EUR-Lex -  62005CC0429 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н PAOLO MENGOZZI

представено на 29 март 2007 година 1(1)

Дело C‑429/05

Max Rampion

и

Marie-Jeanne Godard, по мъж Rampion

срещу

Franfinance SA

и срещу

K par K SAS

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal d’instance de Saintes (Франция)

„Директива 87/102/ЕИО — Потребителски кредит — Взаимовръзка между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, предмет на финансиране — Условия — Посочване в договора за кредит на стоките или услугите, които са предмет на финансиране — Възможност за служебно прилагане от националния съд на норми на вътрешното право относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка, приети в изпълнение на директивата“

I –    Въведение

1.        С решение от 16 ноември 2005 година Tribunal d’instance de Saintes (Франция) отправя до Съда, по силата на член 234 ЕО, два преюдициални въпроса относно тълкуването на Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит(2).

2.        Съдът по същество е помолен, от една страна, да изясни дали членове 11 и 14 от Директива 87/102 допускат национални разпоредби, които — след като в изпълнение на тази директива установяват правила за взаимовръзка между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, чието получаване е финансирано чрез този кредит — обвързват прилагането на тези правила с посочване в първия договор на стоката или услугата, предмет на финансиране, а от друга страна, да разясни целите, преследвани от Директива 87/102, както и дали следва да се приеме, че на основание на общностното право националният съд може служебно да приложи споменатите национални разпоредби дори когато подобно служебно прилагане се изключва от националната система.

II – Релевантната правна уредба

 А – Общностна правна уредба

3.        Съгласно член 1, параграфи 1 и 2, буква в) Директива 87/102 „се прилага по отношение на договорите за кредит“, както и по отношение на всички останали договори, по силата на които „кредитор предоставя или се задължава да предостави на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или всяка друга подобна форма на улеснение за плащане“; при все това са изключени договорите за кредит, изброени в член 2 от същата директива.

4.        Член 4, параграф 1 от Директива 87/102 предвижда изготвяне на договора за кредит в писмена форма, а параграф 2, буква а) — че писменият договор включва посочване на дължимия годишен лихвен процент. Параграф 3 от цитирания член уточнява, че „[п]исменият договор включва освен това другите основни условия по договора“, и посочва, че „[н]апример приложението към [...] директива[та] съдържа списък на условията, които се считат, че са съществени, които държавите-членки могат да изискат да бъдат включени в писмения договор, като основни“.

5.        Член 11 от Директива 87/102 предвижда следното:

„1. Държавите-членки гарантират, че съществуването на договор за кредит по никакъв начин не засяга правата на потребителя спрямо доставчика на стоки или услуги, закупени посредством такъв един договор, в случаите когато стоките или услугите не са доставени или поради други причини не са съобразени с договора за тяхната доставка.

2. Потребителят има правото да предяви претенции срещу кредитора, когато:

а)      с цел да закупи стоки или да получи услуги потребителят сключва договор за кредит с лице, различно от доставчика им; и

б)      кредиторът и доставчикът на стоките или услугите имат предварително подписан договор, по силата на който кредитът се отпуска изключително от този кредитор на клиенти на този доставчик или лице, предоставящо услуги за придобиването на стоки или услуги от този доставчик или лице, предоставящо услуги; и

в)      потребителят, посочен в буква а), получи кредита си съгласно този предварително подписан договор; и

г)      стоките или услугите, обхванати от договора за кредит, не се доставят или са доставени само частично, или не са съобразени с договора за доставката им; и

д)      потребителят е предявил претенциите си спрямо доставчика, но не е успял да получи удовлетворението, на което е имал право.

Държавите-членки определят до каква степен и при какви условия тези претенции могат да бъдат предявявани.

[...]“.

6.        На последно място, член 14 от Директива 87/102 гласи:

„1. Държавите-членки гарантират, че кредитните споразумения не дерогират, в ущърб на потребителя, разпоредби на националното законодателство, въвеждащи или съответстващи на настоящата директива.

2. Държавите-членки гарантират освен това, че разпоредбите, които приемат за въвеждането на настоящата директива, не се заобикалят в резултат на начина, по който са формулирани споразуменията, в частност чрез разпределянето на размера на кредита в няколко договора.“

 Б – Национална правна уредба

7.        Във френската правна система режимът на потребителския кредит първоначално е уреден със Закон № 78‑22 от 10 януари 1978 година(3). Този режим, който предхожда Директива 87/102 и впоследствие е допълнен със Закон № 89‑421 от 23 юни 1989 година(4), е последно кодифициран в книга III, раздел I, глава I от Code de la consommation (Потребителски кодекс, наричан по-нататък „Кодексът“), която се съдържа в Закон № 93‑949 от 26 юли 1993 година(5) и в Декрет № 97‑298 от 27 март 1997 година(6).

8.        По силата на член L. 311‑2 от Кодекса разпоредбите на посочената глава I „се прилагат спрямо всяка кредитна сделка, включително възможното свързано с нея поръчителство, извършвано като обичайна практика от физически или юридически лица срещу заплащане или безплатно“(7).

9.        По силата на член L.311-8 от Кодекса кредитните сделки по член L. 311‑2 следва да се сключат съгласно условията на предварителна оферта, предоставена на потребителя, която по силата на член L. 311‑10 трябва да уточнява, наред с останалите елементи на кредита, „ако е приложимо, дължимия по него общ лихвен процент“ (точка 2), да напомня, освен останалите разпоредби на кодекса, „ако са приложими, членове L. 311‑20—L. 311‑31 и член L. 311‑13“ (точка 3), и накрая, да посочва „ако е приложимо, стоката или услугата, предмет на финансиране“ (точка 4).

10.      Съгласно член L. 313-13 от Кодекса „[п]редварителната оферта се изготвя съгласно условията, предвидени в предходните членове според един от типовите образци, определени от Комитета по банково регулиране, след консултиране с Националния потребителски съвет“. Член R. 311‑6 от Кодекса от своя страна предвижда, че „предварителната оферта по член L. 311‑8 съдържа сведенията, посочени в този от типовите образци, приложени към настоящия кодекс, който съответства на предложената кредитна сделка“.

11.      На следващо място, членове L. 311-20—L. 311-28 от Кодекса предвиждат специален режим относно „кредитите по свързани договори“, характеризиращи се с определена степен на взаимовръзка между договора за кредит и договора за доставка, която се проявява както във фазата на сключване на договорите, така и във фазата на изпълнение на последните.

12.      По-конкретно, член L. 311-20 от Кодекса предвижда именно че „когато предварителната оферта посочва стоката или услугата, за която се отпуска финансирането, задълженията за кредитополучателя възникват едва след момента на доставяне на стоката или на услугата“.

13.      В член L. 311-21, първа алинея от Кодекса се уточнява:

„При спор относно изпълнението на основния договор съдът може да спре изпълнението на договора за кредит до решаване на спора. Същият се смята за развален или обезсилен по право, когато договорът, с оглед на който е сключен, е развален или обезсилен по съдебен ред“.

14.      Накрая, член L. 311-33 от Кодекса, приложим спрямо всички изброени в член L. 311‑2 кредитни сделки, санкционира неизпълнението от кредитора на изискванията по членове L. 311‑8—L. 311‑13, като го лишава от правото на лихва и по този начин за потребителя остава задължението в предвидения срок да плати само главницата.

III – Факти, преюдициални въпроси и развитие на производството

15.      Страни по главния спор са г‑н Max Rampion и г‑жа Marie-Jeanne Godard, по мъж Rampion (наричани по-нататък „г‑н и г‑жа Rampion“), от една страна, и дружествата Franfinance SA и K par K SAS (наричано по-нататък „KpK“), от друга страна.

16.      Съгласно частен писмен документ, подписан на 5 септември 2003 г. след посещение на представител на KpK в дома им г‑н и г‑жа Rampion купуват от KpK прозорци на обща стойност 6 150 EUR, които съгласно предвиденото в договора за доставка следва да бъдат доставени и монтирани в срок от 6—8 седмици, считано от момента на взимане на размери от технически сътрудник. В договора за доставка освен това се посочва възможността за получаване на кредит от Franfinance за пълно финансиране на покупката.

17.      В същия ден г‑н и г‑жа Rampion подписват с Franfinance договор за отпускане на кредит, максималният размер на който се равнява на 6 150 EUR и от който може да се определи идентичността на доставчика KpK, но не и видът на стоката или услугата, предмет на финансиране.

18.      На 27 ноември 2003 г. — деня, определен за доставката и монтажа на прозорците, г‑н и г‑жа Rampion установяват, че первазите и касите, на които KpK трябвало да монтира прозорците, са заразени с паразити. С препоръчано писмо с обратна разписка с дата 5 януари 2004 г. г‑н и г‑жа Rampion уведомяват KpK, че искат да развалят договора за доставка.

19.      След като искането им за разваляне на договора за доставка остава без последствия, на 29 октомври и на 2 ноември 2004 г. г‑н и г‑жа Rampion предявяват иск срещу KpK и срещу Franfinance пред Tribunal d’instance de Saintes (наричан по-нататък „Tribunal d’instance“) за прогласяване на нищожност на посочения договор с последващо разваляне на договора за кредит или при условията на евентуалност да се развали първият договор поради неизпълнение от страна на доставчика.

20.      Относно искането за прогласяване на нищожността на договора за доставка, като изтъкват чисто потестативния характер на клаузата относно срока за доставка, г‑н и г‑жа Rampion поддържат, че този договор е нищожен, тъй като не е конкретно споменат срокът за доставка, както това се изисква от член L. 114‑1 от Кодекса.

21.      Относно искането за разваляне поради неизпълнение на договора за доставка г‑н и г‑жа Rampion твърдят, че KpK, след като е пропуснало да направи предварителна проверка на здравината на основата и да предвиди замяната ѝ, не е изпълнило задължението си за консултиране („obligation de conseil“).

22.      След като се конституират в съдебното производство, KpK и Franfinance искат да се отхвърлят претенциите на ищците, като твърдят по същество, че:

–        посочването „в срок от 6—8 седмици, считано от момента на взимане на размери“ отговаря на изискванията на член L. 114‑1 от Кодекса,

–        кредитът не е договорно обвързан с договора за доставка на прозорците, както и че дори да се пренебрегне фактът, че сключеният в случая договор за кредит представлява отпускане на кредит, прилагането на разпоредбите на Кодекса относно взаимовръзката между договора за доставка и договора за кредит е обвързано, в съответствие с член L. 311‑20 от Кодекса, с посочването на продадената стока в предварителната оферта за кредит, посочване, което все пак липсва в настоящия случай.

23.      С междинно решение от 1 юни 2005 г. Tribunal d’instance постановява да се възобновят устните състезания, за да получи становищата на страните по някои правни основания, посочени служебно от съда с това решение и изведени от разпоредбите на член L. 311‑8 и сл. от Кодекса относно потребителския кредит, и от член L. 121‑21 и сл. от Кодекса относно продажбите по домовете.

24.      След като получава становищата на страните, с решение от 16 ноември 2005 г. Tribunal d’instance (наричано по-нататък „решение за препращане“) приема за необходимо, с цел да се разреши спора, да отправи преюдициално запитване до Съда.

25.      На първо място Tribunal d’instance изтъква, че:

–        разпоредбите на член 11 от Директива 87/102 са транспонирани чрез член L. 311‑20 и член L. 311‑21 от Кодекса,

–        според част от доктрината, когато знае, че целта на кредита е да финансира покупката на стоки или услуги, кредиторът трябва да представи на потребителя оферта за кредит, която обвързва кредита с тази покупка,

–        Cour de cassation тълкува буквално член L. 311-20 от Кодекса, като обвързва прилагането на нормите за взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги с посочването в офертата за кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране,

–        в конкретния случай въпреки че договорът за кредит не посочва обвързването с договора за доставка, все пак между двата договора действително съществува връзка, макар тя да е отричана от кредитора и доставчика, които обаче не доказват, че г‑н и г‑жа Rampion са имали намерение да използват кредита за финансиране за други цели,

–        сключването на договор за отпускане на кредит, несвързан с друг договор, вместо договор за личен заем, свързан с друг договор, би предоставило възможност на кредитора да заобиколи правата на потребителя, определени в член L. 311‑20 и сл. от Кодекса, и да избегне ограниченията и разходите, свързани с взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка, както и да получи лихви, по-големи от тези, които може да се получат при договор за личен заем, свързан с друг договор, като се има предвид, че прагът на прекомерно високият лихвен процент не е един и същ.

26.      На второ място Tribunal d’instance посочва, че:

–        ищците не са изтъкнали разпоредбите на член L. 311‑20 и сл. от Кодекса относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги,

–        практиката на Cour de Cassation не позволява на съдията служебно да посочва правно основание, изведено от режима на потребителския кредит; всъщност Cour de cassation прави разлика между „императивните норми за регулиране“, които са приети в обществен интерес и на които съдът може служебно да се позове, и тези, които са „императивни норми за защита“ и са приети в интерес на определена категория лица, които единствени могат да се позоват на тях, и счита, че режимът на потребителския кредит спада към последната категория, доколкото е установен само в интерес на потребителите(8),

–        следва все пак да се постави въпросът дали практиката на Съда(9), която признава правото на съдията служебно да изтъква съображения, изведени от произтичащите от Директива 93/13/ЕИО разпоредби(10), може, противно на възприетото от Cour de cassation(11) и в съответствие с предложението на част от доктрината, да се разпростре и до други норми за защита на потребителите като например тази за потребителския кредит,

–        за тази цел е необходим предварителен анализ на целите на Директива 87/102, който да изясни дали намерението на общностния законодател е било да уреди режима на потребителския кредит само в интерес на потребителя или той преследва и по-мащабни цели, свързани с организацията на пазара.

27.      Ето защо Tribunal d’instance спира висящото пред него производство, за да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли членове 11 и 14 от Директива 87/102/ЕИО […] да се тълкуват в смисъл, че позволяват на съда да приложи правилата за взаимовръзка между договора за кредит и финансирания благодарение на кредита договор за доставка на стоки и услуги, когато в договора за кредит не се посочва стоката, която е предмет на финансиране, или същият е сключен под формата на отпускане на кредит, без да е посочена стоката, която е предмет на финансиране?

2)      Преследва ли Директива 87/102/ЕИО […] цел, която излиза извън самата защита на потребителите, като се разпростира до организацията на пазара, и която позволява на съда да приложи служебно произтичащите от нея разпоредби?“

28.      В съответствие с член 23 от Статута на Съда писмени становища са представени от Franfinance, от австрийското, френското, италианското, испанското и германското правителство и от Комисията.

29.      На съдебното заседание, проведено на 8 февруари 2007 г., устно становище са дали представителите на Franfinance, на френското правителство и на Комисията.

IV – Правен анализ

 А – По първия преюдициален въпрос

1.      Предварителни бележки

30.      Отбелязвам най-напред, че от начина, по който препращащият съд е формулирал първия въпрос до Съда, не става ясно кои норми относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги препращащият съд евентуално би приложил и при липса на посочване на стоката, предмет на финансиране с договора за кредит — дали нормите на самата директива или националните норми за транспониране.

31.      В този смисъл е важно да се подчертае, че съгласно практиката на Съда в конкретния случай, който се отнася до спор между частноправни субекти, не може да става въпрос за нормите на самата директива. Всъщност една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно не може да се прави позоваване на директива като такава срещу частноправен субект, така че дори ясна, точна и безусловна разпоредба на директива, чиято цел е да предостави права или да възложи задължения на частноправни субекти, не може да се прилага в рамките на спор, чиито страни са единствено частноправни субекти(12).

32.      Следователно първият въпрос следва да се разглежда и е допустим само ако се разглежда като насочен към получаване на тълкуване на членове 11 и 14 от Директива 87/102 не с оглед тези членове да бъдат непосредствено приложени в конкретния случай, а за да се предостави на съда възможността да тълкува и приложи нормите на вътрешното право относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка по начин, който отговаря на поставените от тези членове изисквания.

33.      Всъщност съгласно постоянната съдебна практика задължението на държавите-членки, произтичащо от дадена директива, да постигнат предвидения от нея резултат, както и задължението им съгласно член 10 ЕО да вземат всички общи или специални мерки, за да гарантират изпълнението на това задължение, се отнасят до всички органи на държавите-членки, включително до съдебните органи, в рамките на тяхната компетентност(13). Следователно при прилагането на вътрешното право националната юрисдикция трябва да тълкува националното право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целта на въпросната директива, за да се постигне резултатът, който тя е имала за цел, и оттук да се съобрази с член 249, трета алинея ЕО(14).

34.      Нормите на вътрешното право относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка, посочени в решението за препращане, са в членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса. Самият препращащ съд обаче посочва, че прилагането на тези норми, така както са тълкувани от Cour de cassation, предполага посочване в договора за кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране.

35.      Затова е уместно да се припомни, че задължението на националния съд да тълкува вътрешната уредба в светлината на текста и целта на директива е ограничено от израза „доколкото е възможно“, тоест се прилага само в случаите, когато текстът на въпросната уредба оставя място за различни тълкувания. Следователно обхватът на това задължение не стига до това да изисква тълкуване contra legem на вътрешната уредба(15).

36.      Поради това препращащият съд следва да прецени дали цитираните разпоредби на Кодекса могат да се тълкуват и различно от тълкуването на Cour de cassation, което все пак не е contra legem, и дали могат да се приложат в настоящия случай, в който е безспорно, че в договора за кредит липсва посочване на стоката, предмет на финансиране(16).

37.      В това отношение впрочем е уместно да се припомни и че според Съда, макар принципът вътрешното право да се тълкува в съответствие с нормите на Общността да се отнася главно до вътрешните норми, въведени за транспониране на разглежданата директива, той все пак не се ограничава само до тълкуването на тези норми, а изисква от националната юрисдикция да вземе предвид националното право като цяло, за да прецени доколко то може да се приложи така, че да не доведе до резултат, който противоречи на резултата, цел на Директивата(17). В това отношение ако националното право, при прилагане на признати от него методи на тълкуване, при определени обстоятелства позволява норма от вътрешното право да се тълкува така, че да се избегне колизия с друга норма на вътрешното право или за тази цел да се стесни обхватът на тази норма, като тя се приложи само доколкото е съвместима с посочената норма, юрисдикцията е длъжна да използва тези методи, за да постигне резултата, цел на Директивата(18).

38.      Следователно като се има предвид, че членове 11 и 14 от Директива 87/102 не могат да се приложат непосредствено в настоящия случай и че решението относно главното производство следва да се търси в националната уредба, тълкувана, доколкото е възможно, в съответствие с текста и целта на Директива 87/102, първият преюдициален въпрос, който е допустим доколкото се иска тълкуване дали националното право е в съответствие с правото на Общността(19), би могъл да се преформулира по следния начин:

Изискват ли членове 11 и 14 от Директива 87/102 националните разпоредби относно взаимовръзката между договора за кредит и договорът за доставка на стоки или услуги, приети за транспониране на член 11, да се приложат и когато в договора за кредит не е посочена стоката или услугата, чиято покупка се финансира?

2.      По съществото на спора

39.      Писмените становища, представени от встъпилите правителства и от Комисията, по същество насочват към положителен отговор на такъв въпрос. Тези страни изтъкват, че член 11, параграф 2 от Директива 87/102 обвързва правото на потребителя да предяви претенции спрямо кредитора с редица условия, между които не фигурира посочването в договора за кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране, както и че член 14, параграф 2 от същата директива потвърждава тълкуване, според което член 11, параграф 2 не дава право на държавите-членки да налагат подобно условие, което би позволило да се заобиколи прилагането на разпоредбите за защита на потребителя относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка.

40.      Franfinance поставя проблема по друг начин. Според него първият въпрос поставя по същество въпроса за приложимостта спрямо договор за отпускане на кредит, като този в настоящия случай(20), на разпоредбите на член 11 от Директива 87/102 относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка. На такъв въпрос следвало да се отговори отрицателно, доколкото посоченият по-горе член 11, подобно на член 7 от същата директива(21), се отнасял само до кредитите по свързани договори, тоест тези, при които потребителят прави само една покупка, финансирана чрез кредит; тази хипотеза следвало да се разграничи от хипотезата, при която при покупка потребителят в действителност получава револвиращ кредит, който ще му позволи да прави последващи покупки от доставчика или от други оператори, свързани с него (отпускане на допълнителен кредит при повече покупки). Употребата в член 11, параграф 2, буква г) на израза „договора за доставката им“ в единствено число била показателна за това, че според този член не може да съществува кредит по свързан договор, предмет на разпоредбите на същия член, освен когато кредитът служи за финансиране на един-единствен договор за доставка.

41.      Непосочването в договор за отпускане на кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране, като договора в настоящия случай, било напълно съгласувано с характера на този договор, който отговарял на конкретния избор и на конкретната нужда на потребителя, който можел да използва отново кредита в рамките на върнатата от него сума. Следователно ставало въпрос, както впрочем било видно от член II от съдържащите се на гърба на предварителната кредитна оферта условия, за отпускане на контокорентен кредит.

42.      Освен това Franfinance добавя, че според френското право посочването в договора за кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране, е условие договорът да може да се определи като кредит по свързан договор и спрямо него да се приложат правилата относно взаимовръзката, съдържащи се в членове L. 311‑20 и L. 311‑21. Ставало въпрос за изискване, определено от националния законодател при упражняване на предоставеното му от член 11, параграф 2, втора алинея от Директива 87/102 правомощие, да установи по-конкретно „при какви условия“ потребителят може да предяви претенции срещу кредитора; тези условия можело да не бъдат одобрени от Съда само ако е възможно да изпразнят от съдържание разпоредбите на Директивата, което обаче не се доказвало по отношение на въпросното изискване.

43.      За да се даде отговор на първия въпрос, смятам за необходимо най-напред да се разгледа въпросът за квалификацията на договора за кредит, подписан от г‑н и г‑жа Rampion, за обхвата на член 14 от Директива 87/102, след това въпросът за приложното поле на член 11 от същата директива и накрая въпросът за тълкуването, което следва да се даде на разпоредбите на член 11 във връзка с изискването в договора за кредит да се посочи стоката или услугата, предмет на финансиране.

 а)     Характерът на разглеждания договор за кредит и на член 14 от Директива 87/102

44.      Franfinance настоява, че подписаният с г‑н и г‑жа Rampion договор не е кредит по свързан договор, а договор за отпускане на кредит, че съответства на типовите договори по членове L. 313‑13 и R. 311‑6 от Кодекса, и че не е предмет на правилата относно взаимовръзката, съдържащи се в членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса.

45.      В решението за препращане Tribunal d’instance подчертава, че KpK и Franfinance изтъкват формата на договора за кредит и разпоредбите на член L. 311‑20, за да отрекат наличието на каквато и да било връзка между договора за кредит и договора за доставка, сключени в настоящия случай. Като доказателство за съществуването на явна връзка между двата договора препращащият съд обаче подчертава, че договорът за кредит е подписан в същия ден, в който е подписан и договорът за доставка, има максимален размер, равен на цената на доставката, и използването на кредитния остатък е възможно след като от цената на доставката се приспадне авансовата вноска, само след внасяне на авансовата вноска, че в кредитната оферта е посочен доставчикът и че в договора за доставка е уточнено, че Franfinance ще изтегли от банковата сметка на г‑н и г‑жа Rampion, за да прехвърли на KpK, авансовата вноска в размер на 10 % от стойността на покупката. Препращащият съд освен това отбелязва, че ответниците не доказват, че ищците са възнамерявали да използват кредита за други цели, след като предоставената сума е била поне частично възстановена. Препращащият съд уточнява също, че формата на договора за кредит дава възможност, във вреда на потребителя, да се избегне прилагането на разпоредбите на Кодекса относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка и позволява прилагането на по-висок лихвен процент.

46.      Повече от едно от встъпилите правителства подчертава, че обстоятелствата в конкретния случай, описани в предходната точка, разкриват наличието на явна връзка между двата договора, подписани от г‑н и г‑жа Rampion, въпреки че в договора за кредит не е посочена стоката или услугата, предмет на финансиране.

47.      С оглед на гореспоменатите становища стигам до заключението, че Съдът няма за задача да направи правилната квалификация на разглеждания договор за кредит. Тази квалификация е от компетентността на националния съд и следва да се направи от него въз основа на относимите норми на националното право, включително на тези относно компетентността на съда. Последните следва да се тълкуват от националния съд, по силата на възложените му от членове 10 ЕО и 249 ЕО задължения, в съответствие с предвидената в член 14 от Директива 87/102 цел, а именно да се избегне дерогиране в ущърб на потребителя на разпоредбите на националното законодателство, въвеждащи или съответстващи на Директивата, (параграф 1), или заобикалянето им (параграф 2) чрез споразумения или особени договорни форми.

48.      По-конкретно, нормите на националното право относно правомощията на съда трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват в смисъл, че предоставят възможност на съда да преквалифицира, въз основа на съдържанието на договора и на реално преследваната от съдоговорителите цел, отпускането на кредит като кредит по свързан договор с цел прилагане на нормите за защита на потребителя, предвидени в Кодекса. От друга страна, в писменото си становище самото Franfinance и френското правителство в съдебното заседание се позовават на неотдавнашни решения на Cour de cassation, с които на националния съд се признава правото да преквалифицира като кредит по свързан договор договора за кредит, представен от страните под различна форма. Отбелязвам също, че самото съдържание на първия преюдициален въпрос, формулиран в решението за препращане, оставя впечатлението, че Tribunal d’instance не изключва възможността да квалифицира разглеждания договор за кредит като различен от отпускане на кредит. Несъмнено многословният характер на двойната хипотеза в заключителната част на въпроса („когато в договора за кредит не се посочва стоката, която е предмет на финансиране, или същият е сключен под формата на отпускане на кредит, без да е посочена стоката, която е предмет на финансиране“) може да се изясни именно в такава светлина.

49.      Целта на член 14 от Директива 87/102 е да задължи държавите-членки да приемат мерки срещу договорно поведение на частноправни субекти, което може да застраши постигането на резултатите, цел на Директивата, тоест мерки, които от една страна придават императивен характер на вътрешните норми, въвеждащи или съответстващи на другите разпоредби на директивата (параграф 1), а от друга страна гарантират, че тези разпоредби не са заобиколени чрез измамни действия във фазата на изготвяне на договорите (параграф 2). Следователно посоченият член има за цел да осигури ефективното прилагане на тези вътрешни норми, но според мен не е релевантен с оглед на установяването на съдържанието, което трябва да имат тези национални норми, за да са в съответствие с останалите норми на Директивата — съдържание, което зависи единствено от тълкуването на последните.

50.      Поради това считам, че член 14 допуска държавите-членки да обвържат правото на потребителя да предяви претенции срещу кредитора при неизпълнение от страна на доставчика с условието стоката или услугата, предмет на финансиране, да е посочена в договора за кредит. Въпросът дали държавите-членки имат право да обвържат прилагането на правилата относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка с това посочване е въпрос, на който според мен член 14 не дава отговор и който може да се разреши само въз основа на член 11 от Директива 87/102.

 б)     Попада ли разглежданият договор за кредит в приложното поле на член 11 от Директива 87/102?

51.      Ако препращащият съд счита, както твърди Franfinance, че разглежданият договор за кредит следва не да се преквалифицира като кредит по свързан договор, а да се приеме за действително отпускане на контокорентен кредит, трябва да се провери дали е основателно твърдението на Franfinance, че член 11 от Директивата изобщо не е относим, тъй като не се отнася за този вид договори.

52.      Като се връщам назад, отбелязвам, също като Комисията, че определението на „договор за кредит“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 87/102 е достатъчно широко, за да се включи и отпускането на контокорентен кредит.

53.      Освен това от приложение I към Директивата — в което са изброени условия, които държавите-членки могат съгласно член 4, параграф 3 от Директивата да направят задължителни за включване в договора за кредит — следва, че „[к]редитни[те] споразумения за финансиране на доставката на конкретни стоки или услуги“ (точка 1 от приложението) са само един от видовете договори за кредит, предмет на разпоредбите на Директивата, заедно с „[к]редитни споразумения по кредитни карти [да се чете: „кредитни споразумения, свързани с използването на кредитни карти“]“ (точка 2), с „кредитни споразумения по текущи сметки, които не са обхванати по друг начин, освен от настоящата директива [да се чете: „споразумения за контокорентен кредит, които не са обхванати от други разпоредби на настоящата директива“]“ (точка 3) и с „[д]руги кредитни споразумения, обхванати от настоящата директива“ (точка 4)(22).

54.      Следователно отпускането на контокорентен кредит не се изключва само по себе си от приложното поле на Директива 87/102.

55.      Трябва обаче да подчертая, че сред кредитите, които съгласно член 2, параграф 1, буква д) от Директивата са изключени от приложното ѝ поле, при спазване все пак на приложението на разпоредбите на член 6(23), се включва „кредит[ът], отпуснат от кредитна институция или от финансова институция под формата на авансово плащане по текуща сметка, различна от сметките, свързани с кредитна карта“, или за да използвам същия израз, посочен в член 6, „кредит[ът] под формата на авансово плащане по текуща сметка, различна от сметките, свързани с кредитна карта“.

56.      От преписката по делото не е лесно да се установи дали текущата сметка, открита от Franfinance в полза на г‑н и г‑жа Rampion, е свързана с кредитна карта. Със сигурност това е въпрос, който трябва да се установи от Tribunal d’instance, който като счита в страница 5 от решението за препращане, че типовият договор, използван в случая от Franfinance, е „предварителната оферта за отпускане на кредит, свързан с договори за продажба, който може да се използва на отделни вноски и е придружен с кредитна карта“(24), изглежда приема, че посочената сметка действително е била свързана с кредитна карта.

57.      Следва да се зададе въпросът, като се абстрахираме от проблема за наличието или липсата на кредитна карта, свързана с текущата сметка, открита от Franfinance в полза на г‑н и г‑жа Rampion, дали член 11 от Директива 87/102 може да се приложи(25) и при отпускане на контокорентен кредит.

58.      Изглежда нито един от елементите, изведени от текста на този член, не води до противоположно заключение. Позоваването от Franfinance на израза „договора за доставката им“, посочено в параграф 2, буква г), е напълно ирелевантно. Този израз изобщо не предполага, като условие за прилагане на правилото в параграф 2, че договорът за кредит трябва да финансира само един договор за доставка. Думата „им“ граматически свързва „договора за доставка“ не с „договора за кредит“, а със „стоките или услугите, обхванати“ от него. Освен това изразът „стоките или услугите, обхванати от договора за кредит“, който се съдържа в същата буква г), не следва непременно да се разбира като включващ описание на посочените стоки или услуги в договора за кредит, но може и според мен трябва да се тълкува в смисъл на „стоки или услуги, чието закупуване е финансирано с договора за кредит“. Освен това отбелязвам, че член 11, параграф 2, буква а), доколкото се отнася до договор за кредит, сключен „с цел да закупи стоки или да получи услуги“, изглежда включва и договорите за кредит, сключени за извършване на множество покупки или получаване на множество услуги.

59.      Отделно от елементите от текста, не може да се твърди, че защитата на потребителя, от гледна точка на взаимовръзка между договора за кредит и договора за доставка, не е обоснована в случая, когато договорът за кредит представлява отпускане на контокорентен кредит.

60.      Съгласно двадесет и първо съображение от Директива 87/102, което има за цел да изясни причината за въвеждане на режима в член 11 „по отношение на стоки или услуги, които потребителят е договорил да получи на кредит, потребителят следва, поне при определените по-долу обстоятелства, да притежава права спрямо кредитора си, които да са в допълнение към обичайните му договорни права спрямо него и спрямо доставчика на стоките или услугите“. Отново според същото съображение „обстоятелствата, посочени преди това, са тези, при които кредиторът и доставчикът на стоки или услуги имат предварително подписан договор, по силата на който кредитът се отпуска изключително само от този кредитор на клиентите на този доставчик с цел да се даде възможност на потребителя да придобие стоки или услуги от последния“.

61.      Следователно става въпрос за допълнителна защита на потребителя спрямо кредитора, който е различен от доставчика (член 11, параграф 2, буква а) в случая, когато „стоките или услугите, обхванати от договора за кредит, не се доставят или са доставени само частично, или не са съобразени с договора за доставката им“ (член 11, параграф 2, буква г), като тази защита трябва да служи „поне“ тогава, когато между доставчика и кредитора има предварително подписан договор с описания предмет, въз основа на който потребителят е получил кредита (член 11, параграф 2, букви б) и в) и като се има предвид, че тази защита се прилага само когато „потребителят е предявил претенциите си спрямо доставчика, но не е успял да получи удовлетворението, на което е имал право“ (член 11, параграф 2, буква д).

62.      Тази допълнителна защита на потребителя при неизпълнение от страна на доставчика, която се изразява в правото на потребителя да предяви претенции спрямо кредитора, има за цел да компенсира отслабването на защитата на потребителя (в сравнение с хипотезата, когато кредитът е отпуснат направо от доставчика), което иначе би произтекло от „удвояването“ на съдоговорителя му, неразривна последица от покупката на стоки или услуги чрез кредит, предоставен от различно от доставчика лице, и би лишило потребителя от възможността да изтъкне липсата на изпълнение на доставката, за да не изплаща кредита.

63.      Очевидно е обаче, че рисковете от подобно отслабване на защитата на потребителя, на което член 11 цели да даде отговор, съществуват и в хипотезата, при която кредитът може да се използва за не една, а множество покупки.

64.      Следователно според мен няма причина да се приеме, че отпускането на контокорентен кредит, което цели да финансира неопределен брой покупки на стоки или услуги, излиза извън приложното поле на член 11 от Директива 87/102.

65.      Това впрочем не означава, че защитата, която трябва да се предостави на потребителя съгласно този член, не може да бъде приспособена, за да може да отчете особеностите на подобен кредит в сравнение с кредит, предоставен само за една покупка.

66.      Освен това структурата на член 11, параграф 2 позволява на държавите-членки да създадат правна уредба за защита, приспособена към особеностите на всеки вид договор за кредит. Всъщност член 11, параграф 2 не уточнява в какво следва да се изразява тази допълнителна защита на потребителя, тоест какъв точно е предметът на „правото да предяви претенции срещу кредитора“, което трябва да се признае на потребителя. Това уточнение е оставено на държавите-членки, които съгласно второ изречение следва да определят „до каква степен и при какви условия тези претенции могат да бъдат предявявани“(26).

67.      В това отношение могат да се предвидят различни форми на защита: цитирам като пример възможността да се направи пред кредитора възражение за неизпълнение от страна на доставчика, за да се избегне или спре изплащането на кредита, право на искане за намаляване на кредита или за разваляне на договора за кредит с връщане от кредитора на вече направените плащания, право на искане на точно изпълнение от кредитора на договора за доставка, на негови разноски, ако има за предмет потребими вещи, както и право на искане на обезщетение от кредитора за вреди, причинени от неизпълнението на доставчика(27). Във Франция членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса предвиждат следното: задълженията на потребителя възникват от момента на доставяне на стоката или услугата, което на практика изглежда означава възможност да се направи пред кредитора възражение за неизпълнение, когато стоката или услугата не е доставена; спиране по съдебен ред на изпълнението на договора за кредит при спор относно изпълнението на договора за доставка, както и разваляне или обезсилване по право на първия от тези договори в случай на разваляне или на обезсилване по съдебен ред на втория договор.

68.      Може да се предположи, че когато доставчикът не достави някоя от различните стоки или услуги, които потребителят закупува във времето въз основа на действително отпускане на контокорентен кредит, предоставеното на потребителя средство за защита срещу кредитора може да бъде възможността да се позове на въпросното неизпълнение, за да се освободи временно или окончателно от задълженията, които в рамките на договора за кредит за потребителя произтичат от тази определена доставка, без потребителят да има право да иска и пълното разваляне на този договор.

69.      След като е установено, че договорът за отпускане на контокорентен кредит, който попада в приложното поле на Директива 87/102, е уреден и с разпоредбите на член 11 от нея, ако препращащият съд смята, че подписаният от г‑н и г‑жа Rampion договор за кредит в конкретния случай трябва да се квалифицира по този начин, той трябва да прецени доколко разпоредбите на националното законодателство, които имат за цел да приведат в изпълнение или съответстват на този член, могат да се приложат и спрямо този договор(28), така че да не се стигне до резултат, който противоречи на резултата, цел на Директивата.

 в)     Тълкуване на член 11 от Директивата и изискване за посочване на стоката или услугата, предмет на финансиране с договора за кредит

70.      Остава да се разгледа дали цитираният член 11 допуска национална разпоредба, която има за цел да го транспонира, да обвърже признаването на правото на потребителя да предяви претенции срещу кредитора с условието стоката или услугата, предмет на финансиране, да бъде посочена в договора за кредит.

71.      В това отношение споделям позицията на Комисията и на встъпилите правителства, че подобно условие е несъвместимо с член 11. Обратно на твърдяното от Franfinance, въвеждането на подобно условие не е разрешено с член 11, параграф 2, втора алинея. Тази разпоредба, като делегира на държавите-членки възможността да определят не само „степента“, но и „условията“, при които могат да се „предявят“ претенции срещу кредитора, очевидно няма за цел да постави отново на обсъждане условията на възникване на това право, изчерпателно уредено с член 11, параграф 2, първа алинея; тя всъщност предоставя възможност на държавите-членки да уточнят процесуалните правила относно упражняването на това право(29).

72.      Ето защо член 11 от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че когато потребителят получава кредит за покупка на стоки или услуги от лице, различно от доставчика по силата на предварително подписан договор между това лице и доставчика, който договор има характеристиките по член 11, параграф 2, буква б), потребителят, в случай на неизвършена, частична или неточна доставка на стоката или услугата, закупена чрез кредита, има право да предяви претенции срещу кредитора, след като неуспешно е предявил претенциите си спрямо доставчика, независимо дали стоката или услугата е спомената в договора за кредит.

73.      Разбира се, препращащият съд трябва да провери доколко релевантните разпоредби на националното право могат да се приложат така, че да не се стигне до резултат, обратен на преследвания с член 11 от Директивата, тълкуван по този начин.

74.      Накрая според мен е уместно да се уточни, предвид позоваванията както на препращащия съд, така и на някои от встъпилите правителства относно наличието в случая на очевидна връзка между договора за кредит и договора за доставка, че член 11 не поставя съществуващото право на потребителя да предяви претенции срещу кредитора при неизпълнение от страна на доставчика в зависимост от наличието на подобна връзка. Този член изисква посоченото право да се предостави на потребителя поне когато кредиторът и доставчикът имат предварително подписан договор, по силата на който кредитът се отпуска изключително от този кредитор на клиенти на този доставчик за придобиването на стоки или услуги от този доставчик и потребителят получава кредита си съгласно този договор (двадесет и първо съображение и член 11, параграф 2, букви б) и в) от Директивата).

75.      Ето защо предлагам Съдът да отговори по следния начин на първия преюдициален въпрос, поставен от Tribunal d’instance:

„Член 11 от Директива 87/102 изисква нормите на националното право относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, които транспонират или съответстват на този член, да могат да се прилагат и когато в договора за кредит не са посочени стоките или услугите, предмет на финансиране“.

 Б – По втория преюдициален въпрос

 1.     Предварителни бележки и допустимост

76.      От решението за препращане е очевидно, че Tribunal d’instance си задава въпроса за възможността да приложи служебно не разпоредбите на Директива 87/102 (които, както припомних по-горе, не могат да се приложат непосредствено при спор между частноправни субекти), а някои разпоредби на вътрешното право, които въвеждат или съответстват на разпоредбите на настоящата директива.

77.      Макар решението за препращане, в частта относно фактите, да напомня, че в хода на спора a quo Tribunal d’instance, с междинно решение от 1 юни 2005 г., изтъква служебно съображения, изведени от членове от Кодекса относно продажбите по домовете и от член L. 311‑10 от Кодекса, доколкото той прави задължително позоваването в договора за кредит на разпоредбите относно взаимовръзката, установена в член L. 311‑20 и сл. от Кодекса, същото решение за препращане обаче взема предвид в частта относно мотивите по втория преюдициален въпрос единствено и само възможното служебно прилагане на последните разпоредби, които транспонират във вътрешното право член 11 и член 14 от Директивата(30).

78.      Затова вторият преюдициален въпрос, въпреки че формулировката му е широка, според мен следва в светлината на мотивите в решението за препращане да се разглежда като отнасящ се до служебното прилагане от националния съд на нормите на член L. 311‑20 и сл. от Кодекса относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка, доколкото те транспонират нормите на член 11 от Директива 87/102.

79.      Препращащият съд припомня, че съгласно процесуалните правила на своята национална правна система, тълкувани от Cour de cassation, съдът може да изтъкне служебно само „императивните норми за регулиране“, приети в общ интерес, но не и „императивните норми за защита“, приети в интерес на определена категория лица. Препращащият съд отбелязва, че съдебната практика на Cour de cassation, доколкото приема, че режимът на потребителския кредит е установен единствено в интерес на потребителя и не спада към императивните норми за регулиране, не допуска служебното прилагане на нормите на член L. 311‑20 и сл. от Кодекса.

80.      За да провери дали подходът на Cour de cassation е правилен, препращащият съд моли Съда да уточни дали Директива 87/102 преследва цели, по-общи от самата защита на потребителя, тоест отнасящи се до организацията на пазара на потребителския кредит. Препращащият съд изглежда смята, че при положителен отговор ще има право служебно да приложи разпоредбите на член L. 311‑20 и сл. от Кодекса като императивни норми за регулиране.

81.      Следователно препращащият съд изглежда моли Съда да уточни какви са целите на Директива 87/102 главно за целите на прилагането на понятия и правила на вътрешното процесуално право, които могат да доведат до служебно прилагане на правилата в членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса. Ето защо в този смисъл става въпрос за служебно прилагане на тези правила в съответствие с вътрешното право, а не за прилагане по силата на нормите на правото на Общността.

82.      Поради това обаче считам, че Съдът трябва да разгледа изследвания преюдициален въпрос в по-широка перспектива, така че да посочи на препращащия съд до каква степен евентуално се допуска служебното прилагане на споменатите правила от кодекса по силата на самото общностно право, тоест извън прилагането на горепосочените понятия и правила на вътрешното процесуално право в светлината на преследваните с Директива 87/102 цели.

83.      Franfinance обаче оспорва допустимостта на втория преюдициален въпрос, като подчертава, че не е от полза за разрешаването на спора по главното производство. То подчертава, че противно на посоченото в решението за препращане, в иска си г‑н и г‑жа Rampion изрично повдигат въпроса за взаимовръзката между договорите за кредит и договорите за доставка, подписани от тях, по-конкретно като молят съда да обяви първия договор за развален „като последица“ от прогласената нищожност на втория договор. Следователно нямало нужда служебно да се прилагат разпоредби, на които са се позовали ищците.

84.      В този смисъл от преписката по делото според мен е видно, че г‑н и г‑жа Rampion искат разваляне по съдебен ред на договора за кредит, подписан с Franfinance, „като последица“ от прогласената нищожност на договора за доставка, сключен с KpK, което е основното им искане. При все това не е видно, че те изрично са посочили членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса в подкрепа на искането за разваляне на договора за кредит. Макар да не ми се струва лишено от логика да се приеме, както по същество прави Franfinance, че тези членове могат да се разглеждат като споменати от г‑н и г‑жа Rampion поне мълчаливо, според мен все пак препращащият съд изглежда е на друго мнение и по въпроса следва да се произнесе той, а не Съдът, тъй като това е въпрос изцяло от областта на националното процесуално право. Освен това не е видно, че г‑н и г‑жа Rampion са поискали разваляне по съдебен ред на договора за кредит също като последица от съдебното разваляне на договора за доставка, поискано при условията на евентуалност.

85.      Следователно не е явно, както твърди Franfinance, че тълкуването на общностното право, което се търси с втория преюдициален въпрос, няма връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство или че поставеният въпрос има хипотетичен характер. Ето защо не смятам, че допустимостта на този въпрос може да се постави под съмнение.

 2.     По съществото на спора

86.      Що се отнася до целите, които преследва общностният законодател с приемането на Директива 87/102, от преамбюла към нея личи, че тази директива цели да смекчи различията между законодателствата на държавите-членки в областта на потребителския кредит, за да се осигури създаването на общ пазар на потребителския кредит (трето и четвърто съображение), както и да се защитят потребителите, които получават подобен кредит (шесто, седмо и девето съображение)(31). Това припомнят в своите писмени становища относно втория преюдициален въпрос Комисията и френското, италианското и испанското правителство.

87.      По-конкретно, що се отнася до първата цел, в съображенията към Директивата се подчертава, че „тези законодателни различия могат да доведат до нарушаване на конкуренцията между кредиторите в Общия пазар“ (второ съображение), че те „ограничават възможностите на потребителя да получи кредит в други държави-членки“ и „засягат размера и естеството на поискания кредит, а също така и покупката на стоки и услуги“ (трето съображение) и следователно „оказват влияние върху свободното движение на стоки и услуги, които могат да бъдат получени от потребителите чрез кредит“ и „така пряко да засегнат функционирането на Общия пазар“ (четвърто съображение), докато „изграждането на общ пазар за потребителски кредит би облагодетелствало еднакво потребители, кредитори, производители, продавачи на едро и на дребно на стоки и доставчици на услуги“ (пето съображение).

88.      Ето защо няма съмнение, че хармонизирането на националните законодателства в областта на потребителския кредит, което Директива 87/102 има за цел, не е насочено единствено към осигуряване на минимално равнище на защита на потребителите във всяка държава-членка, но освен това на първо място цели да допринесе, що се отнася до потребителския кредит, за създаването на по-хомогенни условия на конкуренция в рамките на Общността, като премахне основните причини от нормативен характер, които възпрепятстват или нарушават свободната конкуренция между кредиторите, заедно с ползите от икономическата ефективност както на пазара на потребителски кредити, така и на пазара на стоки и услуги, които могат да бъдат получени чрез кредит.

89.      Следователно изглежда не е възможно да се сподели тълкуване на разпоредбите на Директива 87/102, според което нейните разпоредби и следователно и националните разпоредби, които я транспонират, са установени само с оглед на защитата на потребителите. Затова във всички случаи препращащият съд, а не Съдът трябва да прецени дали с оглед на уточнените цели на Директива 87/102 транспониращите я национални норми, сред които са и членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса, трябва да се квалифицират (според мен това е възможно) като „императивни норми за регулиране“, за да се приложат служебно по силата на националното процесуално право.

90.      От друга страна, не смятам, че отговорът на втория преюдициален въпрос може да се ограничи до изложените по-горе съображения. Според мен този въпрос, ако се разглежда в светлината на мотивите на решението за препращане, всъщност повдига въпроса за служебното прилагане на правилата в членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса в по-широк смисъл. Като се пита до каква степен решенията, приети от Съда по дела Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores и Cofidis, могат да се приложат и спрямо режима на потребителския кредит(32), Tribunal d’instance по същество моли Съда да посочи и дали служебното прилагане на правилата в членове L. 311‑20 и L. 311‑21 от Кодекса се разрешава на националния съд по силата на правото на Общността дори когато националното процесуално право го изключва.

91.      Ето защо споделям становището на Комисията, според което за да се даде отговор на втория преюдициален въпрос, следва да се определи дали защитата, която Директива 87/102 има за цел да предостави на потребителя, включва възможността националният съд да приложи служебно национална разпоредба за защита на потребителя, която транспонира член 11, параграф 2 от същата директива(33).

92.      За положителен отговор на този въпрос са се произнесли Комисията и италианското и испанското правителство, по същество основно поради релевантността, според тях, в разглежданата област на причините, въз основа на които Съдът е приел в Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Решение по дело Salvat Editores и Cofidis, че ефективната защита на правата, които Директива 93/13 цели да предостави на потребителите, изисква от националния съд да може служебно да се позове на неравноправния характер на дадена договорна клауза.

93.      Австрийското и френското правителство не споделят това становище. Австрийското правителство отбелязва, че само държавите-членки следва да определят правилата относно съдебната защита на правата, които Директива 87/102 има за цел да предостави на потребителите, и макар те да са длъжни да осигурят ефективността на тази защита, това не включва непременно задължението или възможността за националните съдилища служебно да прилагат разпоредбите, които защитават потребителя. Френското правителство също посочва принципа на процесуална автономия на държавите-членки, който в разглежданата област се потвърждавал специално от член 11, параграф 2, втора алинея от Директива 87/102, и смята, че съдебната практика на Cour de cassation, която не допуска съдът служебно да изтъкне правно основание, изведено от правилата относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка, не противоречи на принципите на равностойност и ефективност, които според съдебната практика на Общността ограничават тази процесуална автономия. По-конкретно, от гледна точка на ефективността на защитата френското правителство подчертава, че посочената съдебна практика на Cour de cassation не прави нито твърде трудно, нито практически невъзможно за потребителя съдът да установи наличието на условията за прилагане на тези правила — констатация, за която нито една от разпоредбите на Кодекса не предвижда за потребителя определен срок, в който той да я поиска. Накрая, според френското правителство Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores и Решение по дело Cofidis не са относими в конкретния случай, тъй като възприетите в тях решения се основават на разпоредбите на Директива 93/13, които не са еднакви с разпоредбите на Директива 87/102.

94.      Ще започна с напомнянето, че съгласно постоянната съдебна практика юрисдикциите на държавите-членки са длъжни, в приложение на прогласения в член 10 ЕО принцип на сътрудничество, да гарантират правната защита на страните в процеса, която произтича от непосредственото действие на общностното право. При липса на общностна правна уредба по въпроса, във вътрешния правен ред на всяка държава-членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от непосредственото действие на общностното право. При все това тези правила не могат да са по-неблагоприятни от тези, с които се уреждат аналогични вътрешноправни съдебни производства, нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред(34).

95.      Става въпрос за широко известните принципи на „процесуална автономия“ на държавите-членки и свързаните с тях ограничения, поставени с необходимостта от спазване на изискванията за „равностойност“ и „ефективност“ на защитата. Тези принципи, потвърдени по отношение на съдебната защита на правата, които страните в процеса черпят от нормите на правото на Общността с непосредствено действие, трябва по същия начин да се разглеждат като приложими спрямо съдебната защита на правата, които страните в процеса черпят от нормите на националното право, въвеждащи или съответстващи на разпоредбите на директива на Общността. Всъщност и в двата случая става въпрос за права „с общностен произход“ и би било съвсем неуместно да се приеме, че ограниченията на процесуалната автономия, с която разполагат държавите-членки при предоставяне на съдебна защита на тези права, могат да бъдат по-малко строги, когато Директивата е транспонирана в националното законодателство, отколкото когато тя не е транспонирана в националното законодателство.

96.      По правило следва да се приеме, че принципът на ефективната защита е спазен, когато процесуалните правила относно съдебните производства, които имат за цел да гарантират защитата на правата с общностен произход, предоставят на страните в процеса подходяща възможност да предявят тези права пред съда(35). Твърде кратките срокове или прекалено голямата тежест за доказване например могат да направят прекомерно трудно или практически невъзможно упражняването пред съда на правата от техния носител.

97.      Без съмнение към областта на посочените процесуални правила спадат и нормите и принципите на националното процесуално право относно правото на инициатива на съдията. Ако е вярно, че забраната за националния съд да прилага служебно норми, които предоставят права с общностен произход, не засяга възможността носителят на това право да го предяви сам пред съда, следва все пак да се припомни, че Съдът вече е възприел, че при определени условия ефективната защита на правата с общностен произход може все пак да наложи съществуването на възможност за националния съд да предприеме действие по свой почин.

98.      В Решение по дело Peterbroeck(36) Съдът всъщност е постановил, че правото на Общността не допуска прилагането на норма на националното процесуално право, която при условия като тези в производството пред препращащия съд забранява на националния съд служебно да преценява съвместимостта на акт на вътрешното право с общностна разпоредба, когато страната в процеса не се е позовала на тази разпоредба в определен срок. В същото решение Съдът посочва, че „всеки случай, в който се поставя въпросът дали процесуална норма от националното право прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Общността, трябва да се анализира, като се има предвид мястото на тази разпоредба в цялото производство пред различните национални съдебни органи, протичането и спецификите му(37).

99.      В Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores Съдът, без изрично да припомня съдебната си практика, цитирана в точка 94 по-горе, приема, по отношение на включена в договор клауза за подсъдност, сключен между потребител и продавач или доставчик по смисъла на Директива 93/13, че може да се постигне ефективна защита на потребителя само ако националният съд има възможността служебно да установи неравноправния по смисъла на Директивата характер на тази клауза (38). Съдът е достигнал до това заключение единствено въз основа на следните съображения, изложени в точка 26 от това решение:

„Целта, преследвана с член 6 от Директивата [93/13], която изисква от държавите-членки да предвидят, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите, не може да се постигне, ако последните са задължени сами да изтъкват неравноправния характер на подобни клаузи. В спорове, в които търсената сума често не е висока, възнаграждението на адвоката може да надвишава стойността на интереса, което да възпре потребителя да се защитава от прилагането на неравноправна клауза. Макар в много държави-членки процесуалните правила действително да позволяват при подобни спорове частноправните субекти да се защитават сами, съществува немалък риск именно поради незнание потребителят да не се позове на неравноправния характер на клаузата, която му е противопоставена.“

100. Следователно Съдът е извел необходимостта да се даде възможност на съда да действа по свой почин, за да се осигури търсената с Директива 93/19 ефективна защита на потребителя, от факта, че несъответствието между стойността на търсената сума в спора и възнаграждението на адвоката може да накара потребителя да не търси защита на правата си по съдебен ред или когато съгласно националното законодателство може да се защитава сам, да го направи по неподходящ начин.

101. Тези съображения са потвърдени от Съда в по-късното Решение по дело Cofidis(39), за да се постанови, че процесуална разпоредба, която след изтичането на преклузивен срок забранява на националния съд да приеме, служебно или при направено от потребителя възражение, за неравноправна клауза, чието изпълнение се иска от продавача или доставчика, може да направи прекомерно трудно в споровете, когато потребителите са ответници, осъществяването на защитата, която Директива 93/13 има за цел да им предостави(40).

102. И така, подобно на Комисията и на испанското правителство, аз също считам, че посочените съображения са в пълна степен валидни и по отношение на защитата на правата на потребителя, произтичащи от Директива 87/102. Бих посочил още, че те са в още по-голяма степен валидни в тази втора област, тъй като ако потребителят обикновено купува на кредит стоки или услуги, то е понеже той разполага с по-скоро ограничени собствени финансови ресурси, поради което опасността свързаните с правна помощ разходи да го доведат да се откаже от защита, или при всички случаи от подходяща защита, на правата му пред съд, става още по-голяма.

103. Освен това не считам, че значение в обратен смисъл би могло да има обстоятелството, на което набляга френското правителство, че в Директива 87/102 липсват разпоредби, аналогични на тези на член 6 и член 7 от Директива 93/13.

104. Що се отнася до член 6 от последната директива, за който е вярно, че е основа за разсъжденията на Съда в точка 26 от Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores (вж. точка 99 по-горе), не мисля, че текстът му има решаващо значение в рамките на тези разсъждения. В крайна сметка като изисква от държавите-членки да предвидят, че „неравноправни[те] клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици ... не са обвързващи за потребителя“, този член само описва съдържанието на защитата, която Директива 93/13 има за цел да предостави на потребителя, от гледна точка на материалното право, срещу договорни клаузи, които не са индивидуално договаряни и могат да се квалифицират като неравноправни по смисъла на същата директива; от своя страна споменатите по-горе разсъждения на Съда се съсредоточават главно върху особените условия, свързани с естеството на спора и необходимата процедура за неговото решаване, както и възможното препятствие, което те могат да бъдат за ефективната съдебна защита на материалноправното положение, в което споменатата директива има за цел да постави на потребителя.

105. Следователно член 11, параграф 2 от Директива 87/102 не уточнява „границите“ на правото на потребителя да предяви претенции спрямо кредитора и предоставя това на държавите-членки, като този член все пак изисква при наличието на определени обстоятелства въпросното право на потребителя да бъде признато от националното законодателство; освен това правото на Общността по-общо изисква националното процесуално право да гарантира ефективната защита на това право, което е предоставено на потребителя от материалното национално право, но има общностен произход. Има обаче опасност, ако съдът не може да действа по свой почин, тази защита да бъде застрашена именно поради особената същност на спора и необходимата процедура за разрешаването му, както Съдът е отбелязал в точка 26 от Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores.

106. Вярно е, що се отнася до член 7 от Директива 93/13, че в точки 27 и 28 от споменатото решение Съдът отбелязва, че възможността националният съд служебно да определи дали дадена договорна клауза е неравноправна освен това е средство да се прекрати включването на неравноправни клаузи в договорите, сключени между потребителите и продавачите или доставчиците — цел която държавите-членки трябва да преследват съгласно този член. Според мен обаче с оглед на структурата на въпросното решение това разсъждение е само допълнителен мотив за приетото от Съда решение относно необходимостта да се допусне съдът да действа по свой почин — решение, до което, както вече подчертах, Съдът е достигнал въз основа на разсъжденията в точка 26 от същото решение, съсредоточени единствено върху обстоятелствата, които могат да възпрат потребителя да защити по подходящ начин по съдебен ред правното положение, което Директива 93/13 има за цел да му предостави.

107. От друга страна и на следващо място отбелязвам, че фактът, че висящото дело пред Tribunal d’instance е заведено от г‑н и г‑жа Rampion и че те се представляват от адвокат, за разлика от националните производства, по които са постановени Решение по дело Оcéano Grupo Editorial и Salvat Editores и Решение по дело Cofidis, при които потребителите ответници не са се конституирали в производството, в настоящия случай не дава основание за различен извод относно необходимостта да се допусне националният съд да действа по свой почин за целите на ефективната защита на правата на потребителя от извода в споменатите дела. Всъщност проблемът трябва да се реши в общ план, тоест в светлината на естеството на спора и на особеностите на необходимата процедура за разрешаването му, следователно независимо от конкретните обстоятелства във всяка отделна процедура. От друга страна, не виждам как може да се допусне, че една и съща норма за защита на потребителя може да се приеме от националния съд за служебно приложима спрямо даден потребител и да не се приложи спрямо друг потребител само защото първият не е осигурил помощта на адвокат за своята съдебна защита, а другият, обратно, е направил това.

108. Ето защо предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос по следния начин:

„Директива 87/102 има за цел не само да защити потребителите, които получават потребителски кредит, но освен това и на първо място да осигури създаването на общ пазар на потребителски кредит.

Ефективната защита на правата, които член 11 от Директива 87/102 има за цел да предостави на потребителите, включва възможността за националния съд служебно да прилага националните норми относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, които въвеждат или съответстват на този член.“

V –    Заключение

109. В светлината на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Tribunal d’instance de Saintes с решение от 16 ноември 2005 г., по следния начин:

„1)      Член 11 от Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит изисква нормите на националното право относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, които транспонират или съответстват на този член, да могат да се прилагат и когато в договора за кредит не са посочени стоките или услугите, предмет на финансиране.

2)      Директива 87/102 има за цел не само да защити потребителите, които получават потребителски кредит, но освен това и на първо място да осигури създаването на общ пазар на потребителски кредит.

Ефективната защита на правата, които член 11 от Директива 87/102 има за цел да предостави на потребителите, включва възможността за националния съд служебно да прилага националните норми относно взаимовръзката между договора за кредит и договора за доставка на стоки или услуги, които въвеждат или съответстват на този член.“

1 – Език на оригиналния текст: италиански.

2 – ОВ L 42, 1987 г., стр. 48; Специално издание на български език; 2007 г., глава 15, том 1, стр. 252. Директивата е изменена най-напред с Директива 90/88/ЕИО на Съвета от 22 февруари 1990 година (ОВ L 61, стр. 14; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 6 ), по-късно с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 година (ОВ L 101, стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 210).

3 – Loi relative à l'information et à la protection des consommateurs dans le domaine de certaines opérations de crédit (Закон за информацията и защитата на потребителите в областта на определени кредитни сделки, известен още като „Закона Scrivener“, JORF от 11 януари 1978 г., стр. 299).

4 – Loi relative à l'information et à la protection des consommateurs ainsi qu’a diverses pratiques commerciales (Закон за информацията и защитата на потребителите, както и за различни търговски практики, JORF от 29 юни 1989 г., стр. 8047).

5 – Loi instaurant le Code de la consommation — partie législative (Закон за създаване на кодекс за потреблението — законодателна част) (JORF от 27 юли 1993 г., стр. 10538).

6 – Décret relatif au Code de la consommation — partie réglementaire (Декрет за кодекс за потреблението — регулаторна част) (JORF от 3 април 1997 г., стр. 78).

7 – Преводът на всички национални разпоредби, цитирани в настоящото заключение, е неофициален.

8 – По-конкретно, Cass. Civ. от 10 юли 2002 г., Bull. I, № 195, стр. 149, където се посочвало, че неизпълнението на задълженията, определени в членове L. 311‑2, L. 311‑8 и L. 311‑10 от Кодекса, дори с императивен характер, може да се противопостави само по искане на лице, което тези разпоредби имат за цел да защитят.

9 – Решение от 27 юни 2000 г. по дело Oceano Grupo и Salvat Editorial (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941) и Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875).

10– Директива на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

11 – Cass. Civ. от 23 ноември 2004 г., Bull. I, № 287, стр. 241.

12 – Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. (C‑397/01—C‑403/01, Recueil, стр. I‑8835, точки 108 и 109 и цитираната съдебна практика).

13 – Решение по дело Pfeiffer и др., посочено по-горе, точка 110.

14 – Решение по дело Pfeiffer и др., посочено по-горе, точка 113.

15 – Вж. в този смисъл, между другото, Решение от 17 септември 1997 г. по дело Dorsch Consult (C‑54/96, Recueil, стр. I‑4961, точка 45).

16 – В това отношение си позволявам да отбележа, че във вътрешната разпоредба относно взаимовръзката, която се разглежда по-специално в настоящия случай, тоест разпоредбата, която предвижда развалянето или обезсилването по право на договора за кредит при разваляне или обезсилване по съдебен ред на договора за доставка, не е направено никакво изрично позоваване на посочването в договора за кредит на стоката или услугата, предмет на финансиране (член L. 311‑21, първа алинея, второ изречение от Кодекса).

17 – Решение по дело Pfeiffer и др., посочено по-горе, точка 115.

18 – Решение по дело Pfeiffer и др., посочено по-горе, точка 116.

19– В този смисъл се е изразила и Комисията в точки 18 и 19 от писменото си становище. Припомням освен това, че както Съдът вече е уточнил, негова е компетентността да даде преюдициално заключение относно тълкуването на актовете, приети от общностните институции, независимо дали те имат непосредствено действие (Решение от 10 юли 1997 г. по дело Palmisani, C‑261/95, Recueil, стр. I‑4025, точка 21).

20 – Franfinance посочва, че в член II-1 от предварителната кредитна оферта, подписана от г‑н и г‑жа Rampion, се посочва, че те „имат право да теглят суми от сметката [си] във Franfinance до максимално разрешения овърдрафт, за да финансират плащането на направените [от тях] покупки от [KpK] или от свързаните с него дружества“.

21– Член 7 от Директива 87/102 гласи: „В случая на кредит, отпуснат за придобиването на стоки, държавите-членки определят условията, при които стоките могат да бъдат върнати, по-специално ако потребителят не е дал съгласието си. Освен това те следят за това, когато кредиторът си възстанови владението върху стоките, балансът между страните да бъде направен така, че връщането на вещта на собственика ѝ да не доведе до неоснователно обогатяване“.

22 – Неслучайно въпросното приложение предвижда само в точка 1, тоест само за „[к]редитни[те] споразумения за финансиране на доставката на конкретни стоки или услуги“, „описание[то] на стоките или услугите, обхванати от споразумението“ като условие, което може да бъде предвидено като съществено.

23 – Член 6 предвижда относно този вид договори задължението за кредитната или финансовата институция да информира потребителя.

24 – Типов договор №6, приложен към Кодекса, в редакцията в сила към момента на настъпване на фактите. Курсивът е мой.

25 – Тук е моментът да уточня, че в този случай не предлагам непосредствено прилагане.

26 – Тъй като излиза извън обхвата на въпроса, поставен с преюдициалното запитване от Tribunal d’instance, няма да се спирам на проблема доколко член 11, параграф 2 от Директива 87/102 е достатъчно точен и безусловен относно естеството на правата, които трябва да се предоставят на потребителя. Вж. в този смисъл, като потвърждение, заключението на генералния адвокат Lenz от 7 декември 1995 г. по дело El Corte Ingles, по което е постановено Решение от 7 март 1996 г. (C‑192/94, Recueil, стр. I‑1281, точки 11—13), извеждащо от член 11 от Директива 87/102 „определено минимално равнище за упражняване на [...] правата“, което следва да се осигури на потребителя.

27 – Националната правна уредба, която в най-голяма степен разширява обхвата на защитата на потребителя от кредитора, изглежда е действащата уредба в Обединеното кралство. Раздел 75 от Закона за потребителския кредит от 1974 г. достига дотам да предвиди относно кредита, спрямо който се прилага този закон и който е предоставен на потребителя по силата на по-ранно споразумение между кредитора и доставчика, че при въвеждане в заблуждение („misrepresentation“) или неизпълнение от страна на доставчика потребителят може да предприеме спрямо кредитора аналогични действия („a like claim“), каквито той може да извърши по отношение на доставчика. Става въпрос за солидарна отговорност („joint and several liability“) на кредитора и доставчика (следователно без задължение първо да се обърне към доставчика), която включва дори и отговорността за вредите, причинени от неизпълнението на доставчика.

28 – Мисля например за прилагане по аналогия на членове L. 311-20 и L. 311-21 от Кодекса, които се прилагат само за „кредит по свързан договор“.

29 – Тези правила според мен могат да включват и уточнението на условието в член 11, параграф 2, буква д) от Директивата, а именно предварителната инициатива, която потребителят трябва да предприеме срещу неизпълнилия доставчик, преди да може да упражни своето право срещу кредитора; достатъчно ли е например да не е отговорено на покана за изпълнение или съдебното производство да не е довело до желания резултат.

30– Впрочем вторият преюдициален въпрос не би имал значение с оглед на решаването на спора a quo, ако се схваща във връзка с възможното служебно прилагане, разгледано от препращащия съд в междинното решение от 1 юни 2005 г., на норми от Кодекса относно продажбите по домовете — които въвеждат не Директива 87/102, а Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188) — или на член L. 311‑10, точка 3 от Кодекса, който прави задължително позоваването в договора за кредит на нормите на член L. 311‑20 и сл. относно взаимовръзката, без обаче това позоваване да се изисква от Директива 87/102.

31 – Решение от 23 март 2000 г. по дело Berliner Kindl Brauereu (C‑208/98, Recueil стр. I‑1741, точка 20) и Решение от 4 март 2004 г. по дело Cofinoga (C‑264/02, Recueil стр. I‑2157, точка 25).

32 – Вж. точка 26 по-горе.

33 – Виж писменото становище на Комисията, точка 33.

34 – Вж. по-специално Решение от 16 декември 1976 г. по дело Rewe (33/76, Recueil, стр. 1989, точка 5), Решение от 16 декември 1976 г. по дело Comet (45/76, Recueil, стр. 2043, точки 12—16); Решение от 9 ноември 1983 г. по дело San Giorgio (199/82, Recueil, стр. 3595, точка 12) и Решение от 14 декември 1995 г. по дело Peterbroeck (C‑312/93, Recueil, стр. I‑4599, точка 12)

35 – В заключението си от 15 юни 1995 г. по съединени дела Van Schijndel и Van Veen (C‑430/93 и C‑431/93), по които Съдът се е произнесъл с решение от 14 декември 1995 г. (Recueil, стр. I‑4705, точка 25), генералният адвокат Jacobs приема за „достатъчно“, за целите на спазването на принципа на ефективността, „ако процесуалните норми на националното право действително предоставят на страните в процеса възможност да предявят правата си“.

36 – Решение, посочено в точка 21 по-горе.

37 – Решение, посочено в точка 21 по-горе, точка 14. Същият критерий за анализ е припомнен по-късно от Съда и в Решение по дело Codifis, посочено по-горе, точка 37.

38 – Решение по дело Oceano Grupo Editorial и Salvat Editores, посочено по-горе, точка 26.

39 – Решение по дело Cofidis, посочено по-горе, точки 33 и 34.

40 – Решение по дело Cofidis, посочено по-горе, точка 36.

Full & Egal Universal Law Academy