EUR-Lex -  62008CC0211 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н P. MENGOZZI

представено на 25 февруари 2010 година(1)

Дело C‑211/08

Европейска комисия

срещу

Кралство Испания

„Неизпълнение на задължения — Свободно предоставяне на услуги — Възстановяване на медицинските разходи, направени в чужбина — Непланирано болнично лечение, получено в друга държава членка — Член 22, параграф 1, буква а) от Регламент № 1408/71“

1.        В настоящото производство Комисията на Европейските общности сезира Съда с иск на основание член 226 ЕО, за да се установи, че Кралство Испания не изпълнява задълженията си по член 49 ЕО, като отказва на бенефициерите на испанската национална система за здравеопазване възстановяването на медицинските разходи, направени в друга държава членка за болнично лечение, получено в съответствие с член 22, параграф 1, буква a), подточка i) от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността(2), доколкото в държавата членка, в която посоченото лечение е осигурено, се прилага по-ниско равнище на покриване на разходите от предвиденото в испанското законодателство.

I –    Правна уредба

 А – Правото на Съюза(3)

1.      Съответните разпоредби от Договора за ЕО

2.        Член 42, параграф 1 ЕО гласи:

„Съветът, в съответствие с процедурата, посочена в член 251(4), приема такива мерки в областта на социалната сигурност, които са необходими, за гарантиране на свободното движение на работници; за тази цел той създава условия, за да осигури на работниците мигранти и на лицата на тяхна издръжка:

a)      сумиране на всички периоди, които се зачитат по съответните национални законодателства, за придобиване и запазване на правото на обезщетение и за изчисляване на размера на обезщетението;

б)      изплащане на обезщетенията на лицата, пребиваващи на територията на държавите членки“.

3.        Член 49, параграф 1 ЕО предвижда:

„В следващите разпоредби се урежда забраната на ограниченията на свободното предоставяне на услуги в рамките на Общността по отношение на гражданите на държавите членки, които са се установили в държава от Общността, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите“.

2.      Вторичното право

4.        Регламент № 1408/71 е приет въз основа на правомощията, предоставени на Съвета по силата на член 42 ЕО (предишен член 51 от Договора), с цел да се постигне координацията на националните законодателства в различните клонове на социалната сигурност, предвидена в тази разпоредба(5).

5.        За целите на настоящото производство от особено значение е член 22, параграф 1, букви a) и в), подточка i) от този регламент, който гласи:

„1.      Заето или самостоятелно заето лице, което отговаря на предвидените от законодателството на компетентната държава условия за придобиване на право на обезщетения, като при необходимост се вземат предвид разпоредбите на член 18, и:

а)      чието състояние изисква обезщетения в натура, които са необходими по медицински причини по време на престой на територията на друга държава членка, като се взема предвид естеството на обезщетенията и очакваната продължителност на престой;

[…]

в)      което е получило разрешение от компетентната институция да отиде на територията на друга държава членка, за да получи подходящо за състоянието си лечение,

има право на:

i)      предоставяните от името на компетентната институция обезщетения в натура от институцията по мястото на престой или пребиваване, в съответствие с разпоредбите на прилаганото от тази институция законодателство, като осигурено при нея лице; въпреки това, продължителността на периода, през който се предоставят обезщетенията, се урежда от законодателството на компетентната държава; […]“.

6.        Съгласно член 36 от Регламент № 1408/71, озаглавен „Възстановяване на разходи между институциите“:

„1.      Обезщетенията в натура, които се предоставят в съответствие с разпоредбите на настоящата глава от институцията на една държава членка от името на институцията на друга държава членка, се възстановяват в пълен размер“.

7.        Член 80 от Регламент № 1408/71 създава към Комисията Административна комисия за социална сигурност на работници мигранти (наричана по-нататък „Административна комисия“), състояща се от по един представител на всяка държава членка. Съгласно следващия член 81 комисията е натоварена включително да разглежда всички административни въпроси или въпроси, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на регламента(6), „да насърчава и развива сътрудничеството между държавите членки по въпроси относно социалната сигурност, по-специално във връзка със здравните и социални мерки от общ интерес“(7), и „да поощрява и развива сътрудничеството между държавите членки чрез модернизиране на процедурите за обмен на информация“(8).

8.        Регламент (ЕИО) № 574/72 на Съвета от 21 март 1972 година относно определяне на реда на прилагане на Регламент № 1408/71, предвижда в член 21, параграф 1, озаглавен „Обезщетения в натура в случай на престой в държава членка, различна от компетентната държава“, че:

„1. За да получава обезщетения в натура съгласно член 22, параграф 1, буква а), i) от регламента, заетото или самостоятелно заетото лице представя на доставчика на помощ документ, издаден от компетентната институция, който удостоверява, че лицето има право на обезщетения в натура. Този документ се изготвя в съответствие с разпоредбите на член 2(9). […].

Във всеки отделен случай документ, издаден от компетентната институция за право на обезщетения в съответствие с член 22, параграф 1, буква а), i) от регламента, за доставчика на помощ има същата стойност като национално доказателство за правата на лицата, които са осигурени при институцията по престой“.

9.        Съгласно член 34, параграф 1 от Регламент № 574/72, озаглавен „Възстановяване от компетентната институция на една държава членка на извършените разходи по време на престой в друга държава членка“:

„1.      Ако по време на престой на заетото или самостоятелно заетото лице в държава членка, различна от компетентната държава, е невъзможно да се осъществят формалностите, предвидени в член 20, параграфи 1 и 4, и в членове 21, 23 и 31 от регламента за прилагане, при подаване на заявление от съответното лице, разходите му се възстановяват от компетентната институция съобразно ставките за възстановяване на парични средства, които се прилагат от институцията по мястото на престой“.

 Б – Национално право

10.      Общ закон № 14 за здравеопазването от 25 април 1986 г.(10) има за цел ефективното прилагане на правото на здравеопазване, признато в член 43 от испанската конституция. Съгласно член 1, параграф 2 от него право на здравеопазване имат испански граждани и чуждестранни граждани, които са установили своето пребиваване на национална територия. Съгласно член 44 и сл. се създава национална система за здравеопазване, състояща се от всички структури и обществени служби за здравеопазване на национално равнище и в автономните области. Услугите, предоставяни на бенефициерите в рамките на тази система, са безплатни.

11.      Разпоредбите на Закон № 14/1986 се допълват с тези на Закон № 16 от 23 май 2003 г. относно съгласуваността и качеството на националната система за здравеопазване(11).

12.      Кралски указ № 1030 от 15 септември 2006 г. за установяване на номенклатура на общите здравни услуги на националната система за здравеопазване и на процедурата за нейното актуализиране(12) предвижда в член 4, параграф 3, че:

„Всички общи здравни услуги се предоставят само от обекти, заведения и служби в рамките на националната система за здравеопазване или сключили договор със здравноосигурителна каса, освен при животозастрашаващи състояния при доказана невъзможност да се използват структурите на тази система. В случаите на спешни, незабавни и животоспасяващи медицински услуги, предоставени извън националната система за здравеопазване, съответните разходи се възстановяват при доказана невъзможност да се използват своевременно услугите на тази система и липса на заобикаляне или злоупотреба с това изключение, без да се засягат разпоредбите на международните споразумения, по които Испания е страна, или разпоредбите на вътрешното право, които уреждат осигуряване на лечение в чужбина“.

13.      Съгласно Общия закон за социалната сигурност(13) здравните услуги на осигурените по националната система за социална сигурност лица се предоставят от националната система за здравеопазване.

14.      Както испанското правителство уточнява в писмената си защита, не съществуват национални разпоредби, уреждащи най-общо възстановяването между институциите на разходите, направени за здравни услуги, предоставяни в друга държава членка на лице, осигурено по испанската система за социална сигурност; това възстановяване е уредено изключително в съответствие с регламентите на Общността в тази област и от двустранните споразумения за тяхното прилагане, сключени от Испания(14).

15.      Възстановяването на тези разходи пряко на осигурените лица е предвидено обаче само за случаите по член 34 от Регламент № 574/72 — с други думи, когато формалностите, изисквани от този регламент, не са спазени в държавата на престой. В това отношение циркулярно писмо № 11/92(15) на Националния институт за социална сигурност относно прилагането на споменатия по-горе член 34 предвижда:

„[…] областните дирекции на испанския Национален институт за социална сигурност са длъжни да възстановяват разходите пряко на заинтересованите лица, когато е необходимо, по ставките, прилагани от институцията по мястото на престой, която трябва да прецени или определи непосредствената необходимост, обуславяща правото същите да бъдат покрити. Ако необходимите формалности са изпълнени, тази сума ще се изплати на компетентната чуждестранна институция в рамките на системата за възстановяване на разходи между институциите“.

II – Досъдебна процедура, производство пред Съда и искания на страните

16.      Производството за установяване на неизпълнение е открито във връзка с оплакване от г‑н Chollet, френски гражданин, който пребивава в Испания и е осигурен по испанската система за социална сигурност. В жалбата си г‑н Chollet твърди, че след хоспитализация по време на престой във Франция компетентната испанска институция е отхвърлила искането му за възстановяване на процент от разходите, начислен за негова сметка от институцията по мястото на престой в съответствие с френското законодателство (т.нар. „ticket modérateur“). След първоначално искане на информация, на 18 октомври 2006 г. Комисията изпраща на испанските власти официално уведомително писмо, в което приема, че испанското законодателство относно възстановяването на разходи за здравни услуги, предоставени в друга държава членка на лице, осигурено по национална система за социална сигурност, нарушава член 49 ЕО. С писмо от 29 декември 2006 г. испанските власти отговарят, като оспорват твърденията за нарушение. Тъй като не намира получения отговор за задоволителен, на 19 юли 2007 г. Комисията изпраща на испанските власти мотивирано становище, в което отново изтъква твърденията за нарушение, съдържащи се в официалното уведомително писмо, и приканва държавата членка адресат да приеме необходимите мерки, за да прекрати неизпълнението в срок от два месеца. С писмо от 19 септември 2007 г. испанските власти отговарят на мотивираното становище, като поддържат своята позиция, че националната правна уредба е в пълно съответствие с Договора.

17.      C акт, подаден в секретариата на Съда на 20 май 2008 г., Комисията предявява иска, предмет на настоящото производство, като иска от Съда:

–        да установи, че Кралство Испания не изпълнява задълженията си по член 49 ЕО, като отказва на бенефициерите на испанската национална система за здравеопазване възстановяването на медицински разходи, направени в друга държава членка за болнично лечение, получено в съответствие с член 22, параграф 1, буква a), подточка i) от Регламент № 1408/71, доколкото в държавата членка, в която посоченото лечение е осигурено, се прилага по-ниско равнище на покриване на разходите от предвиденото в испанското законодателство,

–        да осъди Кралство Испания да заплати съдебните разноски.

18.      Кралство Испания иска от Съда да отхвърли иска и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

19.      С определение от 23 октомври 2008 г. на председателя на Съда е допуснато встъпването на Кралство Белгия, Република Финландия, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и Кралство Дания в подкрепа на исканията на Кралство Испания. Представителите на страните, на белгийското, на датското правителство и на правителството на Обединеното кралство са изслушани в съдебното заседание, проведено на 24 ноември 2009 г.

III – Анализ

 А – По допустимостта на иска

20.      Кралство Испания, подкрепяно от Кралство Белгия, оспорва допустимостта на иска с редица твърдения, които могат да бъдат обобщени, както следва: формулираните искания са неясни, което не отговаря на изискванията на член 38, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, а освен това по време на съдебната фаза от производството Комисията изменя предмета на неизпълнението на задължения, определен в досъдебната фаза от производството, от една страна, а от друга страна — съществено променя петитума в писмената си реплика (1); искът е безпредметен и неуместен, а освен това представлява и злоупотреба с процесуално право, тъй като твърдяното неизпълнение на Договора, в което е упреквана държавата ответник, произтича от разпоредбите на вторичното общностно право (2).

1.      По неясния характер на исканията, изложени в исковата молба, и по изменението на предмета на неизпълнението на задължения и на петитума

21.      На първо място, испанското правителство изтъква, че исканията, формулирани от Комисията, не отговарят на изискванията по член 38, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда. По-специално неясният характер се дължал на позоваването на член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71, който се отнася до нарушение на правилата на Общността за социална сигурност, независимо от факта, че в хода на административната фаза на производство Комисията упреква Кралство Испания само в неизпълнение на член 49 ЕО. Испанското правителство добавя, че в откъс от исковата молба Комисията твърди, че испанската правна уредба противоречи на изискванията по член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71. Това твърдение, както и твърдяното несъответствие на член 4, параграф 3 от Кралски указ № 1030/2006 с член 49 ЕО, изтъкнати както в досъдебната процедура, така и в исковата молба, са изоставени от Комисията на стадия на писмената реплика. При тези обстоятелства правителството ответник не е съгласно с това, че е направена съществена промяна в предмета на производството за установяване на неизпълнение по време на съдебната фаза от производството, както и промяна в петитума в хода на производството пред Съда. Накрая, правителството ответник изтъква, че ако искът трябвало да се разбира в действителност като твърдение за нарушение на член 34 от Регламент № 574/72, той е недопустим, доколкото твърдението за нарушение е просрочено. Освен това Кралство Белгия изтъква, че в иска си Комисията твърди нарушение на член 49 ЕО, в което Испания не е упреквана в хода на досъдебната процедура.

22.      Според мен тези упреци са неоснователни.

23.      От материалите в хода на административното производство се вижда ясно, че от самото начало Комисията упреква Испания само в неизпълнение на член 49 ЕО и че това неизпълнение се изразява в липсата в испанското право на механизъм за възстановяване на разходите, направени от бенефициерите на националната система за социална сигурност в случай на непланирана хоспитализация при временен престой в друга държава членка, когато равнището на покриване на тези разходи в посочената държава е по-ниско от това, което се гарантира от испанската система.

24.      Също така е ясно, че при формулирането на това твърдение за нарушение Комисията се позовава в хода на административното производство, както и в иска, на възстановяване, което е различно както от възстановяването на разходи между институциите, предвидено в член 36 от Регламент № 1408/71, така и от прякото възстановяване на осигуреното по националната система за социална сигурност лице, предвидено в член 34 от Регламент № 574/72, в случаите, в които хоспитализацията се осъществява без установените формалности. Според Комисията правото на това възстановяване, което има допълващ характер спрямо възстановяванията, предвидени в горепосочените регламенти, следва от член 49 ЕО.

25.      Що се отнася до позоваването на член 4, параграф 3 от Кралски указ № 1030/2006, фигуриращо в материалите от административното производство и в исковата молба, но невъзпроизведено в писмената реплика, критиките, изложени от Комисията, се основават на факта, че разпоредбата изключва, освен няколко ограничени изключения, правото на възстановяване на разходи за лечение, получено извън националната система за здравеопазване, както и на констатацията, че допълващото възстановяване, което е предмет на производството, не е обхванато от тези изключения. Противно на твърденията на правителството ответник, доводите на Комисията, според които въпросната разпоредба показва липсата в испанското законодателство на право на такова възстановяване, по същество остават непроменени в различните фази на производството. Освен това смятам, че гледната точка на Комисията съответства напълно на предмета на твърдяното нарушение, формулирано от самото начало срещу Кралство Испания.

26.      Според мен също така не е възможно да се твърди, както прави правителството ответник, че Комисията е разширила обхвата на производството за установяване на неизпълнение на задължения, за да включи нарушение на правната уредба на Общността относно социалната сигурност, като в откъс от исковата молба, чийто текст несъмнено е несполучливо формулиран, тя приема, че приложното поле на изключението по член 4, параграф 3 от Кралски указ № 1030/2006 е „по-ограничено от това на член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71, така че в повечето случаи, обхванати от него, испанските власти не признават правото на възстановяване на разходите за хоспитализация, направени в друга държава членка“. Всъщност в светлината на иска като цяло няма съмнение, че възстановяването, на което се позовава Комисията, е допълващото възстановяване, на което според нея имат право бенефициерите на испанската система за социална сигурност по силата на член 49 ЕО, а не, както всъщност поддържа Испания, различните видове възстановяване на разходи, предвидени в Регламенти № 1408/71 и № 574/72.

27.      Що се отнася до твърдения неясен характер на исканията, изложени в исковата молба, ще отбележа само, че член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71 е цитиран неколкократно както в официалното уведомително писмо, така и в мотивираното становище с цел да се определят положенията, за които се отнася искът, а именно случаите, в които хоспитализацията се осъществява, както при г‑н Chollet, по време на престой в друга държава членка с цел, различна от тази за провеждане на лечение. При тези обстоятелства не мисля, че може сериозно да се твърди, че позоваването на тази разпоредба в исканията, изложени в исковата молба, където отново служи за определяне на съответните фактически обстоятелства, може да предизвика объркване по отношение на вида неизпълнение, по което Съдът следва да се произнесе.

28.      Накрая, тъй като е ясно, че единственото неизпълнение, в което от самото начало е упреквано Кралство Испания, се отнася до член 49 ЕО, следва да се изключи, че искът може да се тълкува, както твърди правителството ответник, като целящ да се установи нарушение на член 34 от Регламент № 574/72.

29.      Ето защо въз основа на гореизложеното считам, че упрекът, формулиран от Испания, според който предметът на неизпълнение, определен в рамките на административното производство, е бил изменен по време на съдебната фаза от производството, е лишен от основание. Следва да се отхвърли и сходният упрек, повдигнат от белгийското правителство, тъй като същият следва от явно погрешна предпоставка. Поради изложените съображения считам също, че са лишени от основание и твърденията на правителството ответник относно промяната на петитума в писмената реплика и относно неясния характер на исканията, изложени в исковата молба.

2.      По уместния характер на иска по член 226 ЕО, както и по злоупотребата с процесуални права

30.      На второ място, Кралство Испания отбелязва, че твърдяното нарушение на член 49 ЕО, повдигнато от Комисията, произтича от самото общностно право. Всъщност в испанския правов ред възстановяването на медицинските разходи на бенефициерите на националната система за здравеопазване в случаите, разглеждани в производството за установяване на неизпълнение на задължения, се урежда пряко от правилата на Общността за социалната сигурност, тъй като не съществуват специфични национални разпоредби. Ето защо положения, подобни на това на г‑н Chollet, не могат да бъдат защитени по искания от Комисията начин, освен ако общностната правна уредба не бъде изменена. При тези обстоятелства да се предприемат действия срещу държава членка, както прави институцията ищец, още повече ако държавата се е съобразила напълно с правото на Общността в това отношение, е неуместно, а също и безпредметно. C подобен довод, макар и да не е включен в правните основания за недопустимост, дори ако в случая на г‑н Chollet се допусне, че е налице неизпълнение на разпоредбите от регламентите на Общността за социалната сигурност, правителството ответник твърди, че неизпълнението би било по вина на Франция, а не на Испания, тъй като институциите на тази държава членка, в нарушение на член 36 от Регламент № 1408/71, не са фактурирали на испанските институции пълния размер на разходите, свързани с хоспитализацията на г‑н Chollet. Накрая, испанското правителство подчертава особеностите на настоящото производство, в което от Съда се иска да установи, че държава членка не е изпълнила задълженията си в област, по която той досега се е произнасял само в рамките на преюдициални запитвания.

31.      Във връзка с това твърдение за нарушение Кралство Испания, от една страна, оспорва допустимостта на иска поради липсата на уместност, а от друга страна, представя доводи за наличието на злоупотреба с процесуални възможности.

32.      Що се отнася до първата част от твърдението за нарушение, достатъчно е да се припомни, че в практиката на Съда на Комисията се признава широка свобода на преценка по отношение на прилагането на член 226 ЕО. Всъщност тази институция трябва да прецени както целесъобразността от предявяване на иск срещу държава членка, така и да определи за кое действие или бездействие, за което държавата членка може да носи отговорност, да образува това производство(16); също така Комисията е длъжна да прецени дали е уместно да предяви пред Съда иск за установяване на неизпълнение на задължения. В съответствие с признаването на това право на преценка Съдът неизменно се въздържа от оценка на целесъобразността на иск, предявен по член 226, когато държавата членка ответник го оспорва(17).

33.      Що се отнася до втората част от твърдението за нарушение, достатъчно е да се отбележи, че точността на предпоставката, на която се основават доводите на испанското правителство, а именно че неизпълнението на задължение, в което се упреква Испания, не може в никакъв случай да ѝ бъде вменено, тъй като произтича от факта, че разпоредбите от вторичното право противоречат на първичното право, трябва да бъде проверена, когато се установява дали е налице твърдяното нарушение и следователно когато искът се разглежда по същество. Независимо от това искът, с който се установява неизпълнението на задължения от държава членка, произтичащи от разпоредба на първичното право, има за цел да гарантира спазването на Договора и не може да се счита за злоупотреба с процесуални възможности. В това отношение фактът, че досега Съдът се е произнасял по въпроса, който е в основата на настоящия иск, само в рамките на преюдициални заключения, е напълно ирелевантен и при всички случаи това не може да попречи на Комисията да гарантира спазването на правилата, които счита, че са били нарушени.

34.      Ето защо според мен второто твърдение за недопустимост, изтъкнато от правителството ответник, също следва да бъде отхвърлено.

3.      Заключение относно допустимостта

35.      С оглед на всички гореизложени съображения считам, че искът е допустим.

 Б – По неизпълнението на задължение

 1.     Практиката на Съда в основата на иска на Комисията

36.      Преди да изложа доводите, изтъкнати от Комисията в подкрепа на нейния иск, следва да се проследят накратко етапите, които са довели Съда до заключението, при определени обстоятелства и в определени граници, че следва да се утвърди правото на лицата, обхванати от системата за социална сигурност на дадена държава, да получават по силата на разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги възстановяване на медицинските разходи, направени в друга държава членка, по ставките, прилагани в държавата по осигуряване, в допълнение на схемата за поемане на разходи по член 22, параграф 1, подточка i) от Регламент № 1408/71.

37.      Началото на тази съдебна практика датира от добре известното Решение по дело Kohll(18). Сезиран от Cour de cassation [Касационен съд], Люксембург, в рамките на спор между г‑н Kohll, осигурено лице, люксембургски гражданин, и Union des caisses de maladie по повод на отказ за възстановяване на разходи, направени от г‑н Kohll във връзка със стоматологично лечение, получено от неговата дъщеря в Германия, Съдът посочва на първо място, че нито фактът, че националната правна уредба, предмет на главното производство, попада в сферата на социалната сигурност, нито обстоятелството, че решението за отказ е можело да бъде съобразено с член 22 от Регламент № 1408/71, не са от такова естество, че да се изключи прилагането в конкретния случай на разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги. След като квалифицира лечението срещу заплащане, предоставено от ортодонт, установен в друга държава членка извън болнична инфраструктура, като услуга по смисъла на член 60 от Договора (понастоящем член 50 ЕО), Съдът постановява, че въпросната национална правна уредба възпрепятства осигурените лица да се обръщат към доставчици на медицински услуги, установени в друга държава членка, което представлява за тях и за техните пациенти пречка за свободното предоставяне на услуги. Що се отнася до възможността да се обосноват подобни пречки, Съдът приема, от една страна, че възстановяване по ставките на държавата по осигуряване, както е поискано от г‑н Kohll, не оказва съществено влияние върху финансирането на системата за социална сигурност, а от друга страна, че в конкретния случай не е било установено, че въпросната правна уредба е необходима за постигане на целта за поддържане на балансирано и достъпно за всички медицинско и болнично обслужване, която попада в обхвата на изключенията по съображения, свързани с общественото здраве съгласно член 56 от Договора (понастоящем член 46 ЕО). Така Съдът заключава, че „членове 59 и 60 от Договора за ЕО не допускат национална правна уредба, съгласно която възстановяването — в съответствие със ставките в държавата по осигуряване — на разходите за стоматологично лечение, предоставено от ортодонт, установен в друга държава членка, зависи от разрешението на органа по социална сигурност на осигуреното лице“.

38.      Тези принципи са потвърдени от Съда във връзка с извънболничните медицински грижи. Поради това въпросът е дали те са приложими и за болнично лечение. Този въпрос е разгледан в Решение по дело Smits и Peerbooms(19) във връзка със системата на здравно осигуряване в Нидерландия, при която здравните услуги обикновено се предоставят безплатно на осигурените лица въз основа на системи на договаряне със здравноосигурителна каса. Г‑жа Smits е поискала възстановяване на разходите, направени за лечение в германска клиника, а г‑н Peerbooms е поискал покриване на разходите, свързани със специално неврологично лечение в заведение в Австрия. И в двата случая на ищците в главното производство е било отказано възстановяване на разходите — в случая на г‑жа Smits с мотива, че правилно и адекватно лечение на нейното заболяване може да се проведе в Нидерландия, а в случая на г‑н Peerbooms — поради експерименталния характер на лечението. Препращайки към съдебна практика, която в действителност е по-малко експлицитна, отколкото Съдът би искал да изглежда, той посочва, на първо място, че медицинските дейности попадат в приложното поле на член 60 от Договора за ЕО, като в това отношение не е необходимо да се прави разграничение в зависимост от това дали лечението е предоставено в или извън болнично заведение(20). По-нататък Съдът уточнява, че „медицинска услуга, предоставяна в дадена държава членка и заплатена от пациента, не може да се изключи от приложното поле на свободното предоставяне на услуги, гарантирано от Договора, само поради факта че възстановяването на разходите за въпросното лечение е поискано съгласно законодателство за здравно осигуряване на друга държава членка, което предвижда главно обезщетения в натура“(21). Също така според Съда фактът, че медицинско лечение в болнично заведение се финансира пряко от здравноосигурителни каси въз основа на сключени договори и предварително определени ставки, не е довод срещу квалификацията му като услуга по смисъла на член 60 от Договора(22). Ето защо Съдът установява, че разглежданата национална правна уредба има ограничителен характер. Въпреки това той приема, че изискването, според което поемането в рамките на национална система за социална сигурност на разходите за болнично лечение, предоставено в друга държава членка, е поставено в зависимост от предварително издадено разрешение, е „мярка, която е едновременно необходима и разумна“, тъй като е обоснована от две изисквания — „да се осигури достатъчен и постоянен достъп до балансиран пакет от качествени болнични грижи на територията на съответната държава“ и „доколкото е възможно, да се избягва разхищаването на финансови, технически и човешки ресурси“(23).

39.      В Решение по дело Vanbraekel(24), обявено на същата дата като Решение по дело Smits и Peerbooms, Съдът добавя още един елемент в своето тълкуване. Г‑жа Descamps, белгийска гражданка, осигурена по белгийската схема за задължително осигуряване срещу риска от болест и инвалидност, е поискала разрешение да се подложи на ортопедична операция във Франция. Разрешението е било отказано поради недостатъчно мотивирания характер на искането. Въпреки отказа г‑жа Descamps се подложила на операцията и предявила иск за възстановяване на направените разходи срещу здравноосигурителната каса, в която е осигурена. След като установява незаконосъобразността на отказа, получен от г‑жа Descamps, запитващата юрисдикция се обръща към Съда за изясняване на сумата, която здравноосигурителната каса, ответник по иска, е длъжна да поеме. След като посочва, че „когато осигурено лице, което подава молба за издаване на разрешение по член 22, параграф 1, буква в) от Регламент № 1408/71, получава отказ от компетентната институция и впоследствие се докаже, че отказът е неоснователен […], осигуреното лице има право да му бъде възстановена пряко от компетентната институция сума, равна на тази, която нормално тя би трябвало да поеме, ако разрешението е било надлежно предоставено в самото начало“(25), Съдът разглежда, предвид факта, че сумата, възстановена въз основа на белгийската схема, би била по-висока от тази, която би могла да се получи при прилагане на френската схема, дали наследниците на г‑жа Descamps, които междувременно продължават като нейни правоприемници главното производство, освен това имат право да получат допълващо възстановяване, равно на разликата между сумите по двете схеми в съответствие с разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги. Съдът стига до същите изводи като в Решение по дело Smits и Peerbooms както по отношение на квалификацията на медицинските услуги в болнично заведение като услуги, така и по отношение на ограничителния характер на разглежданата правна уредба, доколкото тя е имала за последица, „че осигурено лице се ползва[ло] от по-неблагоприятно равнище на покриване на разходите, когато получава[ло] болнично лечение, предоставено в друга държава членка, отколкото когато се подлага[ло] на същото лечение в държавата членка по осигуряване“(26). Що се отнася до евентуалните основания за това ограничение, Съдът отбелязва, от една страна, че според констатациите на запитващата юрисдикция исканото от г‑жа Descamps разрешение за операция във Франция е било незаконосъобразно отказано, и от друга страна, че признаването на нейните наследници на правото на допълващо възстановяване, „което зависи от схемата на социална сигурност в държавата по осигуряване, не включва[ло] поначало никаква допълнителна финансова тежест за здравноосигурителната система на тази държава в сравнение с възстановяването, което е трябвало да бъде направено в случай на хоспитализация в тази държава“(27), и следователно не можело да оказва значително въздействие върху финансирането на белгийската система за социална сигурност. Съдът заключава, че „член 59 от Договора за ЕО […] трябва да се тълкува в смисъл, че ако възстановяването на разходите, направени за болнични услуги, предоставяни в държавата членка на престой в резултат от прилагането на действащите разпоредби в тази държава, е по-ниско от това, което би се получило при прилагането на действащата правна уредба в държавата членка по осигуряване в случай на хоспитализация в тази държава, компетентната институция трябва да предостави на осигуреното лице допълващо възстановяване в размера на тази разлика“(28).

40.      В Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet(29), което също се отнася до системата за здравно осигуряване в Нидерландия, Съдът отново напомня това, което е установено в Решение по дело Kohll и в Решение по дело Smits и Peerbooms. По делото, което е в основата на разглежданото съдебно решение, докато е била на почивка в Германия, г‑жа Müller-Fauré се е подложила на извънболнично стоматологично лечение. След завръщането си в Нидерландия тя е поискала възстановяване на направените разходи, което ѝ е било отказано. От своя страна г‑жа Van Riet е поискала разрешение да се подложи на артроскопия в Белгия. Разрешението ѝ е било отказано, с мотива че същото изследване е можело да се извърши в здравна структура, сключила договор със здравноосигурителна каса в Нидерландия. Г‑жа Van Riet все пак се подлага на интервенцията, която се извършва отчасти в болнично заведение, и иска възстановяване на направените разходи, което ѝ е отказано. Съдът отново потвърждава, че изискването за получаване на предварително разрешение като условие за възстановяване на разходите, направени в друга държава членка за болнично лечение, извършено извън здравни структури, сключили договор със здравноосигурителна каса, е в съответствие с членове 59 и 60 от Договора за ЕО и уточнява, че разрешението може да бъде отказано поради липса на медицинска необходимост „само ако идентично лечение или лечение с еднаква степен на ефективност за пациента може да се получи навреме в лечебно заведение, сключило договор с посочената здравноосигурителна каса“. По този начин Съдът изисква всеки конкретен случай да се разглежда поотделно с оглед на здравословното състояние на съответното лице и спешността на лечението, на което същото трябва да се подложи(30). По отношение на разходите, направени за амбулаторно лечение в чужбина, Съдът потвърждава вече установеното от него в Решение по дело Kohll, по-специално като отхвърля възраженията, повдигнати от правителството на Нидерландия и основани на съществената разлика между схема за възстановяване на разходите като тази, предвидена в люксембургската правна уредба, предмет на разглеждане в Решение по дело Kohll, и система като тази в Нидерландия, основана на предоставянето на обезщетения в натура.

41.      Накрая, в Решение по дело Watts(31) се поставя въпросът дали принципите, утвърдени от Съда, са приложими в случаите, когато разходите за болнично лечение, получено от осигуреното лице в друга държава членка, се поемат от национална система за здравеопазване като National Health Service (NHS) в Обединеното кралство, финансирана от държавата и основана на принципа на безплатното здравно обслужване. Г‑жа Watts е поискала разрешение по смисъла на член 22, параграф 1, буква в) от Регламент № 1408/71, за да се подложи на операция в чужбина. Разрешението ѝ е било отказано, тъй като пациентът можел да получи подобно лечение в местна болница „без неоснователно забавяне“. В хода на производството, образувано срещу този отказ, г‑жа Watts, чието здравословно състояние междувременно се влошава, се подлага за своя сметка на операция, извършена във Франция. Съдът приема, че в конкретния случай се прилага член 49 ЕО, „независимо от начина, по който функционира националната система, в рамките на която се осигурява [съответното лице] и от която впоследствие се иска да поеме разходите за тези услуги“(32). Позовавайки се на Решение по дело Smits и Peerbooms и на Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet, Съдът приема, че разглежданата правна уредба представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, дори ако съгласно тази правна уредба разходите за лечение, предоставено в частни болнични заведения в Англия и Уелс, не се поемат от NHS(33). Като пренася към обстоятелствата по случая това, което вече е установил в горепосочените решения по отношение на режима на договорите със здравноосигурителна каса, който е в сила в Нидерландия, Съдът потвърждава, че национална мярка, която поставя правото на пациента да получи болнично лечение в друга държава членка за сметка на системата, по която е осигурен, в зависимост от получаването на разрешение, е в съответствие с член 49 ЕО.

 2.     По твърдението за нарушение, посочено от Комисията

42.      Накратко, доводите на Комисията могат да бъдат обобщени по следния начин.

43.      Съгласно испанското законодателство, освен в изключителни случаи, когато е необходимо „спешно, незабавно и животоспасяващо“ лечение, националната система за здравеопазване поема само разходите за болничните услуги, предоставени в структурите на тази система. Следователно разходите, направени от лице, осигурено по испанската система за социална сигурност, за болнично лечение, което е необходимо по медицински показания и е предоставено при условия на временен престой в друга държава членка в съответствие с член 22, параграф 1, буква a), подточка i) от Регламент № 1408/71, не подлежат на възстановяване.

44.      В тези случаи, когато предвиденото от правната уредба на държава членка равнище на покриване на болничните разходи за лечение е по-неблагоприятно от гарантираното от испанското законодателство, отказът за възстановяване може, от една страна, да възпре лицата, осигурени по испанската система за социална сигурност, от пътуване до тази държава членка, за да получат услуги, които са различни от здравните услуги (например образователни или туристически услуги), а от друга страна, когато лицата са вече в тази държава членка, да ги насърчи да определят по-ранна дата за завръщане в Испания, за да се ползват от безплатно болнично лечение. Следователно испанското законодателство има ограничително действие както върху предоставянето на услугите, които първоначално са мотивирали пътуването и временния престой в друга държава членка, така и върху последващото предоставяне на многопрофилни болнични услуги в тази държава.

45.      Тези ограничения не са обосновани нито от необходимостта да се избегне сериозно засягане на финансовото равновесие на испанската система за социална сигурност, нито с оглед на необходимостта да се поддържа ефективна система за здравеопазване, достъпна за всички.

46.      Комисията заключава, че испанската правна уредба относно възстановяването на медицинските разходи, направени в друга държава членка — с оглед на описаните по-горе аспекти — е в противоречие с член 49 ЕО.

 3.     Защитата на Кралство Испания

47.      На първо място, правителството ответник изтъква, че Кралство Испания не може да бъде упреквано, че не е изпълнило задълженията си, и твърди, че националното право е в съответствие с правилата на Общността за социална сигурност на работниците мигранти и че испанските власти са приложили правилно Регламент № 1408/71, особено по отношение на случая на г‑н Chollet.

48.      На второ място, изхождайки от съображението, че вторичното право относно социалната сигурност и разпоредбите от Договора относно свободното движение на работници и свободното предоставяне на услуги са съгласувани помежду си, испанското правителство оспорва по същество твърдяното нарушение на член 49 ЕО в случаите, уредени от член 22, параграф 1, буква a), подточка i) от Регламент № 1408/71.

49.      На трето място, Кралство Испания, подкрепяно от встъпилите правителства с редица доводи, изтъква, че отправеното срещу него твърдение за нарушение е неоснователно. От една страна, Кралство Испания оспорва съществуването в конкретния случай на условията за прилагане на член 49 ЕО. По-специално: i) услугите, предмет на ограничения, не са определени достатъчно точно; ii) ограничението, което изтъква Комисията, е чисто хипотетично; iii) практиката на испанските власти, критикувана в исковата молба, не е дискриминационна. От друга страна, испанското правителство изтъква, че ако се приемат доводите на Комисията, за финансовата стабилност на националната система за здравеопазване биха възникнали тежки последици, както и значителни практически трудности.

4.      Съображения

50.      Преди твърденията на Комисията да се изследват по същество, следва да се направи кратък преглед на доводите на правителството ответник, обобщени в точки 47 и 48 по-горе, доколкото те поставят няколко предварителни въпроса, свързани с прилагането и тълкуването на Регламент № 1408/71.

 а)     По предварителните въпроси, свързани с прилагането и тълкуването на Регламент № 1408/71

 i)     По последиците от твърдяното съответствие на испанската правна уредба с разпоредбите от Регламент № 1408/71

51.      Както вече посочих при разглеждането на допустимостта на иска, той се отнася единствено до нарушение на член 49 ЕО. Ето защо въпросът дали разпоредбите от Регламент № 1408/71 са правилно приложени в испанското право не е предмет на настоящото производство. Следователно Съдът не е длъжен да се произнесе по същество по този въпрос и въпреки че искането на испанското правителство е формулирано в този смисъл, според мен Съдът трябва да се въздържа от това действие.

52.      В действителност държавата ответник отдава голямо значение на това, че испанското законодателство и административни практики са напълно съобразени с правилата на Общността относно социалната сигурност на работниците мигранти, тъй като счита, че това е достатъчно само по себе си, за да бъде отхвърлено твърдението за нарушение на Комисията.

53.      Що се отнася по-специално до конкретния случай на г‑н Chollet, държавата ответник отбелязва, че испанските власти никога не са оспорвали правото му да получи в държавата на временно пребиваване обезщетенията в натура, предвидени в член 22, параграф 1, подточка i) от Регламент № 1408/71, и че за тази цел те са издали на г‑н Chollet формуляр E 111, въз основа на който той постъпва на лечение във Франция.

54.      Испанското правителство оспорва обаче твърдението, че правилното прилагане на тази разпоредба задължава испанските власти да възстановят на г‑н Chollet „ticket modérateur“. В подкрепа на своята позиция испанското правителство отбелязва, че в точки 36 и 37 от Решение по дело Vanbraekel, посочено по-горе, Съдът е приел, че тъй като член 22 от Регламент № 1408/71 няма за цел да уреди възстановяването на разходите за лечение в държава членка, различна от държавата членка по осигуряване въз основа на прилаганите в нея ставки, той не възпрепятства, нито предписва такова възстановяване, „когато правната уредба на държавата членка по осигуряване го предвижда“. Такава разпоредба обаче не съществува в испанската система за социална сигурност. Ето защо на Кралство Испания не може да се вмени никакво неизпълнение на задължения.

55.      Признавам, че изпитвам известни затруднения да разбера напълно гледната точка на испанското правителство, която изложих по-горе. Струва ми се, че от една страна, тя изцяло пренебрегва предмета на иска, който, както вече видяхме, касае именно липсата на уредба в испанското право относно допълващото възстановяване в случаи, подобни на този на г‑н Chollet, и от друга страна, че изхожда от преднамерено пристрастно тълкуване на съдебната практика.

56.      Всъщност в точки 36 и 37 от Решение по дело Vanbraekel, посочени в писмената защита, Съдът цели единствено да изложи, че режимът, установен с член 22 от Регламент № 1408/71, е неутрален по отношение на възможността да се признае на бенефициерите на системата за социална сигурност в дадена държава членка правото да получат допълващо възстановяване на разходите за здравни услуги, направени в друга държава членка по ставките в държавата по осигуряване, а не, както явно приема испанското правителство, да постави и това право в зависимост от условието такова възстановяване да бъде изрично предвидено в законодателството на тази държава.

57.      Освен това правителството ответник пропуска, че след като признава такава неутралност, впрочем вече посочена в Решение по дело Decker и в Решение по дело Kholl(34) и потвърдена в редица съдебни решения след Решение по дело Vanbraekel, посочено по-горе, Съдът приема, че съгласно разпоредбите от Договора относно свободното предоставяне на услуги държавите членки са длъжни да гарантират, при определени обстоятелства, горепосоченото допълващо възстановяване на лицата, осигурени по тяхната система за социална сигурност.

58.      Както следва от съдебната практика, припомнена в точки 36—41, покриването на разходите за здравни грижи, направени в държава членка, различна от държавата по осигуряване, следователно е обвързано с един вид двойна система, в която поемането на тези разходи по ставките, определени в правната уредба на държавата членка, в която са били предоставени обезщетенията, както е предвидено в член 22 от Регламент № 1408/71, съществува едновременно с правото, развито от съдебната практика, на допълващо възстановяване въз основа на ставките, които са в сила в държавата по осигуряване, гарантирано по силата на разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги. В съответствие с това тълкуване Съдът многократно е заявявал, че ако дадена държава членка се съобразява с разпоредбите на Регламент № 1408/71, това не я освобождава от задължението да спазва разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги(35).

59.      В настоящото производство Комисията упреква Кралство Испания, че не е изпълнило именно тези разпоредби, изхождайки от предпоставката, че задължението за предоставяне на допълващо възстановяване по ставките, които са в сила в държавата членка по осигуряване по смисъла на съдебната практика, цитирана по-горе, се налага на държавите членки и при конкретните обстоятелства, за които се отнася настоящият иск. От това следва, че освен тази съдебна практика поначало да се постави под въпрос, каквато хипотеза правителството ответник не взема поне експлицитно под внимание, защитното правно основание, основано на твърдяното съответствие на испанската система с разпоредбите на Регламент № 1408/71, не изключва нито вменяването на Испания неизпълнение на задължението, предмет на иска, нито оспорването на неговото съществуване, като по същество то е неотносимо.

60.      Също така неотносим е фактът, изтъкнат от правителството ответник, че испанските власти са разгледали правилно случая на г‑н Chollet, тъй като разходите за болнично лечение във Франция, които са били възстановени от компетентната институция на институцията по мястото на престой, във всички случаи са надвишавали цената за подобно лечение в Испания.

61.      Всъщност, както Комисията многократно посочва в своите писмени становища и в съдебното заседание, оплакването на г‑н Chollet е само отправна точка за започване на производство за установяване на неизпълнение, предмет на което като цяло е системата за възстановяване на разходите за болнично лечение, направени от бенефициерите на испанската национална система за здравеопазване в друга държава членка при обстоятелствата, посочени в член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71.

 ii)   По тълкуването на член 36 от Регламент № 1408/71

62.      Според правителството ответник невъзстановяването на разходите, направени от г‑н Chollet във Франция, не се дължи на празнота в испанската правна уредба, а по-скоро на нарушение на член 36 от Регламент № 1408/71 от френската институция, която е предоставила въпросните обезщетения. Всъщност вместо да фактурира на компетентната испанска институция всички разходи, свързани с хоспитализацията на г‑н Chollet, както изисква тази разпоредба, тя начислява част от разходите на г‑н Chollet под формата на т.нар. „ticket modérateur“.

63.      За мен е очевидно, че доводът на испанското правителство се основава на погрешно тълкуване на член 36 от Регламент № 1408/71.

64.      Вярно е, че тази разпоредба предвижда, че „обезщетенията в натура, които се предоставят […] от институцията на една държава членка от името на институцията на друга държава членка, се възстановяват в пълен размер“(36). Въпреки това за целите на настоящото производство тя следва да се тълкува във връзка с член 22, параграф 1, подточка i) от Регламента, съгласно който тези услуги се предоставят „от институцията по място на престой или пребиваване, в съответствие с разпоредбите на прилаганото от нея законодателство, като осигурено при нея [лице]“(37).

65.      Следователно институциите на държавата по пребиваване или на държавата на престой, които следва да предоставят обезщетения в натура на заето лице, осигурено по схемата за социална сигурност на друга държава членка, в случаите по член 22, параграф 1 от Регламента трябва да го направят, като приложат своята правна уредба. Въз основа на тази правна уредба ще бъдат определени видът на обезщетението, редът и условията на предоставяне — с изключение на продължителността(38) — както и равнището на покриване. От това следва, че ако законодателството на държавата членка на институцията, която предоставя обезщетението, както, в случая на Франция, във връзка с хоспитализацията на г‑н Chollet, предвижда определен процент от размера на въпросните обезщетения да се поема от лицето, на което те се предоставят, тази правна уредба ще се прилага и по отношение на лице, осигурено в друга държава членка. След това този процент няма да се фактурира на компетентната институция, тъй като не е включен в разходите, които се поемат от предоставящата обезщетението институция. С други думи, като предвижда, че предоставянето на обезщетенията по член 22 води до възстановяване в пълен размер, член 36 от Регламент № 1408/71 се отнася само до разходите, действително поети от институцията, която предоставя обезщетение(39).

66.      Поради изложените съображения според мен доводът на правителството ответник не изключва — както твърди испанското правителство — вменяването на Кралство Испания на неизпълнението на задължения, в което то е упреквано в рамките на настоящия иск.

 iii) Относно тясната връзка между Регламент № 1408/71 и разпоредбите от Договора относно свободното движение на услуги

67.      Накрая, правителството ответник, подкрепяно в това отношение от белгийското и датското правителство, изтъква, че регламентите относно социалната сигурност на работниците мигранти, приети въз основа на разпоредбите от Договора относно свободното движение на работниците, следва да се считат за специална нормативна уредба, която определя режима, приложим за предоставянето на медицински и здравни услуги при зачитане на суверенитета на държавите членки по отношение на организацията и функционирането на техните системи за здравеопазване и социална сигурност. Като следва същите съображения, Кралство Испания се противопоставя по принцип на разширителното прилагане на член 49 ЕО по отношение на предоставянето на медицински и здравни услуги, което вече е уредено с Регламент № 1408/71. Според него, от една страна, такава интерференция ще предостави на разпоредбите от Договора относно свободното предоставяне на услуги неоправдано предимство пред тези относно свободното движение на работници в сектора на социалната сигурност (това се отнася за член 42 ЕО), а от друга страна, ще попречи за приемането на по-добра правна уредба за координация на националните законодателства в тази област. В това отношение правителството ответник припомня, от една страна, че Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година(40) относно услугите на вътрешния пазар (наричана по-нататък „Директивата за услугите“) изрично изключва здравните услуги(41) от приложното си поле, а в съображение 23 уточнява, че въпросът за възстановяването на разходите за здравни услуги, предоставяни в държава членка, различна от тази, на чиято територия пребивава техният получател, следва да бъде разгледан в друг правен акт на Общността, и от друга страна, че предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета за прилагането на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване (наричано по-нататък „предложение за директива относно правата на пациентите“)(42), която има за цел да сближи законодателствата в този сектор, не представлява дерогация от системата, установена с член 22 от Регламент № 1408/71.

68.      Въпреки че доводите на испанското правителство, посочени по-горе, не поставят открито под въпрос съдебната практика, установена с Решение по дело Kohll, а само евентуалното разширяване на нейния обхват по отношение на случаите, предмет на иска, все пак ми се струва, че те също се отклоняват от това, което Съдът неколкократно е приел.

69.      Впрочем безспорно е вярно, както изтъква Испания, че Съдът многократно е заявявал(43), че общностното право не засяга компетентността на държавите членки да уреждат своите системи за социална сигурност, и следователно при липса на хармонизация на общностно равнище и тъй като Регламент № 1408/71 има само координираща роля, всяка държава членка трябва да определи в правната си уредба, от една страна, условията за принадлежност към схема за социалната сигурност(44), и от друга страна, условията за придобиване на правото на съответните обезщетения(45). Съдът обаче също е уточнил, че при упражняване на тази компетентност държавите членки трябва все пак да спазват общностното право, и в частност разпоредбите относно свободното движение(46).

70.      Освен това Съдът многократно е подчертавал различието между целите, преследвани от правилата на Общността за социалната сигурност на работниците мигранти, от една страна, и от разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги, от друга страна, както и различията между правните инструменти, използвани за постигане на тези цели в съответните области. Така Съдът многократно е изтъквал, че разпоредбите от Регламент № 1408/71 имат за цел да улеснят свободното движение на работници в рамките на Общността, като им гарантират по отношение на поемане на разходите за здравни грижи, направени в държава членка, различна от държавата по осигуряване, получаването на същото лечение като бенефициерите на системата за социална сигурност на съответната държава. Целта на разпоредбите на Договора относно свободното движение на услуги обаче е да се премахнат пречките пред трансграничното предоставяне на здравни услуги чрез предоставяне на лицата, осигурени в дадена държава членка, които имат намерение да се подложат на лечение в друга държава членка, на правото да получат — при определени условия — същото равнище на покриване, което биха получили, ако се подложат на същото лечение в държавата по пребиваване. Както споменах по-горе, става въпрос за две автономни системи, които съществуват едновременно и допринасят зa определяне на режима, приложим за поемане на разходите за здравни грижи, направени в държава членка, различна от тази, в която е осигурено лицето.

71.      Вярно е, че разделителната линия между тези две нормативни уредби е стеснена от общностния законодател, който в Регламент № 883/2004, заменящ Регламент № 1408/71, допълва вече предвидената в член 22 от Регламент № 1408/71 система за поемане на разходите за здравни грижи, направени в държава членка, различна от тази, в която е осигурено лицето, с възстановяването на разходите по ставките, които се прилагат от компетентната институция, като прехвърля това възстановяване от разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги, които поставят началото му в съдебната практика, към тези за свободното движение на работниците.

72.      Все пак в съответствие с широкия обхват на Регламент № 1408/71 това действие не поставя под въпрос независимия характер на този инструмент и взаимното допълване между него и разпоредбите от Договора относно свободното предоставяне на услуги, които Съдът е подчертал. Според мен този извод не се оспорва, а по-скоро се потвърждава от предложението за директива относно правата на пациентите, което установява правилата за координация между двете системи.

73.      По гореизложените съображения не считам, че доводите, изтъкнати от правителството ответник, могат да обосноват принципно противопоставяне на хипотезата за прилагане на съдебната практика относно допълващото възстановяване спрямо положенията, посочени в член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71 съгласно изложеното от Комисията в исковата ѝ молба.

 б)     По нарушението на член 40 ЕО от страна на Испания

 i)     По приложимостта на разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги

74.      На първо място следва да се разгледа дали са изпълнени условията за прилагане на член 49 ЕО в посочените от Комисията случаи в исковата молба.

75.      В това отношение вече посочих, че нито обстоятелството, че тези случаи са уредени с Регламент № 1408/71, нито фактът, че компетентните органи в държавата членка ответник действат в съответствие с този регламент, представляват пречки за прилагане на разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги.

76.      Освен това от цитираната в точки 36—41 по-горе съдебна практика произтича, че медицинските услуги, предоставяни срещу възнаграждение, попадат в приложното поле на разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги(47), като не е необходимо да се провежда разграничение в зависимост от това дали лечението е предоставено във или извън болнично заведение(48). Освен това, както вече видяхме, Съдът вече е имал повод да отбележи, по-специално в Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet(49) и в Решение по дело Watts(50), че предоставените медицински услуги не престават да бъдат считани за услуги по смисъла на член 49 ЕО, поради това че пациентът, след като е заплатил за полученото лечение на чуждестранното лице, предоставило услугите, впоследствие иска разходите за това лечение да се поемат от национална служба за здравеопазване, в случая испанската. Всъщност, както е посочено в точка 90 от Решение по дело Watts, член 49 ЕО се прилага и в случая на пациент, който получава болнични услуги срещу заплащане в държава членка, различна от държавата по пребиваването му, независимо от начина на функциониране на националната система, към която лицето принадлежи.

77.      Вярно е, както правителството ответник и встъпилите държави посочват, че до момента Съдът се е произнасял по случаи, в които лечението, за което се иска възстановяване на разходи, е било планирано(51), докато в настоящото производство Комисията иска от Съда да приложи същите принципи и когато необходимостта от подлагане на лечение възниква, когато пациентът е вече в държавата членка, в която това лечение се предоставя.

78.      Все пак не смятам, че различията между разглежданите положения засягат приложимостта на член 49. Всъщност обстоятелството, че пътуването до държавата, в която се осъществява хоспитализацията, по причини, различни от подлагането на медицинско лечение в тази държава, по мое мнение не изглежда от решаващо значение в това отношение, не на последно място с оглед на факта, че в исковата си молба Комисията се позовава и на твърдяното ограничение на предоставянето на услуги, различни от здравните. Освен това в решенията, на които се позовава Комисията, по-специално посочените по-горе Решение по дело Vanbraekel и Решение по дело Watts, Съдът установява по общ начин, независимо от фактическия контекст, в който са постановени тези решения, че разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги се прилагат „в случай, когато пациент получава болнични услуги срещу заплащане в държава членка, различна от тази на пребиваването му“(52).

79.      Следователно сега ще разгледам дали, както Комисията поддържа в своя иск, правната уредба, предмет на иска, има ограничаващ характер, забранен от член 49 ЕО.

 ii)   По съществуването на ограничение

80.      Комисията счита, че испанското законодателство може да насърчи лицата, осигурени в рамките на националната система за здравеопазване, които се нуждаят от хоспитализация по време на временно пребиваване в друга държава членка, да се върнат в Испания по-рано от предвиденото, за да се подложат на болнично лечение, ако равнището на покриване на разходите за здравни грижи в държавата по престой е по-ниско от предвиденото в испанската правна уредба. В такива случаи това би затруднило свободното предоставяне както на многопрофилни болнични услуги, така и на услугите, които са мотивирали пътуването до държава членка, различна от тази, в която е осигурено лицето. Освен това, и пак според Комисията, спорната испанска правна уредба би възпряла лицата, осигурени в рамките на националната система за здравеопазване, по-специално възрастни хора или лица, страдащи от предварително съществуваща патология или хронични заболявания, да пътуват до държава членка, в която част от разходите за здравни услуги остават за сметка на пациента, като по този начин се възпрепятства ползването в тези държави на услуги, различни от медицинските услуги.

81.      Испанското правителство подчертава неопределения характер на услугите, чието предоставяне би било възпрепятствано, както и хипотетичния характер на това ограничение. То предоставя статистически данни, които показват, че туристическият поток от Испания към други държави членки, по-специално към Франция, непрекъснато се увеличава и не е засегнат от испанската системата за възстановяване на разходите за здравни грижи, направени в чужбина. Подобни данни са представени от белгийското правителство за пътуванията на испански туристи в Белгия.

82.      Независимо от значението, което могат да имат тези данни, и според мен хипотезата, от която изхожда Комисията — а именно че тази система възпрепятства ползването на услуги, различни от медицинските услуги, тъй като може да възпре лицата, осигурени в рамките на испанската система за здравеопазване, да отидат в държава членка, в която част от разходите за здравни услуги остават в тежест на пациента — се основава само на догадки. Според мен единственият случай, в който доводите на Комисията могат евентуално да намерят потвърждение, е този на лицата с хронични заболявания, които по необходимост трябва да се подлагат на лечение (например хемодиализа) по време на престоя си в чужбина. Във всички останали случаи, дори тези, свързани с лицата от рискови групи като възрастни хора, бременни жени или лица с предварително съществуваща патология, чисто хипотетичният характер на възникването на медицинска необходимост, въпреки по-голямата или по-малка вероятност от подобно възникване, според мен не е достатъчно основание да се предполага, че системата за възстановяване на медицинските разходи, направени в чужбина, която е в сила в държавата по осигуряване, може да окаже реално влияние върху решението на тези лица да отидат в друга държава, за да получат там услуги, различни от медицинските.

83.      За разлика от това, според мен анализът на възможните ограничаващи последици от разглежданото законодателство върху предоставянето на медицински услуги води до различно заключение.

84.      Съгласно постоянната съдебна практика член 49 EО изисква премахването на всяко ограничение, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или да направи по-непривлекателна дейността на доставчик, установен в друга държава членка, в която той законно предлага сходни услуги(53). Освен това съгласно постоянната съдебна практика свободното предоставяне на услуги включва и свободата за ползвателите на услугите да се придвижват до друга държава членка с цел да ползват такъв вид услуги в нея(54).

85.      Лице, осигурено по испанската система за здравеопазване, което при временно пребиваване в друга държава членка трябва да се подложи на болнично лечение, което не е от жизненоважно значение(55), може да бъде изправено пред избор дали да се подложи на лечение в държавата на престой или да се завърне в Испания, за да се лекува. Безспорно е вярно, както изтъкват правителството ответник и белгийското и датското правителство, че факторите, които влияят върху този избор, могат да бъдат най-различни и да обосноват както удължаване на престоя в държавата (например пътните разходи, продължителността на пътуването, сериозността на заболяването), така и завръщане в държавата по осигуряване (например по-доброто познаване или по-голямото доверие в системата за здравеопазване, езиковият фактор, близостта до членовете на семейството). Въпреки това според мен е трудно да се отрече, че тези фактори включват и равнището на покриване на болничните разходи, които трябва да бъдат направени. Когато това покриване е по-високо в държавата членка по осигуряване, фактът, че тази държава изключва възстановяването на разходите по тарифите, прилагани съгласно нейното законодателство в случай на лечение в чужбина, несъмнено прави възможността за лечение в държавата на престой „не толкова привлекателна“.

86.      От друга страна, в горепосочените решения Съдът вече е имал повод да приеме, че законодателството на държава членка — което, макар да не е пречка лицата, включени в национална система за социална сигурност, да получат медицинско лечение в друга държава членка, все пак не предвижда за тези разходи същото равнище на покриване както за разходите за лечение, което лицата биха получили в държавата по осигуряване — нарушава разпоредбите на Договора относно свободното предоставяне на услуги. Обстоятелството, че тези решения се отнасят до случаи, в които полученото в чужбина болнично лечение, за което е поискано възстановяване на направените разходи, е било планирано, докато настоящото дело се отнася до положения, при които необходимостта от подлагане на лечение възниква, когато пациентът вече е на територията на държава членка, различна от тази, в която е осигурен, според мен не е от решаващо значение.

87.      Всъщност национална мярка може да има ограничаващи последици, дори когато действието ѝ е насочено не към възпиране на лице да отиде в друга държава членка, за да се ползва от услугите в нея, а по-скоро към възпиране на лицето да удължи престоя си за тази цел там или към насърчаването му да определи по-ранна дата за завръщане в държавата на пребиваване, за да получи там услуга, подобна на тази, която е могло да получи в държавата на престой. Впрочем във всички тези случаи тази мярка има за последица да осигури предимство на предоставянето на услуги в държавата по пребиваване за сметка на това в държавата на престой.

88.      Освен това, както подчертава Комисията, в горепосочените решения Съдът се произнася най-общо. В Решение по дело Vanbraekel например Съдът приема, че „без съмнение след като равнището на покриване на разходите на осигурено лице, когато получава болнично лечение в друга държава членка, е по-неблагоприятно, отколкото когато се подлага на същото лечение в държавата членка, в която е осигурено, това обстоятелство може да възпре или дори да попречи на това лице да се обърне към доставчици на медицински услуги, установени в други държави членки, и представлява както за осигурените лица, така и за доставчиците на услуги пречка за свободното предоставяне на услуги“(56). Така както е формулиран от Съда, този принцип очевидно надхвърля рамките на фактическия контекст, в който се вписва. Ето защо ми се струва, че е неоснователен доводът, изтъкнат от испанското правителство, подкрепяно в това отношение от белгийското правителство, според който съдебната практика, която е в основата на иска на Комисията, била неотносима в случая, тъй като в действителност се отнася до „патологични“ случаи, в които Съдът прилага член 49 ЕО, за да се отстранят последиците от нарушаването на Регламент № 1408/71 от съответните държави.

89.      С оглед на изложените по-горе съображения смятам, че ограничителният характер на испанската правна уредба, предмет на иска, е доказан. Остава да се изследва дали тази правна уредба може да бъде обективно обоснована.

 iii) По обоснования характер на ограничението

90.      На първо място, правителството ответник, подкрепяно от белгийското правителство, отбелязва, че ако се уважи доводът на Комисията, това би довело до сериозни финансови последствия за националната система за здравеопазване.

91.      В това отношение следва да се припомни, че Съдът е приел, че не може да се изключи възможността рискът от сериозно застрашаване на финансовото равновесие на системата за социална сигурност да представлява императивно съображение от обществен интерес, което може да обоснове наличието на пречки при прилагането на принципа на свободното предоставяне на услуги(57). Що се отнася до допълващото възстановяване, което се дължи при планирана хоспитализация в държава членка, различна от държавата по осигуряване, Съдът все пак уточнява, че „доколкото това възстановяване […], което зависи от схемата за покриване на разходите в държавата по осигуряване, не води поначало до допълнителна финансова тежест за системата за здравно осигуряване в тази държава в сравнение с възстановяването, което е трябвало да бъде направено при хоспитализация в тази държава, не би могло […] да се твърди, че поемането на подобно допълващо възстановяване от тази система за здравно осигуряване би могло да засегне в значителна степен финансирането на системата за социална сигурност“(58).

92.      Впрочем лице, осигурено в рамките на национална схема за осигуряване, в която здравните услуги по принцип са безплатни, при всички случаи няма право на пълно възстановяване на разходите, направени за болнично лечение в чужбина, а само на възстановяване, което се свежда до разликата между стойността на услугата, която е поета от институцията в държавата на престой, и цената за подобно лечение в държавата членка по осигуряване, доколкото тази разлика е оставена в тежест на лицето в съответствие с правната уредба на държавата членка на престой. Ето защо, обратно на твърдяното от белгийското правителство, не става въпрос националните системи, при които услугите са безплатни, да поемат разходите, които съгласно правната уредба на други държави членки се поемат вместо това от пациента (както например във Франция чрез „ticket modérateur“), тъй като държавата по осигуряване в никакъв случай не е длъжна да възстановява повече от това, което се поема от нейните здравни институции при хоспитализация в рамките на националната територия или в сключило договор с осигурителна каса лечебно заведение, като се вземе предвид и това, което е дължимо от нейните здравни институции в съответствие с член 36 от Регламент № 1408/71.

93.      От това следва, че рискът от финансови последици за националната система за здравеопазване, на който се позовава испанското правителство, не може сам по себе си да обоснове системен отказ от предоставяне на гореспоменатото допълващо възстановяване в случаите по член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71, както с малки изключения следва от разглежданата испанска правна уредба. Подобна обосновка не може да произтече и от трудностите, посочени от някои встъпили правителства, свързани с оценката на разходите за лечение в държавите с национална система за здравеопазване или със система за сключване на договори със здравноосигурителна каса, където тези услуги по принцип са безплатни, както и сравняването им с прилаганите ставки в организираните съгласно друг принцип национални системи. Всъщност задействането на механизма за възстановяване, предвиден в член 36 от Регламент № 1408/71 и в член 34 от Регламент № 574/72, по същество поставя държавите членки пред същите трудности.

94.      Съдът също така приема, че целта да се поддържат достъпни за всички стабилни медицински и болнични услуги може да се отнася до изключенията, свързани с общественото здраве, предвидени в член 46 ЕО, доколкото тази цел допринася за достигането на висока степен на закрила на здравето(59). Освен това Съдът уточнява, че член 46 ЕО позволява на държавите членки да ограничат свободното предоставяне на медицински и болнични услуги, доколкото поддържането на система за здравеопазване или на медицинска компетентност на националната територия е от основно значение за общественото здраве, дори за оцеляването на населението в тези държави членки(60). Що се отнася до медицинските услуги, предоставяни в болнично заведение, Съдът отбелязва, че броят на болничните инфраструктури, тяхното географско разпределение, устройството им и оборудването, с което разполагат, както и естеството на медицинските услуги, които могат да предлагат, трябва да подлежат на планиране, с което по правило се целят няколко неща. От една страна, това планиране има за цел да се гарантира на територията на съответната държава членка достатъчен и постоянен достъп до балансиран набор от качествени болнични услуги. От друга страна, то е израз на желанието да се осигури контрол на разходите и да се избегне, доколкото е възможно, всяко разхищаване на финансови, технически и човешки ресурси. Поради това Съдът е направил извод, че предвид тези две съображения изискването за получаване на предварително разрешение с оглед на поемане от националната система на разходите за болнично лечение, предоставено в друга държава членка, е едновременно необходима и разумна мярка(61).

95.      С различни доводи държавите членки, които са встъпили в производството, както и правителството ответник, се позовават на риска от разрастване на явлението „здравен туризъм“. Ако допълващото възстановяване се обхване от съдебната практика чрез включване на случаи, различни от тези на планирано лечение, това ще позволи на лицата, които възнамеряват да получат болнично лечение в държава членка, различна от държавата по осигуряване, без да губят финансовото покритие, гарантирано по схемата за социална сигурност, към която се числят, да заобикалят изискването за издаване на предварително разрешение от здравните органи, ако такова изискване е предвидено.

96.      В това отношение на първо място ще отбележа, че случаите, на които се позовава Комисията в иска си, са определени в член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71, който изисква да е налице медицинска необходимост и присъствието на пациента на територията на държава членка, различна от държавата по осигуряване, по времето, когато тази необходимост възникне. Налагането на подобни изисквания само по себе си позволява да се ограничат случаите, при които държавата членка по осигуряване може да бъде задължена да възстанови въз основа на прилаганите от нея ставки разходите, направени от лица, включени в нейната схема на социална сигурност, за болнични услуги, получени в друга държава членка.

97.      Освен това и преди всичко могат да се предвидят мерки, които са по-малко ограничителни от системния отказ за възстановяване на разходи (с изключение на животоспасяващите интервенции), какъвто по същество произтича от прилагането на испанската правна уредба. Възстановяването на разходите по ставките в държавата по осигуряване би могло например да се постави в зависимост от представянето на документи, които установяват наличието на условията за прилагане на член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71 и на липсата на поведение с цел измама, насочено към заобикаляне на нормативната уредба относно предварителното разрешение. Освен това евентуалните бюрократични и административни трудности, свързани с въвеждане на такъв контрол, както по отношение на лицата, които възнамеряват да поискат това възстановяване, така и по отношение на самите здравни органи, според мен не са фактор, който ще наклони везните в полза на изключване на правото на финансово покритие, гарантирано от принадлежността към схема за социална сигурност, както твърдят датското и финландското правителство.

98.      Не би могла да се изключи и възможността, когато здравословното му състояние позволява, в съответствие с правната уредба на държавата членка по осигуряване заинтересованото лице да поиска и да получи предварително разрешение, чието издаване е поставено в зависимост от проверка за съществуването на условията по член 22, параграф 1, буква a) от Регламент № 1408/71(62).

99.      Накрая, както изтъква Комисията, използването на механизмите за административно сътрудничество, предвидени в членове 84 и 84а от Регламент № 1408/71, може да помогне на държавите членки при евентуалните проверки, предписани съответно от техните нормативни уредби относно социалната сигурност.

100. Предвид изложените по-горе съображения смятам, че разглежданото ограничение не е обосновано по твърдените от правителството ответник императивни съображения.

IV – Заключение

101. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда:

–        да установи, че Кралство Испания не изпълнява задълженията си по член 49 ЕО, като отказва на бенефициерите на испанската национална система за здравеопазване възстановяването на медицинските разходи, направени в друга държава членка за болнично лечение, получено в съответствие с член 22, параграф 1, буква a), подточка i) от Регламент № 1408/71, доколкото в държавата членка, в която посоченото лечение е осигурено, се прилага по-ниско равнище на покриване на разходите от предвиденото в испанското законодателство,

–        да осъди Кралство Испания да заплати съдебните разноски.

1 – Език на оригиналния текст: италиански.

2 – ОВ L 149, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26.

3 – Тъй като искът на Комисията е предявен на основание член 226 ЕО и с него се твърди, че държавата ответник нарушава разпоредбите на Договора за ЕО, нормативният контекст на правото на Съюза, до който се отнася настоящото заключение, е този, който предхожда влизането в сила на Договора от Лисабон.

4 –      Както е известно, член 48 от Договора за функционирането на Европейския съюз, който заменя член 42 ЕО, предвижда в това отношение прилагането на обикновената законодателна процедура.

5 – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социалната сигурност (Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82 и поправка в ОВ L 33, 2008 г., стр. 12) ще замени Регламент № 1408/71, считано от 1 май 2010 г., датата на влизане в сила на Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година, който установява процедурата за прилагането на този регламент (ОВ L 284, стр. 1).

6 – Член 81, буква a).

7 – Член 81, буква в).

8 – Член 81, буква г).

9 –      Към момента на осъществяването на фактите, разглеждани от Комисията в досъдебната процедура, такъв документ е формуляр E 111, който впоследствие е заменен от Европейската здравноосигурителна карта с Решение № 189 от 18 юни 2003 г. на Административната комисия (2003/751/ЕО, ОВ L 276, стр. 1).

10 – BOE, бр. 102, стр. 15207.

11 – BOE, бр. 128, стр. 20567.

12 – BOE, бр. 222, стр. 32650.

13 – Кралски законодателен декрет № 1/1994 за одобряване на Общия закон за социалната сигурност, BOE, бр. 154, стр. 20658.

14 – Испания представя две споразумения, сключени с Франция.

15 – Циркулярно писмо от 12 май 1992 г. „Регламенти на Общността относно социалното осигуряване № 1408/71 и № 574/72. Прилагане на член 34 от Регламент № 574/72. Възстановяване на медицински разходи, направени от лице, осигурено по испанската система за социална сигурност по време на престой в друга държава — членка на ЕО“.

16 – Вж. например Решение на Съда от 11 август 1995 г. по дело Комисия/Германия (C‑431/92, Recueil, стр. I‑2189, точка 22).

17 – Вж. например Решение на Съда от 9 юли 1970 г. по дело Комисия/Франция (26/69, Recueil, стр. 565, точка 10).

18 – Решение от 28 април 1998 г. по дело Kohll (C‑158/96, Recueil, стр. I‑1931).

19 – Решение от 12 юли 2001 г. по дело Smits и Peerbooms (C‑157/99, Recueil, стр. I‑5473).

20 – Точка 53. Препраща се към Решение от 31 януари 1984 г. по дело Luisi и Carbone (286/82 и 26/83, Recueil, стр. 377, точка 16), към Решение от 4 октомври 1991 г. по дело Society for the Protection of Unborn Children Ireland (C‑159/90, Recueil, стр. I‑4685, точка 18), свързано с рекламата на клиники, в които се извършва аборт по желание, и към Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точки 29 и 51.

21 – Точка 55.

22 – Според Съда плащанията от здравносигурителни каси в Нидерландия въз основа на системата от договори, сключвани с тях, представляват възнаграждения за болничните заведения, сключили договор със здравноосигурителна каса, които извършват стопанска дейност.

23 – Точки 77—80. Що се отнася до условията, на които разглежданата правна уредба подчинява предоставянето на такова разрешение, а именно предвиденото лечение да се счита за „обичайно в съответните професионални среди“ и медицинското лечение на осигуреното лице да го изисква, Съдът уточнява по отношение на първото изискване, че разрешението не може да бъде отказвано, „когато се оказва, че въпросното лечение е достатъчно разпространено и утвърдено в международната медицинска наука“, а по отношение на второто изискване — че разрешението може да бъде отказвано поради липса на медицинска необходимост „само ако сходно лечение или лечение със същата степен на ефективност за пациента може да се предостави навреме в лечебно заведение, което е сключило договор със здравноосигурителната каса на осигуреното лице“.

24 – Решение от 12 юли 2001 г. по дело Vanbraekel и др. (C‑368/98, Recueil, стр. I‑5363).

25 – Точка 34.

26 – Точка 45.

27 – Точка 52.

28 – Точка 53 и диспозитива.

29 – Решение от 13 май 2003 г. по дело Müller-Fauré и Van Riet (C‑385/99, Recueil, стр. I‑4509).

30 – В този смисъл вж. също Решение от 23 октомври 2003 г. по дело Inizan (C‑56/01, Recueil, стр. I‑12403), и най-вече Решение от 16 май 2006 г. по дело Watts (C‑372/04, Recueil, стр. I‑4325, точка 60 и сл.), които ще бъдат разгледани подробно в следващата точка.

31 – Посочено в предходната бележка под линия.

32 – Точка 90.

33 – В Решение от 19 април 2007 г. по дело Stamatelaki (C‑444/05, Сборник, стр. I‑3185) Съдът разглежда въпроса, свързан с поемането от страна на схема за здравно осигуряване на разходите за болнично лечение, направени от пациента в частни лечебни заведения в чужбина, когато съгласно правната уредба в държавата по осигуряване възстановяването на разходите за такова лечение, когато е проведено в частни лечебни заведения в тази държава, е отказано.

34 – Решение от 28 април 1998 г. по дело Decker (C‑120/95, Recueil, pag I‑1831, точка 29) и Решение по дело Kholl, посочено по-горе в бележка под линия 18. По-рано Съдът вече е уточнил, че разпоредбите от Регламент № 1408/71 допускат национална правна уредба, според която лицата, осигурени в рамките на националната система за социална сигурност, се ползват с по-голяма защита от тази, която произтича от прилагането на Регламента; по отношение на член 19 от регламента вж. Решение от 10 януари 1980 г. по дело Jordens-Vosters (69/79, Recueil, стр. 75, точка 11), а по отношение на член 22 — вж. Решение от 16 март 1978 г. по дело Pierik I (117/77, Recueil, стр. 825).

35 – Вж. Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 25.

36 – Курсивът е мой.

37 – Курсивът е мой.

38 – Член 22, параграф 1, подточка i) изрично предвижда, че продължителността на периода, през който се предоставят обезщетения, е определена от законодателството на компетентната държава.

39 – Освен това Съдът изглежда потвърждава това тълкуване в точка 55 от Решение по дело Vanbraekel, посочено по-горе, като приема, че „от самия текст на член 36 от Регламент № 1408/71 произтича, че възстановяването в пълен размер между институциите, посочено в тази разпоредба, се отнася само за обезщетенията в натура, предоставени от институцията в държавата членка на престой от името на компетентната институция съгласно разпоредбите на дял III, глава 1 от този регламент. От това следва, че […] посоченото възстановяване се прилага само за обезщетения в натура, за които поемането на разходите от страна на институцията по мястото на престой е предвидено в правната уредба, която тази институция прилага, и в точния размер, за който това поемане на разходи е предвидено“. Курсивът е мой.

40 – ОВ L 376, стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50.

41 – Член 2, параграф 2, буква е).

42 – COM(2008) 414 окончателен.

43 – Решение от 7 февруари 1984 г. по дело Duphar (238/82, Recueil, стр. 523, точка 16), Решение от 17 февруари 1993 г. по дело Poucet и Pistre (C‑159/91 и C‑160/91, Recueil, стр. I‑637, точка 6), както и Решение от 17 юни 1997 г. по дело Sodemare и др. (C‑70/95, Recueil, стр. I‑3395, точка 27).

44 – Решение от 12 юли 1979 г. по дело Brunori (266/78, Recueil, стр. 2705, точка 6), Решение от 24 април 1980 г. по дело Coonan (110/79, Recueil, стр. 1445, точка 12), както и Рeшение от 4 октомври 1991 г. по дело Paraschi (C‑349/87, Recueil, стр. I‑4501, точка 15).

45 – Решение от 30 януари 1997 г. по дело Stöber и Piosa Pereira (C‑4/95 и C‑5/95, Recueil, стp. I‑511, точка 36).

46 – Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точки 19 и 20.

47 – Вж. по-специално Решение по дело Society for the Protection of Unborn Children Ireland, посочено по-горе в бележка под линия 20, точка 18, както и Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 29.

48 – Решение по дело Vanbraekel, посочено по-горе в бележка под линия 24, точка 41, Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 53, Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet, посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 38, както и Решение по дело Inizan, посочено по-горе в бележка под линия 30, точка 16.

49 – Точка 103.

50 – Точка 89.

51 – Все пак това обстоятелство не личи ясно по делата, по които съответно е постановено Решението Muller-Fauré, посочено по-горе в бележка под линия 30, и Решението Stamatelaki, посочено по-горе в бележка под линия 33.

52 – Вж. Решение по дело Watts, посочено по-горе в бележка под линия 30, точка 90.

53 – Решение от 25 юли 1991 г. по дело Säger (C‑76/90, Recueil, стр. I‑4221, точка 12), Решение от 20 февруари 2001 г. по дело Analir и др. (C‑205/99, Recueil, стр. I‑1271, точка 21), Решение от 9 ноември 2006 г. по дело Комисия/Белгия (C‑433/04, Recueil, стр. I‑10653, точка 28), както и Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC (C‑208/05, Сборник, стр. I‑181, точка 55).

54 – Решение по дело Luisi и Carbone, посочено по-горе в бележка под линия 20.

55 – В този случай обаче испанското законодателство предвижда всички разходи да се поемат от националната система за здравеопазване.

56 – Точка 45.

57 – Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 41, Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 72, както и Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet, посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 73.

58 – Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 42 и Решение по дело Vanbraekel, посочено по-горе в бележка под линия 24, точка 52.

59 – Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 50, Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 73 и Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet, посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 67.

60 – Решение по дело Kohll, посочено по-горе в бележка под линия 18, точка 51, Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 74, както и Решение по дело Müller-Fauré и Van Riet, посочено по-горе в бележка под линия 29, точка 67.

61 – Решение по дело Smits и Peerbooms, посочено по-горе, точки 76—80.

62 – В Решение по дело Keller, постановено на 12 април 2005 г. (C‑145/03, Recueil, стр. I‑2529), жалбоподателката в главното производство, на която е бил диагностициран тумор по време на престой в Германия, е поискала и е получила от Instituto Nacional de la Salud формуляр E 112, преди да се подложи на операция (преюдициалното запитване обаче се отнася до това дали разходите за болнично лечение в клиника в Швейцария подлежат на възстановяване съгласно Регламент № 1408/71).

Full & Egal Universal Law Academy