EUR-Lex -  62007CC0489 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА V. TRSTENJAK

представено на 18 февруари 2009 година(1)

Дело C‑489/07

Pia Messner

срещу

Firma Stefan Krüger

(Преюдициално запитване, отправено от Amtsgericht Lahr (Германия)

„Защита на потребителя по отношение на договорите от разстояние — Директива 97/7/ЕО — Право на отказ съгласно член 6 — Съображение 14 — Компенсаторно обезщетение за ползване на доставената стока при отказ в предвидения срок — Понятия за неустойка и за разходи“

Съдържание

I –   Въведение

II – Правна уредба

А –   Общностна правна уредба

Б –   Национална правна уредба

III – Обстоятелства по главното производство и преюдициални въпроси

IV – Производство пред Съда

V –   Основни доводи на страните

VI – Правен анализ

А –   Предварителни бележки

Б –   Предварителни съображения относно характера и функцията на компенсаторното обезщетение за ползване

В –   Относно етапите на анализ, произтичащи от преюдициалния въпрос

Г –   Попада ли компенсаторното обезщетение в обхвата на понятието за неустойка и поради това ли е несъвместимо с Директива 97/7?

Д –   Попада ли компенсаторното обезщетение в обхвата на понятието за разходи и поради това ли е несъвместимо с Директива 97/7?

1.     Понятието за разходи в Директива 97/7 — тълкуване, изведено от текста и от структурата на изречението

2.     Понятието за разходи в Директива 97/7 — телеологичен и систематичен подход

3.     По-подробният анализ на понятието за разпределение на риска, на което се основава Директива 97/7, подкрепя възприетото дотук тълкуване

4.     Неизпълнение на задължението за информиране и последиците от това

5.     Допустимо ли е възможността за злоупотреба от страна на частноправни субекти да води до правна уредба, която е неблагоприятна за всички потребители?

6.     Разграничение от практиката на Съда по посочените по-горе дело Schulte и дело Crailsheimer Volksbank

7.     Извод

Е –   За пълнота, ако Съдът приеме, че компенсаторното обезщетение не попада в обхвата на понятието за неустойка и на понятието за разходи по смисъла на Директива 97/7: попада ли правна уредба относно компенсаторното обезщетение в обхвата на регулаторната свобода на преценка на държавите членки?

VII – Заключение

I –    Въведение

1.        Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 2 във връзка с член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение от Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние(2).

2.        Предмет на спора по главното производство е развалянето с обратно действие на договор от разстояние. Страните по главното производство спорят по въпроса дали ответникът има право в рамките на възстановяването на покупната цена да приспадне от последната обезщетение за ползването от страна на ищеца.

3.        Договорите от разстояние се характеризират с факта, че не се провеждат търговски преговори в магазин. Нито при подготовката на договора, нито при неговото сключване съществува личен контакт между продавача — който в този контекст логично е квалифициран като доставчик — и потребителя в смисъл на едновременно физическо присъствие(3). Договорът се сключва по схемата на организирана продажба от разстояние или предоставяне на услуга, управлявана от доставчика(4). За целта се използват изключително средства за комуникация от разстояние, като понятието за средство за комуникация е широко определено в контекста на Директива 97/7 в съответствие с приложение I към нея. В него се съдържат, от една страна, класическите средства за комуникация от разстояние под формата на писма, печатни материали, каталози и телефонни разговори. От друга страна, в приложението се съдържат нови средства, които са резултат от напредъка в технологиите и позволяват да се извършват стопанска дейност и търговия по Интернет и по други медии, като видеотекст, видеотелефон, електронна поща или телешопинг. По-специално условията за защита на потребителите следва да се адаптират към новото технологично развитие, без при това да се пренебрегват интересите на доставчиците. Поради това при разглеждането на настоящото дело следва да се напомни, че в бъдеще стопанската дейност и търговията по Интернет и по сходни съвременни медии по всяка вероятност ще бъдат много по-широко разпространени, отколкото са в момента.

II – Правна уредба

 А –       Общностна правна уредба

4.        Съображение 14 от Директива 97/7 гласи:

„Като имат предвид, че потребителят не е в състояние действително да види стоката, да се увери за характера на предоставената услуга преди сключването на договора; като имат предвид, че трябва да се съдържат разпоредби, ако не е посочено друго по настоящата директива, за правото за отказ от договора; като имат предвид, че ако това право трябва да бъде по-формално [другаде в текста: „за да не бъде това право чисто формално“], разходите, ако има такива, са за сметка на потребителя, при упражняване правото му на отказ от договора, и трябва да се ограничат до преките разходи по връщане на стоките; като имат предвид, че това право на отказ е без да се накърняват други права на потребителите съгласно националното законодателство, по-специално по отношение на получаването на повредени стоки и услуги или сто[к]и и услуги, които не отговарят на описанието, дадено в офертата за тези стоки и услуги; като имат предвид, че държавите членки могат да определят други условия и договорености във връзка с правото на отказ [другаде в текста: „други условия и правила във връзка с упражняването на правото на отказ“].“

5.        Член 5 от Директива 97/7 съдържа изисквания във връзка със информацията, която доставчикът е длъжен да предостави на потребителя.

6.        Член 6 от Директива 97/7 предвижда:

„Право на отказ

1.      За всеки договор от разстояние потребителят разполага със срок от най-малко седем работни дни, през които може да се откаже от договора, без да дължи неустойка и без да посочва причина. При упражняване правото си на отказ, единствено разходите [да се чете: „преките разходи“] за връщане на стоката могат да бъдат за сметка на потребителя.

Срокът за упражняване на това право започва:

— в случай на стоки, от деня на получаване от потребителя, когато задълженията, посочени в член 5, са изпълнени,

[…]

Ако доставчикът не изпълни задълженията, посочени в член 5, срокът е три месеца. Срокът започва:

— в случай на стоки, от деня на получаване от потребителя,

[…]

когато информацията, посочена в член 5, се предостави в срок от три месеца, седемдневният срок, посочен в първата алинея, започва от този момент.

2.      Когато правото на отказ е упражнено от потребителя по смисъла на настоящия член, доставчикът се задължава безплатно да възстанови сумите, заплатени от потребителя. Към потребителя могат да бъдат поставени искания единствено за връщането на стоките [да се чете „единствено за преките разходи за връщането на стоките“], вследствие на упражняване на неговото право за отказ. Възстановяване в този смисъл трябва да се извърши във възможно най-кратки срокове и, при всички случаи, в рамките на 30 дни.

3.      […]“ 

 Б –     Национална правна уредба

7.        Директива 97/7 е транспонирана в германското право по-конкретно с член 312b и следващите от германския Граждански кодекс (Bürgerliches Gesetzbuch, наричан по-нататък „BGB“)(5) и с разпоредбите от Правилника относно задълженията за информиране и за доказване съгласно гражданското право (Verordnung über Informations- und Nachweispflichten nach bürgerlichem Recht, наричан по-нататък: „BGB-InfoV“)(6).

8.        Член 312d, озаглавен „Право на отказ и връщане при договорите от разстояние“, от BGB гласи:

„(1) Потребителят, сключил договор от разстояние, има право на отказ съгласно член 355. Когато предмет на договора е доставката на стоки, вместо право на отказ на потребителя може да се предостави право на връщане съгласно член 356.

(2) По изключение от член 355, параграф 2, първо изречение срокът за отказ не започва да тече преди да бъдат изпълнени задълженията за уведомяване, предвидени в член 312c, параграф 2; при доставка на стоки — не преди деня на получаването им от получателя; при периодични доставки на стоки от един и същи вид — не преди деня на получаване на първата отделна доставка, а при предоставяне на услуги — не преди деня на сключване на договора.“

9.        Член 355, озаглавен „Право на отказ при потребителските договори“, от BGB гласи:

„(1) Когато законът предоставя на потребителя право на отказ съгласно тази разпоредба, той престава да бъде обвързан от волеизявлението си, че е съгласен да сключи договора, ако се откаже в предвидения срок. Отказът не трябва да бъде мотивиран и се изразява писмено или чрез връщане на вещта на икономическия оператор в двуседмичен срок; за спазването на срока е достатъчно отказът да бъде своевременно изпратен.

(2) Срокът започва да тече от момента, в който потребителят бъде писмено уведомен за правото си на отказ с ясно съобщение, в което се разясняват правата му в съответствие с изискванията на използваното средство за комуникация, като съобщението съдържа и името и адреса на лицето, до което трябва да се отправи отказът, както и указание за момента, от който тече срокът, и за правилата по параграф 1, второ изречение. По изключение от параграф 1, второ изречение, когато съобщението достигне до потребителя след сключване на договора, срокът е едномесечен. Когато договорът трябва да бъде сключен в писмена форма, срокът не започва да тече, преди на потребителя да се предостави на разположение екземпляр от договора, писмената заявка на потребителя или копие от оригинала на договора или от заявката. При спор от кой момент тече срокът, икономическият оператор носи тежестта на доказване.

(3) Правото на отказ се погасява не по-късно от шест месеца след сключване на договора. При доставка на стоки срокът не започва да тече преди деня на получаването им от потребителя. По изключение от първото изречение, правото на отказ не се погасява, когато потребителят не е бил надлежно уведомен за правото си на отказ; при договори от разстояние за предоставяне на финансови услуги правото на отказ не се погасява и когато икономическият оператор не е изпълнил надлежно задълженията си за уведомяване съгласно член 312c, параграф 2, точка 1.“

10.      Член 357, озаглавен „Правни последици от отказа и връщането“, от BGB, предвижда:

„(1) Правилата за разваляне на законово основание се прилагат съответно спрямо правото на отказ и на връщане, освен ако не е предвидено друго. Член 286, параграф 3 се прилага съответно спрямо задължението за възстановяване на плащания в съответствие с тази разпоредба; определеният в него срок започва да тече от волеизявлението на потребителя за отказ или връщане. Що се отнася до задължението на потребителя за възстановяване, срокът започва да тече от момента на неговото волеизявление; що се отнася до задължението на икономическия оператор за възстановяване, срокът започва да тече от момента, в който това волеизявление достигне до него.

[…]

(3) По изключение от член 346, параграф 2, първо изречение, точка 3 потребителят трябва да плати компенсаторно обезщетение при влошаване на качествата на вещта в резултат от използване в съответствие с предназначението ѝ, ако е бил писмено уведомен за тази правна последица, както и за възможността тя да бъде избегната, най-късно до момента на сключване на договора. Той не е длъжен да плати такова обезщетение, когато влошаването се дължи изключително на прегледа на вещта. Член 346, параграф 3, първо изречение, точка 3 не се прилага, когато потребителят е бил надлежно уведомен за правото си на отказ или е узнал за него по друг начин.

(4) Правата на страните са изчерпателно посочени в предходните параграфи.“

11.      Член 14, параграфи 1 и 3 от BGB-InfoV съдържа разпоредби относно формата на информацията за правото на отказ и връщане и относно използването на образец.

12.      Приложение 2 към член 14, параграфи 1 и 3 от BGB-InfoV, което препраща към тази разпоредба, формулира образеца за информацията относно правото на отказ по следния начин:

„Право на отказ

Разполагате с двуседмичен срок, в който можете, без да посочвате причини, да се откажете от изявлението си за сключване на договор в писмена форма (например с писмо, по факс, по електронна поща) или — ако вещта Ви е предоставена преди изтичането на този срок — чрез връщане на вещта. Срокът започва да тече след получаването на настоящата писмена информация. За спазването на срока за отказ е достатъчно отказът или вещта да бъдат своевременно изпратени […]

Последици от отказа

В случай на валиден отказ всяка страна трябва да върне получените престации и да възстанови евентуално извлечените ползи (например лихви). Ако не е възможно да ни върнете цялата получена престация или част от нея, или можете да я върнете само във влошено състояние, трябва да ни изплатите обезщетение в съответния размер. Това не се прилага при предоставянето на вещи, ако влошаването на качествата на вещта се дължи единствено на прегледа на вещта — каквато възможност бихте имали например в магазин.

Освен това имате възможност да избегнете задължението за компенсаторно обезщетение при влошаване на качествата на вещта в резултат от използване в съответствие с предназначението ѝ, като не ползвате вещта като Ваша собственост и не предприемате никакви действия, които биха могли да понижат нейната стойност.

Вещи, които могат да бъдат изпратени като пакет, се връщат за наша сметка и на наш риск. Вещи, които не могат да бъдат изпратени като пакет, ще бъдат взети от Вас.“

III – Обстоятелства по главното производство и преюдициални въпроси

13.      Ищецът по главното производство е потребител. Ответникът по главното производство е предприятие, което извършва продажби от разстояние през Интернет.

14.      Въз основа на оферта, отправена по Интернет от ответника, на 2 декември 2005 г. ищецът купува употребяван преносим компютър на цена от 278 EUR.

15.      Към момента на тази покупка ответникът обявява в Интернет общи условия на продажба, в които по-специално се посочва: „[…] Вие преставате да сте обвързан от сключения договор, ако в 14-дневен срок от получаване на стоката върнете доставената стока за Ваша сметка и на Ваш риск. За спазването на срока е достатъчно своевременното изпращане на стоката и предварителна информация за това до нас, която трябва да бъде в писмена форма. Всяка стока, която ни е върната без да бъдем уведомени, няма да бъде приета. […] Накрая бихме желали изрично да обърнем внимание на факта, че сте длъжен да изплатите компенсаторно обезщетение за влошаването на качествата на поръчаната при нас стока в резултат от използване в съответствие с предназначението ѝ, и си позволяваме да Ви препоръчаме да обмислите съвестно решението си да използвате поръчаните при нас стоки, ако не сте сигурен дали желаете да задържите стоката. Със сигурност ще проявите разбиране, че вече ползвана стока може да се продаде на други клиенти само с отстъпка. За тази цел по правило се приспада сума в размер на 15 % от стойността на стоката. Задължението за плащане на компенсаторно обезщетение отпада по отношение на оригинално опакована стока, която не е използвана. При все това Вие можете свободно да прегледате закупената при нас стока.“

16.      През август 2006 г. на екрана на посочения компютър се появява дефект. На 4 август 2006 г. ищецът уведомява ответника за този недостатък. Ответникът отказва да отстрани безплатно посочения недостатък.

17.      На 7 ноември 2006 г. ищецът обявява, че разваля договора за продажба и предлага да върне преносимия компютър на ответника срещу едновременното възстановяване на покупната цена.

18.      Ищецът иска от ответника сумата от 278 EUR заедно с лихвите и извънсъдебните разноски, както и да бъде установено, че ответникът е в забава в приемането на плащането.

19.      Ответникът прави възражение срещу този иск, като изтъква, че г‑жа Messner във всички случаи му дължи компенсаторно обезщетение за използването на посочения преносим компютър в продължение на почти осем месеца. Наемната цена на преносим компютър от този вид на пазара била средно в размер на 118,80 ЕUR за тримесечие, така че обезщетението за периода на използване на разглеждания компютър от ищеца било 316,80 ЕUR, което можело да бъде противопоставено на предявеното право на плащане.

20.      Запитващата юрисдикция приема, че отказът на ищеца от договора е направен преди изтичане на срока за отказ, тъй като ищецът не е получил пораждаща действие информация относно правото на отказ.

21.      Във връзка с това тя излага, че съгласно националното право срокът за отказ не започва да тече, преди ответникът да е изпълнил задълженията за информиране. Според запитващата юрисдикция информацията относно отказа и последиците от него, която следва да предостави ответникът, не е в съответствие с изискванията на член 312c, параграф 2 от BGB и на приложение 2 към член 14, параграфи 1 и 3 от BGB-InfoV и поради това не поражда действие. В това отношение запитващата юрисдикция посочва различни аспекти на информацията(7).

22.      Относно развалянето с обратно действие запитващата юрисдикция пояснява, че съгласно националното право при отказ по силата на член 312d, параграф 1, първо изречение от BGB във връзка с член 355, член 357, параграф 1, член 346, параграф 1 от BGB потребителите са длъжни да върнат получените престации. Член 346, параграф 1 от BGB предвижда освен това, че действително получените ползи трябва да бъдат възстановени. Доколкото възстановяването е изключено поради естеството на полученото, съгласно член 346, параграф 2, първо изречение, точка 1 от BGB длъжникът трябва да изплати обезщетение. Съгласно член 100 от BGB ползи са плодовете от една вещ, както и облагите, получени от употребата на вещта.

23.      Запитващата юрисдикция уточнява, че произнасянето по поисканото от ищеца възстановяване на престираната сума в размер на 278 EUR зависи от отговора на въпроса дали ответникът има право в рамките на възстановяването на покупната цена да приспадне от нея компенсаторното обезщетение за ползите, извлечени от ищеца от потребителската стока. В това отношение според нея фактът, че от август 2006 г. преносимият компютър показва дефект, не е релевантен за разрешаването на спора. Въз основа на това събитие според нея трябва единствено да се изчисли продължителността на възможността за ползване. Според тази юрисдикция следва да се приеме, че ищецът е използвал преносимия компютър само в съответствие с предназначението му(8).

24.      При това положение с акт от 26 октомври 2007 г. Amtsgericht Lahr (Германия) решава да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите на член 6, параграф 2 във връзка с член 6, параграф 1, второ изречение от Директива 97/7 […] да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда възможността за продавача да поиска компенсаторно обезщетение за ползването на предоставената стока при отказ в предвидения срок на потребителя от договора?“

IV – Производство пред Съда

25.      Актът за преюдициално запитване постъпва в секретариата на Съда на 5 ноември 2007 г.

26.      Белгийското, германското, испанското, австрийското и португалското правителство представят писмени становища в срока, предвиден в член 23 от Статута на Съда.

27.      След приключване на писмената фаза на производството на 11 декември 2008 г. се провежда съдебно заседание, в което германското и испанското правителство, както и Комисията представят устни становища.

V –    Основни доводи на страните

28.      Становищата, представени пред Съда, могат да бъдат разделени според две посоки на аргументация, в които частично се установяват други нюанси. По същество германското и австрийскотоправителство, както и Комисията пледират да се отговори отрицателно на преюдициалния въпрос, докато белгийското, испанското и португалското правителство предлагат обратния отговор.

29.      Диапазонът на предложенията за отговор отразява факта, че е налице значителна свобода на тълкуване, в рамките на която може да се даде отговор на преюдициалния въпрос(9).

30.      Германското и австрийскотоправителство считат, че Директива 97/7 допуска национална правна уредба относно обезщетение за действително извлечена полза. Директивата не давала отговор на въпроса дали и доколко потребителят е длъжен да изплати обезщетение за извлечената полза. Обезщетението за ползване не представлявало нито „разходи“ по смисъла на съображение 14 или на член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение и втора алинея от Директива 97/7, нито „неустойка“ по смисъла на член 6, параграф 1, първа алинея, първо изречение от тази директива. „Неустойка“ по смисъла на Директивата представлявало плащане, което единствено санкционира отказа, без да е свързано с конкретна неблагоприятна имуществена последица за икономическия оператор. Задължението за обезщетение за облаги, получени от употребата, които остават за потребителя, не представлявало санкция на отказа. „Разходи“ вследствие на упражняването на правото на отказ представлявали само онези парични суми, които служели на протичането на операциите, породени от отказа. При упражняването на правото на отказ ставало дума за операция от страна на потребителя — връщане на стоката — както и за операция по обработката за доставчика — да възстанови покупната цена, която евентуално вече е заплатена. Според тези правителства нито от текста на Директивата, нито от тълкуване, основано на общата структура, смисъла и целта на Директивата, следва, че е възможно по-широко тълкуване на думата „разходи“, според което биха били изключени претенции, предявени към потребителя въз основа на правото в областта на неоснователното обогатяване. Директива 97/7 се отличавала с две основни начала: изграждането на вътрешния пазар и защитата на потребителя. Двата принципа не били отслабени с национална правна уредба, която в случай на отказ предоставя реципрочно право на обезщетение за действително получени облаги от ползването.

31.      Посочените по-горе правителства правят извод, че плащането на такова обезщетение за ползване не е забранено от Директива 97/7, а попада в обхвата на правото на преценка на държавите членки. Този извод следвал от съображение 14, последно изречение от тази директива, предвиждащо, че държавите членки могат да определят други условия и правила във връзка с упражняването на правото на отказ. Поддържа се, че няма да е обективно да се отказва на доставчика възможността да иска от потребителя компенсация, когато преди изявлението за отказ потребителят не само е изпробвал предмета на покупко-продажба, но и го използвал интензивно, в резултат от което се е обогатил.

32.      Австрийското правителство допълва, че национална правна уредба, която предвижда възможността за доставчика да поиска от потребителя обезщетение за ползването в случая на отказ от договора, трябва да се тълкува в съответствие с Директивата. То счита, че налагането на обезщетение за ползване не би било съвместимо с целта на правото на отказ, предвидено в член 6 от Директива 97/7, когато на потребителя би било наложено задължението за плащане на подобно обезщетение дори ако той само е прегледал вещта или я е използвал за кратък период от време с цел изпробване. Според това правителство подобни финансови тежести, които потребителят поначало би трябвало да очаква при упражняване на правото на отказ, биха се приравнявали на санкция, която е в противоречие с Директивата и би затруднила или дори осуетила упражняването на правото на отказ. Основната цел на Директива 97/7 обаче била да се избегне по-неблагоприятно третиране на потребителя, който закупува посредством продажба от разстояние, в сравнение с онзи, който сключва договор за продажба при физическото присъствие на двете страни по договора, по време на което по правило има възможност да прегледа предмета на покупко-продажба (например като го пробва). Ето защо в случая на продажба от разстояние при получаването на стоката трябвало да е налице възможност за преглед, който действително се извършвал след сключването на договора, но чрез неограничено упражняване на правото на отказ поставял потребителя в положение, сравнимо с това на потребител, прегледал предмета на покупко-продажба, преди да пристъпи към сключване на договор.

33.      По-нататък германското правителство отбелязва, че разглежданата в случая германска правна уредба допълва разпоредбите на Директива 97/7 и има за цел да уреди изцяло предвиденото в тази директива разваляне с обратно действие на отношението на престиране. То пояснява, че тази уредба съдържа задължението за (реципрочно) възстановяване на облагите, получени от употребата. При упражняването на правото на отказ от потребителя съгласно член 357, параграф 1, първо изречение от BGB във връзка с член 346, параграф 1 от BGB доставчикът е длъжен да върне получената парична сума и да възстанови всяка облага, получена от ползването на тази парична сума. За облаги в този смисъл се считали доходи от капитал например лихви, както и разноски, спестени в резултат от погасяването на дългове, например разходи по кредит. Ако противно на правилата за добро стопанисване нито е инвестирал парите, нито ги е употребил за погасяване на дълг, въпреки че е имал за това възможност, по силата на член 357, параграф 1, първо изречение от BGB във връзка с член 347, параграф 1, първо изречение от BGB доставчикът дължал на потребителя обезщетение. От своя страна потребителят дължал обезщетение за евентуално получените ползи съгласно член 357, параграф 1, първо изречение от BGB във връзка с член 346, параграфи 1 и 2 от BGB. Съгласно член 100 от BGB „ползи“ са облагите, получени от употребата на вещта. Според практиката на Bundesgerichtshof (Германия) обезщетението се изчислява като функция на съотношението между периода на действителното и този на (все още) възможното ползване, и резултатът се умножава с цената. Въз основа на този метод на изчисляване обезщетението, което потребителят следва да плати, не можело никога да е по-голямо по размер от покупната цена. По правило не било възможно обезщетението да има голям размер. Германското правителство счита за неубедително вземането, предявено от доставчика в главното производство, що се отнася до размера. Освен това смята за необходимо да посочи, че за потребителя няма опасност да не може да представи доказателства във връзка с обезщетението, тъй като германското право налага на доставчика задължението за доказване на твърдението, че потребителят действително е извлякъл от икономическа гледна точка ценни ползи от вещта, както и да докаже размера на евентуално произтичащата от това претенция.

34.      Комисията счита, също както германското и австрийското правителство, че правна уредба относно обезщетението за ползване като разглежданата в случая германска правна уредба не може да се разглежда като обхваната от понятието за „разходи“. Съгласно постоянната практика на Съда общностното право не е пречка за националните юрисдикции да осигурят защитата на правата, гарантирани от общностното право, да не води до неоснователно обогатяване на правоимащите лица(10). Комисията ограничава довода си, като отбелязва, че е погрешно да се смята, че приложимото национално право може да се прилага към положения, попадащи в обхвата на общностното право, без да е повлияно от общностното право. Обратно, при прилагането на правото на държавите членки към положения, попадащи в обхвата на общностното право, в съдебната практика Съдът изисква да се спазват принципите на равностойност и на ефективност(11). Във връзка с това спазването на принципа на равностойност предполага разглежданото национално правило да е приложимо еднакво и за исковете за нарушаване на общностното право, и за исковете за нарушаване на вътрешното право, които имат за предмет същия вид налози или такси. В настоящия случай Комисията не установява в това отношение никакви проблеми от гледна точка на общностното право. Тя обаче смята, че по друг начин би трябвало да се преценява правно положение, което позволява на доставчика при продажба от разстояние да иска обезщетение за ползване, което би могло да се изчислява въз основа на абстрактни критерии и поради това да има възпиращ ефект, като прави икономически неизгодно и с това практически невъзможно предявяването на правото на отказ. Според Комисията обезщетението за ползване трябва да се основава на действителната стойност на придобитата стока и на потенциалния срок на експлоатация, така че да се изчислява пропорционално на първоначалната цена и на продължителността на ползване.

35.      Белгийското, испанското и португалското правителство считат, че Директива 97/7 не допуска национална правна уредба относно компенсаторното обезщетение за действително извлечена полза.

36.      От Директива 97/7 било видно, че за сметка на потребителя не могат да бъдат никакви други разходи освен преките разходи за връщане на стоката. От съображение 14 от Директивата също не следвало друго, следователно не била предвидена свобода на действие по отношение на налагането на други разходи. Член 6, параграф 2 от Директива 97/7 имал за цел да възстанови нещата отново в тяхното „първоначално състояние“, което включвало единствено връщането на получената вещ или услуга срещу възстановяване на направените плащания. Особено важно било да се отговори на преюдициалния въпрос в смисъла на целта на Директивата за защита на потребителя. При всяко отношение на потребление потребителите били по-уязвимата страна. Това било особено вярно, когато ставало въпрос за договори от разстояние. Според посочените правителства изискванията към защитата на потребителя в тази област трябва да са особено високи, за да се предотврати употребата на средства за комуникация от разстояние, която води до намаляване на защитата на потребителя. Предоставянето на право на отказ в полза на потребителя било един от основните елементи на правната уредба. Те уточняват, че съгласно съображение 14 ефикасността на това право предполага забраната да се налагат на потребителя задължения при упражняването на това право, които надхвърлят обикновеното връщане на стоката. Те поддържат, че ако продавачът разполага с възможността да поиска компенсаторно обезщетение за ползването на стоката — което всъщност би било трудно да се определи — упражняването на правото на срок за размисъл и на отказ би било накърнено, а дори и преобразувано в чисто формално право, тъй като потребителят е възпрепятстван да упражни правото си. Да се предостави компенсаторно обезщетение на продавач, който не е изпълнил правните си задължения за информация, би противоречало на волята на общностния законодател. Така например в испанското право било изрично изключено подобно компенсаторно обезщетение със санкционен характер.

VI – Правен анализ

 А –     Предварителни бележки

37.      Основният правен проблем в настоящото преюдициално запитване е въпросът дали правото на отказ, предоставено от Директива 97/7, е съвместимо с национална правна разпоредба, която при отказ от договор от разстояние предвижда престирането от потребителя на компенсаторно обезщетение за временното ползване на съответната стока.

38.      В самото начало бих искала да отбележа, на първо място, че не за първи път проблематиката на обезщетението за ползването на стока е предмет на практиката на Съда. Във връзка с това следва да се напомни Решение от 17 април 2008 г. по дело Quelle(12) относно въпроса дали продавачът при замяна на несъответстваща с уговореното в договора стока може да изисква от потребителя обезщетение за ползването на тази стока. Общностноправната уредба по това дело се съдържа в Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции(13). В Решение по дело Quelle, посочено по-горе — в съответствие със заключението от 15 ноември 2007 г.(14) — Съдът заключава, че член 3 от Директива 1999/44 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, позволяваща на продавача в случаите, когато е продал потребителска стока, засегната от липса на съответствие, да изисква от потребителя обезщетение за употребата на несъответстващата стока до нейната замяна с нова(15).

39.      Съдът е изправен пред сродна до известна степен проблематика в дело Schulte(16) и в дело Crailsheimer Volksbank(17) относно предоставянето на капитал, доколкото в тези дела става въпрос дали е съвместимо с общностноправната уредба на правото на отказ във връзка с договорите, сключени при посещение на търговеца в дома на потребителя, когато по силата на национална правна разпоредба в случай на отказ от договор за ипотечен кредит потребителят трябва да възстанови не само сумите, получени на основание на този договор, но и да изплати на заемодателя търговския лихвен процент. Общностноправната уредба по това дело се съдържа в Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект(18). По дело Schulte, посочено по-горе, и по дело Crailsheimer Volksbank, посочено по-горе, Съдът заключава, че задължението за плащане на пазарния лихвен процент е съвместимо с Директивата(19).

40.      Що се отнася до разглежданата в случая Директива 97/7, все още няма съдебна практика по въпроса за евентуално компенсаторно обезщетение за ползване. По-нататък следва да се изясни дали и доколко двете тенденции в съдебната практика, посочени по-горе в точки 37 и 39, евентуално биха могли да са от значение за разглежданата в главното производство проблематика.

41.      Като втора предварителна бележка по повод обстоятелствата в конкретния случай следва накратко да се посочи, че Директива 97/7 не прави разграничение между нови стоки и стоки, втора употреба. Правото на отказ се прилага и за двата вида стоки.

42.      Като трета предварителна бележка бих желала да посоча две особености на спора по главното производство. От една страна, бих искала да изтъкна, че запитващата юрисдикция отправя въпроса си в контекста на положение, в което от фактическа страна действително значение има дефект на доставената стока, появил се близо седем месеца след покупката. Запитващата юрисдикция обаче изрично подчертава, че според нея наличието на дефект не е релевантно за разрешаването на спора, а може единствено да е от значение за евентуалното изчисляване на продължителността на възможността за ползване. От това следва, че сме изправени пред правен въпрос, който е много различен от този, предмет на разглеждане по дело Quelle(20), посочено по-горе, в което в контекста на друга директива(21) също е трябвало да се направи преценка на проблема за обезщетението за ползването на доставена и впоследствие върната стока. Всъщност в последното дело е поставен въпросът за компенсаторното обезщетение при съвсем други обстоятелства, а именно във връзка с доставката на стока, несъответстваща на уговореното в договора, и замяната ѝ с нова стока.

43.      От друга страна, бих искала да подчертая, че според фактическите констатации на запитващата юрисдикция отказът от договора в спора по главното производство е направен доста след датата на покупката, а именно след близо единадесет месеца. От акта за преюдициално запитване е видно, че според запитващата юрисдикция въпреки това отказът е направен своевременно преди изтичане на срока за отказ, тъй като потребителят не е получил пораждаща действие информация относно отказа в сроковете, предвидени за това съгласно националното право(22). При това положение разглежданото в случая преюдициално запитване не съдържа изрично въпроса за своевременния характер на отказа от страна на потребителя. Ето защо правният анализ, който следва по-долу, се отнася само до проблематиката относно искането за компенсаторно обезщетение за ползването при развалянето с обратно действие на договори от разстояние.

44.      Въпреки че преюдициалното запитване по принцип е насочено към тълкуване на съответните релевантни разпоредби от общностното право, с оглед на обстоятелствата по конкретния случай бих искала да посоча, че при обстоятелствата по настоящото дело може да е от основно значение да не се стеснява гледната точка до една по-скоро „нетипична хипотеза“ като разглежданата в главното производство. Необходимо е наред с това да се обмислят и други хипотези, за които е типично да става въпрос във връзка с проблематиката. Разрешението трябва да бъде приложимо и към тях.

 Б –       Предварителни съображения относно характера и функцията на компенсаторното обезщетение за ползване

45.      За да се отграничи проблемът, поставен с преюдициалния въпрос, бих искала да очертая някои съображения относно характера и функцията на компенсаторното обезщетение за ползване. В какви случаи би могло да бъде въобще изискуемо такова компенсаторно обезщетение, ако се приеме, че то е съвместимо с Директива 97/7? Във връзка с това бих искала, на първо място, да направя разграничение между „изпробване“ и „ползване“. След това бих желала да разгледам по-подробно какво би могло конкретно да означава „ползване“.

46.      На първо място, бих искала да направя разграничение между „ползване“ и „изпробване“. Изпробването включва огледа, изпитването и тестването, тъй като по отношение на много стоки като например облекло и техническо оборудване част от решението за закупуване е и преценката на техните функционални характеристики. Особеност със структурен характер на продажбата от разстояние е, че при нея не е на разположение демонстрационен уред или демонстрационен обект, а тази функция се поема от самия предмет на покупко-продажба(23). Така например при пробването на облекло и обувки от значение е не само огледът, но и обличането или обуването и носенето с цел изпробване. При покупката на автомобил при продажба от разстояние пробното пътуване, както при покупката на място, поначало също не би могло да се счита за ползване от страна на купувача(24). Примерът с автомобила е особено краен, тъй като в конкретния случай на нов автомобил първата регистрация, която става необходима за целите на пробния пробег, по правило вече е съпътствана от понижаване на стойността, което в литературата се оценява на близо 20 % и има за последица, че след това превозното средство се счита за кола, втора употреба(25).

47.      Всякакви следи, евентуално оставени по и върху стоките в резултат от изпробването и прегледа, по принцип(26) не е възможно да се считат за равнозначни на следи от ползване. Това са следи, които могат да се появят и при изпробване на място извън продажбата от разстояние и те поначало не водят до задължение за плащане на компенсаторно обезщетение, докато не са настъпили вреди. Във всеки конкретен случай зависи от характеристиките или от естеството на съответната стока дали стойността се е изменила в резултат от изпробването или от ползването и дали (и на каква цена) след връщането въобще е възможно все още да бъде продаден продуктът(27). Присъщият за случая риск от понижаване на стойността при покупката в магазин по принцип носи продавачът, който за целта в много случаи ще има готовност да предлага демонстрационен уред или демонстрационен обект. Особеност на положението при продажбата от разстояние, организирано по друг начин в структурно отношение, се състои в това, че този риск възниква не преди покупката, а след покупката и доставката на стоката.

48.      Основната цел на правото на отказ, предвидено в Директива 97/7(28), е да позволи на потребителя да прегледа безвъзмездно стоката, поръчана при продажба от разстояние. Разглежданата в случая национална правна уредба очевидно отразява тази цел с член 357, параграф 3, второ изречение от BGB(29).

49.      В практиката при всяко положение често е възможно да е трудно да се прокара граница между изпробването, от една страна, и ползването от друга(30). Вероятно в много случаи е възможно в това отношение дори да не става въпрос за прокарването на ясно видима граница, а за значителна неяснота(31), която изисква решение за всеки отделен случай. При особения случай на продажбата от разстояние ще трябва да се определи на коя страна — на доставчика или на потребителя — Директива 97/7 възлага присъщия за тази неяснота риск. Ако компенсаторното обезщетение за ползване по принцип изобщо е съвместимо с Директива 97/7, поначало може да се очаква, че между страните би могло да се спори по въпроса дали въобще е имало ползване(32). По всяка вероятност решението на проблема ще зависи от задължението за излагане на фактите и от тежестта на доказване, като в случаите на посочената по-горе неяснота тежестта на доказване ще бъде особено голяма, независимо от това коя страна ще засяга(33).

50.      Положението, довело до преюдициалния въпрос, обаче очевидно се различава от тази типична проблематика. Преюдициалният въпрос изглежда се отнася по-специално до случаи, в които не само потребителят извършва вкъщи това, което преди това не е било възможно да направи при покупката от разстояние поради липса на посещение в магазин — да прегледа, да пробва или да тества стоката — но и до случаи, в които явно е извършена „употреба“. От изложението на фактите по делото може да се заключи, че според запитващата юрисдикция очевидно потребителят е пробвал и използвал преносимия компютър, като не просто го е изпробвал. Така например запитващата юрисдикция изрично отбелязва, че трябва да се приеме, че ищецът е употребил преносимия компютър (само) в съответствие с предназначението. Само на едно място в акта за преюдициално запитване избраните думи изразяват нещо друго, като се посочва „продължителността на възможността за ползване“, което според мен не би следвало да се приравнява на действително ползване.

51.      По мое мнение обстоятелствата в спора по главното производство не са типичен случай на спор относно плащането на компенсаторно обезщетение за ползване по смисъла на Директива 97/7. Напротив, подобно положение ми изглежда по-скоро нетипично и дължащо се преди всичко на особеностите на транспонирането на тази директива в националното право, което по отношение на определени хипотези надхвърля минималните изисквания на Директивата и предвижда много продължително и неограничено във времето право на отказ. Очевидно е, че срок, който е определен стъпаловидно на по-продължителни периоди от време, съдържа значителен потенциал за ползване(34).

52.      Разграничението между „изпробване“ и „ползване“ обаче само по себе си не е достатъчно. Необходим е и анализ на понятието „ползване“. Става ли въпрос за действително ползване (по часове или дни), или е достатъчна просто възможността за ползване (времетраенето между получаване и връщане на вещта)? Иначе казано, може ли само владението на стоката по време на срока за отказ да представлява ползване, за което се дължи обезщетение(35) (което на практика би било равнозначно на последваща наемна цена)? Трябва ли тогава да се плати възнаграждение за всякакво действително ползване (което на практика също би било равнозначно на последваща наемна цена), или само за онова ползване, в резултат от което остават следи от употреба? Според мен „обезщетение за ползване“ може да е — схематично представено — предназначено да уравни два по принцип различни, но при все това свързани един с друг актива. От една страна, може да става въпрос за уравняването на облагата, извлечена от потребителя от ползването (обезщетение за ползване). От друга страна обаче, обезщетението може също да е предназначено за обезщетение на вредите, причинени от ползването (обезщетение за изхабяване).

53.      Поради факта, че става въпрос за „обезщетение за ползване“, освен това трябва да се постави въпросът какво е отношението между тези две понятия. Правна уредба като германската изглежда предполага да е налице загуба на стойност в резултат от всякакво ползване, както и просто възможността за ползване. От преписката също е видно, че според националната съдебна практика обезщетението, което трябва да се изплати, не се определя въз основа на конкретното ползване (например по дни или по часове), а въз основа на периода на възможното ползване на вещта спрямо този на ползване(36) (като очевидно се има предвид периодът на възможността за ползване). Следователно се извършва изчисляване по общ начин въз основа на фактори, които се отнасят до съотношения между време и стойност.

54.      Считам за необходимо се отчете фактът, че от систематична гледна точка е възможно да възникнат значителни проблеми с разбирането, доколкото в дискусията относно „обезщетението“ не се прави разграничение между понятията „обезщетение за ползване“ и „обезщетение за изхабяване“.

55.      Запитващата юрисдикция изглежда се основава на посоченото по-горе(37) понятие за обезщетение за ползване, тъй като дефинира разглежданите ползи в съответствие с член 100 от BGB като плодовете от една вещ, както и като облагите, получени от употребата на вещ(38). Ето защо въпросът ѝ има за цел да установи дали ищецът трябва да плати един вид „наемна цена“ за ползването месеци наред на преносимия компютър, произтичаща от факта, че е разполагал с вещта с цел ползване, докато през същия период доставчикът не е имал възможност да разполага с нея.

56.      Ако Съдът трябваше да даде положителен отговор на въпроса за съвместимостта на национална правна уредба относно обезщетение за ползване на доставената стока с Директива 97/7, рано или късно неминуемо би се наложило на въпроси като поставените в настоящото заключение да се даде отговор от гледна точка на общностното право.

57.      Накрая бих искала още да посоча, че съвсем независимо от досега неизясненото от гледна точка на общностното право разграничение на въпроса какво изобщо следва да се разбира конкретно под обезщетение за ползване, необходимо е в анализа да бъде включен проблемът за обезщетението за вреди. Това се налага поради факта, че е възможно обезщетението за вреди да бъде релевантен въпрос винаги когато ползване, което надхвърля евентуална загуба на (време) и стойност, е довело до възникването на вреда. Въпреки че обезщетението за вреди не е предмет на разглеждане в спора по главното производство, въпреки това по систематични съображения е необходимо по-нататък да се разгледа накратко въпросът как следва да се третира тази проблематика(39).

 В –     Относно етапите на анализ, произтичащи от преюдициалния въпрос

58.      Преюдициалният въпрос се отнася до член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 97/7(40). Съгласно член 6, параграф 1, първа алинея, първо изречение от Директива 97/7 отказът от договор от разстояние в предвидения срок не може да бъде санкциониран с неустойка. Член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение от Директива 97/7 предвижда, че при упражняване на правото на отказ единствено преките разходи за връщане на стоката могат да бъдат за сметка на потребителя. В съответствие с член 6, параграф 2 от Директива 97/7 в случай на отказ доставчикът(41) се задължава безплатно да възстанови сумите, заплатени от потребителя. След това е повторено, че към потребителя могат да бъдат поставени искания единствено за преките разходи за връщането на стоките, вследствие на упражняване на неговото право за отказ. Освен това текстът на член 6 от Директива 97/7 не съдържа никакво специално указание по въпроса за обезщетението за ползване(42).

59.      Отговорът на преюдициалния въпрос изисква, от една страна, да се изясни дали обезщетението за ползване на доставената потребителска стока попада в обхвата на посочените в член 6 от Директивата понятия „неустойка“ или „разходи“ и само поради това не е съвместимо с Директива 97/7, като се има предвид, че не става въпрос за преките разходи за връщане на стоката. По отношение на съдържанието и обхвата си нито едно от двете понятия не препраща към правото на държавите членки.

60.      Според постоянната съдебна практика както от изискването за еднакво прилагане на общностното право, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от общностното право, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Общността, което трябва да бъде направено, като се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба(43).

61.      Следователно понятията, които трябва да се тълкуват в случая, трябва да се разбират като общностноправни понятия и да се тълкуват самостоятелно.

62.      В случай че такова обезщетение не попада в обхвата нито на понятието за неустойки, нито на понятието за разходи, тогава би следвало да се провери дали въз основа на съображение 14, последно изречение от Директива 97/7 държавите членки имат правото да приемат самостоятелно подобна правна уредба относно обезщетението като разглежданата в главното производство.

 Г –     Попада ли компенсаторното обезщетение в обхвата на понятието за неустойка и поради това ли е несъвместимо с Директива 97/7?

63.      Понятието за неустойка, което трябва да се тълкува самостоятелно(44), не е дефинирано в Директива 97/7. Според мен под неустойка в тесния смисъл на думата трябва да се разбира плащане, което няма друга цел освен наказание. Това понятие би следвало да включва глоби или договорни неустойки(45). Няма никакво обстоятелство, което дава основание да се смята, че компенсаторното обезщетение би следвало да се счита за неустойка в тесния смисъл на думата. Понятието се отнася до обезщетение за ползване и следователно се отнася до конкретна цел, различна от наказание.

64.      При малко по-широкото разбиране на понятието за неустойка, което поддържам в случая, в обхвата на това понятие могат да попаднат и такси, по-специално такси за отказ. Понятието би могло да включва и компенсаторно обезщетение или обезщетение за вреди с фиксиран размер, което не се отнася до конкретна вреда или до конкретно ползване, а е определено по общ начин(46). Действително, такова обезщетение няма за цел наказание, но се изчислява без конкретно позоваване на тази друга цел, поради което би могло да има по-скоро наказателен характер. Според мен обаче не може да се счита, че обезщетение, което се отнася до действително ползване и се изчислява в този смисъл, попада в обхвата на понятието за неустойка.

65.      Компенсаторно обезщетение като исканото в главното производство би могло да попада в обхвата на понятието за неустойка само ако това понятие се тълкува извънредно широко и се счита за родово понятие за всички действително направени разходи (по-нататък(47) следва да се изясни дали въобще е възможно компенсаторното обезщетение да попада в обхвата на понятието за разходи), чието плащане потребителят би могъл да приеме за наказание и които поради това биха могли да имат за последица потребителят да се откаже от правото си на отказ. Подобно широко тълкуване би означавало понятието за разходи да бъде обхванато почти изцяло от понятието за неустойка. Текстът на Директивата обаче не подкрепя подобно тълкуване.

66.      Поради това считам, че компенсаторното обезщетение не може да се разглежда като неустойка.

 Д –     Попада ли компенсаторното обезщетение в обхвата на понятието за разходи и поради това ли е несъвместимо с Директива 97/7?

67.      Следва да се определи дали компенсаторното обезщетение попада в обхвата на понятието за разходи, което се съдържа както в член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение, така и в член 6, параграф 2 от Директива 97/7, и което трябва да се тълкува самостоятелно(48).

1.      Понятието за разходи в Директива 97/7 — тълкуване, изведено от текста и от структурата на изречението

68.      В Директивата не се съдържа изрична дефиниция на понятието за разходи(49) и също така нищо не указва, че в общностното право е възможно да съществува обща или поне приложима към настоящия случай дефиниция на това понятие(50). От член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение, както и от член 6, параграф 2 от Директива 97/7 личи ясно, че понятието за разходи се отнася до разходи, които „при упражняване правото си на отказ […] могат да бъдат за сметка на потребителя“. Съгласно Директивата единствено „преките разходи за връщане на стоките“ се допускат да бъдат за сметка на потребителя, който връща стоките(51). От тази формулировка и от позоваването на „единствено преките разходи […] могат да бъдат за сметка на потребителя“ е видно, че наред с тези „преки разходи за връщане на стоките“ Директивата предполага и други разходи, които обаче не могат да бъдат за сметка на потребителя.

69.      Текстът на Директивата не ограничава тези други разходи до разходи по договора, тоест до разходи, възникнали във връзка със сключването на договора, а разширява техния обхват до разходи, които „при упражняване правото на отказ […] [могат] да бъдат за сметка на потребителя“. От факта, че текстът на Директивата в член 6, параграфи 1 и 2 се позовава на „преките разходи за връщане на стоките“, може да се заключи, че наред с тях е възможно да има и „непреки разходи“, което също подкрепя широко тълкуване на понятието за разходи по смисъла на Директивата. В подкрепа на това тълкуване е и фактът, че съгласно член 6, параграфи 1 и 2 става въпрос за разходи „вследствие на“ упражняването на правото на отказ. Нито един елемент в текста не опровергава извода, че е възможно обезщетението за ползване на доставената стока също да попада в обхвата на понятието за разходи по смисъла на Директива 97/7(52).

70.      Междинното ми заключение е, че от тълкуването на член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение и на член 6, параграф 2 от Директива 97/7, изведено от текста и от структурата на изречението, не произтича ясен отговор на въпроса дали компенсаторното обезщетение се обхваща от понятието за разходи в тази директива. Може обаче вече да се направи изводът, че доводите във връзка със систематиката са в полза на широко тълкуване на понятието за разходи по смисъла на тази директива.

2.      Понятието за разходи в Директива 97/7 — телеологичен и систематичен подход

71.      Считам, че телеологичният подход е в подкрепа на широко тълкуване на понятието за разходи, което включва разглежданото в случая обезщетение за ползване. От регулаторната цел на Директива 97/7 следва, както ще бъде посочено по-долу, че такова обезщетение не е предвидено съгласно Директивата в нейната настояща редакция(53).

72.      Смисълът и целта на разпоредбите в член 6 от Директива 97/7 относно правото на отказ на потребителя по договори от разстояние(54) са в подкрепа на това да се придаде широк обхват на понятието за разходи, който включва обезщетението за ползване. В това отношение яснота внася по-специално съображение 14 от Директива 97/7. В него се изтъква, че въпросът дали правото на отказ действа като ефикасно право на потребителя зависи по-специално от това какви финансови последици са свързани с упражняването му. Съображение 14 от Директива 97/7 гласи конкретно: „[…] за да не бъде това право чисто формално, разходите, ако има такива, са за сметка на потребителя, при упражняване правото му на отказ от договора, и трябва да се ограничат до преките разходи по връщане на стоките“.

73.      Използваното тук понятие за разходи трябва да се разбира в цялостния контекст на изречението не като понятие, което следва да се тълкува стриктно, а като понятие, което следва да се тълкува широко. Всъщност не би имало смисъл да се установява връзка между финансовите тежести и ефикасността на правото на отказ, а после да се уреди само тясно ограничен вид финансова тежест.

74.      Обезщетение за ползване като предвиденото в германското право представлява финансова тежест, която може да накърни ефикасността и ефективността на правото на отказ(55). Както е видно от преписката, изчисляването му се основава по-конкретно на възнаграждението за периода на (възможността) за ползване(56), идентичен със срока за отказ. Следователно задължението за плащане на компенсаторно обезщетение би представлявало цената, на която може да се получи отказът(57). Следователно задължението за плащане на компенсаторно обезщетение поради упражняване на правото на отказ е в противоречие с член 6, параграф 1 от Директива 97/7.

75.      Както вече изтъкнах на друго място(58), практическите последици от правото на плащане на обезщетение за ползване следва да се имат предвид всеки път(59).

76.      Според мен има сериозни основания да се смята, че целта, която общностният законодател преследва с Директива 97/7, може да бъде накърнена или дори да се осуети постигането ѝ, ако при отказ потребителят трябва да изплати на доставчика обезщетение за ползване на вещта.

77.      По-специално рискът със структурен характер от евентуален (правен) спор дали потребителят е прегледал вещта само с оглед на нейната пригодност за целите му, или освен това е извлякъл от нея и ползи (и ако случаят е такъв, какви)(60), би могъл да възпре потребителя да упражни своите права. От една страна, на практика той би могъл да бъде възпрян още по съображения за предпазливост да извърши действителен преглед на стоката, преди да я върне, например като разкъса защитното пластмасово фолио. Действително, ненарушеното защитно пластмасово фолио ясно доказва неползване, но също така пречи стоките да бъдат прегледани и изпробвани. От друга страна, потребителят би могъл да се разубеди да упражни правото си на отказ от договора, ако установи, че стоката не съответства на представите му или е неподходяща за неговите потребности. При тези обстоятелства правото на потребителя да има възможност да прегледа стоката, след като сключи договора, в противоречие със съображение 14 от Директива 97/7, би било сведено до чисто формално право. Това би противоречало на смисъла и целта на Директива 97/7.

78.      Накрая следва да се отбележи, че задължението за взаимно възстановяване(61), посочено в писмените становища и в устната фаза на производството, може на теория действително да звучи балансирано, но на практика е възможно да е относително без стойност за потребителя, освен в случай на много висока покупна цена, по отношение на която олихвяването през срока за отказ би могло да доведе до значителна сума.

79.       С оглед на изложеното дотук считам, че в рамките на Директива 97/7 обезщетението за ползване може да се квалифицира като попадащо в обхвата на широко понятие за разходи. Ето защо, ако попада в обхвата на понятието за разходи, съдържащо се както в член 6, параграф 1, първа алинея, второ изречение, така и в член 6, параграф 2 от Директива 97/7, компенсаторното обезщетение не може да бъде за сметка на потребителя, тъй като то не е включено в непреките разходи за връщане на стоките.

3.      По-подробният анализ на понятието за разпределение на риска, на което се основава Директива 97/7, подкрепя възприетото дотук тълкуване

80.      Следователно разпределението на риска при отказ от договор е в полза на потребителя, за който по повод на неговия отказ не следва да възниква каквато и да било несигурност от процесуално естество или финансови тежести(62).

81.      Подобно схващане за предвиденото в Директива 97/7 разпределение на риска между доставчика и потребителя е в съответствие с нейната цел да насърчава продажбата от разстояние(63) при съблюдаване на целите за висока защита на потребителя, която намира израз в множество съображения от тази директива. В това отношение следва да се посочат по-специално съображенията, отнасящи се до целите по отношение на вътрешния пазар(64), до новите информационни технологии(65) и до защитата на потребителя(66). Директивата допринася за насърчаването на желанието на потребителя да участва в схемата на продажбата от разстояние, като се намаляват специфичните проблеми на този пазар в полза на потребителя(67).

82.      Интересите на доставчика действително са накърнени, ако понятието за разходи се тълкува в току-що предложения смисъл, тоест той не може да иска никакво обезщетение за ползване на потребителската стока, докато не е упражнено правото на отказ от договора. Това е така по-специално в случаите, в които за доставчика стоката губи стойността си, дори ако бъде върната във възможно най-краткия срок от седем работни дни(68). По тази причина в член 6, параграф 3 от Директива 97/7 законодателят е предвидил пълното изключване на правото на отказ в определени случаи, например при персонализация на продукта или при нетрайни стоки(69). В случай на стоки от подобно естество правото на отказ на потребителя без задължението за плащане на компенсаторно задължение — ако понятието за разходи трябва да се тълкува в току-що предложения смисъл — би накърнило сериозно интересите на доставчика. Вследствие на това доставчикът би могъл да бъде възпрян въобще да осъществява сделки от разстояние. Това обаче не би било в съответствие с волята на законодателя, който иска да насърчи сделките от разстояние, по-специално също в интерес на потребителя(70).

83.      За да се осигури срещу риска, че в определени случаи действително може да бъде изправен пред отказ от договор след и въпреки ползване, и не може да поиска за него обезщетение, на доставчика остава да възприеме ценова политика, основана на смесено изчисляване, което включва обема на върнатите стоки в процентно изражение(71).

84.      Освен това Директива 97/7 съдържа защитен механизъм за гарантиране на интересите на доставчика, който, разбира се, би искал да избегне понижаването на стойността под формата на последователност във времето, придружена от срокове. Член 6, параграф 1, първа алинея, първо изречение от Директива 97/7 определя именно продължителността на срока за отказ на „най-малко седем работни дни“. След изтичане на този сравнително кратък срок за отказ, който при транспонирането на Директивата държавите членки всеобщо са запазили кратък (обичайно са седем работни или четиринадесет календарни дни)(72), доставчикът по принцип престава да носи риска за финансовите последици от отказа.

85.      Накрая, мимоходом следва да се отбележи, че както Комисията в актуално Предложение за директива(73), така и предложението, съдържащо се в експертен документ, озаглавен „Draft Common Frame of Reference“ (проект за обща референтна рамка, наричан по-нататък „DCFR“)(74), предлагат отчасти друга правна уредба за целите на единен европейски частноправен режим(75). Предложението на Комисията гласи буквално: „Потребителят носи отговорност за понижена стойност на стоките единствено вследствие на боравене с тях, различно от необходимото, за да се увери в естеството и функционирането на стоките“(76). По същество това предложение се отнася до нещо различно от предвиденото понастоящем от германското право обезщетение за понижена стойност, изчислено на база отделни периоди(77). В главата относно договорите DCFR урежда и правото на отказ (членове II.-5:101—II.-5:202). В член II.-5:201, параграф 1 във връзка с член II.-5:201, параграф 3 за потребителя от разстояние е предвидено право на отказ в базисен 14-дневен срок за отказ, който е определен по еднакъв начин на общностно равнище(78). Във връзка с това член II.-5:105, параграф 3 от DCFR урежда въпроси на обезщетението за ползване. Съгласно член II.-5:105, параграф 3 от DCFR обезщетението за преглед и изпробване е изрично изключено, но съгласно II.-5:105, параграф 4 от DCFR потребителят изрично е длъжен да плати обезщетение при обикновена употреба(79), като е възможно задължението за излагане на фактите и тежестта на доказване да бъдат наложени на продаващото предприятие(80). Така наречените „Acquis-Grundregeln“ (принципи на достиженията на правото) („Principles of European Contract Law“)(81) (принципи на европейското договорно право) също съдържат сходни разпоредби(82). Следва да се отбележи, че що се отнася до обезщетението за ползване, тези трудове и законодателни предложения се основават на схващане, различно от възприетото в Директива 97/7 за изключване на поемането на разходите. Освен че на практика според мен те водят до сложни проблеми за разграничаването между преглед или изпробване, от една страна, и ползване, от друга, които проблеми накърняват правната сигурност и в крайна сметка могат да направят продажбата от разстояние по-непривлекателна за потребителя, все пак те са просто предложения и не са от полза за тълкуването на Директивата, която е в сила.

4.      Неизпълнение на задължението за информиране и последиците от това

86.      Само ако доставчикът не изпълни задълженията си съгласно член 5 от Директива 97/7, поетият от него риск се запазва във времето. Това е израз на оценката на законодателя, че в подобни случаи интересът на доставчика не следва да бъде защитен в същата степен като интереса на потребителя и защитата на потребителя. По силата на Директивата обаче е ограничено дори това запазване на риска във времето, срещу което доставчикът е в състояние да се осигури просто като спази задълженията съгласно член 5 от Директива 97/7. Член 6, параграф 1, трета алинея от Директива 97/7 определя като краен предел срок от три месеца(83).

87.      Като определя период от три месеца, Директива 97/7 изрично предвижда срок, след изтичането на който, дори при липса на информация за правото на отказ, това право не може да бъде упражнено(84). Срокът от три месеца(85) впрочем не е формулиран като минимален, а като точно определен срок. Следва да се отбележи, че в член 14 от Директива 97/7 се съдържа разпоредба относно минимални клаузи. Съгласно тази разпоредба държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строги разпоредби в съответствие с Договора за ЕО в областта, уредена с Директива 97/7. Тази възможност обаче зависи от условието те да осигурят по-високо ниво на защита на потребителя(86). Доколкото в национален план, в отклонение от Директива 97/7, е приета правна уредба относно срока от три месеца, този факт не може да влияе върху тълкуването на Директивата. Следователно същият извод се налага по отношение на правна уредба като разглежданата в случая германска правна уредба, при която, доколкото е видно от преписката, в случай на ненадлежно предоставяне на информацията отпада всякакво ограничение във времето на правото на отказ.

5.      Допустимо ли е възможността за злоупотреба от страна на частноправни субекти да води до правна уредба, която е неблагоприятна за всички потребители?

88.      Изтъкнатият от Комисията довод(87), че в някои случаи е възможно да се стигне до неоснователно обогатяване, например когато стока се поръчва по договор от разстояние по специален повод и след ползването във връзка с този повод отново се връща, като се прави отказ от договора(88), не може да обоснове приемането на обща правна уредба относно разходите, която е неблагоприятна за всички потребители.

89.      Както вече бе посочено по-горе, Директивата не оставя на държавите членки никакво допълнително поле за приемането на норми относно разходите в тежест на потребителя, които не се отнасят до връщането на стоката, изрично посочено в Директивата. В това отношение разпоредбите на Директива 97/7 трябва да се разглеждат като изчерпателни.

90.      Освен това следва да се посочи, че опасението за злоупотреба от страна на частноправни субекти поначало не трябва да води по отношение на всички до ограничаване на защитата на правата, гарантирани от общностното право. Всъщност според практиката на Съда(89) прилагането на национална правна норма, чиято цел е да предотврати злоупотребите, не трябва да накърнява пълното действие и еднаквото прилагане на общностното право в държавите членки. В частност постигането на целите, преследвани с определена общностна правна уредба, например директива, не трябва да бъде осуетено(90).

91.      Не може да се отрече, че в случаи, при които действително е налице злоупотреба (и случаите, когато е възникнала вреда(91)), на разположение трябва да е средство за действие, както изисква принципът на равностойност. В подобни случаи доставчикът може въпреки всичко да бъде обезщетен, без да е необходимо да се позовава на правна уредба, която е неблагоприятна за всички потребители. Според мен случаите, в които действително е налице злоупотреба, не попадат в обхвата на предвиденото от Директива 97/7 понятие за разходи и поради това могат да бъдат решени въз основа на общите правила на гражданското право, по-специално въз основа на приложимото национално право в областта на неоснователното обогатяване. По аналогичен начин и случаи, в които действително е възникнала вреда, също могат да бъдат решени въз основа на приложимото национално право.

92.      Въпросът е обаче какво значение има това за случаите, в които потребителят не е или не е надлежно информиран от доставчика за правото си на отказ. В подобни случаи може да се предвиди, че отказът от договора често ще бъде направен едва след период на ползване на стоката, а именно едва когато е предоставена информацията за правото на отказ. Поради липсата на информация потребителят не е можел да ограничи поведението си само до изпробване на стоката, като не използва тази стока. При това положение длъжен ли е потребителят един вид „да заплати“ за удължения срок на правото на отказ, предвиден в негова защита, доколкото той по правило трябва да плати обезщетение за ползването на доставената потребителска стока?

93.      В това отношение следва да се има предвид, че способ за защита, основан на правото в областта на неоснователното обогатяване, не изглежда възможен в случаи като настоящия, в които е установено неизпълнение на задължението за информиране от страна на доставчика(92). Всъщност предвид посочената по-горе оценка на законодателя(93), който е ограничил във времето съответния риск на доставчика, считам за изключено на потребителя да се налага финансова тежест и при подобни случаи. В действителност би било несъвместимо с целта на Директивата за защита на потребителя при неизпълнение на задължение от страна на доставчика в крайна сметка потребителят да трябва да плати обезщетение за удължения срок на защита. Това представлява един вид принуда да не се упражнява правото на отказ от договора(94). Подобна принуда би противоречала на целта за защита на потребителя и на целта за насърчаване на продажбата от разстояние, които са в основата на Директива 97/7. Във връзка с това следва да се приеме, че например случаи на прекомерно ползване(95) при същевременно неизпълнение на задължението за информиране трябва да се оценяват различно от положение на надлежно изпълнение на задължението за информиране от страна на доставчика.

94.      Впрочем следва да се посочи, че за посочения по-горе DCFR(96) е характерен сходен подход относно неизпълнението на задължението за информиране от страна на доставчика. Както вече бе пояснено, компенсаторното обезщетение за преглед и изпробване е изрично изключено, но потребителят е длъжен да изплати обезщетение при нормална употреба(97). Интересно е да се отбележи, че това задължение все пак се прилага само за отказ в обичайния срок за отказ, който по правило е 14-дневен. За разлика от това за случаи, в които потребителят не е или не е надлежно информиран относно правото си на отказ, съгласно член II.-5:105, параграф 4 плащането на компенсаторно обезщетение е изключено. От залегналата в тази разпоредба оценка е видно, че при неизпълнение на задължението за информиране е необходима специална защита на потребителя, за да се компенсира липсата на информация.

95.      В допълнение, за пълнота следва да се посочи съдебната практика, от която следва, че ако потребителят не знае за съществуването на правото на отказ, той не може да го упражни(98). Това е така и когато той по принцип знае за него, но задължението за информиране не е изпълнено изцяло. Непълна или заблуждаваща информация може да подведе лесно потребителя да не упражни правото си поради неправилно разбиране.

96.      Друга възможност за ограничаване на правото на отказ, без да се плаща за ползването, изглежда има и при връщане на повредена стока. В този случай е възможно да се прилагат общите норми на съответната държава членка относно обезщетението за вреди. Считам, че не е в противоречие с Директивата на потребителя да се предоставят общи указания с цел да се осигури известна дължима грижа.

6.      Разграничение от практиката на Съда по посочените по-горе дело Schulte и дело Crailsheimer Volksbank

97.      Накрая следва да се посочи, че поддържаното от мен тълкуване на последиците от отказа в контекста на Директива 97/7 при продажбата от разстояние не се опровергава от посочените по-горе Решение по дело Schulte и Решение по дело Crailsheimer Volksbank(99), в които по отношение на попадащия в приложното поле на Директива 85/577 отказ от договор за ипотечен кредит е прието, че не само връщането на получените суми, но и задължението за плащане на лихва по пазарния процент са съвместими с Директивата(100), което би могло да се разглежда в широк смисъл като един вид компенсаторно обезщетение. Става въпрос за специалния случай на договор за ипотечен кредит, както и за различен нормативен контекст(101) и за различни директиви(102) с различни подробни разпоредби(103). По-специално трябва да се отбележи, че в двете директиви разпоредбите относно правните последици от отказа са формулирани по различен начин. В Директива 97/7 член 6, параграфи 1 и 2 от нея урежда подробно правните последици от отказа. Както вече бе посочено, във връзка с отказа се забранява предвиждането на неустойка и само при изключително ограничени обстоятелства се допускат разходи за сметка на потребителя. В Директива 85/577 липсват такива изисквания. В член 5, параграф 2 от тази директива, който урежда последиците от упражняването на правото на отказ(104), само много общо е формулирано, че „уведомлението има за последица освобождаване на потребителя от всякакви задължения във връзка с договор, от който се е отказал“. Ето защо се налага изводът, че по отношение на разпоредбите на Директивата, предмет на тълкуване по посочените по-горе дело Schulte и дело Crailsheimer Volksbank, не съдържа сходни норми като разглежданите в главното производство за разпределението на риска по отношение на разходите.

98.      Следователно Директива 97/7 трябва да се тълкува в смисъл, че за нейното прилагане не е необходимо възстановяване в първоначалното състояние по смисъла на практиката на Съда по посочените по-горе дело Schulte и дело Crailsheimer Volksbank.

7.      Извод

99.      Ето защо цялостният ми извод е, че национална правна уредба, която предвижда по общ начин възможността за продавача да поиска от потребителя компенсаторно обезщетение за ползването на доставената потребителска стока, когато последният е упражнил правото си на отказ в предвидения срок, не е съвместима с член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 97/7 във връзка със съображение 14 от Директива 97/7.

 Е –     За пълнота, ако Съдът приеме, че компенсаторното обезщетение не попада в обхвата на понятието за неустойка и на понятието за разходи по смисъла на Директива 97/7: попада ли правна уредба относно компенсаторното обезщетение в обхвата на регулаторната свобода на преценка на държавите членки?

100. Само в случай че Съдът не споделя изложения в предходната точка извод и ако приеме, че разглежданото в случая обезщетение за ползване не попада в обхвата на предвиденото в Директива 97/7 понятие за разходи, бих искала за пълнота да добавя следните съображения.

101. Съображение 14, последно изречение от Директива 97/7 гласи: „[…] държавите членки могат да определят други условия и правила във връзка с упражняването на правото на отказ“. Може ли от това да се заключи, че държавите членки имат свобода на преценка дали да приемат национална правна уредба относно обезщетението за ползване като разглежданата в главното производство?

102. Както вече бе посочено(105), германското правителство се основава на посоченото по-горе изречение от съображение 14 и поддържа, че Директива 97/7 допуска разглежданата германска правна уредба. Австрийското правителство също изтъква подобни доводи и така защитава сходна австрийска правна уредба(106). Двете правителства считат, че плащането на обезщетение или възнаграждение за ползване не е забранено от Директива 97/7, а попада в обхвата на правото на преценка на държавите членки.

103. Освен това, както вече бе отбелязано(107), становището на Комисията е в същия смисъл. Комисията счита, че разглежданата национална правна уредба не може да се разглежда като обхваната от понятието за разходи. Според нея става въпрос за обезщетение за това, че потребителят е използвал за определен период стоката, придобита при продажба от разстояние. Както вече било признато в други области на общностното право(108), за държавите членки било възможно и в областта на продажбата от разстояние да осигурят, че защитата на правата, гарантирани от общностното право, не води до неоснователно обогатяване на правоимащите лица; според Комисията приемането на разпоредби относно връщането на плащания, направени без правно основание, по принцип попада в обхвата на регулаторната компетентност, уредена от правния ред на държавите членки.

104. Считам, че тези доводи за правото на преценка на държавите членки по отношение на национална правна уредба относно обезщетението за ползване не могат да бъдат приети.

105. Във връзка с това, на първо място, трябва да се отбележи, както бе изложено по-горе, че опасението за злоупотреба от страна на частноправни субекти не трябва да води по отношение на всички до ограничаване на защитата на правата, гарантирани от общностното право(109). Само по тази причина не би било възможно правна уредба като разглежданата в главното производство да попада в обхвата на правото на преценка на държавите членки.

106. На второ място, трябва да се отбележи, че разглежданата в случая Директива 97/7, както е видно от преамбюла, при осъществяването на целите по отношение на вътрешния пазар има за цел да насърчава продажбата от разстояние при съблюдаване на целите за оптимална защита на потребителя(110). Постигането на така преследваните цели не трябва да бъде осуетявано. Както бе изяснено по-горе(111), разпоредбите на Директивата относно правото на отказ съдържат нюансирана уредба на разпределението на риска, която се основава по-специално на необходимостта да се ограничат финансовите тежести за потребителя вследствие на упражняването на правото на отказ. Дори да се приеме — за разлика от моето схващане — че компенсаторното обезщетение не трябва да се разглежда като обхванато от понятието за разходи, на държавите членки не е предоставена свободата да уреждат по свое усмотрение тази материя. По-специално те не биха имали право да се позовават само на съображение 14, последно изречение и така да пренебрегнат например първите изречения от същото съображение.

107. Ето защо, на трето място, трябва да се напомни, че при продажба от разстояние потребителят не е в състояние действително да види стоката или да се увери за характера на предоставената услуга преди сключването на договора (съображение 14, първо изречение). Що се отнася до доставката на стоки, с възможността на потребителя за отказ се компенсира неблагоприятното положение, състоящо се в това, че не е възможно да се види стоката, изложена в търговски обекти, и ако е необходимо, тя да се изпита или изпробва. Правото на отказ, основано на това неблагоприятно положение, би било обезсмислено и би станало чисто формално, ако за тези сравнително кратки периоди за изпробване от една до две седмици(112) на разположение на потребителя, предвидени в Директива 97/7, е възможно да се поиска обезщетение за временното ползване. Още с отварянето на оригиналната опаковка (стъпка, по правило необходима за прегледа и изпробването) потребителят би поел риска да му бъде отправен упрек, че стоката е ползвана(113). По тези причини считам, че е в съответствие с Директивата да не се предвижда каквото и да било обезщетение за ползването в нормалния срок за отказ. Доколкото целта на срока от три месеца не е да постави потребителя в по-неблагоприятно положение, а само да компенсира недостатъка, причинен от доставчика с неизпълнението на задължението му за информиране по член 5 от Директива 97/7, едва ли ще е приемливо да се допусне дерогиране за този по-продължителен период на потенциално ползване.

108. На четвърто място, бих искала да посоча, че в съображение 14 от Директива 97/7 изрично се подчертава, че правото на отказ на потребителя при продажба от разстояние не трябва да бъде чисто формално право. Редицата проблеми обаче, до които правна уредба относно компенсаторното обезщетение би довела, са от естество фактически да превърнат това право на отказ в принцип, който едва ли би намерил практическо приложение. Наред със споменатите(114) проблеми за доказване(115) трябва да се посочи фактът, че при сключване на договора потребителите поначало няма как да знаят в какъв размер евентуално могат да бъдат предявени към тях искания за компенсаторно обезщетение. Свързаният с това риск би ги разубедил да упражнят правото си на отказ, за да избягнат спора, който води до неприятности и струва пари, време и усилия. Този риск впрочем е от естество да направи продажбата от разстояние и по-непривлекателна за потребителя, което не е в съответствие с Директива 97/7. Действително, от гледна точка на потребителя не само по-голямата възможност за избор, но и спестяването на време и на придвижване е една от положителните страни на продажбата от разстояние.

109. Що се отнася до разграничението на настоящото положение от положението при посочените по-горе Решение по дело Schulte и Решение по дело Crailsheimer Volksbank, препращам към предходните съображения(116).

110. Предвид всичко изложено дотук считам, че национална законова уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда възможността за продавача да поиска компенсаторно обезщетение за ползването на доставената потребителска стока при отказ на потребителя в предвидения срок, не попада в обхвата на регулаторната свобода на преценка на държавите членки и въз основа на съображение 14, последно изречение от Директива 97/7.

VII – Заключение

111. По тези съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос на Amtsgericht Lahr по следния начин:

„Член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 97/7/EО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална законова уредба, която предвижда по общ начин възможността за продавача да поиска от потребителя компенсаторно обезщетение за ползването на доставената потребителска стока, когато последният е упражнил правото си на отказ в предвидения срок.“

1 – Език на оригиналния текст: немски.

2 – OВ L 144, стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 160.

3 – Вж. член 2, точка 4 от Директива 97/7.

4 – Вж. член 2, точка 1 от Директива 97/7.

5 – За целите на транспонирането на Директива 97/7 в германското право първоначално е приет Закон за продажбата от разстояние (Fernabsatzgesetz, BGBl. I, стр. 897), който влиза в сила на 30 юни 2000 г. и на 1 януари 2002 г. (BGBl. I 2001, стр. 3138) е инкорпориран в BGB в рамките на модернизиране на облигационното право. По въпроса за цялостната преценка на положението в Германия преди и след влизането в сила на Fernabsatzgesetz, както и след влизането в сила на Закона за модернизиране на облигационното право (Schuldrechtsmodernisierungsgesetz) вж. P. Hellwege, Die Rückabwicklung gegenseitiger Verträge als einheitliches Problem, 2004, S. 60 ff. За положението в Германия преди влизането в сила на Fernabsatzgesetz вж. по-конкретно Rott, P. „The distance selling directive and German Law“, dans Stauder et Stauder, éd, La protection des consommateurs acheteurs à distance, Zürich, 1999, p. 127, sq.

6 – BGB-Informationspflichten-Verordnung, в неговата редакция, обнародвана на 5 август 2002 г. (BGBl. I, стр. 3002), последно изменен с Правилника от 4 март 2008 г. (BGBl. I, стр. 292).

7 – Така например по-конкретно не е посочено, че срокът за отказ започва да тече едва от момента на получаване на информацията за отказа и че съгласно член 357, параграф 3 от BGB не се дължи компенсаторно обезщетение, когато влошаването на качествата на стоката се дължи изключително на прегледа на вещта.

8 – Според посочената юрисдикция от член 357, параграф 3 от BGB следва, че потребителят е длъжен да изплати компенсаторно обезщетение при влошаване на качествата на вещта в резултат от използване в съответствие с предназначението ѝ, само ако е бил писмено уведомен за тази правна последица, както и за възможността тя да бъде избегната. В случая ответникът направил само изявление за последиците от отказа, което не поражда правно действие, така че в това отношение той не можел да иска компенсаторно обезщетение. Доколкото е в състояние да докаже, че дефектът на преносимия компютър се дължи на недостатък, съществувал още при предаването по време на продажбата, ищецът имал възможност да иска възстановяване на платената цена на основание член 434, член 437, параграф 2 или параграф 3, член 440, член 281 от BGB съответно във връзка с член 346 от BGB. В този случай също било възможно да бъде уважено възражението на ответника за обезщетение на извлечените ползи.

9 – Тази преценка изглежда също споделя по същество H.-W. Micklitz, „La directive vente à distance 97/7/EC“, в: Stauder/Stauder (Hrsg.), цит. съч, посочено в бележка под линия 5, стр. 23 и сл., стр. 37.

10 – Вж. относно този довод по-подробното изложение в точка 103 от настоящото заключение.

11 – Вж. по-конкретно Решение от 16 декември 1976 г. по дело Rewe-Zentralfinanz и Rewe-Zentral (33/76, Recueil, стр. 1989, точка 5), Решение от 27 февруари 1980 г. по дело Just (68/79 Recueil, стр. 501, точка 25), Решение от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точка 43), Решение от 10 юли 1997 г. по дело Palmisani (C‑261/95, Recueil, стр. I‑4025, точка 27) и Решение от 19 юни 2003 г. по дело Pasquini (С‑34/02, Recueil, стр. I‑6515, точка 56).

12 – Решение от 17 април 2008 г. по дело Quelle (C‑404/06, Сборник, стр. I‑2685).

13 – ОВ L 171, стp. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 89.

14 – Вж. моето заключение, представено на 15 ноември 2007 г. по дело Quelle, посочено в бележка под линия 12, точка 67.

15 – Вж. Решение по дело Quelle, посочено в бележка под линия 12, точка 43 и диспозитива. Вж. по този въпрос по-конкретно H. Ofner, „Kein Nutzungsentgelt für den Verkäufer bei Austausch der nicht vertragsmäßigen Sache“, в: Zeitschrift für Europarecht, Internationales Privatrecht und Rechtsvergleichung, 2008, S. 57 ff., M. Pardo Leal: „Derecho del vendedor a exigir al consumidor una indemnización por el uso de un bien en caso de sustitución de bienes que no son conformes (Sentencia „Quelle AG“ de 17 de abril de 2008, asunto C-404/06)“, в: Revista electrónica de Derecho del Consumo y de la Alimentación, 2008, Nr. 18, p. 29—33.

16 – Решение от 25 октомври 2005 г. по дело Schulte (C‑350/03, Recueil, стp. I‑9215).

17 – Решение от 25 октомври 2005 г. по дело Crailsheimer Volksbank (C‑229/04, Recueil, стр. I‑9273).

18 – ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188.

19 – Вж. Решение по дело Schulte, посочено в бележка под линия 16, точки 92 и 93, както и точка 3 от диспозитива; Решение по дело Crailsheimer Volksbank, посочено в бележка под линия 17, точки 48 и 49, както и точка 2 от диспозитива. В заключението си, представено на 2 юни 2005 г. по дело Crailsheimer Volksbank, посочено в бележка под линия 17, генералният адвокат Léger взема отношение по въпроса за плащането на пазарен лихвен процент. В точки 71 и 72 от заключението той приема, че Директива 95/577 по принцип допуска национална правна разпоредба, която в случая на отказ от договор за кредит предвижда плащането на законна лихва. Той пояснява, че доколкото отказът има за последица развалянето на договора с обратно действие, изглежда нормално да се възстанови състоянието, което е съществувало преди сключването на договора. Поради факта, че заемополучателят се разглежда като че ли не е получил никога кредит, логично е да се налага да възстанови не само сумите, получени на основание на договора, но и лихвите, т.е. доходите, които биха се натрупали по тези суми, ако последните продължаваха да са на разположение на кредитната институция. Накрая, що се отнася до конкретния случай, в точка 75 и сл. той прави извод, че банката не може да иска плащането на лихви за забава, докато не е изпълнила собствените си задължения.

20 – Вж. бележка под линия 12.

21 – Вж. Директива 1999/44, посочена по-горе в точка 38 от настоящото заключение.

22 – Вж. по въпроса за определянето на различни срокове точка 87 от настоящото заключение.

23 – Това становище с основание се подчертава от B. Schinkels, „Fernabsatzverträge (§§ 312 b bis 312 d, § 241a, 355 ff. BGB)“, в: Gebauer/Wiedemann (Hrsg.), Zivilrecht unter europäischem Einfluss, 2005, S. 209 ff., Randnr. 66.

24 – Вж. във връзка с този и други примери B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 67.

25 – Вж. A. Arnold/W. Dötsch, „Verschärfte Verbraucherhaftung beim Widerruf?“, в: Neue Juristische Wochenschrift, 2003, S. 187—189, S. 187, и B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 67, както и T. Brönneke, „Abwicklungsprobleme beim Widerruf von Fernabsatzgeschäften“, в: Multimedia und Recht, 2004, S. 127—133, S. 132. A. Arnold/W. Dötsch и Brönneke отбелязват, че причината за разглежданата в случая национална правна уредба, предвидена в член 357, параграф 3, първо изречение и второ изречение от BGB, е била продажбата по Интернет на превозно средство. Същевременно Brönneke посочва, че загубата на стойност в такива случаи няма нищо с амортизацията, а се дължи на привлекателността на новия автомобил и евентуално на определени практики на търговците да предоставят отстъпки от цената с цел да заобиколят съществуващата задължителна цена.

26 – С израза „по принцип“ бих желала да насоча към наболелите в практиката въпроси за „съответстващата на предназначението“ или „внимателна“ употреба с цел изпробване, които в случая обаче няма да се разглеждат задълбочено поради липсата на релевантни данни за спора по главното производство.

27 – Така например при техническите уреди разграничаването може да породи специални затруднения, тъй като те не проявяват непременно видими признаци на изхабяване и след по-продължително ползване. От друга страна, има стоки, при които употребата с цел изпробване вече води до частично потребление, което се отнася, например, за касетите за принтери; вж. G. Maderbacher/G. Otto, „Fernabsatz: Vertragsrücktritt nur gegen Entgelt?“, в: Ecolex, 2006, S. 117—119, S. 118.

28 – Това става ясно от съображение 14 от Директивата, съгласно което потребителят не е в състояние действително да види стоката, да се увери за характера на предоставената услуга преди сключването на договора. Вж. също P. Mankowski, Beseitigungsrechte, Tübingen, 2003, S. 898.

29 – Точка 10 от настоящото заключение.

30 – Вж. R. G. Willhelm, Verbraucherschutz bei internationalen Fernabsatzverträgen, Hamburg, 2007, S. 137, който разглежда този въпрос в светлината на претегляне на интересите с оглед на всеки конкретен случай.

31 – Вж. относно това понятие също B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 67.

32 – Този проблем посочва и N. Neumann, Bedenkzeit vor und nach Vertragsabschluss, 2005, S. 393.

33 – Трябва да се отбележи, че от преписката по делото следва, че съгласно разглежданата в случая национална правна уредба тежестта на доказване се носи от доставчика (вж. точка 33 от настоящото заключение). В литературата обаче този въпрос изглежда не е ясен; вж. N. Neumann, цит. съч., посочено в бележка под линия 32, стр. 393.

34 – В това отношение не следва да се отрича фактът, че независимо от стоката и от обстоятелствата и за кратък срок е възможно да сe осъществи ползване от страна на потребителя. Известни примери за това има например по отношение на празнично облекло, мебилировка и кухненски съдове, които се поръчват за определен повод и след това се връщат, което според мен трябва да се счита за злоупотреба.

35 – Тази теза се изключва например от P. Rott, „Widerruf und Rückabwicklung nach der Umsetzung der Fernabsatzrichtlinie und dem Entwurf eines Schuldrechtsmodernisierungsgesetzes“, в: Verbraucher und Recht, 2001, S. 78 ff., S. 80 и от R. G. Wilhelm, цит. съч., посочено в бележка под линия 30, стр. 138.

36 – Вж. точка 33 от настоящото заключение.

37 – Вж. точка 52 от настоящото заключение.

38 – Вж. точка 22 от настоящото заключение. Вж. също становището на германското правителство, посочено в точка 33 от настоящото заключение.

39 – Вж. точки 91 и 96 от настоящото заключение.

40 – Само мимоходом като отклонение от темата ще спомена, че наред с тези въпроси на тълкуването на общностното право във връзка с тълкуването на националното право още една перспектива би могла да е от значение за запитващата юрисдикция: при транспониране във вътрешното право правата, които правните субекти черпят от общностното право, не могат да са уредени по по-неблагоприятен начин от съответните права, възникнали по силата на вътрешния правен ред (вж. в този смисъл по-конкретно Решение от 21 септември 1983 г. по дело Deutsche Milchkontor и др. (205/82—215/82, Recueil, стр. 2633, точка 23) и Решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis (C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951, точка 36). Считам тази забележка за уместна, тъй като в литературата се посочва, че с разглежданата в случая правна уредба националният законодател третира потребителя, който се отказва от договор от разстояние, по по-неблагоприятен начин от лицето, което има законово право на отказ или от купувачите, които са икономически оператори, в случай на отказ в съответствие с разпоредбите на германското право относно покупко-продажбата (вж. например P. Mankowski, цит. съч., посочено в бележка под линия 28, стр. 891 и N. Neumann, цит. съч., посочено в бележка под линия 32, стр. 391 („за разлика от „обичайното“ лице, което се отказва от договор“).

41 – Съгласно член 2, точка 3 това понятие означава всяко физическо лице, което като страна по договор съгласно Директива 97/7 действа в рамките на своята търговска или професионална дейност.

42 – Вж. също Maderbacher/Otto, цит. съч., посочено в бележка под линия 27, точка 118.

43 – Вж. по-специално Решение от 19 септември 2000 г. по дело Linster (C‑287/98, Recueil, стp. I‑6917, точка 43).

44 – Вж. точки 60 и 61 от настоящото заключение.

45 – Вж. също H.-W. Micklitz, цит. съч., посочено в бележка под линия 9, стр. 37.

46 – Така например за неустойка би могло да се счита компенсаторно обезщетение с фиксиран размер като например приспадането с 15 % от стойността на стоката, предвидено в общите условия на продажба на ответника (вж. точка 15 от настоящото заключение).

47 – Вж. по-долу, точка 68 и сл.

48 – Вж. точки 60 и 61 от настоящото заключение.

49 – За разлика от Директива 1999/44; вж. за повече подробности по този въпрос F. Buchmann, „Kein Nutzungsersatz beim Widerruf von Fernabsatzgeschäften?“, Kommunikation & Recht 2008, S. 505 ff., S. 508.

50 – Нито се съдържа в посоченото от Комисията в съдебното заседание Решение от 19 септември 2006 г. по дело i-21 Germany и Arcor (C‑392/04 и C-422/04, Recueil, стр. I‑8559), което се отнася до въпроса дали при събирането на лицензионна такса в рамките на „административните разходи“ могат да бъдат взети предвид прогнозните общи административни разходи на национален регулаторен орган за период от 30 години. В това Решение Съдът не дава дефиниция на понятието за разходи и още по-малко по начин, който позволява да се прилага това понятие. В точки 28 и 29 от това решение Съдът просто посочва, че понятието за „административни разходи“ трябва да се разбира в смисъла на разглеждания по това дело член 11, параграф 1 от Директива 97/13/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 10 април 1997 г. относно общата рамка на генералните разрешителни и индивидуалните лицензии в областта на далекосъобщителните услуги (ОВ L 117, стр. 15), така че да се отнася до труда, вложен в издаването на разрешителните, и че според текста на посочената разпоредба се отнася до издаването, управлението, контрола и изпълнението на индивидуалните лицензии.

51 – В много държави членки разпоредбите, приети с цел транспониране на Директива 97/7, предвиждат възможността за договорно споразумение, по силата на което разходите за връщането да са за сметка на потребителя; вж. във връзка с това G. Rühl, „Die Kosten der Rücksendung bei Fernabsatzverträgen: Verbraucherschutz versus Vertragsfreiheit“, в: Europäische Zeitschrift für Wirtschaftsrecht, 2005, S. 199-202, S. 201. Вж. също по този въпрос R. Knez, „Direktiva 97/7/ES Evropskega parlamenta in Sveta z dne 20. maja 1997 o varstvu potrošnikov glede sklepanja pogodb pri prodaji na daljavo“, in: V. Trstenjak, Evropsko pravo varstva potrošnikov, GV Založba, Ljubljana 2005, S. 111 ff., S. 113.

52 – Тази позиция очевидно споделят също Brönneke, цит. съч., посочено в бележка под линия 25, стр. 132 и Maderbacher/Otto, цит. съч., посочено в бележка под линия 27, стр. 118.

53 – Вж. по-долу (точка 94 от настоящото заключение) във връзка с амбициите и дискусиите за преработка или цялостна правна уредба на правата на потребителя.

54 – Посоченото право на отказ J. Allix, „La directive 97/7/CE: Contrats à distance et protection des consommateurs“, в: Revue des affaires européennes, 1998, S. 176—187, S. 179 правилно квалифицира като основен принцип на тази директива. Вж. също Brönneke, цит. съч., посочено в бележка под линия 25, стр. 127.

55 – Mankowski (вж. цит. съч., посочено в бележка под линия 28, стр. 893) също с основание отбелязва, че тежестите и разходите във връзка с развалянето на договора с обратно действие трябва да се разглеждат като разходи, свързани с отказа.

56 – Вж. точка 53 от настоящото заключение.

57 – Вж. Mankowski, цит. съч., посочено в бележка под линия 28, стр. 892.

58 – Вж. моето заключение по дело Quelle, посочено в бележка под линия 14, точка 49.

59 – За разлика от контекста по дело Quelle, в настоящия случай правото на отказ на потребителя не е свързано с неизпълнение на задължение от страна на продавача, а има за цел единствено да осигури защитата на правоимащия; вж. P. Hellwege, цит. съч., посочено в бележка под линия 5, стр. 74.

60 – Вж. предварителните ми съображения в точки 45—47 от настоящото заключение. В това отношение не е без значение, че в крайна сметка доставчикът носи тежестта за излагане на фактите и за доказване ( вж. точка 33 от настоящото заключение и бележка под линия 33), което обаче невинаги е известно на потребителя.

61 – Вж. по този въпрос точка 33 от настоящото заключение.

62 – Maderbacher/Otto, цит. съч., посочено в бележка под линия 27, стр. 118 изтъкват положителния довод, че проблемите с разграничаването между „употреба с цел изпробване“ и “действителна употреба“ се решават, ако се признае, че член 6, параграф 2 от Директива 97/7 не предвижда именно прихващането на обезщетение за ползване.

63 – Във връзка с това по-специално в съображение 4 от Директива 97/7 изрично се посочва, че „въвеждането на новите технологии увеличава броя на начините, които потребителите могат да използват за получаване на информация относно оферти навсякъде в Общността и да правят поръчки“. Целта да се насърчава продажбата от разстояние освен това е видна от съображения 3, 6 и 7 от Директивата. В допълнение, следва да се посочат различни съобщения, представени от Комисията във връзка с политиката за защита на потребителите, например Съобщение на Комисията до Европейския парламент, Съвета, Икономическия и социален комитет и Комитета на регионите: Стратегии за политика за защита на потребителите 2002—2006 г. (COM(2002) 208 окончателен, стр. 21 и сл.). Вж. също H.-W. Micklitz, цит. съч., посочено в бележка под линия 9, стр. 25.

64 – Директивата е приета на основание член 100а от Договора за ЕО (понастоящем след изменението член 95 ЕО) и следователно е насочена към завършването на вътрешния пазар (по отношение на член 100а от Договора за ЕО или на член 95 ЕО като правно основание вж. по-конкретно Решение на Съда от 10 декември 2002 г. по дело British American Tobacco (Investments) и Imperial Tobacco (C‑491/01, Recueil, стр. I‑11453, точки 59 и 60). По този въпрос във връзка с Директива 97/7 вж. Donnelly, M./ White, F., „The Distance Selling Directives: a time for review“, в: Northern Ireland Legal Quarterly, 56/2005, p. 200 et seq., pp. 200 and 204, и Schinkels, B., цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 7. Освен това наред със съображение 4, посочено в бележка под линия 63, което се отнася до необходимостта от избягване на неблагоприятния ефект върху конкуренцията между фирмите на вътрешния пазар, е необходимо да се подчертаят първите три съображения от Директивата:

„(1) Като имат предвид, че във връзка с постигането на целите на вътрешния пазар, трябва да се предприемат мерки за постепенното укрепване на този пазар.

(2) Като имат предвид, че свободното движение на стоки и услуги засяга не само търговската дейност, но също и физическите лица; като имат предвид, че това означава потребителите да имат достъп до стоки и услуги от друга държава-членка при същите условия, както населението на тази държава-членка.

(3) Като имат предвид, че за потребителите трансграничните продажби от разстояние могат да бъдат един от основните реални резултати от изграждането на вътрешния пазар, както се посочва, inter alia, в съобщението на Комисията до Съвета озаглавено "Към единен пазар в сектора на дистрибуцията"; като имат предвид, че, че за доброто функциониране на вътрешния пазар е изключително важно потребителите да могат да се обърнат към предприятие, което не е на територията на страната в която живеят, дори ако това предприятие има свой филиал в държавата, в която живее потребителя.“

65 – Вж. съображение 4 от Директива 97/7, посочено в бележка под линия 63.

66 – Идеята за защита на потребителя се съдържа в повечето съображения от Директива 97/7, отчасти повече, отчасти по-малко изрично. Съображение 19 особено ясно се отнася до „оптималната защита на потребителя“, а съображение 4 подчертава целта за сближаване на законодателствата относно продажбата от разстояние. Посредством преамбюла целта за защитата на потребителя е свързана с целта по отношение на вътрешния пазар. Вж. Cremona, M., „The distance selling directive“, The Journal of Business Law, 11/1998, p. 613, sq., p. 614

67 – Вж. B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 8. Вж. също по този въпрос Hörnle, J., Sutter, G. and Walden, I., „Directive 97/7/EC on the protection of consumers in respect of distance contracts“, в: Lodder/Kaspersen (eds), eDirectives: Guide to European Union Law on E-commerce, Chapter 2, 2002, p. 11, sq., p. 17.

68 – Вж. член 6, параграф 3 от Директива 97/7. Вж. също доводите, изтъкнати от белгийското правителство в писменото становище.

69 – Съгласно член 6, параграф 3 от Директива 97/7 от правото на отказ са изключени по-конкретно договори за доставката на стоки, произведени съгласно спецификациите на потребителя или персонализирани по явен начин или които, поради своя характер не могат да се връщат, или могат да влошат качествата си бързо, или имат кратък срок на годност. Също така са изключени договори за доставката на аудио- или видеозаписи или компютърен софтуер, които не са били разопаковани или разпечатани от потребителя и договори за доставката на вестници, периодични издания и списания.

70 – Вж. по-горе, точка 63.

71 – От друга страна, фактът, че доставчикът, за който по-специално не е необходимо да поддържа магазин, се концентрира върху продажбата от разстояние, води до разходна ефективност. Вж. Donnelly, M./ White, F., цит. съч., посочено в бележка под линия 64, стр. 201.

72 – Съобщение на Комисията до Съвета, Европейския парламент и Европейския икономически и социален съвет относно транспонирането на Директива 1997/7, представено на 21 декември 2006 г. (COM/2006/ 514 окончателен, точка 7 и приложение IV).

73 – Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите, представено от Комисията на 8 октомври 2008 г. (COM/2008/ 614 окончателен), член 17, параграф 2. Целта на предложението за директива е единната пълна хармонизация на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите, досега регламентирани по различен начин в различни директиви. Вж. също Terryn, E., ‘The Right of Withdrawal, the Acquis Principles and the Draft Common Frame of Reference’, в: Schulze, R. (ed.), Common Frame of Reference and Existing EC Contract Law, 2008, p. 158, sq. и Зелена книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите, представена от Комисията на 8 февруари 2007 г. в Брюксел (COM/2006/ 744 окончателен), стр. 11.

74 – Von Bar, C., u. a. (Hrsg.), Principles, Definitions and Model Rules of European Private Law. Draft Common Frame of Reference (DCFR). Interim Outline Edition; prepared by the Study Group on a European Civil Code and the Research Group on EC Private Law (Acquis Group), München 2008.

75 – Относно значението на този документ Schulze, R. and Wilhelmsson, T., ‘From the Draft Common Frame of References towards European Contract Law Rules’, European Review of Contract Law, 2008, p. 154—168, посочват, че DCFR е съставен от мрежа от изследователи и наред с други подлежащи на включване трудове и проекти („Principles of European Contract Law“) (принципи на европейското договорно право, наричани „PECL“) и принципи на достиженията на правото) представлява основа за дискусии за бъдещи европейски правила на договорното право. Относно принципите на достиженията на правото вж. R. Schulze, „Die ‚Acquis-Grundregeln‘ und der Gemeinsame Referenzrahmen“, в: Zeitschrift für Europäisches Privatrecht, 2007, S. 731 ff.

76 – Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите, представено от Комисията на 8 октомври 2008 г. (COM/2008/614 окончателен), член 17, параграф 2.

77 – Вж. по този въпрос точка 53 от настоящото заключение.

78 – Този срок започва да тече едва след като потребителят е уведомен за правото си на отказ. Според M. B. M. Loos, „Review of the European consumer acquis“, в: Zeitschrift für Gemeinschaftsprivatrecht/European Community private law review/Revue du droit privé communautaire, 2008, S. 117—122, S. 118 сдруженията на потребителите са се произнесли в полза на принципно по-дълъг срок, а сдруженията на търговците — за принципно по-кратък срок.

79 – Това задължение обаче се прилага само за отказа в нормалния срок за отказ, който по правило е 14-дневен. Обратно, член  II.-5:105, параграф 4 от DCFR изрично изключва плащането на компенсаторно обезщетение в случаите, когато потребителят не е или не е надлежно информиран относно правото си на отказ.

80 – Вж. в този смисъл M. B. M. Loos, цит. съч., посочено в бележка под линия 78, стр. 119.

81 – Във връзка с принципите на достиженията на правото вж. по-конкретно R. Schulze, цит. съч., посочено в бележка под линия 75.

82 – Вж. по-конкретно R. Schulze, цит. съч., посочено в бележка под линия 75, стр. 702, член II.-5:105.

83 – Следва да се отбележи, че съгласно член 6, параграф 1, четвърта алинея от Директива 97/7 при определени обстоятелства срокът от три месеца може да бъде превишен с няколко дни, и то когато информацията, посочена в член 5 от Директива 97/7, се предостави в срок от три месеца. В такъв случай срокът от седем работни дни, посочен в член 6, параграф 1, първа алинея, започва да тече от момента на предоставяне на информацията.

84 – Вж. в този смисъл и точка 29 от заключението, представено от генералния адвокат Poiares Maduro на 21 ноември 2007 г. по дело Hamilton (Решение от 10 април 2008 г., С‑412/06, Сборник, стр. I‑2383), във връзка с анализа на възможността за определяне на срок в рамките на правото на отказ, предвидено от Директива 85/577. Ограничението във времето на правото на отказ при продажбата от разстояние е в противоречие с неограничената във времето природа на правото на отказ в областта на договорите, сключени при посещение на търговец в дома на потребителя; вж. относно последното Решение от 13 декември 2001 г. по дело Heininger (С‑481/99, Recueil, стр. I‑9945, стр. 48).

85 – Вж. по този въпрос R. Knez, цит. съч., посочено в бележка под линия 51, стр. 113.

86 – При настоящото преюдициално запитване не е необходимо да се разглежда въпросът дали увеличаване на срока от три месеца действително гарантира подобно по-високо ниво на защита или на практика го осуетява поради почти неизбежно по-дългия период на ползване, който съгласно националното право е свързан с това увеличане (в съдебното заседание германското правителство потвърждава, че срок за отказ, продължен в резултат от нарушение на задължението за информиране, по принцип води до междувременно ползване, което съгласно националното право по правило би било в подкрепа на искането за обезщетение за ползване).

87 – Вж. доводите на Комисията, изложени в точка 34 от настоящото заключение.

88 – Например дреха за специална вечер или голям екран за специално събитие (във връзка с примера по отношение на телевизор за специално футболно събитие вж. F. Buchmann, цит. съч., посочено в бележка под линия 49, стр. 505 и бележка под линия 4). B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия, бележка под линия 23, точка 63 посочва пример за отказ след прекомерна употреба.

89 – Вж. Решение от 12 май 1988 г. по дело Kefalas и др. (C‑367/96, Recueil, стр. I‑2843, точка 22) и Решение от 11 септември 2003 г. по дело Walcher (C‑201/01, Recueil, стр. I‑8827, точка 37).

90 – Вж. в този смисъл Решение по дело Kefalas и др., посочено в бележка под линия 89, точка 22 и Решение по дело Walcher, посочено в бележка под линия 89, точка 37.

91 – Вж. по този въпрос точка 96 от настоящото заключение.

92 – Във връзка с констатацията на запитващата юрисдикция в това отношение вж. точки 20 и 21 от настоящото заключение. Освен това трябва да се отбележи, че неизпълнение на задължението за информиране, което е в противоречие с Директивата, би могло да е налице и тогава, когато на потребителя се съобщава за евентуално задължение (което противоречи на Директивата) за плащане на обезщетение за ползване в случая на отказ. Неясната и твърде сложна информация може също да допринесе за въвеждането в заблуждение на потребителя (вж. M.Donelly/F. White, цит. съч., посочено по-горе в бележка под линия 64, стр. 213 и сл.). Член 4, параграф 2 от Директива 97/7 има за цел да предотврати това (вж. във връзка с това също Hörnle, J., Sutter, G. and Walden, I., цит. съч., посочено по-горе в бележка под линия 67, стр. 15).

93 – Вж. точки 86 и 87 от настоящото заключение.

94 – Вж. Mankowski, цит. съч., посочено в бележка под линия 28, стр. 892.

95 – Вж. относно това понятие също B. Schinkels, цит. съч., посочено в бележка под линия 23, точка 63.

96 – Вж. точка 85 от настоящото заключение.

97 – Вж. точка 85 от настоящото заключение.

98 – Вж. също Решение по дело Heininger, посочено в бележка под линия 84, точка 45 и Решение по дело Hamilton, посочено в бележка под линия 84, точка 33.

99 – Вж. точка 39 от настоящото заключение.

100 – Във връзка с критиката на тази съдебна практика, по-специално с оглед на липсата на по-подробни мотиви, вж. по-конкретно Hoffmann, „Die EuGH-Entscheidungen ‚Schulte‘ und ‚Crailsheimer Volksbank‘: ein Meilenstein für den Verbraucherschutz beim kreditfinanzierten Immobilienerwerb?“, Zeitschrift für Wirtschaftsrecht – ZIP, 2005, S. 1985 ff., S. 1986.

101 – Целите на двете разглеждани в случая директиви са изключително различни: за разлика от целите на разглежданата в случая Директива 97/7, които се отнасят до защитата на потребителя, както и до вътрешния пазар, и по-специално до насърчаването на продажбата от разстояние (вж. точка 81 от настоящото заключение), единственото намерение на европейския законодател, залегнало в приложното поле на Директива 85/577, е да гарантира защитата на потребителя в трудното положение на продажба при посещение на търговец в дома на потребителя (вж. B. Rudisch, „Das ‚Heininger‘-Urteil des EuGH vom 13. 12. 2001, Rs C 481/99: Meilenstein oder Stolperstein für den Verbraucherschutz bei Realkrediten?“, в: Verbraucherschutz in Europa: Festgabe für Heinrich Mayrhofer, 2002, S. 189 205, S. 204). Целта не е в никакъв случай да насърчава договорите, сключени при посещение на търговец в дома на потребителя — напротив, „[…] свободата на държавите членки да поддържат в сила или въвеждат обща или частична забрана за сключването на такива договори извън търговския обект, […] не трябва да бъде засегната.“ (вж. пето съображение от Директива 85/577).

102 – Това важи и за Решение по дело Quelle, посочено в точка 38 от настоящото заключение, заключението по което съответства на предложеното по настоящото дело заключение по съображения, различни от поддържаните в настоящото заключение.

103 – Съществува сериозна разлика, доколкото в Директива 85/577 правото на отказ е неограничено в случай на липса на информация за отказа, вж. член 5, параграф 1, първо изречение от тази директива. Както вече бе изяснено, за разлика от това при липса на информация за наличието на това право Директива 97/7 предвижда само удължаване на срока за упражняване на правото на отказ.

104 – Вж. също точка 43 от Решение по дело Hamilton, посочено в бележка под линия 84.

105 – Вж. точка 31 от настоящото заключение.

106 – Вж. точка 31 от настоящото заключение.

107 – Вж. точка 34 от настоящото заключение.

108 – Съгласно постоянната практика на Съда общностното право не е пречка за националните юрисдикции да осигурят, че защитата на правата, гарантирани от общностното право, не води до неоснователно обогатяване на правоимащите лица. Във връзка с това Комисията посочва Решение от 4 октомври 1979 г. по дело Ireks-Arkady/Съвет и Комисия (238/78, Recueil, стр. 2955, точка 14), Решение от 21 септември 2000 г. по дело Michailidis (C‑441/98 и C‑442/98, Recueil, стр. І-7145, точка 31), Решение от 20 септември 2001 г. по дело Courage и Crehan (C‑453/99, Recueil, стр. I‑6297, точка 30) и Решение от 13 юли 2006 г. по дело Manfredi и др. (C‑295/04—C‑298/04, Recueil, стр. I‑6619, точка 94). Във връзка с координирането на схемите за социална сигурност на държавите членки от общностното право Съдът правилно постановява, че правилата за връщането на плащания, направени без правно основание (както и прилагането на евентуални давностни срокове) по принцип могат да попадат в обхвата на регулаторната компетентност, уредена съгласно правния ред на държавите членки. Вж. във връзка с това Решение по дело Pasquini, посочено в бележка под линия 11, точка 53.

109 – Вж. точка 90 от настоящото заключение

110 – Вж. точка 81 от настоящото заключение.

111 – Вж. точки 80—87 от настоящото заключение.

112 – Вж. точка 82 от настоящото заключение.

113 – При това, ако е необходимо, с присъщите значителни проблеми за доказване.

114 – Вж. по-специално точка 49 от настоящото заключение.

115 – Решение на тези проблеми не дава и предложението на F. Buchmann, цит. съч., посочено в бележка под линия 49, стр. 508, да се определи от страна на потребителя момент, в който същият съзнателно решава, че възнамерява да задържи стоката. Да се приеме подобен момент, който на практика въобще не може да бъде обективно документиран, напротив, би усложнило допълнително положението по отношение на задължението за излагане на фактите и на тежестта на доказване.

116 – Вж. точки 97 и 98 от настоящото заключение.

Full & Egal Universal Law Academy