FulLegal · İçtihat Detay

Belçika 19.12.2012 BG

EUR-Lex - 62010CJ0577 - BG

Avrupa Adalet Divanı

Karar Metni

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)

19 декември 2012 година ( *1 )

„Неизпълнение на задължения от държава членка — Член 56 ДФЕС — Свободно предоставяне на услуги — Национална правна уредба, налагаща на установените в други държави членки независими доставчици на услуги задължение за предварително деклариране — Наказателни санкции — Пречка за свободното предоставяне на услуги — Обективно обосновано разграничение — Императивни изисквания от общ интерес — Предотвратяване на измамите — Борба срещу нелоялната конкуренция — Защита на самонаети лица — Пропорционалност“

По дело C-577/10

с предмет иск за установяване на неизпълнение на задължения, предявен на основание член 258 ДФЕС на 10 декември 2010 г.,

Европейска комисия, за която се явяват г-н E. Traversa, г-жа C. Vrignon и г-н J.-P. Keppenne, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

ищец,

срещу

Кралство Белгия, за което се явяват г-жа M. Jacobs и г-жа C. Pochet, в качеството на представители, подпомагани от S. Rodrigues, avocat,

ответник,

подпомагано от:

Кралство Дания, за което се явяват г-н C. Vang и г-н S. Juul Jørgensen както и от г-жа V. Pasternak Jørgensen, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

встъпила страна,

СЪДЪТ (четвърти състав),

състоящ се от: г-н L. Bay Larsen, изпълняващ функцията на председател на четвърти състав, г-н J.-C. Bonichot, г-жа C. Toader, г-жа A. Prechal и г-н E. Jarašiūnas (докладчик), съдии,

генерален адвокат: г-н P. Cruz Villalón,

секретар: г-жа R. Şereş, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 29 март 2012 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 19 юли 2012 г.,

постанови настоящото

Решение

С исковата си молба Европейската комисия иска от Съда да установи, че като е приело член 137, точка 8°, член 138, трето тире, член 153 и член 157, точка 3° от Програмния закон (I) от 27 декември 2006 г. (Moniteur belge от 28 декември 2006 г., стр. 75178), в редакцията му в сила от 1 април 2007 г. (наричани по-нататък съответно „разглежданите разпоредби“ и „Програмният закон“), а именно като е наложило на установените в държава членка, различна от Кралство Белгия, независими доставчици на услуги задължение да подадат декларация, преди да започнат да упражняват дейността си в Белгия (наричано по-нататък „декларирането Limosa“), Кралство Белгия не е изпълнило задълженията си по член 56 ДФЕС.

С определение на председателя на Съда от 11 април 2011 г. Кралство Дания е допуснато да встъпи в производството в подкрепа на исканията на Кралство Белгия.

Национално право

Глава VIII от дял IV на Програмния закон, отнасяща се до социалните въпроси, предвижда „предварителното деклариране за командировани работници и служители и самонаети лица“. Тя е допълнена с Кралски указ от 20 март 2007 г., приет на основание тази глава (Moniteur belge от 28 март 2007 г., стр. 16975), изменен с Кралски указ от 31 август 2007 г. (Moniteur belge от 13 септември 2007 г., стр. 48537, наричан по-нататък „Кралският указ“).

Разглежданото задължение за деклариране е въведено в рамките на по широк проект, наречен „Limosa“, съкращение от „Landenoverschrijdend Informatiesysteem ten behoeve van Migratieonderzoek bij de Sociale Administratie“ (трансгранична информационна система за изследвания по въпросите на миграцията към социалната администрация, наричана по-нататък „системата Limosa“). Целта на този проект е да се въведе обслужване на едно електронно гише за всички процедури, свързани с работата в Белгия. По този начин събраната в рамките на декларирането Limosa информация е предназначена за поддържане на централен кадастър и за целите на статистиката и контрола до нея се предоставя достъп по-специално на службите на белгийската федерална и регионална инспекция посредством обща информационна платформа.

Програмният закон

Съгласно член 137 от Програмния закон:

„За прилагането на настоящата глава и правилниците за изпълнението ѝ терминът:

[…]

„самонаети лица“ означава: всички физически лица, които упражняват професионална дейност, за която не са обвързани с трудов договор или правилник;

„командировани самонаети лица“ означава:

а)

посочените в точка 7° лица, които упражняват временно или частично един или повече видове самостоятелна дейност в Белгия, без да пребивават постоянно на нейна територия, и които обичайно работят на територията на една или повече държави, различни от Белгия,

лица, пристигащи от чужбина, които идват в Белгия с цел да упражняват временно на нейна територия независима професионална дейност или да се установят временно като самонаети лица;

[…]“.

Член 138 от Програмния закон предвижда:

„Разпоредбите на настоящата глава се прилагат за:

[…]

—

командированите самонаети лица;

[…]

Кралят […] може да изключи прилагането на настоящата глава спрямо категории командировани самонаети лица, ако е необходимо при условия, които той определи, и предвид продължителността на предоставяните от тях услуги в Белгия или с оглед на естеството на дейността им […]“.

Раздел 3 на тази глава е озаглавен „Предварително деклариране за командировани самонаети лица“. Отнасящият се до предварителното деклариране член 153 от Програмния закон гласи:

„Преди да започне да упражнява професионална дейност на белгийска територия, командированото самонаето лице или негов пълномощник трябва да подаде по електронен път в Националния институт за социално осигуряване на самонаети лица декларация, съставена в съответствие с член 154, съгласно условията, определени от краля.

[…]

Когато няма възможност да подаде тази декларация по електронен път, командированото самонаето лице [или] неговият пълномощник […] може да я изпрати по факс или по пощата до Националния институт за социално осигуряване на самонаети лица според условията, определени от тази институция.

След подаването на посочената в предишните алинеи декларация деклараторът получава обратна разписка […] Когато декларацията е подадена по факс или по пощата, Националният институт за социално осигуряване на самонаети лица предоставя обратна разписка по факс или по пощата според установен от него образец.

Кралят определя срока, в който предварителната декларация може да бъде отменена.

Когато командировката продължи повече от първоначално предвидения срок, деклараторът трябва да подаде нова декларация преди изтичането на първоначално предвидения срок на командировката“.

Член 154 от Програмния закон предвижда, че „[К]ралят определя групите данни, които трябва да се съдържат в посочената в член 153 предварителна декларация“.

Член 157 от Програмния закон, съдържащ се в раздел 4 на глава VIII него, озаглавен „Контрол и санкции“, предвижда:

„Без да се засягат разпоредбите на членове 269—274 от Наказателния кодекс, се наказват с лишаване от свобода от осем дни до една година и глоба от 500 EUR до 2500 EUR, или само с едно от двете наказания:

[…]

командированото самонаето лице, което не е изпълнило разпоредбите на настоящата глава и правилниците за изпълнението ѝ;

[…]“.

Член 167 от Програмния закон предвижда, че глава VIII от него влиза в сила на 1 април 2007 г.

Кралският указ

Член 2 от Кралския указ гласи:

„Следните категории командировани самонаети лица са изключени от приложното поле на глава 8 от дял IV на [Програмния закон]:

командированото самонаето лице в Белгия за първоначалното монтиране и/или първото инсталиране на обект, който представлява съществен компонент на договор за доставка на стоки и което е необходимо за въвеждането в експлоатация на доставения обект и се извършва от доставящото обекта самонаето лице, когато продължителността на посочената дейност не надвишава осем дни. Това изключение обаче не се отнася за дейностите в строителния сектор […];

самонаетото лице, което идва в Белгия, за да извършва неотложни дейности по поддръжка или поправка на машини или апарати, доставени от него на установено в Белгия предприятие, в което се извършва поддръжката или поправката, при условие че необходимото за тези дейности време на престой не надвишава 5 дни за календарен месец;

самонаетите лица, чието основно местопребиваване не е в Белгия и които изнасят конференции или участват в тях;

самонаетите лица, чието основно местопребиваване не е в Белгия и които участват в събрания в Белгия при тесен кръг участници, доколкото присъствието им на тези събрания не надвишава 60 дни годишно в рамките на не повече от 20 последователни календарни дни на събрание;

самонаетите спортисти, както и евентуално придружаващите ги самонаети лица, чието основно местопребиваване не е в Белгия и които извършват в Белгия услуги в рамките на съответната им професия, доколкото необходимото за тези дейности време на престой не надвишава три календарни месеца годишно;

самонаети артисти и евентуално придружаващите [ги] лица със статут на самонаети лица, чието основно местопребиваване не е в Белгия и които идват в Белгия, за да извършват услуги рамките на съответната им професия, доколкото необходимото за тези дейности време на престой не надвишава 21 дни за тримесечие;

самонаетите лица, извършващи дейност в сектора на международния превоз на хора и стоки, освен ако тези самонаети лица извършват дейности, свързани с крайбрежен морски транспорт на белгийска територия;

търговските сътрудници, които идват в Белгия, доколкото необходимото за дейността им време на престой не надвишава 5 дни за календарен месец;

ръководителите и представителите на дружества, които идват в Белгия, за да вземат участие в управителни съвети или в общи събрания на дружества, доколкото необходимото тези дейности време на престой не надвишава 5 дни за календарен месец“.

Член 4, параграф 2 от Кралския указ посочва подробно информацията, която трябва да се съдържа в така наречената „обикновена“ декларация. Тази разпоредба предвижда:

„За командированите самонаети лица, посочената в член 154 от [Програмния закон] декларация съдържа следните категории данни:

Идентификационни данни относно самонаетото лице. Когато то вече разполага с номер на предприятие или със социалноосигурителен номер, ако става въпрос за физическо лице, което няма качеството на предприятие по смисъла на [Закона от 16 януари 2003 г. за създаване на Banque-Carrefour des Entreprises [централен регистър на предприятията], модернизиране на търговския регистър, създаване на одобрени гишета за предприятия и други разпоредби], този номер е достатъчен;

Национален идентификационен номер от държавата по произход, ако съществува такъв;

Начална дата на командироването в Белгия;

Предполагаема продължителност на командироването в Белгия;

Място на извършване на трудовата дейност в Белгия;

Вид услуги, извършвани в рамките на командироването;

Идентификационен номер по ДДС от държавата по произход, ако съществува такъв, или номер на предприятие, ако разполага с такъв;

Идентификационни данни относно пълномощника, който подава предварителната декларация. Когато последният вече разполага с номер на предприятие или със социалноосигурителен номер, ако става въпрос за физическо лице, което няма качеството на предприятие по смисъла на посочения Закон от 16 януари 2003 г., този номер е достатъчен;

Идентификационни данни относно белгийския ползвател. Когато последният вече разполага с номер на предприятие или със социалноосигурителен номер, ако става въпрос за физическо лице, което няма качеството на предприятие по смисъла на посочения Закон от 16 януари 2003 г., този номер е достатъчен“.

Член 5 от Кралския указ посочва подробно информацията, която трябва да се съдържа в така наречената „опростена“ декларация. Той гласи:

„За командированите работници и служители или самонаети лица, които упражняват редовно дейността си на територията на Белгия и на една или повече други държави, предвидената в членове 140 и 154 от [Програмния закон] декларация трябва да съдържа следните данни:

Идентификационни данни за работника, служителя или самонаетото лице;

Национален идентификационен номер от държавата по произход, ако съществува такъв;

Идентификационен номер по Националния регистър или номер по Banque Carrefour, предвиден в член 8 от посочения по-горе Закон от 15 януари 1990 г., ако съществува такъв номер;

Начална дата на командироването в Белгия;

Продължителност на командироването в Белгия;

Вид извършвани услуги;

За работниците и служителите — седмична продължителност на трудовата дейност.

Тази декларация е валидна за максимален срок от 12 месеца и може да бъде продължавана след всяко изтичане на този срок за последователен максимален срок от 12 месеца.

Разпоредбите на настоящия член обаче не се прилагат по отношение на дейности в сектора на строителството или в сектора на временната трудова заетост.

По смисъла на настоящия указ под редовно упражняване на дейност на територията на Белгия и на една или повече други държави се разбира: дейност, упражнявана структурно в различни държави, съществена част от която се извършва в Белгия, поради която дейност съответното лице се намира в Белгия за чести кратки престои с професионален характер“.

Досъдебна процедура

С официално уведомително писмо, отправено на 2 февруари 2009 г. до Кралство Белгия, Комисията посочва на тази държава членка, че счита налагането спрямо независимите доставчици на услуги на задължение за предварително деклариране с толкова общо приложение, каквото е декларирането Limosa, предвидено в членове 137—167 от Програмния закон, за несъвместимо с гарантираното от член 49 ЕО свободно предоставяне на услуги.

С писмо от 26 март 2009 г. Кралство Белгия оспорва анализа на Комисията. То поддържа по-конкретно, че тази система позволява по-специално да се противодейства на злоупотребата със статута на самонаето лице, що се отнася до лицата, които в действителност имат качеството на работници или служители (наричани по-нататък „представящите се за самонаети лица“), която злоупотреба има за цел да се заобиколят минималните норми, приложими в областта на социалната закрила на работниците.

На 9 октомври 2009 г. Комисията отправя мотивирано становище до Кралство Белгия, в което уточнява, че оспорва съвместимостта с член 49 ЕО на член 137, точка 8°, член 138, трето тире, член 153 и член 157, точка 3° от Програмния закон, отнасящи се до независимите доставчици на услуги, установени или пребиваващи в държава членка, различна от Кралство Белгия.

Тъй като Комисията не приема за убедителни доводите на Кралство Белгия в писмото му от 11 декември 2009 г. в отговор на посоченото мотивирано становище, тя решава да предяви настоящия иск.

По иска

Доводи на страните

На първо място, Комисията твърди, че разглежданите разпоредби представляват дискриминационно ограничение на свободното предоставяне на услуги, тъй като разглежданото задължение за деклариране е в тежест само на независимите доставчици на услуги, установени в държава членка, различна от Кралство Белгия.

Следователно, за да обоснове позицията си, Кралство Белгия можело да се позовава само на основанията, посочени в член 52 ДФЕС, което то не е направило. Ето защо неизпълнението на задължения било доказано.

На второ място, Комисията поддържа, че във всички случаи разглежданите разпоредби не са нито обосновани, нито пропорционални, по отношение на изложените от Кралство Белгия цели от общ интерес.

Първо, макар целта за предотвратяване на нелоялната конкуренция, доколкото има социално измерение, да може да представлява цел от общ интерес, Кралство Белгия не посочвало конкретен довод, за да обоснове твърдението си, че разглежданото задължение за деклариране допринася в борбата срещу социалния дъмпинг.

Второ, тази държава членка не представя никакво доказателство, че действително съществува риск от сериозно застрашаване на финансовото равновесие на системата за социална сигурност, тъй като само твърдението за наличие на свързани със социалното осигуряване измами било недостатъчно в това отношение. Ето защо този довод не можело да бъде приет.

Трето, Комисията поддържа, че макар в случая действително да е възможно позоваване на целите, свързани с борбата с данъчните измами и закрилата на работниците, мерките, необходими за упражняване на контрол за спазването на изисквания, обосновани поради императивни съображения от общ интерес, не трябва да превръщат свободата на предоставяне на услуги във фикция. Такъв обаче бил конкретният случай.

В това отношение Комисията оспорва по-конкретно общото и широко приложение на декларирането Limosa. Това задължение за деклариране почивало на обща презумпция за измама, която не можело да послужи за обосноваването на мярка като разглежданото задължение за деклариране.

Комисията отбелязва също че на равнището на Европейския съюз вече съществуват редица механизми, които имат за цел да подобрят административното сътрудничество между държавите членки в борбата срещу недекларирания труд и злоупотребата със свободата на предоставяне на услуги.

Като главно искане Кралство Белгия поддържа, че настоящият иск трябва да се отхвърли като явно неоснователен. Той се основавал на редица презумпции, предположения или конюнктурни съображения и не почивал на обективни данни, свързани с конкретното положение, с което се сблъскват белгийските органи при упражняване на компетентността им в областта на контрола за спазването на социалното законодателство. Комисията обаче не можела да докаже наличието на неизпълнение на задължения, като се основава на презумпции и предположения. По този начин Комисията нарушавала от своя страна член 38, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник на Съда, съгласно който исковата молба трябва да съдържа при необходимост приведените доказателства.

При условията на евентуалност Кралство Белгия твърди, че Комисията не е доказала, че разглежданото задължение за деклариране не е необходимо или че във всички случаи е непропорционално по отношение на посочените цели.

На първо място, що се отнася до твърдяното наличие на дискриминационно ограничение на свободното предоставяне на услуги, Комисията не доказала възпиращия характер на системата Limosa, тъй като според Кралство Белгия свързаните с тази система формалности отнемат на независимия доставчик на услуги едва 20—30 минути годишно. Освен това посочената система била безплатна и позволявала незабавно да се получи официален документ, без никакво ограничение, което да е сравнимо с предварително разрешение. Нещо повече, предвидените за някои сектори изключения показвали стремежа на белгийските органи към гъвкавост.

От друга страна, дори да се предположи, че декларирането Limosa представлява пречка за свободното предоставяне на услуги, то не било дискриминационно. Контролът, упражняван по отношение на независимите доставчици на услуги, които не са установени в Белгия, не може да се приравни на контрола, упражняван спрямо установените в тази държава членка, поради обективните разлики между тези две категории независими доставчици на услуги.

На второ място, относно обосноваването на разглежданото задължение за деклариране и пропорционалността му, Кралство Белгия поддържа, първо, че системата Limosa е отчасти обоснована с целта за предотвратяване на нелоялната конкуренция, която има социално измерение, свързано със защитата на работниците и потребителите, както и с предотвратяването на социалния дъмпинг. Тази система допринасяла за защитата на доставчиците на услуги, които се съобразяват с правната уредба, от тези, които не се съобразяват с нея и изличат от това необосновано конкурентно предимство.

Второ, от съдебната практика следвало, че по принцип система за предварително деклариране, която има за цел събирането на данни, необходими за контрола и установяването на случаите на измама, в случая в областта на социалното законодателство, и по-специално недекларирания труд, както и наличието на представящи се за самонаети лица, не надхвърля необходимото за предотвратяването на злоупотребите, до които може да доведе извършването на свободно предоставяне на услуги. В отговор на твърдението относно общата презумпция за измама Кралство Белгия подчертава, че за да се установят и евентуално санкционират измамите в областта на социалното законодателство, е необходимо посочената система да се прилага a priori към всеки доставчик на услуги.

Трето, целта за закрилата на работниците, включително борбата срещу трафика на хора и особено експлоататорските условия на труд, както и необходимостта да се следи за благосъстоянието на самонаетите лица, трябва да се разграничава от тази за борба срещу измамите. В това отношение Кралство Белгия подчертава, по-конкретно, че новият контекст след влизането в сила на Договора от Лисабон трябва да се вземе предвид и да бъде разбиран в подкрепа на легитимността на тази цел.

Кралство Дания уточнява, че встъпва в подкрепа на исканията на Кралство Белгия, тъй като датският закон също съдържа разпоредби, които налагат на чуждестранните доставчици на услуги задължение за предварително деклариране, приложимо към самонаетите лица. Тази държава членка поддържа по същество доводи, съпоставими с изтъкнатите от Кралство Белгия. Тя добавя по-специално, че контролът за зачитането на условията на труд и на социалните нормите има за цел да предотврати рисковете от трудова злополука или професионална болест, че отговорът на въпроса дали задължението за предварително деклариране има дискриминационен характер не може да се различава в зависимост от това дали извършващото услугите предприятие има или няма наети работници или служители, и че нито един от действащите режими за обмен на информация между държавите членки не предоставя едни и същи възможности за постигане на преследваните цели, като подчертава в това отношение необходимостта за целите на извършвания контрол от наличието на информация относно мястото, на което се извършва услугата.

Съображения на Съда

В началото следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка на основание член 258 ДФЕС Комисията, която трябва да докаже наличието на твърдяното неизпълнение, следва да представи на Съда необходимите доказателства, въз основа на които последният да провери дали е налице твърдяното неизпълнение на задължения, без да може да се основава на каквато и да е презумпция (Решение от 25 май 1982 г. по дело Комисия/Нидерландия, 96/81, Recueil, стр. 1791, точка 6 и Решение от 18 ноември 2010 г. по дело Комисия/Португалия, C-458/08, Сборник, стр. I-11599, точка 54).

Макар несъмнено Съдът вече да е приел, че изискванията за доказването са по-строги, когато твърденията на Комисията за нарушения се отнасят до прилагането на национална разпоредба (вж. Решение от 12 май 2005 г. по дело Комисия/Белгия, C-287/03, Recueil, стр. I-3761, точка 28 и Решение от 22 януари 2009 г. по дело Комисия/Португалия, C-150/07, точка 66), налага се изводът, че с настоящия иск за установяване на неизпълнение на задължения Комисията оспорва съответствието с член 56 ДФЕС не на административна практика, а на законодателни разпоредби, съществуването и действителното прилагане на които изобщо не се оспорват от Кралство Белгия. Ето защо не изглежда настоящият иск да се основава на обикновени презумпции.

Следователно главното твърдение на Кралство Белгия, че настоящият иск трябва да се отхвърли като явно неоснователен, тъй като Комисията не се е съобразила с доказателствената тежест, която носи, или дори като недопустим, доколкото противоречи на изискванията на член 38, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник относно приведените доказателства, не може да бъде прието.

С оглед на произнасянето по основателността на иска на Комисията следва да се провери, на първо място, дали разглежданите разпоредби представляват пречка за свободното предоставяне на услуги с уточнението, че посоченият иск се отнася само до предварителното деклариране, изисквано от независимите доставчици на услуги, които са законно установени в държава членка, различна от Кралство Белгия, и желаят да предоставят временно услуги в Белгия, с изключение на случаите на командироване на работници, извършвано съгласно Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 18, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 29).

Съгласно постоянната съдебна практика член 56 ДФЕС изисква премахването по отношение на установените в друга държава членка доставчици на услуги не само на всяка дискриминация, основана на тяхното гражданство или на обстоятелството, че са установени в държава членка, различна от тази, в която трябва да се извършват услугите, но и на всяко ограничение, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на дейността на доставчик, установен в друга държава членка, в която той законно предлага сходни услуги (вж. по-специално Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Arblade и др., C-369/96-C-376/96, Recueil, стр. I-8453, точка 33 и Решение от 21 юли 2011 г. по дело Комисия/Португалия, C-518/09, точка 63 и цитираната съдебна практика).

В случая следва да се приеме, че спрямо лицата, които са посочени в член 137, точка 8° и член 138, трето тире от Програмния закон и пребивават или са установени в държава членка, различна от Кралство Белгия, разглежданото задължение за деклариране предполага те да се регистрират, като създадат профил, преди да изпълнят, на следващо място, задължението си по принцип и съгласно член 153 от Програмния закон да съобщават на белгийските органи преди всяко предоставяне на услуги на белгийска територия определен брой данни като датата, срока и мястото на предоставяне на услугите, тяхното естество и идентификационните данни на юридическото или физическото лице, което е техен получател. Тези данни трябва да се предоставят посредством формуляр, който трябва да се попълни за предпочитане онлайн или, ако това не е възможно, трябва да се изпрати на компетентната служба по пощата или по факс. Неизпълнението на тези формалности се санкционира с наказанията, предвидени в член 157, точка 3° от Програмния закон.

По този начин формалностите, които предполага разглежданото задължение за деклариране, могат да възпрепятстват предоставянето на услуги на територията на Кралство Белгия от независими доставчици на услуги, установени в друга държава членка. Следователно посоченото задължение представлява пречка за свободното предоставяне на услуги.

Същото се отнася и за обстоятелствата, при които се изисква само „опростена“ декларация. Всъщност съответният независим доставчик на услуги също е длъжен, след като се е регистрирал, като е създал профил, да съобщава на белгийските органи по-специално датата и продължителността на командироването си в Белгия, както и вида на услугите, които ще извършва. Освен това неизпълнението на тези задължения също се санкционира с наказанията, предвидени в член 157, точка 3° от Програмния закон.

При тези условия, противно на поддържаното от Кралство Белгия, не може да се приеме, че последиците, които поражда разглежданото задължение за деклариране по отношение на свободното предоставяне на услуги, са твърде несигурни и непреки, за да може това задължение да бъде квалифицирано като пречка.

При това положение следва, на второ място, да се провери дали разглежданото задължение за деклариране може да бъде обосновано, като се вземе предвид обстоятелството, че посочената в настоящия иск област на трансгранично предоставяне на услуги от самонаети лица не е хармонизирана на равнището на Съюза до настоящия момент.

Всъщност националната правна уредба, отнасяща се до област, която не е била предмет на хармонизация на равнището на Съюза, и прилагана без разлика по отношение на всички лица или предприятия, упражняващи дейност на територията на съответната държава членка, може да бъде обоснована, въпреки че ограничава свободното предоставяне на услуги, доколкото отговаря на императивно изискване от общ интерес, доколкото този интерес не е защитен от правните норми, приложими за предоставящия услугата в държавата членка, където е установен, доколкото е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и доколкото не надхвърля необходимото за нейното постигане (Решение по дело Arblade и др., посочено по-горе, точки 34 и 35, Решение от 19 януари 2006 г. по дело Комисия/Германия, C-244/04, Recueil, стр. I-885, точка 31 и Решение от 1 октомври 2009 г. по дело Комисия/Белгия, C-219/08, Сборник, стр. I-9213, точка 14).

В това отношение относно целите, на които се позовава Кралство Белгия, следва да се приеме, че те могат да бъдат взети предвид като императивно изискване от общ интерес, което може да обоснове ограничение на свободното предоставяне на услуги. По този въпрос е достатъчно да се посочи, че целта за борба срещу измамите по-специално в социалната област и за предотвратяване на злоупотребите, по-конкретно установяването на случаите на представящи се за самонаети лица и борбата срещу недекларирания труд, може да се свърже не само с целта за защита на финансовото равновесие на системата за социална сигурност, но и с целите за предотвратяване на нелоялната конкуренция и на социалния дъмпинг, както и за закрила на работниците, включително на независимите доставчици на услуги.

Комисията поддържа обаче, че Кралство Белгия не може да се позовава в случая на тази обосновка, тъй като разглежданото задължение за деклариране има дискриминационен характер.

В това отношение е достатъчно да се приеме, както твърдят Кралство Белгия и Кралство Дания, че с оглед на необходимия контрол и като се има предвид по-специално липсата на хармонизиране на националните законодателства в областта на заетостта и на труда, за да осигурят спазването на императивните изисквания от общ интерес, посочени от Кралство Белгия, независимите доставчици на услуги, които са установени в държава членка, различна от Кралство Белгия и временно отиват на територията на последната държава членка, за да предоставят услуги, се намират в положение, което е обективно различно от положението, в което се намират независимите доставчици на услуги, установени на белгийската територия и предоставящи постоянно услуги на тази територия.

Всъщност Съдът вече е приел, че с оглед на възможността за органите на държава членка, на територията на която се предоставят услуги, да контролират спазването на правилата, чиято цел е да гарантират, че се зачитат правата, които предоставя на работниците националното законодателство на посочената държава членка, съществуват обективни разлики между предприятията, установени в държавата членка, на територията на която се извършва услугата, и предприятията, които са установени в друга държава членка и изпращат работници на територията на първата държава членка, за да предоставят услуга (вж. в този смисъл Решение от 25 октомври 2001 г. по дело Finalarte и др., C-49/98, C-50/98, C-52/98-C-54/98 и C-68/98-C-71/98, Recueil, стр. I-7831, точки 63, 64 и 73). По този начин обстоятелството, че за установените в Белгия независими доставчици на услуги не са предвидени точно еднакви задължения, по специално относно данните, които следва да се представят, в сравнение с тези, които произтичат от разглежданото задължение за деклариране в тежест на установените в друга държава членка независими доставчици на услуги, може да се дължи на обективните разлики, съществуващи между тези две категории независими доставчици на услуги.

При това положение следва да се провери дали разглежданите разпоредби са пропорционални, като се има предвид, че ограничителната мярка по отношение на свободата на предоставяне на услуги е пропорционална само ако е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната от нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане (вж. в този смисъл Решение от 15 юни 2006 г. по дело Комисия/Франция, C-255/04, Recueil, стр. I-5251, точка 44 и цитираната съдебна практика).

В това отношение следва преди всичко да се приеме, че посочените от Комисията механизми за административно сътрудничество не са определящи за целите на тази проверка. Всъщност, на първо място, Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година (ОВ L 376, стр. 36; Специално издание на български език, глава 13 том 58, стр. 50) има само ограничено приложно поле.

На второ място, макар Информационната система за вътрешния пазар, въведена с Решение 2004/387/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно взаимно предоставяне на паневропейски електронноправителствени услуги за публичните администрации, стопанските предприятия и гражданите (IDABC) (ОВ L 144, стр. 65; Специално издание на български език, глава 13 том 45, стр. 110; и изменение ОВ L 181, стр. 25), да позволява по-специално от 28 декември 2009 г. прилагането на задълженията за административно сътрудничество, произтичащи от Директива 2005/36/EО на Европейския парламент и на Съвета от 7 септември 2005 година относно признаването на професионалните квалификации (ОВ L 255, стр. 22), и макар член 4 от Директива 96/71 също да урежда принципа на административно сътрудничество между посочените администрации, не е доказано, че тези механизми биха позволили на Кралство Белгия да разполага със същата информация като тази, която счита за необходима за постигането на целите от общ интерес, на които се позовава.

На трето място се налага изводът, че проектът за електронен обмен на данни за социалното осигуряване (EESSI), предвиден с Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (ОВ L 166, стр. 1; Специално издание на български език, глава 5, том 7, стр. 82; и изменения ОВ L 200, стр. 1, ОВ L 204, 2007 г., стр. 30), все още не е бил осъществен към момента на изтичане на определения в мотивираното становище срок.

При това положение следва да се напомни, че не е достатъчна обща презумпция за измама, за да се обоснове мярка, която накърнява целите на Договора за ФЕС (вж. в този смисъл Решение по дело Комисия/Франция, посочено по-горе, точка 52 и Решение от 9 ноември 2006 г. по дело Комисия/Белгия, C-433/04, Recueil, стр. I-10653, точка 35).

В случая, дори да се допусне, че независимите доставчици на услуги, установени в държава членка, различна от Кралство Белгия, могат да бъдат обвързани в последната държава с данъчни и социални задължения, е безспорно, че прилагането на разглежданото задължение за деклариране не е ограничено само до хипотезите, при които следва да се провери, че тези данъчни и социални задължения са изпълнени.

Освен това разглежданото задължение за деклариране е свързано с изискването да се съобщят на белгийските органи много подробни данни, по-специално в рамките на така наречената „обикновена“ декларация. Макар обаче да е възможно държава членка да поиска от доставчиците на услуги, които са установени на територията на друга държава членка и отиват в първата държава, за да предоставят услуги, да ѝ съобщят някои специфични данни, това е допустимо, при условие че съобщаването им е обосновано с оглед на преследваните цели. Кралство Белгия обаче не е обосновало достатъчно убедително с какво тези подробни данни са необходими, за да се постигнат целите от общ интерес, на които се позовава, и по какъв начин задължението за предварително съобщаване на подобни данни не надхвърля границите на необходимото за постигането на тези цели, въпреки че е следвало да го направи (вж. в този смисъл Решение от 19 юни 2008 г. по дело Комисия/Люксембург, C-319/06, Сборник, стр. I-4323, точка 51 и цитираната съдебна практика).

При тези обстоятелства разглежданите разпоредби трябва да се считат за непропорционални, тъй като надхвърлят необходимото за постигането на целите от общ интерес, на които се позовава Кралство Белгия. Следователно разглежданото задължение за деклариране не може да се счита за съвместимо с член 56 ДФЕС.

Ето защо следва да се уважи искът на Комисията и да се приеме за установено, че като е приело разглежданите разпоредби, а именно като е наложило на установените в държава членка, различна от Кралство Белгия, независими доставчици на услуги задължение да подадат декларация, преди да започнат да упражняват дейността си в Белгия, Кралство Белгия не е изпълнило задълженията си по член 56 ДФЕС.

По съдебните разноски

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като Комисията е направила искане за осъждането на Кралство Белгия и последното е загубило делото, то трябва да бъде осъдено да заплати разноските. Кралство Дания, което е встъпило в подкрепа на исканията на Кралство Белгия, понася направените от него съдебни разноски съгласно член 140, параграф 1 от същия правилник.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Като е приело член 137, точка 8, член 138, трето тире, член 153 и член 157, точка 3° от Програмния закон (I) от 27 декември 2006 г., в редакцията му в сила от 1 април 2007 г., а именно като е наложило на установените в държава членка, различна от Кралство Белгия, независими доставчици на услуги задължение да подадат декларация, преди да започнат да упражняват дейността си в Белгия, Кралство Белгия не е изпълнило задълженията си по член 56 ДФЕС.

Осъжда Кралство Белгия да заплати съдебните разноски.

Кралство Дания понася направените от него съдебни разноски.

Подписи

( *1 ) Език на производството: френски.

Full & Egal Universal Law Academy