора (понастоящем член 43 ЕО) и отчитайки факта, че посоченият гражданин се е завърнал, с цел да се установи в собствената си държава, за да упражнява в нея дейност като самостоятелно заето лице.

97.      Това все пак не означава, че с това решение Съдът е обвързал съществуването в общностното право на право на влизане и на пребиваване в държавата-членка, чийто гражданин е лицето, след упражняването на дейност като заето лице в друга държава-членка, с условието при завръщането си в първата държава то да извършва икономическа дейност, било то като заето или като самостоятелно заето лице.

98.      Комисията напомня основателно в писменото си становище, че въз основа на практиката на Съда, въпреки че съгласно член 39 ЕО и Регламент № 1612/68 за работник трябва да се счита лице, което през определен период от време предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което му се плаща възнаграждение, и въпреки че след прекратяването на трудовото правоотношение заинтересованото лице по принцип загубва качеството работник, то това качество може да породи определени правни последици след прекратяването на трудовото правоотношение(70). Правата, от които се ползват работникът от Общността и членовете на неговото семейство по силата на Регламент № 1612/68, както и самото качество на работник мигрант при определени обстоятелства могат да пордължат да съществуват дори след прекратяването на трудовото правоотношение(71).

99.      Според мен сред тези права е и правото на работника мигрант да се завърне и да пребивава в държавата-членка, чийто гражданин е, след прекратяването на трудовото правоотношение в приемащата държава-членка.

100. Вярно е, че такова право е общопризнато от националното право, доколкото то е присъща част от статута на гражданин, също така съгласно член 3, параграф 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС, съставен в Страсбург на 16 септември 1963 г., съгласно който „никой не може да бъде лишен от правото да влезе на територията на държавата, на която е гражданин“.

101. Все пак трябва да се признае, че това право се предоставя и от общностното право, доколкото това е необходимо, за осигуряване на полезното действие на разпоредбите, които гарантират свободата на движение на работниците. Всъщност е очевидно, че гражданин на държава-членка може да бъде разубеден да напусне страната си по произход, за да упражнява дейност като заето лице на територията на друга държава-членка, ако той не е сигурен, че един ден може да се върне в държавата-членка, чийто гражданин е, независимо от упражняването на икономическа дейност или търсенето на работа в последната държава.

102. Следователно завръщането на работника от Общността от приемащата държава-членка в неговата държава по произход, дори ако не е с цел търсене или упражняване на трудова дейност в последната държава, е положение, което, далеч от това да бъде чисто вътрешно, се урежда и е предвидено в общностното право, по-конкретно в член 39 ЕО и в член 1 от Регламент № 1612/68.

103. Следователно и аналогично на посоченото в точки 76—90 по-горе, ако съществува родствената връзка, която се изисква съгласно член 10 от същия регламент, според мен дори и членовете на семейството на този работник могат въз основа на този член и независимо от факта дали работникът започва или търси работа като заето лице в държавата, чийто гражданин е, да искат право на пребиваване на територията на тази държава, когато посоченият работник се завърне в нея, след като е упражнявал дейност като заето лице в приемащата държава. По-конкретно, очевидно е, че общностното право на работника да се завръща в държавата си по произход не би било действително, ако той може да бъде разубеден да го упражнява от поставените от тази държава пречки за пребиваването на най-близките му роднини.

104. Противно на следвания от мен подход, но както се поддържа от нидерландското и датското правителство в писмените им становища, не може да се приеме, че перспективата при завръщането му в държавата-членка по произход да не може да продължи евентуално установения в приемащата държава-членка съвместен семеен живот не е от такова естество, че да разубеди гражданина на Общността да се премести в приемащата държава, за да упражнява в нея дейност като заето лице. По-конкретно нидерландското правителство подчертава факта, че г‑н Eind не може да бъде разубеден да упражнява посочената свобода, като се премести в Обединеното кралство, поради факта че би било невъзможно дъщеря му да пребивава с него след завръщането му в държавата му по произход, тъй като към момента на това преместване г‑ца Eind не е разполагала с право на пребиваване в Нидерландия.

105. Считам, че разглежданият разубеждаващ ефект се проявява просто по повод на перспективата за гражданина на държава-членка, който иска да приеме предложение за работа в друга държава-членка, да не може след завръщането си в своята държава по произход да продължи да води съвместен живот(72) с близките си роднини, какъвто вероятно е започнал — по силата на брак, родство или както в настоящия случай, на събиране на семейството — в приемащата държава.

106. Нека вземем за пример работник от Общността, който се е преместил в друга държава-членка, за да упражнява в нея дейност като заето лице, сключил е в нея брак с гражданин на трета страна, който пребивава законно, и има дете с него, като то не придобива гражданството нито на държавата по произход на работника, нито на приемащата държава. Може ли сериозно да се противопостави на такъв работник фактът, че при завръщането си в страната си по произход, той няма право да бъде придружаван от своя/та съпруг/а и от детето си, граждани на трета страна, на основание че към момента, когато е взел решението да се премести в приемащата държава, той не е имал такива връзки и поради това той не е могъл да бъде разубеден да се премести в тази държава предвид невъзможността за последващо събиране на семейството в държавата по произход?

 б) Заключение относно прилагането на член 10 от Регламент № 1612/68 в случай като настоящия

107. Следователно според мен в отговор на третия преюдициален въпрос, буква a) трябва да се приеме, че гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка, който се връща в тази държава, след като е упражнявал дейност като заето лице в друга държава-членка, разполага по силата на член 10 от Регламент № 1612/68 с право да пребивава в първата държава със своя близък роднина, независимо от факта дали последният работи или търси работа в нея.

108. Това право, както отбелязва Комисията, принадлежи на неговия титуляр без други ограничения във времето, освен тези, които произтичат от условията в посочения по-горе член 10, букви a) и б). Когато както в настоящия случай, става въпрос за низходящ на работника, той разполага с това право до достигане на 21-годишна възраст и след това, докато низходящият продължава да бъде на издръжка на работника.

 в) Продължителност на правото на пребиваване на основание член 10 от Регламент № 1612/68 за членовете на семейството на лице, което търси работа

109. В случай че Съдът не възприеме решението, което изложих в точка 107 по-горе, но поне признае, че гражданинът на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка, който се връща в своята държава по произход от приемащата държава, за да търси работа в нея, разполага с право на пребиваване в първата държава по силата на член 10 от Регламент № 1612/68, то с цел да се допълни отговорът на третия преюдициален въпрос, буква a), трябва да се определи периодът от време, през който това право съществува.

110. Съдът е имал възможност да отбележи, че член 10 от Регламент № 1612/68 и членове 1 и 4 от Директива 68/360 „предвиждат, че държавите-членки признават на съпруга/та и на децата на работник право на пребиваване, което е еднакво с правото, признато на самия работник“(73). По-конкретно член 4, параграф 4 от тази директива гласи, че член на семейството, който не е гражданин на държава-членка, има право да му бъде издаден документ за пребиваване, който има същата валидност като този, издаден на работника, на чиято издръжка е. От това следва, че общностната правна уредба предоставя на членовете не семейството на работниците мигранти право на пребиваване, „което има същия обхват като правото на пребиваване на последните“(74).

111. Следователно трябва да се проверят времевите граници на правото на пребиваване, предоставено за целите на търсене на работа съгласно член 39 ЕО и член 1 от Регламент № 1612/68.

112. Този въпрос вече е разгледан в практиката на Съда. Считано от Решение по дело Antonissen Съдът е установил, че „полезното действие на член 48 [от Договора за ЕИО, понастоящем член 39 ЕО] е гарантирано, доколкото общностното законодателство, или при липсата на такова законодателството на дадена държава-членка, предоставя на заинтересованите лица разумен срок, който им позволява да се запознаят на територията на съответната държава-членка с предложенията за работа, съответстващи на професионалната им квалификация, и според случая да вземат необходимите мерки, за да бъдат наети на работа“(75).

113. При липсата на общностна разпоредба, с която се определя срок за пребиваването на граждани на Общността, които търсят работа в държава-членка, държавите-членки имат право за тази цел да определят разумен срок(76). Съдът вече е посочил, че срок от шест месеца по принцип не изглежда недостатъчен, като е уточнил, че „ако след изтичането на разглеждания срок заинтересованото лице представи доказателство, че продължава да търси работа и че има действителна възможност да бъде наето на работа, то все пак не може да бъде принудено да напусне територията на приемащата държава-членка“(77). Поради това национална правна уредба, която задължава гражданите на Общността, които търсят работа, да напуснат автоматично територията след изтичането на определения срок, противоречи на общностното право(78).

114. Периодът от време, през който може да бъде упражнено правото на гражданин на Общността да пребивава в дадена държава-членка, за да търси работа в нея, при липсата на разпоредба на Общността, с която той да се определя, следователно е определеният от всяка държава-членка при съблюдаване на наложените в това отношение от общностното право изисквания. Ето защо това трябва да бъде разумен срок, чието изтичане във всеки случай не може да бъде противопоставено на гражданин на Общността, който докаже, че продължава да търси работа и има действителна възможност да бъде нает на работа.

115. Докато даден гражданин притежава правото да пребивава в държава-членка, за да търси работа в нея, членовете на неговото семейство, които спадат към изброените в член 10 от Регламент № 1612/68 категории, могат също да искат въз основа на този член право на пребиваване в същата държава.

116. Нидерландската правна уредба, както произтича от определението за препращане(79), съответства напълно на изискванията, установени от практиката на Съда, доколкото предвижда, че срокът на действие на документа за пребиваване, издаден на чужденец, който търси работа, е шест месеца (срок, който Съдът по принцип счита за разумен) и че този срок е продължаван всеки път с три месеца, ако чужденецът докаже, че все още търси работа и че има действителна възможност да намери такава.

 г) Отговор, предлаган за третия въпрос, буква a)

117. Следователно предлагам на Съда да отговори на третия въпрос, буква a) по следния начин:

Гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка, който се връща в тази държава, след като е упражнявал дейност като заето лице в друга държава-членка, притежава по силата на член 10 от Регламент № 1612/68 и ако изискуемата родствена връзка съществува, право да пребивава в първата държава със своя близък роднина, независимо от факта дали последният работи или търси работа в нея. Това право принадлежи на неговия титуляр без други ограничения във времето, освен тези, които произтичат от условията, посочени в букви a) и б) от член 10, посочен по-горе.

3.      По третия въпрос, буква б) и четвъртия въпрос: правото на влизане и на пребиваване на член на семейството на основание член 18 ЕО и Директива 90/364

118. Отговорът, който предлагам да бъде даден на третия преюдициален въпрос, буква a) — от който произтича признаването в настоящия случай на правото на г‑ца Eind да пребивава с баща си в Нидерландия на основание член 10 от Регламент № 1612/68 — прави излишен анализа на третия въпрос, буква б) и на четвъртия въпрос. Ето защо ще направя този анализ само накратно и по съображения за изчерпателност.

119. Започвайки с член 18 ЕО, считам, че той сам по себе си не обосновава правото на г‑ца Eind да пребивава с баща си в Нидерландия. Всъщност считам, че изложеното в правната доктрина становище, според което „парадоксът на европейското гражданство във връзка със свободата на движение на хората е фактът, че се проласява много, но не се позволява нищо повече от това, което вече съществува“(80), е вярно, поне що се отнася до условията за признаване на право на пребиваване в държава-членка.

120. Дори ако се абстрахираме от факта, че г‑ца Eind не е гражданка на Съюза, и първо се ограничим само до разглеждането на положението на г‑н Eind, който, напротив, е гражданин на Съюза, считам, че е необходимо да се изключи възможността да му бъде признато правото на пребиваване на територията на Нидерландия само въз основа на член 18, параграф 1 ЕО.

121. Наистина параграф 1 от този член признава, че „[в]секи гражданин на Съюза има право да се придвижва и свободно да пребивава на територията на държавите-членки“, но „при ограниченията и условията, предвидени в [Договора за ЕО] и в мерките, приети за неговото осъществяване“. Според мен това ясно указва, че посоченото право съществува само при наличието на тези „условия“ и обхватът му е определен също от тези „ограничения“.

122. Струва ми се, че практиката на Съда по същество изключва възможността само въз основа на член 18, параграф 1 ЕО на гражданин на Съюза да бъде признато правото на пребиваване на територията на която и да е държава-членка.

123. Все пак в съдебната практика са налице редица твърдения, съдържащи определена степен на двусмислие, които могат да породят известно объркване, като това, според което „правото да пребивава на територията на държавите-членки, предвидено в член 18, параграф 1 ЕО […] се признава пряко на всеки гражданин на Съюза по силата на ясна и точна разпоредба от Договора за ЕО“, така че позоваване на член 18, параграф 1 ЕО е възможно на основание „само на качеството на гражданин на държава-членка и следователно на гражданин на Съюза“(81). В тази връзка в правната доктрина се говори за признаването от Съда, въз основа на направените в този смисъл от генералните адвокати предложения(82), на непосредственото действие на тази разпоредба. В Решение по дело Baumbast и R Съдът подчертава по-конкретно, че „прилагането на допустимите съгласно член 18, параграф 1 ЕО ограничения и условия за упражняване на посоченото право на пребиваване подлежи на съдебен контрол“, така че „евентуалните ограничения и условия във връзка с това право, не са пречка разпоредбите на член 18, параграф 1 ЕО да предоставят на физическите лица права, които те могат да предявяват по съдебен ред и които националните юрисдикции следва да защитават“(83).

124. От практиката на Съда обаче и дори от тази, припомнена в предходната точка, следва ясно, че правото на гражданин на Съюза да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки, посочено в член 18, параграф 1 ЕО, не е безусловно, а се признава само при условията, предвидени в Договора за ЕО, както и в разпоредбите, приети за неговото прилагане(84), така че „гражданите на Съюза са задължени да докажат, че отговарят на условията, установени в това отношение от релевантните общностни разпоредби“(85).

125. Ето защо според мен би било по-добре да се говори не за непосредственото действие на член 18, параграф 1 ЕО като такъв, а за връзката на тази разпоредба с всяка от другите разпоредби на Договора и на вторичното право, които установяват условията за съществуването на разглежданото право, което при настоящото състояние на общностното право не може следователно да се счита за предоставено само по силата на европейското гражданство.

126. Както Съдът уточнява в Решение по дело Комисия/Белгия(86) във връзка с правната рамка, предхождаща влизането в сила на Директива 2004/38, „[у]словията за издаването на разрешително за пребиваване се уреждат по отношение на заетите лица от Директива 68/360; по отношение на самостоятелно заетите лица от Директива 73/148; по отношение на учащите от Директива 93/96; по отношение на заетите лица и на самостоятелно заетите лица, които са преустановили професионалната си дейност, от Директива 90/365 и по отношение на гражданите на Общността, които не се ползват от право на пребиваване по силата на други общностни разпоредби, от Директива 90/364“.

127. За целите на спора по главното производство освен правната уредба, свързана със заетите лица, която вече бе разгледана в рамките на анализа на третия преюдициален въпрос, буква a), от значение са и разпоредбите на Директива 90/364, за които се отнася по-конкретно третият преюдициален въпрос, буква б).

128. Правото на пребиваване, което всяка държава-членка трябва да предоставя на своя територия на гражданите на друга държава-членка съгласно член 1, параграф 1, първа алинея от тази директива предполага, че те разполагат за себе си и за членовете на техните семейства със здравна застраховка, която покрива всички рискове в приемащата държава-членка и с достатъчно средства, за да избегнат превръщането си в тежест за системите на социално подпомагане в приемащата държава-членка през периода на пребиваването им(87).

129. Тези условия, разглеждани в светлината на четвърто съображение от посочената директива, според което бенефициерите на правото на пребиваване не трябва да се превръщат в неоснователна тежест за публичните финанси в приемащата държава-членка, се основават на идеята, че упражняването на правото на пребиваване на гражданите на Съюза може да бъде поставено в зависимост от законните интереси на държавите-членки(88).

130. В настоящия случай член 1 от Директива 90/364 се разглежда от препращащата юрисдикция като възможно правно основание за признаването на г‑ца Eind, в качеството ѝ на „низходящ, който е на издръжка“ на притежателя на правото на пребиваване по смисъла на параграф 2 от посочения по-горе член, на право на пребиваване в Нидерландия, което произтича от правото, което теоретично баща ѝ черпи по силата на същия член.

131. Следователно, за да може тя да се позове на тези разпоредби, е необходимо да се докаже точно, че г‑н Eind може да се позовава на правото си на пребиваване в Нидерландия не само въз основа на нидерландското право и на гражданството си, но и въз основа на член 1, параграф 1 от разглежданата директива.

132. В това отношение първо следва да се отбележи, че Директива 90/364 явно няма за цел да предостави на гражданите на Общността права по отношение на държавата-членка, на която са граждани. От трето съображение от нея следва, че е тя насочена към хармонизиране на „националните разпоредби, свързани с пребиваването на гражданите на държавите-членки в държава-членка, различна от собствената им такава“ [неофициален превод]. Следователно тя цели по същество да се стимулира мобилността на гражданите на Общността към държави-членки, на които те не са граждани. Това се обяснява с факта, че правото на пребиваване в държавата-членка, чийто гражданин е лицето, както вече бе напомнено (вж. точка 100 по-горе), е общопризнато от националните правни системи също и в съответствие със задълженията по международното право.

133. Въпреки това в светлината на целта, която Директива 90/364, приета въз основа на член 235 ЕО, преследва — тази, предвидена в член 3, буква в) ЕО и напомнена в първо съображение от самата директива, а именно премахването между държавите-членки на пречките пред свободното движение на хора — и предвид изискването за съблюдаване на общия принцип на равенство, ми се струва възможно разширително тълкуване на разпоредбите на посочената директива, което я прави приложима и за лицата, които пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, било защото са родени в нея, било защото са се преместили в нея, и които искат да се преместят в държавата-членка, чийто граждани са, но за целта не могат да се позоват на това действие на националното право или на други разпоредби на общностното право.

134. В рамките на такова разширително тълкуване трябва да се провери дали г‑н Eind и следователно неговата дъщеря отговарят на условията, въз основа на които биха получили право да пребивават в Нидерландия по силата на Директива 90/364.

135. Съществуването на правото на пребиваване, предвидено в член 1, параграф 1 от тази директива, изисква по-конкретно наличието на „достатъчно средства, за да се избегне [заинтересованото лице да се превърне] в тежест за системите на социалното подпомагане в приемащата държава-членка през периода на пребиваването [си]“ [неофициален превод]. Наличието на достатъчно средства като необходимо условие за получаване на разглежданото право на пребиваване логично трябва да съществува преди упражняването на това право. С други думи, в момента, в който иска от властите да му бъде разрешено да пребивава в приемащата държава-членка, заинтересованото лице трябва да докаже, че не му се налага да разчита за издръжката си на икономическата помощ на тази държава. Следователно пребиваването не трябва да води до възникването по същество на излишна тежест за финансите на държавата, в която се иска пребиваване (вж. четвърто съображение от директивата).

136. Както Съдът е имал възможност да заключи, според самото съдържание на тази разпоредба „достатъчно е гражданите на държавите-членки да „разполагат“ с необходимите средства, без тази разпоредба да съдържа и най-малкото изискване, свързано с произхода на тези средства“(89). Следователно дори дадена социална помощ теоретично може да бъде източник на „достатъчно средства“ по смисъла на член 1 от Директива 90/364.

137. Всъщност гражданинът на Общността, който получава социална помощ от държава-членка, която може да бъде „изнесена“ при преместване в друга държава-членка, тъй като не е свързана с условия за пребиваване, може със сигурност да се позове на тази помощ спрямо последната държава за целите, посочени в член 1, параграф 1 от разглежданата директива, за да докаже, че не му се налага да разчита на системата на социално подпомагане на тази приемаща държава.

138. Същата възможност трябва да се признае на този гражданин и по отношение на собствената му държава, която му изплаща помощта и в която той иска да се премести или да се върне. Всъщност, ако правото да получи тази помощ не предполага пребиваване на гражданина в посочената държава, то такова пребиваване не би породило допълнителна тежест за системата на социално подпомагане на въпросната държава, която във всеки случай ще бъде длъжна да изплаща помощта, дори ако нейният гражданин не е пребивава на територията ѝ.

139. Ето защо считам, че условията за предоставяне на социалната помощ са решаващи. В настоящия случай Съдът не разполага с достатъчно точна информация относно условията за предоставяне на изплащаната от нидерландските власти на г‑н Eind помощ. Разбира се, макар в определението за препращане да се споменава фактът, че г‑н Eind се ползва от въпросната помощ от завръщането си в Нидерландия(90), то в него се посочва, че „по силата на нидерландското си гражданство той се ползва от правото на изплащане на нидерландска социална помощ“(91). Все пак не е изключено, предвид това че препращащата юрисдикция може да не е отчела значимостта на условията за предоставяне на социалната помощ за разглежданите от мен в случая цели, г‑н Eind да е получил тази помощ също въз основа на пребиваването си в Нидерландия.

140. Ако се установи, че тази помощ на нидерландската държава се полага на г‑н Eind по силата на неговото нидерландско гражданство и независимо от това дали той пребивава в Нидерландия, той може да се позове на нея, за да поиска право на пребиваване в тази държава съгласно Директива 90/364 за себе си и за дъщеря си. В противен случай те не могат да се позоват на тази помощ, ако тя е предоставена на г‑н Eind в качеството му на гражданин, пребиваващ в Нидерландия, т.е. ако тя предполага пребиваването му в тази държава.

141. Следователно на третия преюдициален въпрос, буква б) и на четвъртия въпрос трябва да се отговори по следния начин, в случай че Съдът не счете разглеждането им за излишно:

„3.      б) За целите на прилагането на член 1 от Директива 90/364 по принцип не е изключено в рамките на проверката на наличието на „достатъчно средства“ по смисъла на този член да се вземе предвид изплащаната от държава-членка социална помощ. Ако става въпрос за помощ, изплащана на един от нейните граждани от държавата, спрямо която се иска по силата на същия член право на пребиваване, то тази помощ не може да бъде взета предвид в споменатия по-горе контекст, ако предоставянето ѝ предполага пребиваване на бенефициера на територията на посочената държава.

4. Член 18, параграф 1 ЕО не предоставя на гражданин на Съюза право на влизане и на пребиваване на територията на държавите-членки, ако условията, предвидени в другите разпоредби от Договора, както и в съответните разпоредби по прилагане, не са изпълнени. Обстоятелството, че гражданинът на трета страна е член на семейството на лице, което има статут на гражданин на Съюза, не променя отговора, който трябва да се даде на горепосочените преюдициални въпроси“.

V –    Заключение

142. В светлината на предходните съображения предлагам Съдът да отговори на отправените му от Raad van State въпроси по следния начин:

„1.      a)     Фактът, че гражданин на трета страна е считан от приемащата държава-членка за член на семейството на работник по смисъла на член 10 от Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността и че на това основание е получил от тази държава разрешително за пребиваване съгласно този член, дори валидността на това разрешително все още да не е изтекъла, сам по себе си не задължава държавата-членка, чийто гражданин е работникът, да признае на посочения гражданин на трета страна при завръщането на работника в последната държава-членка правото на влизане и на пребиваване на нейната територия.

         б)     Държавата-членка, чийто гражданин е работникът, следва да прецени дали гражданинът на трета страна, член на семейството на работника, разполага при завръщането на последния на територията на тази държава-членка с право на влизане и на пребиваване на тази територия въз основа на общностното право, преди да провери дали такова право може да бъде признато на този гражданин по силата на националното право извън приложното поле на общностната правна уредба.

2.      С оглед на отговора на първия въпрос, букви а) и б) обстоятелството, че преди да пребивава в приемащата държава-членка, този гражданин на трета страна не е разполагал с право на пребиваване, основано на националното право в държавата-членка, чието гражданство има работника, е ирелевантно. Това обстоятелство допуска издаването от страна на последната държава на гражданина на трета страна на разрешително за пребиваване, основано на общностното право.

3.      a)     Гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на държава-членка, който се връща в тази държава, след като е упражнявал дейност като заето лице в друга държава-членка, притежава по силата на член 10 от Регламент № 1612/68 и ако изискуемата родствена връзка съществува, право да пребивава в първата държава със своя близък роднина, независимо от факта дали последният работи или търси работа в нея. Това право принадлежи на неговия титуляр без други ограничения във времето, освен тези, които произтичат от условията, посочени в букви a) и б) от член 10, посочен по-горе.

         б)     За целите на прилагането на член 1 от Директива 90/364 от 28 юни 1990 година относно правото на пребиваване по принцип не е изключено в рамките на проверката на наличието на „достатъчно средства“ по смисъла на този член да се вземе предвид изплащаната от държава-членка социална помощ. Ако става въпрос за помощ, изплащана на един от нейните граждани от държавата, спрямо която се иска по силата на същия член право на пребиваване, то тази помощ не може да бъде взета предвид в споменатия по-горе контекст, ако предоставянето ѝ предполага пребиваване на бенефициера на територията на посочената държава.

4.       Член 18, параграф 1 ЕО не предоставя на гражданин на Съюза право на влизане и на пребиваване на територията на държавите-членки, ако условията, предвидени в другите разпоредби от Договора за ЕО, както и в съответните разпоредби по прилагане, не са изпълнени. Обстоятелството, че гражданинът на трета страна е член на семейството на лице, което има статут на гражданин на Съюза, не променя отговора, който трябва да се даде на горепосочените преюдициални въпроси“.

1 – Език на оригиналния текст: италиански.

2– Директива от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).

3 – ОВ L 257, стp. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 11.

4 – Член 10 от Регламент № 1612/68, както и следващият член 11 са отменени с Директива 2004/38, считано от 30 април 2006 г.

5 – ОВ L 257, стр. 13. Тази директива е отменена с Директива 2004/38, считано от 30 април 2006 г.

6 – ОВ L 180, стр. 26. Тази директива е също отменена с Директива 2004/38, считано от 30 април 2006 г.

7 – Решение от 26 февруари 1991 г. (C‑292/89, Recueil, стр. I‑745).

8 – Решение от 7 юли 1992 г. (C‑370/90, Recueil, стр. I‑4265).

9 – Определение за препращане, точка 2.4.

10 – Става въпрос за правителството на Обединеното кралство, за чешкото, датското, нидерландското и германското правителство, които са представили писмени становища, и за гръцкото правителство, което е встъпило в съдебното заседание.

11 – Вж. точки 2.7.—2.9. от това определение.

12 – Решение от 23 септември 2003 г. (C‑109/01, Recueil, стр. I‑9607).

13 – Определение за препращане, точка 2.9.2.

14 – Определение за препращане, точка 2.7.

15 – Определение за препращане, точка 2.9.3.

16 – Вж. бележка под линия 15.

17 – Вж. бележка под линия 15.

18 – Правителството на Обединеното кралство мотивира това уточнение, като отбелязва, че както произтича от Решение по дело Akrich, посочено по-горе, гражданинът на трета страна, който е член на семейството на работник от Общността, черпи от член 39 ЕО и от член 10 от Регламент № 1612/68 право на пребиваване с последния в приемащата държава-членка само ако той вече е пребивавал законно в друга държава-членка на Общността, преди да се премести в първата държава.

19 – Курсивът е мой.

20 – Посоченото териториално ограничение на разрешителното за пребиваване се извежда пряко или непряко и от други общностни разпоредби. Например член 4, параграф 1 от Директива 68/360 задължава държавите-членки да признаят на своите граждани и на членовете на техните семейства, за които се прилага Регламент № 1612/68, които са в състояние да представят изискуемите документи, „правото на пребиваване на тяхната територия“. Член 11 от Регламент № 1612/68 предвижда правото на съпруга/та и на децата на гражданин на държава-членка, който извършва на територията на дадена държава-членка дейност като заето или самостоятелно заето лице, „да започват дейност като наети лица на цялата територия на същата държава“ (курсивът е мой). В Решение от 30 март 2006 г. по дело Mattern и Cikotic (C‑10/05, Recueil, стр. I‑3145, точка 24) Съдът подчертава, че от самото съдържание на член 11 от регламента следва, че позоваване на правото на гражданин на трета държава, съпруг/а на гражданин на Общността, на достъп до пазара на труда може да се прави само в държава-членка, в която гражданинът на Общността извършва дейност като заето или самостоятелно заето лице.

21 – Решение от 14 април 2005 г. по дело Комисия/Испания (С‑157/03, Recueil, стр. I‑2911, точка 28).

22 – В този смисъл са писмените становища на чешкото и германското правителство.

23 – Това означава, че посочените власти могат да проверяват например действителността на изискваната родствена връзка.

24 – Посочено по-горе, точки 49 и 50.

25 – Разбира се, ако се приеме, че разглежданото разрешително за пребиваване действително се е основавало на член 10 от Регламент № 1612/68: вж. точки 27—29 по-горе.

26 – Решение от 9 януари 2007 г. (С‑1/05, Сборник, стр. I‑1).

27 – Заключение, представено на 27 април 2006 г. по дело Jia, посочено по-горе, точка 28.

28 – Решение от 25 юли 2002 г. по дело MRAX (С‑459/99, Recueil, стр. I‑6591, точка 59) и Решение по дело Комисия/Испания, посочено по-горе, точка 28.

29 – В писмените си становища, представени в рамките на настоящото преюдициално производство преди произнасянето на Решение по дело Jia, Комисията и чешкото правителство също поддържат, че условието за предварително законно пребиваване не е общоприложимо и не е релевантно в случая. В съдебното заседание г‑ца Eind изразява становище в този смисъл; гръцкото и германското правителство, напротив, застъпват противното становище.

30 – Решение по дело Jia, посочено по-горе, точка 33.

31 – Както се напомня от самата препращаща юрисдикция в точка 2.9.1. от определението за препращане, този спор се отнася до положение, при което мароканската съпруга на британски гражданин пребивава незаконно в Обединеното кралство и е експулсирана в Ирландия, където се присъединява към съпруга си, който живеел и работел там, преди двамата да се върнат заедно в Обединеното кралство, където посоченият съпруг приел предложение за работа.

32 – Решение по дело Jia, посочено по-горе, точка 31.

33 – В писменото си становище, представено в рамките на настоящото производство, което предхожда обаче произнасянето на Решение по дело Jia, германското правителство изрично застъпва обратна на моята позиция.

34 – Освен това, дори ако противно на указаното от Съда в Решение по дело Jia се приеме, че условието за предварително законно пребиваване в държава-членка, посочено в Решение по дело Akrich, е общоприложимо — с последицата, че британските власти не е трябвало да предоставят на г‑ца Eind разрешително за пребиваване, основаващо се на член 10 от Регламент № 1612/68 — считам, че пребиваването ѝ в Обединеното кралство не може да се квалифицира като незаконно с оглед на това, че при всички положения то е било изрично разрешено от британските власти, макар и без да са изпълнени тези условия.

35 – Курсивът е мой. По същия начин пето съображение от Директива 2004/38 понастоящем посочва, че „[з]а да бъде упражнявано при обективни условия на свобода и зачитане на достойнството, правото на всички граждани на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки следва да бъде предоставено също така и на членовете на техните семейства, независимо от тяхната националност [другаде в текста: „гражданство“]“ (курсивът е мой).

36 – Решение от 13 ноември 1990 г., по дело Di Leo (С‑308/89, Recueil, стр. I‑4185, точка 13) и Решение от 17 септември 2002 г. по дело Baumbast и R (C‑413/99, Recueil, стр. I‑7091, точка 50).

37 – Самата Директива 2004/38 поддържа тази функционална концепция за правото на събиране на семейството на гражданин на Съюза — както произтича от член 3, параграф 1, според който „[н]aстоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства така, както са определени в член 2, точка 2, които ги придружават или се присъединяват към тях“ — така че събирането на семействата на гражданите на Съюза, които не упражняват правото си на свободно движение, продължава да се урежда от националното право. Вж. в този смисъл Urbano De Sousa, C., „Le droit des membres de la famille du citoyen de l’Union européenne de circuler et de séjourner sur le territoire des États membres, dans la directive 2004/38/CE“, в Carlier, J. Y., и Guild, E. (под ред. на), L’avenir de la libre circulation des personnes dans l’UE, Bruylant, Bruxelles, 2006, p.103, и по-конкретно p. 124 и 125. Вж. също заключението на генерален адвокат Stix-Hackl от 13 септември 2001 г. по дело MRAX, посочено по-горе, точка 30.

38 – Определение за препращане, точка 2.10.2.

39 – Курсивът е мой.

40 – Чешкото правителство и Комисията по същество изразяват същото становище.

41 – Вж. Решение от 18 май 1989 г. по дело Комисия/Германия (249/86, Recueil, стр. 1263, точка 8).

42 – Член 39, параграф 1 ЕО гарантира „свободното движение на работници […] в рамките на Общността“. Член 39, параграф 3 се позовава в буква б) на правото „да се придвижва свободно на територията на държавите-членки“, в буква в) на правото „да престоява в държава-членка“ и в буква г) на правото „да остава на територията на държава-членка след наемане на работа в тази държава“ (курсивът е мой).

43 – Член 7 от Регламент № 1612/68 предоставя правото на работник, който е гражданин на държава-членка, на равно третиране на територията на друга държава-членка спрямо работниците, граждани на тази държава, що се отнася до условията за наемане на работа и на труд.

44 – Решение от 26 януари 1999 г. по делоTerhoeve (C‑18/95, Recueil, стр. I‑345, точки 26—29 и цитираната съдебна практика).

45 – Решение по дело Singh, посочено по-горе, точка 19.

46 – Решение по дело Singh, посочено по-горе, точка 23.

47 – Решение от 23 март 2004 г. по дело Collins (C‑138/02, Recueil, стр. I‑2703, точка 26 и цитираната съдебна практика).

48 – Вж. в този смисъл изрично Решение от 12 май 1998 г. по дело Martínez Sala (C‑85/96, Recueil, стр. I‑2691, точка 32), според което в рамките на член 39 ЕО и на Регламент № 1612/68 „лице, което действително търси работа, трябва също да бъде класифицирано като работник“.

49 – Определение за препращане, точка 2.10.1.

50 – Решение по дело Antonissen, посочено по-горе, точки 13 и 14 (курсивът е мой). Вж. също Решение от 26 май 1993 г. по дело Tsiotras (C‑171/91, Recueil, стр. I‑2925 точка 8), Решение от 20 февруари 1997 г. по дело Комисия/Белгия (C‑344/95, Recueil, стр. I‑1035, точка 15) и Решение по дело Collins, посочено по-горе, точка 36.

51 – Посочено по-горе, точка 32.

52 – Вж. бележка под линия 51.

53 – Вж. заключението на генерален адвокат Darmon, представено на 8 ноември 1990 г. по дело Antonissen, по което е постановено посоченото по-горе решение (точка 7).

54 – Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 11.

55 – Вж. бележка под линия 54.

56 – Решение от 13 февруари 1985 г. по дело Diatta (267/83, Recueil, стр. 567, точка 17).

57 – Решение от 11 юли 2002 г. по дело Carpenter (C‑60/00, Recueil, стр. I‑6279, точка 38), Решение по дело MRAX, посочено по-горе, точка 53 и Решение по дело Комисия/Испания, посочено по-горе, точка 26.

58 – Вж. ex multis Решение от 16 юли 1992 г. по дело Asociación española de banca privada и др. (C‑67/91, Recueil, стр. I‑4785, точка 30).

59 – Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 10, Решение по дело Carpenter, посочено по-горе, точка 41, Решение по дело Akrich, посочено по-горе, точка 58 и Решение от 27 юни 2006 г. по дело Парламент/Съвет (C‑540/03, Recueil, стр. I‑5769 точка 52). Правото на зачитане на семейния живот също е споменато в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена в Ница на 7 декември 2000 г. (ОВ С 364, стр. 1, наричана по-нататък „Хартата“).

60 – Решение по дело Carpenter, посочено по-горе, точка 42, Решение по дело Akrich, посочено по-горе, точка 59, и Решение по дело Парламент/Съвет, посочено по-горе, точка 53.

61 – Решение по дело Комисия/Германия, посочено по-горе, точка 10 и Решение по дело Baumbast и R, посочено по-горе, точка 72.

62 – Решение по дело Парламент/Съвет, посочено по-горе, точка 37.

63 – Решение по дело Парламент/Съвет, посочено по-горе, точка 57.

64 – Вж. бележка под линия 62. От своя страна, в член 24, параграф 2 Хартата предвижда задължението за публичните власти или частни институции при всички действия, които се предприемат по отношение на децата, да отчитат първостепенното значение, което има висшият интерес на детето, а в член 24, параграф 3 тя предвижда правото на всяко дете да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители.

65 – Курсивът е мой.

66 – Прилагането по аналогия на член 10 от Регламент № 1612/68 ми се струва по-подходящо, отколкото простото прибягване към принципа на полезно действие на член 39 ЕО и на член 1 от Регламент № 1612/68, с оглед на специфичния характер на първата разпоредба и на факта, че тя очертава ясно кръга на членовете на семейството, на които предоставя право на пребиваване в приемащата държава-членка.

67 – В Решение от 19 октомври 2004 г. по дело Zhu и Chen (C‑200/02, Recueil, стр. I‑9925, точки 45—46) Съдът извежда правото на пребиваване в Обединеното кралство на г‑жа Chen, гражданка на Китай и майка на Catherine, гражданка на Ирландия, не от конкретна разпоредба на общностното право, свързана със събирането на семейството, а въз основа на принципа на полезното действие на разпоредбите (член 18 ЕО и член 1, параграф 1 от Директива 90/364), който предоставя на дъщерята право на пребиваване в тази държава-членка. Подобни мотиви са изложени от Съда в Решение по дело Baumbast и R., посочено по-горе, точки 73—75, в което въз основа на принципа на полезното действие той извежда от правото на дете да пребивава съгласно член 12 от Регламент № 1612/68 в приемащата държава-членка, за да премине общообразователен курс, правото на родителя, който към този момент се грижи за детето, независимо от гражданството си, да пребивава с детето, също независимо от факта, че междувременно бракът между родителите е прекратен или че родителят, който е гражданин на Европейския съюз, вече не е работник мигрант в приемащата държава-членка.

68– В тази връзка напомням, че Съдът следва да предостави на препращащата юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което тя е сезирана, независимо дали ги е посочила в изложението на въпросите си (Решение от 7 септември 2004 г., дело Trojani, C‑456/02, Recueil, стр. I‑7573, точка 38 и цитираната съдебна практика).

69 – Чешкото, германското правителство и правителството на Обединеното кралство, напротив, застъпват противното мнение.

70 – Решение по дело Martínez Sala, посочено по-горе, точка 32 и цитираната съдебна практика.

71 – Решение по дело Baumbast и R, посочено по-горе, точка 70 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 24 септември 1998 г. по делоКомисия/Франция (C‑35/97, Recueil, стр. I‑5325, точка 41).

72 – Използвам израза „съвместен живот“ в широк смисъл, което не предполага по необходимост обитаването на едно и също жилище. Всъщност Съдът уточнява, че „не е необходимо членовете на семейството на работник мигрант по смисъла на член 10 от Регламент № 1612/68 непременно да живеят постоянно с него, за да бъдат притежатели на право на пребиваване по силата на тази разпоредба“ (Решение по дело Diatta, посочено по-горе, точка 22).

73 – Решение по дело Singh, посочено по-горе, точка 18 (курсивът е мой).

74 – Решение от 11 април 2000 г. по дело Kaba (C‑356/98, Recueil, стр. I‑2623, точка 23).

75 – Решение по дело Antonissen, посочено по-горе, точка 16. В същия смисъл вж. Решение по дело Tsiotras, посочено по-горе, точка 13 и Решение по дело Комисия/Белгия, посочено по-горе, точка 16.

76 – Решение по дело Комисия/Белгия, посочено по-горе, точка 17 и Решение по дело Collins, посочено по-горе, точка 37.

77 – Решение по дело Antonissen, посочено по-горе, точка 21. Вж. също Решение по дело Tsiotras, посочено по-горе, точка 13, Решение по дело Комисия/Белгия, посочено по-горе, точка 17 и Решение по дело Collins, посочено по-горе, точка 37.

78 – Решение по дело Комисия/Белгия, посочено по-горе, точка 18.

79 – Точка 2.3.1.

80 – Rodière P., Libre circulation des personnes et citoyenneté européenne dans la jurisprudence de la Cour de justice, в Revue trimestrielle de droit européen, 2006, vol 42 (1), р. 163, по-специално р. 164.

81 – Решение по дело Baumbast и R, посочено по-горе, точка 84, Решение по дело Trojani, посочено по-горе, точка 31 и Решение по дело Zhu и Chen, посочено по-горе, точка 26.

82 – Вж. заключението на генерален адвокат La Pergola, представено на 1 юли 1997 г. по дело Martínez Sala, посочено по-горе, и заключението на генерален адвокат Cosmas, представено на 16 март 1999 г. по дело Wijsenbeek (Решение от 21 септември 1999 г., C‑378/97, Recueil, стр. I‑6207).

83 – Решение по дело Baumbast и R, посочено по-горе, точка 86.

84 – Решение по дело Kaba, посочено по-горе, точка 30, Решение по дело Baumbast и R, посочено по-горе, точка 85, Решение от 6 март 2003 г. по дело Kaba (C‑466/00, Recueil, стр. I‑2219, точка 46), Решение по дело Trojani, посочено по-горе, точка 32 и Решение по дело Zhu и Chen, посочено по-горе, точка 26.

85 – Решение от 23 март 2006 г. по дело Комисия/Белгия (C‑408/03, Recueil, стр. I‑2647, точка 64).

86 – Вж. Решение по дело Комисия/Белгия, посочено в бележка под линия 85, точка 65.

87 – Вж. Решение по дело Комисия/Белгия, посочено в бележка под линия 85, точка 36.

88 – Вж. Решение по дело Комисия/Белгия, посочено в бележка под линия 85, точка 37.

89 – Решение по дело Zhu и Chen, посочено по-горе, точка 30 и Решение от 23 март 2006 г. по дело Комисия/Белгия, посочено по-горе, точка 40.

90 – Точка 2.4.

91 – Точка 2.10.4.

Full & Egal Universal Law Academy