EUR-Lex -  62007CC0378 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА JULIANE KOKOTT

представено на 4 декември 2008 година(1)

Съединени дела C‑378/07—C‑380/07

Kyriaki Angelidaki и др.

(Преюдициално запитване, отправено от Monomeles Protodikeio Rethymnis, Гърция)

„Срочна работа — Директива 1999/70/ЕО — Рамково споразумение относно срочната работа — Държавна служба — Самостоятелни трудови договори и последователни срочни трудови договори — Обективни причини — Мерки за предотвратяване на злоупотреби — Еквивалентни правни мерки — Клауза за недопускане на намаляване — Санкции — Забрана за преобразуването на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност — Конформно на Директивата тълкуване“

I –    Въведение

1.        Съдът отново е сезиран с разгорещен спор относно закрилата на работниците на срочен трудов договор в гръцката държавна служба. Този път обаче от интерес е проблем, който в най-добрия случай само бегло се засяга по дело Adeneler и др.(2) и по дело Vassilakis и др.(3), по които вече са постановени актове на Съда: противоречат ли действащите в Гърция разпоредби относно срочната работа в обществения сектор на клаузата за недопускане на намаляване, записана в общностното право? Изглежда, че поисканото по делото от Съда тълкуване на тази забрана е от интерес, който надхвърля отделния случай на Република Гърция.

2.        Спорът по-специално се отнася до гръцката разпоредба, съгласно която в обществения сектор не е възможно срочни трудови договори да се преобразуват в договори с неопределена продължителност; сега тази разпоредба дори е вписана в гръцката конституция. Запитващата юрисдикция и някои страни в производството от своя страна считат, че предходната гръцка уредба била доста по-благоприятна за работниците на срочен трудов договор отколкото сега действащото право; следователно те оспорват съвместимостта на новата уредба с изискванията на общностното право, и по-конкретно с клаузата за недопускане на намаляване.

3.        Силно критикуваното Решение по дело Mangold(4) също може да представлява известен интерес за отговора на трите преюдициални запитвания. Въпреки това уточнявам като начало, че в конкретния случай не става въпрос за спорните пасажи от това решение относно забраната на дискриминация на основание възраст, нито по-специално за догматичната обосновка на тази забрана или пък за последиците ѝ във връзка със споровете между частноправните субекти.

II – Правна уредба

 А — Общностно право

4.        Релевантната по това дело правна уредба е Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP)(5). Тази директива прилага Рамково споразумение относно срочната работа (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), сключено на 18 март 1999 г. между три общи междуотраслови организации и същото е включено като приложение към Директивата.

5.        Рамковото споразумение относно срочната работа представлява по-нататъшен принос за постигането на по-добър баланс между „гъвкавост на работното време и сигурност за работниците“(6). От една страна, то почива на признаването на факта, че „договори[те] с неопределена продължителност са и ще продължават да бъдат общата форма на трудово правоотношение между работодатели и работници“(7). От друга страна, Рамковото споразумение все пак признава, че срочните трудови договори „са характеристика на заетостта в определени сектори, занятия и дейности, които могат да бъдат подходящи и за работодателите, и за работниците“(8). Освен това Рамковото споразумение почива на следното общо положение: „използването на срочни трудови договори, основаващи се на обективни причини, е начин да се предотврати злоупотребата“(9).

6.        В клауза 1 от Рамковото споразумение се дефинира неговата цел, както следва:

„Целта на настоящото рамково споразумение е:

a)      да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа на недискриминация;

б)      да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.“

7.        Относно приложното поле на Рамковото споразумение в параграф 1 от клауза 2 от него се пояснява:

„Настоящото споразумение се прилага за работници на срочни трудови договори, които имат трудов договор или трудово правоотношение, определени от закон, колективен трудов договор или практика във всяка държава членка.“

8.        Съгласно определението на клауза 3, параграф 1 по смисъла на Рамковото споразумение „работник на срочен трудов договор“ означава:

„лице, което има трудов договор или правоотношение, сключени директно между работодателя и работника, където изтичането на срока на трудовия договор или правоотношение е обусловено от обективни условия, такива като достигане на определена дата, завършване на специфична задача или настъпване на определен случай“.

9.        Клауза 5 от Рамковото споразумение урежда мерките за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения:

„1.      За да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, държавите членки, след консултация със социалните партньори в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори или практика, и/или социалните партньори, когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата, въвеждат, по начин, който отчита специфичните сектори и/или категории работници, една или повече от следните мерки:

a)      обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения;

б)      максималната обща продължителност на последователните срочни трудови договори или правоотношения;

в)      броя на подновяванията на такива договори или правоотношения.

2.      Държавите членки след консултация със социалните партньори и/или социалните партньори, когато е подходящо, определят при какви условия срочните трудови договори или правоотношения:

a)      се приемат за „последователни“;

б)      се приемат за договори или правоотношения с неопределена продължителност.“

10.      Накрая, в клауза 8 от Рамковото споразумение, озаглавена „Разпоредби относно приложението“, се предвижда:

„1.      Държавите членки и/или социалните партньори могат да поддържат или въведат по-благоприятни разпоредби за работниците от предвидените в настоящото споразумение.

[…]

3.      Прилагането на разпоредбите на настоящото споразумение не представлява основателна причина за намаляване на общото ниво на закрила, предоставена на работниците в областта, обхваната от настоящото споразумението.

[…]“

11.      По отношение на понятията, използвани в Рамковото споразумение, без да са специално определени в него, Директива 1999/70 дава възможност на държавите членки да определят тези понятия в съответствие с националното законодателство или практика, при условие че въпросните определения спазват съдържанието на Рамковото споразумение(10). По този начин се взема предвид положението във всяка държава членка и условията в определени сектори и занятия, включително дейностите от сезонен характер(11).

12.      По силата на член 2, първа алинея от Директива 1999/70, държавите членки са длъжни „[да въведат в сила] законови, подзаконови и административни разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива най-късно до 10 юли [2001] г.“ или най-късно до тази дата да осигурят „социалните партньори да са въвели необходимите мерки чрез споразумение“. По силата на член 2, втора алинея, държавите членки могат при необходимост и след консултации със социалните партньори да разполагат с максимум още една година, за да вземат предвид особените трудности или прилагането чрез колективен договор. Република Гърция се възползва от това едногодишно удължаване на срока до 10 юли 2002 г.(12).

 Б — Национално право

13.      Що се отнася до гръцкото право, следва вниманието да се насочи, от една страна, върху президентските укази, които специално са приети за транспонирането на Директива 1999/70, и от друга страна, върху член 103 от гръцката конституция, както и върху различните разпоредби от Закон № 190/1994, от Закон № 3250/2004(13) и от Закон № 2112/1920.

1.      Президентските укази, приети за транспонирането на Директива 1999/70

14.      Президентски указ № 81/2003(14) е в сила от 2 април 2003 г. относно „разпоредбите за работниците, наети въз основа на срочни трудови договори“; по силата на член 2, параграф 1 от него той се прилага първоначално към „работници и служители, наети по срочни трудови договори или правоотношения“. Приложното поле обаче е стеснено с последващия Президентски указ № 180/2004(15) в сила от 23 август 2004 г. до трудовите правоотношения в частния сектор(16).

15.      Едва с Президентски указ № 164/2004(17) в сила от 19 юли 2004 г. окончателно се приемат разпоредби относно работниците на срочни трудови договори в обществения сектор. Приложното му поле е определено в член 2, параграф 1 от него:

„Разпоредбите на настоящия указ са приложими за лицата, работещи в обществения сектор […], както и за лицата, работещи в общинските и районни предприятия, наети въз основа на срочен трудов договор или трудово правоотношение или въз основа на договор за изработка или въз основа на всякакъв друг трудов договор или правоотношение, които прикриват връзка на субординация.“

16.      Относно законосъобразността на последователните договори в обществения сектор член 5 от Президентски указ № 164/2004 съдържа включително следните разпоредби:

„1.      Забраняват се последователни договори, сключени и изпълнявани на интервали, по-малки от три месеца, между едни и същи работодател и работник, за същата или подобна професионална специализация и при същите или подобни условия на работа.

2.      По изключение сключването на тези договори е законосъобразно, когато е оправдано от обективни причини. Обективни причини съществуват, когато договорите, последващи първоначалния договор, са сключени, за да се отговори на конкретните нужди от същия вид, които са свързани пряко или непряко с формата, естеството или дейността на предприятието.

[…]

4.      В никой случай не трябва да има повече от три последователни договора, освен съгласно разпоредбите на параграф 2 от следващия член.“

17.      Освен това член 6 от Президентски указ № 164/2004 съдържа разпоредби за максималната продължителност на договорите:

„1.      Последователно сключените и изпълнявани договори между едни и същи работодател и работник за същата или подобна професионална специализация и при същите или подобни условия на труд не могат да имат обща продължителност на заетост, по-голяма от 24 месеца, независимо дали са сключени по силата на предишния член или на други действащи разпоредби.

2.      Не се разрешава обща продължителност на заетост над 24 месеца, освен в случая на специални категории работници, с оглед на естеството на тяхната работа и които са посочени от действащите разпоредби, като управленските кадри, работниците, наети в рамките на особени изследователски програми или субсидирани или финансирани програми, както и работници, наети за извършването на задача в изпълнение на задължения, произтичащи от договори с международните организации.“

18.      Що се отнася до последиците при нарушение, в член 7 от Президентски указ № 164/2004 се предвижда:

„1.      Всеки договор, сключен в нарушение на членове 5 и 6 от настоящия указ, е недействителен по право.

2.      При частично или цялостно изпълнение на недействителен договор на работника се изплащат дължимите суми; евентуално изплатените суми не могат да се търсят. В случай на прекратяване на неговия договор работникът може да поиска обезщетение в размера, който следва да получи еквивалентен работник, нает с неопределена продължителност. Когато съществува повече от един недействителен договор, периодът, който се взема предвид при изчисляване на обезщетението, е общата продължителност на заетостта въз основа на недействителните договори. Платените от работодателя на работника суми са в тежест на виновната страна.

3.      Всеки, който наруши разпоредбите на членове 5 и 6 от настоящия указ, се наказва с лишаване от свобода […]. Когато престъплението е извършено по непредпазливост, отговорното лице се наказва с лишаване от свобода за срок до една година. Това престъпление съставлява и тежко дисциплинарно нарушение.“

19.      В преходните разпоредби на член 11 от Президентски № 164/2004 се предвижда по-конкретно следното:

„1.      При условие че са били сключени преди влизането в сила на настоящия указ и все още са приложими към момента на това влизане в сила, последователните договори по смисъла на член 5, параграф 1 занапред се преобразуват в трудови договори с неопределена продължителност, ако са изпълнени посочените по-долу кумулативни условия:

a)      общата продължителност на последователните договори се равнява на поне 24 месеца преди влизането в сила на настоящия указ, независимо от броя на подновяванията, или има поне 3 подновявания след първоначалния договор по смисъла на член 5, параграф 1 [от настоящия указ] с обща продължителност на заетост от поне 18 месеца за период от 24 месеца, считано от първоначалния договор;

б)      общата продължителност на заетост, визирана в буква а), трябва да е натрупана при същата институция, в същото или в подобно качество и при същите условия като тези в първоначалния трудов договор или при подобни на записаните в първоначалния договор условия; […]

в)      договорът трябва да има за предмет дейности, които се отнасят пряко и непосредствено към устойчиви и дълготрайни нужди на съответната институция, както тези нужди са определени от обществения интерес, за който отговаря тази институция,

г)      общата продължителност на заетост в смисъла по-горе трябва да е натрупана при работа на пълно или на непълно работно време и извършените задачи трябва да са същите или подобни на посочените в първоначалния договор. […]

2.      За да се установи изпълнение на условията от предходния параграф, работникът изпраща на компетентния орган в императивен двумесечен срок, считано от влизането в сила на настоящия указ, заявление, посочващо доказателствата в подкрепа на посочените по-горе условия. Съветът по повишенията или еквивалентен орган, а при липса на такъв — управителният съвет или ръководният орган (или еквивалентният орган по силата на действащите разпоредби) на съответното юридическо лице се произнася с мотивирано становище, с което за всеки случай се преценява дали са изпълнени условията от предходния параграф. Що се отнася до общинските и районните предприятия, компетентният орган по необходимост е общинският или районният съвет на съответната административно-териториална единица, който се произнася по предложение на управителния съвет или на ръководния орган на предприятието. Посоченият по-горе компетентен орган освен това преценява дали договорите за изработка или други договори и отношения всъщност прикриват отношение на субординация. Посоченият компетентен орган трябва да се произнесе със становище не по-късно от пет месеца, считано от влизането в сила на настоящия указ.

3.      Становищата, положителни или отрицателни, дадени в съответствие с параграф 2 от компетентните органи, незабавно се предават на Anotato Symvoulio Epilogis Prosopikou (Върховния съвет за подбор на персонал, наричан по-нататък „ASEP“), който се произнася в тримесечен срок, считано от тяхното получаване.

4.      Разпоредбите на настоящия член се прилагат спрямо работниците от обществения сектор […], както и работниците от общинските и районните предприятия […].

5.      Разпоредбите на параграф 1 от настоящия член се прилагат и спрямо договорите, чийто срок е изтекъл по време на трите месеца, предшестващи влизането в сила на настоящия указ; приема се, че тези договори са последователни договори, останали приложими до влизането в сила на настоящия указ. Посоченото в параграф 1, буква а) от настоящия член условие трябва да е изпълнено на датата на изтичане на срока на договора.

[…].“

2.      Други разпоредби от значение за срочната заетост

 а) Разпоредби от гръцката конституция

20.      Член 103, параграф 2 от гръцката конституцията предвижда:

„Никой не може да бъде назначен като държавен служител на длъжност, която не е предвидена от закона. Със специален закон може да се предвиди наемането по изключение на персонал по частноправен срочен договор с оглед на задоволяването на непредвидени и неотложни нужди.“

21.      Член 103, параграф 8 от конституцията в сила от 7 април 2001 г. предвижда:

„Със закон се определят условията и продължителността на частноправните трудови правоотношения с държавата и обществения сектор в широк смисъл, определен във всеки отделен случай, за да се обхванат или държавни длъжности над предвидените в параграф 3, първа алинея, или нуждите, които са или временни, или непредвидени и неотложни по смисъла на параграф 2, втора алинея. Със закон се определят и функциите, които може да упражнява посоченият в предишната алинея персонал. Забранява се титуляризиране по законодателен път на попадащия в обхвата на първа алинея персонал или преобразуване на договорите в договори с неопределена продължителност. Посочените в настоящия параграф забрани се прилагат и за лицата, наети съгласно договор за изработка.“

 б) Закон № 2190/1994, Закон № 2527/1997 и Закон № 3250/2004

22.      От член 21 от Закон № 2190/1994(18) е видно, че в Гърция обществените служби и юридически лица могат да наемат персонал въз основа на срочен частноправен трудов договор, за да се справят със сезонни нужди или с други периодични или временни нужди. Продължителността на заетост на този персонал не може да е над 8 месеца общо за период от 12 месеца. Когато се наема временно персонал за справяне съгласно действащите разпоредби с неотложни нужди поради липса на персонал или поради свободни длъжности, продължителността на заетостта не може да е над 4 месеца за едно и също лице. Продължаването на договор или сключването на нов договор през същата година, както и преобразуването в договор с неопределена продължителност, са недействителни.

23.      По силата на член 1 от Закон № 3250/2004 държавата, административно-териториалните единици от първа и втора степен, както и публичноправните юридически лица могат да наемат персонал чрез частноправни договори, срочни и на непълно работно време, за удовлетворяване на своите нужди относно предоставянето на гражданите на услуги със социален характер. Посочените по-горе случаи на наемане имат за цел изключително да задоволят нуждата от допълнително предоставяне на услуги на гражданите; те не засягат състава на титулярния персонал на съответните образувания. Продължителността на тези договори не може да е над 18 месеца. Нов договор със същия работник или служител може да се сключи най-малко 4 месеца след изтичането на срока на предишния договор. Работното време на всеки договорно нает служител не може да е над 20 часа седмично.

24.      Според член 6, параграф 1 от Закон № 2527/1997 сключването на договори за изработка от службите и юридическите лица от обществения сектор предполага наред с друго, че изработката не попада в обичайните функции на служителите на институцията и че тези служители не могат да я изпълнят. Всеки договор за изработка, който обхваща устойчиви и дълготрайни нужди на работодателя, е недействителен по право и в неговата цялост.

 в) Закон № 2112/1920

25.      Според запитващата юрисдикция спрямо срочните трудовите правоотношения може да се прилага и Закон № 2112/1920(19) включително за работниците в обществения сектор(20). Член 8, параграф 3 от този закон(21) предвижда:

„Разпоредбите на настоящия закон се прилагат и за срочни трудови договори, ако продължителността им не се оправдава от естеството на договора, а е определена умишлено с цел да се заобиколят разпоредбите на настоящия закон относно задължителното прекратяване на трудовия договор.“

26.      Както посочва запитващата юрисдикция, позовавайки се на гръцката съдебна практика, от член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 е видно, че срочен трудов договор се приема за договор с неопределена продължителност, когато няма обективна причина, обосноваваща ограничаване на продължителността. Това важи и за единствен срочен договор; поради това не е необходимо наличието на няколко последователни срочни договора.

27.      Запитващата юрисдикция подчертава освен това, че Areios Pagos(22) открива в член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение, и то що се отнася до срочни трудови договори, сключени в частния или в обществения сектор, които впрочем се допускат по член 103, параграф 8 от гръцката конституция(23).

28.      От материалите по делото обаче е видно, че същият Areios Pagos впоследствие извършва промяна в съдебната практика, и постановява, че предвид забраната по член 103, параграф 8 от гръцката конституция срочни трудови договори в обществения сектор не могат да се преобразуват в трудови правоотношения с неопределена продължителност, дори да обслужват устойчиви и дълготрайни нужди(24).

III – Фактите и главното производство

29.      През 2005 г. всеки от ищците в главното производство по дело C‑378/07 сключва частноправен трудов договор с административно-териториалната единица ответник, а именно Nomarchiaki Aftodioikisi Rethymnis(25) на остров Крит. Продължителността на всеки от договорите е ограничена до 18 месеца; никой от тях не е нито продължен, нито подновен в края на срока на неговото действие(26).

30.      За сметка на това жалбоподателката по главното производство по дело C‑379/07 и двамата ищци по главното производство по дело C‑380/07 са обвързани в рамките на три последователни трудови правоотношения с административно-териториалната единица ответник, Dimos Geropotamou(27) на остров Крит. Тези трудови правоотношения се основават на срочни договори, които отчасти са квалифицирани като договори за изработка и отчасти — като срочни трудови договори. От материалите по делата е видно, че договорите се отнасят за периода от декември 2003 г. до декември 2006 г.; в един от случаите с изтичането на срочния трудов договор незабавно последва нов срочен трудов договор; в другите случаи между двата договора изтичат между 1 и 28 дни(28).

31.      Пред Monomeles Protodikeio Rethymnis(29) (наричан по-нататък и „запитващата юрисдикция“) ищците по трите главни производства посочват, че трудовите им правоотношения в действителност служели за задоволяване на устойчива и дълготрайна нужда и били сключени под формата на срочни трудови договори или договори за изработка само за да заобиколят разпоредбите на трудовото право(30). Те се позовават включително на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, тълкуван и приложен в съответствие с Директива 1999/70, поради което договорите им трябвало да се приемат за трудови договори с неопределена продължителност. Член 103, параграф 8 от гръцката конституция впрочем допускал това, доколкото действащата в обществения сектор забрана за преобразуване на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност се прилагала само към договори, които действително задоволяват временна, непредвидена или неотложна нужда на работодателя.

32.      Следователно ищците в трите главни производства искат Съдът да установи, че са обвързани по силата на трудови договори с неопределена продължителност със съответната административно-териториална единица ответник, и че последната трябва да продължи трудовото им правоотношение.

IV – Преюдициалните запитвания и производството пред Съда

 А — Дело C-378/07

33.      С Определение от 19 юли 2007 г. по дело C‑378/07 запитващата юрисдикция спира производството и сезира Съда със следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли клауза 5 и клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), което представлява неразделна част от Директива 1999/70 на Съвета (ОВ L 175, 10 юли 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), да се тълкуват в смисъл, че общностното право не позволява на държава членка (за целите на прилагане на това Рамково споразумение) да приема мерки, когато:

a)      във вътрешния правов ред отпреди влизането в сила на посочената директива вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение?

б)      с приетите за прилагане на Рамковото споразумение разпоредби се намалява общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори?

2)      При положителен отговор на първия въпрос, свързано ли е намаляването на гарантираната закрила в случаи не на няколко последователни договори, а на един срочен трудов договор, който обаче има за цел работникът да бъде нает за удовлетворяване не на временни, извънредни или неотложни нужди на работодателя, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, с прилагането на Рамковото споразумение и на посочената директива? При това положение забранено или позволено е такова намаляване на закрилата от гледна точка на общностното право?

3)      При положителен отговор на първия въпрос, в случай че преди влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО вече съществува еквивалентна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представлява ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение приемането на законодателна мярка, обоснована с прилагането на Рамковото споразумение, като относимата в случая разпоредба на член 11 от Президентски указ № 164/2004:

a)      когато споменатата законодателна мярка за прилагане на Рамковото споразумение се прилага единствено за случаите на множество последователни срочни трудови договори или правоотношения, а не са включени случаите на работници, които са сключили един срочен трудов договор (а не няколко последователни договора) за удовлетворяването на „устойчиви и дълготрайни“ нужди на работодателя, докато вече съществуващата еквивалентна правна мярка се отнася до всички случаи на срочни трудови договори, включително случаите, при които работникът е сключил само един срочен трудов договор, който обаче всъщност има за цел предоставянето от страна на работника на услуги, насочени към удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а в действителност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди?

б)      когато въпросната национална законодателна мярка за прилагане на Рамковото споразумение предвижда като правна последица във връзка със закрилата на работниците на срочни трудови договори и предотвратяването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение преквалифицирането на срочните трудови договори в договори с неопределена продължителност с действие занапред (ex nunc), докато предшестващата еквивалентна правна мярка предвижда преквалифицирането на срочните трудови договори в договори с неопределена продължителност, считано от датата на първоначалното им сключване (ex tunc)?

4)      При положителен отговор на първия въпрос, в случай че преди влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представляват ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение, от една страна, направеният от гръцкия законодател избор, изразяващ се в това да бъдат изключени от обхвата на закрилата на споменатия по-горе Президентски указ № 164/2004 случаите на злоупотреба, при които работникът е сключил само един срочен трудов договор, който обаче има за цел удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и от друга страна, фактът, че гръцкият законодател не е приел аналогична, специфична за такъв случай и ефикасна разпоредба, която има за правна последица закрила на работниците по отношение на този случай на злоупотреба, която закрила допълва предвидената обща закрила в трудовото право съгласно гръцкия правов ред в случай на заетост по силата на недействителен договор (без да се взема предвид съществуването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение), по силата на която закрила работникът може да изисква изплащане на възнаграждението си, както и на обезщетението при уволнение, независимо дали договорът е бил действителен или не, като се отчита фактът, че:

a)      задължението за изплащане на заплатата и на обезщетението, предвидено от националното право за всички видове трудови правоотношения, не е специално насочено към предотвратяване на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение, и

б)      прилагането на вече съществуващата еквивалентна правна мярка има за правна последица преквалифицирането на единствения срочен трудов договор в договор с неопределена продължителност?

5)      При положителен отговор на изложените по-горе въпроси, трябва ли при тълкуване на своето национално право в светлината на Директива 1999/70/ЕО националният съд да остави без приложение несъвместимите с тази директива разпоредби, приети с мотива за прилагане на Рамковото споразумение, които обаче водят до намаляване във вътрешното право на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори, като разпоредбите на Президентски указ 164/2004, които мълчаливо, но ясно изключват от предвидената в тях закрила случаите на злоупотреба, при които работникът е сключил само един срочен договор, който обаче в действителност има за цел предоставянето на услуги от страна на работника, насочени към удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и да приложи вместо тях разпоредбите на вече съществуващата преди влизането в сила на посочената директива еквивалентна национална правна мярка като разпоредбите на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920?

6)      Когато националният съд по принцип постанови за приложима по спор, отнасящ се до срочната работа, разпоредба (в конкретния случай член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920), която съставлява еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение и по силата на която констатацията, че трудов договор, дори само един, е сключен като срочен, без това да е оправдано поради обективна причина, свързана с естеството или с характеристиките на договора или на дейността, предполага преквалифицирането на този договор в трудов договор с неопределена продължителност:

a)      съвместимо ли е с общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което във всеки случай представлява обективна причина, оправдаваща сключването на срочни трудови договори, обстоятелството, че като правно основание за създаването на срочни трудови правоотношения в обществения сектор е използван закон относно срочната работа за удовлетворяването на специални социални, допълващи, неотложни или временни нужди (в конкретния случай Закон № 3250/2004), дори в действителност тези нужди да са устойчиви и дълготрайни?

б)      препятства ли общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което разпоредба, забраняваща преобразуването на срочни трудови договори, сключени в обществения сектор, в трудови договори с неопределена продължителност, трябва да се тълкува в смисъл, че в обществения сектор е напълно забранено преобразуването на срочен трудов договор в договор с неопределена продължителност, даже в случай че този договор неправомерно е сключен като срочен (а именно когато задоволяваните нужди всъщност са устойчиви и дълготрайни) и че в такъв случай националният съд вече не може да преценява действителния характер на спорното трудово правоотношение, за да го квалифицира правилно като договор с неопределена продължителност? Или пък тази забрана трябва да се ограничи единствено до срочните договори, които действително са сключени за задоволяването на временни, непредвидени, неотложни, извънредни или други подобни нужди, с изключение на договорите, фактически сключени за удовлетворяването на устойчиви и дълготрайни нужди?“

 Б — Дело C-379/07

34.      С Определение от 20 юли 2007 г. по дело C‑379/07 запитващата юрисдикция спира производството и сезира Съда със следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли клауза 5 и клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), което представлява неразделна част от Директива 1999/70/ЕО на Съвета (ОВ L 175, 10 юли 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), да се тълкуват в смисъл, че общностното право не позволява на държава членка (за целите на прилагане на това рамково споразумение) да приема мерки, когато:

a)      във вътрешния правов ред отпреди влизането в сила на посочената директива вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение?

б)      с приетите за прилагане на Рамковото споразумение разпоредби се намалява общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори?

2)      При положителен отговор на първия въпрос, в случай че преди влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО във вътрешното право вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представлява ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение приемането на законодателна мярка, оправдана от прилагането на Рамковото споразумение, като относимата в случая разпоредба на член 11 от Президентски указ № 164/2004:

a)      когато споменатата законодателна мярка за прилагане на Рамковото споразумение е приета след изтичането на срока за транспониране на Директива 1999/70/ЕО, но се прилага rationae temporis само за срочни трудови договори и правоотношения, действащи преди влизането в сила на мярката или чийто срок е изтекъл в определен период преди влизането в сила на мярката, но след крайния срок за транспониране на посочената директива, макар че прилагането на вече съществуваща еквивалентна правна мярка не е ограничено във времето и обхваща всички срочни трудови договори, които са сключени, действащи или чийто срок е изтекъл към влизането в сила на тази директива и при изтичането на срока за нейното транспониране?

б)      когато в приложното поле на споменатата законодателна мярка са обхванати само срочните трудови договори или правоотношения, които, за да се приемат за последователни, трябва кумулативно: i) да не са разделени от интервали над 3 месеца, и ii) да са имали обща продължителност от поне 24 месеца преди влизането в сила на посочената мярка независимо от броя на подновяванията, или да са имали преди влизането в сила на посочената мярка продължителност от поне 18 месеца от общо 24, при условие че е имало три подновявания освен първоначалния договор, макар че вече съществуваща еквивалентна правна мярка не поставя подобни условия, а се прилага за всички (последователни) срочни трудови договори независимо от минималната продължителност на заетост и на минималния брой подновявания?

в)      когато споменатата законодателна мярка, с която се прилага Рамковото споразумение, поражда — в закрила на работниците, наети на непълно работно време, и за да се предотврати злоупотребата по смисъла на Рамковото споразумение — като правна последица обстоятелството, че срочните договори се преквалифицират като договори с неопределена продължителност ex nunc, докато вече съществуващата еквивалентна правна мярка предвижда това преквалифициране да се извърши с обратно действие (ex tunc)?

3)      При положителен отговор на първия въпрос, доколкото преди влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представлява ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение приемането на законодателна мярка, обоснована с прилагането на Рамковото споразумение, като относимата в случая разпоредба на член 7 от Президентски указ № 164/2004, която предвижда като единствен способ за закрила на работниците на срочни трудови договори срещу злоупотреба задължението от страна на работодателя за изплащане на заплатата и на обезщетение при уволнение в случай на неправомерно наемане с последователни срочни трудови договори, като се отчита фактът, че:

a)      задължението за изплащане на заплатите и на обезщетение при уволнение е предвидено от националното право за всички случаи на трудово правоотношение и не е специално предназначено за предотвратяването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение, и

б)      прилагането на вече съществуващата еквивалентна правна мярка има за правна последица преквалифицирането на последователните срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност?

4)      При положителен отговор на изложените по-горе въпроси, трябва ли при тълкуване на своето национално право в светлината на Директива 1999/70/ЕО националният съд да остави без приложение несъвместимите с тази директива разпоредби, приети с мотива за прилагане на Рамковото споразумение, които обаче водят до намаляване във вътрешното право на общото ниво на закрила на работниците, наети на срочни трудови договори, като разпоредбите на членове 7 и 11 от Президентски указ № 164/2004, и да приложи вместо тях разпоредбите на вече съществуващата преди влизането в сила на посочената директива еквивалентна национална правна мярка като разпоредбите на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920?

5)      Когато националният съд по принцип постанови за приложима по спор, отнасящ се до срочната работа, разпоредба (в конкретния случай член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920), която съставлява еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение и по силата на която констатацията, че са сключени срочни трудови договори, без това да се оправдава от обективна причина, свързана с естеството или с характеристиките на договора или на дейността, предполага преквалифицирането на този договор в трудов договор с неопределена продължителност:

a)      съвместимо ли е с общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което във всеки случай представлява обективна причина, оправдаваща сключването на срочни трудови договори, обстоятелството, че като правно основание за създаването на срочни трудови правоотношения в обществения сектор е използван закон относно срочната заетост за удовлетворяването на специални социални, допълващи, неотложни или временни нужди, дори в действителност тези нужди да са устойчиви и дълготрайни?

б)      препятства ли общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което разпоредба, забраняваща преобразуването на срочни трудови договори, сключени в обществения сектор, в трудови договори с неопределена продължителност, трябва да се тълкува в смисъл, че в обществения сектор е напълно забранено преобразуването на срочен трудов договор в договор с неопределена продължителност, даже в случай че този договор неправомерно е сключен като срочен (а именно когато задоволяваните нужди всъщност са устойчиви и дълготрайни) и че в такъв случай националният съд вече не може да преценява действителния характер на спорното трудово правоотношение, за да го квалифицира правилно като договор с неопределена продължителност? Или пък тази забрана трябва да се ограничи единствено до срочните договори, които действително са сключени за задоволяването на временни, непредвидени, неотложни, извънредни или други подобни нужди, с изключение на договорите, фактически сключени за удовлетворяването на устойчиви и дълготрайни нужди?“

 В — Дело C‑380/07

35.      С Определение от 23 юли 2007 г. по дело C‑380/07 запитващата юрисдикция спира производството и сезира Съда със същите преюдициални въпроси като отправените по дело C‑379/08(31).

 Г — Производството пред Съда

36.      С Определение от 12 ноември 2007 г. председателят на Съда разпорежда съединяването на дела C‑378/07, C‑379/07 и C‑380/07 за целите на писмената и устната фаза от производството, както и на решението.

37.      Ищците по трите главни производства, гръцкото правителство и Комисията на Европейските общности представят писмено и устно становища пред Съда. Ответниците по трите производства по главното производство, както и италианското правителство, представят писмени становища.

V –    Допустимост на преюдициалните запитвания

38.      В писмените становища на някои участници в производството се изразяват съмнения относно допустимостта на преюдициалните въпроси.

 А –     По общия дебат относно гръцкото право

39.      Разгорещеният дебат относно приложимостта и тълкуването на някои разпоредби от гръцкото право, и по-конкретно на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, е причина гръцкото правителство да изрази съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване.

40.      Не споделям тези съмнения. Описанието на националната правна уредба в актовете за преюдициално запитване е достатъчно ясно, за да може Съдът да бъде полезен с отговора си. Съдът следва да се основе само върху това изложение на запитващата юрисдикция, за да отговори на преюдициалното запитване, тъй като той не следва да се произнася по тълкуването на националните разпоредби и да преценява дали направеното от запитващата юрисдикция тълкуване е правилно(32).

 Б –   По липсата на множество срочни договори по дело C‑378/07

41.      Гръцкото правителство и Комисията подчертават също, че по дело C‑378/07 ставало въпрос само за единствени срочни договори, въпреки че в Рамковото споразумение се урежда злоупотребата, която произтича от последователни срочни договори. Те следователно се съмняват доколко е полезно да се отговори на преюдициалните въпроси по дело C‑378/07, а дори и на част от тях.

42.      Тези съмнения също са неоснователни. Всъщност не може да се пренебрегне, че преюдициалните въпроси по дело C‑378/07, както и тези по останалите две дела, са отправени от гледна точка на клаузата за недопускане на намаляване (клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение). Нито от Рамковото споразумение, нито от съществуващата практика на Съда не следва обаче със сигурност, че дори тази клауза за недопускане на намаляване да се прилага единствено в случай на множество срочни трудови правоотношения. В този контекст преюдициалните въпроси по дело C‑378/07 най-малкото не изглеждат очевидно ирелевантни за решаването на спора по главното производство. В такъв случай Съдът е длъжен да отговори на отправените му въпроси, които се отнасят до тълкуването на общностното право(33).

 В –     По неприложимостта на преходната гръцка разпоредба (член 11 от Президентски указ № 164/2004) по дела C‑379/07 и C‑380/07

43.      Накрая, италианското правителство счита, че вторият преюдициален въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07 е хипотетичен, и при това положение — недопустим. За да обоснове това становище, то посочва, че възможността, която се предоставя от преходната разпоредба на член 11 от Президентски указ № 164/2004, за преобразуването на срочни трудови договори в трудови договори с неопределена продължителност не била предметно приложима в главните производствата.

44.      Тази позиция също ми се струва неубедителна. Без съмнение няма данни ищците по главното производство по дела C‑379/07 и C‑380/07 да попадат в материалното приложно поле на преходната разпоредба на член 11 от Президентски указ № 164/2004; целта именно на втория въпрос на запитващата юрисдикция по тези две дела обаче е да се определи дали е законосъобразно да се изключват работници като ищците от приложното поле на тази преходна разпоредба. Следва да се определи дали те също могат да се възползват по силата на общностното право от преходната разпоредба, така че да е възможно техните срочни трудови договори да се преобразуват в договори с неопределена продължителност.

 Г –     Междинно заключение

45.      От това следва, че трите преюдициални запитвания са допустими в своята цялост.

VI – Съображения във връзка със съдържанието на преюдициалните въпроси

46.      Със своя дълъг и прецизен каталог от въпроси запитващата юрисдикция по същество по-специално иска да се установи дали национална правна уредба като гръцката е в съответствие с Рамковото споразумение. По-специално Monomeles Protodikeio Rethymnis иска да се установи дали — когато се отклонява от по-ранното национално право, а именно от възможността, предоставена от член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, за преобразуването или за преквалифицирането на срочни трудови договори в трудови договори с неопределена продължителност — Президентски указ № 164/2004 относно обществения сектор противоречи на клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение.

47.      За тази цел преюдициалното запитване изхожда от предпоставката, че член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 все още бил в сила при транспонирането на Директива 1999/70, че той се прилагал ефективно както в частния, така и в обществения сектор(34), и че на основание на тази разпоредба било възможно преобразуване или преквалифициране на срочни трудови договори в трудови договори с неопределена продължителност. Всички тези елементи обаче са твърде спорни между страните. Независимо от това, както вече бе подчертано, Съдът възприема националното право единствено в рамките на представеното от запитващата юрисдикция(35). По тази причина в предложението си за отговор на различните преюдициални въпроси приемам, че допусканията на Monomeles Protodikeio Rethymnis относно обхвата и съдържанието на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 са правилни.

48.      С цел опростяване не предлагам отговор на преюдициалните въпроси в избраната от националната юрисдикция последователност, а ще ги прегрупирам и обобщя по теми. Ще започна с въпросите, които по-общо имат за предмет обхвата на клаузата за недопускане на намаляване, както и определението за понятието „еквивалентни правни мерки“ (вж. по-нататък част A); след това ще разгледам въпросите във връзка със съвместимостта на правна уредба като гръцката с Рамковото споразумение (вж. по-нататък част Б), преди да се насоча към последиците от евентуалното нарушение на Рамковото споразумение (вж. по-нататък част В).

 А –     Преюдициалните въпроси относно обхвата на клаузата за недопускане на намаляване и определението на понятието „еквивалентни правни мерки“

49.      Обхватът на клаузата за недопускане на намаляване и определението на понятието „еквивалентни правни мерки“ са предмет на първите два въпроса по дело C‑378/07, както и на първия въпрос по дело C‑379/07 и по дело C‑380/07; по-долу тези въпроси се разглеждат заедно.

1.      Свободата, с която разполагат държавите членки при транспониране, при наличие на „еквивалентна правна мярка“

50.      В клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение държавите членки се задължават да въведат някои мерки за предотвратяване на злоупотреби, които произтичат от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, „когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата“.

51.      В това отношение запитващата юрисдикция по същество иска да се установи с каква свобода на действие разполагат държавите членки при транспониране на Директива 1999/70, ако в националното им право вече се съдържат еквивалентни правни мерки. Този въпрос изхожда от допускането на националния съд, че член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 трябва да се приеме за еквивалентна правна мярка — спорна хипотеза, на която обаче почива преюдициалното запитване в своята цялост.

 а)     Понятието за еквивалентна правна мярка

52.      В Рамковото споразумение не се дава никакво определение за еквивалентна правна мярка. Следователно по принцип това би могла да бъде всякаква националноправна разпоредба. От целта на Рамковото споразумение, която е да се предотврати злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, единствено е видно, че трябва да става въпрос за разпоредба, която способства ефикасно за предотвратяването на злоупотребата(36).

53.      За да бъде призната за еквивалентна правна мярка, не е необходимо националната разпоредба да е била изрично приета с оглед предотвратяване на злоупотребата, нито пък областта, в която тя се прилага, да се ограничава с последователните срочни трудови договори или правоотношения. Обратно, достатъчно е областта на прилагане и съдържанието на разпоредбата да могат най-малкото да способстват и за ефективно предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

54.      Самият факт, че в разпоредба като член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 не се прави никаква разлика, от една страна, между единствен срочен договор, и от друга страна, поредица от няколко определени срокове за едно трудово правоотношение, а може да се приложи още за първата определена продължителност, не възпрепятства квалифицирането на тази разпоредба като еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение. Както посочих, единственият решаващ елемент е разпоредбата да може да способства предвид областта на прилагане и съдържанието си за ефективното предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

55.      Националният съд трябва да направи преценка за това във всеки конкретен случай. Така запитващата юрисдикция ще се изправи пред извънредно противоречиви преценки, изразени в хода на производството пред Съда: макар че ищците по главното производство приемат, че възможността за преобразуване или преквалифициране на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност има разубеждаващо действие, гръцкото правителство го отрича в обществения сектор; то посочва, че финансовите последици от евентуалното преобразуване на трудовите договори в този сектор са в тежест на административно-териториалната единица и че при това положение, за разлика от частния сектор, те не се поемат от конкретен работодател.

 б)     Свободата, с която разполагат държавите членки във връзка с прилагането

56.      Дори при наличие на еквивалентни правни мерки, които служат за предотвратяване на злоупотребите, държавите членки не губят цялата си свобода на действие при прилагането на Директивата. Всъщност не трябва клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение да се разбира в смисъл, че националното трудово право ще бъде замразено във вида, в който се намира, и повече не би могло да се изменя. Тази мярка всъщност само уточнява, че при транспонирането на Директива 1999/70 не се налага държавите членки да приемат нови мерки за предотвратяване на злоупотребата, ако действащото в момента вътрешно право позволява ефикасно предотвратяване на злоупотребата. Следователно държавите членки трябва да решат дали да приемат една или няколко мерки по силата на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение или пък биха искали да използват заварени еквивалентни правни мерки(37).

57.      Държавите членки са свободни и да продължат да приемат мерки относно срочната работа, докато те отговарят на всички изисквания на общностното право. Възможна е дори пълна реорганизация на националното право за срочната работа, при условие, от една страна, да позволи ефикасно предотвратяване на злоупотребата (клауза 1, буква б) заедно с клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение), и от друга страна, да не нарушава нито клаузата за недопускане на намаляване (клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение)(38), нито останалите разпоредби на общностното право(39).

 в)     Междинно заключение

58.      В обобщение може да се приеме следното:

Дори ако вътрешното право вече съдържа еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение, държавите членки са свободни да приемат мерки относно срочната работа, доколкото те отговарят на всички изисквания на общностното право.

2.      Клаузата за недопускане на намаляване

59.      Съгласно клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение прилагането на последния не трябва да представлява основателна причина за намаляването на общото ниво на закрила на работниците в областта, обхваната от Рамковото споразумение. Тази забрана обикновено се нарича клауза за недопускане на намаляване(40).

 а)     Материално приложното поле на клаузата за недопускане на намаляване

60.      По-специално с втория въпрос по дело C‑378/07 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали клаузата за недопускане на намаляване закриля работниците само в случаите на повторно и неправомерно ограничаване на трудови правоотношения или се прилага и при евентуално намаляване на нивото на закрила на работника в случай на първо или единствено ограничение на срока на трудовото правоотношение. Този въпрос се вписва в контекст, при който изглежда, че първото или единствено ограничение на срока на трудовите договори не попада в обхвата на закрила на Президентски указ № 164/2004.

61.      Клаузата за недопускане на намаляване забранява намаляване на общото ниво на закрила на работниците в областта, обхваната от Рамковото споразумение, която се определя в клауза 2 от него. По силата на клауза 2, параграф 1 Рамковото споразумение се прилага за работници на срочни трудови договори, които имат трудов договор или трудово правоотношение, определени от действащ закон, колективен трудов договор или практика във всяка държава членка. Нито от параграф 1, нито от параграф 2 от клауза 2 не произтича ограничение в приложното поле в смисъл, че Рамковото споразумение се прилага само за работници, които се намират в положение на последователни трудови правоотношения. Подобно ограничение не произтича и от определението за работник на срочен трудов договор в клауза 3, параграф 1 от Рамковото споразумение.

62.      Несъмнено именно разпоредбата на клауза 5, параграф 1 (заедно с клауза 1, буква б) от Рамковото споразумение задължава държавите членки да вземат конкретни мерки за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения(41). Това обаче по никакъв начин не означава, че всички други разпоредби на Рамковото споразумение, по-специално клаузата за недопускане на намаляване, която се съдържа в клауза 8, параграф 3, уреждат само последователни срочни трудови договори или правоотношения. Това се вижда само с един поглед към клауза 2, параграф 1 и клауза 3, параграф 1 от Рамковото споразумение, в които се определят неговото материално и персонално приложно поле.

63.      Не може да се направи ограничително тълкуване на приложното поле на Рамковото споразумение, нито по-специално на приложното поле на клаузата за недопускане на намаляване(42). Всъщност Рамковото споразумение цели да способства за по-добър баланс между гъвкавост на работното време и сигурност за работниците(43). По този начин то преследва основните цели на социалната политика на Общността, записани в член 136, първа алинея ЕО, а именно подобряване на условията на живот и труд и осигуряване на подходяща социална закрила. Същите се съдържат и в преамбюла на Договора за създаване на Европейския съюз(44) и в този на Договора за ЕО(45), както и в Хартата на Общността за основните социални права(46) и в Европейската социална харта(47). Те са аргумент в полза на възможно най-широко тълкуване на принципите и забраните, записани в Рамковото споразумение.

64.      В този контекст клаузата за недопускане на намаляване трябва да се прилага дори когато държава членка реши да сведе своята система за дотогава по-благоприятна закрила на работниците до минималното ниво на закрила, което се изисква императивно по Рамковото споразумение. Всъщност при всяко намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори, което съществува в една държава членка, трябва да се спазват условията, произтичащи от клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение.

65.      Ето защо, ако вътрешното право на една държава членка закриля работниците не само в случай на множество срочни трудови договори, но и в случай на първо или единствено ограничение на трудови договори или правоотношения, клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение ще обхване и тази закрила(48).

66.      По съображения за изчерпателност също отбелязвам, че прилагането на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение по никакъв начин не се ограничава до намаляване на нивото на закрила, присъщо на „еквивалентните правни мерки“ по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение. Макар да изглежда, че запитващата юрисдикция и някои страни намекват за такава взаимна връзка, нито текстът, нито целта, нито структурата на клауза 8, параграф 3 показват такова ограничение на материалното ѝ приложно поле. Обратно, общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори, предвидено от националното право, може да се преценява с оглед на клаузата за недопускане на намаляване, независимо от това дали това ниво е по-високо или по-ниско от изискваното от еквивалентната правна мярка за предотвратяване на злоупотребата по смисъла на клауза 5, параграф 1.

 б)     Обхватът на клаузата за недопускане на намаляване

67.      За разлика обаче от описаното по-горе(49) широко материално приложно поле на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение, тази разпоредба има относително бедно съдържание. Всъщност текстът на клаузата за недопускане на намаляване само обявява, че прилагането на Рамковото споразумение не може да обоснове намаляване на общото ниво на закрила на работниците. От това произтичат две последици.

68.      На първо място, Рамковото споразумение не забранява самото намаляване на нивото на закрила, което се гарантира на работниците, що се отнася до срочните трудови договори; обратно, такова намаляване остава законосъобразно, ако е без връзка с прилагането на това рамково споразумение(50). Клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 следователно не представлява клауза „stand-still“, която по абсолютен начин забранява намаляването на нивото на закрила, съществуващо в националното право към момента на прилагането на Директива 1999/70. Обратно, държавите членки и социалните партньори остават свободни да приемат свои законодателни мерки или колективни трудови договори в областта на правото на срочна работа; единствено тези мерки трябва да са приети независимо от прилагането на Рамковото споразумение, по прозрачен начин и не трябва явно да водят до нарушение на други общностни разпоредби, нито по-конкретно до спад под минималното ниво на закрила, преследвано от Рамковото споразумение(51).

69.      На второ място, клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение се отнася само до намаляване на общото ниво на закрила на работниците в рамките на срочната работа. Следователно клаузата за недопускане на намаляване не възпрепятства премахването или смекчаване на конкретна мярка за закрила на работниците, освен ако такова премахване или смекчаване не води до общо намаляване на нивото на закрила на работниците на срочни трудови договори. Не може да се изключи, че мярка, която ограничава закрилата на работниците, ще има само пренебрежимо действие спрямо общото ниво на закрила или че ще се съпътства от други мерки, които от своя страна подобряват закрилата на работниците и я компенсират, така че като цяло да няма намаляване на общото ниво на закрила.

70.      Ако тези съображения се отнесат по дело като конкретно разглежданото, трябва да се отбележи следното.

71.      С оглед на наличната в конкретния случай информация относно националната правна уредба не е възможно със сигурност да се определи дали отмяната на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 за обществения сектор вече е породила действие преди транспонирането на Директива 1999/70 или едва във връзка с него. Със сигурност обаче Закон № 2190/1994, който се прилага към гръцкия обществен сектор, вече е въвел забрана за преобразуването на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност(52). Това дава основание да се приеме, че поне първата стъпка към отмяната на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 в обществения сектор вече е била направена преди влизането в сила на Директива 1999/70, като при това положение нейната отмяна почива на независимо решение от страна на гръцкия законодател и не е свързана с прилагането на Директива 1999/70.

72.      Във всеки случай отмяната на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 може да е в противоречие с клаузата за недопускане на намаляване само ако е толкова значима, че от нея следва намаляване на общото ниво на закрила на срочната работа. Запитващата юрисдикция трябва да направи тази преценка. Едновременно с това националният съд трябва да разгледа и дали други мерки, които подобряват закрилата на работниците, компенсират отмяната на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920(53).

73.      В този контекст без значение е, че някои изменения в гръцкото право, които са предмет на спор между страните — по-специално приемането на нов член 103, параграф 8 в гръцката конституция — са настъпили в срока за транспониране на Директива 1999/70(54). Макар държавите членки да са задължени да се въздържат сериозно да застрашават постигането на предписания от Директивата резултат през срока за нейното транспониране(55), тази забрана да противостоят на нейните цели не поражда по-строги изисквания от тези, които вече следват от специфичните разпоредби на самото Рамково споразумение, и по-конкретно от клаузата за недопускане на намаляване.

 в)     Междинно заключение

74.      В обобщение може да се приеме следното:

Приложното поле на клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение не се ограничава до закрилата на работниците от злоупотребата, която произтича от последователни срочни трудови договори или правоотношения. Национална разпоредба, която само отменя или отслабва дадена специфична мярка за закрила на работниците, не попада под забраната по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение, освен ако поражда цялостно намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори.

 Б –     Преюдициалните въпроси относно съвместимостта с Рамковото споразумение на правна уредба като гръцката

75.      Разглежданите по-нататък преюдициални въпроси (трети, четвърти и шести въпрос по дело C‑378/07 и втори, трети и пети въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07) по-конкретно визират съвместимостта с Рамковото споразумение на правна уредба като гръцкия Президентски указ № 164/2004.

 1.     Клаузата за недопускане на намаляване от гледна точка на санкциите за неправомерно ограничение на срока на трудовите правоотношения

76.      Чрез третия и четвъртия въпрос по дело C‑378/07 и втория и третия си въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали промяна в правната уредба като проведената в Гърция в обществения сектор противоречи на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение. По този начин запитващата юрисдикция съпоставя съответното ниво на закрила на работниците в приложното поле на Указ № 164/2004 и в приложното поле на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920.

77.      В крайна сметка следва да се установи дали гръцкият законодател е нарушил клаузата за недопускане на намаляване, като е отменил в обществения сектор първоначалната възможност да се преквалифицират с обратно действие срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност или като е запазил тази възможност — за заварени договори — само при съвсем ограничени условия и без обратно действие (членове 5—7 и 11 от Президентски указ № 164/2004). Освен това дело C‑378/07 изрично поставя въпроса дали клаузата за недопускане на намаляване може да попречи на гръцкия законодател напълно да изключи от обхвата на закрила по Президентски указ № 164/2004 единствените или първоначалните срочни договори.

78.      Съдът не може да вземе окончателно становище по тези въпроси, като се има предвид, че разрешаването им предполага тълкуване на националното право, което е от изключителната компетентност на националния съд(56). Той обаче може да предостави на националната юрисдикция всички полезни данни за тълкуването на общностната клауза за недопускане на намаляване, както и на останалите разпоредби от Рамковото споразумение(57).

79.      Като начало следва да се подчертае, че спорните изменения в гръцкото право, направени с Президентски указ № 164/2004, се отнасят само до специфична мярка за закрила на работниците на срочни трудови договори, а именно до възможността за преобразуването или за преквалифицирането на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност.

80.      Както обаче вече беше отбелязано(58), във всеки случай може да става въпрос за намаляване по смисъла на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение само когато изменението на приложимите разпоредби води до намаляване на общото ниво на закрила на работниците, що се отнася до срочната работа. За сметка на това клаузата за недопускане на намаляване не възпрепятства премахването или отслабването на специфична мярка за закрила на работниците на срочни трудови договори, освен ако тази мярка води до общо намаляване на нивото на закрила на работниците.

81.      Несъмнено е вярно, че Президентски указ № 164/2004 ограничава силно и дори отменя напълно за в бъдеще възможността за преобразуването на срочни трудови договори в договори с неопределена продължителност. Освен това, както приема националният съд, вече не съществуват санкции, еквивалентни на преобразуването. По-специално според запитващата юрисдикция независимо от евентуалната злоупотреба все още се предвижда изплащането на заплати и на обезщетение при уволнение (член 7 от Президентски указ № 164/2004) и то не представлява специфична санкция за злоупотребата. Освен това ищците по главното производство допълват, че в Гърция дори наказателното или дисциплинарното преследване на отговорно за злоупотребата лице нямат почти никакво практическо значение.

82.      При това положение се налага изводът, че след влизането в сила на Президентски указ № 164/2004 вътрешното право съдържа по отношение на злоупотребата със срочната работа в обществения сектор не толкова ефикасни санкции колкото при по-ранното състояние на правната уредба, описана от запитващата юрисдикция.

83.      В конкретния случай обаче не е непременно налице намаляване на общото ниво на закрила на работниците, каквото се има предвид в клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение.

84.      Всъщност, от една страна, въведената с Президентски указ № 164/2004 реформа не се отнася общо до работниците на срочни трудови договори в Гърция, а само до определена категория от тях, по-специално работниците на срочни трудови договори от гръцкия обществен сектор. Що се отнася по-конкретно до дело C‑378/07 по отношение на изключването на първите или единствените срочни трудови договори от закрилата по Президентски указ № 164/2004, от тази мярка е засегната само една подкатегория от срочната работа в обществения сектор. Този отделен факт посочва липсата на намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори.

85.      От друга страна, отслабването на предвидените по вътрешното право санкции може да се компенсира с нови превантивни мерки по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение. По този начин членове 5 и 6 от Президентски указ № 164/2004 въвеждат различни нови мерки за предотвратяване на злоупотребата със срочна работа в обществения сектор: изискването за обективна причина, разпоредби относно максималната разрешена продължителност на последователни срочни трудови договори или правоотношения, както и разпоредби относно максималния разрешен брой подновявания на тези договори или правоотношения.

86.      Такава реформа в правната уредба разкрива изместване на приоритетите за санкциониране на злоупотребите към предотвратяване им; това не води задължително до намаляване на общото ниво на закрила на работниците по смисъла на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение. Всъщност в Рамковото споразумение самите европейски социални партньори поставят акцента върху предотвратяване на злоупотребата, що се отнася до последователните срочни трудови договори или правоотношения. За това по-конкретно свидетелства клауза 1, буква б), в която става въпрос за установяването на рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

87.      От клауза 5 от Рамковото споразумение също е видно, че от гледна точка на общностното право приоритет се отдава на предотвратяването на злоупотребата; по силата на клауза 5, параграф 1 държавите членки трябва да предприемат поне една от посочените в нея мерки за предотвратяване на злоупотребата, освен ако вече съществуват еквивалентни правни мерки. Обратно, не се предвижда императивно никаква конкретна санкция в случай на злоупотреба. Дори санкцията — която изрично се посочва в клауза 5, параграф 2, буква б) — за преобразуването на срочни трудови договори или правоотношения в договори или правоотношения с неопределена продължителност чрез използване на израза „когато е подходящо“ е оставена на преценката на държавите членки: следователно националното право може да предвижда такава санкция, но то може да използва и други санкции, все при условие че съществуват ефикасни мерки за предотвратяване, а при необходимост и за наказване на злоупотребата(59).

88.      При това положение според мен по дело като настоящото не трябва задължително да се предполага намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение.

89.      Въпреки съвместимостта с клаузата за недопускане на намаляване всяко от измененията на закрилата на работниците на срочни трудови договори трябва да е съвместимо и с останалите разпоредби на Рамковото споразумение и с цялото общностно право. В този смисъл дори ако Президентски указ № 164/2004 не е довел до намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение, отслабването в посочения указ на санкциите при злоупотреба със срочната работа в никакъв случай не трябва да води до по-ниско ниво от това, което се изисква от общностното право като минимална закрила за работниците на срочни трудови договори.

90.      Дори, както посочих, Рамковото споразумение да поставя в клауза 5 акцент върху предотвратяването на злоупотребата, държавите членки все пак са длъжни да предвидят подходящи санкции в случай на действителна злоупотреба(60). Ако държавите членки или социалните партньори трябва да определят и да организират специфични санкции в така очертаните граници(61), следва да се осигури, че нарушенията на общностното право се санкционират при условия, които са по същество и процесуално аналогични на приложимите за нарушенията на национално право от подобно естество и значение и които във всеки случай правят санкцията ефективна, пропорционална и възпираща(62).

91.      Следователно в случай на злоупотреба за нейното надлежно санкциониране и за заличаване на последиците от нарушението на общностното право(63) трябва да има възможност да се приложи мярка, която предоставя ефективни и еквивалентни гаранции за закрила на работниците. В това отношение само от Рамковото споразумение, и по-конкретно от клауза 5, параграф 2, буква б) от него е видно, че преобразуването на срочни трудови договори или правоотношения в договори с неопределена продължителност е предвидима санкция(64); въпреки това не се изключва и всеки друг тип санкция.

92.      Когато преценява ефикасността на санкциите, конкретно предвидени за гръцката държавна служба в член 7 от Президентски указ № 164/2004, запитващата юрисдикция трябва да контролира включително дали за съответните работниците съществува стимул действително да използват и налагат предоставените им права. Всъщност работниците, чиито трудови правоотношения са били неправомерно ограничени във времето, могат да се изкушат все пак да толерират тази злоупотреба с надеждата да продължат да работят в обществения сектор и по този начин да се ползват от социална сигурност. Водени от опасението, че в бъдеще няма да имат какъвто и да е договор (дори срочен), някои работници биха могли да се въздържат да потърсят правото си на обезщетение за уволнение или да съобщят за отговорните за злоупотребата лица с оглед на образуването на дисциплинарно или наказателно преследване.

93.      В обобщение може да се приеме следното:

Отмяната или отслабването на санкцията за злоупотреба със срочни трудови договори или правоотношения по отношение на особена категория работници на срочни трудови договори не нарушава клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение, когато това се компенсира с успоредно засилване на мерките за предотвратяване на злоупотребата. Държавите членки все пак са длъжни да въведат или да оставят в действие ефективни, пропорционални и възпиращи санкции в случай на евентуална злоупотреба.

 2.     По понятието за обективна причина по смисъла на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение

94.      С буква a) от шести въпрос по дело C‑378/07, както и от буква a) от пети въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07 запитващата юрисдикция иска да получи информация относно тълкуването на понятието за обективна причина по смисъла на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение. Националният съд по същество иска да установи дали ограничаването във времето на трудово правоотношение на основание правна норма може само по себе си да представлява обективна причина по смисъла на Рамковото споразумение, въпреки че не са изпълнени условията на тази правна норма.

95.      На пръв поглед този въпрос поставя проблем, който вече е разгледан в Решение по дело Adeneler и др. В това дело Съдът постановява, че национална правна уредба, която само общо и абстрактно разрешава чрез законова или подзаконова норма използването на последователни срочни трудови договори, не обосновава в достатъчна степен този вид заетост. Обратно, националната разпоредба трябва да гарантира, че използването на последователни срочни трудови договори е оправдано поради наличието на конкретни фактори, свързани по-конкретно със съответната дейност и условията за упражняването ѝ(65).

96.      В конкретния случай обаче националният съд не се интересува, че правната основа за ограничаването във времето на спорните трудови правоотношения е била твърде обща и твърде неясна. Обратно, той предполага, че в конкретния случай правните условия — очертани особено подробно — за ограничаване на продължителността просто не са били спазени. Така всяко ограничение на срока се основавало на разпоредби, разрешаващи „да се справят със сезонни, периодични, временни, изключителни или допълнителни социални нужди“(66), макар в действителност да ставало въпрос за „устойчива и дълготрайна нужда“.

97.      В това отношение следва първо да се отбележи, че единствено националният съд е компетентен да тълкува вътрешното право и да го приложи спрямо конкретния случай(67). Съдът обаче има за задача да даде насоки във връзка със задълженията, произтичащи от изискванията на общностното право(68), и по-специално в конкретния случай от тези на Рамковото споразумение.

98.      По силата на Рамковото споразумение ограничението във времето на трудови договори или правоотношения не предполага непременно наличието на обективна причина. Несъмнено в Рамковото споразумение се приема, че срочната работа е изключение(69) и че използването на срочни трудови договори поради обективни причини е средство за предотвратяване на злоупотребата(70). Рамковото споразумение обаче в крайна сметка оставя на преценката на държавите членки избора между трите мерки, посочени в клауза 5, параграф 1, букви a), б) и в)(71), при условие предприетите мерки да са императивни и да позволяват ефикасно предотвратяване на злоупотребата(72).

99.      Ето защо държавата членка не трябва задължително да приеме първата от трите възможни мерки — по-специално изискването за обективни причини — в клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение. За предотвратяване на злоупотребите тя спокойно може да определи общата максимална продължителност на последователните срочни трудови договори или максималния брой подновявания на такива договори, вместо да дефинира обективните причини(73).

100. A fortiori Рамковото споразумение не задължава държавите членки да наложат изискването за обективна причина при първото или единствено ограничение на продължителността на трудов договор или правоотношение. Всъщност клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение само дефинира обективни причини, които могат да оправдаят подновяването на срочни трудови договори или правоотношения; с други думи в случая става въпрос за хипотези на повтарящо се ограничаване на продължителността на трудовите правоотношения.

101. Ако обаче държавата членка предприеме мярката, посочена в клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение и определи обективни причини, които могат или трябва да обосноват включително поне удължаването на срочни трудови договори или правоотношения, тя е длъжна в съответствие с член 249, трета алинея ЕО да упражни правото си на преценка в съответствие с целите на Директива 1999/70 и на Рамковото споразумение, което е приложено към нея(74).

102. Съгласно съдебната практика определянето на такива обективни причини трябва да се основава на точни и конкретни обстоятелства, които характеризират определена дейност, които при това положение могат да обосноват в този конкретен контекст използването на последователни срочни трудови договори. Тези обстоятелства по-специално могат да произтекат от конкретното естество на задачите, за чието изпълнение са били сключени такива договори, и от присъщите им характеристики или съобразно случая от преследването на легитимна цел на социалната политика в държавата членка(75).

103. Цитираните от запитващата юрисдикция национални разпоредби от Закон № 2190/1994, от Закон № 2527/1997 и от Закон № 3250/2004 определят — по сходен начин — конкретните причини, поради които могат да се сключват срочни трудови правоотношения. Както вече беше посочено, това се прави за справяне със сезонни или временни нужди (член 21, параграф 1 от Закон № 2190/1994) или при нужда от предоставяне на допълнителни услуги на гражданите (член 1 от Закон № 3250/2004), за разлика от задоволяването на устойчиви и дълготрайни нужди (член 6, параграф 1 от Закон № 2527/1997).

104. От направеното от запитващата юрисдикция описание, и по-общо от гръцката съдебна практика по същество е видно, че в държавната служба сключването на срочни трудови договори е възможно само за справяне с временни, а не с устойчиви и дълготрайни нужди.

105. Без съмнение нуждата на работодателя, която е само временна, може да представлява обективна причина по смисъла на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение, която по принцип е от естество да обоснове ограничаването на продължителността на трудовите правоотношения. Такъв очевидно е случаят при сезонната заетост или изпълнението на конкретни проекти с ограничена продължителност и предмет, доколкото те представляват пик в дейността на работодателя и не са израз на постоянното ѝ увеличаване.

106. Ако обаче в този смисъл законодателните разпоредби квалифицират временната нужда на работодателя като обективна причина, обосноваваща ограничаването на продължителността, всички национални инстанции — включително администрацията и юрисдикциите — ще трябва да гарантират в съответната им област на компетентност прилагането на същите законодателни разпоредби в съответствие с Директивата, за да способстват ефикасно за предотвратяване на злоупотребите(76).

107. Би било в противоречие с целта за предотвратяване на злоупотребите, присъща на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение, посочените законодателни разпоредби да се прилагат превратно в практиката и дори да се използват като правна основа за ограничаване на продължителността на трудовите договори, макар в действителност да се задоволява не временна, а устойчива и дълготрайна нужда на работодателя.

108. В обобщение може да се приеме следното:

Ако държава членка дефинира в разпоредби на вътрешното си право обективни причини по смисъла на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение, националните органи във всеки конкретен случай са длъжни да гарантират в съответната им област на компетентност прилагането на тези разпоредби в съответствие с Директивата, за да се предотврати ефикасно злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

3.      По забраната за преобразуването на срочни трудови правоотношения в правоотношения с неопределена продължителност в гръцкия обществен сектор

109. С буква б) от шестия въпрос по дело C‑378/07, както и с буква б) от петия въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали абсолютната забрана за преобразуването на срочни трудови договори или правоотношения в договори с неопределена продължителност в обществения сектор е съвместима с общностното право.

110. Въпросът се вписва в контекста на тази забрана, въведена за обществения сектор от гръцкия законодател, от една страна, с член 21 от Закон № 2190/1994, и от друга страна, с член 103, параграф 8 от гръцката конституция.

111. Съдът вече е разглеждал тази забрана — или най-малкото нейния чисто законодателен текст по член 21 от Закон № 2190/1994 — в Решение по дело Adeneler и др. Тогава той постановява, че Рамковото споразумение препятства прилагането на национална правна уредба, която съдържа абсолютна забрана само в обществения сектор за преобразуването в трудов договор с неопределена продължителност на поредица от срочни договори, които трябва да се приемат за неправомерни(77).

112. Този откъс от Решение по дело Adeneler и др. обаче е валиден само „при обстоятелства като тези в делото по главното производство“, които могат да се обобщят по следния начин:

–        налице са последователни срочни трудови договори, които в действителност са предназначени да задоволят „устойчиви и дълготрайни“ нужди на работодателя и които трябвало да се приемат за неправомерни(78),

–        тези договори се отнасят за периода от май 2001 г. до септември 2003 г.(79) и срокът им следователно е изтекъл преди влизането в сила на Президентски указ № 164/2004,

–        според информацията, с която разполага Съдът към момента, вътрешното право относно обществения сектор не съдържало — поне до влизането в сила на Президентски указ № 164/2004 — никаква друга надлежна ефикасна мярка за предотвратяване и евентуално за наказване на злоупотребата, която произтича от последователни срочни трудови договори(80).

113. С оглед на тези конкретни обстоятелства от съдебната практика по дело Adeneler и др. не трябва да се извлича прибързаното заключение, че днес съществуващата в гръцкия обществен сектор забрана за преобразуването на срочни трудови правоотношения в правоотношения с неопределена продължителност все още е в противоречие с Рамковото споразумение. Несъмнено запитващата юрисдикция също приема в случая, че ограничаването на продължителността на трудовите договори на ищците е неправомерно, като се има предвид, че то в действителност служело за задоволяването на устойчиви и дълготрайни нужди. Националният съд обаче ще трябва да провери също дали и останалите обстоятелства по главните производства са съпоставими с тези, довели до постановяването на Решение по дело Adeneler и др.

114. Той по-конкретно е длъжен да прецени дали междувременно гръцкото право вече не съдържа други ефикасни мерки за предотвратяване и евентуално за наказване на злоупотребата, която произтича от последователни срочни трудови договори. Всъщност, ако вече съществуват други ефикасни мерки за предотвратяване и евентуално за наказване на злоупотребата, Рамковото споразумение не препятства наличието на забрана за преобразуване на договорите в обществения сектор. Такива мерки по-конкретно могат да се изразяват в императивни разпоредби, които уреждат продължителността и продължаването нa срочни трудови договори или правоотношения и дават право на обезщетение в случай на злоупотреба(81).

115. В този контекст следва отново да се обърне вниманието на Президентски указ № 164/2004(82), който вече е в сила; както беше посочено по-горе(83), с него се въвеждат различни нови мерки за предотвратяване и за наказване на злоупотребата със срочната работа в обществения сектор: изискване за обективна причина, разпоредби за разрешената максимална продължителност на последователни трудови договори или правоотношения, разпоредби относно максималния разрешен брой подновявания на тези договори или правоотношения, право на обезщетение, както и евентуални наказателни и дисциплинарни санкции(84).

116. Директивата и Рамковото споразумение не въвеждат общо задължение за държавите членки да предвидят преобразуването в договори с неопределена продължителност на срочни трудови договори(85): клауза 5, параграф 2, буква б) от Рамковото споразумение не предвижда такова задължение за преобразуване нито в случай на неправомерно използване на последователни срочни трудови договори, нито в случай на единствено неправомерно ограничение на продължителността на трудовото правоотношение; такова задължение не следва и от никой пасаж от Рамковото споразумение.

117. Рамковото споразумение също не забранява на държавите членки да третират различно неправомерното използване на срочни трудови договори и правоотношения в зависимост от това дали са сключени в частния или в обществения сектор(86). Впрочем в самото Рамково споразумение изрично се приема, „че детайлно[то му прилагане] трябва да отчита реалностите на специфичните национални, секторни и сезонни ситуации“(87). Тези реалности могат да обхващат някои принципи на правото на държавната служба, като принципа на бюджетната заетост, модела на постоянния държавен служител или задължението да се премине конкурс, за да е възможно наемане на работа с неопределена продължителност; разбира се, при прилагането на тези принципи трябва да се спазват всички останали разпоредби на общностното право(88).

118. В обобщение може да се приеме следното:

Рамковото споразумение не препятства национална разпоредба, която забранява преобразуването на срочни трудови правоотношения в правоотношения с неопределена продължителност в обществения сектор, освен ако вътрешното право не съдържа в този сектор никаква друга ефективна мярка за предотвратяване и евентуално за наказване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори.

 В –     По последиците от евентуално нарушение на Рамковото споразумение

119. С пети въпрос по дело C‑378/07, както и с четвърти въпрос по дела C‑379/07 и C‑380/07 запитващата юрисдикция иска да се установи какви задължения произтичат с оглед решаването на спора по главното производство от евентуално нарушение на Директива 1999/70 или на Рамковото споразумение, приложено към нея. По-конкретно този въпрос цели да се определи дали националният съд е длъжен съгласно общностното право — така да се каже — да „възкреси“ разпоредба, която е била в сила по-рано и се смята, че е по-благоприятна, какъвто е член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, и да я приложи при разрешаването на спора по главното производство.

120. Съгласно постоянната съдебна практика националният съд е длъжен да тълкува националното право във възможно най-висока степен в светлината на текста и на целта на съответната директива, за да се постигне целеният от последната резултат и при това положение да се изпълнят изискванията на член 249, трета алинея ЕО(89).

121. Това задължение за тълкуване на правото в съответствие с Директивата несъмнено е ограничено от общите принципи на правото, и по-конкретно от принципите на правната сигурност и за недопускане на обратно действие; освен това то не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право(90).

122. Принципът за тълкуване в съответствие с Директивата обаче изисква от националните юрисдикции, като отчитат всички правила на националното право и като прилагат методите за неговото прилагане, да направят и всичко, което е от компетентността им, за да гарантират пълната ефикасност на Директивата и за да постигнат резултат в съответствие с целта ѝ(91). С други думи националните юрисдикции са длъжни да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират във всеки момент постигането на предписаните от Директивата резултати (вж. член 2, параграф 1 от Директива 1999/70) и заличаване на последиците от евентуално нарушение на общностното право(92). Същевременно те са длъжни да изчерпат цялата предоставена им от националното право свобода на преценка(93).

123. Запитващата юрисдикция трябва да провери дали и доколко приложимото в случая вътрешно право може да се тълкува в съответствие с Директива 1999/70 и с Рамковото споразумение, приложено към нея. Също само националният съд е компетентен да определи правното действие на това тълкуване спрямо споровете по главното производство. В тази рамка той също трябва да прецени дали разпоредби на вътрешното право могат да не се прилагат по спора в главното производство и дали вместо тях може да се приложи разпоредба като член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920.

124. Ако постигането на целта на Директива 1999/70 и на Рамковото споразумение чрез конформно тълкуване не е възможно, виновната държава може да бъде задължена по силата на съдебната практика, установена с Решение по дело Francovich и др. и съгласно поставените там условия, да обезщети частноправните субекти за евентуални вреди, претърпени от тях поради непълното транспониране на Директива 1999/70(94).

125. Само с оглед на изчерпателност следва да се отбележи, че в конкретния случай — въпреки наличието на вертикална правна връзка между работниците и работодателите им от обществения сектор(95) — не е възможно прякото прилагане на клауза 5 и клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение.

126. Съдът вече изрично е установил, че клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение няма пряко действие(96). Същите съображения се прилагат a fortiori към клауза 5, параграф 2, която е формулирана още по-неясно и предоставя на държавите членки още по-голяма свобода на преценка при прилагане отколкото клауза 5, параграф 1. Само текстът на тази разпоредба, в който се използва изразът „когато е подходящо“, показва, че държавите членки изобщо не са длъжни да предприемат някоя от посочените в клауза 5, параграф 2, букви a) и б) мерки.

127. Клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение също не се прилага пряко. Причината за това е не толкова използването на неясен правен изказ като „общото ниво на закрила на работниците“(97), а в много по-голяма степен това, че тази разпоредба изобщо не цели да предостави на частноправния субект право да търси закрила на своите интереси пред съд. Това е видно, от една страна, от положението на клаузата за недопускане на намаляване в структурата на клауза 8 от Рамковото споразумение, находяща се сред „разпоредби относно приложението“, които уточняват свободата, с която разполагат държавите членки и социалните партньори при прилагането на Рамковото споразумение. От друга страна, това е видно и от самия текст на клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение: в крайна сметка тази разпоредба не забранява самото намаляване на общото ниво на закрила на работниците, а само забранява националните органи да направят това намаляване, привидно с оглед на прилагане на Рамковото споразумение(98).

128. В обобщение може да се приеме следното:

В рамките на задължението си да тълкуват вътрешното право в съответствие с директивите националните юрисдикции са длъжни да вземат всички необходими мерки, за да гарантират постигане на предписаните от директивата резултати във всеки момент и заличаване на последиците от евентуалното нарушаване на общностното право. Същевременно те са длъжни да изчерпат цялата предоставена им от националното право свобода на преценка.

VII – Заключение

129. Предвид изложените по-горе бележки предлагам Съдът да даде на трите преюдициални запитвания на Monomeles Protodikeio Rethymnis следния общ отговор:

„1)      Дори ако вътрешното право вече съдържа еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, което се намира в приложение към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), държавите членки са свободни да приемат мерки относно срочната работа, доколкото те отговарят на всички изисквания на общностното право.

2)      a)     Приложното поле на клаузата за недопускане на намаляване по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение относно срочната работа не се ограничава до закрилата на работниците от злоупотребата, която произтича от последователни срочни трудови договори или правоотношения.

б)      Национална разпоредба, която само отменя или отслабва дадена специфична мярка за закрила на работниците, не попада под забраната по клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение , освен ако поражда цялостно намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори.

в)      Отмяната или отслабването на санкцията за злоупотреба със срочни трудови договори или правоотношения по отношение на особена категория работници на срочни трудови договори не нарушава клауза 8, параграф 3 от Рамковото споразумение относно срочната работа, когато това се компенсира с успоредно засилване на мерките за предотвратяване на злоупотребата. Държавите членки все пак са длъжни да въведат или да оставят в действие ефективни, пропорционални и възпиращи санкции в случай на евентуална злоупотреба.

3)      Ако държава членка дефинира в разпоредби на вътрешното си право обективни причини по смисъла на клауза 5, параграф 1, буква a) от Рамковото споразумение относно срочната работа, националните органи във всеки конкретен случай са длъжни да гарантират в съответната им област на компетентност прилагането на тези разпоредби в съответствие с Директивата, за да се предотврати ефикасно злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

4)      Рамковото споразумение относно срочната работа не препятства национална разпоредба, която забранява преобразуването на срочни трудови правоотношения в правоотношения с неопределена продължителност в обществения сектор, освен ако вътрешното право не съдържа в този сектор никаква друга ефективна мярка за предотвратяване и евентуално за наказване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори.

5)      В рамките на задължението си да тълкуват вътрешното право в съответствие с директивите националните юрисдикции са длъжни да вземат всички необходими мерки, за да гарантират постигане на предписаните от директивата резултати във всеки момент и заличаване на последиците от евентуалното нарушаване на общностното право. Същевременно те са длъжни да изчерпат цялата предоставена им от националното право свобода на преценка.“

1 – Език на оригиналния текст: немски

2 – Решение от 4 юли 2006 г. (C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057).

3 – Точка 19 от Определение от 12 юни 2008 г. (C‑364/07, Сборник, стр. I-90*, публикувано резюме).

4 – Решение от 22 ноември 2005 г. (Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP); (C‑144/04, Recueil, стр. I‑9981).

5 – ОВ L 175, стр.  43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр.  129.

6 – Първа алинея от преамбюла на Рамковото споразумение; вж. и точки 3 и 5 от общите му положения.

7 – Втора алинея от преамбюла на Рамковото споразумение; вж. и точка 6 от общите му положения.

8 – Точка 8 от общите положения на Рамковото споразумение; вж. и втора алинея от преамбюла към него.

9 – Точка 7 от общите положения на Рамковото споразумение.

10 – Съображение 17 от Директива 1999/70.

11 – Точка 10 от общите положения на Рамковото споразумение относно срочната работа; вж. и трета алинея от преамбюла към същото споразумение.

12 – Вж. и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 12).

13 – Официален вестник на Република Гърция (FEK) A’124/7.7.2004.

14 – (FEK) A’77/2.4.2003.

15 – (FEK) A’160/23.8.2004. В съответствие с член 5, параграф 1 от него Президентски указ № 180/2004 влиза в сила от момента на публикуване в официален вестник при липсата на разпоредби в обратен смисъл.

16 – Вж. член 1 от Президентски указ № 180/2004.

17 – (FEK) A’134/19.7.2004. В съответствие с член 12, параграф 1 от него Президентски указ № 164/2004 влиза в сила от момента на публикуване в официален вестник при липсата на разпоредби в обратен смисъл.

18 – (FEK) A’28/3.3.1994; вж. в този смисъл и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 19).

19 – (FEK) B’11/18.3.1920.

20 – В този смисъл запитващата юрисдикция набляга на изискването за писмено прекратяване на трудовия договор и на задължението за изплащане на обезщетение при уволнение.

21 – Като уточнение гръцкото правителство подчертава, че става въпрос за член 8 от Закон № 2112/1920 в редакцията, изменена от Закон № 547/1937.

22 – Касационен съд.

23 – Areios Pagos, Решение № 18/2006 от 22 юни 2006 г.

24 – Areios Pagos, Решения № 19/2007 и № 20/2007 от 11 юни 2007 г.

25 – Администрация на префектура Ретимно.

26 – Според административно-териториална единица ответник един от договорите е в сила от 3 май до 2 ноември 2006 г.; всички останали договори са в сила от 20 април 2005 г. до 21 октомври 2006 г.

27 – Община „Geropotamos“.

28 – Що се отнася до жалбоподателката в главното производство по дело C‑379/07, става въпрос за три последователни договора за изработка, които са в сила съответно от 1 декември 2003 г. до 30 ноември 2004 г., от 1 декември 2004 г. до 30 ноември 2005 г. и от 5 декември 2005 г. до 4 декември 2006 г. Що се отнася до първия жалбоподател по главното производство по дело C‑380/07, става въпрос за три последователни договора за изработка, които са в сила съответно от 1 юли до 1 декември 2004 г., от 29 декември 2004 г. до 28 декември 2005 г. и от 30 декември 2005 г. до 29 декември 2006 г. Що се отнася до втория жалбоподател по главното производство по дело C‑380/07, става въпрос за срочен трудов договор, който е в сила от 1 юли до 1 декември 2004 г. и е последван от два договора за изработка, които са в сила съответно от 29 декември 2004 г. до 28 декември 2005 г. и от 30 декември 2005 г. до 29 декември 2006 г. Освен община „Geropotamos“ публичноправното юридическо лице „O Geropotamos“, което е общинско предприятие, също е страна по договорите по дело C‑380/07.

29 – Първоинстанционен съд в Ретимно, заседаващ в състав от един съдия.

30 – Посочените трудовоправни разпоредби се отнасят до изискването за писмено прекратяване и задължението за изплащане на обезщетение при уволнение.

31 – Възпроизведени в точка 34 от настоящото заключение.

32 – Решение от 29 април 2004 г. по дело Orfanopoulos и Oliveri (C‑482/01 и C‑493/01, Recueil, стр. I‑5257, точка 42), Решение от 17 юли 2008 г. по дело Corporación Dermoestética (C‑500/06, Сборник, стр. I‑5785, точка 20), Решение от 2 октомври 2008 г. по дело Heinrich Bauer Verlag (C‑360/06, Сборник, стр. I‑7333, точка 15) и накрая, Решение от 9 октомври 2008 г. по дело Katz (C‑404/07, Сборник, стр. I‑7607, точка 34).

33 – Постоянна съдебна практика; вж. сред много други и Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA (C‑344/04, Recueil, стр. I‑403, точка 24), Решение от 17 април 2008 г. по дело Quelle (C‑404/06, Сборник, стр. I‑2685, точки 19 и 20) и накрая, Решение по дело Adeneler (посочено по-горе в бележка под линия 2, точки 40—43).

34 – Фактът, че използването на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920 действително представлявало обичайна практика в обществения сектор, изглежда не се признава единодушно; вж. в този смисъл мое Заключение от 27 октомври 2005 г. по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 81).

35 – Вж. в този смисъл по-горе точка 40 от настоящото заключение, както и цитираната съдебна практика.

36 – Вж. в този смисъл клауза 1, буква б) и клауза 5 от Рамковото споразумение, както и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точки 65, 80, 92 и 101).

37 – Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact (C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 71).

38 – Вж. в този смисъл по-нататък точки 59—71 от настоящото заключение.

39 – По спорното дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точки 55—78) Съдът разглежда национална разпоредба относно срочната работа не само с оглед на клаузата за недопускане на намаляване, съдържаща се в Рамковото споразумение, но и с оглед на забраната на всяка дискриминация на основание възраст.

40 – Вж. в този смисъл Заключение на генералния адвокат Tizzano от 30 юни 2005 г. по дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точка 54) с още препратки и разяснения.

41 – Вж. в този смисъл решение по дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точки 40—43).

42 – В същия дух вж. Решение от 13 септември 2007 г. по дело Del Cerro Alonso (C‑307/05, Сборник, стр. I‑7109, точка 38) и Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 114), отнасящи се до правилото за недопускане на дискриминация по клауза 4 от Рамковото споразумение.

43 – Първа алинея от преамбюла на Рамковото споразумение, вж. и точки 3 и 5 от общите му положения.

44 – В преамбюла на Договора за Европейския съюз се подчертава значението на основните социални права (четвърто съображение) и целта за икономически и социален напредък (осмо съображение).

45 – В преамбюла на Договора за ЕО се подчертава значението на икономическия и социален прогрес (второ съображение) и се поставя съществената цел за постоянното усъвършенстване на условията за живот и труд на европейските народи (трето съображение), вж. в този смисъл и Решение от 8 април 1976 г. по дело Defrenne (43/75, Recueil, стр. 455, точки 10 и 11).

46 – Хартата на Общността за основните социални права на работниците е приета на сесията на Европейския съвет от 9 декември 1989 г. в Страсбург и се възпроизвежда в документ COM (89) 471 на Комисията от 2 октомври 1989 г. Точка 7 от тази харта гласи следното: „Изграждането на вътрешния пазар трябва да доведе до подобряване на условията за живот и труд на работниците в Европейската общност. Този процес се извършва посредством сближаване на тези условия, като се запазва подобрението им, по-конкретно относно продължителността и организацията на работното време и формите на работа, различни от безсрочната работа, например срочна работа, работа на непълно работно време, временната и сезонната заетост“..Точка 10, първа алинея от Хартата допълва: „Съгласно реда и условията във всяка страна […] всеки работник от Европейската общност има право на подходяща социална закрила […]“.

47 – Европейската социална харта е подписана на 18 октомври 1961 г. в Торино от държавите членки на Съвета на Европа. Точки 2 и 4 в част I от тази харта подчертават правото на всички работници на справедливи условия на труд и на справедливо възнаграждение, а това право трябва да се счита за цел, която следва да се постигне (вж. част III, член 20, параграф 1, буква a) от Хартата).

48 – Още в Решение по дело Mangold Съдът тълкува клаузата за недопускане на намаляване по дело във връзка с първоначално ограничение на трудовото правоотношение (решение, посочено по-горе в бележка под линия 4, точки 50—54).

49 – Точки 60—65 от настоящото заключение.

50 – Решение по дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точка 52).

51 – Вж. по целия въпрос Заключение на генералния адвокат Tizzano по дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точки 61, 62, 63, 65 и 70).

52 – Вж. в този смисъл Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2), по-конкретно точки 19 и 99 от него.

53 – Вж. по-подробно в този смисъл точки 76—93 от настоящото заключение.

54 – Този факт също се отбелязва от запитващата юрисдикция и от някои страни в производството; вж. и Определение по дело Vassilakis и др. (посочено по-горе в бележка под линия 3, точка 29).

55 – Решение от 18 декември 1997 г. по дело Inter-Environnement Wallonie (C-129/96, Recueil, стр. I‑7411) и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 121).

56 – Вж. в този смисъл точка 40 от настоящото заключение и цитираната съдебна практика.

57 – Вж. наред с много други и Решение от 11 март 2008 г. по дело Jager (C‑420/06, Сборник, стр. I‑1315, точка 46) и Решение от 10 юли 2008 г. по дело Feryn (C‑54/07, Сборник, стр. I‑5187, точка 19).

58 – Вж. по-горе точка 69 от настоящото заключение.

59 – В същия дух вж. Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точки 102 и 105); вж. и моето заключение по същото дело, точка 73.

60 – Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 94), както и Решение от 7 септември 2006 г. по дело Marrosu и Sardino (C‑53/04, Recueil, стр. I‑7213, точка 51) и Решение от 7 септември 2006 г. по дело Vassallo (C‑180/04, Recueil, стр. I‑7251, точка 36).

61 – Съображение 17 от Директива 1999/70 и точка 10 от общите положения на Рамковото споразумение.

62 – Постоянна съдебна практика, установена с Решение от 21 септември 1989 г. по дело Комисия/Гърция (68/88, Recueil, стр. 2965, точки 23 и 24), в по-новата съдебна практика вж. Решение от 3 май 2005 г.по дело Berlusconi и др. (C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02, Recueil, стр. I‑3565, точка 65), а що се отнася по-специално до Рамковото споразумение, Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 94), Решение по дело Marrosu и Sardino (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 51) и Решение по дело Vassallo (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 36).

63 – Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 102), Решение по дело Marrosu и Sardino (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 53) и Решение по дело Vassallo (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 38).

64 – Вж. в допълнение точки 109—118 от настоящото заключение.

65 – Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, вж. в този пасаж бележките по втория въпрос, по-конкретно точки 71—75).

66 – Запитващата юрисдикция изрично препраща към Закон № 3250/2004; това е видно и от Закон № 2190/1994 и от Закон № 2527/1997 (вж. във връзка с това точки 22—24 от настоящото заключение).

67 – Решение от 19 януари 2006 г. по дело Bouanich (C‑265/04, Recueil, стр. I‑923, точка 51) и Решение от 11 септември 2008 г. по дело Eckelkamp (C‑11/07, Сборник, стр. I‑6845, точка 32).

68 – Вж. в този смисъл съдебната практика, цитирана в бележка под линия 57.

69 – Вж. точки 6 и 7 от общите положения на Рамковото споразумение, както и съображение 2 от неговия преамбюл; вж. в същия дух и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 62).

70 – Вж. точка 7 от общите положения на Рамковото споразумение. Тук следва да се подчертае, че в текста на немски език на Рамковото споразумение терминологията не е еднообразна; в точка 7 от общите положения се говори за „objektive Gründe“ (бел. прев.: обективни причини), но за „sachliche Gründe“ (бел. прев.: материални причини) в клауза 5, параграф 1, буква a). Прегледът на текстовете на други езици доказва, че това е специфичен проблем в текста на немски език, а по отношение на съдържанието няма никаква разлика.

71 – Държавите членки освен това могат да използват своите вече съществуващи еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата; вж. Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 71).

72 – Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 101, както и точки 65, 80 и 92, и Решение по дело Impact, посочено по-горе, точка 70.

73 – Вж. моето заключение по дело Impact, посочено по-горе, точка 112.

74 – Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 68).

75 – Пак там, точки 69 и 70.

76 – Относно необходимостта от ефикасно предотвратяване на злоупотреби вж. Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 101, както и точки 65, 80 и 92, и Решение по дело Impact, посочено по-горе, точка 70.

77 – Решение, посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 105.

78 – Пак там, точки 99 и 105.

79 – Пак там, точка 24.

80 – Пак там, точки 100 и 105; вж. и Решение по дело Marrosu (посочено по-горе в бележка под линия 60), Решение по дело Sardino (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 49), както и Решение по дело Vassallo (посочено по-горе в бележка под линия 60 точка 34).

81 – Решение по дело Marrosu и Sardino, посочено по-горе, точка 55, както и Решение по дело Vassallo, посочено по-горе, точка 60.

82 – В Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 100), като уточнява „най-малко до влизането в сила на Президентски указ № 164/2004“, Съдът подсказва, че преценката на вътрешното право евентуално може да еволюира след влизането в сила на този президентски указ.

83 – Вж. точка 85 от настоящото заключение.

84 – Във връзка с преценката за ефикасност на санкциите се придържам към бележката в точка 92 по-горе.

85 – Решение по дело Adeneler и др., посочено по-горе, точка 91 и Решение по дело Marrosu и Sardino, посочено по-горе, точка 47.

86 – Решение по дело Marrosu и Sardino, посочено по-горе, точка 48 и Решение по дело Vassallo, посочено по-горе, точка 33.

87 – Откъс от трета алинея от преамбюла на Рамковото споразумение; вж. и точка 10 от общите му положения.

88 – Вж. в този смисъл моето заключение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точки 84—86), както и Заключение на генералния адвокат Poiares Maduro от 20 септември 2005 г. по дело Marrosu и Sardino и по дело Vassallo (Recueil, стр. I‑7215, точки 42 и 43).

89 – Вж. включително Решение от 10 април 1984 г. по дело von Colson и Kamann (14/83, Recueil, стр. 1891, точка 26), Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. (C‑397/01—C‑403/01, Recueil, стр. I‑8835, точка 113), Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 108) и Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 98).

90 – Решение от 16 юни 2005 г. по дело Pupino (C‑105/03, Recueil, стр. I‑5285), Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 108) и Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 100).

91 – Решение по дело Pfeiffer и др. (посочено по-горе в бележка под линия 89, точки 115—119), Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 111), Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 101), подобно е и Решение от 13 ноември 1990 г. по дело Marleasing (C‑106/89, Recueil, стр. I‑4135, точка 8): в него Съдът подчертава, че националната юрисдикция е длъжна да извърши тълкуване, „във възможно най-голяма степен в светлината на текста и на целта на Директивата“.

92 – Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 102), Решение по дело Marrosu и Sardino (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 53) и Решение по дело Vassallo (посочено по-горе в бележка под линия 60, точка 38).

93 – Решение von Colson и Kamann (посочено по-горе в бележка под линия 89, точка 28), вж. и Решение от 4 февруари 1988 г. по дело Murphy и др. (157/86, Recueil, стр. 673, точка 11) и Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC (C‑208/05, Сборник, стр. I‑181, точка 68).

94 – Решение от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точки 30—46), както и последващата постоянна съдебна практика; вж. и Решение по дело Adeneler и др. (посочено по-горе в бележка под линия 2, точка 112), както и Решение от 19 април 2007 г. по дело Farrell (C‑356/05, Сборник, стр. I‑3067, точка 43).

95 – Допуска се позоваване срещу държавата в качеството ѝ на работодател на разпоредби от директиви, които се прилагат пряко; вж. включително Решение от 26 февруари 1986 г. по дело Marshall (152/84, Recueil, стр. 723, точка 49), както и Решение от 20 март 2003 г. по дело Kutz-Bauer (C‑187/00, Recueil, стр. I‑2741, точки 31 и 71).

96 – Решение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точки 69—80).

97 – Общностна разпоредба може да се прилага пряко дори да съдържа неуточнени правни понятия; вж. в този смисъл моето заключение по дело Impact (посочено по-горе в бележка под линия 37, точка 98, с още повече цитати).

98 – Решение по дело Mangold (посочено по-горе в бележка под линия 4, точка 52); вж. и точка 67 от настоящото заключение.

Full & Egal Universal Law Academy