ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑ЖА Е. SHARPSTON
представено на 8 юли 2010 година(1)
Дело C‑303/08
Metin Bozkurt
срещу
Land Baden-Württemberg
(Преюдициално запитване, отправено от Bundesverwaltungsgericht (Германия)
„Споразумение за асоцииране между ЕИО и Турция — Член 7, първа алинея от Решение № 1/80 — Право на пребиваване, придобито от съпруга на турска работничка — Изгубване в случай на развод — Изгубване в случай на злоупотреба с брачното правоотношение, въз основа на което възниква правото на пребиваване“
1. Настоящото преюдициално запитване се отнася до Решение № 1/80 на Съвета по асоцииране между ЕИО и Турция (наричано по-нататък „Решение № 1/80“)(2). Националният съд поставя въпроса за правното положение на турски гражданин, който е придобил право на пребиваване в държава членка в качеството си на съпруг на турска работничка. Впоследствие бракът е прекратен и съпругът е осъден за изнасилване и нанасяне на телесна повреда на бившата си съпруга. Може ли той все още да упражнява правата по член 7 от Решение № 1/80 независимо от прекратяването на брака, без който изобщо нямаше да има право на пребиваване в приемащата държава членка? Ако това е така, изгубва ли съпругът евентуално притежаваните от него права по член 7 поради обстоятелството, че е злоупотребил с брачното правоотношение, като е изнасилил съпругата си и ѝ е нанесъл телесна повреда?
Правен контекст
Споразумението за асоцииране между ЕИО и Турция
2. Споразумението за асоцииране между ЕИО и Турция(3) (наричано по-нататък „Споразумението за асоцииране“) е сключено през 1963 г.
3. Член 59 от Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране(4) гласи:
„В областите, които са включени в настоящия протокол, Турция не може да се възползва от по-благоприятен режим от този, който държавите членки са възприели помежду си по силата на Договора за създаване на Общността“. [неофициален превод]
4. Глава II от Решение № 1/80 е озаглавена „Социални разпоредби“. Раздел 1 от тази глава е озаглавен „Въпроси, свързани със заетостта и свободното движение на работници“. Тя включва членове 6—16 от Решението.
5. Член 6, параграфи 1 и 2 от Решение № 1/80 предвижда:
„1. При спазване на условията на член 7 във връзка със свободния достъп до заетост на членовете на семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда на държава членка, същият има право:
– на подновяване на разрешителното му за работа от неговия работодател, ако е нает на работа, след една година легална заетост в тази държава членка,
– да отговаря пред работодател по свой избор в същата професия на друго предложение за работа, направено при общи условия и регистрирано в службите по заетост на тази държава членка, след три години легална заетост в същата и при условие на предимство на работниците от държавите — членки на Общността,
– да се ползва със свободен достъп до всяка дейност като наето лице по свой избор в същата държава членка след четири години легална заетост в тази държава членка“.
2. Годишните отпуски и отсъствия поради майчинство или трудова злополука или кратките периоди на болест се считат за периоди на легална заетост. Периодите на принудителна безработица, надлежно удостоверени от компетентните власти, и продължителните отсъствия по болест не се считат за периоди на легална заетост и не засягат правата, придобити по силата на предходния период на заетост“. [неофициален превод]
6. Член 7 от Решение № 1/80 гласи:
„Членовете на семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда на държава членка, които имат право да го последват:
– имат право да отговарят — при спазване на условието за предимство на работниците от държавите — членки на Общността — на всяко предложение за работа, когато пребивават на законно основание в същата държава членка най-малко три години,
– ползват се в същата държава членка със свободен достъп до всяка дейност по свой избор като наети лица, когато пребивават на законно основание в нея най-малко пет години.
Децата на турските работници, придобили професионална квалификация в приемащата страна, могат да отговарят на всяко предложение за работа в тази държава членка, независимо от продължителността на пребиваването си в нея, при условие че един от родителите законно е нает на работа в съответната държава членка най-малко три години“. [неофициален превод]
7. Член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 гласи:
„Разпоредбите на настоящия раздел се прилагат при спазване на ограниченията, оправдани по причини, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве“. [неофициален превод]
Главното производство и преюдициалните въпроси
8. Жалбоподателят в главното производство, г‑н Bozkurt, е турски гражданин, роден през 1959 г.
9. Той влиза в Германия през 1992 г. и подава молба за предоставяне на убежище. През септември 1993 г. сключва брак с турска гражданка, която принадлежи към легалния пазар на труда на тази държава членка. След сключването на брака оттегля молбата си за убежище и през октомври 1993 г. получава временно разрешително за пребиваване. През октомври 1998 г. то е преобразувано в постоянно разрешително за пребиваване. По това време той отговаря на условията, предвидени в член 7, първа алинея от Решение № 1/80.
10. От юни 2000 г. той е фактически разделен със съпругата си. Двамата се развеждат през ноември 2003 г.
11. По време на пребиваването си в Германия г‑н Bozkurt е наеман на работа няколко пъти. Националният съд обаче посочва, че не може да даде точни подробности за това, тъй като г‑н Bozkurt отказва да предостави тази информация, въпреки че е бил поканен да го направи. Изглежда, че е бил в отпуск по болест 18 месеца след началото на 2000 г. Оттогава е безработен и получава социални помощи от държавата.
12. Г‑н Bozkurt е осъждан няколко пъти за извършени престъпления. През май 1996 г. е осъден на четири месеца лишаване от свобода за тежка телесна повреда. През ноември 2000 г. е осъден на осем месеца лишаване от свобода за телесна повреда, опит за нанасяне на тежка телесна повреда и повреждане на имущество. През май 2004 г. е осъден за изнасилване на бившата си съпруга, придружено с умишлено нанасяне на телесна повреда. Изнасилването е извършено през 2002 г., докато бракът все още не е бил прекратен, макар и съпрузите да са били фактически разделени. Във въззивното производство присъдата е определена на две години лишаване от свобода. Изпълнението на наказанието е отложено и през януари 2005 г. г‑н Bozkurt е освободен от ареста.
13. С решение от 26 юли 2005 г. провинция Баден-Вюртемберг (Land Baden-Württemberg) — ответникът в главното производство, разпорежда експулсирането на г‑н Bozkurt от Германия. Г‑н Bozkurt обжалва заповедта пред Verwaltungsgericht (Административен съд) и тя е отменена с решение от 5 юли 2006 г. Провинция Баден-Вюртемберг обжалва това съдебно решение пред Verwaltungsgerichtshof (Апелативен административен съд), който с решение от 14 май 2007 г. отхвърля въззивната жалба. По същество Verwaltungsgerichtshof приема, че тъй като г‑н Bozkurt има право на пребиваване съгласно член 7 от Решение № 1/80, заповедта за експулсирането му трябва да се издаде в съответствие с процедурите, които се прилагат за гражданите на Съюза(5). Тъй като всъщност тези процедури не са спазени, заповедта за експулсиране е незаконосъобразна. Обстоятелството, че г‑н Bozkurt е безработен от 2000 г., че е възможно никога да не започне работа отново поради заболяването си и че ефективно е изтърпял наказание лишаване от свобода около девет месеца, според Verwaltungsgerichtshof не означава, че е загубил правата си по член 7. Напротив, според тази юрисдикция практиката на Съда трябва да се тълкува в смисъл, че г‑н Bozkurt запазва правото си на пребиваване, въпреки че вече не са налице условията, поради които е придобил това право. Следователно той може да упражнява правата си по този член.
14. Провинция Баден-Вюртемберг обжалва това решение пред Bundesverwaltungsgericht (Върховен административен съд). В тази жалба се повдигат въпроси за приложимостта на правата, произтичащи между другото от член 7 от Решение № 1/80, към лице като г‑н Bozkurt.
15. Като приема, че решаването на спора, с който е сезиран, изисква тълкуването на тази разпоредба, Bundesverwaltungsgericht решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Запазва ли се дори и след прекратяването на брака правото на работа и пребиваване, което съпругът на турска работничка, принадлежаща към легалния пазар на труда на държава членка, е придобил съгласно член 7, първа алинея, второ тире от [Решение № 1/80] като член на семейството ѝ?
При утвърдителен отговор на първия въпрос:
2) Трябва ли да се приеме, че е налице злоупотреба с право, когато турски гражданин предявява полученото чрез бившата му съпруга право на пребиваване на основание член 7, първа алинея, второ тире от [Решение № 1/80], въпреки че след придобиването на посоченото право я е изнасилил и ѝ е нанесъл телесна повреда, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода?“.
16. Писмени становища представят г‑н Bozkurt, датското, германското и италианското правителство, провинция Баден-Вюртемберг и Европейската комисия. Съдебно заседание не се провежда, тъй като искане в този смисъл не е направено от нито един от участниците в производството.
Анализ
Предварителни бележки
17. Въпреки че преюдициалните въпроси се отнасят до член 7 от Решение № 1/80, в преюдициалното запитване националният съд изтъква възможността г‑н Bozkurt да е придобил права като турски работник съгласно член 6 от това решение. По-нататък обаче този съд посочва, че такава възможност трябва да бъде изключена, тъй като г‑н Bozkurt не представя нито точни данни, нито документи за наемането му на работа в Германия, въпреки че провинция Баден-Вюртемберг е поискала да се представят тези данни или документи. Без съдействие от страна на г‑н Bozkurt е невъзможно да се определи дали е придобил права по този член и дали евентуално ги е загубил, тъй като е бил безработен в продължение на няколко години.
18. В становището си Комисията изразява своите съмнения относно възприетата от националния съд позиция. Тя отбелязва, че както ясно личи от член 6, параграф 2 от Решение № 1/80, макар да не се считат за периоди на легална заетост, периодите на принудителна безработица и продължителните отсъствия по болест не засягат правата, придобити по силата на предходния период на заетост. Според Комисията националният съд трябва отново да разгледа този въпрос. Ако се установи, че г‑н Bozkurt има права по член 6, то нямало да бъде необходимо да се разглежда неговото положение по член 7.
19. Както самата Комисия отбелязва, от постоянната съдебна практика следва, че в рамките на производство по член 234 ЕО (понастоящем член 267 ДФЕС), основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, националният съд е компетентен да извърши всяка преценка на обстоятелствата по делото(6). По същия начин само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда(7).
20. Въпреки това може да бъде полезно да уточня — за да помогна на националния съд да се произнесе по делото — че споделям становището на Комисията относно текста и действието на член 6 от Решение № 1/80. Обстоятелството, че г‑н Bozkurt е безработен от няколко години, само по себе си не води до загуба на правата му по този член(8). Разбира се, единствено националният съд е компетентен да реши как да приложи тази разпоредба в главното производство.
По първия въпрос
21. С първия си въпрос националният съд иска по същество да се установи дали лице, което вече не е сред „членовете на семейството“ на турска работничка, която принадлежи към легалния пазар на труда в приемащата държава, може да се позовава на правата по член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 (наричан по-нататък „член 7“).
22. С други думи имат ли държавите членки правомощието да поставят тези права в зависимост от условието лицето да запази качеството си на „член на семейството“? Ако веднъж възникнали, тези права трябва да се разглеждат като самостоятелни, държавите няма да имат възможност да експулсират лица в положението на г‑н Bozkurt.
23. Датското и германското правителство, както и провинция Баден-Вюртемберг твърдят, че лицето, което не запази качеството си на член на семейството, изгубва тези права. Г‑н Bozkurt и Комисията твърдят обратното, а именно че веднъж придобити, правата са самостоятелни. Италианското правителство твърди, че разводът на г‑н Bozkurt не би трябвало да засяга правата му по член 7, но посочва и някои изключения от това правило.
24. За да се отговори на този въпрос, на първо място е необходимо да се прецени в каква степен членове 6 и 7 от Решение № 1/80 изпълняват социална роля, като създават права за турските работници и за членовете на техните семейства в държавите членки. След това трябва да се разгледа процесът на практическото реализиране на целите, които стоят в основата на тези разпоредби, а като част от този процес — и пределите на правомощието на държавите членки да налагат условия във връзка с правото на пребиваване на лицата на основание на тези разпоредби. Съществуват множество решения на Съда в тази област и по-нататъшният анализ на поставените въпроси ще се основава до голяма степен на тази съдебна практика.
Член 7 като социален инструмент
25. Член 7 е част от раздел 1 (озаглавен „Въпроси, свързани със заетостта и свободното движение на работници“), който се намира в глава II (озаглавена „Социални разпоредби“) от Решение № 1/80.
26. Ясно е, че член 7 трябва да има непосредствено действие в държавите членки, така че отговарящите на предвидените в него условия турски граждани могат пряко да се позовават на правата, които той им предоставя(9).
27. Член 6 от Решение № 1/80, който се съдържа в същия раздел, предоставя на турските работници, принадлежащи към легалния пазар на труда на държава членка, определени права на достъп до пазара на труда в тази държава. Съгласно този член след четири години легална заетост те имат право на свободен достъп по свой избор до всяка дейност като наето лице, при условие че тази дейност е в приемащата държава(10).
28. Съгласно член 7, първа алинея членовете на семейството на такъв работник, които имат право да го последват, разполагат с право на ограничен достъп до пазара на труда в приемащата държава, когато пребивават на законно основание в нея най-малко от три години. Когато пребивават на законно основание в нея от пет години, те имат право на свободен достъп до всяка дейност по свой избор като наети лица. С тези разпоредби се привежда в действие постепенен процес на интеграция както за работника, така и за членовете на неговото семейство.
29. За да упражнява правата по член 7, съответният член на семейството трябва, първо, да бъде член на семейството на турски работник, който вече принадлежи към легалния пазар на труда на приемащата държава, и второ, да получи разрешение от компетентните органи на тази държава да последва работника в посочената държава(11).
30. Предвиденият в член 7 интеграционен процес протича на два етапа. Първият етап продължава три години. През този период съответното лице няма право да бъде наето на работа в приемащата държава, освен ако тя не реши по принцип да прилага по-благоприятен режим за членовете на семейството. Вторият етап продължава две години. Членът на семейството може да бъде нает на работа, но неговото право се упражнява при спазване на условието за „предимство на работниците от държавите — членки на Общността“. След изтичането на тези пет години членът на семейството е свободен да упражнява по свой избор всяка дейност като наето лице.
31. Правото на заинтересованото лице да търси и/или да бъде наето на работа задължително предполага да е налице и право на пребиваване в приемащата държава, без което първото право би се обезсмислило(12).
Прилагането на член 7 на практика
32. Доколко държавите членки могат да налагат условия във връзка с правото на пребиваване на член на семейството?
33. От практиката на Съда е видно, че съответната държава членка може да наложи условия както за първоначалното влизане на нейна територия на член на семейството, така и за пребиваването на това лице (поне) през трите години след влизането му. Решението за влизането на територията е от изключителната компетентност на приемащата държава. Тя е свободна да поставя условия във връзка с това влизане. Условията, които държавата може да наложи, след като вече е разрешила влизането, са по-ограничени: по същество тези условия трябва да гарантират, че присъствието на съответния член на семейството е „в съответствие с духа и целите на член 7, първа алинея“. Ясно е например, че приемащата държава може да наложи условие членът на семейството да живее заедно с работника, когото му е разрешено да последва в тази държава(13).
34. Какви са целите на този минимален период на пребиваване от гледна точка на турския работник и членовете на неговото семейство?
35. Те са главно две. Първо, присъствието на членовете на семейството на територията на приемащата държава има за цел да осигури събирането на семейството(14). Поне на този първоначален етап ударението се поставя върху целта за подобряване на положението на турските работници, а не на членовете на семейството им. Когато са заедно със своето семейство, турските работници ще имат по-добро качество на живот в страната, в която работят.
36. Второ, целта е да се интегрира членът на семейството. Благодарение на разрешението за пребиваване в приемащата държава членовете на семейството получават възможност постепенно да се интегрират в обществото на тази държава и накрая да бъдат наети на работа в нея. В резултат тяхното положение в приемащата държава се „стабилизира“(15). От тази гледна точка акцентът е по-скоро върху членовете на семейството, отколкото върху самия турски работник, когото са последвали.
37. Какво се случва след изтичането на минималния период на пребиваване? Може ли приемащата държава да продължи да налага условия във връзка с правото на пребиваване на членовете на семейството, след като те вече са придобили неограничено право на достъп до пазара на труда в тази държава? Всъщност може ли държавата да каже на лице като г‑н Bozkurt: „Можете да останете в тази страна, докато сте женен. Ако обаче се разведете, ще бъдете експулсиран от страната.“?
38. Според мен при това положение приемащата държава вече няма възможност да обвързва с условия правото на пребиваване. Възможността за това вече е отминала.
39. Този извод се потвърждава от практиката на Съда във връзка с член 7 — както от извода на Съда за общия характер на това право, така и от особените случаи, при които Съдът установява, че то се запазва. Като цяло Съдът подчертава самостоятелния характер на правото, което възниква с изтичането на минималния период на пребиваване. Така в Решение по дело Ergat(16) Съдът посочва, че „държавите членки вече нямат право да обвързват с условия правото на пребиваване на член на семейството на турски работник след този период от три години“ и че „на още по-силно основание това трябва да е така за турски мигрант, който […] отговаря на посочените в член 7, първа алинея, второ тире условия“ (т.е. който е пребивавал пет години на законно основание в приемащата държава членка)(17). По-нататък Съдът отбелязва, че член на семейството, който отговаря на предвидените в член 7 условия, се намира в положението на лице, което „вече е […] законно интегрирано в приемащата държава членка“ и което „има възможност да се интегрира трайно в приемащата държава членка“(18). В Решение по дело Eyüp(19) Съдът посочва изискването „събирането на семейството, което обосновава влизането на заинтересованото лице на територията на съответната държава членка, да се изразява през определен период от време в действително съжителство в общо домакинство с работника и това да продължава, докато самото заинтересовано лице не изпълни условията за достъп до пазара на труда в тази държава“(20).
40. Като поставя акцента върху ролята на член 7 за интегрирането в обществото на приемащата държава на членовете на семейството, които черпят права от тази разпоредба, Съдът подчертава, че правото на пребиваване, което съпътства правото на достъп до пазара на труда в съответната държава, „не зависи от това дали продължават да са налице условията за достъп до [това право]“(21). В Решение по дело Ergat Съдът постановява, че „безусловното право на достъп до каквато и да е свободно избрана от заинтересованото лице дейност, включително без условие за предимство на работниците от държавите членки […], би било изпразнено от всякакво съдържание, ако компетентните национални органи имат възможността да поставят под условие или да ограничават по какъвто и да е начин прилагането на конкретните права, пряко предоставени на турския мигрант от [Решение № 1/80]“(22).
41. Като прилага тези съображения към фактите в конкретни случаи, Съдът например приема, че от член 7 права може да черпи дори и лице, чийто баща — от когото произтича правото на пребиваване — е напуснал приемащата държава към момента на упражняването на тези права и вече не пребивава, нито е нает на работа в нея(23). По същия начин Съдът приема, че лицето, което отговаря на условията по член 7, първа алинея, не изгубва правото си на пребиваване дори ако на 23 години все още не упражнява дейност като наето лице(24).
42. Вярно е, че тази съдебна практика се отнася до лица, които за разлика от г‑н Bozkurt са „членове на семейството“ към момента, в който приемащата държава оспорва правото им на пребиваване. Намирам обаче за съвсем неправилно твърдението — поддържано в становищата на датското и германското правителство и на провинция Баден-Вюртемберг — че поради липсата на продължаваща семейна връзка г‑н Bozkurt понастоящем е загубил всички права, които е имал по член 7. От преюдициалното запитване личи, че г‑н Bozkurt е живял пет години като член на семейството на турска работничка, принадлежаща към легалния пазар на труда на държава членка, в конкретния случай — Германия. Нищо не сочи, че през този период той не е изпълнявал наложените му условия. Вследствие на това след изтичането на петгодишния период той придобива в пълен обем правата по член 7. Тези права са самостоятелни и — с две изключения, които ще изложа в следващата точка — безсрочни. Според мен обстоятелството, че впоследствие г‑н Bozkurt се развежда и загубва качеството на „член на семейството“, изобщо не може да се отрази върху правното му положение.
43. Двете изключения са следните. Турските граждани, които са придобили безусловно право на пребиваване и достъп до пазара на труда на приемащата държава, могат да загубят тези права в две хипотези. Първата хипотеза предполага да са налице съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, както е предвидено в член 14, параграф 1 от Решение № 1/80. Към този въпрос ще се върна по-нататък(25). Втората хипотеза изисква съответното лице да е напуснало територията на приемащата държава за значителен период от време без основателни причини(26).
44. В този смисъл първата хипотеза отразява постоянното право на държавата членка да експулсира турския гражданин от своята територия поради конкретни основателни причини — право, с което тя разполага и по отношение на гражданите на ЕС. Втората хипотеза отразява обстоятелството, че притежаването на неограничено право на пребиваване принципно не е същото като притежаването на гражданство на приемащата държава или ползването на специалните права, свързани с гражданството на Съюза.
45. Според мен е очевидно, че това са единствените основания, на които могат да бъдат прекратени правата на лице като г‑н Bozkurt(27).
46. В преюдициалното си запитване националният съд посочва евентуалното въздействие на Регламент № 1612/68(28) върху положението на г‑н Bozkurt. В това отношение Съдът е приел, че тъй като член 7 не съдържа определение за „член на семейството“, при тълкуването на понятието по член 7 следва да се използва определението на същото понятие в Регламента(29). В Решение по дело Reed(30) Съдът приема във връзка с член 10 от Регламент № 1612/68, че понятието „семейство“ на работник не включва лицето, с което работникът е във фактическо съжителство без брак(31). Националният съд (чиито съображения по този въпрос се подкрепят от датското и германското правителство) иска да се установи дали това означава, че правото на пребиваване на г‑н Bozkurt се прекратява с неговия развод.
47. Според мен от предходния анализ следва, че щом петгодишният период е изтекъл и съответното лице е придобило в пълен обем правата по член 7, въпросът за прилагането по аналогия на Регламент № 1612/68 към лица в положението на г‑н Bozkurt става ирелевантен. Въпросът дали г‑н Bozkurt е член на семейството просто не се поставя в този контекст. Важното е, че е бил член на семейството през минималния период от пет години.
48. Накрая следва да се разгледа въпросът за прилагането на член 59 от Допълнителния протокол — въпрос, който повдигат и националният съд, и датското, германското и италианското правителство. С тази разпоредба на практика се изключва възможността за турските граждани да се предвиди по-благоприятен режим от този за гражданите на Съюза в сходни положения. Съгласно общностното законодателство, действащо към момента на издаването на заповедта за експулсиране на г‑н Bozkurt(32), дори гражданите на Съюза, които са влезли и пребивават в държава членка в качеството им на членове на семейството, изгубват правото си на пребиваване, в случай че се разведат с лицето, което са последвали в тази държава. Ако член 7 се тълкува в смисъл, че при еднакви (както се твърди) обстоятелства г‑н Bozkurt запазва правото си на пребиване, това щяло да доведе до прилагането на по-благоприятен режим спрямо него. Такъв резултат противоречал на член 59 и следователно не трябвало да се допуска.
49. Не съм съгласна.
50. Както Комисията правилно подчертава в становището си, в Решение по дело Derin Съдът разглежда и отхвърля същия довод mutatis mutandis (делото се отнася до дете, а не до съпруг)(33). Делото се отнася до дете на турски гражданин, което предявява право на пребиваване на основание член 7, въпреки че е на възраст над 21 години и вече не живее при родителите си, които е последвало в приемащата държава, нито е на тяхна издръжка. Като разглежда приложимостта на член 59, Съдът сравнява правата, предоставени на гражданите на Съюза, с тези, които са предоставени на турските граждани. Съдът отбелязва, че децата на гражданите на Съюза имат безусловно право да се установят със семейството си в приемащата държава, докато за децата на турски граждани това право е обусловено от съгласието на органите на съответната държава. След това Съдът посочва, че децата на граждани на Съюза се ползват от право да започват дейност като наети лица в приемащата държава, докато равностойното право за децата на турски работници е точно регламентирано с различни условия в член 7, първа алинея. Накрая Съдът отбелязва, че турските граждани нямат право на свободно движение в рамките на Общността и могат да загубят правото си на пребиваване, когато следва да се приложи член 14 от Решение № 1/80 или когато напуснат територията на приемащата държава за значителен период от време без основателни причини(34). Съдът постановява, че положението на детето на турски работник „не би могло да се сравнява“ с това на низходящ на гражданин на държава членка предвид съществуващите чувствителни различия в съответното им правно положение(35).
51. Според мен няма пречка тези съображения да се отнесат и към лице като г‑н Bozkurt в качеството му на бивш съпруг на турска гражданка.
52. Следователно доводът, основан на член 59 от Допълнителния протокол, трябва да бъде отхвърлен.
53. Поради изложените по-горе съображения считам, че на първия въпрос следва да се отговори в смисъл, че правото на работа и пребиваване, което съпругът на турска работничка, принадлежаща към легалния пазар на труда на държава членка, е придобил в качеството си на член на семейството ѝ съгласно член 7, първа алинея, второ тире се запазва дори и след прекратяването на брака.
По втория въпрос
54. Това е важен въпрос. Преди да разгледам свързаната с него правна проблематика, бих искала да подчертая, че тук не става дума за изнасилването, нито за мнението ни за него. Въпросът е в какво се състои злоупотребата с право в случаите на прекратяване на брака, въз основа на който е възникнало право на пребиваване съгласно член 7. Това е контекстът, в който следва да се отговори на този въпрос. Правомощието на държавите членки да експулсират лица в положението на г‑н Bozkurt е отделен въпрос, уреден от член 14 от Решение № 1/80, който ще разгледам по-нататък в точка 71 и сл.
55. С втория си въпрос националният съд иска да се установи дали е налице злоупотреба с право, когато лице като г‑н Bozkurt предявява полученото чрез бившата му съпруга право на пребиваване на основание на член 7, първа алинея, второ тире, въпреки че след придобиването на посоченото право я е изнасилило и ѝ е нанесло телесна повреда, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение.
56. Датското и германското правителство, както и провинция Баден-Вюртемберг твърдят, че такова поведение в действителност представлява злоупотреба с право. Следователно държавата членка разполагала с правомощието да лиши г‑н Bozkurt от право на пребиваване. Италианското правителство счита, че е по-подходящо на този въпрос да се отговори с оглед на член 14, параграф 1 от Решение № 1/80. Ще разгледам това съображение по-нататък(36). От своя страна Комисията твърди, че е неправилно да се прилага понятието за злоупотреба с право към положение като това на г‑н Bozkurt в главното производство.
57. Споделям мнението на Комисията.
58. Без съмнение забраната на злоупотребата с право е общ принцип на правото на Съюза(37). Следователно правото на ЕС не може да бъде използвано с цел измама или злоупотреба(38).
59. Както е известно, критерият, по който се преценява дали конкретно поведение представлява злоупотреба с право, е „дали съответното право се упражнява в противоречие с целите и предназначението на общностната разпоредба, в която е закрепено“(39).
60. В главното производство се разглежда правото на пребиваване, което произтича от член 7. Вече посочих какви са целите и предназначението на това право(40).
61. Може ли да се приеме, че самото неправомерно поведение на г‑н Bozkurt бездруго води до прекратяването на това право?
62. Според мен не може.
63. Актът за преюдициално запитване изобщо не съдържа данни, които да сочат, че в случая става въпрос за фиктивен брак, сключен за да се ползват облаги, които не биха могли да бъдат получени по друг начин. Съдът е приел, че фиктивният брак не поражда права съгласно правото на Европейския съюз(41). Ако г‑н Bozkurt бе опитал да получи права на основание член 7, като встъпи във фиктивно брачно отношение, тези права не биха имали стойност(42). Случаят обаче не е такъв.
64. Изнасилването е тежко престъпление. Доколкото пострадала от престъплението е неговата съпруга, няма никакво съмнение, че г‑н Bozkurt е злоупотребил с брака. Според мен обаче това не означава, че е налице и злоупотреба с правото на пребиваване на г‑н Bozkurt по член 7, което би довело до изгубването на това право поради изложените по-горе принципи.
65. Казвам това поради две причини.
66. Първо, ако въпросното право се разглежда като самостоятелно (както предлагам), според мен би било неправилно да се говори за злоупотреба с право поради престъпление, извършено срещу лицето, чрез което това право е придобито. Когато правото е самостоятелно, въпросите относно източника му по дефиниция са вече без значение.
67. Второ, за да се установи дали има злоупотреба с право за целите на член 7, следва да се разгледат установените от съдебната практика критерии. В Решение по дело Emsland-Stärke(43) Съдът въвежда двустепенен критерий. Първо, трябва да е налице съвкупност от обективни обстоятелства, при които въпреки формалното спазване на предвидените в общностните разпоредби условия, целта на тези разпоредби не е постигната. Второ, необходимо е наличието на субективен елемент, състоящ се в намерение да се извлече облага от общностните разпоредби чрез изкуствено създаване на условията за получаването ѝ(44). Този субективен елемент трябва да представлява „единствената цел“ на въпросното поведение(45).
68. Ясно е, че укоримото поведение на г‑н Bozkurt не отговаря едновременно на тези две условия. Не може да се твърди, че е сключил брак с г‑жа Bozkurt с единствената цел да извлече облага от общностните разпоредби. Националният съд отбелязва, че поради поведението си г‑н Bozkurt е „недостоен“ да получи правата по член 7. Може и да е недостоен, но това не е едно и също със злоупотребата с право по смисъла на общностното право. „Недостойнството“ не е част от критерия, установен в Решение по дело Emsland-Stärke(46).
69. За изчерпателност ще допълня, че от този извод логично следва, че дори да бяха извършени в рамките на предвидените в член 7, първа алинея периоди от три, съответно пет години, деянията на г‑н Bozkurt пак нямаше да представляват злоупотреба с право по смисъла на правото на Европейския съюз.
70. Поради всички изложени по-горе съображения считам, че на втория въпрос следва да се отговори в смисъл, че не е налице злоупотреба с право, когато съответното лице предявява полученото чрез бившата му съпруга право на пребиваване на основание на член 7, първа алинея, второ тире, въпреки че след придобиването на посоченото право я е изнасилило и ѝ е нанесло телесна повреда, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение.
Заключителни бележки
71. Въпреки че в преюдициалното си запитване споменава член 14 от Решение № 1/80, националният съд не излага никакви конкретни съображения във връзка с тази разпоредба. Ако разбирам добре положението, пречка за експулсирането на г‑н Bozkurt през 2005 г. се оказва член 9 от Директива 64/221. Било е очевидно, както че заповедта за експулсиране би била незаконосъобразна, ако не е спазена тази разпоредба, така и че на практика тя не е била спазена(47).
72. Все пак трудно можем да се абстрахираме от, бих казала, неудобството, което личи както от преюдициалното запитване, така и от становищата на датското и германското правителство и на провинция Баден-Вюртемберг, че на лице със съдебно минало като това на г‑н Bozkurt ще бъде разрешено да остане на територията на страната: нещо трябва да се направи.
73. Не бих искала да кажа, че опитите за „неконвенциално“ решаване на проблемите, свързани с експулсирането, какъвто е случаят в главното производство, са задължително обречени на неуспех. Всяко лице, което не отговаря на условията на член 7 съгласно правилното му тълкуване, няма право да остане на територията на приемащата държава и може да бъде експулсирано.
74. Струва ми се обаче, че по общо правило, когато се поставя въпросът дали турски работник, който е предявил правата си по Решение № 1/80, може да бъде експулсиран от територията на държава членка, най-лесният подход се състои в прилагането на член 14 от това решение като отправна точка. Все пак тази разпоредба има за цел да уреди експулсирането точно в този тип случаи.
75. Правилата за прилагането на член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 са ясно определени от Съда. Ще ги напомня накратко. Когато искат да експулсират някого на основание на този член, националните органи трябва да преценят личното поведение на нарушителя, както и дали то представлява актуална, действителна и наистина тежка заплаха за обществения ред и обществената сигурност, при което тези органи трябва да зачитат принципа на пропорционалност. По-специално мерките за експулсиране на основание на член 14, параграф 1 са допустими само ако личното поведение на съответното лице разкрива реална опасност от нови тежки нарушения на обществения ред. Подобна мярка не следва да се постановява автоматично след осъдителна присъда и с цел обща превенция(48). Националният съд, който е сезиран да провери законосъобразността на заповедта за експулсиране при тези обстоятелства, трябва да вземе предвид настъпилите след окончателното решение на компетентния орган факти, които евентуално сочат отпадане или намаляване към този момент на опасността за обществения ред, пораждана от поведението на съответното лице(49).
76. Разбира се, трябва да се спазват всички процесуални изисквания както на правото на Европейския съюз, така и на националното право.
77. В този контекст единствено националният съд е компетентен да прецени дали член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 се прилага към установените от него факти по главното производство.
Заключение
78. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените въпроси от Bundesverwaltungsgericht по следния начин:
„1) Правото на работа и пребиваване, което съпругът на турска работничка, принадлежаща към легалния пазар на труда на държава членка, е придобил в качеството си на член на семейството ѝ съгласно член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 на Съвета по асоцииране между ЕИО и Турция, се запазва дори и след прекратяването на брака.
2) Не е налице злоупотреба с право, когато съответното лице предявява полученото чрез бившата му съпруга право на пребиваване на основание член 7, първа алинея, второ тире, въпреки че след придобиването на посоченото право я е изнасилило и ѝ е нанесло телесна повреда, за което му е наложено наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение“.
1 – Език на оригиналния текст: английски.
2 – Решение № 1/80 от 19 септември 1980 година относно развитието на асоциирането — решение, прието от Съвета по асоцииране, създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара.
3 – Споразумение за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара.
4 – Допълнителен протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (EИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 година (ОВ L 293, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 37).
5 – По този въпрос вж. Решение от 2 юни 2005 г. по дело Dörr и Ünal (C‑136/03, Recueil, стр. I‑4759, точка 69). Процесуалните гаранции, предвидени в членове 8 и 9 от Директива 64/221/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1964 година за координиране на специалните мерки относно движението и пребиваването на чуждестранни граждани, основани на съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве (ОВ 56, 1964 г., стр. 850), се прилагат за турските граждани, чието правно положение е уредено в членове 6 и 7 от Решение № 1/80. Член 9, параграф 1 от тази директива по същество предвижда, че освен ако не е налице неограничено право на обжалване по съдебен ред със спиране на изпълнението и освен ако не е налице неотложност, националните органи могат да откажат подновяване на разрешителното за пребиваване или да издадат заповед за експулсиране на лице, притежаващо разрешително за пребиваване, само след получаване на становище от компетентния орган на приемащата държава, в производството пред който съответното лице има право на защита и право да бъде подпомагано и представлявано съгласно законодателството на тази страна. Макар че член 9, параграф 1 е приложим към заповедта за експулсиране на г‑н Bozkurt, не е получено никакво становище на компетентния орган, както изисква тази разпоредба. Считано от 30 април 2006 г., Директива 64/221 е отменена с Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).
6 – Вж. например Решение от 15 ноември 1979 г. по дело Denkavit Futtermittel (36/79, Recueil, стр. 3439, точка 12) и Решение от 15 април 2010 г. по дело Sandström (C‑433/05, все още непубликувано в Сборника, точка 35).
7 – Вж. например Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C‑415/93, Recueil, стр. I‑4921, точка 59) и Решение от 18 март 2010 г. по дело Gielen (C‑440/08, все още непубликувано в Сборника, точка 27).
8 – В това отношение вж. Решение от 23 януари 1997 г. по дело Tetik (C‑171/95, Recueil, стр. I‑329, точка 38).
9 – Вж. Решение от 18 юли 2007 г. по дело Derin (C‑325/05, Сборник, стр. I‑6495, точка 47).
10 – За по-пълен анализ на контекста на членове 6 и 7 от Решение № 1/80 вж. моето заключение по дело C‑484/07, Pehlivan, точка 29 и сл., представено на същата дата като настоящото заключение.
11 – Вж. Решение от 30 септември 2004 г. по дело Ayaz (C‑275/02, Recueil, стр. I‑8765, точка 34).
12 – Вж. например Решение от 17 април 1997 г. по дело Kadiman (C‑351/95, Recueil, стр. I‑2133, точка 29). Изложените в него съображения на Съда отразяват възприетия и в предишни решения подход във връзка с член 6 от Решение № 1/80: вж. Решение от 20 септември 1990 г. по дело Sevince (C‑192/89, Recueil, стр. I‑3461, точка 29) и Решение от 16 декември 1992 г. по дело Kus (C‑237/91, Recueil, стр. I‑6781, точка 22).
13 – Вж. Решение по дело Kadiman, посочено в бележка под линия 12, точки 33 и 41. За по-пълен анализ на условията, които приемащата държава членка може да наложи през въпросния период, вж. моето заключение по дело Pehlivan, посочено в бележка под линия 10, точка 39 и сл.
14 – Вж. Решение по дело Kadiman, посочено в бележка под линия 12, точки 35 и 36.
15 – Вж. в това отношение Решение по дело Kadiman, посочено в бележка под линия 12, точки 35 и 36.
16 – Решение от 16 март 2000 г. по дело Ergat (C‑329/97, Recueil, стр. I‑1487).
17 – Точки 38 и 39.
18 – Точки 42 и 43.
19 – Решение от 22 юни 2000 г. по дело Eyüp (C‑65/98, Recueil, стр. I‑4747).
20 – Точка 28 (курсивът е мой).
21 – Вж. Решение по дело Ergat, посочено в бележка под линия 16, точка 40 и Решение от 11 ноември 2004 г. по дело Cetinkaya (C‑467/02, Recueil, стр. I‑10895, точка 31).
22 – Вж. точка 41. Вж. също Решение от 25 септември 2008 г. по дело Er (C‑453/07, Сборник, стр. I‑7299, точка 27).
23 – Решение от 19 ноември 1998 г. по дело Akman (C‑210/97, Recueil, стр. I‑7519, точка 51).
24 – Вж. Решение по дело Er (посочено в бележка под линия 22, точка 31), в което се подчертава, че в това отношение член 7 се различава от член 6, параграф 1 от Решение № 1/80. Вж. също Решение от 7 юли 2005 г. по дело Aydinli (C‑373/03, Recueil, стр. I‑6181, точка 31) и Решение по дело Derin (посочено в бележка под линия 9, точка 56).
25 – Вж. по-нататък точка 71 и сл.
26 – Вж. например Решение по дело Ergat (посочено в бележка под линия 16, точка 48), Решение от 4 октомври 2007 г. по дело Polat (C‑349/06, Сборник, стр. I‑8167, точка 21) и Решение от 18 декември 2008 г. по дело Altun (C‑337/07, Сборник, стр. I‑10323, точка 62).
27 – Вж. например Решение по дело Cetinkaya (посочено в бележка под линия 21, точка 38).
28 – Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността (ОВ L 257, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 11), съгласно измененията. Считано от 30 април 2006 г., членове 10 и 11 от този регламент са отменени и заменени с Директива 2004/38.
29 – Вж. Решение по дело Ayaz (посочено в бележка под линия 11, точка 38).
30 – Решение от 17 април 1986 г. по дело Reed (59/85, Recueil, стр. 1283).
31 – Вж. точка 16.
32 – Вж. точка 46 по-горе.
33 – Посочено в бележка под линия 9.
34 – Точки 62—67.
35 – Точка 68.
36 – Вж. по-нататък точка 71 и сл.
37 – Вж. например Решение от 5 юли 2007 г. по дело Kofoed (C‑321/05, Сборник, стр. I‑5795, точка 38).
38 – Вж. например Решение от 12 май 1998 г. по дело Kefalas и др. (C‑367/96, Recueil, стр. I‑2843, точка 20), Решение от 23 март 2000 г. по дело Diamantis (C‑373/97, Recueil, стр. I‑1705, точка 33) и Решение от 20 септември 2007 г. по дело Tum и Dari (C‑16/05, Сборник, стр. I‑7415, точка 64).
39 – Вж. точка 115 от заключението на генералния адвокат Tizzano по дело Zhu и Chen (Решение от 19 октомври 2004 г., C‑200/02, Recueil, стр. I‑9925).
40 – Вж. по-горе точка 25 и сл.
41 – Що се отнася до Регламент № 1612/68, вж. Решение от 23 септември 2003 г. по дело Akrich (C‑109/01, Recueil, стр. I‑9607, точка 61). Що се отнася до член 6 от Решение № 1/80, вж. Решение от 5 юни 1997 г. по дело Kol (C‑285/95, Recueil, стр. I‑3069, точка 25).
42 – Според мен дори след изтичането на предвидените в член 7 срокове. Вж. моето заключение по дело Pehlivan (посочено в бележка под линия 10, точка 89 и сл.).
43 – Решение от 14 декември 2000 г. по дело Emsland-Stärke (C‑110/99, Recueil, стр. I‑11569).
44 – Вж. точки 52 и 53.
45 – Точка 50. Вж. също Решение по дело Kofoed (посочено в бележка под линия 37, точка 38), в което Съдът изтъква, че получаването на облага е било „единствената цел“ на разглежданото поведение.
46 – Посочено в бележка под линия 43.
47 – Вж. по-горе точка 13 и бележка под линия 5.
48 – Вж. Решение по дело Derin (посочено в бележка под линия 9, точка 74).
49 – Вж. Решение по дело Cetinkaya (посочено в бележка под линия 21, точка 47).
Full & Egal Universal Law Academy