EUR-Lex -  62008CC0069 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА V. TRSTENJAK

представено на 2 април 2009 година(1)

Дело C‑69/08

Raffaello Visciano

срещу

Istituto nazionale della previdenza sociale (INPS)

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Napoli (Италия)

„Социална политика — Сближаване на законодателствата — Закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя — Директива 80/987 — Задължение за изплащане на вземанията от трудови правоотношения до определен таван — Правно естество на вземанията на работника или служителя спрямо гарантиращата институция — Погасителни давностни срокове — Общи принципи на правото — Принципи на равностойност и ефективност — Принцип на равенство“

I –    Въведение

1.        Със своето преюдициално запитване съгласно член 234 ЕО Tribunale di Napoli (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) поставя на Съда на Европейските общности три въпроса относно тълкуването на Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври1980 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател(2).

2.        Запитването е отправено в рамките на искане, отправено от г‑н Visciano (наричан по-нататък „жалбоподателят“) до Istituto Nazionale della Previdenza Soziale (Национален институт за социално осигуряване, наричан по-нататък „INPS“), за изплащане на дължими вземания за последните три месеца на трудовото правоотношение, неизплатени поради неплатежоспособност на неговия работодател. Спорът между страните по главното производство по същество се отнася до размера на тези вземания, но най-вече до въпроса дали INPS може да се позове на едногодишния погасителен давностен срок, предвиден в италианското законодателство. Във връзка с това INPS се позовава на практиката на Върховния съд на Италия, която определя правното естество на тези вземания като вземания от социалноосигурително естество, както и на неприложимостта на националните разпоредби, които биха могли да прекъснат или прекратят погасителния давностен срок.

3.        С преюдициалните въпроси се цели изясняване на правното естество, както и на изискванията на общностното право за съдебна защита на вземанията на работника или служителя спрямо гарантиращата институция, учредена по силата на Директива 80/987.

II – Правна уредба

 A –   Общностна правна уредба

4.        В редакцията на Директива 80/987, приложима към разглеждания случай, се съдържат следните релевантни разпоредби.

5.        Според първо съображение от нея „са необходими разпоредби за закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя, в частност за да се гарантира изплащането на дължимите им вземания […]“.

6.        Член 1, параграфи 1 и 2 от Директивата предвижда:

„1.      Настоящата директива се прилага за вземания на работниците и служителите, произтичащи от трудови договори или от трудови правоотношения, и съществуващи срещу работодатели, които се намират в състояние на неплатежоспособност по смисъла на член 2, параграф 1.

2.      Държавите членки по изключение могат да изключат от приложното поле на настоящата директива вземанията на някои категории работници или служители поради специалния характер на трудовия договор или на трудовото правоотношение, или поради наличието на други форми на гаранция, осигуряващи на работниците или служителите закрила, равностойна на тази, която произтича от настоящата директива.

Категориите работници или служители, посочени в първата алинея, са изброени в приложението.“

7.        Съгласно член 2, параграф 2 от Директивата същата не засяга националното право по отношение на определянето на понятията „работник или служител“, „работодател“, „заплащане“, „придобито право“ и „евентуално право“.

8.        Член 3 от Директивата предвижда:

„1.      Държавите членки приемат необходимите мерки, така че гарантиращи институции, ако не е уговорено друго в член 4, да осигурят изплащането на дължимите вземания на работници или служители, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до заплащане за периода, предшестващ определена дата.

2.      По избор на държавите членки, посочената в параграф 1 дата, е:

–        датата на изпадане в неплатежоспособност на работодателя или

–        датата на предизвестието за уволнение, отправено към съответния работник или служител поради неплатежоспособност на работодателя, или

–        датата на изпадане в неплатежоспособност на работодателя или датата на прекратяване на трудовия договор или на трудовото правоотношение на съответния работник или служител поради неплатежоспособност на работодателя.“

9.        Член 4 от Директивата определя:

„1.      Държавите членки имат възможността да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3.

2.      В случай че държавите членки упражнят предоставената им в параграф 1 възможност, те трябва:

–        в случая по член 3, параграф 2, първо тире, да осигурят изплащането на дължимите вземания по трудови възнаграждения за последните три месеца на трудовия договор или на трудовото правоотношение, възникнали през шестте месеца, предшестващи датата на изпадане в неплатежоспособност на работодателя;

–        в случая по член 3, параграф 2, второ тире, да осигурят изплащането на дължимите вземания по трудови възнаграждения за последните три месеца на трудовия договор или на трудовото правоотношение, предхождащи датата на предизвестието за уволнение, отправено до работника или служителя поради неплатежоспособност на работодателя;

–        в случая по член 3, параграф 2, трето тире, да осигурят изплащането на дължимите вземания по трудови възнаграждения за последните осемнадесет месеца на трудовия договор или на трудовото правоотношение, предхождащи датата на изпадане в неплатежоспособност на работодателя или датата на прекратяване на трудовия договор или на трудовото правоотношение с работника или служителя поради неплатежоспособност на работодателя. В този случай държавите членки могат да ограничат задължението за плащане на дължимото възнаграждение до период от осем седмици или на няколко по-кратки периода с обща продължителност от осем седмици.

3.      Независимо от това, за да избегн[ат] изплащането на суми, които надхвърлят социалната цел на настоящата директива, държавите членки могат да установят таван на отговорността за изплащане на дължимите вземания на работниците и служителите.

[…]“

10.      Член 5 от Директивата съдържа следните разпоредби:

„Държавите членки определят условията и реда за организацията, финансирането и работата на гарантиращите институции, като в частност спазват следните принципи:

а)      имуществото на институциите трябва да е независимо от оборотния капитал на работодателя и да е несеквестируемо при процедурите за неплатежоспособност;

б)      работодателите трябва да участват във финансирането, освен ако то не е напълно осигурено от държавните органи;

в)      задължението на гарантиращите институции за плащане съществува независимо от изпълнението на задължението за участие във финансирането.“

11.      Член 6 от Директивата гласи:

„Държавите членки могат да постановят, че членове 3, 4 и 5 не се прилагат по отношение на вноски, дължими по силата на националните законно установени социалноосигурителни схеми или по силата на допълнителни пенсионни схеми, създадени от една компания или между компании, които съществуват извън националните законно установени социалноосигурителни схеми.“

 Б –   Национална правна уредба

1.      Закон № 297/1982

12.      В приложение на Директива 80/987 Закон № 297 от 29 май 1982 година(3) относно режима на прекратяване на трудовото правоотношение и разпоредбите в областта на пенсионното осигуряване предвижда в своя член 2 създаването на „гаранционен фонд за обезщетения“ към INPS, предназначен да встъпи в дълга на работодателя в случай на негова неплатежоспособност, възпрепятстваща изплащането от него на предвиденото в член 2120 от Codice civile (Гражданския кодекс) обезщетение на работниците или на техни правоприемници при прекратяване на трудово правоотношение Фондът има право на регресно вземане спрямо работодателя и встъпва по отношение на изплатените суми в правото на вземане, признато на работника съгласно член 2751а и член 2776 от Гражданския кодекс.

2.      Законодателен декрет № 80/1992

13.      Членове 1 и 2 от Законодателен декрет (Decreto legislativo) № 80 от 27 януари 1992 година относно транспонирането на Директива 80/987 относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател(4) (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 80/92“) регламентират гарантирането на вземанията от трудови правоотношения и намесата на Фонда, който се управлява от INPS (наричан по-нататък „Фондът“).

14.      Член 1, параграф 1 от Законодателен декрет № 80/92, озаглавен „Гарантиране на вземанията от трудови правоотношения“, гласи:

„Когато работодателят е в производство по несъстоятелност, предпазен конкордат, принудителна ликвидация или в процедура на извънредно управление […], наетият работник или неговите правоприемници могат да получат от Фонда […] при подадена молба изплащането на предвидените в член 2 дължими вземания от възнаграждения.“

15.      Член 2, параграфи 1, 2, 4 и 5 от Законодателен декрет № 80/92 гласи:

„1.      В съответствие с член 1 Фондът поема изплащането на вземанията на работниците, различни от тези, които са свързани с обезщетението при прекратяване на трудово правоотношение, за последните три месеца на трудовото правоотношение в рамките на дванадесетмесечен период, предшестващ: a) датата на решението за откриване на едно от производствата, посочени в член 1, параграф 1; б) датата на започване на принудителното изпълнение; в) датата на решението за обявяване в ликвидация или за прекратяване на временното упражняване на дейност или на решението, с което се разрешава продължаване на дейността на предприятието, за работниците, които продължават да упражняват своята професионална дейност, или пък датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ако последното е прекратено през периода на продължаване на дейността на предприятието.

2.      Таванът на плащането, извършвано от Фонда по смисъла на параграф 1, се определя в трикратен размер на тавана за извънредното обезщетение за безработица след приспадане на удръжките за социално осигуряване“.

[…]

4.      Посоченото в параграф 1 от настоящия член плащане не се кумулира до размера на съответните суми: a) с извънредното обезщетение за безработица, получено през дванадесетмесечния период, предвиден в параграф 1; б) с възнагражденията, изплатени на работника през тримесечния период, предвиден в параграф 1; в) с обезщетението за мобилност, признато по силата на Закон № 223 от 23 юли 1991 г., в течение на трите месеца след прекратяването на трудовото правоотношение.

5.      Правото за получаване на плащане по параграф 1 се погасява по давност в едногодишен срок. […]“

III – Обстоятелства, главно производство и преюдициални въпроси

16.      От акта за преюдициално запитване е видно, че жалбоподателят по главното производство упражнява професионална дейност като заето лице в охранителната фирма La Metropoli S.c.a.r.l. до 9 ноември 2000 г., като на тази дата вследствие на откриването на производство по принудителна ликвидация поради неплатежоспособност с министерски декрет от 24 октомври2000 г. той става обект на процедура по колективно уволнение съгласно членове 4 и 24 от Закон № 223/1991.

17.      На 8 юни 2001 г. в приложение на членове 1 и 2 от Законодателен декрет № 80 от 27 януари 1992 г. относно транспонирането на Директива 80/987 жалбоподателят подава молба, за да получи от Фонда, учреден към INPS, изплащането на дължимите вземания за положения през последните три месеца от трудовото правоотношение труд.

18.      INPS не му изплаща изцяло трудовите възнаграждения, определени със Законодателен декрет № 80/1992 и дължими от Фонда, в границите на трикратния размер на тавана за извънредното обезщетение за безработица, платимо като добавка към месечната заплата, а изважда от тази сума получените от работодателя авансови плащания по трудовото възнаграждение и така изплаща сума, по-малка от тази, която е длъжно да плати.

19.      Жалбоподателят изтъква, че използваният от INPS метод за изваждане на направените от работодателя авансови плащания по трудовото възнаграждение от трикратния размер на тавана представлявал закононарушение с оглед на Решение на Съда по дело Barsotti и др. от 4 март 2004 г.(5) и затова сезира запитващата юрисдикция, за да се установи правото му на получаване на разликата между сумата, която му е била изплатена, и полагащата му се максимална сума, без приспадане.

20.      INPS възразява срещу жалбата, като се позовава на едногодишния погасителен давностен срок на вземането с довода, че предявеното срещу Фонда вземане е задължение от социалноосигурително естество, което е самостоятелно и различно от предявеното спрямо работодателя вземане. Освен това той възразява, че тъй като ставало дума за самостоятелно искане за получаване на социалноосигурително обезщетение, в случая не можело да се направи правно прехвърляне на задължението и не били приложими разпоредбите за погасителна давност на солидарни задължения и съответно на член 94 от Legge fallimentare (наричан по-нататък „Закон за несъстоятелността“), според които погасителната давност спира да тече до приключване на производството по обявяване в несъстоятелност. Поради липса на преустановяване или предшестващи правни действия, които да предизвикат спиране на давността, предявеното в жалбата искане било погасено по давност с изтичане на едногодишния срок съгласно член 2 от Законодателен декрет № 80/92.

21.      Tribunale di Napoli счита, че съдебното решение по делото е обвързано от прилагането на общностното право. Същевременно той изразява съмнения относно приложимостта на членове 3 и 4 от Директива 80/987, както и на някои други принципи на общностното право. При тези обстоятелства той решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

1)      Позволяват ли членове 3 и 4 от Директива 80/987 от 20 октомври1980 година в частта, уреждаща изплащането на дължимите вземания по трудови възнаграждения на работници или служители, тези вземания — когато те са предявени срещу гарантиращата институция — да бъдат лишени от първоначалното си естество на вземания по трудови възнаграждения и да бъдат прекласифицирани като вземания от социалноосигурително естество само защото изплащането им е било поверено от държавата членка на социалноосигурителна институция и следователно позволяват терминът „възнаграждение“ да се замени в националното право с термина „социалноосигурително обезщетение“?

2)      Достатъчно ли е предвид социалната цел на Директивата националното законодателство да използва първоначалното вземане за възнаграждение на работника или служителя просто като база за сравнение, по отношение на която да се определя per relationem престацията, подлежаща на гарантиране чрез намесата на гарантиращата институция, или се изисква вземането на работника или служителя за възнаграждение спрямо неплатежоспособния работодател да бъде защитено чрез намесата на гарантиращата институция, като се гарантира, че неговите обхват, гаранции и срокове, както и процедурите за упражняването му, са същите като тези, които са налице за всяко друго вземане по трудово правоотношение по същата правна система?

3)      Позволяват ли произтичащите от общностното законодателство принципи, и по-специално принципите на равностойност и ефективност, по отношение на неудовлетворените вземания на работници или служители, свързани с възнаграждението, за определения съгласно член 4 от Директива 80/987 период, да се прилага давностен режим, който е по-малко благоприятен в сравнение с режима, прилаган към вземания от подобно естество?

IV – Производство пред Съда

22.      Актът за преюдициално запитване с дата 29 януари 2008 г. е постъпил в секретариата на Съда на 20 февруари 2008 г.

23.      Представени са писмени становища на жалбоподателя по главното производство, на INPS, на правителствата на Италианската република, Кралство Нидерландия и Кралство Испания, както и на Комисията на Европейските общности, в срока, посочен в член 23 от Статута на Съда.

24.      На съдебното заседание на 12 февруари 2009 г. се явяват процесуалните представители на жалбоподателя по главното производство, на INPS, на правителствата на Италианската република, Кралство Нидерландия и Кралство Испания, както и на Комисията, за да изложат своите устни доводи.

V –    Основни доводи на страните

 A –   По първия въпрос

25.      Жалбоподателят по главното производство предлага на първия въпрос да се отговори в смисъл, че тълкуването на Директива 80/987, насочено към квалифициране на вземанията срещу Фонда като такива, чието естество е различно от това на вземания по трудови възнаграждения, е несъвместимо със социалната цел на Директивата, тъй като подобно тълкуване накърнява нивото на закрила, установено в общностното право. Жалбоподателят пояснява, че общностният законодател е искал да осигури допълнителна гаранция в случай на изпадане на работодателя в несъстоятелност, като е възложил на държавите членки изплащането на част от неизплатените трудови възнаграждения.

26.      INPS посочва, че преюдициалните въпроси засягали единствено случая, в който молбата за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения се подава в рамките на производство по несъстоятелност. Новото тълкуване на Corte di Cassazione, основаващо се на социално-правния характер на вземанията, произтичащи от Директива 80/987, укрепвало тяхната закрила. Социалната цел на Директивата се постигала чрез гарантиращата институция чрез обезпечаване изплащането на обезщетението в пълен размер.

27.      Италианското правителство предлага на първия въпрос да се отговори в смисъл, че членове 3 и 4 от Директива 80/987 допускат дължимите вземания на работник или служител, когато бъдат предявени срещу гарантиращата институция, да загубват първоначалното си правно естество на вземания по трудови възнаграждения и да бъдат прекласифицирани като вземания от социалноосигурително естество, тъй като държавата е възложила изплащането им на гарантираща институция и съответно националното законодателство е заменило понятието „трудово възнаграждение“ с израза „социалноосигурително обезщетение“.

28.      Италианското правителство изтъква, че работникът или служителят се ползвал със специална закрила благодарение на структурата, типична за гарантиращите институции, доколкото последните били изключени от режима на принудително изпълнение. Освен това Директивата предвиждала възможност за свеждане на задължението за изплащане от страна на гарантиращите институции до определен срок, както и за определяне на таван на плащанията. По този начин гарантиращите институции осигурявали на всички работници и служители минимална закрила. Изплащането на дължимите трудови възнаграждения обаче нямало да бъде гарантирано, ако работникът или служителят трябвало лично да предявява вземанията си спрямо работодателя.

29.      Испанското правителство предлага на първия въпрос да се отговори отрицателно. На първо място, то посочва, че Конвенция № 173 на МОТ е предвидила закрила на трудовите възнаграждения чрез гарантиращите институции и чрез препоръка № 180. На второ място, то защитава становището, че престацията на гарантиращата институция трябва да се разглежда като трудово възнаграждение, и то независимо от факта, че имуществото на гарантиращата институция, както и останалите социални услуги, се управляват от пряко от INPS.

30.      Комисията счита, че на първия въпрос следва да се отговори в смисъл, че членове 3 и 4 от Директива 80/987 допускат национална правна уредба като тази на Закон № 297/82 и Законодателен декрет № 80/92, които придават на вземанията на работника или служителя спрямо гарантиращата институция правен характер, различен от този на вземанията му спрямо неговия работодател.

31.      Директива 80/987 всъщност налагала задължение за постигането на определен резултат и предоставяла на държавите членки свобода при избора на средствата за постигане на този резултат. Важното било дължимите вземания на работника или служителя да бъдат изплатени от гарантиращата институция, и то независимо от правното естество на вземанията, предявени спрямо гарантиращата институция.

32.      Комисията подчертава двусмислеността на италианската правна уредба, що се отнася до естеството на вземанията на работника или служителя спрямо гарантиращата институция, тъй като тя позволявала те да бъдат квалифицирани както като „вземания по възнаграждения“, така и като „вземания от социалноосигурително естество“.

 Б –   По втория въпрос

33.      Според Комисията Директива 80/987 трябва да бъде тълкувана в смисъл, че за транспонирането ѝ с оглед постигане на социалната ѝ цел било достатъчно националното законодателство да използва първоначалното вземане за възнаграждение на работника или служителя просто като база за сравнение, позволяваща да се определи per relationem размерът на престацията, която Фондът трябва да гарантира. Тя изтъква, че целта на Директивата била да гарантира на работниците и служителите минимална закрила в случай на неплатежоспособност на работодателя чрез изплащането на дължимите им вземания по трудови възнаграждения. Ако с приемането на Директивата общностният законодател възнамерявал да приравни във всяко отношение вземането на работника или служителя спрямо Фонда към това спрямо неговия работодател, то той нямало да постигне споразумение с държавите членки относно възможността за допускане на ограничаване на задължението за плащане от страна на Фонда.

34.      Италианското правителство предлага на първия въпрос да се отговори в смисъл, че с оглед на социалната цел на Директивата е достатъчно националното законодателство да използва понятието за вземане за трудово възнаграждение просто като база за сравнение, позволяваща да се определи per relationem размерът на престацията, която Фондът трябва да гарантира, без да е необходимо вземането на работника или служителя спрямо неговия неплатежоспособен работодател по отношение на сроковете, запазването на гаранции и други условия изцяло да съвпада в правен смисъл с всички други вземания по трудови възнаграждения от същия вид. То пояснява, че актуалната съдебна практика на италианския Corte di Cassazione се основавала на идеята, че вземането спрямо Фонда произтичало не от трудовото правоотношение, а от отношенията с гарантиращата институция. От този му самостоятелен характер в сравнение с вземането от работодателя следвало неприлагането на разпоредбите относно вземанията за трудови възнаграждения.

35.      Нидерландското правителство предлага да се отговори, че с оглед на социалната цел на Директивата било достатъчно националното законодателство да използва понятието за вземане за трудово възнаграждение просто като база за сравнение, позволяваща да се определи per relationem размерът на престацията, която Фондът трябва да гарантира, без да е необходимо националното законодателство да третира това вземане в съответствие с първоначалното му правно естество.

36.      Испанското правителство изтъква, че по отношение на вземанията за неизплатени трудови възнаграждения при изпадане на работодателя в несъстоятелност следва да се прилага същата закрила като тази, предвидена в разпоредбите за закрила, приложими за трудовите възнаграждения като цяло. То отбелязва, че вземанията за трудови възнаграждения се ползвали с определени гаранции, които трябвало да бъдат спазвани.

 В –   По третия въпрос

37.      Жалбоподателят по главното производство предлага да се отговори, че е недопустимо тълкуване на Директива 80/987 в смисъл, че вземанията спрямо Фонда са от различно правно естество от това на вземания по трудови възнаграждения, тъй като по този начин щяло да се създаде неравенство в третирането на работниците и служителите в отделните държави членки в зависимост от наличието на система за социално осигуряване. Подобно тълкуване щяло да доведе до неравно третиране на работниците и служителите от една и съща държава членка.

38.      Той посочва, че актуалната съдебна практика на Corte di Cassazione водела до установяването на давностен режим за вземанията срещу гарантиращата институция, различен от този за всички останали вземания, свързани с масата на несъстоятелността.

39.      Освен това той подчертава, че макар процедурата по удовлетворяване от масата на несъстоятелността все още да била открита и следователно така погасителният давностен срок за предявяване на вземания, свързани с масата на несъстоятелността, да бил спрян, работниците или служителите, на които все още не била изплатена сумата в размера, определен с Решение по дело Barsotti, трябвало да приемат предявеното си вземане за погасено по давност само защото това вземане било квалифицирано като социалноосигурително обезщетение.

40.      На последно място, той изтъква, че подобна квалификация противоречала на принципите на равно третиране и ефективност.

41.      INPS отбелязва, че с Решение от 18 април 2001 г. Corte di Cassazione е отхвърлил възражението, свързано с преюдициалния въпрос относно несъблюдаването на принципа на равностойност с мотива, че работникът или служителят не бил ощетен посредством определянето на едногодишен погасителен давностен срок в сравнение със сходни вътрешноправни средства за защита. В разглеждания случай бездействието на работника, който е подал жалба за изплащане на дължими обезщетения повече от година след внасяне на молбата за плащане, се дължало на факта, че на фона на промените в законодателството било трудно да се определи със сигурност от кой момент е започнал да тече давностният срок. В този смисъл съдебната практика не била пречка за предявяването от страна на работника на вземанията за възнаграждения спрямо Фонда в рамките на този срок.

42.      Комисията смята, че третият въпрос се основава на презумпцията, че вземанията по трудови възнаграждения, предявени от работници или служители спрямо гарантиращата институция, са от същото правно естество като онези, които работникът или служителят може да предяви спрямо своя работодател. С оглед на предложения отговор на първия въпрос било излишно да се отговаря на третия въпрос.

43.      Ако все пак националната юрисдикция стигне до извода, че двата вида вземания са от сходно правно естество, принципът на равенство и принципът за недопускане на дискриминация изисквали предявените спрямо работодател в рамките на производство по несъстоятелност вземания да се третират еднакво. Следователно спрямо тях трябвало да се прилагат едни и същи условия по отношение на спирането на погасителната давност.

44.      Италианското правителство предлага на третия въпрос да се отговори в смисъл, че принципите на съдебната практика на Общността, и по-специално принципите на равностойност и ефективност допускат спрямо неизплатени вземания по трудови възнаграждения да се прилага по-неблагоприятна разпоредба относно погасителната давност, отколкото спрямо подобни вземания, тъй като съответната приложима разпоредба трябвало да се съблюдава в нейната цялост.

45.      Във връзка с принципа на ефективност италианското правителство изтъква, че Законодателен декрет № 80/92 е пределно ясен при определяне на едногодишен погасителен давностен срок. Промяната в съдебната практика на Corte di Cassazione засягала единствено приложимостта на солидарната отговорност. Във връзка с принципа на равностойност то пояснява, че едногодишният погасителен давностен срок намира общо приложение при социалноосигурителни обезщетения. По-нататък то обръща внимание, че по принцип Corte di Cassazione приемал, че не тече погасителна давност, докато не са налице специфичните предпоставки за пораждането на право за получаване на социалноосигурителни обезщетения, и то не към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, а когато са изпълнени условията, предвидени в Закона за несъстоятелността.

46.      Според нидерландското правителство общностното право не противоречи на прилагането на правилата за погасителна давност като разглежданите по главното производство по отношение на неизплатени вземания по трудови възнаграждения на работници или служители за периода, определен в член 4 от Директива 80/987, доколкото тези правила за погасителна давност не противоречали на принципите на равностойност и ефективност.

47.      В случая нидерландското правителство изхожда от Решение по дело Pflücke(6), с което на държавите членки се позволява да определят преклузивен срок, в рамките на който даден работник или служител може в съответствие с националното право да подаде молба за изплащане на обезщетение при неплатежоспособност, ако въпросният срок е съобразен с общите принципи на общностното право. Следователно в съответствие с принципа на равностойност този преклузивен срок трябва да е не по-малко благоприятен от онези, които се отнасят до подобни молби от вътрешноправен характер, а в съответствие с принципа на ефективност той не може да бъде уреден по начин, по който да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на, предоставените от общностния правов ред права.

48.      По-нататък нидерландското правителство отбелязва, че запитващата юрисдикция очевидно счита, че приложимата към разглежданите вземания разпоредба за погасителна давност е по-неблагоприятна от разпоредбата, приложима към аналогични вземания. То изтъква, че принципът на равностойност трябвало да бъде прилаган така, че процедурните правила, приложими към сходни вземания да бъдат сравними. Ако дадена държава членка е избрала система, при която гаранцията на трудовите възнаграждения е решена под формата на частно правна претенция, то като база за сравнение трябва да се използва приложимият към сходни частно правни претенции погасителен давностен срок. Такова съответствие трябва да има и ако гаранцията на трудовите възнаграждения е решена като право за получаване на социалноосигурително обезщетение.

49.      Испанското правителство предлага на третия въпрос да се отговори отрицателно. То смята, че национално законодателство, което предвижда едногодишен преклузивен срок, без да определя конкретно откога започва да тече този давностен срок и без да отчита особеностите на производството по несъстоятелност на работодателя, може да доведе до ситуация, в която да бъде накърнено минималното ниво на закрила, предвидено с Директива 80/987.

VI – От правна страна

 А –   Встъпителни бележки

50.      Трудовото право на държавите членки на Европейския съюз е хармонизирано в определени области. В основната му част приетото за целта законодателство може да се подраздели на принципни декларации, разпоредби за закрила на работниците и служителите при кризи в дейността на предприятието и за гарантиране на равно третиране на мъжете и жените, както и за техническа безопасност на труда(7).

51.      Директива 80/987 следва да бъде отнесена към втората категория разпоредби от областта на трудовото право(8). С нея се гарантира минимално ниво на закрила на всеки работник или служител при неплатежоспособност на работодателя(9). Дължимите от работодателя вземания по трудови договори или трудови правоотношения, които се отнасят до трудови възнаграждения за даден период, се изплащат от гарантиращи институции, специално създадени за тази цел. Без закрилата по реда на Директива 80/987 вземанията на работника или служителя в много случаи попадат в една и съща категория с вземанията на останалите кредитори. В такъв случай вероятността те да бъдат удовлетворени е минимална(10). В този смисъл Директивата си поставя социална цел в интерес на работниците и служителите, както е видно още от първо съображение от нея („необходимост от балансирано […] социално развитие в Общността“) и както Съдът многократно е подчертавал в своята практика(11). Същото се отнася и за Директива 2002/74/ЕО(12), която трябваше да бъде транспонирана в националните правни системи до 8 октомври2005 г. и с която в резултат на промените в законодателството на държавите членки в областта на несъстоятелността и на развитието на общия пазар, бяха внесени корекции и изменения, като бе взета предвид практиката на Съда.

52.      Закрилата, която осигурява Директива 80/987, от една страна, е предвидена да служи като минимален стандарт на общностното право. От друга страна, тя е следствие от частична хармонизация(13) на националните законодателства, от което следва, че не се засяга правото на избор на държавите членки да прилагат или да въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за работниците или служителите, както изрично е указано в член 9 от Директива 80/987(14). Същевременно общностният законодател дава широка свобода на действие при транспонирането на Директива 80/987(15), като им предоставя възможност да определят условията и реда за организацията, финансирането и работата на гарантиращите институции (член 5), както и да приемат необходимите мерки, така че да бъде осигурено изплащането на дължимите вземания на работници или служители (член 3). Нещо повече, общностният законодател се въздържа от това сам да дава легални дефиниции на определени понятия от областта на трудовото право, изброени в член 2, параграф 2, като вместо това за определяне на понятията препраща към отделните национални законодателства(16).

53.      Съдът не за първи път получава преюдициално запитване от италиански юрисдикции относно тълкуването на Директива 80/987. Разглежданото преюдициално запитване за пореден път предлага възможност за установяване на допирните точки между трудовото право на Общността, съдържащо се в Директива 80/987, и националното право, което евентуално да позволи уточняване на границите на законодателните правомощия на държавите членки в интерес на ефективното предявяване на правата на работници и служители съгласно общностното право.

 Б –   По първия въпрос

54.      С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали Директива 80/987 допуска правна уредба на държава членка, която квалифицира вземанията на работници или служители не като вземания по трудови възнаграждения, а като вземания от социалноосигурително естество само защото изплащането им е било предоставено от държавата членка на социалноосигурителна институция.

55.      В акта си за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че през последните години Corte di Cassazione е давал различни тълкувания на правното естество на плащанията, извършвани от Фонда, по вземания на работници или служители за положения труд през последните три месеца от трудовото правоотношение, неполучени поради изпадане на работодателя в несъстоятелност, което е оказало влияние върху практиката на националните юрисдикции именно по въпроса за изтичането на едногодишния погасителен давностен срок, предвиден от италианското законодателство за социалноосигурителни обезщетения. Докато според първото становище, застъпено от Sezioni Unite (пленума), плащанията на Фонда били квалифицирани като „трудово възнаграждение“, второто становище се основавало на тезата, че вземането спрямо гарантиращата институция имало за предмет „социалноосигурително обезщетение“, което следвало да се разглежда независимо от вземането за трудови възнаграждения спрямо работодателя. В писменото си становище италианското правителство посочва, че понастоящем Corte di Cassazione се придържа към второто правно становище.

56.      При по-задълбочено разглеждане на представените аргументи за една или друга квалификация на въпросните плащания става ясно, че правните становища, застъпени в практиката на италианския Върховен съд, на първо място, се основават на специфичните особености на италианското законодателство. Това засяга например въпроса за приложимостта на разпоредбите, които уреждат съответните погасителни давностни срокове, както и на онези, които уреждат спирането или прекратяването на тези погасителни давностни срокове. Както правилно отбелязват Комисията и запитващата юрисдикция, всяка от тези национални разпоредби допуска аргументи както в полза на, така и срещу дадено правно становище.

57.      Все пак трябва да се напомни, че е извън компетентността на Съда в рамките на производство по постановяване на преюдициално заключение съгласно член 234 ЕО да се произнася по разпоредби на националните законодателства. Съгласно постоянната съдебна практика(17) в контекста на член 234 ЕО Съдът не е компетентен нито да тълкува национални законови, подзаконови или административни разпоредби, нито да изразява становище относно тяхната съвместимост с общностното право. Независимо от това обаче той може да дава на запитващата юрисдикция указания за тълкуване на общностното право, които да ѝ бъдат от полза при решаването на разглеждания правен проблем.

58.      Във връзка с това, на първо място, трябва да бъдат припомнени вече споменатите широки правомощия на държавите членки при транспонирането на Директива 80/987(18), които им позволяват самостоятелно да определят конкретните параметри на гаранционната система, като същевременно следват предписаната от Общността цел за осигуряване на закрила. Тя се свежда единствено до изискването на общностния законодател към държавите членки, съдържащо се в член 3, параграф 1 от Директива 80/987, да „приемат необходимите мерки, така че гарантиращи[те] институции […] да осигурят изплащането на дължимите вземания на работници или служители, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до заплащане за периода, предшестващ определена дата“.

59.      В съответствие с правния си характер съгласно член 249, параграф 3 ЕО Директивата има обвързващо действие по отношение на предвидената в нея цел, като обаче предоставя на държавите членки свобода при избора на формата и средствата за това. Затова транспонирането на всяка директива предполага задължението на всяка държава членка за постигане на определен резултат(19), който в случая с Директива 80/987 може да бъде сведен до реалното предоставяне на допълнителна гаранция за изплащане на дължимите вземания по трудови възнаграждения при изпадане на работодателя в несъстоятелност.

60.      Както вече бе споменато, освен това общностният законодател възлага на държавите членки задачата да определят условията и реда за организацията, финансирането и работата на гарантиращите институции и се ограничава до поставянето на определени рамкови условия, с които да гарантира безусловно закрилата, която се цели с Директивата.

61.      Тъй като задължението на държавите членки по принцип се свежда до това да осигурят целеното с Директивата правно положение, от гледна точка на общностния законодател е без значение какво всъщност е правното естество на вземанията на работника или служителя спрямо гарантиращата институция, още повече че разпоредбите на Директива 80/987 не дават основания за тълкуване в друг смисъл. Съответно според настоящия правен ред на Общността националният законодател по принцип може по свое усмотрение да определя правното естество на тези вземания, доколкото това е в съответствие с останалото общностно законодателство. В рамките на разглеждането на третия преюдициален въпрос още веднъж ще се спра върху границите, които общностното законодателство поставя пред свободата на действие на националния законодател при транспониране на Директива 80/987.

62.      И накрая, принципната компетентност на националния законодател за определяне на правното естество на вземанията спрямо гарантиращата институция се обяснява и с обстоятелството, че Директива 80/987 се ограничава до една минимална степен на хармонизиране, така че да определи минимално ниво на закрила за работниците и служителите. Тя е приета въз основа на член 100 от Договора за ЕИО (член 94 ЕО) и е предвидена да съдейства за сближаване на националните законодателства по пътя на прогреса по смисъла на член 117 от този договор (член 136 ЕО). Желаното хармонизиране обаче е можело да става само поетапно, тъй като, както Съдът констатира в Решение по дело Francovich II(20), общностният законодател се е сблъскал с трудности при сближаването на твърде разнородните национални правни системи, някои от които дотогава не познават този вид механизми за гарантиране(21). Затова със същото решение Съдът признава, че макар Директивата безспорно да представлява напредък по пътя към подобряване на условията на живот и труд на работниците и служителите в рамките на цялата Общност и към поетапно хармонизиране на съответните правни норми, и занапред ще съществуват разлики в правната уредба на отделните държави членки, които могат да се отразят негативно върху закрилата на работниците и служителите(22).

63.      За разлика от запитващата юрисдикция, аз съм на мнение, че само от обстоятелството, че в членове 3 и 4 от Директива 80/987 става дума за „трудово възнаграждение“, не може да се направи заключение за съществуването на квалифициране на разглежданите плащания от страна на гарантиращата институция, наложено от общностното право. Това чисто буквално тълкуване не отчита факта, че съгласно член 2, параграф 2 Директивата не засяга правото на отделните държави по отношение на понятието „трудово възнаграждение“. В Решение по дело Rodríguez Caballero(23) Съдът тълкува тази разпоредба в смисъл, че квалифицирането на понятието „трудово възнаграждение“ и определянето на съдържанието му са от компетентността на националния законодател. Както Съдът констатира в случая, в правен смисъл тази разпоредба следва да се разбира като пряко препращане към националното законодателство.

64.      Освен това считам, че квалифицирането на вземането на работник или служител спрямо гарантиращата институция като вземане от социалноосигурително естество също съответства на Директивата и на нейната цел(24). Определянето на правното естество на вземанията на работник или служител спрямо гарантиращата институция зависи от това дали гарантиращата институция встъпва в чуждо задължение — това на работодателя, или извършва самостоятелна престация, като използва дотогавашното трудово възнаграждение единствено като база за сравнение при определяне на размера ѝ. При отговора на този въпрос е от значение какъв е юридическият характер на самата гарантираща институция по смисъла на Директивата. Във връзка с това член 5 от Директива 80/987 предвижда финансирането на гарантиращата институция да се осигурява от вноски на работодателите и от държавните органи. Държавите членки сами определят конкретните условия за това. По този начин гарантиращата институция придобива по-скоро характер на орган за социално осигуряване. Това само по себе си говори в подкрепа на тезата, че Директива 80/987 позволява плащането, извършвано от Фонда, да се разглежда като самостоятелна престация, от което следва, че не е необходимо правното естество на вземанията на работници и служители спрямо Фонда да бъде същото като на първоначалните вземания по трудови възнаграждения, така че те да съответстват на Директивата.

65.      По-нататък член 5, буква в) от Директива 80/987 предвижда, че задължението на гарантиращите институции за плащане към работника или служителя съществува независимо от реалното изпълнение на задължението на работодателя за участие във финансирането на гарантиращата институция(25). С други думи, гарантиращата институция при всички случаи трябва да изпълни задължението си за плащане, ако са налице законовите условия за това. Тази разпоредба цели да се избегне рискът работникът или служителят да загуби вземането си спрямо гарантиращата институция поради несъстоятелност на работодателя, въпреки че гарантиращата институция трябва да му осигурява закрила именно в случай на несъстоятелност на неговия работодател. Освен това от тази разпоредба на Директивата може да се заключи, че не е задължително вземането спрямо гарантиращата институция да бъде от същото правно естество като вземането спрямо работодателя. Напротив, по силата на закона то съществува независимо от възможността или готовността на работодателя да го удовлетвори. Поради това считам, че не е необходимо то да бъде от същото правно естество като вземането спрямо работодателя.

66.      И накрая, при разглеждането на първия въпрос трябва да бъде отчетено обстоятелството, че съгласно член 6 от Директива 80/987 държавите членки могат да изключат вноските на работодателя в законно установените системи за социално осигуряване. По принцип обаче тези вноски са и част от трудовото възнаграждение, тъй като произтичат от двустранното трудово правоотношение и се дължат заедно с възнаграждението, дори когато в случай на несъстоятелност такова не се изплаща. Следователно предоставената с Директива 80/987 възможност неплащането на социалноосигурителни вноски да се компенсира по друг начин също показва, че Директива 80/987 не поставя изискване първоначалното вземане за трудово възнаграждение да бъде отразено в националната правна уредба.

67.      Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че членове 3 и 4 от Директива 80/987 допускат национална правна уредба като съдържащата се в Закон № 297/82 и Законодателен декрет № 80/92, която определя правното естество на вземанията на работник или служител спрямо гарантиращата институция като различно от това на вземанията му спрямо неговия работодател.

 В –   По втория въпрос

68.      С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали предвид социалната цел на Директивата е достатъчно националното законодателство да използва първоначалното вземане за възнаграждение на работника или служителя просто като база за сравнение, по отношение на която да се определя per relationem престацията, подлежаща на гарантиране чрез намесата на гарантиращата институция, или трябва да се гарантира, че обхватът, гаранциите, сроковете, както и процедурите за упражняването на това вземане са същите като тези, които са налице за всяко друго вземане по трудово правоотношение по същата правна система.

69.      За да се отговори на този въпрос, трябва първо да се разгледа член 4 от Директива 80/987, параграф 1 от който гласи, че държавите членки имат възможността да ограничат задължението за плащане на гарантиращата институция, предвидено в член 3. Дадената възможност за ограничаване на изплащането на вземанията на гарантиращите институции както във времето, така и по размер, цели, от една страна, да се намали финансовото бреме на гарантиращите институции, а от друга страна — да осигури защита на гарантиращата институция срещу злоупотреби(26). Чрез определянето на таван се избягва плащането на суми в размери, които излизат извън социалната цел на Директивата(27).

70.      Независимо от преследваната от законодателя с тази разпоредба цел, предоставянето на такава възможност само по себе си показва, че вземането на работника или служителя спрямо гарантиращата институция показва качествени отлики от вземането спрямо неплатежоспособен работодател и подлежи на ограничения, чието определяне е от компетентността на държавите членки в границите, конкретно дефинирани в член 4, параграфи 2 и 3. Както правилно отбелязва Комисията, ако целта на общностния законодател е била да постави работника или служителя в едно и също правно положение както спрямо гарантиращата институция, така и спрямо работодателя, той не би приел подобно ограничаване на обхвата на закрилата, предоставяна от Директива 80/987.

71.      Дори и само по тази причина не би било обосновано тълкуване в смисъл, че Директива 80/987 цели да постави вземането спрямо гарантиращата институция по отношение на неговите обхват, гаранции, срокове, както и процедури за упражняването му в една и съща категория с всяко друго вземане по трудово правоотношение по същата правна система

72.      Освен това, както споменах при разглеждането на първия преюдициален въпрос, поради липсата на изрична разпоредба в Директива 80/987 определянето на правното естество на вземането на работника или служителя спрямо гарантиращата институция по принцип е от компетентността на държавите членки. С оглед на възможното разминаване в правното естество на двата вида вземания не може да се изключи евентуалното разминаване по отношение на обхвата, гаранциите, сроковете, както и процедурите за упражняването на вземанията спрямо работодателя и спрямо гарантиращата институция. Това не противоречи на действащото общностно право.

73.      Следователно на втория въпрос трябва да се отговори, че предвид социалната цел на Директивата е достатъчно националното законодателство да използва първоначалното вземане за възнаграждение на работника или служителя просто като база за сравнение, по отношение на която да се определя per relationem престацията, подлежаща на гарантиране чрез намесата на гарантиращата институция.

 Г –   По третия въпрос

74.      С третия въпрос се цели да се установи дали общностното законодателство позволява прилагането на давностен режим като този по главното производство по отношение на дължимите вземания по трудови възнаграждения на работник или служител за периода, определен в член 4 от Директива 80/987.

75.      Във връзка с това, първо, бих искала да отбележа, че сроковете за обжалване са преклузивни. По принцип с изтичането им засегнатото лице окончателно губи правото да иска допълнително разглеждане на дадено положение по административен или съдебен ред независимо от материално-правните обстоятелства. Това неведнъж е давало повод от Съда да се иска извършването на проверка за съответствието на някои национални давностни срокове с общностното законодателство.

76.      Процесуалното право на държавите членки не е хармонизирано. Освен това Общността не разполага с обща законодателна компетентност в тази област. Затова в практиката си Съдът подчертава, че процедурата по предявяване на субективни права по общностното право се определя от националното право(28). Този принцип на общностното законодателство, познат още като „процесуална автономия на държавите членки“, е възприет и от правната теория(29).

77.      Директива 80/987 също не съдържа указания относно продължителността на преклузивните, респективно на погасителните давностни срокове. В Решение по дело Pflücke(30) обаче Съдът е постановил, че по принцип на държавите членки се позволява да предвидят във вътрешното си законодателство разпоредби за преклузивен срок, в рамките на който даден работник или служител трябва да подаде молба за изплащане на обезщетение при неплатежоспособност в съответствие с Директива 80/987, в случай обаче, че тези разпоредби са съобразени с общите принципи на общностното законодателство.

78.      Що се отнася до тези принципи, според постоянната съдебна практика(31) такива преклузивни срокове, предвидени в националното право, не трябва да са по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни молби от вътрешно естество (принцип на равностойност) и не могат да бъдат уредени по такъв начин, че да правят практически невъзможно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност). Тъй като общностното законодателство не установява разлика между преклузивни и погасителни давностни срокове, а поставя акцент единствено върху реалната възможност за предявяване на предоставените от него права, ми се струва уместно приложението на тази съдебна практика да бъде разпростряно и за разпоредбите относно погасителната давност.

79.      По принцип националните юрисдикции следва да проверяват дали процесуалните разпоредби на държавата членка отговарят на тези условия, тъй като съгласно закрепения в член 10 ЕО принцип за сътрудничество именно националните юрисдикции следва да предоставят на частноправните субекти произтичащата от непосредственото действие на общностното право правна защита. Ето защо, ако установи несъответствие между вътрешноправна норма и общностното право, националната юрисдикция не трябва да прилага тази норма(32).

80.      Все пак абстрактната преценка кога горепосочените условия са изпълнени е от компетентността на Съда, който в рамките на правомощието си да се произнася преюдициално на основание на член 234 ЕО следва да гарантира еднаквото прилагане на общностното право(33).

81.      Според запитващата юрисдикция квалифицирането на предявеното от работника или служителя вземане спрямо Фонда като вземане от социалноосигурително естество води до поставянето му в по-неблагоприятна позиция в сравнение със съответните вземания, предявени в рамките на производството по несъстоятелност. В случая запитващата юрисдикция съпоставя разпоредбата относно едногодишната погасителна давност на член 2, параграф 5 от Законодателен декрет № 80/92 за транспониране на Директива 80/987 с разпоредбата относно петгодишната погасителната давност за вземания по трудови възнаграждения.

82.      Затова, изхождайки от това твърдение, първо ще разгледам въпроса дали по отношение на погасителните давностни срокове в рамките на транспонирането на Директива 80/987 националният законодател трябва да възприеме установения в националното законодателство срок за предявяване на вземания по трудови възнаграждения, така че да се съобрази с целите на Директивата.

83.      Както вече споменах при отговора на първия и втория преюдициален въпрос, не е необходимо вземането на работника или служителя спрямо гарантиращата институция да бъде по същество идентично с вземането спрямо неплатежоспособния работодател(34). То по-скоро е предмет на ограничения, които в рамките на конкретно установените с Директива 80/987 граници са от компетентността на държавите членки. Следователно целта на общностния законодател не е била да постави работника или служителя в едно и също правно положение както спрямо гарантиращата институция, така и спрямо работодателя. Тези разсъждения се отнасят и за съответните погасителни давностни срокове за двата вида вземания. Ето защо може да се заключи, че срокът за предявяване на вземания по трудови възнаграждения не е определящ по отношение на срока за предявяване на вземанията спрямо гарантиращата институция и тяхното погасяване по давност. Обстоятелството, че срокът за предявяване на стандартни вземания по трудови възнаграждения възлиза на пет години, т.е. е значително по-дълъг от този, предвиден за вземанията спрямо гарантиращата институция, е ирелевантно, тъй като двете разпоредби не са равностойни. Двата погасителни давностни срока не могат да бъдат третирани еднакво и по каквито и да било други съображения, свързани с принципа на равностойност, тъй като петгодишният погасителен давностен срок за практически неподлежащо на изпълнение вземане не може да бъде поставян на една плоскост с едногодишния срок за плащане, което е гарантирано от гарантиращата институция. Поради това не намирам, че националното законодателство нарушава принципа на равностойност.

84.      Този извод се потвърждава и от факта, че в някои държави членки при несъстоятелност на работодателя срокът за предявяване на вземания по трудови правоотношения се заменя от специалните и, което е по-важно, по-кратки срокове, предвидени в специалните норми (lex specialis) относно несъстоятелността. Това обстоятелство като цяло показва, че правните възможности за удовлетворяване на вземания по възнаграждения в случай на несъстоятелност на работодателя могат да се променят поради самото естество на несъстоятелността, от което следва, че дори ако приемем, че вземанията спрямо гарантиращата институция следва да бъдат квалифицирани като вземания, произтичащи от трудовото правоотношение, това не оказва непременно влияние върху уредбата на погасителната им давност.

85.      Това може би се основава на съображението, че по отношение на удовлетворяването на вземанията за трудови възнаграждения вече не е достатъчно като база да се използват само двустранните отношения, пораждащи задължения между работодателя и работника или служителя, тъй като при несъстоятелност трябва да бъдат взети под внимание едновременно множество интереси: социалните нужди на работниците и служителите, интересът на синдика да проведе бързо оздравяването или ликвидацията на предприятието, които биха могли да бъдат препятствани от разпоредби, предвиждащи по-дълги давностни срокове, както и интересите на кредиторите, включително работниците и служителите да удовлетворят вземанията си в максималния възможен обем(35). Отговорът на въпроса дали и в Италия се прилагат специални разпоредби относно несъстоятелността вместо предвидените съгласно трудовото право срокове, е от компетентността на запитващата юрисдикция.

86.      Не само множество национални законодателства, а очевидно и авторите на Директива 80/987 разглеждат несъстоятелността като неочаквано, преломно събитие, за което трябва да бъдат намерени подходящи решения. Както е видно от структурата на Директивата, тя е съобразена с тази извънредна ситуация, и по-специално с дължимите трудови възнаграждения. Тя предоставя на държавите членки право на преценка по отношение на сроковете, като изисква съблюдаването на целта за финансово осигуряване през периода на безработица. От нея не може да бъде изведено изискване за гарантиране на давностни срокове по трудовото право, които в много правни системи вече не намират приложение при несъстоятелност и които освен това по принцип не могат да бъдат използвани изцяло (в случая — пет години) от работника или служителя в предприятие, обявено в несъстоятелност, срещу неговия работодател.

87.      Накрая, трябва да бъде разгледан и въпросът дали предвиденият от италианското законодателство едногодишен срок за вземания от социалноосигурително естество не е уреден така, че да прави практически невъзможно упражняването на правата, чиято защита трябва да се гарантира от националните юрисдикции. Както Съдът постановява в Решение по дело Pflücke(36) във връзка с прилагането на преклузивни срокове на национално равнище, срокът не бива да е толкова кратък, че за засегнатото лице да е практически невъзможно да го спази и поради това да не може да се ползва от гарантираната му с Директива 80/987 защита.

88.      Всъщност в същото решение Съдът изтъква, че един кратък двумесечен срок следва да бъде обоснован с императивни съображения, свързани с принципа на правната сигурност, по-специално с оглед на безпроблемното функциониране на гарантиращата институция(37). Независимо от това той се въздържа от налагането на конкретни изисквания относно продължителността на срока, а още по-малко от определянето на минимални срокове за предявяване на вземанията спрямо гарантиращата институция.

89.      От общия преглед на релевантната съдебна практика(38) става ясно, че Съдът приема, че определянето на разумни преклузивни срокове, например за съдебно преследване, представлява прилагане на основния принцип на правната сигурност и поради това по принцип изхожда от съвместимостта на националните преклузивни и погасителни давностни срокове с общностното законодателство(39). Така например в Решение по дело Palmesani(40) във връзка с искове на частноправни субекти за обезщетение за вреди поради късното транспониране във вътрешното право на Директива 80/987 Съдът е приел за допустим съгласно действащото общностно право едногодишния преклузивен срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди. Същото важи и за преклузивните, респективно погасителните давностни срокове от две(41), три(42) или пет години(43) за искове за възстановяване на недължимо платени суми.

90.      Предвид тази съдебна практика не става ясно доколко прилагането на националния едногодишен погасителен давностен срок сам по себе си може да направи практически невъзможно удовлетворяването на неизплатени вземания, признати от общностното законодателство, на работници и служители по трудови договори или трудови правоотношения. Жалбоподателят по главното производство е имал обективна възможност да узнае за срока, тъй като последният е залегнал в националното законодателство и следователно е бил безусловно достъпен за него, за разлика от честите случаи с директиви, които още не са транспонирани или не са изцяло транспонирани. Освен това няма основание да се приеме, че на жалбоподателя е било практически невъзможно или прекомерно трудно да спази срока за предявяване на вземанията си спрямо Фонда. Определено ми се струва допустимо, а също и възможно вземанията да бъдат предявени в едногодишен срок. Този срок е напълно разумен в особеното положение на несъстоятелност на даден работодател, което изисква бързо оздравяване или ликвидация на предприятието с цел удовлетворяване на кредиторите.

91.      Така, изхождайки от формулираните от Съда принципи, стигам до заключението, че националната правна уредба съответства и на принципа на ефективност.

92.      Другата граница, която общностното законодателство поставя пред свободната преценка на националния законодател при транспонирането на Директива 80/987, произтича от основните права. Според постоянната съдебна практика те спадат към общите правни принципи, чието съблюдаване Съдът трябва да осигури. Той впрочем е постановил, че държавите членки трябва да спазват изискванията за защита на основните права, заложени в правовия ред на Общността, при транспониране и изпълнение на общностноправните разпоредби и доколкото е възможно, да ги прилагат в съответствие с тези изисквания(44). Към основните права спада по-конкретно общият принцип на равенство и недопускане на дискриминация. Той изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано(45).

93.      В разглеждания случай обаче липсват две сходни положения. От една страна, както вече бе споменато, Директивата по никакъв начин не поставя изискване за еднакво третиране на вземанията за трудови възнаграждения спрямо работодател и вземанията спрямо гарантиращата институция. От друга страна, жалбоподателят по главното производство не може да се позове на неравно третиране на работниците и служителите в различните държави членки, след като общностният законодател е предоставил на държавите членки широка свобода за преценка при определяне както на правното естество на вземането спрямо гарантиращата институция, така и на погасителните давностни срокове.

94.      Както наскоро имах случай да поясня в заключението си по дело Horvath(46), различията между отделните национални законодателства в области, които не подлежат на хармонизиране, не представляват дискриминация. Тъкмо напротив — държавите членки могат свободно да определят правната уредба на области, които са от тяхната компетентност, така че различната уредба на даден въпрос в две отделни държави членки сама по себе си не може да представлява нарушение на принципа на равенство. Това отдавна е намерило отражение в практиката на Съда(47). В съответствие с това Съдът за пръв път постановява в Решение по дело van Dam en Zonen и др.(48), че прилагането на национални правни норми не може да се разглежда като нарушение на принципа на равенство само заради твърдението, че отделни държави членки прилагали по-малко строги разпоредби. Това бездруго е очевидно, тъй като тълкуване в противоположен смисъл би довело до необосновано накърняване на законодателната свобода на държавите членки.

95.      Следователно определянето на едногодишен погасителен давностен срок не представлява нарушаване на принципа на равенство.

VII – Заключение

96.      Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на Tribunale di Napoli по следния начин:

1)      Членове 3 и 4 от Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател допускат национална правна уредба като съдържащата се в Закон № 297/82 и Законодателен декрет № 80/92, която определя правното естество на вземанията на работник или служител спрямо гарантиращата институция като различно от това на вземанията му спрямо неговия работодател.

2)      Предвид социалната цел на Директивата е достатъчно националното законодателство да използва първоначалното вземане за възнаграждение на работника или служителя просто като база за сравнение, по отношение на която да се определя per relationem престацията, подлежаща на гарантиране чрез намесата на гарантиращата институция.

3)      Произтичащите от общностното законодателство принципи, и по-специално принципите на равностойност и ефективност, както и принципът за недопускане на дискриминация, позволяват към вземания спрямо гарантираща институция да се прилага давностен режим, който е по-кратък от прилагания към вземания по трудови възнаграждения спрямо работодателя.

1 – Език на оригиналния текст: немски.

2 – ОВ L 283, стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 197.

3 – GURI № 147 от 31 май 1982 г.

4 – Обикновено приложение към GURI № 36 от 13 февруари 1992 г., стр. 26.

5 – Решение от 4 март 2004 г. по дело Barsotti и др. (C‑19/01, C‑50/01 и C‑84/01, Recueil, стр. I‑2005).

6 – Решение от 18 септември 2003 г. по дело Pflücke (C‑125/01, Recueil, стр. I‑9375).

7 – Такова тематично деление дава Eichenhofer, E., „Arbeitsrecht“, в: Handbuch des EU-Wirtschaftsrechts (Hrsg. von M. A. Dauses), D. III, 29, р. 9.

8 – Кръгът от теми, свързани със социалната закрила на работниците и служителите в рамките на трудовото право на Европейския съюз, наред със закрилата на работниците и служителите при неплатежоспособност на техния работодател (уредена с Директива 80/987) включва още закрила на работниците и служителите при колективни уволнения (уредена с Директива 98/59/ЕО на Съвета от 20 юли 1998 година за сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на колективните уволнения, ОВ L 225, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 95) и социална закрила при прехвърляне на предприятия (уредена с Директива 77/187/ЕИО на Съвета от 14 февруари 1977 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или част от стопански дейности, ОВ L 61, стр. 26).

9 – Вж. в този смисъл и Barnard, C., EC Employment Law, 2 ed., Oxford 2000, р. 504, с позоваване на член 9 от Директива 80/987.

10 – Вж. в този смисъл Krimphove, D., Europäisches Arbeitsrecht, München 1996, р. 255.

11 – Вж. Решение от 10 юли 1997 г. по дело Maso и др. (C‑373/95, Recueil, стр. I‑4051, точка 56), Решение от 14 юли 1998 г. по дело Regeling (C‑125/97, Recueil, стр. I‑4493, точка 20), Решение от 18 октомври 2001 г. по дело Gharehveran (C‑441/99, Recueil, стр. I‑7687, точка 26) и Решение от 11 септември 2003 г. по дело Walcher (C‑201/01, Recueil, стр. I‑8827, точка 38).

12 – Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година за изменение на Директива 80/987/ЕИО на Съвета за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (ОВ L 270, стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 149).

13 – Решение по дело Regeling (споменато в бележка под линия 11, точка 19). В точка 47 от заключението си от 14 май 1998 г. по същото дело генералният адвокат Cosmas посочва, че очевидно общностният законодател неслучайно е избрал частичната хармонизация. Тя по-скоро е наложена от обстоятелствата, а именно сериозните различия между съответните национални разпоредби на държавите членки и практическите трудности при изработване на общи норми, които да намират единно приложение във всички държави членки.

14 – Решение по дело Maso (посочено в бележка под линия 11, точка 3).

15 – Решение от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точки 25 и 26), Решение от 16 декември 1993 г. по дело Wagner Miret (C‑334/92, Recueil, стр. I‑6911, точка 17) и Решение по дело Gharehveran (посочено в бележка под линия 11, точка 36).

16 – Вж. Решение от 16 декември 2004 г. по дело Olaso Valero (C‑520/03, Recueil, стр. I‑12065, точка 31) и Решение от 12 декември 2002 г. по дело Rodríguez Caballero (C‑442/00, Recueil, стр. I‑11915, точка 27).

17 – Вж. по-конкретно Решение от 18 ноември 1999 г. по дело Teckal (C‑107/98, Recueil, стр. I‑8121, точка 33), Решение от 23 януари 2003 г. по дело Makedoniko Metro и Michaniki (C‑57/01, Recueil, стр. I‑1091, точка 55) и (Решение по дело Barsotti, посочено по-горе, точка 30).

18 – Вж. точка 52 от настоящото заключение.

19 – Понятието „цел“ в текста на немски език на член 249, параграф 3 ЕО се разглежда и от немскоезичната правна теория в смисъл на „резултат“, предписван от Директивата. Това схващане се подкрепя от формулировката в текстовете на други езици („résultat“, „result“, „resultado“, „risultato“, „resultaat“). Следователно държавите членки трябва да осигурят правното положение, което се цели с Директивата (вж. във връзка с това Schroeder, W., в: EUV/EGV – Kommentar [Hrsg. von Rudolf Streinz], München 2003, член 249 ЕИО, 77, р. 2178, и Biervert, B., EU-Kommentar [Hrsg. von Jürgen Schwarze], Baden-Baden 2000, член 249 ЕИО, 25, р. 2089). По тази причина в правната теория се е наложил френският термин „obligation de résultat“ (вж. Lenaerts, K./Van Nuffel, P., Constitutional Law of the European Union, 2 ed., London 2006, 17-123, р. 768).

20 – Решение от 9 ноември 1995 г. по дело Francovich II (C‑479/93, Recueil, стр. I‑3843, точки 25 и 26). В този случай Съдът препраща към Предложението за директива, представено от Комисията на Съвета на 13 април 1978 г. (ОВ C 135, стр. 2). От него става ясно, че докато в много от държавите членки още преди приемането на Директивата са съществували институции за осигуряване на вземанията на работници и служители, чийто статут обаче е бил уреден по най-различни начини, в някои държави членки подобни институции са липсвали.

21 – Разпоредби относно обезщетенията на работници и служители в случай на несъстоятелност действат във Федерална република Германия от 1974 г., т.е. преди влизането в сила на Директива 80/987. По това време причина за въвеждането на тези обезщетения става рецесията от началото на 70-те години, която води до увеличаване на случаите на несъстоятелност и влошаване на положението на работниците и служителите при неплатежоспособност на работодателя. Федералното правителство изчислява, че неизплатените годишни трудови възнаграждения на работници и служители за 1974 г. възлизат на 20 до 50 милиона DЕM. Налага се мнението, че е необходимо законодателната уредба спешно да бъде адаптирана към променените икономически и социални структури (вж. Grepl, M., Die Funktionen des Insolvenzgeldes unter besonderer Berücksichtigung des europäischen Rechts, Hamburg 2008, р. 8). За една от първите държави обаче, въвели система на гаранции, се смята Белгия, която учредява съответен гаранционен фонд още през 60-те години (вж. Servais, J.‑M., Droit Social de l’Union Européenne, Brüssel 2008, р. 182). Преди въвеждането на обезщетенията на работници и служители в случай на несъстоятелност в сегашния им вид закрилата на работниците и служителите в много държави е била осигурявана също и чрез предоставяне на право на предпочтително удовлетворение за вземанията за трудови възнаграждения. То се състои в квалифицирането на неизплатените вземания по трудови възнаграждения, възникнали преди образуването на производството по несъстоятелност, като привилегировани вземания. Този метод обаче с времето се оказва все по-непригоден да осигури достатъчна закрила на работниците и служителите.

22 – Вж. Решение по дело Francovich II (посочено в бележка под линия 20, точки 20 и 27).

23 – Решение по дело Rodríguez Caballero (посочено в бележка под линия 16).

24 – Servais, J.‑M., op.cit. (посочено в бележка под линия 21), р. 182, очевидно застъпва същото схващане. Той посочва, че принципите за дейността на гарантиращите институции са сходни с тези на системата за социално осигуряване: задължителен характер, солидарност, финансиране (с някои изключения) от вноски, изчислявани въз основа на трудовото възнаграждение, прилагане от институции, които разполагат с административна, финансова и юридическа самостоятелност.

25 – Fuchs, M./Marhold, F., Europäisches Arbeitsrecht, 2 ed,, Wien, 2006, р. 169.

26 – Вж. в този смисъл Fuchs, M./Marhold, F., op.cit. (бележка под линия 25), р. 169 sq., и Teyssié, B., Droit européen du travail, 2 ed., Paris 2003, р. 220.

27 – Според Teyssié, B., op.cit. (бележка под линия 26), р. 220, чрез определянето на таван държавите членки могат да предотвратят извършването на плащания, които надвишават гарантираното от социалната цел на Директивата, без това да представлява нарушение на самата Директива. Подобно становище застъпват още Guggenbühl, A./Leclerc, S., Droit social européen des travailleurs salariés et indépendants – Recueil de la législation et de la jurisprudence de l’Union européenne, Brüssel, 1995, р. 518, и Grepl, M., op.cit. (бележка под линия 21), р. 34, според които чрез определянето на таван трябва да се избегне „превишаването“ на социалната цел на Директивата в отделни случаи.

28 – В съответствие с принципа за институционална и процесуална автономия на държавите членки при транспониране на общностното законодателство те по принцип следват собствените си национални административни и административно-процесуални разпоредби. Вж. във връзка с това например моите разсъждения в заключение от 3 май 2007 г. по дело Zefeser (C–62/06, Recueil, стр. I–11995, точка 36) относно прякото прилагане от държавите членки на митническото законодателство на Общността. Според постоянната практика на Съда поради липса на съответна разпоредба на общностното право компетентните съдилища и процесуалните норми за закрила на правата на гражданите, произтичащи от общностното законодателство, се определят от вътрешния правен ред на отделните държави членки (вж. в този смисъл Решение от 16 декември 1976 г. по дело Rewe, 33/76, Recueil, стр. 1989, точка 5, Решение по дело Comet, 45/76, Recueil, стр. 2043, точка 13, Решение от 14 декември 1995 г. по дело Peterbroeck, C–312/93, Recueil, стр. I–4599, точка 12, както и Решение от 20 септември 2001 г. по дело Courage и Crehan, C–453/99, Recueil, стр. I–6297, точка 29, Решение от 11 септември 2003 г. по дело Safalero, C–13/01, Recueil, стр. I–8679, точка 49, Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet, C–432/05, Recueil, стр. I–2271, точка 39, Решение от 7 юни 2007 г. по дело van der Weerd и др., C–222/05—C–225/05, Сборник, стр. I–4233, точка 28 и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter, C–2/06, Сборник, стр. I–411, точка 57).

29 – Вж. Stettner, R., „Verwaltungsvollzug“, Handbuch des EU-Wirtschaftsrechts [hrsg. von Dauses], vol. III., 30); Voß, R., Grabitz/Hilf, Das Recht der Europäischen Union, член 135 ЕИО, 4, 9 [допълнение, януари 2004]; Kahl, W., Kommentar zum EUV/EGV, 1 ed. [1999], член 10, р. 377, 24, както и Lenaerts, K./Arts, D./Maselis, I., Procedural Law of the European Union, 2 ed., London 2006, р. 83, 3-001.

30 – Посочено по-горе (точка 33).

31 – Вж. по-специално решение по дело Pflücke (посочено в бележка под линия 30, точка 34) и като цяло Решение по дело Rewe (посочено в бележка под линия 28, точка 5), Решение по дело Comet (посочено в бележка под линия 28, точки 13 и 16), Решение по дело Francovich и др. (посочено в бележка под линия 15, точка 43), Решение по дело Peterbroeck (посочено в бележка под линия 28, точки 14 и сл.), Решение от 10 юли 1997 г. по дело Palmisani, (C‑261/95, Recueil, стр. I‑4025, точка 27), Решение от 1 юни 1999 г. по дело Eco Swiss (C‑126/97, Recueil, стр. I‑3055, точка 45), Решение от 22 февруари 2001 г. по дело Camarotto и Vignone (C‑52/99 и C‑53/99, Recueil, стр. I‑1395, точки 28 и 30), Решение по дело Courage и Crehan (посочено в бележка под линия 28, точка 29), Решение от 6 юни 2002 г. по дело Sapod Audic (C‑159/00, Recueil, стр. I‑5031, точка 52) и Решение от 13 юли 2006 г. по дело Manfredi (C‑295/04—C‑298/04, Recueil, стр. I‑6619, точка 62).

32 – Според постоянната съдебна практика националната юрисдикция не трябва да прилага вътрешноправна норма, с която се предвижда преклузивен срок, ако установи, че тя не отговаря на изискванията и не може да бъде тълкувана като съответстваща на общностното законодателство (вж. в този смисъл Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal, 106/77, Recueil, стр. 629, точка 21, Решение от 14 юли 1994 г. по дело Faccini Dori, C‑91/92, Recueil, стр. I‑3325, точка 26, Решение от 19 ноември 2002 г. по дело Kurz (C‑188/00, Recueil, стр. I‑10691, точка 69) и Решение по дело Pflücke (посочено в бележка под линия 30, точка 48). Същото становище застъпва и генералният адвокат Cosmas в заключението си от 23 януари 1997 по дело Palmisani (решението е посочено в бележка под линия 31, точка20).

33 – Вж. заключение на генералния адвокат Cosmas по дело Palmisani (посочено в бележка под линия 32, точка 21) и Решение по това дело (посочено в бележка под линия 30, точка 33).

34 – Вж. точки 61 и 70 от настоящото заключение.

35 – Целта на производството по несъстоятелност е общото удовлетворяване на кредиторите на даден длъжник. Удовлетворяването на кредиторите става чрез осребряване на имуществото на длъжника, при което има три възможности: 1) В повечето случаи имуществото на длъжника се осребрява и получената сума се разпределя между кредиторите. В тази хипотеза се касае за продажба на имуществото. 2) Освен това, ако става дума за предприятия, се разглежда и възможността за оздравяването им. В този случай, за да послужи за удовлетворяване на кредиторите, имуществото на длъжника (най-често след значителни инвестиции и преструктуриране) се привежда в състояние, което му позволява да носи печалба, от която кредиторите могат да се удовлетворят. 3) Накрая е възможно също оздравяване чрез прехвърляне, при което предприятие, подлежащо на оздравяване (или негов клон) се прехвърля на друг правен субект, например конкурент или дружество приемник, и получената продажна цена се разпределя между кредиторите на дотогавашния собственик на предприятието (вж. във връзка с това Bork, R., Einführung in das Insolvenzrecht, 4 еd., Tübingen 2005, р. 2, sq.).

36 – Решение по дело Pflücke (посочено в бележка под линия 30, точка 37).

37 – Пак там, точка 39.

38 – Вж. съдебната практика, посочена в бележка под линия 31 от настоящото заключение.

39 – Относно съвместимостта на националните преклузивни и погасителни давностни срокове с общностното право вж. точка 94 от мое заключение от 4 септември 2008 г. по дело Danske Slagterier (C‑445/06, все още непубликувано в Сборника). Вж. в този смисъл също Von Bogdandy, A., в E. Grabitz/M. Hilf, op.cit, (бележка под линия 29), член 10, точки 48, 54 и 54a.

40 – Решение по дело Palmisani (посочено в бележка под линия 31). В главното производство по това дело е ставало дума за иск за обезщетяване на вреди, възникнали поради късното транспониране на Директива 80/987.

41 – Решение по дело Camarotto и Vignone (посочено в бележка под линия 31, точка 30).

42 – Решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis (C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951).

43 – Решение от 17 юли 1997 г. по дело Haahr Petroleum (C‑90/94, Recueil, точка 49) и Решение от 2 декември 1997 г. по дело Fantask (C‑188/95, Recueil, стр. I‑6783, точка 49).

44 – Вж. Решение от 24 март 1994 г. по дело Bostock (C‑2/92, Recueil, стр. I‑955, точка 16), Решение от 13 април 2000 г. по дело Karlsson и др. (C‑292/97, Recueil, стр. I‑2737, точка 37) и Решение по дело Rodríguez Caballero (посочено в бележка под линия 16, точка 30).

45 – Вж. например Решение от 12 юли 2001 г. по дело Jippes (C‑189/01, Recueil, стр. I‑5689, точка 129), Решение по дело Rodríguez Caballero (посочено в бележка под линия 16, точка 32), Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Portugal/Rat (C‑149/96, Recueil, стр. I‑8395, точка 91), Решение по дело Francovich II (посочено в бележка под линия 20, точка 23), Решение от 13 декември 1994 г. по дело SMW Winzersekt (C‑306/93, Recueil, стр. I‑5555, точка 30).

46 – Заключение от 3 февруари 2009 г. по дело Horvath (C‑428/07, все още непубликувано в Сборник, точки 112—114).

47 – Вж. Решение от 13 февруари 1969 г. по дело Walt Wilhelm (14/68, Recueil, стр. 1, точка 13), Решение от 28 юни 1978 г. по дело Kenny (1/78, Recueil, стр. 1489, точка 18), Решение от 30 ноември 1978 г. по дело Bussone (31/78, Recueil, стр. 2429, точки 38 и сл.), Решение от 7 февруари 1979 г. по дело Auer (136/78, Recueil, стр. 437, точки 23—26), Решение от 3 юли 1979 г. по дело Van Dam en Zonen и др. (185/78—204/78, Recueil, точка 10), Решение от 14 юли 1981 г. по дело Oebel (155/80, Recueil, стр. 1993, точка 9), Решение от 25 януари 1983 г. по дело Smit (126/82, Recueil, стр. 73, точка 27), Решение от 7 май 1992 г. по дело Wood и Cowie (C‑251/90 и C‑252/90, Recueil, стр. I‑2873, точка 19), Решение от 24 ноември 1993 г. по дело Keck и Mithouard (C‑267/91 и C‑268/91, Recueil, стр. I‑6097, точка 8), Решение от 14 февруари 1995 г. по дело Schumacker (C‑279/93, Recueil, стр. I‑225, точка 21) и Решение от 1 февруари 1996 г. по дело Perfili (C‑177/94, Recueil, стр. I‑161, точка 17).

48 – Решение по дело van Dam en Zonen и др. (посочено в бележка под линия 47, точка 10). Тази съдебна практика е продължена в посочените в бележка под линия 47 Решение по дело Oebel (точка 9), Решение по дело Smit (точка 27) и Решение по дело Wood и Cowie (точка 19), както и Решение по дело Perfili (точка 17).

Full & Egal Universal Law Academy