5.7.2008
BG
Официален вестник на Европейския съюз
C 171/19
Преюдициално запитване, отправено от Първоинстанционен съд (едноличен състав) в Ретимно (Гърция) на 17 април 2008 г. — Geórgios K. Lagoudakis/Kéntro Anoiktis Prostasias Hlikiomenon Dimou Rethymnis
(Дело C-162/08)
(2008/C 171/32)
Език на производството: гръцки
Препращаща юрисдикция
Първоинстанционен съд (едноличен състав) в Ретимно
Страни в главното производство
Ищец: Geórgios K. Lagoudakis
Ответник: Kéntro Anoiktis Prostasias Hlikiomenon Dimou Rethymnis
Преюдициални въпроси
1)
Дали клауза 5 и клаузи 8.1 и 8.3 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между CES [Европейската конфедерация на профсъюзите], UNICE [Съюза на индустриалците в Европейската общност] и CEEP [Европейския център на предприятията с държавно участие], което представлява неразделна част от Директива 1999/70/ЕО на Съвета (ОВ L 175, 10.7.1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), следва да се тълкуват в смисъл, че общностното право не позволява на държава-членка, като се позовава на изискването за прилагане на това Рамково споразумение, да приема разпоредби, когато: а) в националната правна уредба отпреди влизането в сила на директивата вече съществуват еквивалентни правни мерки по смисъла на клауза 5.1 от рамковото споразумение, и б) когато с приетите за прилагане на Рамковото споразумение разпоредби в националната правна уредба се намалява общото ниво на закрила, предоставена на работниците на срочни трудови договори?
2)
При положителен отговор на първия въпрос, дали намаляването на предвидената закрила за работниците на срочни трудови договори в случаи не на многократни и последователни срочни трудови договори, а на самостоятелен и единствен договор, който обаче всъщност има за цел предоставянето от страна на работника на услуги за задоволяването не на временни, извънредни или спешни, а на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, е свързано с прилагането на посоченото Рамково споразумение и на посочената директива и съответно дали такова намаляване на закрилата е забранено или позволено от гледна точка на общностното право?
3)
При положителен отговор на първия въпрос, в случай че в националната правна уредба при влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО вече съществуват еквивалентни правни мерки по смисъла на клауза 5.1 от Рамковото споразумение, като член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, за който става въпрос в делото по главното производство, дали представлява непозволено намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори в националната правна уредба по смисъла на клаузи 8.1 и 8.3 от Рамковото споразумение приемането на нормативна разпоредба, обоснована с изискването за прилагане на Рамковото споразумение, като член 11 от Президентски указ № 164/2004, за който става въпрос в делото по главното производство:
а)
когато в приложното поле на споменатата нормативна разпоредба, насочена към прилагането на Рамковото споразумение, са обхванати единствено случаите на многократни последователни срочни трудови договори или правоотношения, а не са включени случаите на работници, които са сключили самостоятелен и единствен срочен трудов договор (а не многократни и последователни договори) с оглед задоволяването от страна на работника на „устойчиви и дълготрайни“ нужди на работодателя, докато предшестващата еквивалентна правна мярка се отнася до всички случаи на срочни трудови договори, включително случаите, при които работникът е сключил само един срочен трудов договор, който обаче в действителност има за цел предоставянето от страна на работника на услуги, насочени към задоволяването не на временни, извънредни или спешни, а на „устойчиви и дълготрайни“ нужди;
б)
когато въпросната национална правна мярка, насочена към прилагането на Рамковото споразумение, предвижда като правна последица във връзка със закрилата на работниците на срочни трудови договори и предотвратяването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение за срочната работа квалифицирането на срочните трудови договори като договори с неопределена продължителност с действие занапред (ex nunc), докато предшестващите еквивалентни правни мерки предвиждат квалифицирането на срочните трудови договори като договори с неопределена продължителност с действие от момента на първоначалното им сключване (ex tunc)?
4)
При положителен отговор на първия въпрос, в случай че в националната правна уредба при влизането в сила на Директива 1999/70/ЕО вече съществуват еквивалентни правни мерки по смисъла на клауза 5.1 от Рамковото споразумение за срочната работа, което представлява неразделна част от тази директива, като член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, за който става въпрос в делото по главното производство, дали представлява непозволено намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори в националната правна уредба по смисъла на клаузи 8.1 и 8.3 от Рамковото споразумение направеният от гръцкия законодател при транспонирането на посочената директива в гръцката правна уредба избор, изразяващ се, от една страна, в това да бъдат изключени от обхвата на закрилата на споменатия по-горе Президентски указ № 164/2004 посочените случаи на злоупотреба, при които работникът е сключил самостоятелен и единствен срочен трудов договор, който обаче в действителност има за цел предоставянето на услуги от страна на работника, насочени към задоволяването не на временни, извънредни или спешни, а на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и, от друга страна, в това да не се приеме аналогична, специфична за конкретния случай и ефикасна разпоредба, която има за правна последица закрила на работниците по отношение на този специфичен случай на злоупотреба, в допълнение към общата закрила, която е стандартно предвидена от общото гръцко трудово право при всеки случай на полагане на труд въз основа на недействителен договор, независимо от съществуването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение, и която включва претенция от страна на работника за заплащане на възнаграждението и на обезщетението за уволнение, независимо дали той е работил по действителен или недействителен трудов договор, като се отчита фактът, че:
а)
задължението за заплащане на възнаграждението и на обезщетението за уволнение е предвидено от националното право във всеки случай на трудово правоотношение и не е специално насочено към предотвратяване на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение и
б)
прилагането на предшестващата еквивалентна правна мярка има за правна последица признаването на (самостоятелния и единствен) срочен трудов договор за договор с неопределена продължителност?
5)
При положителен отговор на предишните въпроси, дали националният съд при тълкуване на своето национално право в съответствие с Директива 1999/70/ЕО следва да остави без приложение несъответстващите на тази директива разпоредби, съдържащи се в законовата уредба, приета с позоваване на изискването за прилагане на Рамковото споразумение, която обаче предвижда намаляване на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори във вътрешната правна уредба, като разпоредбите на Президентски указ № 164/2004, които мълчаливо и непряко, но ясно изключват съответна закрила в случаите на злоупотреба, при които работникът е сключил самостоятелен и единствен срочен трудов договор, който обаче в действителност има за цел предоставянето на услуги от страна на работника, насочени към задоволяването не на временни, извънредни или спешни, а на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и да приложи вместо тях разпоредбите, съдържащи се в еквивалентната национална уредба, предшестваща влизането в сила на директивата, като разпоредбите на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920?
6)
В случай, че националният съд възприеме по принцип за приложима по дело, отнасящо се до срочната работа, разпоредба (в конкретния случай член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920), която представлява еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5.1 от Рамковото споразумение за срочната работа, представляващо неразделна част от Директива 1999/70/ЕО, и — въз основа на тази разпоредба — констатацията, че дори ако само един трудов договор е сключен като срочен трудов договор без обективна причина, свързана с естеството, с вида и с всички характеристики на предоставяната дейност, това води след себе си признаването, че този договор е трудов договор с неопределена продължителност:
а)
дали е съвместимо с общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, съгласно което във всеки случай представлява обективна причина за сключването на срочни трудови договори обстоятелството, че като правно основание за сключването им е използвана разпоредба относно работата по срочни трудови договори за задоволяването на обществени нужди със сезонен, периодичен, временен, извънреден или допълнителен характер (в конкретния случай разпоредбите на Закон № 3250/2004, FEK A' 124/7-7-2004), дори и в действителност задоволяваните нужди да са устойчиви и дълготрайни;
б)
дали е съвместимо с общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, съгласно което разпоредба, забраняваща преобразуването на срочни трудови договори в обществения сектор в трудови договори с неопределена продължителност, следва да се тълкува в смисъл, че в обществения сектор във всички случаи съществува абсолютна забрана за преобразуването на срочен трудов договор или правоотношение в договор или правоотношение с неопределена продължителност, даже в случай, че противозаконно е сключен като срочен договор, доколкото в действителност задоволяваните нужди са устойчиви и дълготрайни, и на националния съд не е оставена възможността в такива случаи да прогласи действителния характер на разглежданото трудово правоотношение и неговата правилна квалификация като договор с неопределена продължителност; или тази забрана следва да се ограничи единствено до срочните трудови договори, които действително са сключени за задоволяването на временни, непредвидими, спешни, извънредни или други подобни нужди, а не и в случай, при който всъщност са сключени за задоволяването на устойчиви и дълготрайни нужди?
Full & Egal Universal Law Academy