EUR-Lex -  62008CC0012 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н P. MENGOZZI

представено на 21 януари 2009 година(1)

Дело C‑12/08

Mono Car Styling SA

срещу

Dervis Odemis и др.

(Преюдициално запитване, отправено от Cour du travail de Liège (Белгия)

„Директива 98/59/ЕО — Закрила на работниците — Колективни уволнения — Редовност на процедурата за уволнение — Липса на възражения от страна на представителите на работниците“

I –    Въведение

1.        Настоящото производство предоставя на Съда възможността да изясни отделни аспекти на общностната правна уредба в областта на колективните уволнения. По-специално основният въпрос, на който следва да бъде даден отговор, налага да се реши дали Директива 98/59/ЕО на Съвета от 20 юли 1998 година за сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на колективните уволнения(2) (наричана по-нататък „директивата“) предоставя пряко права на работниците, и ако отговорът е утвърдителен, дали тези права са индивидуални или колективни. Необходимо е освен това да се провери дали посочената директива позволява с национална правна норма да се ограничават основанията за оспорване на колективни уволнения при евентуално нарушение на норма от самата директива. Необходимо е също така да се разгледат и евентуалните рамки, които в конкретната област следват пряко от общите принципи на общностното право, и по-специално от правото на ефективна съдебна защита.

2.        Поводът да се дадат тези разяснения е предоставен от Сour du travail de Liège (Белгия), който, след като е бил сезиран с поредица от жалби от някои работници, засегнати от колективно уволнение, поставя пред Съда няколко преюдициални въпроса.

II – Правна уредба

 А –       Общностна правна уредба

3.        Общностната правна уредба, предмет на настоящото производство, се съдържа в Директива 98/59.

4.        Първото и второ съображение на директивата гласят, както следва:

„(1) като има предвид, че за по-голяма яснота и рационалност Директива 75/129/ЕИО на Съвета от 17 февруари 1975 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на колективните уволнения [ОВ L 48, стр. 29] трябва да бъде консолидирана;

(2) като има предвид, че е важно да бъде предоставена по-голяма защита на работниците в случай на колективни уволнения, отчитайки същевременно необходимостта от балансирано икономическо и социално развитие в рамките на Общността.“

5.        Член 2 от директивата гласи:

„1. Когато работодателят планира колективни уволнения, той започва своевременно консултации с работниците с оглед постигането на споразумение.

2. Консултациите включват поне: начини и средства за избягване на колективните уволнения или намаляване на броя на засегнатите работници, както и смекчаване на евентуалните последици чрез използване на съпътстващи социални мерки, които имат за цел, inter alia, помощ за пренасочване или преквалифициране на уволнените работници.

Държавите членки могат да предвидят, че представителите на работниците могат да ползват услугите на експерти в съответствие с националното законодателство и/или практика.

3. За да могат представителите на работниците да правят конструктивни предложения, по време на консултациите работодателите своевременно:

а) им предоставят цялата необходима информация и

б) във всеки случай ги уведомяват писмено за:

i) причините за предстоящите уволнения;

ii) броя на категориите [да се чете: „броя и категориите“] работници, които ще бъдат уволнени;

iii) броя и категориите работници, които нормално са наети на работа;

iv) срока, в който ще бъдат извършени предвидените уволнения;

v) предложените критерии за подбор на работниците, които трябва да бъдат уволнени, дотолкова, доколкото националното законодателство и/или практика дава на работодателите право на такъв подбор;

vi) метода за изчисляване на всички плащания, свързани с уволненията, освен тези, произтичащи от националното законодателство и/или практика.

Работодателят представя на компетентния публичен орган копие от елементите на писменото съобщение, предвидени в първа алинея, буква б), подточки от i) до v).

[…]“

6.        Членове 3 до 6 от директивата гласят:

„Член 3

1. Работодателите уведомяват писмено компетентния публичен орган за планираните колективни уволнения.

[…]

2. Работодателите изпращат на представителите на работниците копие от уведомлението, посочено в параграф 1.

Представителите на работниците могат да изпратят на компетентния публичен орган коментарите, които имат.

Член 4

1. Предвидените колективни уволнения, за които е уведомена компетентната публична власт, се извършват не по-рано от 30 дни от датата на посоченото в член 3, параграф 1 уведомление, без да се накърняват разпоредбите, които регулират индивидуалните права по отношение на предизвестието.

Държавите членки могат да предоставят на компетентния публичен орган правомощия да съкрати посочения в предходната алинея срок.

[…]

Член 5

Настоящата директива не засяга правото на държавите членки да прилагат или въвеждат по-благоприятни за работниците законови, подзаконови или административни разпоредби, или да насърчават или разрешават прилагането на по-благоприятни за работниците колективни договори.

Член 6

Държавите членки гарантират, че представителите на работниците или работниците разполагат със съдебни и/или административни процедури за привеждане в изпълнение на задълженията по настоящата директива.“

 Б –       Национална правна уредба

7.        Разпоредбите на Директива 75/129 (и впоследствие тези на Директива 98/59) в Белгия са транспонирани с Колективен трудов договор № 24 от 2 октомври 1975 г., чието прилагане става задължително по силата на Кралски указ от 21 януари 1976 г. (наричан по-нататък „Колективен договор № 24“). Член 6 от Колективен договор № 24 гласи:

„Когато работодателят възнамерява да извърши колективно уволнение, той е длъжен предварително да уведоми представителите на работниците и да проведе с тях консултации; той уведомява съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — синдикалното представителство […]

Те трябва да се проведат с персонала или негови представители, ако липсва съвет за социално партньорство или синдикално представителство.

Консултациите включват начини и средства за избягване на колективните уволнения или намаляване на броя на засегнатите работници, както и за смекчаване на евентуалните последици чрез използване на съпътстващи социални мерки, които имат за цел по-конкретно помощ за пренасочване или преквалифициране на уволнените работници.

За тази цел работодателят е длъжен да предостави на представителите на работниците цялата необходима информация и във всеки случай да ги уведоми писмено за причините за предстоящите уволнения, предложените критерии за подбор на работниците, които трябва да бъдат уволнени, броя и категорията на работниците, които трябва да бъдат уволнени, броя и категориите работници, които нормално са наети на работа, както и метода за изчисляване на всички плащания, свързани с уволненията, освен тези, произтичащи от националното законодателство и/или практика, срока, в който трябва да бъдат извършени предвидените уволнения, така че представителите на работниците да могат да направят коментари и предложения, които да бъдат взети предвид.“

8.        Други разпоредби за защита на работниците в случай на колективни уволнения в Белгия се съдържат в Закон от 13 февруари 1998 г. за мерки за насърчаване на заетостта, чиито членове 66 до 69 гласят, както следва:

„Член 66

§ 1.      Работодателят, който възнамерява да извърши колективно уволнение, е длъжен да спазва предвидената при колективно уволнение процедура за информиране и консултиране, така както изисква колективният трудов договор, сключен в рамките на Националния съвет по труда.

Във връзка с това работодателят трябва да изпълни следните условия:

1°      той трябва да представи на съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — на синдикалното представителство, а при липса на такова — на работниците, писмен доклад, в който да съобщи намерението си да извърши колективно уволнение;

2°      той трябва да докаже, че по повод намерението си да извърши колективно уволнение, е провел среща със съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — със синдикалното представителство, а при липса на такова — с работниците;

3°      той трябва да даде възможност на членовете, представляващи персонала в съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — на членовете на синдикалното представителство, а при липса на такова — на работниците, да поставят въпроси във връзка с планираното колективно уволнение и в това отношение и да изложат доводи или да направят насрещни предложения;

4°      той трябва да разгледа въпросите, доводите и насрещните предложения, посочени в 3°, и да се произнесе по тях.

Работодателят трябва да докаже, че е изпълнил условията по предходната алинея.

§ 2.      Работодателят трябва да уведоми за намерението си да извърши колективно уволнение определеното от Краля длъжностно лице. С уведомлението се потвърждава, че условията по § 1, алинея 2 са изпълнени. В деня на изпращане на уведомлението на длъжностното лице по алинея 1 копие от него се връчва на съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — на членовете на синдикалното представителство, и се поставя обявление в предприятието. Освен това в деня на поставянето на обявлението с препоръчано писмо по пощата се изпраща копие на работниците, които са засегнати от колективното уволнение и чийто трудов договор е изтекъл в деня на поставяне на обявлението.

Член 67

Уволненият работник може да оспори редовността на процедурата за информиране и консултиране само ако работодателят не е изпълнил посочените в член 66, § 1, алинея 2 условия.

Уволненият работник губи правото да оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране, ако в срок от 30 дни, считано от датата на поставяне на обявлението по член 66, § 2, алинея 2, представителите на персонала в съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — членовете на синдикалното представителство, а при липса на такова — работниците, които е трябвало да бъдат информирани и с които е трябвало да бъдат проведени консултации, не са изложили пред работодателя възражения относно спазването на едно или няколко от предвидените в член 66, § 1, алинея 2 условия.

В срок от 30 дни, считано от датата на своето уволнение или от датата, на която уволненията са придобили характер на колективно уволнение, уволненият работник трябва да уведоми работодателя с препоръчано писмо по пощата, че оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране.

Член 68

1.      § 1 Ако по отношение на уволнения работник, който оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране, тече срок за предизвестие или такъв предстои да започне, доколкото оспорването е обосновано, срокът на предизвестие се счита за спрян, считано от третия работен ден след изпращането по пощата на посоченото в член 67, алинея 3 препоръчано писмо.

[…]

Член 69

§ 1 Ако трудовият договор на уволнения работник, който оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране, е прекратен, с изпратеното по пощата препоръчано писмо, посочено в член 67, алинея 3, работникът следва да поиска и възстановяването си на работа.

[…]“

III – Обстоятелствата, главното производство и преюдициалните въпроси

9.        Обстоятелствата, които са в основата на настоящия спор, са изложени изключително подробно в дългия акт за преюдициално запитване. Без да се спираме на описанието на подробностите, делото може да се изложи накратко, както следва.

10.      През 2004 г. дружеството Mono Car Styling (наричано по-нататък „Mono Car“), осъществяващо производство на автомобилни части, преминава през особено тежък период, дължащ се на силен спад на получените поръчки. При това положение дружеството решава да намали персонала си, като извърши колективно уволнение.

11.      Във връзка с това дружеството подписва споразумение с представителите на работниците: в това споразумение е определен на 30 души броят на работниците, подлежащи на уволнение, като за съкратените работници са предвидени специфични мерки за обезщетение и подпомагане. Спазването от страна на предприятието на процедурите за информиране и консултиране, предвидени в законодателството във връзка с колективните уволнения, е признато както от представителите на работниците, така и от компетентните органи по заетостта.

12.      Главното производство е образувано вследствие на индивидуалните искове на 21 от работниците, засегнати от процедурата за колективно уволнение. Исковете са обосновани с твърдения за нарушение от страна на Mono Car на някои от задълженията, предвидени в законодателството относно колективните уволнения. Аз считам, че подробностите по изложените пред националната юрисдикция възражения тук могат да бъдат пропуснати, тъй като нямат пряко отношение към въпросите, с които е сезиран Съдът.

13.      При всички положения запитващата юрисдикция следва да се произнесе по жалба на Mono Car, след като по-долният съд присъжда в полза на работниците (парично) обезщетение на работниците за вреди, причинени от нарушения на процедурата за уволнение.

14.      Тъй като счита, че разрешаването на спора пред националния съд изисква предварителен отговор на някои въпроси относно тълкуването на общностното право, запитващата юрисдикция поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 6 от Директива 98/59 […] да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 67 от Закона от 13 февруари 1998 г. […], която предвижда, че работникът може да оспори редовността на процедурата за информиране и консултиране

–        само ако работодателят не е изпълнил посочените в член 66, [параграф] 1, алинея 2 от същия закон условия,

–        и ако в срок от тридесет дни, считано от датата на поставяне на обявлението по член 66, [параграф] 2, алинея 2 от посочения закон, представителите на персонала в съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — членовете на синдикалното представителство, а при липса на такова — работниците, които е трябвало да бъдат информирани и с които е трябвало да бъдат проведени консултации, са изложили пред работодателя възражения относно спазването на едно или няколко от условията по член 66, [параграф] 1, алинея 2,

–        и ако с препоръчано писмо по пощата уволненият работник е уведомил работодателя, че оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране и че иска да бъде възстановен на предишната си длъжност [и то в срок от тридесет дни, считано от датата на своето уволнение] или от датата, на която уволненията са придобили характер на колективно уволнение?

2)      Ако се допусне, че член 6 от Директива 98/59 […] може да се тълкува в смисъл, че позволява на държавите членки да приемат национална разпоредба като член 67 от Закона от 13 февруари 1998 г.[…], която предвижда, че работникът може да оспори редовността на процедурата за информиране и консултиране само ако работодателят не е изпълнил посочените в член 66, [параграф] 1, алинея 2 от същия закон условия и ако в срок от тридесет дни, считано от датата на поставяне на обявлението по член 66, [параграф] 2, алинея 2 от посочения закон, представителите на персонала в съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — членовете на синдикалното представителство, а при липса на такова — работниците, които е трябвало да бъдат информирани и с които е трябвало да бъдат проведени консултации, са изложили пред работодателя възражения относно спазването на едно или няколко от условията по [посочения] член 66, [параграф] 1, алинея 2, и ако с препоръчано писмо по пощата уволненият работник е уведомил работодателя, че оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране и че иска да бъде възстановен на предишната си длъжност, и то в срок от тридесет дни, считано от датата на своето уволнение или от датата, на която уволненията са придобили характер на колективно уволнение,

съвместима ли е подобна система с основните права на личността, които са неразделна част от общите принципи на правото, за чието спазване следи общностният съд, и по-конкретно с член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи?

3)      Може ли национална юрисдикция, сезирана със спор между два частноправни субекта, в случая работник и неговия бивш работодател, да не приложи разпоредба от вътрешното право като член 67 от Закона от 13 февруари 1998 г.[…], която противоречи на разпоредбите на общностна директива, за да приложи други разпоредби от вътрешното право, за които смята, че правилно транспонират общностна директива, като съдържащите се в Колективния трудов договор № 24 от 2 октомври 1975 г.[…] разпоредби, но чието прилагане на практика е осуетено от разпоредбата от вътрешното право, която противоречи на разпоредбите на общностна директива, в случая член 67 от Закона от 13 февруари 1998 г.;

4)      1. Трябва ли член 2 от Директива 98/59 […], и по-конкретно параграфи 1, 2 и 3 от него, да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 66, [параграф] 1 от Закона от 13 февруари 1998 г.[…], доколкото същият предвижда, че работодателят, който възнамерява да изпълни своите задължения във връзка с колективно уволнение, е длъжен само да докаже, че е изпълнил следните условия:

1°      представил е на съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — на синдикалното представителство, а при липса на такова — на работниците, писмен доклад, в който съобщава намерението си да извърши колективно уволнение;

2°      трябва да може да докаже, че предвид намерението си да извърши колективно уволнение, е провел среща със съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — със синдикалното представителство, а при липса на такова — с работниците;

3°      дал е възможност на членовете, представляващи персонала в съвета за социално партньорство, а при липса на такъв — на членовете на синдикалното представителство, а при липса на такова — на работниците, да поставят въпроси във връзка с планираното колективно уволнение и в това отношение да изложат доводи или да направят насрещни предложения;

4°      разгледал е въпросите, доводите и насрещните предложения, посочени в 3°, и се е произнесъл по тях.

2.      Трябва ли същата разпоредба [на Директива № 98/59] да се разбира в смисъл, че не допуска национална разпоредба като член 67, алинея 2 от Закона от 13 февруари 1998 г.[…], доколкото същият предвижда, че уволненият работник може да оспорва редовността на процедурата за информиране и консултиране само ако работодателят не е спазил посочените в член 66, [параграф] 1, алинея 2 условия, за които става въпрос в горната точка 1?“

IV – Тълкуването на националното право и допустимостта на преюдициалните въпроси

15.      Считам, че преди да започнем разглеждането на преюдициалните въпроси, е необходимо да се спрем на тълкуването на националното право и проблемите, свързани с допустимостта на акта за преюдициално запитване.

16.      В действителност, видно от акта за преюдициално запитване и от становищата на страните, член 67 от Закона от 1998 г., който предвижда редица ограничения на правото на работника индивидуално да оспори колективно уволнение, може да се тълкува по два коренно различни начина.

17.      Според първото тълкуване рамките на възможностите за предявяване на индивидуален иск, установени в посочения член 67, са приложими единствено по отношение на исковете, целящи прилагането на уредените със Закона от 1998 г. специфични мерки за защита в случай на незаконосъобразно колективно уволнение: с други думи, тези рамки са приложими спрямо исковете, които имат за цел възстановяването на работа на уволнения работник или спирането на срока на предизвестие. Това се дължало на обстоятелството, че тези мерки за защита са специфични по Закона от 1998 г.(3)

18.      Точно обратното, второто тълкуване приема, че рамките на възможностите за индивидуален иск, предвидени в член 67 от Закона от 1998 г., не се прилагат единствено по отношение на специфичните мерки за защита по този закон, а по-общо, по отношение на всички индивидуални искове, внесени от работници срещу колективно уволнение с цел възражения за неспазване на процедурата за информиране и консултиране. В частност, според това тълкуване рамките, посочени в цитирания член 67, се прилагали и по отношение на индивидуално внесените искове от работници, например за обезщетение за вреди. Макар и да не изразява ясно позицията си, запитващата юрисдикция изглежда е склонна да приеме второто тълкуване.

19.      Ясно е, че с оглед на първото тълкуване, настоящото преюдициално производство би било напълно неотносимо. Ако се следва това тълкуване, всъщност рамките, предвидени в член 67 от Закона от 1998 г., биха могли да попречат на даден работник да се ползва от определени специфични мерки за защита, но при всяко едно положение не биха представлявали пречка за него по какъвто и да е начин да внесе иск за оспорване на колективно уволнение въз основа на правна уредба, различна от Закона от 1998 г., и евентуално да получи подходяща компенсация, например чрез обезщетяване на вредите. Следователно е съвсем очевидно, че не могат да бъдат открити противоречия както с член 6 от Директива 98/59, така и с принципа на правото на ефективна съдебна защита или с Европейската конвенция за правата на човека. Всъщност това, което изискват тези разпоредби, е да бъдат гарантирани подходящи способи за защита, но не и специфична мярка за защита.

20.      Известна част от белгийската съдебна практика възприема първото тълкуване. Например първоинстанционният съд, сезиран в главното производство и чието решение е обжалвано впоследствие пред запитващата юрисдикция. Дори друг състав на самия Сour du travail de Liège на 30 април 2007 г. е постановил решение в този смисъл, като по-специално е отбелязал, че тълкуването, според което условията, посочени в член 67 от Закона от 1998 г., се прилагат по отношение на всички искове, а не само спрямо тези, които целят ползването на специфичните допълнителни мерки за защита, уредени в този закон, „би съставлявало […] много голямо отстъпление от правата и исковете, които КТД № 24 предоставя на работниците“(4).

21.      Освен това от документите в преписката и съобразно изложеното в съдебното заседание се установява, че пред запитващата юрисдикция дори не е поставян въпросът за възможното възстановяване на работниците на работа в Mono Car, което, ако бъде възприето първото тълкуване, би направило на още едно основание лишени от относимост всички въпроси, повдигнати от запитващата юрисдикция.

22.      Макар и несъмнено Съдът да няма право да тълкува националното право, следва да призная, че ми е трудно да разбера защо националната юрисдикция би предпочела най-строгото тълкуване на член 67. И то в частност, като се има предвид обстоятелството, припомнено и в съдебното заседание, че Законът от 1998 г., част от който е този член, е приет като следствие от травмиращо колективно уволнение в едно от предприятията на Renault с цел повишаване на защитата на работниците в случай на колективни уволнения. Ето защо дори само по тази причина е трудно да се приеме, че закон, приет в такъв контекст, би довел на практика до ограничаване на правата на уволнените работници.

23.      Да отбележим впрочем, че членове 68 и 69 от Закона от 1998 г. се ограничават до това да уредят съответно спирането на срока на предизвестие (член 68) и искането на работника за възстановяване на работа (член 69). В структурата на Закона от 1998 г. тези две хипотези изглежда изчерпват обхвата на мерките за защита, на които стъпва посоченият закон, което потвърждава обстоятелството, че приложното поле на Закона от 1998 г. е ограничено до тези специфични и изключителни мерки за защита (спиране на срока на предизвестие и възстановяване на работа). В действителност следва да се отбележи, че съобразно член 68, спирането на срока на предизвестие настъпва автоматично, а ако не са изпълнени едновременно всички условия, се прилага член 69, който задължава работника да поиска възстановяването си на работа: „работникът следва да поиска и възстановяването си на работа“.

24.      В писменото си становище белгийското правителство по-специално излага доводи за недопустимост на преюдициалните въпроси, доколкото член 67 от Закона от 1998 г. бил неприложим в конкретния случай.

25.      В действителност трябва да приемем, че логичното поведение на запитващата юрисдикция да се обърне към Съда има някои несъвършенства. В частност, след като е имала предвид две възможни тълкувания на националното право и без да е изразила ясно позицията си в полза на едното от тях, тази юрисдикция поставя на Съда поредица от въпроси, които имат смисъл единствено ако предварително е избрано едно от двете тълкувания. Ето защо Съдът трябва да се произнесе по проблем, които би могъл да е напълно неотносим, ако националният съдия в крайна сметка реши да възприеме друго тълкуване на собственото си вътрешно право.

26.      Като се има предвид това, считам обаче, че настоящото преюдициално запитване не отговаря на условията, определени от практиката на Съда като необходими, за да бъде отказан отговор на въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, условия, които в действителност са доста строги.

27.      От една страна, в действителност Съдът последователно посочва, че националните юрисдикции следва да преценят вътрешния правен контекст и необходимостта от решение на Съда за целите на разрешаване на правния спор в главното производство(5).

28.      От друга страна, считам, че въпросите, поставени от Сour du travail de Liège, могат да бъдат при всяко положение тълкувани като общо искане до Съда да изясни определени аспекти от директивата, за да позволи на националната юрисдикция да тълкува собственото си вътрешно право по начин, който да не противоречи на разпоредбите на общностното право.

29.      Ето защо считам, че не следва да бъдат уважени изложените от Кралство Белгия възражения за недопустимост.

V –    Относно директивата

30.      Струва ми се уместно, преди да започна разглеждането на отделните преюдициални въпроси, да изложа няколко общи разсъждения по директивата. По-специално, след като веднъж бъдат изяснени определени аспекти, с които тя се характеризира, ще бъде по-лесно да се даде отговор на въпросите.

 А –     Основи, цели и характеристики на директивата

31.      Първата общностна норма, която урежда колективните уволнения, е Директива 75/129(6). По-специално, определящите мотиви за приемане на посочената директива са свързани с констатацията, че при извършване на колективни уволнения големите индустриални групи предпочитат да уволнят работниците, наети в държави — членки на Общността, в които защитата срещу уволнение е особено слаба.

32.      Още от самото си възникване общностното законодателство в областта на уволненията се характеризира с двойнствена природа. От една страна, в действителност законодателят веднага изтъква съществуването на социални цели в основата на общностната система, като посочва необходимостта от „повишаване на защитата на работниците“ като определящ мотив за приемането на Директива 75/129(7). От друга страна, въпреки всичко самата директива е приета на основание на настоящия член 94 ЕО (преди измененията — член 100 от Договора за ЕО), който предвижда приемането на директиви относно сближаването на националните разпоредби, „които пряко се отнасят до създаването или функционирането на общия пазар“.

33.      Тази двойнствена природа се установява лесно в съображенията на Директива 75/129. Първото от тях, както вече видяхме, потвърждава необходимостта от повишаване на защитата на работниците; второто държи сметка за различията между действащите в различните държави членки разпоредби в областта на колективните уволнения; накрая, третото отбелязва, че „тези различия могат да окажат пряко влияние върху функционирането на общия пазар“.[неофициален превод]

34.      Директива 75/129 е изменена за първи път с Директива 92/56/ЕИО(8). Вследствие на това изменение, макар и непроменена в дълбочина, правната уредба придобива (поне на теория) по-„социален“ характер, както се установява по-специално от първото съображение на директивата от 1992 г., което препраща към Хартата на Общността за основните социални права на работниците, приета през 1989 г.

35.      Както се уточнява в първото съображение от нея, Директива 98/59 представлява кодификация на Директива 75/129 и следователно по същество възпроизвежда консолидирания текст на последната след измененията с Директива 92/56.

36.      Ето защо Директива 98/59 напълно може да се счита за действаща понастоящем редакция на Директива 75/129. Това позволява също така по-специално позоваването на съдебната практика по последната директива, която следователно ще цитирам когато е уместно, без да повтарям обстоятелството, че формално тя се отнася до Директива 75/129.

37.      Директива 98/59 си поставя за задача основно да въведе поредица от процедурни задължения в случай на колективно уволнение. С други думи, директивата няма за цел по същество да ограничи решенията, които предприемачът взема при управлението на предприятието си. По-специално, както се подчертава в практиката на Съда, директивата не засяга свободата на предприемача да пристъпи към уволнения(9) или най-общо да организира икономическата си дейност по начин, който намира за най-подходящ с оглед нуждите си(10).

38.      Ясно е впрочем, както се установява по-специално и от член 5 от директивата, че тя представлява правило за хармонизиране, което служи за установяването на минимален стандарт, като в същото време предоставя на държавите членки възможността да приемат по-благоприятни за работниците разпоредби(11). Поради това извършеното с директивата хармонизиране на правните норми в случай на колективни уволнения има частичен и ограничен характер(12).

39.      Освен това е показателно, че практиката на Съда по тази разпоредба се концентрира най-вече върху нейното приложно поле. По-специално предмет на разглеждане са били понятията „предприятие“(13) и „уволнение“(14), приложимостта на директивата в случай на пълно прекратяване на дейността на предприятието(15) и в случай на работодатели с нестопанска цел(16). В същия ред на мисли Съдът е разглеждал и начина за тълкуване на изключенията от приложното поле на директивата(17), изчисляването на прага за прилагането на същата(18) и датата, от която уволнението се счита за настъпило(19).

 Б –       Предоставя ли директивата права?

40.      Специфичен въпрос, който следва да бъде разгледан предварително, е дали директивата предоставя права и ако това е така, дали тези права имат индивидуален (т.е. техни носители са работниците като правни субекти) или колективен характер (т.е. те са предоставени на представителите на работниците).

41.      По-конкретно работниците, засегнати от уволнението, по лесно обясними причини твърдят, че директивата признава права на всеки работник, засегнат от колективно уволнение. Обратно, Комисията счита, че директивата признава колективни права.

42.      Считам, че така както е поставен в рамките на току-що посочените становища на страните, въпросът е неправилно формулиран.

43.      Сама по себе си директивата по-специално не създава и не признава нито индивидуални, нито колективни права. Тя предвижда държавите членки да осигурят известни процедурни гаранции в случаите на колективни уволнения. Тя предвижда освен това, по-специално в своя член 6, че държавите членки трябва да създадат подходящи способи „за привеждане в изпълнение на задълженията по настоящата директива“ (курсивът e мой).

44.      Както се установява, в единствения си член, посветен на условията за гарантиране на конкретната ефективност на разпоредбите на директивата, общностният законодател избягва да използва термина „права“, а напротив, предпочита да говори за „задължения“. Следователно от тази гледна точка по-скоро става дума за поредица от задължения за работодателите, които решават да извършат такова уволнение, отколкото за поредица от права, признати в полза на лицата, засегнати от колективно уволнение.

45.      Макар и току-що изложените съображения да са със сигурност показателни за отношението на законодателя, който е търсил поне сближаване на твърде раздалечени позиции в една област, по дефиниция толкова деликатна и характеризираща се с твърде далечни една от друга национални традиции, каквато са колективните уволнения, това не променя обстоятелството, че напълно логично на всяко задължение съответства право. Следователно кой е ползващият се от правото субект, тоест носителят на правото по смисъла на член 6 от директивата?

46.      Според мен това лице не е посочено в самата директива, която предоставя неговото определяне на свободния избор на държавите членки. По-специално тук следва да бъде припомнена редакцията на цитирания член 6. На основание тази разпоредба държавите членки гарантират, че „представителите на работниците и/или работниците разполагат със съдебни и/или административни процедури за привеждане в изпълнение на задълженията по настоящата директива“ (курсивът e мой).

47.      Редакцията на член 6 е ясна. В частност държавите членки могат при пълно спазване на член 6 да предвидят право на иск в случай на колективни уволнения: а) само за представителите на работниците; б) само за работниците лично; в) както за представителите на работниците, така и за самите работници(20).

48.      Считам, че изложените от мен съображения относно произхода и характеристиките на директивата напълно оправдават прочит на член 6 на самата директива, който да се придържа към неговата формулировка. По-специално според мен, освен че не е необходимо, е и напълно неоправдано да бъдат използвани допълнителни критерии за тълкуване с цел да бъде натоварена разпоредбата с повече от това, което е искал да каже законодателят. Ясно е, че общностният законодател е имал намерение да предостави на държавите членки широка свобода на преценка в тази област: от значение за законодателя е било да осигури ефективни мерки за защита в случай на колективни уволнения, независимо от това дали в крайна сметка те ще бъдат в резултат от предоставянето от страна на държавите членки на индивидуално, на колективно или на смесено право на иск.

49.      Освен това, самата Харта за основните права на Европейския съюз, прогласена в Ница на 7 декември 2000 г.(21), предвижда в член 27, че „[н]а работниците или на техните представители трябва да се гарантира, на съответните равнища, своевременно информиране и консултиране в предвидените от правото на Съюза, от националните законодателства и практика случаи и условия“ (курсивът e мой). Следователно дори и в този случай чрез използването на съюза „или“ законодателят потвърждава възможността правото на информиране и консултиране да бъде признато по-скоро на колективно, отколкото на индивидуално ниво.

50.      В този ред на мисли, дори Директива 2002/14/ЕО(22), която предвижда обща рамка в областта на информирането и консултирането на работниците и съобразно член 9 не засяга предвиденото в Директива 98/59, разглежда представителите на работниците като единствените субекти, ефективно включени в процедурата за информиране и консултиране, а в петнадесетото си съображение уточнява, че „настоящата директива не засяга националните системи, свързани с практическото упражняване на това право, в случаите когато тези, които имат право да го упражняват, трябва да заявят това свое желание колективно“.

51.      Накрая, трябва да уточним също така, че всички съображения, изложени в настоящото заключение, засягат само евентуалните нарушения на единственото материално право, за което може да се счете, че произтича от директивата, а именно правото на информиране и консултиране. Всяко друго евентуално признато от националния правен ред право на работниците и/или техните представители, няма отношение към конкретния случай.

52.      След изясняването на тези предварителни аспекти ще пристъпя към разглеждане на въпросите, поставени от запитващата юрисдикция.

VI – По преюдициалните въпроси

 А –       По първия и четвъртия въпрос

1.      Относно индивидуалния или колективен характер на правото (първи въпрос, първа част)

53.      С първия си въпрос, запитващата юрисдикция иска от Съда по същество да се произнесе по съвместимостта с член 6 от директивата на национална разпоредба, която поставя правото на работника да оспори колективно уволнение в зависимост от:

а)      условието да са повдигнати специфични възражения (неспазване на условията по член 66 от белгийския закон от 1998 г.);

б)      най-вече условието представителите на работниците формално да са уведомили работодателя за наличието на посочените възражения за нарушения.

54.      При обсъждането на първия въпрос страните се съсредоточават основно върху въпроса по буква б) от предходната точка, а именно върху индивидуалния или колективен характер на правото на оспорване на колективно уволнение. Следователно най-напред ще разгледам този първи аспект. За сметка на това обсъждането на рамките на възможностите за предявяване на иск, свързани с необходимостта от позоваване единствено на определени специфични нарушения (буква а) от предходната точка), ще бъде проведено заедно с обсъждането на четвъртия преюдициален въпрос.

 а) Становища на страните

55.      Г-н Odemis и др., тоест работниците, засегнати от колективното уволнение, считат на първо място, че тълкуването на белгийското законодателство в областта на колективните уволнения, дадено от запитващата юрисдикция при формулирането на първия преюдициален въпрос, е твърде различно от единодушно възприетото. В частност, както вече посочих впрочем по-горе, съществува и друго тълкуване, очевидно по-близко до духа на Закона от 1998 г., според което неспазването на условията по член 67 от самия закон би забранило на работниците единствено да поискат възстановяването си на работа или спирането на срока на предизвестието, но по никакъв начин не би попречило на възможността им да подадат иск, например, за присъждане на обезщетение за вредите, претърпени от неспазването на процедурата за информиране и консултиране(23).

56.      Следователно отговорът, който тези страни предлагат да бъде даден на първия преюдициален въпрос, изглежда в определен смисъл почти като формулиран при условията на евентуалност, доколкото първата линия на защита на работниците, макар и да не е пряко приложима пред Съда, изглежда се състои в поддържането на посоченото по-горе тълкуване на белгийската правна уредба. При всички положения тези страни твърдят, че директивата предвижда право на информиране и консултиране, което засяга не само представителите на работниците, а също така и всеки от тях поотделно; ето защо член 6 от директивата налагал признаването на право на иск и на работниците поотделно.

57.      Кралство Белгия, което изразява становището си по съществото на преюдициалните въпроси само при условията на евентуалност, доколкото прави възражение за тяхната недопустимост(24), счита, че в отсъствието на по-точни указания в директивата изборът на средствата за гарантиране на правата, произтичащи от общностния правен ред, е в признатите на всяка държава членка дискреционни правомощия. Следователно, при условие че предвидените мерки за защита позволяват да бъдат ефективно гарантирани правата, направеният от дадена държава избор на самите мерки за защита не би могъл да бъде предмет на критика. Ето защо, доколкото белгийското законодателство съдържа комплекс от мерки за защита, които са в състояние да гарантират съответното спазване на разпоредбите на директивата, не било налице противоречие между самата директива и белгийските правни норми.

58.      Комисията на Европейските общности счита, че директивата признава колективни, а не индивидуални права: ето защо според становището на Комисията не съществувал проблем със съвместимостта с посочената директива.

59.      От своя страна правителството на Обединеното кралство изтъква, че не може чрез тълкуване да има противопоставяне на възможността за избор, изразена в съюза „и/или“ в член 6 от директивата, включително и защото в противен случай щяло да бъде силно затруднено самото функциониране на предвидената от директивата система.

 б) Съображения

60.      Логична последица от изложените по-горе съображения относно общия характер на директивата(25), е констатацията, че сама по себе си директивата не създава задължение да се предостави на работниците поотделно самостоятелно право да оспорват колективно уволнение в случай на нарушаване на правото на информиране и консултиране.

61.      Това по-конкретно се установява от редакцията на член 6 от директивата, който изисква държавите членки да предоставят на „представителите на работниците и/или работниците“ подходящи съдебни и/или административни процедури за привеждане в изпълнение на задълженията по директивата.

62.      От своя страна, ако бъде тълкуван по начина, по който изглежда прави това запитващата юрисдикция, белгийският закон от 1998 г. предвижда особен модел, в който правото на работника на самостоятелен иск е запазено, но е подчинено на условието за предварително „възражение“ срещу колективното уволнение от страна на представителите на работниците. На практика изглежда, че в случая белгийският законодател предвижда колективно, а не лично право. В действителност обстоятелството, че при всички положения искът ще бъде внесен самостоятелно, не може да промени обстоятелството, че във всеки един случай титуляри на правото да вземат основното решение за оспорване или не на колективното уволнение са представителите на работниците. Това не противоречи на директивата, която в действителност определя по-скоро именно представителите на работниците за страна в обсъжданията с работодателя, планиращ да извърши колективно уволнение, отколкото самите работници (вж. например член 2 от директивата).

63.      Следователно този закон не изглежда в противоречие с член 6 от директивата, който допуска възможността дадена държава членка да уреди като колективно правото за информиране и участие в случаите на колективни уволнения.

64.      По друг повод, макар и като се позовава на различен специфичен въпрос, Съдът е отказал телеологично тълкуване на директивата за колективните уволнения и е дал именно буквално тълкуване на нейните норми(26).

65.      Според мен именно буквалното тълкуване на член 6 от директивата съответства напълно на това, което е характерно за нея, и по-конкретно, че с нея се въвежда компромисна правна уредба, която следва да намери точка на равновесие както между разминаващите се интереси на работодатели и работници, така и между съществуващите различни традиции на държавите — членки на Общността, в областта на синдикалните отношения.

2.      Относно съвместимостта с директивата на ограничението на възможностите за предявяване на иск до случаите на специфични нарушения (първи въпрос, втора част и четвърти въпрос)

66.      Що се касае до втория аспект, повдигнат с първия преюдициален въпрос, а именно за съвместимостта с член 6 от директивата на национално законодателство, което ограничава случаите, в които може да се оспори колективно уволнение, до няколко специфични нарушения, проблемът е свързан с проблема, повдигнат в четвъртия преюдициален въпрос относно съвместимостта между член 2 от директивата и членове 66 и 67 от белгийския закон от 1998 г.

67.      По-специално става въпрос да се провери дали може да е съвместима с директивата система, която в случай на колективни уволнения по същество ограничава задълженията на работодателя до спазване на някои специфични условия, които не покриват обаче всички предвидени в директивата задължения. По същия начин следва да се определи дали обстоятелството, че иск срещу колективно уволнение е възможен единствено в случай на неспазване на посочените по-горе условия, води до проблеми за съвместимост с дадената директива.

68.      На практика проблемът е породен от обстоятелството, че както видяхме по-горе, членове 66 и 67 от белгийския закон от 1998 г. очертават система, в която работодателят е длъжен да докаже единствено спазването на четирите условия, изброени в член 66, параграф 1, втора алинея: да представи писмен доклад на представителите на работниците, да проведе среща със самите представители, да им е дал възможност да поставят въпроси и да изложат доводи, и да направят предложения и да се е произнесъл по евентуалните въпроси и предложения. Освен това по силата на член 67 от посочения закон единствено твърдението за нарушение на тези четири условия дава възможност да бъде оспорено колективното уволнение.

69.      Тук също, както и по отношение на първия въпрос, ще припомня, че е доста спорно тълкуването на националното право, което изглежда предпочетено от националната юрисдикция. Ако в действителност, както основателно припомня белгийското правителство в становището си и по четвъртия преюдициален въпрос, бъде прието тълкуването от съдебната практика, според което нормите, които ограничават правото на иск срещу колективни уволнения, съдържащи се в Закона от 1998 г., се отнасят единствено до мерките, свързани с възстановяване на работа и спиране на срока на предизвестие, проблемите за съвместимост на белгийското право с директивата биха отпаднали, тъй като не би била засегната възможността за използването на всички останали правни способи за защита, предвидени в белгийското трудово законодателство, и по-специално обезщетяването на вредите(27).

70.      Безспорно е, че съгласно белгийското право, всички задължения, предвидени в директивата в тежест на работодателя, са точно транспонирани с Колективен договор № 24. Ето защо, ако Законът от 1998 г. бъде тълкуван само като обикновен акт, който е искал да засили защитата на работниците, очевидно е, че нормите на Колективния договор № 24, който продължава да бъде в сила, биха представлявали правилно транспониране на самата директива.

71.      Като оставяме въпреки това на националната юрисдикция и в този случай грижата да тълкува вътрешното право на държавата членка, следва да се поставим от страната на очевидно предпочитаната от запитващата юрисдикция тълкувателна позиция, според която ограниченията на възможностите за иск съгласно Закона от 1998 г. се прилагат по отношение на всички искове на работниците, засегнати от колективно уволнение, които се основават на нарушение на процедурата за информиране и консултиране.

72.      Тоест, ако приемем, че Законът от 1998 г. съществено ограничава задълженията на работодателя само до задълженията, предвидени в член 66, параграф 1, втора алинея от него, и респективно възможностите за иск на работниците, изглежда очевидно наличието на несъвместимост с общностното право.

73.      В действителност е несъмнено, че задълженията, посочени в член 66, параграф 1, втора алинея от Закона от 1998 г., не са всички задължения, уредени в директивата. Например, както правилно се отбелязва от изразилите становище работници, липсва изрично посочване на необходимостта от това срещите между работодателя и представителите на работниците най-общо да имат за цел поне да бъде постигнато споразумение. Именно отсъствието на изрично посочване на такава цел е в основата на осъдително решение от 1994 г. срещу Обединеното кралство за неизпълнение на задължения(28). Нещо повече, член 66 от Закона от 1998 г. не предвижда например в писмения доклад на работодателя да се съдържат подробностите за предвиденото уволнение, посочени в член 2, параграф 3, първа алинея, буква б) от директивата.

74.      Освен това самото белгийско правителство косвено признава, че условията, които член 66 от Закона от 1998 г. поставя на работодателя, не покриват всички условия, наложени от директивата. Правителството твърди обаче, че Законът от 1998 г. се ограничава до това да предвиди допълнително равнище на защита на работниците, засегнати от колективни уволнения, без да засяга по никакъв начин системата, въведена с Колективен договор № 24. Комисията изразява становище в същия смисъл.

3.      Заключение по първия и четвъртия въпрос

75.      По тези съображения считам, че първият и четвъртият преюдициални въпроси следват да бъдат решени, като се постанови, че директивата допуска национална разпоредба, която в случай на нарушение на процедурата за информиране и консултиране предоставя правото за оспорване на колективно уволнение единствено на представителите на работниците или поставя индивидуалното право за оспорване на колективното уволнение в зависимост от изпълнението на условието да бъде подадено възражение от страна на представителите на работниците. Обратно, директивата не допуска национална разпоредба, която позволява колективно уволнение да се оспорва само на основание на определени специфични нарушения на уредените в директивата задължения, а не на основание на всякакви нарушения на самите задължения.

 Б –     По втория въпрос

 1. Въведение

76.      С втория въпрос, който е поставен при условията на евентуалност, запитващата юрисдикция по същество пита дали ако посочените в първия въпрос национални разпоредби се допускат от директивата, те не са в противоречие с основните права, и по-конкретно с член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

77.      Доколкото, както вече беше изложено, предлагам на Съда да обяви несъвместимостта с директивата в един от двата аспекта, посочени от националната юрисдикция, а именно ограничаването на възможните основания за оспорване, проблемът за съвместимостта с основните права, според мен, се поставя по-конкретно във връзка с необходимостта от предварително възражение от страна на представителите на работниците като условие за допустимост на индивидуалния иск.

78.      Отбелязвам впрочем, че евентуалната незаконосъобразност на колективната защита на правата би могла да се отрази върху самата законосъобразност на директивата, доколкото, както видяхме, в член 6 от нея най-общо се приема възможността да бъде признато правото на иск в случай на нарушения на процедурата за информиране и консултиране, но единствено в колективна форма.

 2. Доводи на страните

79.      В това отношение г‑н Odemis и др. твърдят, че дори да се предположи, че е съвместимо с директивата, национално законодателство, което предоставя единствено на представителите на работниците правото да оспорят колективно уволнение, като следователно изключва възможността за иск от страна на работниците поотделно, при всички положения би нарушило принципа за правото на ефективна съдебна защита.

80.      Комисията държи на своето тълкуване, според което директивата признава колективно, а не индивидуално право, и отрича възможността за каквото и да е противоречие с правото на ефективна съдебна защита и с ЕКПЧ. Подобна по същество е позицията на Обединеното кралство.

81.      От своя страна, Кралство Белгия изхожда от предпоставката, че белгийският закон от 1998 г. по никакъв начин не ограничава правата на работниците, вече признати с Колективен договор № 24. По тази причина белгийското правителство се ограничава до това, да отбележи в становището си, че не съставлява нарушение на основното право на ефективна съдебна защита обстоятелството, че на работниците поотделно е забранена възможността да поискат специфичната мярка за защита възстановяване на заеманата от тях длъжност без предварителното възражение на представителите на самите работници, доколкото при всички положения работниците запазват възможността да се ползват от множество други мерки за защита.

 3. Съображения

82.      Естествено, дори и в този случай въпросът има смисъл само през призмата на тълкуването на белгийския закон от 1998 г., което има за краен извод, че неговите разпоредби съставляват ограничение на правата, признати на работниците от дотогава действащото законодателство, и в частност от Колективен договор № 24.

83.      Както е известно, Съдът изтъква, че правото на ефективна съдебна защита съставлява основен принцип на общностното право(29), произтичащ от общите конституционни традиции на държавите членки и който е провъзгласен както в членове 6 и 13 от ЕКПЧ, така и в Хартата на основните права на Европейския съюз.

84.      Това право предполага на първо място заинтересованите страни да могат да предявят правата, които черпят от общностното право пред национална юрисдикция съобразно националните процесуални правила, евентуално установени от държавите членки(30).

85.      Въпреки това правото на ефективна съдебна защита, разбирано в най-широкия му смисъл, не се прилага единствено при позоваване на правата, признати от общностния правен ред, но може да бъде включено и в по-широка перспектива, като се имат предвид всички права, гарантирани от вътрешния правен ред на всяка от държавите членки. Това специфично разбиране на принципа може да бъде разгледано специално при позоваване на ЕКПЧ.

86.      Що се касае до конкретните разпоредби на ЕКПЧ, които трябва да разгледаме тук, запитващата юрисдикция посочва, и нека да признаем напълно основателно, само член 6 от нея, който прогласява правото на справедлив съдебен процес и следователно и правото на достъп до правосъдие както в рамките на гражданското, така и на наказателното право.

87.      Член 13, посветен изрично на правото на ефективна съдебна защита, изглежда не може да бъде изтъкнат в настоящия случай, доколкото той предполага излагането на твърдение за нарушение на материално право, гарантирано от самата ЕКПЧ. В дадения случай обаче никоя от страните не твърди, че е налице нарушение на основно право, прогласено от ЕКПЧ.

88.      Както е известно, член 6 от ЕКПЧ гласи, че „[в]сяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“.

89.      В своята практика Европейският съд по правата на човека тълкува член 6 от ЕКПЧ, като обявява, че той гарантира преди всичко „правото на съд“: т.е. правото на всяко лице неговите искания да бъдат разгледани от съд(31). Въпреки това практиката на Страсбург потвърждава, че за да може да се приложи посочената разпоредба, е необходимо да е налице спор за определено „право“, за което обосновано да се твърди, че е признато от вътрешното право на съответната държава(32).

90.      Или както видяхме, белгийското право изглежда признава правото на информиране и консултиране не като индивидуално, а като колективно право(33). В същото време в Закона от 1998 г. това право е скрепено със специфични средства за защита, които по същество са предоставени на представителите на работниците.

91.      Обстоятелството, че белгийското законодателство признава това право като колективно право, само по себе си не повдига въпрос за противоречие с ЕКПЧ, доколкото посоченото право не е уредено в самата ЕКПЧ.

92.      Тоест, ако в светлината на ЕКПЧ и на основните права най-общо това право може легитимно да има характер на колективно право, напълно приемливо изглежда неговата защита да има също такъв колективен характер, като премине през евентуален иск от страна на представителите на работниците. В действителност ми се струва, че за основен в това отношение може да се счита принципът на симетрията между носителството на материалното право и възможността за предявяване на иск за защитата му. Въз основа на този принцип, ако едно право има колективен характер, неговата защита може също да е от колективно естество.

93.      Позоваването от страна на г‑н Odemis и др. на решението на Европейския съд по правата на човека по дело Philis срещу Гърция, в което той обявява за противоречаща на член 6 от ЕКПЧ гръцка правна норма, която предоставя единствено на професионално сдружение правото да предяви пред съд иск за плащане на хонорари, дължими на лице, упражняващо свободна професия(34), не е относимо към колективно право. В действителност в този случай не поражда съмнение обстоятелството, че лицето, упражняващо свободна професия, има индивидуално право да получи плащане, така че е била налице неоправдана асиметрия между носителството на правото и възможността то да бъде предявено в съд. В настоящия случай е обратното: на колективното естество на правото съответства колективният характер на способа за защита.

94.      Ако обаче въпреки това, което изглежда следва от акта за преюдициално запитване, се приеме, че белгийското законодателство признава индивидуално право на информиране и консултиране, например на основание член 23 от белгийската Конституция(35), гледната точка би се променила коренно и бихме били поставени в положение, идентично с това по току-що посоченото дело на Европейския съд по правата на човека Philis срещу Гърция. По мое мнение в тази хипотеза е ясно наличието на противоречие с член 6 от ЕКПЧ, тъй като признаването единствено на колективна защита за едно индивидуално право е в явно противоречие с член 6 от ЕКПЧ. При всяко положение проверката, дали белгийското законодателство признава или не индивидуално право на информиране и консултиране, е в правомощията на националната юрисдикция, която единствено е компетентна да тълкува вътрешното право.

95.      Последният специфичен аспект, който следва да бъде разгледан, засяга евентуалното значение в случая на член 30 от Хартата на основните права, съгласно който „[в]секи работник има право на защита срещу всяка форма на неоснователно уволнение в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики“.

96.      Бихме могли да се запитаме дали тази разпоредба може да играе определена роля в настоящото производство, като наложи по-специално признаването при всички положения на правото на индивидуален иск в случаите на нарушение от страна на работодателя на процедурата за информиране и консултиране. Считам обаче, че отговорът трябва да бъде отрицателен.

97.      В това отношение не можем да не изтъкнем направения в този член избор да се гарантира защита на всеки работник срещу „неоснователно“ уволнение. С това уточнение се изтъква, че като основно индивидуално право защитата не се признава във всички случаи на нередовност на дадено уволнение(36). То сочи ясно, че следва да е налице тежък порок, който може да се изрази например в основателността на подбора при уволнение. Нарушенията на директивата обаче не са от естество да позволят позоваване на член 30 от Хартата, доколкото с оглед на съдържанието на директивата те могат да доведат до незаконосъобразност от формален/процесуален характер.

98.      В заключение, не са налице достатъчно доказателства, за да се приеме, че в определена степен директивата е изостанала от последващото развитие на общностното право или че тя е незаконосъобразна от гледна точка на общите принципи, доколкото предвижда възможността правото на информиране и консултиране да бъде уредено като колективно право. При транспонирането на задълженията за защита, предвидени в директивата, държавите членки обаче са длъжни по силата на принципа за ефективна съдебна защита да предвидят защита, която съответства на вида на признатото от тях индивидуално или колективно материално право.

99.      Ето защо предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос, като постанови, че принципът на правото на ефективна съдебна защита допуска разпоредба, която в случай на колективно уволнение признава правото на информиране и консултиране като колективно право и следователно дава право на иск в случай на неговото нарушаване единствено в полза на представителите на работниците, а не на работниците поотделно. Във всеки случай, ако правото на информиране и консултиране е уредено като индивидуално право по националното законодателство, принципът за правото на ефективна съдебна защита не допуска правна уредба, която позволява това право да се предявява пред съд единствено от представителите на работниците или поставя предявяването на самостоятелен иск в зависимост от предварителното възражение от страна на представителите на работниците.

 В –     По третия въпрос

100. С третия въпрос запитващата юрисдикция пита по същество дали в рамките на спор между частноправни субекти националната юрисдикция има право да не приложи разпоредба от вътрешното право (в случая член 67 от Закона от 1998 г.), която противоречи на общностна директива. И то с цел, в дадения случай, да може да приложи друга национална норма, съвместима с посочената директива (в случая Колективния договор № 24 от 1975 г.).

101. Въпросът естествено е относим само ако Съдът установи евентуална несъвместимост между белгийската правна уредба и директивата.

102. Въпреки това ми се струва, че да се поставя въпрос за евентуалното неприлагане, и оттам — за евентуалното хоризонтално пряко действие на дадена директива, представлява ненужно усложняване на проблем, който може да бъде разрешен по много по-прост начин.

103. Както подробно посочих по-горе, националното законодателство несъмнено може в дадения случай да бъде тълкувано по два различни начина. Според първото тълкуване, което единствено може да породи проблеми при съвместимостта с общностното право, Законът от 1998 г. съществено ограничава защитата на работниците в случай на колективно уволнение. Обратно, второто тълкуване приема, че Законът от 1998 г. по никакъв начин не ограничава правата на работниците, които те вече са придобили на основание предходни разпоредби, и по-конкретно на Колективен договор № 24. Това второ тълкуване не поражда никакъв евентуален проблем във връзка със съвместимостта с общностното право.

104. Следователно, доколкото евентуалните аспекти на несъвместимостта с общностното право на белгийското законодателство са свързани само с едното от двете възможни тълкувания на националното право, очевидно евентуалното потвърждаване на тази несъвместимост от страна на Съда би могло с още по-голяма сила да убеди националната юрисдикция да възприеме второто тълкуване. С други думи, става дума не да не се приложи национална разпоредба, а просто на националното законодателство да се даде тълкуване, което да бъде в съответствие с общностното право, като се следва трайната практика на Съда в този смисъл(37).

105. В действителност се вижда, че страните в настоящото производство, включително и заинтересованите работници, всъщност подсказват на Съда разрешение, което е в съответствие с предложеното тук(38).

106. Следователно, доколкото аз считам, както посочих по-горе, че тълкуването на Закона от 1998 г., съгласно което той поставя ограничения и условия за всички индивидуални искове срещу колективни уволнения (а не само за тези, които имат за цел възстановяване или спиране на срока на предизвестието) противоречи на общностното право, приемам, че запитващата юрисдикция в случая би следвало да възприеме другото тълкуване, съгласно което условията по член 67 от Закона от 1998 г. се прилагат единствено спрямо исканията, целящи ползване на въведените с този закон специфични мерки за защита.

107. Поради начина, по който е формулиран, с оглед евентуалното неприлагане на разпоредба от вътрешното право, поставеният от запитващата юрисдикция въпрос не би трябвало дори да получи отговор. Въпреки това, ако с цел все пак да бъде дадено полезно указание за националния съдия бъде променена неговата редакция, предлагам на Съда да постанови, че при две възможни тълкувания на разпоредба от вътрешното право, в случая на Закона от 13 февруари 1998 г. за мерки за насърчаване на заетостта, едно от които противоречи на общностното право, националната юрисдикция е длъжна да възприеме тълкуването, което не е несъвместимо със самото общностно право.

VII – Заключение

108. С оглед гореизложените съображения, предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Сour du travail de Liège, както следва:

„Директива 98/59/ЕО на Съвета от 20 юли 1998 година за сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на колективните уволнения допуска национална разпоредба, която в случай на нарушение на процедурата за информиране и консултиране предоставя единствено на представителите на работниците правото да оспорят колективно уволнение или поставя правото на самостоятелно оспорване на колективното уволнение в зависимост от излагането на възражения от страна на представителите на работниците. За разлика от това директивата не допуска национална разпоредба, която позволява оспорване на колективно уволнение единствено в случай на определени специфични нарушения на задълженията, предвидени в директивата, а не при всички нарушения на тези задължения.

Принципът за правото на ефективна съдебна защита допуска разпоредба, която в случай на колективни уволнения признава правото на информиране и консултиране като колективно право и следователно дава право на иск в случай на неговото нарушаване единствено в полза на представителите на работниците, а не на работниците поотделно. При всички положения, в случай че правото на информиране и консултиране е уредено в националното законодателство като индивидуално право, принципът за правото на ефективна съдебна защита не допуска правна уредба, която позволява това право да бъде упражнено единствено от представителите на работниците или която поставя индивидуалния иск в зависимост от предварително възражение от страна на представителите на работниците.

Между две възможни тълкувания на разпоредба от вътрешното право, в случая на Закона от 13 февруари 1998 г. за мерки за насърчаване на заетостта, едното от които противоречи на общностното право, националната юрисдикция е длъжна да възприеме това, което не е несъвместимо със самото общностно право.“

1 – Език на оригиналния текст: италиански.

2 – ОВ L 225, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 95.

3 – Да отбележим впрочем, че дори спирането на срока на предизвестие и възстановяването на работа, които очевидно са особено драстични мерки, имат за цел единствено да продължат (или да възстановят) трудовото правоотношение, докато не бъдат проведени правомерно всички процедури, свързани с колективното уволнение. Вж. акта за преюдициално запитване, стр. 22.

4 – Решение от 30 април 2007 г. на Cour du travail de Liège по дело R.G. 32.872/04, стр. 34.

5 – Вж. например Решение от 17 юли 2008 г. по дело Corporación Dermoestética (С‑500/06, Сборник, 2008 г., стр. І‑5785, точка 23 и цитираната съдебна практика).

6 – Директива 75/129/ЕИО на Съвета от 17 февруари 1975 година за сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на колективните уволнения (ОВ L 48, стр. 29).

7 – Първо съображение от Директива 75/129 [неофициален превод].

8 – Директива на Съвета от 24 юни 1992 г. (ОВ L 245, стр. 3).

9 – Решение от 12 февруари 1985 г. по дело Nielsen & Søn (284/83, Recueil, стр. 553, точка 10) и Решение от 7 септември 2006 г. по дело Agorastoudis и др. (С‑187/05 до С‑190/05, Recueil, стр. І‑7775, точка 35).

10 – Решение от 7 декември 1995 г. по дело Rockfon (С‑449/93, Recueil, стр. І‑4291, точка 21).

11 – Вж. също така Решение от 8 юни 1982 г. по дело Комисия/Италия (91/81, Recueil, стр. 2133, точка 11).

12 – Вж. Решение от 8 юни 1994 г. по дело Комисия/Обединено кралство (С‑383/92, Recueil, стр. І‑2479, точка 25).

13 – Решение по дело Rockfon, посочено по-горе в бележка под линия 10 и Решение от 15 февруари 2007 г. по дело Athinaïki Chartopoïïa (С‑270/05, Сборник, стр. І‑1499).

14 – Решение по дело Nielsen & Søn, посочено по-горе в бележка под линия 9 и Решение от 12 октомври 2004 г. по дело Комисия/Португалия (С‑55/02, Recueil, стр. І‑9387).

15 – Решение от 28 март 1985 г. по дело Комисия/Белгия (215/83, Recueil, стр. 1039) и Решение по дело Agorastoudis и др., посочено по-горе в бележка под линия 9.

16 – Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Комисия/Италия (С‑32/02, Recueil, стр. І‑12063).

17 – Решение от 17 декември 1998 г. по дело Lauge и др. (С‑250/97, Recueil, стр. І‑8737) и Решение по дело Agorastoudis и др., посочено по-горе в бележка под линия 9 (точка 29).

18 – Решение от 18 януари 2007 г. по дело Confédération générale du travail и др. (С‑385/05, Сборник, стр. І‑611).

19 – Решение от 27 януари 2005 г. по дело Junk (С‑188/03, Recueil, стр. І‑885).

20 – В това отношение сравнението между различните езикови версии не показва разминавания между тях. В частност, що се касае до първата част от изречението, която е най-важна в настоящия контекст, вж. например редакциите на италиански „i rappresentanti dei lavoratori e/o i lavoratori“; на английски „the workers’ representatives and/or workers“; на немски „Arbeitnehmervertreter und/oder […] Arbeitnehmer“ и на нидерландски „de vertegenwoordigers van de werknemers en/of de werknemers“. Единствено изключение е испанската редакция, която използва единствено съюза „или“ и предвижда признаване на правото на „los representantes de los trabajadores o los trabajadores“. Ето защо считам, че дори и само въз основа на испанската редакция, признаването на правото на иск както в полза на работниците поотделно, така и на техните представители не би следвало да създава какъвто и да е проблем: вж. Решение от 12 юли 2005 г. по дело Комисия/Франция (С‑304/02, Recueil, стр. І‑6263, точка 83).

21 – ОВ С 364, стр. 1; на български език ОВ С 303, 14.12.2007 г., стр. 1).

22 – Директива на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите в Европейската общност (ОВ L 80, стр. 29, Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 120).

23 – Вж. по-горе, точка 17.

24 – Вж. по-горе, точка 24.

25 – Вж. по-горе, точка 30 и сл.

26 – Решение по дело Nielsen & Søn, посочено по-горе в бележка под линия 9, точки 8—10.

27 – Вж. по-горе, точка 19 и сл.

28 – Решение по дело Комисия/Обединено кралство, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 34 и сл.

29 – Вж. например Решение от 15 май 1986 г. по дело Johnston (222/84, Recueil, стр. 1651, точка 18), Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C‑432/05, Сборник, стр. І‑2271, точка 37) и Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact (С‑268/06, Сборник, стр. І‑2483, точка 43).

30 – Решение по дело Unibet, посочено по-горе в бележка под линия 29, точки 38—40.

31 – Решение на ЕСПЧ от 21 февруари 1975 г. по дело Golder c/у Обединено кралство, серия А № 18 (§ 35).

32 – Вж. например Решение на ЕСПЧ от 25 ноември 1993 г. по дело Zander с/у Швеция, серия А № 279 В (§ 22 и цитираната съдебна практика).

33 – Вж. по-горе, точка 62.

34 – Вж. Решение на ЕСПЧ от 27 август 1991 г., серия А № 209.

35 – Изтъкнато в този смисъл в решението на запитващата юрисдикция, посочено в бележка под линия 4, стр. 19. В цитирания член 23 сред основните права, признати на всички, се посочва „правото на информиране, на консултиране и на колективно преговаряне“.

36 – Различните езикови редакции на Хартата потвърждават това тълкуване. Вж. например италианската, „licenziamento ingiustificato“; английската, „unjustified dismissal“; немската, „ungerechtfertigte Entlassung“; испанската, „despido injustificado“; нидерландската, „kennelijk onredelijk ontslag“ и португалската, „despedimentos sem justa causa“.

37 – Вж. например Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC (С‑208/05, Сборник, стр. І‑181, точка 68 и посочената съдебна практика).

38 – От своя страна, Кралство Белгия, в съответствие с позицията си, че тълкуването на белгийското законодателство е възможно единствено в най-благоприятния за работниците смисъл, счита за ненужно да бъде отговаряно на въпроса предвид липсата на всякакво противоречие между националното и общностното законодателство.

Full & Egal Universal Law Academy