4.12.2010
BG
Официален вестник на Европейския съюз
C 328/21
Жалба, подадена на 1 октомври 2010 г. от Федерална република Германия срещу решението, постановено от Общия съд (първи състав) на 14 юли 2010 г. по дело T-571/08, Федерална република Германия/Европейска комисия
(Дело C-475/10 P)
2010/C 328/37
Език на производството: немски
Страни
Жалбоподател: Федерална република Германия (представители: T. Henze, J. Möller и N. Graf Vitzthum)
Друга страна в производството: Европейска комисия
Искания на жалбоподателя
—
да се отмени Определение на Общия съд на Европейския съюз (първи състав) от 14 юли 2010 г. по дело Федерална република Германия/Европейска комисия (T-571/08),
—
да се осъди Европейската комисия да заплати съдебните разноски.
Правни основания и основни доводи
Настоящата жалба е подадена срещу определението на Общия съд, с което във връзка с искане в хода на производството е отхвърлена като недопустима жалбата на жалбоподателя срещу разпореждането от 30 октомври 2008 г. на Комисията за представяне на информация в производството относно държавна помощ в полза на Deutsche Poste AG (наричано по-нататък „DPAG“).
С обжалваното решение Комисията задължила жалбоподателя да представи информация за всички приходи и разходи на DPAG през периода 1989—2007 г., въпреки че приватизацията на DPAG, в рамките на която главно са извършени спорните парични трансфери, е приключила още през 1994 г. Вместо да изясни предварителния юридически въпрос кои периоди фактически трябва да бъдат взети предвид, Комисията най-напред поискала информация относно приходите и разходите на DPAG за целия период от момента на приватизация до настоящия момент, без да отчита затрудненията, до които води подобно искане. Така Комисията несъразмерно обременила жалбоподателя и засегнатото предприятие.
Необходимо било Съдът да изясни по принцип дали в производствата относно държавни помощи Комисията действително може да задължи държавата членка да представи всякаква информация, без решението на Комисията да подлежи на пряк съдебен контрол. Ако правната преценка на Общия съд, съгласно която тези решения не подлежат на обжалване, била правилна, държавите членки и засегнатите предприятия трябвало винаги най-напред да поемат значителна (и финансова) тежест, за да се съобразят със съответните разпореждания, макар да ги считат за незаконосъобразни. Освен това съществувала опасност да бъдат разкрити търговски тайни, узнаването на които при определени обстоятелства дори нямало значение за производството относно държавни помощи.
В обжалваното определение на Общия съд били допуснати редица грешки при прилагане на правото.
На първо място, Общият съд тълкувал неправилно понятието за обжалваем акт и не се съобразил с релевантната съдебна практика, като разгледал обжалвания акт „от гледна точка на неговото съдържание“. Всъщност актът трябвало да бъде преценяван съобразно материалноправните му последици единствено ако липсва решение, което е задължително поради правната си природа. При все това, тъй като задължителният характер на решението на Комисията, прието на основание член 10, параграф 3 от Регламент № 659/1999, произтичал от правната природа на това решение, не била необходима по-нататъшна проверка дали авторът на акта конкретно е искал той да породи правни последици за жалбоподателя.
На второ място, Общият съд погрешно постановил, че разпореждането за информация има временен характер, поради неправилния му извод — позовавайки се на съдебната практика относно допустимостта на жалба срещу образуването на производство по разследване съгласно правото на конкуренция — че окончателният характер на решението е определящ и за допустимостта на жалбата срещу разглежданото разпореждане на Комисията за представяне на информация.
На трето място, Общият съд неправилно преценил правните последици на разпореждането за информация, тъй като пренебрегнал факта, че всеки акт поражда задължителни правни последици тогава, когато засяга интересите на своя адресат, променяйки правното му положение. Такъв бил случаят с разпореждането за информация, тъй като неизпълнението му водело до санкции. Тези санкции се състояли, от една страна, в това че държавата членка няма как да оспорва, че не е установена цялата фактическа обстановка, и че Комисията може да приеме решение въз основа на наличната информация в преписката. От друга страна, това означавало да се намали степента на доказаност, при която Комисията може да приеме, че твърдените от нея обстоятелства са доказани. Това поставяло Комисията в по-благоприятно процесуално положение и следователно влошавало положението на съответната държава членка в официалната процедура по разследване. Разпореждането за информация поставяло жалбоподателя пред следния избор: или да не изпълни задълженията си — което обаче водело до невъзможност да оспорва, че не е установена цялата фактическа обстановка и до намаляване на степента на доказаност от страна на Комисията — или фактически да я принуди да представи несъразмерно количество сведения, за да запази правото си на защита. Освен поставянето в по-неблагоприятно правно положение това винаги водело и до изключително голям разход на време и средства, който не подлежи на възстановяване. Извън настоящия случай, разпореждането за информация можело да има правни последици и за съответната държава членка, доколкото неизпълнението от нейна страна можело да доведе до производство за установяване на неизпълнение на задължения съгласно член 258 ДФЕС и в краен случай до производство за налагане на периодична имуществена санкция съгласно член 260 ДФЕС.
На четвърто място, определението на Общия съд нарушавало принципа на правова държава и на ефективна съдебна защита, тъй като в определението било прието, че единствената защита срещу разпорежданията за информация, които имат прекомерен характер, е те да не бъдат изпълнени. Подобен подход обаче не бил разумен и нарушавал посочените по-горе принципи. Съдебната защита срещу незаконосъобразните разпореждания за информация не можела да зависи от това дали държавата членка ги е нарушила. Възможността да се обжалва разпореждането за информация била единственият начин задължението за лоялност на държавите членки да не бъде подчинено на неограничено право на Комисията на преценка, като тази възможност също така позволявала на Комисията от своя страна да спази задължението си за лоялно сътрудничество с държавите членки.
На последно място, Общият съд направил неправилна преценка във връзка с правомощията в делата относно държавни помощи, постановявайки че защитата на държавите членки срещу разпорежданията за информация, които имат прекомерен характер, се изразява в това да откажат да предоставят информацията, която според тях не е необходима за установяването на фактите. Това водело до прехвърляне върху държавите членки на задължението за установяване на фактическата обстановка и на задължението за определяне на предмета на производството — нещо, което противоречало на начина, по който е разпределена компетентността в областта на държавните помощи. Това прехвърляне на компетентност, визирано от Общия съд, нарушавало структурата на правомощията, предвидена в членове 107 ДФЕС и 108 ДФЕС, прехвърляло върху държавите членки риска от грешка в преценката, и в това отношение освобождавало Комисията от задължението внимателно да проучи фактическата обстановка в административното производство.
Full & Egal Universal Law Academy