EUR-Lex -  62008CC0413 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н J. MAZÁK

представено на 11 февруари 2010 година(1)

Дело C‑413/08 P

Lafarge SA

срещу

Европейска комисия

„Обжалване — Конкуренция — Картел — Пазар на гипсокартоните — Нарушение на член 81 ЕО — Изопачаване на фактически обстоятелства — Тежест на доказване — Задължение за мотивиране — Принцип на равно третиране — Принцип на пропорционалност — Изчисляване на началния размер на глобата — Повторност на нарушението — Увеличаване на глобата — Възпиращ ефект“

I –    Въведение

1.        Със своята жалба Lafarge SA (наричано по-нататък също „жалбоподател“ и „Lafarge“) иска от Съда по-конкретно да отмени Решението на Първоинстанционния съд на Европейските общности (трети състав) от 8 юли 2008 г. по дело T‑54/03, Lafarge/Комисия (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“) и да отмени Решение 2005/471/ЕО(2) на Комисията от 27 ноември 2002 година (наричано по-нататък „спорното решение“), доколкото то налага глоба на жалбоподателя или при условията на евентуалност да отмени частично обжалваното съдебно решение и да намали размера на глобата, наложена от Комисията на жалбоподателя с оспорваното решение.

II – Контекст на жалбата

 А –     Правна уредба

2.        Член 15 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година — Първи регламент за прилагане на членове [81] и [82] от Договора(3) предвижда:

„[…]

2.      „С решение Комисията може да наложи на предприятия или сдружения на предприятия глоби най-малко в размер на хиляда разчетни единици и най-много в размер на един милион разчетни единици, като последният размер може да достигне десет процента от оборота за предходната стопанска година на всяко от предприятията, участвали в нарушението, когато умишлено или поради небрежност:

a)      извършват нарушение на разпоредбите на член [81], параграф 1 или на член [82] от Договора,

[…]

С оглед определяне размера на глобата, освен тежестта на нарушението, следва да се отчете и неговата продължителност.“ [неофициален превод]

[…]“

 Б –     Спорното решение

3.        На 27 ноември 2002 г. Комисията приема спорното решение, в което тя установява, че BPB PLC (наричано по-нататък „BPB“), обединението Knauf (наричано по-нататък „Knauf“), Lafarge и Gyproc Benelux NV (наричано по-нататък „Gyproc“) са нарушили член 81, параграф 1 ЕО, като са участвали в съвкупност от споразумения и съгласувани практики в сектора на гипсокартона(4). Комисията счита, че BPB, Knauf, Lafarge и Gyproc са сключили и са участвали без прекъсване в усложнено и продължително споразумение в разрез с член 81, параграф 1 ЕО, което се изразява в следното поведение, съставляващо споразумения и съгласувани практики:

–        представителите на BPB и Knauf са имали среща в Лондон през 1992 г. и са изразили общата си воля да стабилизират пазарите в Германия (наричан по-нататък „германският пазар“), в Обединеното кралство (наричан по-нататък „пазарът на Обединеното кралство“), във Франция („наричан по-нататък френският пазар“) и в Нидерландия, Белгия и Люксембург (наричан по-нататък „пазарът на Бенелюкс“),

–        представителите на BPB и на Knauf са създали, считано от 1992 г., системи за обмен на сведения, към които се присъединяват Lafarge и впоследствие Gyproc, относно обема на техните продажби на германския пазар, на френския пазар, на пазара на Обединеното кралство и на пазара на Бенелюкс за гипсокартон,

–        представителите на BPB, на Knauf и на Lafarge нееднократно предварително са се информирали взаимно за повишенията на цените на пазара на Обединеното кралство,

–        предвид особеното развитие на германския пазар представителите на BPB, на Knauf, на Lafarge и на Gyproc са се срещали във Версай през 1996 г., в Брюксел през 1997 г. и в Хага през 1998 г. с цел да си разпределят или поне да стабилизират германския пазар,

–        представителите на BPB, на Knauf, на Lafarge и на Gyproc нееднократно са се информирали взаимно и са съгласували прилагането на повишение на цените на германския пазар между 1996 г. и 1998 г.

4.        Нарушението е със следната продължителност:

–        „BPB: от 31 март 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.,

–        Knauf : от 31 март 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.,

–        Lafarge: от 31 август 1992 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.,

–        Gyproc: от 6 юни 1996 г. най-късно, до 25 ноември 1998 г.“(5)

5.        Като взема предвид естеството на разглежданото поведение, неговото конкретно въздействие на пазара на гипсокартон, който е много концентриран и олигополистичен по своята същност, и факта, че покрива четирите основни пазара в сърцевината на Европейската общност, Комисията приема, че адресатите на спорното решение са извършили много сериозно нарушение на член 81, параграф 1 ЕО. Комисията третира различно заинтересуваните предприятия, за да вземе предвид ефективния им икономически капацитет за нанасяне на значителни вреди на конкуренцията и да определи размера на глобата на ниво, което гарантира достатъчно възпиращ ефект. С оглед по-специално на значителната неравностойност между големината на участвалите в нарушението предприятия Комисията е определила началния размер на глобата в зависимост от тежестта:

–        „BPB: 80 милиона евро,

–        Knauf: 52 милиона евро,

–        Lafarge: 52 милиона евро,

–        Gyproc: 8 милиона евро“(6).

6.        За да се гарантира, че наложените глоби имат достатъчно възпиращ ефект и предвид големия размер и световните ресурси на това предприятие, началният размер на глобата, наложена на Lafarge, е увеличена със 100 %, като тя достига 104 милиона евро. Комисията счита, че нарушението е продължило дълго (над пет години) за Knauf, BPB и Lafarge и е със средна продължителност (от една до пет години) за Gyproc, и съответно увеличава с 65 % основния размер на глобата, наложена на BPB и Knauf Westdeutsche Gipswerke, с 60 % — основния размер на глобата, наложена на Lafarge и с 20 % — основния размер на глобата, наложена на Gyproc. Що се отнася до утежняващите обстоятелства, Комисията заявява, че BPB и Lafarge вече са били предмет на предходни мерки на Комисията във връзка с картели, съответно в Решение 94/601/ЕО(7) на Комисията и Решение 94/815/ЕО(8) на Комисията.

7.        Комисията отбелязва по-конкретно, че вече има предходно решение, с което се налага глоба на Lafarge (тогава известно като Lafarge Coppée SA) за това, че е участвало в незаконно споразумение в сектора на цимента. Lafarge продължава да участва активно в картел в сектора на гипсокартона, след като е уведомено за гореспоменатото решение. Фактът, че Lafarge повтаря същия вид поведение в сектор, различен от този, за който вече е било санкционирано, показва според Комисията, че санкцията, наложена в първия случай, не е довела до промяна в поведението на предприятието и следователно представлява утежняващо обстоятелство.

8.        Вследствие на това Комисията увеличава с 50 % основния размер на глобата, наложена на BPB и на Lafarge.

9.        На Gyproc е дадено 25 % намаление на основния размер на глобата поради смекчаващи обстоятелства. Комисията предоставя и 30 % намаление на размера на глобата на BPB и 40 % намаление на размера на глобата — на Gyproc съгласно Известието на Комисията за намаляване или освобождаване от отговорност в случаите на картел („Известие относно сътрудничеството“)(9). По този начин на следните предприятия са наложени глоби, както следва:

–        „BPB PLC: 138,6 милиона евро,

–        Gebrüder Knauf Westdeutsche Gipswerke KG: 85,8 милиона евро,

–        Société Lafarge SA: 249,6 милиона евро,

–        Gyproc Benelux NV: 4,32 милиона евро(10).“

 В –     Производството пред Първоинстанционния съд

10.      С жалба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 14 февруари 2003 г., Lafarge иска по-конкретно частична отмяна на спорното решение, а при условията на евентуалност — отмяна на наложената с това решение глоба или намаляване на нейния размер. В подкрепа на жалбата си Lafarge повдига шест правни основания. Първото правно основание е изведено от нарушение на правото на защита. Второто е изведено, от една страна, от нарушение на член 81, параграф 1 ЕО, и от друга страна — от явни грешки в преценката. Третото правно основание е изведено от неспазване на член 81, параграф 1 ЕО, доколкото спорното решение установява едно-единствено продължавано нарушение и приема, че Lafarge е участвал в него. Четвъртото правно основание е изведено от нарушение на член 15, параграф 2 от Регламент № 17, що се отнася до оборота, използван за изчисляване на размера на глобата. Петото се основава на незаконност на спорното решение поради това, че с него на Lafarge е наложена обща глоба за различни нарушения. Шестото правно основание е изведено от нарушение на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и на общите принципи за изчисляване на размера на глобата.

11.      С Решение от 8 юли 2008 г. Първоинстанционният съд отхвърля подадената от Lafarge жалба. Същото е осъдено да понесе направените от него съдебни разноски, както и съдебните разноски, направени от Комисията. С настоящата жалба Lafarge оспорва определени точки от обжалваното съдебно решение, които се отнасят до неговото второ, трето и шесто основание пред Първоинстанционния съд.

III – Производството по обжалване пред Съда

12.      На 22 септември 2008 г. Lafarge подава жалба срещу обжалваното съдебно решение. Lafarge моли Съда:

–        да отмени обжалваното съдебно решение и

–        да уважи искането, направено от Lafarge в първоинстанционното производство, и вследствие на това — да отмени спорното решение в частта му, с която се налага глоба на Lafarge,

–        при условията на евентуалност да отмени частично обжалваното решение, и

–        да уважи искането, направено от Lafarge в първоинстанционното производство, и вследствие на това — да намали размера на глобата, наложена на Lafarge от Комисията в спорното решение,

–        да се осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

13.      Комисията моли Съда:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

14.      На 22 октомври 2009 г. е проведено съдебно заседание.

15.      Жалбоподателят изтъква шест правни основания. С първото си и основно правно основание жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е изопачил фактите с това, че системно се позовава на общ контекст, характеризиран с редица нарушения, за да приеме, че Комисията е могла да установи действително съществуването на тези нарушения. С второто си правно основание при условията на евентуалност твърди, че е налице нарушение на правилата относно доказателствената тежест, принципа за презумпцията за невиновност и последицата от него — принципа in dubio pro reo, доколкото Първоинстанционният съд приема, че Комисията е установила участието на жалбоподателя в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г. С третото си правно основание при условията на евентуалност жалбоподатепят твърди, че Първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си за мотивиране, както и че е нарушил принципа на равно третиране, доколкото е приел, че Комисията надлежно е доказала, че жалбоподателят е извършил едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г. С четвъртото си правно основание при условията на евентуалност жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд е нарушил принципите на пропорционалност и на равно третиране при определянето на началния размер на наложената глоба. С петото си правно основание при условията на евентуалност жалбоподателят изтъква, че Първоинстанционният съд е допуснал редица грешки при прилагане на правото и не е изпълнил задължението си за мотивиране, доколкото е постановил, че Комисията основателно е увеличила размера на наложената на жалбоподателя глоба поради наличието на повторност на нарушението. На последно място, с шестото си правно основание при условията на евентуалност жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че Комисията основателно е увеличила началния размер на глобата с оглед на възпиращия ефект.

IV – Първо правно основание: изопачаване на фактите от Първоинстанционния съд

 А –     Обжалваното съдебно решение

16.      С второто си правно основание пред Първоинстанционния съд, озаглавено „нарушение на член 81, параграф 1 ЕО и явни грешки в преценката“, Lafarge твърди, че срещата в Лондон през 1992 г., обменът на сведения, специфични за Обединеното кралство, повишенията на цените в Обединеното кралство, стабилизирането на германския пазар и повишенията на цените в Германия не съставляват нарушение по смисъла на член 81, параграф 1 ЕО. С настоящата жалба жалбоподателят не оспорва изводите на Първоинстанционния съд относно срещата в Лондон. В това отношение е достатъчно да се отбележи, както е видно от точка 212 от обжалваното съдебно решение, че Първоинстанционният съд е приел, че Lafarge не е участвал в тази среща.

17.      Що се отнася до обмена на сведения, Първоинстанционният съд приема, че фактът, че Lafarge е знаел или е трябвало да знае, че целта на обмена на сведения относно обема на продажбите е да наблюдава пазара, за да бъде информиран дали ценовата война е приключила и дали пазарните дялове са останали относително стабилни, е доказан достатъчно убедително въз основа на съвкупност от обективни и безпротиворечиви доказателства(11).

18.      Относно обмена на специфични сведения за Обединеното кралство Първоинстанционният съд установява, че Комисията достатъчно убедително е доказала участието на Lafarge в обмена на сведения относно обема на продажбите на пазара на Обединеното кралство(12). Освен това, що се отнася до повишението на цените в Обединеното кралство за периода преди 7 септември 1996 г., Първоинстанционният съд посочва в точка 316 от обжалваното съдебно решение, че Комисията не е открила никакви писмени доказателства за контакти между разглежданите предприятия. По-нататък Съдът установява в точки 319—323 от обжалваното съдебно решение, че за този период обявленията за покачване на цените са почти едновременни в четири случая. Поради това Първоинстанционният съд приема по-специално, че „в конкретния случай, макар интервалите между различните обявления за повишения на цените евентуално да са позволили на предприятията да узнаят за тези повишения чрез сведения, постъпващи от пазара, и макар равнището на тези повишения невинаги да е било точно едно и също, почти едновременният характер на обявленията за повишения на цените, както и паралелизмът на обявените цени, представляват силни улики за предшестващо тези обявления съгласуване, щом като повишенията се вписват в контекст, който се характеризира с факта — както Комисията констатира в спорното решение — че Knauf и ВРВ са се договорили на срещата в Лондон в началото на 1992 г. за прекратяване на ценовата война на четирите европейски пазара и Lafarge се е присъединило към тази система най-късно в края на август 1992 г.“(13) Що се отнася до периода след 7 септември 1996 г., Първоинстанционният съд посочва, че съществуването на контакти между конкуренти относно повишението на цените в Обединеното кралство е доказано с писмени доказателства(14).

19.      Що се отнася до стабилизирането на германския пазар, Първоинстанционният съд установява в точка 402 от обжалваното съдебно решение, че „като има предвид общия контекст на делото“ и въз основа на безспорните факти Комисията е доказала достатъчно убедително, че разглежданите предприятия, макар да не са успели да сключат конкретно споразумение за разпределяне помежду им на германския пазар, са изразили своята обща воля да възприемат определено поведение на този пазар, а именно да ограничат конкуренцията чрез стабилизирането на посочения пазар.

20.      Във връзка с повишенията на цените в Германия Първоинстанционният съд е разгледал доказателствата относно съществуването на контакти и съгласувани действия между конкурентите. В точка 426 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема, че контактите между въпросните предприятия трябва да се разглеждат в контекста на съответния период, който се характеризира с поредица от антиконкурентни прояви, показващи обща воля на конкурентите да стабилизират пазара на гипсокартон на четирите големи европейски пазара, включително германския. Първоинстанционният съд отбелязва също, че макар да е възможно съдържанието на отделен документ, открит от Комисията, да не разкрива еднозначно съществуването на антиконкурентно поведение, това обстоятелство все пак не може да изключи възможността документът да бъде тълкуван като потвърждаващ съществуването на такава воля, щом той се вписва в съвкупност от други документи, които предоставят убедителни улики за съществуването на едновременни и сходни антиконкурентни поведения. В това отношение Първоинстанционният съд взема предвид определен брой документи, за да направи извода, че Lafarge е имал преки контакти със своите конкуренти за повишенията на цените на германския пазар и съществуването на съгласувана практика във връзка с прилагането на повишенията на цените.

 Б –     Съображения и преценка

21.      Жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е изопачил фактите, като системно се е позовавал на общ контекст, характеризиран с редица нарушения, за да приеме, че Комисията надлежно е установила съществуването на тези нарушения. Затова жалбоподателят счита, че Първоинстанционният съд в обжалваното съдебно решение е възприел разсъждение в затворен кръг, което се състои в позоваване на общ контекст за нарушения, за да установи самото съществуване на нарушенията, които са основата на твърдения общ контекст за нарушения. Освен това Първоинстанционният съд систематично разглежда антиконкурентното тълкуване на фактите като по-приемливо от алтернативните обяснения, изложени от Lafarge. Затова Първоинстанционният съд счита, че антиконкурентната цел на обмена на сведения (точки 270 и 271 от обжалваното съдебно решение) заедно с обмена на специфични сведения за Обединеното кралство (точка 303 от обжалваното съдебно решение), съществуването на съгласувани действия във връзка с повишенията на цените в Обединеното кралство (точка 324 от обжалваното съдебно решение) и Германия (точка 402 от обжалваното съдебно решение), както и съществуването на споразумение за стабилизиране на германския пазар (точка 430 от обжалваното съдебно решение), са установени предвид общия контекст за нарушения, докато в същото време съществуването на самия този контекст е установено не въз основа на доказателства, а на основата на неправомерно поведение, което е определени от Първоинстанционния съд като такова само въз основа на посочения общ контекст. По този начин Първоинстанционният съд изопачава представените пред него факти.

22.      Следва да се припомни, че Съдът не е компетентен да установява фактите, нито по принцип да разглежда доказателствата, които Общият съд е възприел в подкрепа на тези факти. Всъщност, щом като тези доказателства са били редовно събрани и общите принципи на правото, както и приложимите процесуални правила относно доказателствената тежест и събирането на доказателствата са били спазени, само Общият съд може да преценява значението, което трябва да бъде дадено на представените му доказателства. Следователно освен в случай на изопачаване на доказателствата преценката на фактите не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Съда(15).

23.      Изопачаването на фактите и на представените пред Общия съд доказателства трябва да е очевидно от документите по делото, без да е необходимо да се извършва нова преценка на тези елементи(16). Освен това, когато жалбоподателят твърди, че има изопачаване на доказателства от Общия съд, той трябва точно да посочи доказателствата, които са били изопачени от него и да покаже грешките в преценката, които според него за довели до това изопачаване(17).

24.      Според мен жалбоподателят в рамките на настоящото правно основание заявява по общ начин, че Първоинстанционният съд е изопачил фактите и посочва подробно доказателствата, които счита за изопачени.

25.      Жалбоподателят обаче не посочва точно грешките в преценката, които според него са довели от изопачаване на доказателствата освен по отношение на вътрешната докладна записка от октомври 1994 г., открита в служебните помещения на Rigips, и спомената в точка 430 от обжалваното съдебно решение в контекста на изводите на Първоинстанционния съд по отношение на повишенията на цените в Германия. Следователно жалбоподателят не посочва никаква фактическа неточност при тълкуването от Първоинстанционния съд на представените му документи, освен що се отнася до някои елементи от съдържанието на точка 430 от обжалваното съдебно решение. Затова според мен, макар че жалбоподателят твърди, че има изопачаване на фактите, в действителност търси нова преценка на представените пред Първоинстанционния съд доказателства. Това явно излиза извън обхвата на производството по обжалване пред Съда.

26.      Относно докладната записка от октомври 1994 г. жалбоподателят заявява, че нищо в тази записка не води до извода, че конкурентите са имали контакти помежду си. В първоинстанционното производство Lafarge оспорва факта, че докладната записка подчертава съществуването на обмен между производителите относно повишението на цените от февруари 1995 г. Според Lafarge авторът на докладната записка е информиран от пазара за предложеното обявление за повишение на цените от Knauf(18).

27.      Независимо от твърдението на Lafarge, че авторът на докладната записка е информиран от пазара за планираното повишение на цените от Knauf, в точка 430 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема, че „тълкуването на докладната записка от Комисията е по-убедително, като се имат предвид останалите данни от преписката, които доказват съществуването по онова време на съгласувани действия между разглежданите предприятия. Комисията преценява напълно основателно, че тази докладна записка разкрива познаване на стратегията на конкурентите и доказва наличието на контакти между тях. Действително, след като в началото прави кратък преглед на положението на пазара, авторът на тази докладна записка обяснява, че директорът на продажбите на Gyproc се е оплакал, че неговото предприятие е загубило пазарни дялове и трябва да си ги възвърне. Освен това в докладната записка било предвидено замразяване на цените на посоченото в нея равнище и повишение на цените, считано от 1 февруари 1995 г. Последната забележка е особено показателна. Действително, ако изпращането на обявленията за повишения на цените от Knauf е едностранно и ако другите производители само са последвали това повишение на цените, BPB не би могло да знае през октомври 1994 г., че е предвидено повишение на цените за 1 февруари 1995 г., като се има предвид, че Knauf обявява това повишение на цените едва през ноември 1994 г.“

28.      От обжалваното съдебно решение е видно, че въпросната докладна записка не е разгледана изолирано от Първоинстанционния съд. Тя по-скоро е разгледана заедно с останалите данни от преписката. Следователно от обжалваното съдебно решение е ясно, че действителното значение на докладната записка от октомври 1994 г. е изяснено чрез други данни от преписката. В това отношение останалите данни, които са взети предвид, за да се докаже съществуването по онова време на съгласувани действия между въпросните предприятия, са, първо, изявление на Knauf, според което отдавна е установена практика да се изпращат по едно и също време обявленията за повишения на цените с ценовите списъци директно на конкурентите и на клиентите (точка 430 от обжалваното съдебно решение), второ — многобройни копия на обявления за повишения на цените на конкурентите, открити по време на разследването на Комисията в служебните помещения на BPB и на Lafarge (точка 430 от обжалваното съдебно решение), и трето — фактът, че повишението на цените става на 1 февруари 1995 г. (точка 430 от обжалваното съдебно решение).

29.      Тези допълнителни данни не са оспорени от жалбоподателя.

30.      В светлината на въпросните допълнителни неоспорени данни и на Решение на Съда по дело Aalborg Portland и др./Комисия(19) считам, че жалбоподателят не е доказал, че Първоинстанционният съд очевидно погрешно е разбрал докладната записка от октомври 1994 г.

31.      Затова считам, че първото правно основание следва да бъде отхвърлено като частично недопустимо и частично неоснователно.

V –    Второ правно основание: нарушение на правилата относно доказателствената тежест, принципа за презумпцията за невиновност и последицата от него — принципа in dubio pro reo, доколкото Първоинстанционният съд приема, че Комисията надлежно е установила участието на жалбоподателя в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.

 А –     Обжалваното съдебно решение

32.      В спорното решение Комисията приема, че Lafarge е участвало във въпросното нарушение от 31 август 1992 г. до 25 ноември 1998 г. В първоинстанционното производство Lafarge твърди, че неговото участие в системите за обмен на сведения е било непременно след юни 1993 г. и вероятно дори от началото на 1994 г.(20) За да потвърди продължителността на участието на Lafarge в нарушението, както е определена в спорното решение, Първоинстанционният съд взема предвид определен брой изявления на BPB. В това отношение BPB заявява, че след срещата процесът на обмен на сведения е разширен, за да обхване и Lafarge(21). Първоинстанционният съд смята, че думите „след тази среща“, използвани от BPB, означават, че участието на Lafarge не може да е започнало много след срещата в Лондон(22). Освен това в своя отговор на изложението на възраженията BPB заявява, че се е споразумяло да обменя данни с Lafarge в средата на 1992 г.(23). Първоинстанционният съд счита, че изявленията на BPB са по-точни от тези на Lafarge. Lafarge се позовава на изявление на г‑н N от Lafarge, че предвид сериозната липса на данни за съответните пазари в Европа конкурентите на Lafarge са му предложили да обменя някои общи сведения относно обема на продажбите(24). Първоинстанционният съд отбелязва в точка 508 от обжалваното съдебно решение, че Lafarge не предоставя нито точната дата, нито подробности за обстоятелствата, довели до участието му в този обмен, и по-специално за контактите, които непременно е трябвало да се осъществят преди обмена с цел да се определят неговите съществени условия, а именно неговите цели, участници и честотата(25). Първоинстанционният съд приема и че истинността на изявленията на BPB се потвърждава от факта, че пазарният дял на Lafarge на основните европейски пазари е посочен в абсолютна стойност и в проценти в таблиците на г-н [D от BPB], считано от 1991 г.(26)

 Б –     Доводи

33.      Жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд е нарушил правилата относно доказателствената тежест, принципа за презумпцията за невиновност и последицата от него — принципа in dubio pro reo, доколкото приема, че Комисията е установила участието на жалбоподателя в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г. Жалбоподателят припомня, че според постоянната съдебна практика Съдът е компетентен да провери дали пред Първоинстанционния съд са извършени процесуални нарушения, които засягат неблагоприятно интересите на жалбоподателя и трябва да се увери, че са спазени общите принципи на общностното право и процедурните правила, приложими за доказателствената тежест и събирането на доказателствата(27). Жалбоподателят заявява и че в съответствие с постоянната съдебна практика Комисията е тази, която трябва да докаже нарушение на правилата за конкуренция и продължителността на нарушението(28). Според жалбоподателя Първоинстанционният съд е приел, че Комисията надлежно е установила участието на жалбоподателя в нарушението от 31 август 1992 г. независимо от противоречивите и неточни изявления на BPB, тъй като жалбоподателят не посочва точната дата, на която е започнало неговото участие, нито обстоятелствата, довели до включването му в този антиконкурентен обмен на сведения.

34.      Комисията счита, че настоящото правно основание следва да бъде отхвърлено.

 В –     Преценка

35.      Според изложеното от Съда в Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия страната или органът, за които се твърди, че са извършили нарушение на правилата за конкуренция, следва да докажат тяхното съществуване, и предприятието или сдружението от предприятия, което иска да се ползва от защита срещу установяване на нарушение, следва да докаже, че условията за прилагане на това основание за защита са изпълнени, така че тогава посоченият орган ще трябва да прибегне до други доказателства. Макар че съгласно тези принципи законовата доказателствена тежест се носи от Комисията или от заинтересуваното предприятие или сдружение, конкретните доказателства, на които се позовава едната страна, могат да бъдат такива, че да задължат другата страна да даде обяснение или обосновка, при липсата на които е позволено да се направи изводът, че тежестта на доказване е спазена(29).

36.      От обжалваното съдебно решение е видно, че според Първоинстанционния съд Комисията надлежно е установила, че BPB е информирало Lafarge най-късно в края на август 1992 г. за съществуващото между BPB и Knauf споразумение относно обмен на сведения и че по този повод Lafarge се е присъединил към този обмен(30). За да стигне до този извод, Първоинстанционният съд се основава по-специално на определени изявления на BPB и на факта, че пазарният дял на Lafarge на основните европейски пазари се съдържа в таблиците на BPB. Първоинстанционният съд приема и че обясненията на Lafarge по този въпрос са неубедителни.

37.      Като заявява, че Lafarge не е предоставило по-конкретно точната дата, на която е започнало неговото участие, и че то най-добре може да направи това(31), Първоинстанционният съд не е нарушил правилата относно доказателствената тежест, принципа за презумпцията за невиновност и последицата от него — принципа in dubio pro reo. Първоинстанционният съд само посочва, че въпреки твърдението на Lafarge в точка 494 от обжалваното съдебно решение, че неговото присъединяване към обмена на сведения е станало непременно след юни 1993 г. и вероятно в началото на 1994 г., то не е привело никакви доказателства в подкрепа на това твърдение.

38.      От това според мен следва, че второто правно основание е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

VI – Трето правно основание: нарушение от Първоинстанционния съд на задължението за мотивиране и на принципа на равно третиране, доколкото е приел, че Комисията надлежно е доказала, че жалбоподателят е извършил едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.

 А –     Доводи

39.      Жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд не е отговорил, дори имплицитно, на повдигнат от него в първоинстанционното производство довод относно неравното третиране на Lafarge в сравнение с Gyproc. Затова жалбоподателят счита, че в обжалваното съдебно решение има непълнота на мотивите. Според жалбоподателя въпросният довод е повдигнат, за да се докаже, че той не е участвал в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.

40.      В точки 500—518 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема, че посочените от Комисията доказателства, а именно посочването на пазарния дял на Lafarge в таблиците на г-н [D] и някои изявления на BPB, надлежно доказват участието на Lafarge в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г. Според жалбоподателя самата Комисия смята, че тези доказателства са недостатъчни по отношение на Gyproc. Затова жалбоподателят счита, че Първоинстанционният съд нарушава принципа на равно третиране, като приема, че посочените от Комисията доказателства надлежно доказват участието на Lafarge в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г., докато същите тези доказателства са счетени за недостатъчни в случая с Gyproc.

41.      В своя отговор жалбоподателят изтъква, че настоящото правно основание е допустимо, защото в жалбата си в първоинстанционното производство неколкократно споменава нарушението от Комисията на принципа за равно третиране.

42.      Комисията е на мнение, че Lafarge не е повдигнало пред Първоинстанционния съд правно основание, изведено от нарушението на принципа на равно третиране. В съответния раздел от жалбата в първоинстанционното производство Lafarge само посочва по-конкретно, че „Комисията приема, че участието на Gyproc в същите тези „прояви“ е недостатъчно, за да се установи присъединяване към едно-единствено, комплексно, продължавано нарушение“. Следователно Комисията счита, че в обжалваното съдебно решение има пълнота на мотивите. Освен това според Комисията Gyproc не е в същото положение като Lafarge.

43.      По-нататък Комисията изтъква, че жалбоподателят не може във фазата на обжалването да повдигне правно основание, изведено от нарушение на принципа за недопускане на дискриминация, което не е повдигнато в първоинстанционното производство. Поради тази причина това правно основание е недопустимо.

44.      Що се отнася до довода на жалбоподателя, съдържащ се в неговия отговор, че в жалбата си в първоинстанционното производство неколкократно се позовава на нарушение на принципа на равно третиране, Комисията счита, че тези позовавания се съдържат в много различни части от жалбата в подкрепа на други правни основания, за които жалбоподателят не твърди, че са останали без отговор в обжалваното съдебно решение. Следователно доводите на жалбоподателя в неговия отговор представляват ново правно основание, което е недопустимо, тъй като жалбоподателят не е заявил в своята жалба, че други раздели от жалбата му в първоинстанционното производство са останали без отговор.

 Б –     Преценка

45.      В своята жалба Lafarge посочва, че точката от обжалваното съдебно решение(32), разглеждана по настоящото правно основание, е свързана с третото правно основание, разглеждано в първоинстанционното производство, изведено от нарушение на член 81, параграф 1 ЕО, доколкото в спорното решение се установява едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение и се приема, че Lafarge е участвал в него. Частта от правното основание се отнася конкретно до продължителността на участието на Lafarge в нарушението.

46.      Според мен настоящото правно основание за обжалване може да бъде разделено на две части. На първо място, жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си за мотивиране. На второ място, жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд е нарушил принципа на равно третиране, доколкото постановява, че Комисията надлежно е установила участието на жалбоподателя в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.

47.      Що се отнася до твърдението за нарушение, че Първоинстанционният съд е нарушил задължението си за мотивиране, въпросът дали мотивите на решението са недостатъчни или противоречиви, е правен въпрос, който може като такъв да бъде повдигнат на етапа на обжалването(33).

48.      Освен това според постоянната съдебна практика задължението на Първоинстанционния съд да мотивира своите решения не би могло да се тълкува като включващо задължението той да отговаря в подробности на всеки изложен от жалбоподателя довод, особено ако той не е достатъчно ясен и точен(34).

49.      Следва да се припомни също, че задължението за мотивиране не задължава Общия съд да направи изложение, което да следва изчерпателно и едно по едно всички логически разсъждения, направени от страните по спора, и че мотивирането следователно може да бъде имплицитно, при условие че позволява на заинтересуваните лица да научат причините, поради които Общият съд не е уважил доводите им, а на Съда — да разполага с достатъчно елементи, за да упражни своя контрол(35).

50.      Според мен жалбоподателят, като заявява в жалбата си в първоинстанционното производство, че „Комисията е счела, че участието на Gyproc в същите тези „прояви“[(36)] е недостатъчно, за да се установи присъединяване към едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение“(37), явно е направил препратка към дискриминацията, по която Първоинстанционният съд е трябвало да се произнесе. Макар думите „дискриминация“ и „неравно третиране“ да не са използвани от Lafarge в първоинстанционното производство в контекста на третото правно основание, считам, че текстът на жалбата на Lafarge относно това правно основание е достатъчно ясен и точен, за да разбере Първоинстанционният съд обхвата на това правно основание.

51.      Считам, че правно основание, свързано с дискриминация, несъмнено е повдигнато в контекста на третото правно основание, разгледано в първоинстанционното производство. Следователно приемам, че не може да бъде уважен доводът на Комисията, че Lafarge не е повдигал правното основание, изведено от нарушение на принципа на равно третиране, пред Първоинстанционния съд.

52.      Според мен Първоинстанционния съд не е отговорил дори имплицитно на въпроса за дискриминацията в контекста на третото правно основание в първоинстанционното производство, въпреки че от точка 496 от обжалваното съдебно решение е ясно, че самият Първоинстанционен съд приема, че въпросът за дискриминацията представлява неразделна част от доводите на Lafarge в първоинстанционното производство. Въпросът за дискриминацията е споменат според мен от Lafarge, за да постави под въпрос доказателствената стойност на доказателствата, на които се позовава Комисията в спорното решение, за да приеме, че Lafarge е участвало в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г., тъй като същите доказателства са счетени от Комисията за недостатъчни, за да се достигне до подобен извод по отношение на Gyproc. Освен това принципът на недопускане на дискриминация е общ принцип на правото на Общността и следователно правното основание, повдигнато от Lafarge в това отношение, във връзка с доказателствата, посочени от Комисията в спорното решение, за да се установи, че Lafarge е участвало в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г., според мен е изисквало отговор от страна на Първоинстанционния съд(38).

53.      От гореизложеното следва, че обжалваното съдебно решение не отговаря в достатъчна степен на развитите от жалбоподателя доводи в първоинстанционното производство относно дискриминацията и продължителността на нарушението. Обжалваното съдебно решение не позволява по-специално на Съда да упражни правораздавателния си контрол, поради което правното основание според мен трябва да се обяви за неоснователно в първата си част.

54.      По отношение на втората част от правното основание, изведена от нарушение на принципа на равно третиране, считам, че за да може Съдът да упражни контрол над решението на Първоинстанционния съд, това решение трябва да бъде достатъчно мотивирано. В конкретния случай пълната липса на мотивиране от страна на Първоинстанционния съд по въпроса за дискриминацията в рамките на третото правно основание, разгледано от него, възпрепятства Съда да реши дали обжалваното съдебно решение нарушава принципа на равно третиране в това отношение.

55.      Следователно считам, че в светлината на гореизложените обстоятелства обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменено в частта си относно продължителността на участието на жалбоподателя в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г. При липсата на решение в първоинстанционното производство относно твърдението за нарушение, изведено от дискриминация и продължителността на участието на Lafarge в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение, считам, че Съдът не може да се произнесе окончателно по този въпрос в съответствие с член 61 от Статута на Съда и трябва да върне този въпрос на Общия съд за ново разглеждане(39).

VII – Четвърто правно основание: нарушение от Първоинстанционния съд на принципите на пропорционалност и на равно третиране при определяне началния размер на наложената глобата

 А –     Доводи

56.      Жалбоподателят счита, че обжалваното съдебно решение нарушава принципите на пропорционалност и на равно третиране, тъй като потвърждава началния размер на наложената от Комисията глоба, който е непропорционален по отношение на началния размер, определен за останалите адресати на спорното решение. Жалбоподателят оспорва направеното от Първоинстанционния съд изявление в точка 634 от обжалваното съдебно решение, според което размерът на глобата може да бъде изчислен независимо от оборота на предприятията. Дори това изявление да е правилно, самата Комисия в спорното решение избира да раздели засегнатите предприятия на категории, основаващи се на техния пазарен дял. Следователно в съответствие със съдебната практика по дело Tokai Carbon и др./Комисия(40), щом Комисията е решила да създаде категории, основани на пазарните дялове, Комисията, както и Първоинстанционният съд при съдебен контрол, трябва да спазва пропорционална връзка между, от една страна, праговете на различните категории, и от друга страна — пазарния дял на предприятието и неговото класифициране в една или друга категория.

57.      Затова определеният за Lafarge начален размер е 6,5 пъти по-висок от този за Gyproc, макар че пазарният дял на Lafarge (24 % — поставен във втората категория) е само 3,4 пъти по-голям от този на Gyproc (7 % — поставен в третата категория). Освен това, докато пазарният дял на Lafarge през 1997 г. представлява по-малко от 81 % от този на Knauf, тези две предприятия са поставени в една и съща категория и им е наложена глоба с един и същ начален размер от 52 милиона евро.

58.      В своя отговор жалбоподателят заявява, че настоящото правно основание е допустимо, тъй като въпросните доводи са повдигнати в първоинстанционното производство.

59.      Комисията поддържа, че Първоинстанционният съд в точка 634 от обжалваното съдебно решение не заявява, че размерът на глобите може да бъде изчислен независимо от оборота на предприятията. Комисията счита, че доводът, с който жалбоподателят оспорва възможността или поне метода, следван от Комисията, за да класифицира предприятията, е недопустим, тъй като не е повдигнат в първоинстанционното производство.

60.      Комисията счита, че при всички случаи този довод е явно неоснователен. По дело SGL Carbon/Комисия(41) Съдът потвърждава, че членовете на картел могат да бъдат разделени на различни категории при определяне на началния размер на глобата. Противно на твърдението на Lafarge, когато Комисията решава да раздели предприятията на категории на основата на техните пазарни дялове, тя не е длъжна да гарантира, че началният размер на глобата за всяко предприятие е точно пропорционален на неговия пазарен дял. Тъй като пазарните дялове на предприятията са неизбежно различни, това би задължило Комисията да създаде същия брой категории, колкото са предприятията, подлежащи на санкциониране, и по този начин разделянето на категории да стане безпредметно. Комисията отбелязва и че е избрала да раздели въпросните предприятия на три категории на основата на съответните им пазарни дялове за 1997 г. Затова BPB поради своя пазарен дял от 42 % и положението си на голям производител, е поставено в първата категория. Knauf и Lafarge, които имат пазарни дялове съответно от 28 % и 24 %, са поставени във втората категория. Gyproc, с пазарен дял от 7 % и като много скромен участник, е поставено в третата категория.

 Б –     Преценка

61.      Според мен настоящото правно основание за обжалване е недопустимо и следва да бъде отхвърлено. Макар да е вярно, че жалбоподателят в първоинстанционното производство е поставил под въпрос факта, че началният размер на наложената му глоба е определен на 52 милиона евро, Lafarge поддържа, че няма икономически капацитет да влияе на пазарите на Обединеното кралство и на Германия. Lafarge не оспорва в първоинстанционното производство, както прави в рамките на настоящото правно основание, възможността или поне метода, следван от Комисията при класифициране на предприятията. Освен това в първоинстанционното производство жалбоподателят не твърди, че щом Комисията е решила да раздели предприятията на категории, основани на техните пазарни дялове, за да определи началния размер на глобата, Комисията е задължена да гарантира, че този начален размер за всяко предприятие е точно пропорционален на неговия пазарен дял.

62.      Във всеки случай считам, в светлината на Решение на Съда по дело SGL Carbon/Комисия(42), че настоящото правно основание за обжалване следва да бъде отхвърлено. От споменатото по-горе Решение е ясно, че всяко различие между предприятията от гледна точка на оборот или пазарен дял не трябва да се взема предвид при разделяне на участващите в картела предприятия на категории с цел определяне на основния размер.

63.      Освен това съгласно постоянната съдебна практика Комисията разполага с широко право на преценка относно метода, използван при изчисление на глобите и тя може в този контекст да вземе предвид голям брой фактори, като същевременно се придържа към горната граница на оборота, посочена в член 15, параграф 2 от Регламент № 17. Съдът заявява и че методът на изчисление, изложен в Насоките от 1998 г.(43), съдържа елементи на гъвкавост, които позволяват на Комисията да упражни своята преценка в съответствие с член 15 от Регламент № 17, така както е тълкуван от Съда(44).

64.      Макар според мен да е ясно, че няма точна пропорционалност между пазарните дялове на Lafarge и тези на другите предприятия, участвали в нарушението, и началният размер на глобата, която им е наложена, в светлината на доводите на Комисията, изложени накратко в точка 60 по-горе, считам, че жалбоподателят не е установил, че методът на класифициране, следван от Комисията с цел определяне на основния размер на глобите, нарушава принципите на пропорционалност и на равно третиране.

VIII – Пето правно основание: грешки при прилагане на правото и неизпълнение на задължението за мотивиране, що се отнася до увеличаването на размера на наложената глоба поради повторност на нарушението

65.      Настоящото правно основание е разделено на две части.

 А –     Първа част

1.      Обжалваното съдебно решение

66.      В първоинстанционното производство Lafarge поддържа по-конкретно, че тъй като няма правна основа за определяне на условията за увеличение на глобата поради повторност на нарушението и предвид факта, че не е определен максимален срок между двете нарушения, увеличението на глобата при тези обстоятелства нарушава принципа на законоустановеност на наказанията и принципа на правна сигурност(45).

67.      Първоинстанционният съд посочва, в светлината на Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия(46), че евентуалната повторност на нарушението е един от факторите, които могат да бъдат взети предвид при преценката на тежестта на нарушението(47). Що се отнася до въпроса за давностния срок, Първоинстанционният съд припомня в точка 724 от обжалваното съдебно решение, че Комисията разполага с право на преценка относно елементите, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на глобата, като специфичните обстоятелства в конкретния случай, неговия контекст и възпиращия ефект на глобите, като не е необходимо тя да се придържа към обвързващ или изчерпателен списък от задължителни критерии, които трябва да бъдат взети предвид. По-нататък в точка 725 от обжалваното съдебно решение е установено, че Комисията не може да бъде обвързана с евентуален давностен срок, за да констатира повторността на нарушението. Първоинстанционният съд посочва, че повторността на нарушението е важен фактор, който Комисията трябва да прецени и за всеки отделен случай може да вземе предвид индициите, които потвърждават тенденция към нарушаване на правилата на конкуренция, включително времето, изтекло между въпросните нарушения. Първоинстанционният съд счита, че ако е изминал период, по-кратък от 10 години между двете констатации на нарушения, това показва тенденция от страна на засегнатото предприятие да не извежда подходящите последици от решение, което установява, че то е нарушило общностните правила за конкуренция(48). Първоинстанционният съд приема, че Lafarge е показало подобна склонност, тъй като е адресат на Решение 94/815; дъщерно дружество на Lafarge е продължило за период от четири години след уведомяването му за това решение, да участва активно в разглеждания картел(49).

2.      Доводи

68.      Жалбоподателят счита, че обжалваното съдебно решение нарушава общия принцип на правото nulla poena sine lege и правните принципи, общи за държавите членки, поради това че Първоинстанционният съд е приел, че Комисията е имала правно основание за увеличаване на размера на глобата поради повторност на нарушението. Регламент № 17 не позволява на Комисията да увеличава глобата поради повторност на нарушението.

69.      Жалбоподателят счита и че обжалваното съдебно решение нарушава принципа на правна сигурност, общ за държавите членки, поради това че Комисията е могла да установи, че е имало повторност на нарушението без ограничение във времето. Лицата не могат да бъдат наказвани за неопределено време за деяния, извършени в миналото. В повечето държави членки законът определя във връзка с повторността на нарушенията максимален срок между разследваното нарушението и евентуална предишна констатация на нарушение, като извън този период първото нарушение не може да бъде взето предвид. Следователно жалбоподателят приканва Съда да преразгледа позицията си от Решение по дело Groupe Danone/Комисия(50).

70.      Комисията счита, че подобни доводи са отхвърлени от Съда в Решение по дело Groupe Danone/Комисия и че глобата може да бъде увеличена поради повторност на нарушението въз основа на Регламент № 17. Що се отнася до давностния срок, в настоящото дело не е необходимо да се преценява дали констатациите на Първоинстанционния съд биха направили възможно постоянното налагане на санкция за повторност на нарушението, тъй като Първоинстанционният съд установява, че дъщерно дружество на жалбоподателя е продължило да участва активно в картела в продължение на четири години, след като е бил уведомен за Решение 94/815, докато срок, по-кратък от 10 години между две нарушения, е счетен от Съда по дело Groupe Danone/Комисия като показващ склонност да не извежда подходящите последици от решение, с което е установено, че е нарушило правилата за конкуренция.

3.      Преценка

71.      Член 15, параграф 2 от Регламент № 17 явно не съдържа специфично споменаване на повторността на нарушението(51). В Решение по дело Groupe Danone/Комисия обаче Съдът потвърждава, че тази разпоредба е правното основание, по силата на което Комисията може да налага глоби на предприятия и сдружения на предприятия за нарушения на членове 81 ЕО и 82 ЕО. Съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 при определяне на размера на глобата трябва да бъдат взети предвид продължителността и тежестта на нарушението(52). Следователно Съдът потвърждава своята практика, според която, докато основният размер на глобата се определя в зависимост от нарушението, тежестта се определя, като се отчитат редица други фактори, за които Комисията разполага с право на преценка. Според Съда отчитането на утежняващи обстоятелства при определяне на размера на глобата съответства на задачата на Комисията да осигурява спазването на правилата на конкуренция. Всяка повторност на нарушението е сред факторите, които трябва да бъдат взети предвид при анализа на тежестта на разглежданото нарушение. Така според Съда в Решение по дело Groupe Danone/Комисия квалифицирането на повторността на нарушението като утежняващо обстоятелство не нарушава принципа nulla poena sine lege(53).

72.      Освен това в Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия Съдът посочва, че повторността на нарушението е един от факторите, които трябва да бъдат взети предвид при преценяване на тежестта на нарушението(54).

73.      В допълнение към изводите на Съда в Решение по дело Groupe Danone/Комисия и Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия бих посочил, че според постоянната съдебна практика Комисията има задължението да разследва и наказва отделни нарушения, както и да следва обща политика, насочена към прилагане в областта на конкуренцията на установените в Договора принципи и да направлява поведението на предприятията в тази посока. Когато преценява тежестта на нарушението с цел определяне на размера на глобата, Комисията трябва да вземе предвид не само особените обстоятелства по конкретния случай, но и контекста, в който се извършва нарушението, и трябва да гарантира, че нейното действие има необходимия възпиращ ефект(55).

74.      Според мен, ако Комисията трябваше да се ограничи в своята преценка за тежестта на отделно нарушение до обстоятелствата по това нарушение, с изключение на всички други релевантни съпровождащи обстоятелства, в частност особено повторността на нарушението, истинската тежест на въпросното нарушение не би била правилно преценена и задачата на Комисията да гарантира спазване на правилата на конкуренция би била затруднена. Считам, че такъв подход би противоречал на необходимостта да се гарантира възпиращият ефект на санкциите, налагани за нарушения на общностните правила за конкуренция(56).

75.      Затова считам, че жалбоподателят не предоставя доказателства за причината, поради която Съдът следва да се отклони от извода, който е направил в Решение по дело Groupe Danone/Комисия, че въпросът за повторността на нарушението трябва да се преценява като утежняващо обстоятелство при анализа на тежестта на нарушението в съответствие с член 15, параграф 2 от Регламент № 17. Затова обжалваното решение според мен не нарушава нито общия принцип на правото nulla poena sine lege, нито принципите на правото, общи за държавите членки, с това, че Първоинстанционният съд приема, че Комисията е имала правно основание да увеличи размера на глобата поради повторност на нарушението.

76.      Относно въпроса за липсата на давностен срок за установяването на повторност на нарушението Съдът потвърждава в Решение по дело Groupe Danone/Комисия, че нито член 15, параграф 2 от Регламент № 17, нито Насоките(57) предвиждат максимален срок за такова установяване(58). По-нататък Съдът подчертава в точка 38 от решението, че установяването и преценката на специфичните характеристики на повторното нарушение са част от правото на преценка на Комисията и че тя не може да бъде обвързана с евентуален давностен срок за подобно установяване. Въпреки това жалбоподателят приканва Съда да преразгледа в това отношение извода, до който е стигнал в Решение по дело Groupe Danone/Комисия.

77.      В Решение по дело Groupe Danone/Комисия Съдът приема, че повторността е важен елемент, който Комисията следва да прецени, като се има предвид, че отчитането му има за цел да поощри предприятията, склонни да се отклоняват от правилата на конкуренция, да променят поведението си. Следователно Комисията може във всеки конкретен случай да вземе предвид индициите, потвърждаващи подобна склонност, включително например времето, което е изтекло между разглежданите нарушения(59).

78.      Според мен точка 38 от Решение по дело Groupe Danone/Комисия показва, че Съдът счита, че един постоянен и статичен давностен срок би ограничил правото на преценка на Комисията при определяне на размера на глобите. В това отношение считам, че едно предходно много тежко нарушение може да е част от преценката на тежестта на последващо нарушение, макар да е изминал значителен период от време, докато предходно незначително нарушение може да не оправдава подобно разглеждане, след като е изминал много по-кратък период от време.

79.      Не считам обаче, че Решение по дело Groupe Danone/Комисия подкрепя идеята, че едно лице може да бъде наказвано неограничено във времето за нарушения на конкурентното право, установени в миналото.

80.      Обратно, в решението по това дело Съдът посочва според мен правилно, че предвид фактите по делото и сравнително краткия период от време, а именно по-малко от десет години, между всяко от тези нарушения, повторението на незаконно поведение от Groupe Danone потвърждава склонността му да не извлича подходящите изводи от вече констатирано нарушение от негова страна на правилата на конкуренция(60).

81.      Следователно е ясно, че докато не бъде предвиден специфичен давностен срок за установяването на повторност на нарушението, Съдът може да проверява, когато бъде сезиран, дали Комисията е превишила правото си на преценка, вземайки предвид предишно нарушение на правилата на конкуренция. Затова считам, че жалбоподателят не е доказал причините, поради които изводите, направени от Съда в Решение по дело Groupe Danone/Комисия, във връзка с липсата на ограничение във времето за установяване на повторност на нарушението, трябва да бъдат преразгледани.

82.      По-нататък за пълнота отбелязвам, че в настоящия случай жалбоподателят не оспорва преценката на Първоинстанционния съд, че въпреки уведомяването за Решение 94/815 дъщерно дружество на Lafarge е продължило да участва активно в разглежданото нарушение за период от четири години. Според мен такъв кратък период от време не може да бъде считан за прекомерен и затова Комисията не е превишила правото си на преценка в това отношение.

83.      Според мен обжалваното съдебно решение не нарушава принципа на правна сигурност, общ за държавите членки, като приема, че Комисията може да установява наличието на повторност на нарушението без определен давностен срок.

84.      Затова считам, че Съдът следва да отхвърли първата част от петото правно основание като неоснователна.

 Б –     Втора част

 1.     Обжалваното съдебно решение

85.      В първоинстанционното производство Lafarge поддържа, че в повечето държави членки въпросът за повторност на нарушението може да бъде взет предвид само ако второто нарушение е извършено, след като решението, с което се установява първото нарушение, е станало окончателно(61).

86.      Първоинстанционният съд потвърждава в точка 734 от обжалваното съдебно решение, че е достатъчно предприятието да е било обявявано за виновно за нарушение от същия тип, макар и решението все още да подлежи на съдебен контрол. Първоинстанционният съд отбелязва, че решенията на Комисията се ползват от презумпция за валидност, докато не бъдат отменени или оттеглени, и че жалбите не спират изпълнението им. По-нататък Първоинстанционният съд заявява в точка 737 от обжалваното съдебно решение, че „[н]есъмнено може да възникне проблем, ако предишно решение, въз основа на което е увеличена глобата в последващо решение, бъде отменено, след като приемането на последното вече е станало окончателно. В този случай действително не би съществувала повторност на нарушението. Но ако първото решение, санкциониращо нарушение, се окаже неоснователно, това би представлявало нов факт, поради който поражда възобновяването на сроковете за обжалване“.

 2.     Доводи

87.      Жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е допуснал грешки при прилагане на правото и не е изпълнил задължението си да изложи подходящи мотиви, като е приел, че Комисията основателно е увеличила наложената глоба поради повторност на нарушението, макар че първото нарушение не е било окончателно установено по време на фактите по спорното решение.

88.      В наказателноправните системи на държавите членки едно лице обикновено се счита за извършител на повторно нарушение, ако, след като е осъдено окончателно за едно нарушение, извърши друго нарушение. Следователно един от съществените елементи на повторност на нарушението е наличието на окончателно установяване на нарушение, което изисква изчерпване на правните средства за защита към момента на извършване на второто нарушение. В настоящия случай Комисията се основава на Решение 94/815, за да приеме, че Lafarge е повторен нарушител. Lafarge обаче подава жалба за отмяна срещу това решение и Първоинстанционният съд постановява своето решение на 15 май 2000 г.(62). Това решение е станало окончателно два месеца след уведомяването на Lafarge за него, тъй като не е обжалвано. Разглежданите в спорното решение практики са приключили според Комисията през ноември 1998 г. Към тази дата обаче Lafarge не е окончателно осъдено за участие в картел, тъй като Първоинстанционният съд все още не се е бил произнесъл по дело Cimenteries CBR и др./Комисия.

89.      Следователно Първоинстанционният съд, като позволява на Комисията да увеличи произволно размера на глобата, нарушава общия принцип nulla poena sine lege.

90.      Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, потвърждавайки, че сроковете за обжалване се възобновяват, ако след приемането на второто решение първото решение бъде окончателно отменено. Нито Договорът, нито други разпоредби на общностното право предвиждат възможност за възобновяване на сроковете за подаване на жалба за отмяна на решение на Комисията. Като се позовава на несъществуващо производство, за да обоснове установяване на повторност на нарушението при липса на първо окончателно осъждане за нарушение, Първоинстанционният съд нарушава и задължението си за мотивиране.

91.      Ако решението на Първоинстанционния съд, с което се отменя решение на Комисията, съставлява нов факт, който поражда възобновяване на сроковете за подаване на жалба за отмяна на второто решение на Комисията, неправилно санкциониращо предприятието за повторност на нарушението, това разрешение на въпроса би наложило необичайна и несправедлива тежест върху предприятието и поради това би нарушило принципа на добро правораздаване и изискването за процесуална икономия.

92.      В своя отговор жалбоподателят твърди, че противно на поддържаното от Комисията, естеството и степента на строгост на санкциите в конкурентното право изискват едни и същи гаранции да се прилагат за повторност на нарушението в конкурентното право, както за повторност на нарушението в наказателното право. Съдът приема, че предвид естеството на разглежданите нарушения, както и същността и степента на строгост на предвидените за тях санкции, принципът на презумпцията за невиновност се прилага за производствата относно нарушения на приложимите за предприятията правила за конкуренция, които могат да имат за резултат налагане на глоби или периодични имуществени санкции (вж. в този смисъл по-специално Решение на Европейския съд за правата на човека от 21 февруари 1984 г. по дело Öztürk, série А № 73 и Решение от 25 август 1987 г. по дело Lutz, série А № 123-А )(63). Следователно Съдът имплицитно приема, че предвид същността и степента на строгост на санкциите в конкурентното право те са наказателноправни санкции.

93.      Относно доводите(64) на Комисията във връзка с Решение по дело Queenborough Rolling Mill/Комисия(65) жалбоподателят отбелязва, че това решение се отнася специално до прилагането на Решение № 1831/81/ЕОВС на Комисията от 24 юни 1981 година относно установяване на система за надзор и нова система от квоти за производството на определени продукти, за предприятия от металугичната промишленост(66). На Решение 1831/81, което изрично определя условията, при които размерът на глобата за превишаване на квотите може да бъде увеличен поради повторност на нарушението, не може да се прави позоваване в случай на нарушения на конкурентното право.

94.      Комисията отбелязва, че нейните решения се ползват от презумпция за валидност, докато не бъдат отменени или оттеглени, и жалбите не спират изпълнението им. Комисията счита, че в настоящия случай всяка аналогия с наказателното право следва да се избягва. Съдът потвърждава административното естество на производствата по дела относно конкуренция(67). Освен това, както самото Lafarge признава, Решение 94/815 е било окончателно, когато е прието спорното решение.

95.      Комисията счита, че фактът, че общностните юрисдикции прилагат определени принципи на наказателното право, общи за държавите членки, не означава, че всички принципи, приложими в наказателното право на всяка от държавите членки, са приложими или подлежат на транспониране. Държавите членки са решили съгласно член 15, параграф 4 от Регламент № 17, че „решенията, взети по силата на параграфи 1 и 2, нямат наказателноправен характер“ [неофициален превод]. Този законодателен избор е потвърден от Съвета в член 23, параграф 5 от Регламент № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора(68). Комисията отбелязва, че единствената юрисдикция на държава членка, която се е произнасяла по подобен въпрос, а именно испанският Върховен съд през 2005 г., е приела същата позиция, както Комисията по този въпрос.

96.      Комисията поддържа, че окончателният характер на предишното решение не е вътрешноприсъщ за повторността на нарушението. Решението на Съда по дело Queenborough Rolling Mill/Комисия(69) потвърждава, че увеличението на глобата поради повторност на нарушението не изисква изчерпване на всички правни средства за защита. Комисията счита, че политиката за конкуренция и преследваните от самата нея цели биха били възпрепятствани, ако жалбата, подадена срещу първото решение на Комисията, не позволява да се вземе предвид във второ решение повторността на нарушението.

97.      Същевременно Комисията е съгласна с жалбоподателя, че противно на приетото от Първоинстанционния съд в точка 737 от обжалваното съдебно решение, няма разпоредба на общностното право, която да предвижда възможност за възобновяване на сроковете за подаване на жалба за отмяна на решение на Комисията. Предвид важността на разглеждания въпрос Комисията счита, че Съдът следва да замести мотивите на Първоинстанционния съд с нови. Комисията е на мнение, че когато първото решение, установяващо нарушение на конкурентното право е отменено, въпросното предприятие може да иска от Комисията преразглеждане на второто решение. Срещу евентуалния отказ на Комисията да извърши подобно преразглеждане може да се подаде жалба за отмяна пред Общия съд. Това решение е съобразено с логиката на системата, създадена с Договора и утвърдена със съдебната практика. То е съобразено и с принципите на добро правораздаване и на правна сигурност, по-конкретно поради това че позволява да се избегне рискът от жалби с единствена цел отлагане. Член 233 от Договора предвижда, че институцията, приела отменения акт, трябва да вземе необходимите мерки, за да изпълни решението на Съда. Освен това според постоянната съдебна практика наличието на съществени нови факти може да обоснове предявяването на искане за преразглеждане на предходно решение, което е станало окончателно. Тогава Общият съд, упражнявайки своята пълна правораздавателна юрисдикция, може да промени глобата. Това решение е прието по дело Usinor/Комисия(70). Комисията е на мнение, че предложеното от жалбоподателя решение би поставило под въпрос принципа, че актове на общностните институции се считат за законни и жалбите не спират изпълнението им.

 В –     Преценка

98.      Жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд е нарушил принципите на правото, общи за държавите членки, принципа nulla poena sine lege, принципа на добро правораздаване и е допуснал грешки при прилагане на правото, като се е позовал на несъществуващо производство и не е изпълнил задължението си да изложи подходящи мотиви, като приема, че Комисията е могла да установи повторност на нарушението, макар решението относно първото нарушение да не е било окончателно.

99.      Според мен Първоинстанционният съд явно е допуснал грешка при прилагане на правото, като приема в точка 737 от обжалваното съдебно решение, че ако първото решение, което санкционира нарушение, се окаже неоснователно, това би представлявало нов факт, който поражда възобновяване на сроковете за обжалване. Напълно споделям доводите на жалбоподателя и на Комисията, че срокът за подаване на жалба за отмяна срещу решение на Комисията, определен в член 230 ЕО, не може да бъде възобновен(71).

100. Тъй като този погрешен извод представлява неразделна част от съображенията на Първоинстанционния съд, от него следва според мен, че обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменено, доколкото то отхвърля правното основание на Lafarge, изведено от факта, че Комисията погрешно е констатирала повторност на нарушението, макар установяването на първото нарушение да не е било окончателно(72).

101. Съгласно член 61 от Статута на Съда, когато жалбата е основателна, Съдът отменя решението на Общия съд. Той може сам да постанови окончателното решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Общия съд за постановяване на решение.

102. По настоящото дело смятам, че фазата на производството позволява окончателно решение по този въпрос.

103. В конкретния случай е безспорно, че към момента на приемане на спорното решение на 27 ноември 2002 г. законосъобразността на Решение 94/815, на което Комисията се основава в спорното решение, за да установи повторност на нарушението, повече не може да бъде оспорвана от Lafarge в рамките на жалба за отмяна съгласно член 230 ЕО поради уведомяването за Решение по дело Cimenteries CBR и др./Комисия(73), извършено през 2000 г., и липсата на обжалване в предвидените за това срокове.

104. Жалбоподателят обаче твърди, че Комисията неоснователно е увеличила глобата поради повторност на нарушението, при положение че първото нарушение не е било окончателно(74) по времето на фактите, разглеждани в спорното решение.

105. Следва да се припомни, че нарушението на Lafarge, установено в спорното решение, продължава до 25 ноември 1998 г. В писмените си становища в първоинстанционното производство и пред Съда Lafarge твърди, че поради това не трябва да бъде считан за повторен нарушител за деянията, извършени преди юли 2000 г.(75).

106. В писмените си становища, представени пред Първоинстанционния съд и пред Съда Lafarge многократно се позовава на наказателните кодекси и на съдебната практика в редица държави членки, съгласно които понятието за повторност на нарушението може да се приложи само ако първата присъда е станала окончателна. Според мен не може да бъде приет доводът на жалбоподателя, че естеството и степента на строгост на санкциите в конкурентното право изискват едни и същи гаранции да се прилагат за повторност на нарушението в конкурентното право, както за повторност на нарушението в наказателното право.

107. От текста на член 15, параграф 4 от Регламент № 17 е ясно, че решение на Комисията, с което се налагат глоби за антиконкурентни практики нямат наказателноправен характер(76). Следователно съм на мнение, в светлината на ясната и изричната воля на общностния законодател, че следва да се избягва всяка стриктна аналогия между наказателноправни санкции и санкции, наложени от Комисията за защита на конкуренцията.

108. Същевременно според постоянната практика на Съда по време на административна процедура пред Комисията по дела за конкуренция, Комисията е длъжна да спазва основните принципи на общностното право(77). Затова е необходимо въпросът за повторност на нарушението да се разгледа от тази гледна точка.

109. Макар жалбоподателят в своите доводи да се позовава многократно на принципа на добро правораздаване, процесуална икономия и на принципа на правна сигурност, считам, че не е успял да докаже как тези принципи, които според мен са част от основните принципи на общностното право, са нарушени с оглед на особените обстоятелства, характерни за жалбоподателя.

110. Безспорно е, че жалбоподателят в действителност никога не е бил в положение, в което да му е налагана увеличена глоба за повторност на нарушението чрез второ решение, докато все още е имало възможност за подаване на жалба за отмяна и за последващо обжалване на решението относно първото нарушение, тоест Решение 94/815. Следователно жалбоподателят в действителност никога не е бил изправян по неговите думи пред „необичайна“ или „несправедлива тежест“(78). Жалбоподателят никога не е бил в положение да иска от Комисията например да измени спорното решение поради прекомерна глоба или да подаде жалба пред юрисдикциите на Съюза срещу евентуален отказ на Комисията да уважи подобно искане. В това отношение исканията на жалбоподателя са абстрактни и хипотетични, тъй като не се вписват в особени обстоятелства, характерни за него.

111. Затова считам, че представеният пред Съда въпрос е доста ограничен по естеството си и Съдът следва да ограничи своята преценка в светлината на неоспоримите факти, с които разполага.

112. Според мен възприетият от жалбоподателя ограничителен подход към въпроса за повторност на нарушението, а именно, че една глоба не може да бъде увеличена поради повторност на нарушението, освен ако първото нарушение е окончателно към момента на настъпване на фактите, разглеждани по спорното решение, е прекалено ограничен, що се отнася до санкциите, налагани в областта на конкуренцията, които не са наказателноправни по естеството си.

113. Този подход ограничава ненужно и изкуствено възможността Комисията да се позовава на повторност на нарушението като средство за наказване на незаконосъобразни дейности и за предотвратяване на бъдещото им повтаряне. Той може да доведе до подценяване на истинската тежест на някои нарушения, както и до налагането на ниски санкции. По-нататък считам, че не следва да се подчертава повече, отколкото е необходимо, презумпцията за валидност на актовете на институциите на Съюза, които произвеждат правно действие, докато не бъдат оттеглени от органа, който ги е издал, отменени в производство по жалба за отмяна или обявени за недействителни, по-конкретно в резултат на преюдициално запитване или на възражение за незаконосъобразност. Според мен това е крайъгълен камък за правото на Европейския съюз, чиято цел е да гарантира правната сигурност. Докато разглежданата презумпция може да бъде оборена в рамките на производства пред Общия съд и пред Съда, считам, че в конкретния случай няма видима причина, която да налага добавянето на допълнителни ограничения.

114. Следователно считам предвид фактите по разглежданото дело, че поддържаният от жалбоподателя подход не само значително ограничава правомощието на Комисията да налага глоби, за да се бори с антиконкурентните практики, но ограничава също така презумпцията за валидност на актовете на общностните институции при липсата на доказана императивна цел.

115. По-нататък, отбелязвам за пълнота, че одобряването на възприетия от жалбоподателя подход, макар да е релевантен в конкретния случай, би довел до ситуация, в която един нарушител поради продължителността на производството пред Общия съд и пред Съда(79) може да избегне последствията от повторност на нарушението, като по този начин възпрепятства задачата на Комисията да прилага правото на конкуренцията. За сметка на това нарушителят може винаги да иска от Комисията по-конкретно при отмяна на решението, с което се установява първото нарушение, да преразгледа последващото си решение, което санкционира повторността на нарушението, и да подаде жалба за отмяна срещу евентуален отказ на Комисията да уважи това искане.

116. От изложеното по-горе следва, че правното основание, изведено от Lafarge от нарушение на принципа, признат от държавите членки, че едно лице не може да бъде считано за извършител на повторно нарушение, освен ако новото нарушение следва първото окончателно нарушение, според мен е неоснователно и затова следва да бъде отхвърлено.

IX – Шесто правно основание: грешка при прилагане на правото по отношение на увеличаването на началния размер на глобата с оглед на възпиращия ефект

 А –     Обжалваното съдебно решение

117. Lafarge твърди в първоинстанционното производство, че необходимостта от гарантиране на възпиращия ефект на глобата трябва да бъде разгледана в края на изчислението на глобата и ако Комисията го бе сторила, би стигнала до извода, че не е подходящо да увеличава глобата и на това основание, за да гарантира достатъчен възпиращ ефект. Първоинстанционният съд приема в точка 683 от обжалваното съдебно решение, че „решението относно необходимостта от прилагане на възпиращ фактор въз основа на големината и общите ресурси, тъй като не засяга определянето на даден размер, не е повлияно от етапа на изчисляването на глобата“. Първоинстанционният съд добавя в точка 684, че „увеличението на глобата с оглед на възпиращия ефект не се основава на преценката, че началният размер на глобата е уместен за възпиращата цел на глобата, така че размерът на глобата е ирелевантен в настоящия контекст.“

 Б –     Доводи

118. Жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд в точки 680—684 от обжалваното съдебно решение е нарушил член 81 ЕО и Регламент № 17, приемайки, че Комисията правилно е преценила необходимостта да се увеличи размерът на глобата с оглед на възпиращия ефект на етапа на изчисляване на началния размер на глобата, а не в края на изчисляването на глобата. Жалбоподателят счита, че възпиращият ефект се състои в увеличаване на размера на глобата, изчислен въз основа на тежестта и продължителността на нарушението, както и на утежняващите или смекчаващите обстоятелства в конкретния случай, в хипотезата, при която окончателният размер се окаже недостатъчен, за да убеди въпросното предприятие и други икономически оператори в тежестта на нарушението и в необходимостта то да не бъде повтаряно. По дефиниция, за да се прецени дали окончателният размер на глобата е достатъчен, за да има възпиращ ефект, този размер трябва да бъде известен.

119. Жалбоподателят отбелязва, че в Насоките от 2006 г. относно метода за определяне на глобите, налагани по силата нa член 23, параграф 2, буква а) от Регламент № 1/2003(80) (наричани по-нататък „Насоките от 2006 г.“), решението да се приложи специфично увеличение на размера на глобата с цел възпиращ ефект се преценява с оглед на окончателния размер на глобата, тоест след определянето на основния размер на глобата и след корекциите на този размер поради утежняващи или смекчаващи обстоятелства.

120. Комисията счита, че противно на изтъкваното от жалбоподателя, възпиращият ефект не се изразява в увеличение на размера на глобата единствено в хипотезата, при която този окончателен размер се окаже недостатъчен, за да убеди разглежданото предприятие и други икономически оператори да не повтарят нарушението. Възпиращият ефект е неразделна част от общата политика в областта на конкуренцията и цели да насочва поведението на предприятията. Комисията отбелязва и че спорното решение е прието съгласно Насоките от 1998 г. — а не Насоките от 2006 г. — които предвиждат, че размерът и общите ресурси на предприятието могат да бъдат взети предвид при оценката на тежестта на нарушението (точка 1.А), преди да се вземат предвид продължителността (точка 1.Б) и евентуалните утежняващи или смекчаващи обстоятелства. В това отношение Комисията може да промени своята политика на глобите в областта на конкуренцията. Текстовете на Насоките от 1998 г. и от 2006 г. са сходни, тъй като те предоставят на Комисията възможността да вземе предвид размера и общите ресурси на предприятията при изчисление на глобите. Освен това етапът, на които размерът на предприятието е взет предвид, не е съществен, тъй като увеличението на глобата на това основание е независимо от окончателния размер на глобата. Комисията припомня и че при произнасяне по жалба Съдът не може по съображения за справедливост да замести преценката на Общия съд, който се е произнесъл по размера на глобите, упражнявайки пълна правораздавателна юрисдикция.

 В –     Преценка

121. Настоящото правно основание за обжалване засяга преценката на Първоинстанционния съд при прилагане от страна на Комисията на коефициент на увеличение с цел възпиране при изчисление на глобата, наложена на жалбоподателя, предвид размера и общите ресурси на това предприятие, и по-специално етапа на изчислението, на който е приложен този коефициент.

122. Съгласно постоянната съдебна практика Комисията разполага с особено широко право на преценка относно избора на елементите, които трябва да бъдат взети предвид при определяне размера на глобите, и по-специално особените обстоятелства на конкретния случай, неговият контекст и възпиращото действие на глобите, като не е необходимо да се придържа към обвързващ или изчерпателен списък със задължителни критерии(81).

123. Съдът отбелязва в Решение по дело Showa Denko/Комисия, че понятието „възпиращ ефект“ е един от факторите, които трябва да бъдат взети предвид при изчисление размера на глобата(82). Постоянна съдебна практика е, че глобите, наложени за нарушения на член 81 ЕО и предвидени в член 15, параграф 2 от Регламент № 17, са предназначени да накажат незаконните действия на разглежданите предприятия и да разубедят както разглежданите предприятия, така и други икономически оператори, да нарушават в бъдеще общностните правила за конкуренция. Следователно, когато Комисията изчислява размера на глобата, тя може да вземе предвид по-конкретно размера и икономическата мощ на засегнатото предприятие(83). По това дело Съдът приема, че Първоинстанционният съд основателно е приел, че поради своя „огромен“общ оборот в сравнение с този на другите членове на картела Showa Denko KK може по-лесно да събере нужните за плащането на глобата средства, което с оглед на достатъчен възпиращ ефект на същата би оправдало прилагането на коефициент на увеличение(84). Съдът се изразява, използвайки термина „коефициент на възпиране“.

124. От Решение по дело Showa Denko е видно, че според Съда коефициентът на възпиране може да бъде приложен, за да се вземе предвид относителното влияние, което една глоба може да има върху членовете на картела.

125. Като се има предвид, че коефициентът на възпиране при такива обстоятелства е свързан с разликата в размера и икономическата мощ на засегнатите предприятия, считам, че Комисията може, в светлината на своето широко право на преценка, дадено ѝ в тази област, да определи коефициента на възпиране, като се основава на тези особени разлики.

126. При това положение предвид факта, че коефициентът на възпиране се основава повече на размера и относителната икономическа мощ на членовете на картела, отколкото на преценка на действителния конкретен размер на глобата, считам, че етапът на изчисление на глобата, по време на който е приложен коефициентът на възпиране, може да бъде счетен за ирелевантен. По-нататък въпросът дали Комисията с приемането на Насоките от 2006 г.(85) е променила етапа на изчисление на глобата, по време на който се прилага този коефициент на възпиране, според мен може също да се счита за ирелевантен, когато зависи от размера и относителната икономическа мощ на засегнатите предприятия(86).

127. Затова считам, че Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че етапът на изчисление на глобата от Комисията, по време на който е приложено увеличение с цел възпиране, за да се вземат предвид размерът и общите ресурси на едно предприятие и следователно — да се отрази начинът, по който членовете на картела действително са засегнати от глобата, е ирелевантен.

128. Поради това шестото правно основание на жалбоподателя следва според мен да бъде отхвърлено като неоснователно.

X –    Съдебни разноски

129. Тъй като част от делото според мен следва да се върне на Общия съд за постановяване на решение, Съдът не следва да се произнася по съдебните разноски, свързани с настоящото производство по обжалване.

XI – Заключение

130. По тази причина считам, че Съдът следва:

–        да отмени решението на Първоинстанционния съд на Европейските общности (трети състав) от 8 юли 2008 г. по дело T‑54/03, Lafarge SA/Комисия, доколкото той е отхвърлил правното основание на Lafarge, изведено от нарушението от страна на Комисията на принципа на равно третиране относно участието на Lafarge в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.,

–        да върне делото на Общия съд на Европейския съюз за постановяване на решение по въпроса дали Комисията е нарушила принципа за равно третиране относно участието на Lafarge в едно-единствено, усложнено и продължавано нарушение от 31 август 1992 г.,

–        да отхвърли жалбата в останалата ѝ част,

–        да не се произнася по съдебните разноски.

1 – Език на оригиналния текст: английски.

2 – Решение на Комисията от 27 ноември 2002 година относно производство за прилагане на член 81 от Договора за ЕО срещу BPB PLC, Gebrüder Knauf Westdeutsche Gipswerke KG, Société Lafarge SA и Gyproc Benelux NV (преписка COMP/E-1/37.152 — Гипсокартони) (нотифицирано под № C(2002) 4570), ОВ L 166, 2005 г., стр. 8.

3 – ОВ 13, стр. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3.

4 – Вж. член 1 от спорното решение.

5 – Член 1 от спорното решение.

6 – Вж. точка 549 от спорното решение. Комисията е взела като база пазарните дялове на предприятията, основани на оборота от продажбата на продукта на четирите основни пазара в Общността (параграф 546 от спорното решение).

7 – Решение на Комисията от 13 юли 1994 година относно производство за прилагане на член [81] от Договора за ЕО (преписка IV/C/33.833 – Картон) (ОВ L 243, 1994 г., стр. 1), налага глоба от 1 750 000 ECU. С Решение от 14 май 1998 г. по дело BPB de Eendracht/Комисия (T‑311/94, Recueil, стр. II‑1129) Първоинстанционният съд намалява глобата на 750 000 ECU.

8 – Решение на Комисията от 30 ноември 1994 година относно производство за прилагане на член [81] от Договора за ЕО (преписки IV/33.126 и 33.322 – Цимент) (ОВ L 343, 1994 г., стр. 1) налага глоба от 22 872 000 ECU. С Решение от 15 март 2000 г. по дело Cimenteries CBR и др./Комисия (T‑25/95, T‑26/95, T‑30/95—T 32/95, T‑34/95—T‑39/95, T‑42/95—T‑46/95, T‑48/95, T‑50/95—T‑65/95, T‑68/95—T‑71/95, T‑87/95, T‑88/95, T‑103/95 и T‑104/95, Recueil, стр. II‑491) Първоинстанционният съд намалява глобата на 14 248 000 EUR (вж. дело T‑43/95).

9 – ОВ C 207, 1996 г., стр. 4.

10 – Вж. член 3 от спорното решение.

11 – Вж. точка 282 от обжалваното съдебно решение.

12 – Вж. точка 301 от обжалваното съдебно решение.

13 – Точка 324 от обжалваното съдебно решение. Вж. и мотивите в точка 325 от обжалваното съдебно решение.

14 – Вж. точка 326 от обжалваното съдебно решение.

15 – Вж. по-специално, Решение от 6 април 2006 г., по дело General Motors/Комисия (C‑551/03 P, Recueil, стр. I‑3173, точка 52), Решение от 22 май 2008 г. по дело Evonik Degussa/Комисия и Съвет (C‑266/06 Р, Сборник, 2008 г., стр. І‑81*, точка 73) и Решение от 18 декември 2008 г. по дело Coop de France Bétail и Viande/Комисия (C‑101/07 P и C‑110/07 P, Сборник, 2008 г., стр. I‑10193, точка 59).

16 – Вж. по-специално Решение по дело Evonik Degussa/Комисия и Съвет, посочено в бележка под линия 15 по-горе, точка 74 и Решение по дело Coop de France Bétail et Viande/Комисия, посочено в бележка под линия 15 по-горе, точка 60.

17 – Решение от 7 януари 2004 г. по дело Aalborg Portland и др./Комисия (C‑204/00 P, C‑205/00 P, C‑211/00 P, C‑213/00 P, C‑217/00 P и C‑219/00 P, Recueil, стр. I‑123, точка 50).

18 – Точка 429 от обжалваното съдебно решение.

19 – Посочено по-горе в бележка под линия 17. В точки 55—57 Съдът посочва, че тъй като са добре известни забраната за участие в антиконкурентни практики и споразумения и санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителите, нормално е дейностите, които тези практики и споразумения съдържат, да се извършват тайно, срещите да се провеждат тайно, най-често в страни, които не са членки, а свързаните със случая документи да са ограничени до минимум. Дори Комисията да открие доказателства, удостоверяващи изрично осъществяването на незаконни контакти между стопански субекти, като протоколи от срещи, те биха били само непълни и откъслечни, затова често е необходимо някои подробности да се възстановят чрез дедукция. В повечето случаи съществуването на антиконкурентна практика или споразумение трябва да се изведе от поредица съвпадения и индиции, които взети заедно могат да представляват, при липса на друго приемливо обяснение, доказателство за нарушение на правилата за конкуренция.

20 – Вж. точка 494 от обжалваното съдебно решение.

21 – Вж. точка 127 от спорното решение и точка 503 от обжалваното съдебно решение.

22 – Вж. точки 503 и 504 от обжалваното съдебно решение.

23 – Вж. точка 506 от обжалваното съдебно решение.

24 – Вж. точка 507 от обжалваното съдебно решение.

25 – Вж. и точка 510 от обжалваното съдебно решение.

26 – Вж. точка 512 от обжалваното съдебно решение.

27 – Определение от 17 септември 1996 г. по дело San Marco/Комисия (C‑19/95 P, Recueil, стр. I‑4435, точка 40) и Решение от 17 декември 1998 г. по дело Baustahlgewebe/Комисия (C‑185/95 P, Recueil, стр. I‑8417, точка 19).

28 – Решение от 7 юли 1994 г. по дело Dunlop Slazenger/Комисия (T-43/92, Recueil, стр. II‑441, точка 79) и Решение от 8 юли 1999 г. по дело Комисия/Anic Partecipazioni (C‑49/92 P, Recueil, стр. I‑4125, точка 86).

29 – Решение, посочено в бележка под линия 17 по-горе, точки 78 и 79.

30 – Вж. точка 515 от обжалваното съдебно решение.

31 – Вж. точка 510 от обжалваното съдебно решение.

32 – Жалбоподателят се позовава по-конкретно на точка 496 от обжалваното съдебно решение.

33 – Вж. в този смисъл по-специално Решение от 7 май 1998 г. по дело Somaco/Комисия (C‑401/96 P, Recueil, стр. I‑2587, точка 53) и Решение от 11 януари 2007 г. по дело Technische Glaswerke Ilmenau/Комисия (C‑404/04 P, Сборник, стр. I‑1, точка 90).

34 – Решение от 6 март 2001 г. по дело Connolly/Комисия (C‑274/99 P, Recueil, стр. I‑1611, точка 121) и Решение от 11 септември 2003 г. по дело Белгия/Комисия (C‑197/99 P, Recueil, стр. I‑8461, точка 81).

35 – Вж. по-специално Решение от 7 януари 2004 г. по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 17, точка 372 и Решение от 25 октомври 2007 г. по дело Komninou и др./Комисия (C‑167/06 P, Сборник, точка 22).

36 – А именно, посочването на пазарния дял на Lafarge в таблиците на г‑н C. и някои изявления на BPB.

37 – В своята жалба в първоинстанционното производство Lafarge цитира и бележка под линия 413 от спорното решение, според която „Комисията уточнява, че има определени фактически елементи, които показват, че Gyproc е участвал в поведения, които могат да бъдат характеризирани като антиконкурентни, преди провеждането на срещата във Версай […]. Що се отнася до тези поведения обаче, Комисията не е в състояние да предостави необходимите доказателства, че Gyproc е знаело или трябва да е знаело, че се присъединява към споразумението от Лондон за обмен на сведения между [представители на високо ниво] на четирите основни пазара“.

38 – Според мен Lafarge действително е споменало в първоинстанционното производство принципа на процесуална равнопоставеност, според който едно и също доказателство следва да бъде преценено по един и същ начин по отношение на различни страни, които се намират в едно и също процесуално положение.

39 – Вж. по аналогия Решение от 2 декември 2009 г. по дело Комисия/Ирландия и др. (C‑89/08 P, все още непубликувано в Сборника, точка 89), Решение от 17 септември 2009 г. по дело Комисия/Koninklijke FrieslandCampina (C‑519/07 P, все още непубликувано в Сборника, точки 106—109), Решение от 3 юли 2003 г. по дело Chronopost и др./UFEX и др. (C‑83/01 P, C‑93/01 P и C‑94/01 P, Recueil, стр. I‑6993, точка 45) и Решение от 11 ноември 1997 г. по дело Комисия и Франция/Ladbroke Racing (C‑359/95 P и C‑379/95 P, Recueil, стр. I‑6265), точка 39)

40 – Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия (T‑236/01, T‑239/01, T‑244/01—T‑246/01, T‑251/01 и T‑252/01, Recueil, стр. II‑1181).

41 – Решение от 29 юни 2006 г. по дело SGL Carbon/Комисия (C‑308/04 P, Recueil, стр. I‑5977, точки 52 и 53).

42 – Посочено по-горе в бележка под линия 41, точки 52 и 53.

43 – Насоки относно метода за определяне на размера на глобите, наложени съгласно член 15, параграф 2 от Регламент № 17 и с член 65, параграф 5 от Договора за ЕОВС (ОВ C 9, 1998 г., стр. 3, наричани по-нататък „Насоките от 1998 г.“).

44 – Решение по дело SGL Carbon/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 41, точки 46 и 47.

45 – Вж. точка 701 от обжалваното съдебно решение.

46 – Посочено по-горе в бележка под линия 17, вж. точка 91.

47 – Вж. точки 721 и 722 от обжалваното съдебно решение.

48 – Вж. точки 725 и 726 от обжалваното съдебно решение.

49 – Вж. точка 727 от обжалваното съдебно решение.

50 – Решение от 8 февруари 2007 г. по дело Groupe Danone/Комисия (C‑3/06 P, Сборник, стр. I‑1331).

51 – В своето заключение по дело Groupe Danone/Комисия генералният адвокат Poiares Maduro е заявил, че „Трябва да се признае, че макар и да поставя ясна горна граница, член 15, параграф 2 е формулиран по общ начин, що се отнася до елементите за изчисление на точния размер на глобата. В контекста на правото на конкуренцията обаче считам, че е разумно и предвидимо при упражняването на своето право на преценка Комисията да изследва елемента на повторност като относим към тежестта на нарушението. Практиката на Съда изглежда е в тази посока“. Решение, посочено по-горе в бележка под линия 50; вж. точка 21.

52 – Пак там, вж. точка 24.

53 – Пак там. Вж. точки 25, 26 и 30.

54 – Посочено по-горе в бележка под линия 17, вж. точка 91.

55 – Решение от 7 юни 1983 г. по дело Musique Diffusion française и др./Комисия (100/80—103/80, Recueil, стр. 1825, точка 106).

56 – Необходимостта да се гарантира възпиращият ефект на санкциите в областта на конкуренцията се подчертава в Решение от 7 юни 2007 г. по дело Britannia Alloys & Chemicals/Комисия (C‑76/06 P, Сборник, стр. I‑4405) и в Решение по дело Coop de France bétail et viande и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 15.

57 – По това дело става въпрос за Насоките от 1998 г.

58 – Решение, посочено по-горе в бележка под линия 50; вж. точки 36 и 37.

59 – Пак там. Вж. точка 39.

60 – Пак там. Вж. точка 40.

61 – Вж. точка 704 от обжалваното съдебно решение.

62 – Решение по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 8.

63 – Решение от 8 юли 1999 г. по дело Montecatini/Комисия (C‑235/92 P, Recueil, стр. I‑4539, точка 176).

64 – Вж. точка 96 по-долу.

65 – Решение от 20 юни 1985 г. по дело Queenborough Rolling Mill/Комисия (64/84, Recueil, стр. 1829).

66 – ОВ L 180, 1981 г., стр. 1.

67 – Решение по дело Aalborg Portland и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 17, точка 200.

68 – ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167.

69 – Решение, посочено по-горе в бележка под линия 65.

70 – Решение от 13 декември 1984 г. по дело Usinor/Комисия (78/83, Recueil, стр. 4177, точки 7—11).

71 – Бих отбелязал все пак, че е възможно в съответствие с член 44 от Статута на Съда предявяването на иск пред Съда за преразглеждане на решение поради откриването на факт, който има решаващо значение и който преди постановяване на решението е бил неизвестен на Съда и на страната, която иска преразглеждане. Съгласно постоянната съдебна практика преразглеждането не е процедура за обжалване, а извънредна процедура за преразглеждане, която позволява да се постави под въпрос силата на пресъдено нещо на окончателно съдебно решение поради фактическите констатации, на които се основава Съдът. Преразглеждането предполага откриване на фактически елементи, които са съществували преди постановяването на решението или определението и дотогава са били неизвестни на Съда, постановил решението или определението, както и на страната, предявила иска за преразглеждане и които биха довели до различно решение по спора, ако Съдът е можел да ги вземе предвид. Вж. Решение от 2 април 2009 г. по дело Yedaş Tarim ve Otomotiv Sanayi ve Ticaret/Съвет и Комисия (C‑255/06 P-REV, Сборник, стp. I‑94*, резюме, точки 14—16). Първоинстанционният съд не споменава процедурата за преразглеждане във въпросната точка от обжалваното решение.

72 – Употребата на термина „окончателен“ от Първоинстанционния съд и в доводите на страните във връзка с решение на Комисията според мен е до известна степен подвеждаща, защото изглежда визира изчерпването на възможността за предявяване на жалба за отмяна и за последващо обжалване. Постоянна съдебна практика е актовете на общностните институции по принцип да се ползват от презумпция за валидност. Това означава, че те произвеждат правно действие, докато не бъдат оттеглени от органа, който ги е издал, отменени в производство по жалба за отмяна или обявени за недействителни в резултат на преюдициално запитване или на възражение за незаконосъобразност. Вж. Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Комисия/Гърция, (C‑475/01, Recueil, стp. I‑8923, точка 18) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело CELF и Ministre de la Culture et de la Communication, (C‑199/06, Сборник, стр. I‑469, точка 60). Затова според мен актове на общностните институции могат да бъдат определени като окончателни още от приемането им, макар и да е възможно да бъдат оспорени в рамките на определен брой съдебни производства, включително, но не само жалби за отмяна и последващо обжалване.

73 – Посочено по-горе в бележка под линия 8.

74 – Приемам това със значение, че срокът за подаване на жалба за отмяна съгласно член 230 ЕО и за последващо обжалване не е изтекъл.

75 – Вж. точка 706 от обжалваното съдебно решение.

76 – Вж. и член 23, параграф 5 от Регламент № 1/2003.

77 – Решение от 9 ноември 1983 г. по дело Nederlandsche Banden-Industrie-Michelin/Комисия (322/81, Recueil, стр. 3461, точка 7), вж. и Решение Musique Diffusion française и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 55.

78 – Вж. точка 91 по-горе.

79 – Която е непредвидима и не може да бъде предварително определена.

80 – ОВ C 210, 2006 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 4, стр. 264).

81 – Вж. по-специално Решение от 29 юни 2006 г. по дело Showa Denko/Комисия (C‑289/04 P, Recueil, стр. I‑5859, точка 36), Определение от 25 март 1996 г., по дело SPO и др./Комисия (C‑137/95 P, Recueil, стр. I‑1611, точка 54) и Решение от 17 юли 1997 г. по дело Ferriere Nord/Комисия, (C‑219/95, Recueil, стр. I‑4411, точка 33). Правото на преценка на Комисията обаче не е напълно неограничено, тъй като тя трябва да спазва общите принципи на общностното право при определяне на глобите, като принципите на равно третиране и на пропорционалност.

82 – В точка 15 от Решение по дело Showa Denko/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 81, Съдът отбелязва, че световният оборот е взет предвид от Комисията само с цел определяне на „коефициента на възпиране“. От друга страна, за да определи основния размер на глобата, Комисията взема предвид само световния оборот за стоките, обхванати от картела. По отношение на настоящото производство вж. точки 5 и 6 по-горе, както и бележка под линия 6.

83 – Вж. Решение по дело Showa Denko/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 81, точка 16 и Решение по дело Musique Diffusion française и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 55, точки 119—121. В своето заключение по дело Britannia Alloys & Chemicals Ltd./Комисия (посочено по-горе в бележка под линия 56) генералният адвокат Bot отбелязва в бележка под линия 21, че „Съдът е признал много рано, в Решение от 15 юли 1970 г. по дело ACF Chemiefarma/Комисия (41/69, Recueil, стр. 661), че целта на санкциите, предвидени в член 15 от Регламент № 17, е „да се спрат незаконни дейности и да се предотврати повтарянето им“ (точка 173).

84 – Вж. Решение по дело Showa Denko/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 81, точка 18.

85 – Безспорно е, че към момента на налагане на глобата на Lafarge със спорното решение са били приложими Насоките от 1998 г. Раздел 1.А от Насоките от 1998 г. относно тежестта предвижда по-конкретно, че „също така е необходимо да бъде взет предвид ефективният икономически капацитет на нарушителите за нанасяне на значителни вреди на други оператори, и по-специално на потребителите, и да се определи глоба в размер, който гарантира, че тя има достатъчен възпиращ ефект“ [неофициален превод]. По тази причина съдържанието на Насоките от 2006 г. е ирелевантно по отношение на времето,за обстоятелствата по конкретния случай. Освен това постоянна съдебна практика е, че ефикасното прилагане на общностните правила за конкуренция изисква Комисията да може по всяко време да промени нивото на глобите предвид нуждите на тази политика. Вж. Решение по дело Musique Diffusion française и др./Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 55, точка 109 и Решение от 2 октомври 2003 г. по дело Aristrain/Комисия (C‑196/99 P, Recueil, стр. I‑11005, точка 81). Затова Комисията може да промени своите насоки в областта на глобите, без да е необходимо да поставя под съмнение предишната си позиция по този въпрос.

86 – Същевременно уточнявам, че в Решение по дело Showa Denko/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 81, Съдът приема, че глобата, наложена на едно предприятие, може да бъде изчислена, като се включи възпиращ фактор и този фактор е преценен предвид множество елементи, а не само особеното положение на засегнатото предприятие (точка 23). Следователно е ясно, че размерът и икономическата мощ на засегнатото предприятие могат да бъдат само един от факторите, взети предвид при определяне на коефициента на възпиране. В това отношение Насоките от 2006 г. предвиждат под заглавието „Специално увеличение с възпираща цел“, че в допълнение към оборота на предприятията в определени обстоятелства „Комисията също така отчита необходимостта от увеличаване на глобата, с цел тя да е по-голяма от размера на незаконните приходи в резултат на нарушението, когато този размер може да бъде изчислен (вж. точки 30 и 31 от Насоките от 2006 г., посочени по-горе в бележка под линия 80). Когато увеличението с цел възпиране е определено по-конкретно въз основа на размера на приходите от нарушението, считам, че етапът на изчисление на глобата, на който е приложено увеличението с цел възпиране, може да бъде от значение. Въпросът за съществуването и размера на незаконните приходи в резултат на нарушението обаче е ирелевантен по настоящото производство.

Full & Egal Universal Law Academy