EUR-Lex -  62010CC0089 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н N. JÄÄSKINEN

представено на 26 май 2011 година(1)

Съединени дела C‑89/10 и C‑96/10

Q‑Beef NV

срещу

Belgische Staat

и

Frans Bosschaert

срещу

Belgische Staat

Vleesgroothandel Georges Goossens en Zonen NV

Slachthuizen Goossens NV

(Преюдициални запитвания, отправени от Rechtbank van eerste aanleg te Brussel (Белгия)

„Такси, несъвместими с правото на Съюза — Молба за възстановяване [на платени суми] — Принципи на равностойност и ефективност — Продължителност на давностния срок — Начален момент на давностния срок — Посредници — Различни срокове“

I –  Въведение

1.        Двете преюдициални запитвания(2), отправени от Rechtbank van eerste aanleg te Brussel (Белгия), се отнасят до тълкуването на принципите на правото на Съюза в областта на възстановяването на платени без основание суми.

2.        Тези въпроси са повдигнати в рамките на спор между Q‑Beef NV (по-нататък „Q‑Beef“), търговец на добитък, срещу Belgische Staat [белгийската държава] и на спор между г‑н Bosschaert, земеделец, срещу Belgische Staat, от една страна, и от друга, срещу Vleesgroothandel Georges Goossens en Zonen NV и Slachthuizen Goossens NV (две дружества, наричани по-нататък „предприятията Goossens“). Посочените спорове се отнасят до искане за възстановяване на вноски, направени от Q‑Beef и г‑н Bosschaert в полза на Фонда за здравето и производството на животни (наричан по-нататък „Фондът от 1987 г.“), поради това че те са били събрани в нарушение на правото на Съюза.

3.        Трите поставени въпроса по същество се отнасят до продължителността на давностния срок, до неговия начален момент, а по делото Bosschaert, по което има посредник между длъжника и държавата — и до последиците от давностни срокове с различна продължителност. Практиката на Съда относно спазването на принципите за равностойност и ефективност е достатъчно богата, за да даде насоки по първия и втория въпрос, а третият според мен досега не е разглеждан и се нуждае от по-задълбочен анализ.

4.        Още от самото начало отбелязвам, че тези дела напомнят две много добре познати във всички правни системи сентенции: от една страна, че законът защитава бдящия, а не спящия (iura vigilantibus, non dormientibus prosunt) и от друга, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение (nemo auditur propriam turpitudinem allegans)(3). Според мен съществуващата съдебна практика навежда на отговори, основаващи се на първия принцип. Такова разрешение обаче би дало възможност на Belgische Staat да се ползва от непоследователния подход, който тя е възприела от началото на деветдесетте години, изразяващ се в това тя да не обезщетява частноправните субекти за икономическите последици, произтичащи от нейни незаконосъобразни действия.

5.        От гледна точка на фактическата и правната рамка двете дела имат известни прилики с решенията по дело Lornoy и др. по дело Claeys, както и по дело Demoor и др.(4) от 1992 г., и с Решение по дело Van Calster и др.(5) от 2003 г.

II –  Правна уредба

 А – Законът от 1998 г. и Решение по дело Van Calster и др.

6.        Със Закона от 23 март 1998 г. (наричан по-нататък „Законът от 1998 г.“)(6) се създава Бюджетен фонд за здравето и качеството на животните и на животинските продукти.

7.        Законът замества един режим и един фонд, създадени през 1987 г. Този смесен режим на помощи и на задължителни вноски, за който Европейската комисия не е била уведомена, е обявен за несъвместим с правото на Съюза с решение на Комисията от 1991 г. и с цитираните по-горе решения на Съда по дело Lornoy и др., по дело Claeys, както и по дело Demoor и др., постановени през 1992 година.

8.        С писма от декември 1995 г. и от май 1996 г. Кралство Белгия уведомява за проект на законодателни мерки, насочени към отмяна на режима от 1987 г. и неговата замяна с нов режим. Този проект, който по-късно се превръща в Закона от 1998 г., с решение на Комисията от 30 юли 1996 г. е обявен безусловно за съвместим с общия пазар.

9.        Член 5 от Закона от 1998 г. предвижда, че Фондът от 1998 г. се формира преди всичко от вноски, наложени на физическите или юридическите лица, които произвеждат, преработват, транспортират, обработват, продават или пускат в продажба животни или животински продукти.

10.      Законът от 1998 г. се прилага не само за в бъдеще, а съдържа и някои разпоредби, които заместват с обратна сила режима от 1987 г.

11.      Член 14 от Закона от 1998 г., който произвежда действие от 1 януари 1988 г.(7), задължава с вноски кланиците и износителите. Този член определя с обратна сила седем различни периода, започващи от 1 януари 1988 г., като уточнява дължимата за всеки от тези периоди сума.

12.      Член 15 от Закона от 1998 г., който влиза в сила от 1 януари 1993 г.(8), задължава с вноски стопаните на свинеферми.

13.      Член 17, втора алинея от Закона от 1998 г. предвижда правна възможност за пълно прихващане между вземанията от вноските, направени по силата на режима от 1987 г., и вноските, дължими по силата на режима от 1998 г., както следва:

„Когато има основание за това, се извършва прихващане по силата на закона, на сумите, дължими по силата на разпоредбите на членове 14, 15 и 16 с платените на основание [декрет от 1987 г.], […]“

14.      При условията на член 18 от Закона от 1998 г.:

„[…]

На всички стадии от пускането в продажба или от производството, предшестващи клането или износа, задължението за плащане на вноските, предвидени в член 14, се прехвърля изцяло в тежест на производителя. Това прехвърляне се осъществява при ценообразуването между страните както в случаите на продажба на животни, така и в случаите на предоставяне на услуги от кланицата или от износителя.

Тази задължителна вноска не следва да се отбелязва във фактурата или в документа по член 4 от Кралски декрет № 22 от 15 септември 1970 г. за особения режим на ДДС по отношение на земеделските производители.

Тези задължителни вноски трябва да бъдат платени от кланиците най-късно в последния ден на месеца, следващ месеца на клането или на препоръчаното писмо от администрацията. Те трябва да бъдат платени на администрацията от износителите най-късно в последния ден на месеца, следващ месеца на препоръчаното писмо от тази администрация.

Дължимите задължителни вноски по член 15 са годишни. Те се заплащат на администрацията в тридесетдневен срок, считано от датата на изпратеното с препоръчано писмо искане за плащане.

[…]“

15.      Член 21 от Закона от 1998 г. предвижда:

„Отменят се:

1° член 32, §§ 2 и 3 от Закона от 24 март 1987 г. за здравето на животните, изменен със законите от 29 декември 1990 г., от 20 юли 1991 г., от 6 август 1993 г., от 21 декември 1994 г. и от 20 декември 1995 г.; […]“

16.      Съгласно член 23 от Закона от 1998 г. той влиза в сила в деня на обнародването му в Moniteur belge, с изключение на членове 14 и 15 от същия закон. Той е обнародван на 30 април 1998 г.

17.      Запитван вече относно Закона от 1998 г., Съдът е имал повод да се произнесе по тълкуването на член 93, параграф 3 ЕО (понастоящем член 108, параграф 3 ДФЕС) и по решението на Комисията от 1996 г. В Решение по дело Van Calster и др.(9) Съдът е приел, че:

–        член 93, параграф 3 от Договора за ЕО не допуска при обстоятелства като тези в главните производства да се събират вноски, които финансират конкретен режим за помощ, провъзгласен за съвместим с общия пазар от решение на Комисията, щом като те са установени с обратно действие за период, предшестващ датата на това решение,

–        решението на Комисията от 1996 г. не съдържа одобрение на обратното действие на Закона от 1998 г. за създаването на Бюджетен фонд за здравето и качеството на животните и на животинските продукти.

 Б – Национална правна уредба на исковете за възстановяване на платени без основание суми и на давността

18.      Член 1376 от Гражданския кодекс има следното съдържание:

„Който е получил нещо без правно основание, поради грешка или съзнателно, е длъжен да го върне на онзи, от когото го е получил недължимо.“

19.      Член 2262а, параграф 1 от Гражданския кодекс предвижда:

„Всички [искове за вземания] се погасяват с изтичане на десетгодишна давност.

Като изключение от предвиденото в алинея 1 вс[еки иск] за обезщетение за вреди, основан на извъндоговорна отговорност, се погасява с изтичане на петгодишна давност, считано от деня, следващ този, в който увреденото лице е узнало за вредата или за нейното утежняване от нея и е узнало самоличността на носещото отговорност лице.

[…]“

20.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че тази разпоредба е включена в Гражданския кодекс едва със Закона от 10 юни 1998 г., който изменя някои разпоредби за давността. Преди това се е прилагало общото правило, предвиждащо тридесетгодишна давност. За исковете, предявени преди влизане в сила на този закон, този срок също е бил съкратен на десет години, като са били взети предвид преходните разпоредби, съдържащи се в член 10 от същия закон, които са предвиждали, че този нов срок започва да тече едва от неговото влизане в сила на 27 юли 1998 г.

21.      Член 2244 от Гражданския кодекс определя главните основания за прекъсване на давността:

„Давността в гражданските правоотношения се прекъсва, когато на този, в чиято полза тече давност, се връчи призовка за явяване по дело, призовка за доброволно изпълнение или съобщение за запор или възбрана.

Призовката за явяване по дело прекъсва давността до произнасяне на окончателно решение. […]“

22.      Според запитващата юрисдикция поначало спрямо държавните органи се прилагат общите давностни срокове, поне според член 2227 от Гражданския кодекс:

„За държавата, публичните учреждения и общините се прилагат същите давностни срокове, както за частноправните субекти и те също могат да се позовават на тях.“

23.      Член 100 от съгласуваните закони от 17 юли 1991 г. по отношение на държавното счетоводство гласи(10):

„Освен в случаите на погасяване на вземания на основание други нормативни или договорни разпоредби в тази материя, считат се за придобити по давност и изцяло погасени в полза на държавата:

1°      вземанията, които е трябвало да бъдат предявени в установен със закон или с подзаконов акт срок и които не са предявени в продължение на пет години, считано от 1 януари на бюджетната година, през която те са възникнали;

2°      вземанията, които са били предявени в срока, посочен в точка 1, но не са били наредени за плащане от министрите в продължение на пет години, считано от 1 януари на годината, през която те са били предявени;

3°      всички други вземания, които не са били наредени за плащане в срок от десет години, считано от 1 януари на годината, през която са възникнали.

Независимо от това по отношение на вземанията, произтичащи от съдебни решения, продължава да се прилага десетгодишната давност, като те трябва да бъдат платени чрез Caisse des dépôts et consignations.“

24.      Според член 101 от този закон „предявяването на иск прекъсва давността до произнасянето на окончателно решение“.

25.      Според запитващата юрисдикция за всички вземания към държавата, освен при наличие на законови разпоредба в обратен смисъл, се прилага общото правило за петгодишен давностен срок. Така иск, предявен на основание член 1382 от Гражданския кодекс, насочен срещу държавни органи и основаващ се на незаконосъобразност на министерско постановление или на негово изпълнение, се погасява в петгодишен срок(11).

26.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че член 100, 1° от съгласуваните закони от 17 юли 1991 г. за държавното счетоводство се прилага също и за вземания, произтичащи от плащания, извършени без правно основание.

27.      Освен това запитващата юрисдикция подчертава, че Cour d'Arbitrage, като се позовава на работата на законодателя, в различни свои решения се е произнасял, че с прилагането на петгодишния давностен срок по отношение на искове срещу държавата законодателят е приел мярка, която не е непропорционална на преследваната цел, а има за цел разчетите на държавата да се приключат в разумен срок.

28.      Накрая, трябва да се спомене още, че според член 2257, параграф 2 от Гражданския кодекс давността по обратния иск [за отговорност при съдебно отстранение] започва да тече едва след уважаване на главната молба за евикция.

III –  Споровете в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда

 А – Дело Q‑Beef (C‑89/10)

29.      Q‑Beef е белгийско предприятие, което търгува с животни. Между януари 1993 г. и април 1998 г. поради осъществен износ на животни то прави различни вноски във Фонда от 1987 г. на основание правната уредба от 1987 г.

30.      След като режимът от 1998 г. заменя с обратна сила този от 1987 г., вноските, платени от Q‑Beef, са „потвърдени“ от новия режим и прихващането се извършва по силата на закона, считано от датата на влизането му в сила, а именно от 30 април 1998 г.(12)

31.      На 2 април 2007 г. Q‑Beef подава искова молба срещу Belgische Staat, с която иска възстановяване на направените между януари 1993 г. и април 1998 г. вноски поради незаконосъобразност на режима от 1998 г.

32.      Що се отнася до давността, според запитващата юрисдикция в съответствие с член 100, 1° от съгласуваните закони от 17 юли 1991 г. за държавното счетоводство петгодишният давностен срок за вземането на Q‑Beef към Belgische Staat е започнал да тече на 1 януари от бюджетната година, през която то е възникнало, в случая — годината на влизане в сила на Закона от 1998 г., а именно 1 януари 1998 г., и изтичал в полунощ на 31 декември 2002 г. Тъй като Belgische Staat е призована на 2 април 2007 г., от гледна точка на вътрешното белгийско право вземането на Q‑Beef към Belgische Staat било погасено по давност(13). Според тази юрисдикция Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, имало само декларативен ефект спрямо вътрешното право и не можело да постави начало на нов давностен срок.

33.      При тези условия Rechtbank van eerste aanleg te Brussel решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съставлява ли правото на Съюза пречка за националния съдия да приложи петгодишния давностен срок, предвиден от вътрешното право за вземания към държавата по искове за връщане на внесени без основание такси, които са заплатени на държава членка на основание смесена система на помощи и такси, която се е оказала не само частично незаконосъобразна, а и частично несъвместима с правото [на Съюза], и които вноски са били направени преди влизане в сила на новата система на помощи и задължителни вноски, заместила първата и която Комисията с окончателното си решение е провъзгласила за съвместима с правото [на Съюза], но не и когато вноските са установени с обратно действие за период, предшестващ датата на това решение?

2)      Съставлява ли правото на [Съюза] пречка за една държава членка да се позове успешно на национални давностни срокове, които за разлика от общите правила на вътрешното право, са особено благоприятни за нея, за да се защити в хода на производство, образувано срещу нея от частноправен субект, търсещ защита на свои права, произтичащи от Договора за ЕО, в случаи като описания от националния съдия, в който тези особено благоприятни давностни срокове водят до невъзможност за връщане на такси, заплатени на държавата членка на основание смесена система на помощи и такси, която се е оказала не само частично незаконосъобразна, а и частично несъвместима с правото на Съюза, след като Съдът […] е установил несъвместимостта с правото на Съюза едва след изтичане на тези особено благоприятни давностни срокове, макар и незаконосъобразността да е съществувала преди това?“

 Б – Дело Bosschaert (C‑96/10)

34.      Г‑н Bosschaert е земеделец по професия и в това си качество отглежда свине от 1970 г. В съответствие с режима от 1987 г. и през периода от 1989 г. до 1996 г. за закланите за собствени нужди животни той внася вноски, предназначени за Фонда от 1987 г. Г‑н Bosschaert прави вноските във Vleesgroothandel Georges Goossens en Zonen NV, което от своя страна ги прехвърля на Slachthuizen Goossens NV, което в крайна сметка ги внася в споменатия фонд.

35.      След като режимът от 1998 г. заменя с обратна сила този от 1987 г., вноските, направени от г‑н Bosschaert, са „потвърдени“ от новия режим и прихващането се осъществява по силата на закона, считано от датата на неговото влизане в сила, а именно 30 април 1998 г.(14)

36.      Според запитващата юрисдикция, като се изхожда от официалните покани за изпълнение от 30 и 31 юли 2007 г., г‑н Bosschaert е предявил този иск пред белгийската юрисдикция главно за връщане от Belgische Staat на заплатените от него през периода от 1989 г. до 1996 г. вноски, с мотива че тяхното събиране е незаконосъобразно поради противоречие на съответното законодателство с правото на Съюза.

37.      При условията на евентуалност и ако предявяването на иск срещу Belgische Staat се окаже невъзможно, ищецът моли да предприятията Goossens и Belgische Staat да бъдат осъдени заедно и солидарно да му върнат посочените суми.

38.      Що се отнася до давността, подобно на делото Q‑Beef запитващата юрисдикция изтъква, че прекият иск на г‑н Bosschaert (предявен на 31 юли 2007 г.) и този на предприятията Goossens (предявен на 21 ноември 2007 г.) срещу Belgische Staat са погасени по давност поради изтичането на специалния петгодишен давностен срок, предвиден от член 100, 1° от съгласуваните закони от 17 юли 1991 г. за държавното счетоводство, който е започнал да тече на 1 януари 1998 г. и е изтекъл на 31 декември 2002 г. Тя счита също така, че Решение по дело Van Calster и др. има чисто декларативен ефект, защото в него не се установява липса на основание за направените плащания, а то се ограничава само с това да установи, че таксите са незаконосъобразни, доколкото те са наложени с обратно действие.

39.      От акта за преюдициално запитване е видно обаче, че поради факта че предявените от г‑н Bosschaert срещу предприятията Goossens искове са за вземания, те се погасявали с десетгодишна давност. Този десетгодишен срок започвал да тече едва от 27 юли 1998 г., датата на влизане в сила на Закона от 10 юни 1998 г., който въвеждал този нов срок от десет години за споровете между частноправни субекти. Следователно този срок е текъл до края на юли 2008 г., или достатъчно дълго след постановяване на Решение по делото Van Calster и др., посочено по-горе, което водело до извода, че давността не би могла да се противопостави на тези искове.

40.      Що се отнася до непреките обратни искове на предприятията Goossens срещу Belgische Staat, постъпили на 21 ноември 2007 г., те не били погасени по давност, защото са следствие от исковете на г‑н Bosschaert, предявени на 30 и 31 юли 2007 г.(15)

41.      При тези условия Rechtbank van eerste aanleg te Brussel решава да спре производството и да постави на Съда три преюдициални въпроса, от които първият и третият са идентични съответно с първия и втория въпрос по делото Q‑Beef, цитирани по-горе, вторият от които е формулиран, както следва:

„2)      Допуска ли правото на [Съюза] в случаите, в които държава членка налага такси на частноправен субект, който на свой ред е длъжен да прехвърли тежестта за тяхното плащане на други частноправни субекти, с които поддържа търговски отношения в сектор, в който държавата членка е установила смесена система, изградена от помощи и от такси, а впоследствие тази система се оказва не само частично незаконосъобразна, но и частично несъвместима с правото [на Съюза], по силата на националните разпоредби по отношение на тези частноправни субекти да се прилага по-кратък давностен срок за връщане от държавата членка на вноски, получени от нея в противоречие с правото [на Съюза], ако тези частноправни субекти разполагат с по-дълъг давностен срок за предявяване на иск за връщане на същите вноски срещу частноправен субект, действал в качеството на посредник, доколкото този посредник може да се окаже в положение, при което предявеният срещу него иск да не бъде погасен по давност, за разлика от предявения срещу държавата членка иск, и затова срещу този посредник биха могли да предявят искове и други субекти и евентуално може да се наложи той да предяви обратен иск срещу държавата членка, но да не разполага с възможност да претендира обратно от същата тази държава членка вноските, които самият той е правил пряко на последната?“

 В – Производство пред Съда

42.      С Определение от 6 април 2010 г. на председателя на Съда дела C‑89/10 и C‑96/10 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

43.      Представени са писмени становища от Q‑Beef, г‑н Bosschaert, предприятията Goossens, белгийското правителство и Комисията.

44.      Всички заинтересовани са представлявани по време на съдебното заседание, състояло се на 3 февруари 2011 г.

IV –  Анализ

 А – Предварителни бележки

45.      Най-напред, що се отнася до връщането на платеното без правно основание в правото на Съюза, от трайно установената съдебна практика следва, че държавите членки поначало са длъжни да възстановят получените в нарушение на правото на Съюза такси(16).

46.      Съдът неколкократно е установявал, че в различните държави членки и дори в рамките на една и съща държава съществуват различни разрешения за възстановяване на платени без правно основание такси в зависимост от различните видове данъци и такси.

47.      Това разнообразие на националните системи произтича именно от липсата на правна уредба на Съюза в областта на възстановяването на платени без основание национални такси. При това положение във вътрешния правен ред на всяка държава членка следва да се определят компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, за да се гарантира защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като посочените правила, от една страна, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от правилата относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) и от друга страна, те не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност)(17).

 Б – По първия въпрос по делата Q‑Beef и Bosschaert

48.      С тези въпроси запитващата юрисдикция пита Съда дали е съвместимо с правото на Съюза прилагането на петгодишен давностен срок, предвиден от вътрешния правен ред, за вземания на държавата по искове за възстановяване на такси, внесени в нарушение на правото на Съюза, на основание смесена система на помощи и такси.

49.      Според принципа за ефективност сроковете, установени от националното законодателство, не следва да бъдат уреждани по начин, който да прави практически невъзможно или прекомерно трудно възстановяване на платеното без основание(18).

50.      Когато става въпрос за този принцип, Съдът приема, че определянето на разумни преклузивни съдопроизводствени срокове в интерес на правната сигурност, осигуряващи закрила както на заинтересованото лице, така и на съответната администрация, е съвместимо с правото на Съюза(19). В действителност такива срокове не могат да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза.

51.      Преценката за разумния характер на срока се прави поотделно за всеки случай. Така Съдът е преценил, че национален преклузивен срок от три години изглежда разумен(20). В конкретните обстоятелства с Решение по дело Recheio — Cash & Carry, посочено по-горе, дори срок от 90 дни е приет за разумен(21).

52.      В настоящия случай давностен срок от четири до пет години, в зависимост от датата на възникване на задължението(22), би следвало да се приеме като достатъчно дълъг, за да позволи на заинтересованото лице, запознало се с всички конкретни обстоятелства, да вземе решение за предявяване на иск пред съда, както и да събере за тази цел всички необходими доказателства от фактически и правен характер.

53.      Затова предлагам на Съда да приеме, че правото на Съюза не съставлява пречка, при условията на делото по главното производство, националният съдия да приложи петгодишния давностен срок, предвиден от вътрешния правен ред за вземания към държавата по искове за възстановяване на такси, заплатени незаконосъобразно на държавата членка на основание смесена система на помощи и такси.

 В – По втория въпрос по дело Q‑Beef и по третия въпрос по дело Bosschaert

54.      С тези въпроси запитващата юрисдикция иска да разбере по същество дали установяването от Съда на несъвместимостта на обратното действие на Закона от 1998 г. с правото на Съюза в решение, постановено в отговор на преюдициално запитване, оказва влияние върху началния момент на давностния срок, предвиден от националното право за исковете за възстановяване на вноски, направени в противоречие с правото на Съюза.

55.      Що се отнася до началния момент на давностния срок, от постоянната съдебна практика следва, че този въпрос поначало се отнася към вътрешното право. В това отношение разрешенията могат да се различават: началото на срока може да се определи пряко чрез датата на плащане, в зависимост от тази дата(23) или, както е в случая, в зависимост от датата на влизане в сила на новото законодателство.

56.      Трябва да се напомни, че тълкуването, което Съдът дава на правна норма на Съюза при упражняването на предоставената му по член 267 ДФЕС компетентност, изяснява и уточнява, когато е необходимо, значението и обхвата на тази норма, така както трябва или е трябвало тя да се разбира и прилага от момента на влизането ѝ в сила(24). С други думи, постановеното в производство по преюдициално запитване решение има не конститутивно, а чисто декларативно действие, като последица от което то произвежда действие от датата на влизане в сила на тълкуваната норма(25).

57.      В главното производство според националната юрисдикция давностният срок е започнал да тече на 1 януари 1998 г. и е изтекъл на 31 декември 2002 г. Началото на срока без съмнение определено предхожда приемането, обнародването и влизането в сила на законодателството, което е било съответно през март и април 1998 г. Но това не е направило невъзможна защитата, както се установява в дело Van Calster и др., посочено по-горе. В случая установеното леко обратно действие на този срок във всички случаи според мен е осигурявало достатъчен период от време за предявяването на иск.

58.      Следователно обстоятелството, че Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, е едва от 2003 г., само по себе си не засяга началния момент на давностния срок, който според националната юрисдикция е започнал да тече от 1 януари 1998 г.

59.      Следва да припомня, че Съдът много рядко се е намесвал при определяне на началния момент на давностните срокове. Единствено в Решение по дело Emmott той прави това, като определя за „приемливо начало“ на давностния срок деня на пълното транспониране на директивата с уточнението, че ищецът е бил напълно лишен от ефикасно средство за защита(26).

60.      Тук не става въпрос за това, доколкото възприетият по делото Emmott подход е ясно уточнен в последващата съдебна практика, а именно в Решение по дело Fantask и др.(27) и потвърден неотдавна с Решение по дело Danske Slagterier(28), съгласно които решения ищците не са могли да се позоват на разрешението по делото Emmott. Съдът казва ясно, че даденото разрешение в Решение по делото Emmott е оправдано от конкретните обстоятелства по това дело, при които преклузивният съдопроизводствен срок води до пълното лишаване на ищеца в главното производство от възможността да защити правото си на еднакво третиране по силата на директива на Съюза(29).

61.      Следователно началният момент на срока се определя от националното право. Със сигурност във вътрешното право е възможно този начален момент на срока да се свърже с различни събития, като например съдебно решение, установяващо несъвместимост на дадена разпоредба на националното право с правото на Съюза. Това разрешение не е непознато за Съюза. Всъщност в Решение по дело Roquette Frères Съдът е имал повод да анализира френското законодателство в това отношение и в него е потвърдил тази възможност(30). Във всички случаи държавата членка е тази, която трябва да направи избор и очевидно в разглеждания случай Кралство Белгия не е направило този избор.

62.      Като се има предвид изложеното дотук и въпреки че Решение по дело Van Calster и др. е постановено след изтичане на давностния срок, предлагам на Съда да отговори на този въпрос, че правото на Съюза не съставлява пречка, при условията на главното производство, държава членка да се позове на национални давностни срокове, които са по-благоприятни за нея в сравнение с общите правила на вътрешното право, за да се защити в хода на производство, образувано срещу нея от частноправен субект, търсещ защита на свои права, произтичащи от Договора за ФЕС.

63.      Все пак струва ми се необходимо едно последно уточнение, защото по причини, които ще изложа, не може да се изключи, че при наличието на изключителни обстоятелства държавата членка не би могла да се позове на давностен срок в своя полза, ако действията на националните органи, съчетани с наличието на давностен срок, са довели до пълно лишаване на лицето от възможността да защити правата си пред националните юрисдикции(31).

 Г – По втория въпрос по дело Bosschaert

1.     Анализ

64.      Този въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до съвместимостта с правото на Съюза на давностен срок за възстановяване на вноски, получени в противоречие с правото на Съюза, срок, който според националните разпоредби е по-дълъг за иска, насочен срещу частноправния субект, от срока за иска, насочен срещу държавата членка. По този начин частноправният субект, действал като посредник, който е прехвърлил на друг частноправен субект наложено от държавата задължение за плащане на такси, може да се окаже в положение, в което искът за възстановяване на такси, получени в противоречие с правото на Съюза, да не е погасен по отношение на него, макар и той да е погасен по отношение на държавата членка(32).

65.      Според запитващата юрисдикция в случая за частноправните субекти вече няма възможност да бъде уважен искът им за възстановяване на платеното без основание срещу държавата поради изтичане на петгодишния срок, започнал да тече от началото на бюджетната година, през която е възникнало задължението. Оттук следва, че съгласно националното законодателство нито г‑н Bosschaert, нито предприятията Goossens могат да получат възстановяване пряко от държавата на основание връщане на платеното без основание(33).

66.      Въпреки това г‑н Bosschaert, който е правил вноските си към държавата с посредничеството на предприятията Goossens, би трябвало да може да ги получи от последните, като се има предвид приложимият между частноправни субекти десетгодишен давностен срок за връщане на платеното без основание.

67.      Освен това, ако предприятията Goossens бъдат осъдени да възстановят недължимите вноски на г‑н Bosschaert, те биха могли, според запитващата юрисдикция, да получат тези суми от държавата, като ангажират отговорността ѝ не чрез иск за възстановяване на платеното без основание, който е погасен в петгодишния срок, а чрез обратен иск за лично задължение.

68.      Във връзка със съответствието на това положение с правото на Съюза следва да се отбележи следното.

69.      Относно принципа за ефективност въпрос за различно третиране при „национални“ и „общностни“ ситуации дори не е повдиган. Следователно изглежда, че разглежданото законодателство отговаря на този критерий.

70.      Що се отнася до принципа на равностойност, ситуацията също изглежда достатъчно ясна в светлината на предходната съдебна практика.

71.      В Решение по дело Prisco и CASER Съдът е постановил, че „правото на Съюза не забранява на дадена държава членка да противопоставя по заведени срещу нея искове за възстановяване на данъци, събрани в нарушение на правото на Съюза, национален тригодишен преклузивен срок, който е изключение от общия режим за възстановяване на платено без основание между частноправни субекти и е по-благоприятен, щом като този преклузивен срок се прилага по един и същ начин както за исковете за възстановяване на данъци, които се основават на правото на Съюза, така и за тези, които се основават на вътрешното право“(34).

72.      С оглед на това решение следва да се отговори, че правото на Съюза не забранява държава членка да противопоставя по заведени срещу нея искове за възстановяване на вноски, събрани в нарушение на правото на Съюза, национален петгодишен преклузивен срок, който е изключение от общия исков режим за възстановяване на платеното без основание между частноправни субекти и е по-благоприятен, щом като този преклузивен срок се прилага по един и същи начин както за исковете за възстановяване на тези вноски, които се основават на правото на Съюза, така и за тези, които се основават на вътрешното право.

73.      Все пак този подход трябва да се нюансира в случая, в който вноските са внесени на държавата чрез посредник и в който за частноправните субекти приложимият срок е десетгодишен, а приложимият спрямо държавата срок — петгодишен.

74.      Такъв случай би бил в съответствие с правото на Съюза в хипотезата, при която когато посредникът, който е трябвало да върне платеното без основание на друг частноправен субект, разполага с разумен срок, за да може ефективно да поиска от държавата така възстановените суми. Ако не е налице такъв срок, разминаването на сроковете не би било в съответствие с правото на Съюза, защото последиците на незаконосъобразност, които могат да се вменят в отговорност на държавата, биха били понесени от посредника, който не е имал законова възможност да избегне прехвърлянето на тежестта за плащане на вноските към клиентите му.

75.      В случая според запитващата юрисдикция такъв обратен иск по принцип трябвало да бъде възможен и дори да бъде уважен.

76.      Ако тези условия са изпълнени, според мен положението би съответствало на правото на Съюза.

2.     Допълнителни съображения

77.      Макар и вече да изложих достатъчно елементи на отговора на този въпрос, според мен е необходимо да представя няколко допълнителни съображения.

 а) Относно началото и продължителността на преклузивния срок

78.      По-горе предложих Съдът да установи съвместимостта с правото на Съюза на преклузивния петгодишен срок, започнал да тече в началото на бюджетната година, през която е възникнало задължението.

79.      С това отхвърлих възможността за повторно въвеждане на разрешението, изведено от Решение по дело Emmott, посочено по-горе, а именно предложението на ищците в главното производство за начална дата на давностния срок да се приеме датата на постановяване на решението от Съда.

80.      Въпреки това решение на съда, постановено в производство по преюдициално запитване и изясняващо дадено правно положение, каквото е Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, би могло да има известно влияние в изключителни случаи дори и след изтичане на преклузивния срок.

81.      От законодателството относно давностните срокове за вземания срещу Belgische Staat следва, че преюдициалното Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, постановено през 2003 г., няма действие erga omnes, защото вземанията на други лица, намиращи се в същото правно положение, биха били погасени по давност.

82.      Самият Съд установява в Решение по дело Van Calster и др., че с обратното действие на Закона от 1998 г. белгийският законодател е искал да поправи последиците от нарушението на задължението за предварително уведомяване за мярката за помощ, произтичащо от Закона от 1987 г.(35)

83.      Белгийското правителство е защитавало друга позиция по делото Van Calster и др. и върховната юрисдикция на страната, Cour d’arbitrage, e потвърдила обратното действие на Закона от 1998 г.(36) Всички заинтересовани икономически субекти, с изключение на г‑н Van Calster и другите ищци, очевидно са преценили, че е безполезно да се оспорва правната уредба и затова не са подали искания за възстановяване на платените суми.

84.      След Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, Кралство Белгия не е правило опит по своя инициатива да подобри съществуващото положение, като го приведе в съответствие с правото на Съюза. Напротив, като се позовава на изтичането на давността, то само потвърждава желанието си да запази получените в нарушение на правото на Съюза вноски.

85.      Във всеки случай е ясно, че белгийското правителство по никакъв начин не може да оправдае невръщането на сумите(37).

86.      По мое мнение, за да се осигури действие erga omnes на практиката на Съда, националната юрисдикция би следвало да може по изключение и независимо от изтичането на даден давностен срок да приеме за допустима молба за възстановяване на платеното без основание, дори и тя да е подадена след изтичане на посочения срок, ако тази молба е била подадена в разумен срок след решението на Съда, установяващо несъвместимостта.

87.      Това би следвало да бъде възможно именно в случая, в който държавата членка активно и на няколко пъти се опитва да възпрепятства упражняването на правата, произтичащи от правото на Съюза, както то е изтълкувано от Съда, защото в противен случай държавата членка би могла неоснователно да черпи права от своето неправомерно поведение. Нещо, което би било в противоречие със сентенцията nemo auditur propriam turpitudinem allegans. Отбелязвам, че Съдът е имал предвид такава възможност в случая, когато бездействието на ищеца, комуто е противопоставен давностен срок, е причинено от умишлено неточната информация, предоставена от националните органи(38).

88.      Подчертавам изключителния характер на тази възможност. Добавям, че преценката за разумния характер на даден срок е от компетентност на националната юрисдикция, но по мое виждане би следвало да става дума по-скоро за месеци, отколкото за години(39). В конкретния случай ищците в главното производство не биха могли да се ползват от такова изключение, според мен, поради факта че те са подали молбите си няколко години след постановяването на Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе.

 б) Относно евентуалната пасивност на държавата членка след установяване на несъвместимостта

89.      Друг въпрос е да се установи дали държавата членка има задължение, произтичащо от принципа за лоялност, да предприеме действия, за да преодолее несъвместимостта с правото на Съюза, след като тя вече е била установена от Съда.

90.      След приемането на решението на Комисията от 1991 г.(40) Кралство Белгия вероятно е било напълно информирано за несъвместимостта на режима от 1987 г. по отношение на националните производители и износителите. Белгийските власти очевидно са направили опит да отстранят неизпълнението на процедурата за уведомяване(41) на Комисията за режима от 1987 г., като са предвидили прихващане с обратно и автоматично действие на всяка такса, дължима според новия режим от 1998 г., с внесените по-рано суми в полза на държавата. Това обратно действие на режима, обявен от Съда за несъвместим с правото на Съюза в Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, е повод според мен за сериозно съмнение в добросъвестността на Кралство Белгия в разглеждания случай.

91.      Струва ми се, че Belgische Staat по свое усмотрение не е предприела никакви действия, за да възстанови платените без основание суми. Нищо обаче в правото на Съюза не препятства държавата членка да действа активно.

92.      Според мен не е изключено държавата членка да трябва да действа активно, за да възстанови платените без основание суми, поне в случаите, когато незаконната сума е ясно определима или може да бъде определена приблизително, както и в случаите, когато заинтересованите са многобройни частноправни субекти, претърпели минимални загуби, които не оправдават риска да се ангажират поотделно със значителните разходи, присъщи на всеки съдебен процес(42).

93.      Това е практика, за която правото на Съюза определено не съставлява пречка. Напротив, тя би трябвало да се насърчава и дори да се изисква. В някои области са предвидени специални процедури за тази цел. Очевидно, преследваните цели са различни и процедурите не са същите. Въпреки това за ефикасността на правото на Съюза въпросът е от значителна важност особено когато сумите, за които става дума, са по-скоро незначителни и възпират предявяването на многобройни съдебни искове за тяхното несигурно индивидуално възстановяване(43).

94.      Според мен обаче принципът на лоялност е задължавал Belgische Staat да изведе съответните последици от Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе, и да улесни неговото прилагане евентуално с намесата на националния законодател.

95.      Накрая изтъквам, че националното законодателство предоставя по-благоприятно третиране на държавата като длъжник, отколкото на всеки друг длъжник, независимо от характера на вземането или от каквито и да било други обстоятелства. Това се оправдавало от необходимостта за бързо приключване на разчетите.

96.      В светлината на Решение по дело Zouboulidis срещу Гърция(44) обаче едно такова оправдание, а именно интересът за бързо изчистване на задълженията на държавата, не е достатъчно, за да се признае в полза на държавата по-кратък давностен срок. Европейският съд по правата на човека е установил на това основание наличие на нарушение на член 1 от Първия допълнителен протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) относно защитата на правото на собственост. Същата констатация би трябвало да се приложи и като се изхожда от Хартата за основните права на Европейския съюз(45).

97.      Въпреки всичко давностен срок от четири до пет години за възстановяване на платеното без основание във връзка с фискални вземания ми изглежда по-скоро великодушен, отколкото прекалено кратък. С оглед на полето на преценка, с което разполагат държавите членки като договарящи страни по ЕКПЧ, според мен Съдът не би следвало да даде на споменатата харта тълкуване, което би изключило прилагането на давностния срок, предвиден от белгийското законодателство по отношение на задълженията на държавата.

V –  Заключение

98.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от Rechtbank van eerste aanleg te Brussel преюдициални въпроси:

„1)      Правото на Съюза не съставлява пречка, при условията в главното производство, националният съдия да приложи петгодишния давностен срок, предвиден от вътрешния правен ред за вземания към държавата по искове за възстановяване на такси, заплатени незаконосъобразно на държавата членка на основание смесена система на помощи и такси.

2)      Правото на Съюза не съставлява пречка, при условията на главното производство, държавата членка да може да се позове на национални давностни срокове, които са по-благоприятни за нея в сравнение с общите правила на вътрешното право, за да се защити в хода на производство, образувано срещу нея от частноправен субект, търсещ защита на свои права, произтичащи от Договора за ФЕС, след като Съдът на Европейския съюз е установил несъвместимост между тези национални разпоредби и правото на Съюза едва след изтичане на тези национални особено благоприятни давностни срокове, макар и незаконосъобразността да е съществувала преди тяхното изтичане.

3)      Правото на Съюза допуска, при условията на главното производство, в случаите, в които държава членка налага такси на частноправен субект, който на свой ред е длъжен да прехвърли тежестта за тяхното плащане на други частноправни субекти, с които поддържа търговски отношения, по отношение на тези частноправни субекти по силата на националните разпоредби да се прилага по-кратък давностен срок за връщане от държавата членка на вноски, получени от нея в противоречие с правото на Съюза, ако тези частноправни субекти разполагат с по-дълъг давностен срок за връщане на същите вноски от частноправен субект, действал в качеството на посредник, доколкото този посредник евентуално може да се окаже в положение, при което предявеният срещу него иск да не бъде погасен по давност, за разлика от предявения срещу държавата членка иск, и затова срещу този посредник биха могли да предявят искове и други субекти, при условие че той може евентуално да предяви обратен иск срещу държавата членка и единствено в случай че той разполага с възможност да претендира обратно от тази държава членка вноските, които самият той е правил пряко на последната.“

1 –      Език на оригиналния текст: френски.

2 – Според белгийското правителство настоящите дела са само две от общо 879 висящи дела пред запитващата юрисдикция, образувани на основание Закона от 24 март 1987 г. за здравето на животните и Закона от 23 март 1998 г. за създаване на Бюджетен фонд за здравето и качеството на животните и на животинските продукти. Претендираните по тези дела суми временно възлизали на общата сума от 119 милиона евро.

3 –      Първата е позната и в английското право във връзка с понятието справедливост („equity“) под формата на vigilantibus non dormientibus aequitas subvenit. Що се отнася до втората, тя е добре позната на Съда. Според един автор тя е най-цитираната сентенция от Съда и от неговите генерални адвокати (вж. Masson, A. Usages et réflexivité du latin à la Cour de justice des Communautés européennes. — Revue trimestrielle de droit européen. 2007, No 4, р. 609—633).

4 –      Вж. Решение от 16 декември 1992 г. по дело Lornoy и др. (C‑17/91, Recueil, стр. I‑6523), Решение по дело Claeys (C‑114/91, Recueil, стр. I‑6559) и Решение по дело Demoor и др. (C‑144/91 и C‑145/91, Recueil, стр. I‑6613).

5 –      Решение от 21 октомври 2003 г. по дело Van Calster и др. (C‑261/01 и C‑262/01, Recueil, стр. I‑12249).

6 – Moniteur belge от 30 април 1998 г., стр. 13469.

7 – Вж. член 23 от Закона от 1998 г.

8 – Пак там.

9 –      Посочено по-горе (точки 65 и 77).

10 –      Moniteur belge от 21 август 1991 г., стр. 17960.

11 –      Вж. между другото Решение на Cour de cassation от 14 април 2003 г.

12 –      Вж. членове 14, 17 и 21 от Закона от 1998 г.

13 –      Все пак, ако приложимият срок беше десет години, считано от влизането на Закона от 1998 г. в сила, а именно 30 април 1998 г., искова молба, подадена на 2 април 2007 г., би се оказала подадена преди изтичането на този срок.

14 –      Вж. членове 14, 17, 21 и 23 от Закона от 1998 г.

15 –      Вж. точка 28 от настоящото заключение.

16 –      Вж. Решение от 14 януари 1997 г. по дело Comateb и др. (C‑192/95—C‑218/95, Recueil, стр. I‑165, точка 20) и Решение от 17 юни 2004 г. по дело Recheio — Cash & Carry (C‑30/02, Recueil, стр. I‑6051, точка 15).

17 –      Вж. именно относно възстановяване на платеното без основание Решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis (C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951, точка 34) и Решение по дело Recheio — Cash & Carry, посочено по-горе (точка 17), както и по-общо Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact (C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 46) и Решението от 8 март 2011 г. по дело Lesoochranárske zoskupenie (C‑240/09, все още непубликувано в Сборника, точка 48).

18 –      Вж. по-конкретно Решение от 24 март 2009 г. по дело Danske Slagterier (C‑445/06, Сборник, стр. I‑2119, точка 31 и цитираната съдебна практика).

19 –      Вж. Решение от 17 ноември 1998 г. по дело Aprile (C‑228/96, Recueil, стр. I‑7141, точка 19 и цитираната съдебна практика).

20 –      Вж. по-конкретно Решение по дело Aprile, посочено по-горе (точка 19), Решение от 11 юли 2002 г. по дело Marks & Spencer (C‑62/00, Recueil, стр. I‑6325, точка 35) и Решение от 15 април 2010 г. по дело Barth (C‑542/08, все още непубликувано в Сборника, точка 28).

21 –      Точка 18 от решението.

22 –      Установен от член 100 на съгласуваните закони (споменат в точка 23 от настоящото заключение).

23 –      Какъвто е случаят в член 100 на съгласуваните закони.

24 –      Вж. по-конкретно Решение от 27 март 1980 г. по дело Denkavit italiana (61/79, Recueil, стр. 1205, точка 16), Решение от 10 февруари 2000 г. по дело Deutsche Telekom (C‑50/96, Recueil, стр. I‑743, точка 43), Решение от 13 януари 2004 г. по дело Kühne & Heitz (C‑453/00, Recueil, стр. I‑837, точка 21) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C‑2/06, Сборник, стр. I‑411, точка 35).

25 –      Вж. в този смисъл, Решение от 19 октомври 1995 г. по дело Richardson (C‑137/94, Recueil, стр. I‑3407, точка 33), Решение от 6 март 2007 г. по дело Meilicke и др. (C‑292/04, Сборник, стр. I‑1835, точка 34 и цитираната съдебна практика) и Решение по дело Kempter, посочено по-горе (точка 35).

26 –      Вж. Решение от 25 юли 1991 г. по дело Emmott (C‑208/90, Recueil, стр. I‑4269, точка 21).

27 –      Вж. Решение от 2 декември 1997 г. по дело Fantask и др.(C‑188/95, Recueil, стр. I‑6783, точка 51).

28 –      Посочено по-горе, (точка 54).

29 –      Вж. също така Решение от 17 юли 1997 г. по дело Haahr Petroleum (C‑90/94, Recueil, стр. I‑4085, точка 52) и Решение от 17 юли 1997 г. по дело Texaco и Olieselskabet Danmark (C‑114/95 и C‑115/95, Recueil, стр. I‑4263, точка 48).

30 –      Решение от 28 ноември 2000 г. по дело Roquette Frères (C‑88/99, Recueil, стр. I‑10465, точка 37).

31 –      Вж. в този смисъл посочените по-горе решения по дело Barth (точка 33) и по дело Aprile (точки 43—45).

32 –      Запитващата юрисдикция изглежда счита, че има разлика в приложимите давностни срокове. Обратно, белгийското правителство, след като определя настоящите дела като дела за извъндоговорна отговорност, излага друго становище в хода на съдебното заседание: то поддържа, че давностните срокове са с една и съща продължителност, а именно пет години, но има малка разлика в техните начални моменти. Обръщам внимание, че запитващата юрисдикция определя тези срокове като отнасящи се за възстановяване на платеното без основание (condictio indebiti). Вж. по въпроса за тяхната квалификация Решение от 12 декември 2006 г., по дело Test Claimants in the FII Group Litigation (C‑446/04, Recueil, стр. I‑11753, точка 201).

33 – Следва да се отбележи, че този преюдициален въпрос не се отнася до Q‑Beef, което е правило вноските си пряко на държавата.

34 – Вж. Решение по дело Edis, посочено по-горе, (точка 39), Решение по дело Aprile, посочено по-горе (точка 34) и Решение от 10 септември 2002 г. по дело Prisco и CASER (C‑216/99 и C‑222/99, Recueil, стр. I‑6761, точка 70).

35 – Решение по дело Van Calster и др., посочено по-горе (точка 59). В точка 60 Съдът добавя, че: „[т]акава законодателна техника не би могла да бъде приета за съвместима със задължението за уведомяване, установено от член 93, параграф 3 от Договора. Всъщност, ако тя беше допустима, държавите членки биха могли веднага да започнат изпълнението на даден проект за помощ от държавата, без да уведомяват за него, а последиците от липсата на уведомление биха могли да бъдат избегнати чрез отмяна на мярката за помощ, както и чрез същевременното ѝ повторно въвеждане с обратно действие“.

36 –      Вж. точка 16 от заключение на генералния адвокат Jacobs по дело Van Calster и др., посочено по-горе.

37 –      Решение от 20 март 1997 г. по дело Alcan Deutschland (C‑24/95, Recueil, стр. I‑1591).

38 –      Вж. Решение от 1 декември 1998 г. по дело Levez (C‑326/96, Recueil, стр. I‑7835, точка 34) и Решение по дело Barth, посочено по-горе, (точка 36).

39 –      Като пример може да се посочи, че в Решение по дело Kühne & Heitz, посочено по-горе, заинтересованото дружество е отправило молба за плащане на някои суми около два месеца след решението на Съда, което дава тълкуване в негова полза (вж. заключението на генералния адвокат Léger, точка 14).

40 –      Впрочем това не се оспорва и от Кралство Белгия.

41 –      Дори в хода на съдебното заседание представителят на белгийското правителство определя липсата на уведомяване като обикновено процесуално нарушение. Според мен това е много по-сериозно: този пропуск съответства на неизпълнение на основно задължение в областта на държавните помощи.

42 –      Като пример следва да се отбележи развитието, предизвикано от Решение от 7 септември 2004 г. по дело Manninen (C‑319/02, Recueil, стр. I‑7477), в което Съдът установява несъвместимост на финландското законодателство с правото на Съюза. След като постановеното от запитващата юрисдикция решение е станало окончателно (Решение на Korkein hallinto-oikeus от 22 декември 2004 г., по дело KHO:2004:117), е приет закон за обезщетяване. От подготвителните работи по този закон е видно, че той е бил приет, за да осигури ефикасно възстановяване на платените суми (вж. също правителствен проект 57/2005).

43 –      В тринадесето съображение от Регламент № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 г. за установяване на подробни правила за прилагането на член 93 от Договора за ЕО (ОВ L 83,стр. 1; Специално издание на български език, глава 8 том 1 стр. 41—49) се посочва, че в случаите на неправомерна помощ, която не е съвместима с общия пазар, ефективната конкуренция трябва да бъде възстановена; като се има предвид, че за тази цел е необходимо помощта, включително лихвите, да бъдат възстановени незабавно.

44 –      ЕСПЧ, Решение по дело Zouboulidis срещу Гърция от 25 юни 2009 г., § 33—37. Това дело се отнася за вземания към гръцката държава, които в определени случаи се погасяват по давност в двегодишен срок, докато вземанията в полза на тази държава се погасяват в два до десет пъти по-дълъг срок. Европейският съд по правата на човека е постановил, че привилегированите давностни срокове в полза на гръцката държава са несъвместими с член 1 от Първия допълнителен протокол към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 4 ноември 1950 г.

45 –      Вж. член 17 за правото на собственост.

Full & Egal Universal Law Academy