EUR-Lex -  62010CP0296 - BG

СТАНОВИЩЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑Н N. JÄÄSKINEN

представено на 4 октомври 2010 година(1)

Дело C‑296/10

Bianca Purrucker

срещу

Guillermo Vallés Pérez

(Преюдициално запитване, отправено от Amtsgericht Stuttgart (Германия)

„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по дела, свързани с родителска отговорност — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Висящи дела — Понятието „първи сезиран съд“ — Сезиране на съд в държава членка с иск за предоставяне на правото на упражняване на родителските права — Предходно сезиране на съд в друга държава членка с искане за постановяване на временни мерки относно упражняването на родителските права по отношение на същото дете — Признаване и изпълнение — Сила на пресъдено нещо“

I –    Въведение

1.        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000(2), наречен „Брюксел ІІа“.

2.        Запитването е отправено в рамките на производство, образувано в Германия по искане на г‑жа Purrucker с ответник г‑н Vallés Pérez относно правото на упражняване на родителските права по отношение на близнаците им М. и S. Vallés Purrucker, някои обстоятелства във връзка с което са описани в точки 41—43 от постановеното на 15 юли 2010 г. Решение по дело С‑259/09(3) (наричано по-нататък „Решението Purrucker І“).

3.        В отговор на преюдициален въпрос, отправен от Bundesgerichtshof (Германия), в посоченото решение Съдът постановява, че разпоредбите на член 21 и сл. от Регламент (ЕО) № 2201/2003, свързани с признаването на съдебни решения, постановени в друга държава членка, не се прилагат към подлежащи на изпълнение временни мерки по член 20 от този регламент, свързани с упражняването на родителските права.

4.        Настоящото дело се води между същите страни и се отнася до правото на упражняване на родителските права по отношение на същите деца, но в случая Amtsgericht Stuttgart (Германия) иска от Съда да се произнесе относно критериите за определяне на първия сезиран съд по смисъла на член 19, параграфи 2 и 3 от Регламент № 2201/2003. Тази квалификация е с основополагащо значение, тъй като от нея произтича известна йерархия на потенциално компетентните съдилища, като предимство се отдава на първоначално сезирания за сметка на по-късно сезирания съд.

5.        В своето преюдициално запитване съдът сочи, че страните в главното производство спорят по въпроса дали германският съд, сезиран от г‑жа Purrucker на 21 септември 2007 г. с иск относно правото на упражняване на родителските права по отношение на сина ѝ М., е „съд, пред който искът е предявен по-късно“ по смисъла на член 19 от Регламент № 2201/2003, спрямо испанския съд, който на 28 юни 2007 г. е сезиран от г‑н Vallés Pérez със самостоятелно искане за постановяване на временни мерки във връзка с упражняването на родителските права и пред който по-късно, през януари 2008 г., според някои данни е образувано и производство по иск на г‑н Vallés Pérez.

6.        От това дело става ясно, че макар член 19 от Регламент № 2201/2003 да урежда правилата за компетентността при висящ процес в различни държави членки, този текст не уточнява какви видове стълкновения на производства попадат в обхвата на посочените разпоредби. Доколкото ми е известно, от Съда за първи път се иска да се произнесе във връзка с понятието за висящ процес по смисъла на член 19, параграф 2 от споменатия регламент в случаите, когато един съд е сезиран с искане за постановяване на временни мерки и едновременно с това друг съд е сезиран с иск във връзка с родителската отговорност. Съмнение съществува по-специално по въпроса за съотношението между самостоятелните понятия от този регламент и националните процесуални норми, които разграничават различните видове производства за постановяване на временни мерки от исковите производства. Освен това националният съд отправя до Съда въпрос относно взаимодействието между разпоредбите на член 19 от Регламент № 2201/2003 и членове 20 и 21 от същия регламент.

II – Правна уредба

7.        Преди влизането в сила на Регламент № 2201/2003(4) с акт от 28 май 1998 г. на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз Съветът на Европейския съюз съставя Конвенцията за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела(5) (наричана по-нататък „Конвенцията Брюксел ІІ“). Тази конвенция не влиза в сила. Тъй като нейният текст е послужил за основа на Регламент № 2201/2003, при тълкуването на Регламента се използва обяснителният доклад във връзка с тази конвенция(6), изготвен от г‑жа Borrás (наричан по-нататък „докладът „Borrás“).

8.        Преди влизането в сила на Регламент № 2201/2003 се е прилагал Регламент (ЕО) № 1347/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност за децата на двамата съпрузи(7). Регламент № 1347/2000 е отменен с Регламент № 2201/2003, който има по-голямо приложно поле.

9.        Съображения 12 и 16 от Регламент № 2201/2003 гласят:

„(12) [Правилата за] компетентността по делата за родителската отговорност, създадени с настоящ[ия регламент], [се определят с оглед на висшия] интерес на детето и особено на критерия на близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата членка на обичайното пребиваване на детето, освен в няко[и] случаи на промяна на пребиваването на детето [или] по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност.

[…]

(16) Настоящият регламент не трябва да възпира съдилищата в държавите членки да налагат временни, включително защитни мерки, в неотложни случаи, по отношение на лицата или имуществото, намиращо се в тази държава“.

10.      Член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003 определя приложното му поле в областта на родителската отговорност, като предвижда, че същият „се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до […] определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност“. Параграф 2 от същия член уточнява, че в тези дела „може, по-специално, да се разглежда:

a)      правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения;

б)      настойничество, попечителство и други сходни институти;

в)      определянето и действието на всяко лице или орган, който отговаря за личността на детето или неговото имущество, [за представляването или подпомагането му];

г)      [настаняване на детето в приемно семейство или в специализирана институция];

д)      мерки за закрила на детето, свързани с управлението, запазването и разпореждането с неговото имущество[…]“.

11.      Съгласно член 2 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Определения“:

„За целите на настоящия регламент:

1)      терминът „съд“ обхваща всеки орган в държавите членки, който разполага с компетентност по делата, които попадат в обхвата на настоящия регламент по смисъла на член 1;

[…]

4)      терминът „решение“ означава […] решение, което е свързано с родителската отговорност, което е постановено от съда на държава членка, [независимо от наименованието на решението, включително съдебно решение или определение];

[…]

7)      терминът „родителска отговорност“ означава всички права и задължения, отнасящи се до [личността] или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, [пораждащо правни последици]. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето;

[…]

9)      терминът „право на упражняване на родителски права“ включва правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по-специално на правото да се определи мястото на пребиваване на детето.

[…]“

12.      Член 8, параграф 1 от този регламент, който урежда „[о]бща[та] компетентност“ по делата за родителска отговорност, предвижда:

„Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран“.

13.      Член 9, параграф 1 от споменатия регламент предвижда „[з]апазване на компетентност по предишното обичайно местопребиваване на детето“ при следните условия:

„Когато едно дете се [пре]мест[ва] правомерно от една държава членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на държавите членки по предишното обичайно местопребиваване на детето, по силата на изключение от член 8, запазват компетентността си по време на тримесечния период, следващ установяването с цел изменение на решението за право на лични отношения с детето, издадено [в] тази държава членка преди [преместването] на детето, когато носителя[т] на правото на лични отношения с детето по силата на решението за правото на лични отношения с детето продължава да живее обичайно [в] държавата членка на предишното [обичайно местопребиваване] на детето“.

14.      Член 10 от същия регламент, който се отнася до „[к]омпетентност[та] в случай на отвличане на дете“, гласи, че „[в] случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка […]“.

15.      Член 12 от Регламент № 2201/2003 предвижда основания за пророгация на компетентността, при положение че страните нямат възражения, като дава възможност да се сезира съд в държава членка, в която детето няма обичайно местопребиваване, било понеже въпросът е свързан с висящо производство за разтрогване на брачната връзка, било понеже детето има тясна връзка с тази държава членка.

16.      Член 13 от този регламент, свързан с „[к]омпетентност[та], основана на присъствието на детето“, гласи:

„1. Когато не може да се установи обичайното местопребиваване на дете и компетентността по смисъла на член 12 не може да се определи, съдилищата на държавата членка, в която детето пребивава са компетентни да разгледат делото.

2. Параграф 1 се прилага също към децата бежанци или децата, признати за международни бежанци, поради безредиците, които са настъпили в страните им“.

17.      Член 14 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Субсидиарна компетентност“, предвижда, че „когато никой съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 8—13, компетентността се определя във всяка държава членка, съобразно нейното законодателство“.

18.      Член 15 от посочения регламент гласи, че при определени обстоятелства може да се направи изключение от предвидените в него правила относно компетентността, когато съдът на държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ да разгледа делото.

19.      Член 16 от Регламент № 2201/2003, озаглавен „Сезиране на съда“, гласи:

„1.      По смисъла на настоящия член, съдът се смята за сезиран […]:

a)      към момента на подаване на исковата молба или на документ, имащ същото значение в съда, при условие че ищецът не е пропуснал впоследствие да предприеме действията, необходими за връчването на съответните документи на ответника;

или

б)      ако документът трябва да бъде връчен преди да бъде депозиран в съда, към момента, когато бъде получен от органа, компетентен да извърши връчването, при условие че ищецът не е пропуснал впоследствие да предприеме действията, необходими за депозирането на документа в съда“.

20.      Член 19 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Висящ процес и свързани искове“ и параграфи 2 и 3 от него предвиждат:

„2.      Когато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и [със същия предмет и на] същото основание, е [образувано] пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран.

3.      След установяване на компетентността на първия сезиран съд, съдът пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд.

В този случай страната, която е завела иск пред съда, сезиран по-късно, може да заведе същия иск пред съда, сезиран по-рано“.

21.      Член 20 от същия регламент гласи във връзка с „[в]ременни[те], включително охранителни мерки“:

„1.      В неотложни случаи разпоредбите на настоящия регламент не са пречка за съдилищата в държава членка да постановяват такива временни, включително охранителни мерки по отношение на лица или имущество в тази държава членка, каквито са предвидени в нейното законодателство, дори ако, по силата на настоящия регламент, съдът в друга държава членка е компетентен да разглежда [иска].

2.      Мерките по смисъла на параграф 1 спират да се прилагат, когато съдът на държавата членка, който е компетентен по [иска] съгласно настоящия регламент, е взел мерките, които смята за подходящи“.

22.      Член 21, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 гласи:

„Решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специални процесуални действия“.

23.      Член 24 от същия регламент предвижда:

„Компетентността на съда в държава членка, постановил решението, не може да се преразглежда. [Съображението за обществен ред по] член 22, буква а) и член 23, буква а) […] не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14“.

III – Спорът по главното производство

A –    Фактите

24.      От акта за преюдициално запитване, от фактите, изложени в посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I, и от преписката по делото, изпратена на Съда от запитващата юрисдикция, личи, че в средата на 2005 г. германската гражданка г‑жа Purrucker се установява в Испания с г‑н Vallés Pérez, испански гражданин, роден в Германия. На 31 май 2006 г. им се раждат близнаците M. (момче) и S. (момиче), като раждането е преждевременно. Г‑н Vallés Pérez припознава децата. Тъй като към онзи момент родителите живеят заедно, съгласно испанското право те упражняват съвместно родителските права. Децата имат германско и испанско гражданство.

25.      Отношенията между г‑жа Purrucker и г‑н Vallés Pérez се влошават. Г‑жа Purrucker иска да се върне в Германия с децата си, но първоначално г‑н Vallés Pérez изразява несъгласие. На 30 януари 2007 г. страните сключват нотариално заверено споразумение, което трябва да бъде одобрено от съда, за да има изпълнителна сила, и съгласно което г‑жа Purrucker е трябвало да се премести да живее в Германия заедно с децата(8).

26.      Поради здравословни проблеми детето S. не е изписано от болницата до предвидения за отпътуване ден. Поради това на 2 февруари 2007 г. г‑жа Purrucker заминава в Германия със сина си М.

27.      Между страните в главното производство се водят три дела:

–        първото, в Испания, е образувано по подадената от г‑н Vallés Pérez молба за временни мерки. При определени условия това производство би могло да се разглежда като производство по иска с предмет правото на упражняване на родителските права за децата М. и S.,

–        второто, в Германия, е образувано по молба от г‑н Vallés Pérez за допускане на изпълнението на решението на Juzgado de Primera Instancia № 4 de San Lorenzo de El Escorial (Испания) (наричан по-нататък „Juzgado de Primera Instancia“), с което се постановяват временни мерки; във връзка с това производство е постановено посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I, и

–        третото, в Германия, е образувано по предявен от г‑жа Purrucker иск да ѝ се предостави правото на упражняване на родителските права за същите деца; това е производството, в рамките на което е отправено преюдициалното запитване.

 Б –      Трите висящи производства

1.      Производството в Испания по молбата на г‑н Vallés Pérez за временни мерки във връзка с упражняването на родителските права по отношение на децата (и евентуално по иска относно упражняването на родителските права)

28.      През юни 2007 г. г‑н Vallés Pérez подава молба пред Juzgado de Primera Instancia за постановяване на временни мерки, включващи и правото на упражняване на родителските права за децата M. и S.

29.      С определение от 8 ноември 2007 г. Juzgado de Primera Instancia установява, че е компетентен(9), и определя неотложни временни мерки(10), включително за упражняването на родителските права по отношение на децата. Определението е поправено с определение от 28 ноември 2007 г., като точка 1 от диспозитива е изменена в смисъл, че на бащата се предоставя „правото на упражняване на родителските права“, а не „правото на съвместно упражняване на родителските права“.

30.      В определение от 28 октомври 2008 г. Juzgado de Primera Instancia разглежда въпроса кой е „първият сезиран съд“ по смисъла на член 19, параграф 3 от Регламент № 2201/2003. Този съд отбелязва, че вече се е произнесъл по въпроса за компетентността си с определението от 8 ноември 2007 г., и напомня различните посочени в определението факти, определящи фактора на привързване. Той посочва, че на 28 юни 2007 г. е уважил молбата за временни мерки във връзка с упражняването на родителските права по отношение на децата М. и S. Тъй като майката сезира германския съд едва през септември 2007 г., Juzgado de Primera Instancia намира, че е „първият сезиран съд“ по смисъла на член 19, параграфи 2 и 3 от Регламент № 2201/2003 и че е компетентен да разгледа делото съгласно член 16, параграф 1 от същия регламент.

31.      С определение от 21 януари 2010 г. по въззивната жалба, подадена от г‑жа Purrucker, Audiencia Provincial de Madrid, sección 24a (Испания), потвърждава определението от 28 октомври 2008 г. При прилагането на член 16 от Регламент № 2201/2003 въззивният съд приема, че искания са направени за първи път с молбата за временни мерки, подадена по реда на испанското право пред Juzgado de Primera Instancia, преди да бъдат направени искания пред германския съд. За сметка на това Audiencia Provincial de Madrid постановява, че дори и да е приложим към случая, член 20 от Регламент № 2201/2003, на който се позовава жалбоподателката във въззивното производство, не е правило за компетентност и се отнася само до постановяването на охранителни мерки, и то единствено в случай на неотложност, докато компетентността в случая трябва да се определи по правилата на член 19 от този регламент.

2.      Производството в Германия, образувано по молба на г‑н Vallés Pérez за допускане на изпълнението на определението на испанския съд от 8 ноември 2007 г.

32.      Това е производството, във връзка с което е постановено посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I. На първо време г‑н Vallés Pérez, наред с останалото, иска връщане на сина му M., а при условията на евентуалност — допускане на изпълнението на определението от 8 ноември 2007 г. на Juzgado de Primera Instancia. Впоследствие той преформулира исканията си, като основното му искане вече е да се допусне изпълнението на това определение. В резултат с решение от 4 юли 2008 г., потвърдено след обжалване от Oberlandesgericht Stuttgart (Германия) с решение от 22 септември 2008 г., Amtsgericht Stuttgart допуска изпълнението на посоченото определение.

33.      В рамките на производството, образувано по жалба на г‑жа Purrucker, Bundesgerichtshof отправя преюдициално запитване до Съда. С Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе, в отговор на това запитване Съдът постановява, че разпоредбите на член 21 и сл. от Регламент № 2201/2003 във връзка с признаването на съдебните решения, постановени в друга държава членка, не се прилагат към временни мерки по член 20 от този регламент, свързани с упражняването на родителските права.

3.      Производството в Германия по искането на г‑жа Purrucker да ѝ се предостави правото на упражняване на родителските права

34.      На 21 септември 2007 г., т.е. преди постановяването на посоченото по-горе определение на Juzgado de Primera Instancia, г‑жа Purrucker предявява пред Amtsgericht Albstadt (Районен съд — Албщат, Германия) иск да ѝ се предостави правото на упражняване на родителските права за децата M. и S. Исковата молба е връчена на ответника в главното производство едва на 22 февруари 2008 г. с препоръчано писмо с обратна разписка. Още преди това обаче както той, така и испанският съд, са знаели за предявения иск.

35.      От разпореждането на Amtsgericht Albstadt от 25 септември 2007 г. и от определението на същия съд от 9 януари 2008 г. личи, че според този съд исканията на г‑жа Purrucker по всяка вероятност няма да бъдат уважени. Действително, след като родителите не са сключили брак и след като не е налице декларация за съвместно упражняване на родителските права — доколкото нотариално завереното споразумение от 30 януари 2007 г., неодобрено от съд, не може да се разглежда като такава декларация — г‑жа Purrucker е единственият титуляр на правото на упражняване на родителските права по отношение на децата, така че изобщо не е необходимо съдебно решение по този въпрос. Аmtsgericht Albstadt освен това споменава и висящото дело в Испания.

36.      С определение от 19 март 2008 г. Amtsgericht Albstadt приема, че не е компетентен по иска на г‑жа Purrucker в частта, в която се отнася до детето S. Определението е потвърдено на 5 май 2008 г. от Oberlandesgericht Stuttgart.

37.      С друго определение от 19 март 2008 г. Amtsgericht Albstadt спира производството във връзка с упражняването на родителските права на основание член 16 от Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, подписана на 25 октомври 1980 г. в рамките на Хагската конференция по международно частно право (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“)(11). Производството е възобновено на 28 май 2008 г. по искане на г‑жа Purrucker, тъй като до тази дата г‑н Vallés Pérez не е поискал връщане по реда на Хагската конвенция от 1980 г. Такова искане не е направено и по-нататък.

38.      Поради подадената от г‑н Vallés Pérez молба за допускане на изпълнение на определението от 8 ноември 2007 г. делото за упражняването на родителските права е препратено на Familiengericht (брачното отделение) на Amtsgericht Stuttgart на основание член 13 от Закона за изпълнението и прилагането на някои правни актове в областта на международното семейно право (Gesetz zur Aus- und Durchführung bestimmter Rechtsinstrumente auf dem Gebiet des internationalen Familienrechts).

39.      На 16 юли 2008 г. г‑жа Purrucker подава до Amtsgericht Stuttgart молба на основание член 20 от Регламент № 2201/2003 за постановяване на временни мерки, с които упражняването на родителските права по отношение на сина ѝ M. да се предостави само на нея, или — при условията на евентуалност — да ѝ се предостави изключителното право да определя местопребиваването на това дете.

40.      Видно от преписката по делото, изпратена на Съда от запитващата юрисдикция, германският съд неколкократно прави безрезултатни опити да се свърже с испанския съд, който вече е постановил временни мерки по това дело, за да установи дали и в Испания е налице висящо производство по иск относно упражняването на родителските права.

41.      В разпореждане от 28 октомври 2008 г. Amtsgericht Stuttgart обобщава постъпките, направени пред испанския магистрат за връзка, и констатира липсата на отговор от страна на Juzgado de Primera Instancia. Той разпорежда на страните да посочат и докажат следното: първо, датата, на която бащата подава молбата за временни мерки в Испания, второ, връчването на определението от 8 ноември 2007 г., постановено от испанския съд, и трето, предявяването на иск от бащата в Испания относно упражняването на родителските права, както и датата, на която исковата молба е връчена на майката.

42.      Също на 28 октомври 2008 г. Juzgado de Primera Instancia постановява определението, чието съдържание е изложено в точка 30 от настоящото становище.

43.      След като приканва страните отново да изложат становищата си, на 8 декември 2008 г. Amtsgericht Stuttgart постановява определение. В него той споменава определението на Juzgado de Primera Instancia от 28 октомври 2008 г. и обжалването му от г‑жа Purrucker. Той приема, че не може да се произнесе по въпроса кой е „първият сезиран съд“, тъй като това би накърнило правната сигурност, доколкото съществува риск две съдилища на различни държави членки да постановят противоречащи си решения. Според този съд въпросът следва да се реши от съда, който пръв е приел, че е компетентен. Ето защо Amtsgericht Stuttgart спира производството на основание член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 до влизането в сила на определението на Juzgado de Primera Instancia.

44.      Г‑жа Purrucker обжалва определението на Amtsgericht Stuttgart. На 14 май 2009 г. Oberlandesgericht Stuttgart го отменя и връща делото на Amtsgericht Stuttgart за ново разглеждане. Oberlandesgericht Stuttgart приема, че съдът е длъжен сам да провери дали спорът му е подсъден и че член 19 от Регламент № 2201/2003 не предоставя на нито едно от сезираните съдилища изключителната компетентност да определи кой е първият сезиран съд. Oberlandesgericht Stuttgart отбелязва, че подаденото в Испания през юни 2007 г. искане на г‑н Vallés Pérez относно упражняването на родителските права е част от производство за определяне на временни мерки, докато с подадената в Германия на 20 септември 2007 г. искова молба на г‑жа Purrucker е предявен искът за упражняване на родителските права. Производствата по такъв иск и съответно по молба за временни мерки имат за предмет различни спорове, съответно различни искания. Евентуално следва да се приеме, че е налице положителен спор за подсъдност между двете съдилища.

45.      С разпореждане от 8 юни 2009 г. Amtsgericht Stuttgart отново изисква от страните да го уведомят на какъв етап е производството в Испания и им предоставя възможност да изразят становище по евентуалното отправяне на преюдициален въпрос до Съда по реда на член 104б от Процедурния правилник на Съда във връзка с определянето на първия сезиран съд.

46.      На 21 януари 2010 г. Audiencia Provincial de Madrid се произнася по въззивната жалба на г‑жа Purrucker с определението, споменато в точка 31 от настоящото становище. Това определение е изпратено на Amtsgericht Stuttgart с писмо от германския адвокат на г‑н Vallés Pérez.

IV – Преюдициалното запитване

47.      С акт от 31 май 2010 г., постъпил в Съда на 16 юни 2010(12) г., Amtsgericht Stuttgart спира производството и отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прилага ли се разпоредбата на член 19, параграф 2 от Регламент [№ 2201/2003], когато съдът на държава членка, който първи е сезиран със спор във връзка с родителската отговорност от една от страните по спора, се произнася само по искане за постановяване на временни мерки, докато съдът на друга държава членка, който по-късно е сезиран от другата страна със спор със същия предмет, се произнася по иска?

2)      Следва ли разпоредбата да се прилага и когато решението по самостоятелното искане за постановяване на временни мерки в една държава членка не подлежи на признаване в друга държава членка по смисъла на член 21 от Регламент № 2201/2003?

3)      Следва ли сезирането на съд на държава членка със самостоятелно искане за постановяване на временни мерки да се приравни на сезиране с иск по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, когато съгласно процесуалното право на тази държава се изисква в определен срок пред този съд да бъде предявен и искът, за да се избегнат евентуалните неблагоприятни процесуални последици?“.

48.      В подкрепа на своето преюдициално запитване националната юрисдикция сочи, че според нея няма никакво основание за съмнение, че към 21 септември 2007 г., тоест към датата, на която г‑жа Purrucker подава искане да ѝ се предостави упражняването на родителските права по отношение на M., обичайното местопребиваване на сина на страните е в Германия.

49.      Според тази юрисдикция съгласно член 10 от Регламент № 2201/2003 Juzgado de Primera Instancia не е разполагал с непрекъсната компетентност до 21 септември 2007 г., поради факта че по-рано членовете на семейството са имали общо обичайно местопребиваване в Испания, тъй като нито е вероятно, нито е доказано, че ищцата неправомерно е отвела сина си от Испания в Германия.

50.      Amtsgericht Stuttgart напомня, че съгласно член 16 от Регламент № 2201/2003 се приема, че съдът е сезиран към момента на подаване на исковата молба до съда, при условие че ищецът не е пропуснал впоследствие да предприеме действията, необходими за връчването на съответните документи на ответника.

51.      Той посочва, че исковата молба от 20 септември 2007 г. е подадена на 21 септември 2007 г., но е връчена на ответника едва на 22 февруари 2008 г. по причини, за които г‑жа Purrucker не отговаря и които са свързани с оспорването в рамките на производството за правна помощ на международната компетентност на този съд по спорове във връзка с упражняването на родителските права на страните в главното производство по отношение на дъщеря им S., която живее в Испания.

52.      Amtsgericht Stuttgart изтъква, че член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че съдът на държава членка, който първи е сезиран с иск във връзка с родителската отговорност по отношение на определено дете, има предимство, що се отнася до компетентността, спрямо съда на друга държава членка, сезиран впоследствие с иск със същия предмет и на същото основание. Той счита, че спорът, по повод на който през юни 2007 г. пред испанския съд е образувано производство за постановяване на временни мерки, има същия предмет като спора, във връзка с който през септември 2007 г. е предявен искът пред германския съд. Всъщност целта и на двете производства е да се постановят съдебни мерки във връзка с родителската отговорност по отношение на едно и също общо дете. Двете производства се водят между едни и същи страни, всяка от които иска упражняването на родителските права да се предостави само на нея.

53.      Според запитващата юрисдикция кое производство е първо по време се преценява съгласно член 16 от Регламент № 2201/2003. Този съд обаче посочва, че текстът на въпросната разпоредба изобщо не въвежда разграничение между исковите производства и производствата за постановяването на временни мерки, поради което са възможни различни правни схващания за приложното поле на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003.

54.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно правното схващане, застъпвано от Juzgado de Primera Instancia и от Audiencia Provincial de Madrid, испанският съд се смята за сезиран по смисъла на член 16 и член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 с подаването на молбата за временни мерки. Производството по молбата за временни мерки и производството, образувано по предявения по-късно иск, са едно цяло от процесуална гледна точка. Постановеното в производството по молбата за временни мерки определение ipso jure престава да поражда действие, ако искът не бъде предявен в 30-дневен срок от връчването на определението.

55.      По силата на това разбиране производството относно правото на упражняване на родителските права по отношение на сина на страните, М., се води пред испанския съд по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 не едва от януари 2008 г., а още от 28 юни 2007 г.

56.      Обратно, съгласно значителна част от мненията в германската доктрина и съгласно определението на Oberlandesgericht Stuttgart от 14 май 2009 г. член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 не се отнася до съотношението между исковите производства и производствата за постановяване на временни мерки, доколкото те имат различен предмет, въпреки че решенията относно упражняването на родителските права имат еднакви последици, независимо дали са постановени в исково производство или в производство във връзка с временни мерки. Според запитващата юрисдикция това тълкуване е обосновано и предвид факта че член 21 и сл. от Регламент № 2201/2003 не се прилагат към временните мерки по смисъла на член 20 от този регламент.

57.      Amtsgericht Stuttgart добавя, че влязлото в сила на 21 януари 2010 г. определение на Audiencia Provincial de Madrid, с което се потвърждава международната компетентност на Juzgado de Primera Instancia и се приема, че той е първият сезиран съд, не е основание да се счита, че е „установ[ена] компетентността на първия сезиран съд“ по смисъла на член 19, параграф 3 от Регламент № 2201/2003. Според германския съд това определение не го обвързва, тъй като Регламент № 2201/2003 не предвижда този вид задължително действие. В противен случай би се благоприятствала „конкуренцията“ между съдилищата относно времевия приоритет при определянето на компетентността им и въпросът би се решавал в зависимост от условията и особеностите на националното процесуално право. Решението не би било сред подлежащите на признаване решения по смисъла на член 21 от Регламент № 2201/2003, тъй като би съставлявало не решение по иск във връзка с родителската отговорност, а само решение по процесуален въпрос.

58.      Според запитващата юрисдикция забраната по член 24 от Регламент № 2201/2003 да се преразглежда компетентността на съда, който е постановил решението, се прилага само при постановяване на решение в исково производство. Този принцип произтича от факта, че разпоредбата се намира в глава III, раздел I от Регламент № 2201/2003 относно признаването на решенията. Испанският съд обаче все още не е постановил решение в рамките на исково производство.

59.      Освен това евентуалното признаване по силата на член 21 от Регламент № 2201/2003 на временната мярка, постановена от Juzgado de Primera Instancia на 8 ноември 2007 г. във връзка с правото на упражняване на родителските права, не може просто да разпростре действието си по отношение на последващо решение по иска.

V –    Производството пред Съда

60.      С акта за преюдициално запитване Amtsgericht Stuttgart внася и искане за разглеждане на запитването по реда на бързото производство по член 104б от Процедурния правилник. С писмо от 1 юли 2010 г. Amtsgericht Stuttgart изяснява искането си, като уточнява, че става дума за прилагането на член 104а, а не на член 104б от Процедурния правилник.

61.      С определение от 15 юли 2010 г. председателят на Съда уважава искането за бързо производство.

62.      По настоящото дело устни и писмени становища представят г‑жа Purrucker, германското, чешкото, испанското и френското правителство, както и Европейската комисия. Правителството на Обединеното кралство внася само писмено становище.

63.      В основната хипотеза, описана от запитващата юрисдикция, а именно когато едновременно се водят производство по искане за постановяване на временни мерки и производство по по-късно предявен иск, като и двете производства се отнасят до едно и също дете, представилите становища страни като цяло споделят мнението, че с наличието на производство за постановяване на временни мерки на основание член 20 от Регламент № 2201/2003 не би могла да се изпълни хипотезата на висящ процес по член 19 от Регламент № 2201/2003.

64.      Относно мерките, постановени от компетентен съд извън приложното поле на споменатия член 20, според мен е налице стълкновение на две групи виждания. От една страна, ищцата в главното производство, Федерална република Германия, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, както и Комисията застъпват тезата, че в разглежданата хипотеза не е възможно да е налице висящ процес, след като искането за временни мерки няма една и съща цел с иска, макар от материалноправна гледна точка двете да имат еднакъв предмет, а именно предоставянето на правото на упражняване на родителските права по отношение на едно и също дете. От друга страна, Чешката република, Кралство Испания и Френската република считат, че Регламент № 2201/2003 не провежда разграничение в зависимост от процесуалното естество на искането и поради това хипотезата на висящ процес е налице не само ако второто производство също е исково, но и ако е за постановяване на временни мерки.

VI – Анализ

A –    Предварителни бележки

1.      По връзката между силата на пресъдено нещо и висящия процес

65.      Според мен следва най-напред да се изяснят връзките между някои от ключовите понятия, които са релевантни за отговора, който Съдът ще даде на преюдициалните въпроси.

66.      Основната цел на разпоредбите относно висящия процес е да се попречи на постановяването на противоречиви и дори несъвместими по последиците(13) си решения от съдилища в няколко държави членки(14). От това произтича тясно обвързване на понятието за висящ процес с понятието за сила на пресъдено нещо (материална законова сила, или res judicata)(15).

67.      В отношенията между различни правни системи наличието на висящ процес в чужбина, т.е. на образувано извън територията на страната производство, както и силата на пресъдено нещо на решението, постановено от чуждестранен съд, се свързват с въпроса за признаването на съдебните актове. След като чуждестранното решение може да се ползва със сила на пресъдено нещо в дадена правна система само ако бъде признато в нея, образуваното в чужбина производство може да се разглежда като друг висящ процес само ако в резултат от него може да се стигне до решение, подлежащо на признаване в правната система на по-късно сезирания съд(16).

68.      Връзката между висящия процес и силата на пресъдено нещо произтича и от факта, че силата на пресъдено нещо на решението, с което се слага край на съответния спор, не допуска пререшаване на същия спор в друго производство — между същите страни или по принцип(17). Тази последица, описвана като негативната функция на силата на пресъдено нещо, е свързана с принципа ne bis in idem, който е общопризнат принцип на правото.

69.      Позитивната функция на силата на пресъдено нещо от своя страна се извежда от основната задача на съдилищата, а именно да разрешават споровете между страните, така че със скрепено с държавна принуда решение да се сложи край на спора във връзка със съответното правоотношение. Това означава, че решението, придобило сила на пресъдено нещо, е задължително в други административни или съдебни производства.

70.      Негативната и позитивната функция на силата на пресъдено нещо на съответното решение трябва да се разглеждат от субективна и обективна страна. В някои случаи от субективна страна решението има действие само между страните. Това се наблюдава основно при гражданскоправните съдебни актове с установително действие, доколкото с тях единствено се потвърждават вече съществуващи права и задължения въз основа на правоотношението между страните и се извеждат последиците от тези права и задължения. Обратно, конститутивните съдебни актове могат да са с по-широко действие в субективно отношение, доколкото създават нови или изменят вече съществуващи правоотношения.

71.      Решенията относно родителската отговорност обикновено са конститутивни, тъй като с тях се предоставят или изменят свързани с родителската отговорност права. От това следва, че тези решения могат да имат сила на пресъдено нещо extra partes, а не само между страните. Например решение, с което правото на упражняване на родителските права се предоставя само на майката, обвързва съдебните и административните органи по отношение на законовото представителство на детето.

72.      За сметка на това при постановените в тази област решения обикновено не се проявява негативната функция на силата на пресъдено нещо. С други думи, предоставянето или начинът на упражняване на родителската отговорност обикновено могат да се преразглеждат от компетентен съд в ново производство, без придобилото законова сила съдебно решение да препятства това. Както посочва генералният адвокат Sharpston в заключението си по посоченото по-горе дело Purrucker І(18), решенията относно родителската отговорност могат единствено да бъдат повече или по-малко „стабилни“. Интересът на детето, който е основното ръководно начало в тази област, изисква отнасящите се до него решения да могат при необходимост да бъдат изменяни.

73.      Правилата за висящия процес се обясняват с позитивната функция на силата на пресъдено нещо на предстоящото решение на първия сезиран съд. Доколкото това решение ще подлежи на признаване в правната система на по-късно сезирания съд, то ще е пречка този съд да постанови противоречиво и дори несъвместимо друго решение, ако не успее да се произнесе преди първия съд. Обратно, ако по-късно сезираният съд успее да се произнесе преди първия сезиран съд, би се обезсмислило задължението за признаване на решението на първия сезиран съд. В съответствие обаче с общия принцип на perpetuatio fori правилата за висящия процес, които предвиждат хронологически приоритет в полза на първия сезиран съд, формират подход, който в най-голяма степен съответства на принципа на силата на пресъдено нещо на подлежащите на признаване чуждестранни съдебни актове. Този подход е съобразен с факта, че със сезирането на съда се пораждат процесуални последици от момента на сезирането до края на образуваното пред този съд производство.

74.      Подобно на силата на пресъдено нещо, висящият процес също трябва да се разглежда от субективна и обективна страна. Въпреки терминологичните разлики в текста на Регламент № 2201/2003 на отделните езици текстът на член 19, параграф 2 от Регламента според мен въвежда следните предпоставки, за да е налице хипотезата на висящ процес:

–        субективно тъждество (същото дете),

–        и обективно тъждество („[със същия предмет и на] същото основание“)(19).

75.      От субективна страна висящият процес, подобно на силата на пресъдено нещо, обикновено се отнася единствено до производствата между същите страни. За разлика обаче от редица други разпоредби, с които е целесъобразно да бъде съпоставен(20), текстът на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 не изисква тъждество на страните в рамките на производствата във връзка с родителската отговорност, а единствено тези производства да се отнасят до едно и също дете. Предвид посоченото относно по-широките субективни предели на силата на пресъдено нещо на конститутивните съдебни актове, сред които обикновено попадат решенията по делата за родителска отговорност, това според мен е съвсем логично. В този смисъл решение, което е постановено в производство между родителите на детето пред съд в държавата членка А и което предоставя правото на упражняване на родителските права само на бащата, не би било съвместимо с решение на съд в държавата членка Б, което предоставя правото на упражняване на родителските права по отношение на детето на бабата по майчина линия в рамките на производство между нея и двамата родители. След като от субективна страна член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 явно изисква единствено производствата да се отнасят до едно и също дете, намирам, че тези две едновременни производства биха попаднали под действието на правилото, установено в посочения член.

76.      Пределите на обективното тъждество при висящ процес трябва да се определят въз основа на същите съображения като тези за обективните предели на силата на пресъдено нещо, т.е. с оглед на необходимостта да се избегне постановяването на противоречиви решения.

77.      В областта на родителската отговорност решаващ критерий трябва да бъде фактическата изпълнимост на решението. Ако решенията, които евентуално ще бъдат постановени в производствата пред различните съдилища, е невъзможно да бъдат едновременно изпълнени, доброволно или принудително, то между тях е налице обективно тъждество и следователно е изпълнена хипотезата на висящ процес.

78.      По принцип при доказано наличие на висящ процес съдът трябва служебно да обяви недопустимостта на иска или да спре производството. Обратно, съдът не би могъл да бъде задължен по своя инициатива да проверява дали е налице друго производство или евентуално друг съдебен акт по искане със същия предмет като искането, с което е сезиран. Обикновено наличието на висящ процес или на решение със сила на присъдено нещо се проверява по отвод на ответника. При разглеждането на отвода съдът задължително трябва да изследва въпроса за компетентността на съответните две съдилища. Той трябва поне първоначално да установи дали евентуално е налице някое от основанията за компетентност, поради което първият сезиран съд би могъл да постанови подлежащо на признаване решение. Най-очевиден е методът, при който съдът съпоставя исковите молби или другите документи, свързани с двете производства. Той също може да поиска всякаква полезна според него информация от страните или да се обърне към съответния чуждестранен съд, пряко или с посредничеството на централния орган на държавата членка, в която е неговото седалище.

2.      По стълкновението на производства или съдебни актове

79.      Според мен се налага ясно разграничаване в хронологичен порядък на трите хипотези на стълкновение на производства или съдебни актове.

80.      На първо място, отвод за висящ процес в чужбина може да се направи, когато възникне стълкновение между няколко висящи производства пред съдилища в различни държави членки. Настоящото дело попада в тази хипотеза, тъй като националният съд следва да определи дали към момента, в който германският съд е бил сезиран, вече е имало висящо производство пред съд в друга държава членка, а именно в Испания пред Juzgado de Primera Instancia. Подчертавам, че състоянието на висящ процес се прекратява с прекратяването на едното от производствата, независимо от причината за това. Действително това може да се случи не само ако едното от двете „конкурентни“ съдилища се произнесе, но и ако висящото пред едното от тях производство бъде прекратено, независимо от основанието за това: отказ или оттегляне на иска, спогодба, прекратяване поради бездействие, смърт на страна по дело относно строго лични правоотношения, несъвместими с процесуалното приемство, и пр.

81.      На второ място, възможно е стълкновение между висящо производство в държава членка и вече постановено в друга държава членка решение. В този случай поради силата на пресъдено нещо съдът, пред който производството е висящо, трябва да го прекрати поради безпредметност, стига чуждестранното решение да подлежи на признаване.

82.      На трето място, възможно е стълкновение между решения, постановени в различни държави членки, по принцип когато едновременно са налице различни основания за компетентност. Въпреки че наличието на общи правила за признаване и изпълнение ще даде възможност последиците на едното да неутрализират последиците на другото решение при зачитане на придобитите от страната в една от държавите членки права, все пак и двете постановени решения ще продължат да съществуват. Именно на този етап от продължаващия спор между страните по главното производство Съдът е сезиран с преюдициален въпрос по дело С‑256/09, известно като Purrucker І.

83.      Според мен правилата при висящ процес в чужбина имат двойно предназначение. Както вече посочих, те основно целят да предотвратят постановяването на противоречащи си решения. Действително, когато пред съдилищата на различни държави членки страните правят искания с един и същ предмет, на едно и също основание и относно едно и също дете, това положение може да доведе до постановяването на трудно съвместими, а дори и диаметрално противоположни съдебни решения, поради което да създаде правна несигурност за правните субекти. Разрешението се намира в задължението на по-късно сезирания съд да се десезира в полза на по-рано сезирания съд, още преди да се стигне до успоредно постановяване на решения.

84.      Целта на тези правила е и да се избегне възможността страните неправомерно да се възползват от наличието на множество съдебни системи и да прибегнат до т.нар. „forum shopping“, при който една от страните предявява исканията си пред съд в друга държава членка, когато според нея има опасност първоначално сезираният съд да постанови неблагоприятно за нея решение. Ще отбележа, че рискът от „forum shopping“ е ограничен от правилата за компетентност по дела относно родителската отговорност, установени с Регламент № 2201/2003(21), тъй като основният критерий на привързване, а именно обичайното местопребиваване на детето, почти не оставя възможност за злоупотреби, освен при последователни премествания с достатъчна продължителност, за да може да се измени и обичайното местопребиваване.

85.      Видно от практическия наръчник за прилагането на Регламент № 2201/2003(22) и от предложението ѝ, въз основа на което е приет този регламент(23), Комисията счита, че същинските случаи на висящ процес са рядкост при делата за родителска отговорност, доколкото обичайното местопребиваване на детето е само в една държава членка и в нея съдилищата са компетентни по силата на общото правило за компетентност, установено с член 8 от този регламент. Според мен обаче не бива да се забравя, че понякога обичайното местопребиваване на детето трудно може да се определи(24) или пък може да е извън територията на Съюза(25), поради което е възможно съдилищата в няколко държави членки едновременно да приемат, че са компетентни.

86.      Националният съд основателно отбелязва, че като определя за компетентен съда по обичайното местопребиваване на детето, законодателят на Съюза позволява за разглеждането на едни и същи факти, отнасящи се обаче до различни деца, да бъдат компетентни няколко съдилища. Подчертавам, че за да бъде налице висящ процес по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, е необходимо едновременните дела да се отнасят до едно и също непълнолетно лице, без да е от значение дали се води дело и по отношение на неговите братя и сестри(26). В случая правният режим на двете засегнати деца, въпреки че са близнаци, трябва да се разглежда самостоятелно, доколкото личното им положение не е сходно, по-специално поради това че не живеят заедно. В този смисъл германските съдилища установяват, че нямат международна компетентност по искането на г‑жа Purrucker(27) да се предостави само на нея правото на упражняване на родителските права по отношение на детето S., като се има предвид, че от раждането му неговото местопребиваване е в Испания, докато по отношение на детето М. приемат, че са компетентни.

B –    По тълкуването на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003

87.      С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали се прилагат разпоредбите на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 относно хипотезата на висящ процес при дела в областта на родителската отговорност, когато съдът на държава членка, който първи е сезиран със спор във връзка с родителската отговорност от една от страните по спора, се произнася само по искане за постановяване на временни мерки, докато съдът на друга държава членка, който по-късно е сезиран от другата страна със спор със същия предмет, се произнася по иска.

88.      В самото начало уточнявам, че според мен е уместно този въпрос да се разгледа заедно с останалите два преюдициални въпроса, отправени до Съда. Действително между тях и първия въпрос е налице тясна причинно-следствена връзка, поради която — предвид отговора, който според мен трябва да се даде на първия въпрос — на останалите въпроси не следва да се отговаря.

1.      По обхвата на поисканото тълкуване

89.      Според мен Съдът трябва да възприеме подход, който да е неутрален и обективен и да не е повлиян нито от фактическите, нито от процесуалните или другите правни особености на спора по главното производство. Фактите по случая, колкото и специфични или трагични да са, не би следвало да предопределят отговора на поставения въпрос. По-специално обстоятелството, че испанският първоинстанционен съд евентуално е бил некомпетентен с оглед на критериите, установени с Регламент № 2201/2003, не би трябвало да накърнява основните принципи, залегнали в Регламента, например взаимното доверие(28), което създава основата за признаването на постановените в другите държави членки решения(29).

90.      Освен това е необходимо дадените на запитващата юрисдикция отговори да могат да се отнесат към всички производства, попадащи в приложното поле на „родителската отговорност“ по смисъла на Регламент № 2201/2003. Напомням, че член 2, точка 7 от този регламент определя родителската отговорност като „всички права и задължения, отнасящи се до [личността] или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, [пораждащо правни последици]. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето“.

91.      Член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003 предвижда, че този регламент „се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела(30), отнасящи се до определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност“. В параграф 2 от същия член се уточнява, че в делата „може, по-специално, да се разглежда:

a)      правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения;

б)      настойничество, попечителство и други сходни институти;

в)      определянето и действието на всяко лице или орган, който отговаря за личността на детето или неговото имущество, [за представляването или подпомагането му];

г)      [настаняване на детето в приемно семейство или в специализирана институция];

д)      мерки за закрила на детето, свързани с управлението, запазването и разпореждането с неговото имущество[…]“.

92.      Според мен опасност от стълкновение на производства, а следователно и от втори висящ процес, може да има само при дела в една и съща област на родителската отговорност, а не при дела в две или повече от тези пет области(31). В някои правни системи обаче една и съща мярка може ex lege да включва няколко от посочените в този член аспекти на родителската отговорност(32).

93.      От тези разпоредби се вижда ясно, че производствата, свързани с „родителската отговорност“ по смисъла на Регламент № 2201/2003, могат да се водят между съвсем различни страни и по съвсем различни искания спрямо тези в производството, образувано в случая пред съда a quo, а именно относно поискано от родителите упражняване на родителските права. В това отношение подчертавам, първо, че носителят на родителската отговорност може да бъде физическо лице, различно от бащата и майката, или дори юридическо лице, второ, че Съдът възприема широко определение(33) за понятието „граждански дела“, трето, че изброяването на делата, отнасящи се до „родителската отговорност“, не е изчерпателно, и четвърто, че съответните мерки за защита могат да се отнасят както до личността, така и до имуществото на детето(34). Голямото многообразие от производства, които могат да бъдат обхванати при тълкуването на членове 19 и 21 от посочения регламент, не трябва да се губи от поглед, когато Съдът се произнася по отправените преюдициални въпроси.

94.      Това разнообразие от производства, свързани с родителската отговорност, има значение и за разбирането на висящия процес в областта на родителската отговорност по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, тъй като от него следва възможността в тази област да възникнат множество различни видове стълкновения на производства. За да онагледя само с няколко емпирични примера възможните съчетания, ще посоча, на първо място, производството пред специализиран съд за настаняване на непълнолетно лице в приемно семейство или институция, водено успоредно с производство пред съд по семейни дела във връзка с правото на лични отношения с неговите баба и дядо; на второ място, производство за постановяване на временни мерки, състоящи се във временно прехвърляне на правото на упражняване на родителските права до приключването на социално проучване или психологическа експертиза, водено едновременно с производство по отношение на същото дете по искане за окончателно разрешаване на въпроса за правото на лични отношения, предоставено на единия родител. При това положение най-важното е да се определят понятията „същият предмет“ и „същото основание“, които очертават хипотезата на висящ процес по смисъла на споменатата разпоредба.

2.      По основните насоки за тълкуване

95.      Някои актове, които са се прилагали или все още се прилагат между държавите членки, могат да бъдат полезни при тълкуването на разпоредбите на Регламент № 2201/2003(35). Наред с други актове(36) това са Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г.(37), както и Регламент № 44/2001, приет, за да я замени от 1 март 2002 г.(38) Прилики се наблюдават по-специално във връзка с понятието за висящ процес(39). Въпреки това родителската отговорност по смисъла на Регламент № 2201/2003 е част от въпроса за гражданското състояние на лицата, който изрично е изключен от приложното поле на другите два споменати акта. Възприетият подход по делата, свързани с имуществени въпроси, невинаги е приложим по делата, които не са свързани с такива въпроси, предвид съществуващите различия по отношение на естеството и последиците на решенията, постановявани в тези две области, както и по отношение на приложимите за тях ръководни начала. Действително характерните за Регламент № 2201/2003 принципи, например водещото значение на висшия интерес на детето по делата, свързани с родителска отговорност(40), открояват определени особености, в светлината на които понятия като това за висящ процес може да се тълкуват различно спрямо същите понятия в останалите актове.

96.      Освен това ще отбележа, че макар решенията на Съда относно тълкуването на Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. да очертават понятията за висящ процес и временни мерки, доколкото знам, това се прави поотделно, а не едновременно, т.е. без да е разглеждан въпросът за висящия процес в случай на решения, с които се постановяват временни мерки. В съдебната практика на държавите членки видимо също не се откриват по-подробни насоки, особено като се имат предвид лаконичните отговори, които бяха дадени в съдебното заседание на изрично поставения от Съда въпрос в този смисъл.

97.      Според мен понятието за висящ процес по смисъла на Регламент № 2201/2003 трябва да бъде предмет на самостоятелно тълкуване(41), т.е. не въз основа на възприетите от една или друга държава членка понятия, а с оглед на целите и систематиката на текста, от една страна, а от друга — на общите принципи, които произтичат от всички национални правни системи(42). Според мен този подход трябва да се отнася за всички самостоятелни понятия, съдържащи се в Регламент № 2201/2003.

98.      Би могло да се счита, че процесуални понятия като „първия сезиран съд“ би трябвало да се уреждат по националното право. В това отношение обаче Регламент № 2201/2003 прави опит да създаде обща система, която да преодолее националните особености. В този смисъл член 16 от посочения регламент уеднаквява понятието за сезиране на съда, като определя както процесуалните, така и времевите му характеристики. Всъщност тази норма определя в кой момент и при какви условия е налице сезиране, независимо от това какво предвиждат приложимите в национален план норми на държавите членки. Струва ми се, че законодателят се отклонява от съдебната практика по Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г.(43), като установява норма в правото на Съюза, определяща за момент на сезирането датата, на която исковата молба или е подадена в съда, или е получена от органа, компетентен да извърши връчването(44). Изборът между тези две алтернативи зависи от правилата за сезиране по националното право.

99.      Член 19 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува, на първо място(45), с оглед на текста му и на текста на близките разпоредби от Регламента. В това отношение отбелязвам, че по отношение на хипотезата на висящ процес по член 19 не се прави никаква разлика между сезирането с иск и сезирането с молба за постановяване на временни мерки. Член 16 от посочения регламент също не провежда разграничение от подобно естество.

100. Понятието за производство за постановяване на временни мерки само по себе си не присъства в Регламент № 2201/2003, в който се споменават единствено мерките, постановени при „неотложност“(46). За сметка на това компетентността по иска изрично се споменава в член 15 във връзка с препращането на делото на по-подходящ съд, както и в член 20, който урежда временните или охранителни мерки, постановявани в неотложни случаи.

101. Понятието за временни мерки, каквито могат да се постановят или на основание член 20, ако са изпълнени определените в него условия, или — в противен случай — извън приложното поле на този член, не е ясно определено и това може да породи проблеми при тълкуването предвид посоченото многообразие в правните системи на държавите членки(47). Ще отбележа също, че в член 2, параграф 1, точка 4 от Регламент № 2201/2003 се дава определение за „решения“ по смисъла на този регламент, като в приложното поле на Регламента са включени не само „съдебните решения“, а и „определенията“, с каквито съдът се произнася при евентуално постановяване на временни мерки в неотложни случаи.

102. На второ място, тълкуването на член 19 се основава на систематичното му място в общата структура на Регламент № 2201/2003. Подобно на приетото от Съда от тази гледна точка във връзка с член 20 от Регламента(48), считам, че член 19 не определя правило относно компетентността по иска, а установява вторично правило, или „правило за прилагане на правилата за компетентност“(49) в случай на множествено сезиране и стълкновение на производства. В това отношение е от значение да се отбележи систематичното място на член 19 спрямо близките до него разпоредби. Действително разпоредбите, които го предшестват, установяват правила относно компетентността, докато разпоредбата, намираща се след него, а именно член 20 от Регламент № 2201/2003, урежда мерките, постановявани поради неотложност. Ако бе възможно за временните или охранителни мерки по член 20 да се прилага член 19, те щяха да бъдат уредени в предхождащите го разпоредби. От това може да се направи изводът, до който достигат всички участници в производството, че не е възможно да е налице хипотеза на висящ процес, когато се води производство за постановяването на неотложни мерки пред съд, който не е компетентен на друго основание.

103. На трето място, при тълкуването трябва да се вземе под внимание логиката, присъща на член 19 и на Регламент № 2201/2003 като цяло. Очевидно националните съдилища са обвързани от хармонизираните правила за компетентност, тъй като в противен случай установената система не може да функционира. Напомням, че съгласно съображение 12 от Регламент № 2201/2003, в духа на което е и разпоредбата на член 8 от този регламент, един от основните принципи на Регламента е, че „[правилата за] компетентността по делата за родителската отговорност, създадени с настоящ[ия регламент], [се определят с оглед на висшия] интерес на детето и особено на критерия на близостта“. Друг основен принцип е свързан с хронологичното предимство(50), наложено от член 19 от Регламент № 2201/2003, който възпроизвежда класическото правило при висящ процес „prior temporis“(51). За разлика от посоченото от запитващата юрисдикция, което отразява и спорната позиция на Oberlandsgericht Stuttgart, аз застъпвам становището, че преценката на компетентността принадлежи на първия сезиран съд(52) и че взетото от него решение обвързва по-късно сезирания съд. Струва ми се, че практиката на Съда е в същия смисъл(53).

3.      По отделните категории временни мерки

104. По отправения въпрос относно функционирането на отнасящите се до висящия процес правила на Регламент № 2201/2003 в хипотезата на сезиране с искане за постановяване на временни мерки и едновременно сезиране с иск във връзка с родителската отговорност посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I, както и заключението, представено по това дело от генералния адвокат Sharpston, предлагат редица полезни отговори, но единствено от гледна точка на временните мерки, и по-специално тези по смисъла на член 20 от Регламент № 2201/2003, без да предопределят тълкуването, което в случая следва да се даде на член 19 от този регламент.

105. От посоченото решение в частност следва, че трябва да се направи разлика между решенията по искания за временни или охранителни мерки по член 20 от Регламент № 2201/2003 и решенията по искания за временни мерки на друго основание. В този смисъл трябва да се разграничат, от една страна, временните мерки, постановени на основание член 20, и следователно въз основа на критериите по този член, и от друга страна, останалите временни мерки, които могат да бъдат постановени от съд, който приема, че е компетентен по иска по силата на членове 8—14 от Регламент № 2201/2003.

–       Временните мерки на основание член 20 от Регламент № 2201/2003

106. Предвид общата структура на Регламент № 2201/2003 според мен е очевидно, че е невъзможно да е налице висящ процес, когато едновременно се водят производство за постановяване на неотложни временни или охранителни мерки пред некомпетентен по иска съд в държавата членка, в която се намира детето, и производство пред компетентния по иска съд. Хипотезата на висящ процес по член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 според мен може да се отнася единствено до производства пред съдилища в различни държави членки, основаващи компетентността си на членове 8—14 от споменатия регламент. Струва ми се, че всички участници в производството, представили становище по този въпрос, заемат единна позиция.

107. Основната юридическа обосновка(54) за този подход е липсата на екстериториално действие на мерките по член 20 от Регламент № 2201/2003(55). Действително временните мерки, които отговарят на условията по член 20, нямат задължително действие в останалите държави членки, а само на територията на държавата членка, в която се намира съдът, който ги постановява. Следователно в такива случаи не би могло да е налице висящ процес по смисъла на член 19 от Регламент № 2201/2003, което би означавало, че когато е образувано първо, производството по член 20 от Регламента ще е пречка за провеждането на производството пред компетентния по иска съд в друга държава членка.

108. В съдебното заседание Комисията поддържа, че разграничението между временните мерки по член 20 от Регламент № 2201/2003 и временните мерки, постановени от компетентен по иска съд, е неприложимо като критерий за прилагането на член 19, параграф 2 от този регламент, тъй като по-късно сезираният съд не би могъл да знае дали при постановяването на временните мерки първият сезиран съд е приел, че е компетентен на някое от основанията за компетентност, предвидени в член 8 и сл. от споменатия регламент. Не споделям тази загриженост.

109. Напомням, че член 20 от Регламент № 2201/2003 позволява съдът да постанови временни или охранителни мерки съгласно националното си право по отношение на дете, което се намира на територията на страната, въпреки че компетентен по иска е съд в друга държава членка. Мярката може да бъде постановена от съд или компетентен орган по всички дела, попадащи в приложното поле на Регламента, определено в член 1, параграф 2 и в член 2, параграф 1 от него. След като член 20 не е правило относно компетентността, постановените на негово основание временни мерки спират да се прилагат от момента, в който компетентният по иска съд, който в този смисъл е бил временно заместен поради съображения, свързани със срокове и отдалеченост, е в състояние да вземе мерките, които смята за подходящи(56).

110. Както вече отбелязах, член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 обикновено се прилага по отвод за висящ процес, предявен от някоя от страните пред по-късно сезирания съд. Не могат обаче да се изключат случаите, при които информацията за наличие на висящ процес в друга държава членка във връзка с родителската отговорност не е предоставена от самите страни, а е изпратена от централния орган.

111. Съдът в държавата членка Б, който е сезиран по-късно, може да установи, че пред съда в държавата членка А се води производство за постановяване на временни мерки на основание член 20 от Регламент № 2201/2003, при наличието на две предпоставки: първо, детето или негово имущество да се намира на територията на държавата членка А, и второ, детето да не пребивава обичайно в споменатата държава А към момента на сезирането на нейния съд. Подчертавам, че временните мерки относно личността на детето никога не попадат под действието на член 20, ако то не се намира в държавата членка по седалището на съда, който постановява тези мерки(57).

112. Когато обичайното местопребиваване на детето е в държавата членка Б на по-късно сезирания съд (или в трета държава членка), а детето фактически се намира в държавата членка А на първия сезиран съд, който се произнася по временни мерки, по-късно сезираният съд може да презумира, че е налице производство по член 20, освен ако страната, която иска отвод за висящ процес, може да представи данни, че първият сезиран съд в държавата членка А е сезиран на едно от основанията за компетентност по членове 9—12 от Регламент № 2201/2003(58).

113. Що се отнася до децата, чието обичайно местопребиваване не може да бъде ясно установено, в съответствие с член 13 от Регламент № 2201/2003 съдилищата в държавата членка, на чиято територия детето се намира в съответния момент, са компетентни на това основание и следователно член 20 от Регламента не намира приложение относно временните или охранителни мерки, постановени от тези съдилища. Същото съображение се отнася за децата, чието обичайно местопребиваване по принцип е извън Съюза, като тяхното положение се урежда от член 14 относно субсидиарната компетентност. Ако такова дете се намира на територията на държава членка, националните съдилища са компетентни, доколкото това произтича от законодателството на тази държава. При това положение е възможен положителен спор за компетентност между съдилищата в различни държави членки.

–       Временните мерки, постановени от съд, който е компетентен на основание членове 8—14 от Регламент № 2201/2003

114. Подходът трябва да бъде различен, т.е. възможно е хипотезата на висящ процес да е налице, когато едното производство е за постановяване на временни мерки, но не поради неотложност на основание член 20 от Регламент № 2201/2003, а от съд, който приема, че е компетентен по съответния иск по силата на членове 8—14 от същия регламент. Според мен тук става дума за най-деликатния аспект на проблемите, повдигнати от Amtsgericht Stuttgart.

115. Отбелязвам, че първият преюдициален въпрос се отнася до случая на производства, в които „самостоятелно“, по думите на националния съд, са поискани само временни мерки, за разлика от производствата, насочени към постановяването не само на временни мерки, а основно или при условията на евентуалност, на решение по иска. Според мен при тази предпоставка могат да възникнат три хипотези. От една страна, могат да бъдат поискани временни мерки до получаването на резултата от различни проучвания (социално проучване, медико-психологическа експертиза, инвентаризация на имущество и т.н.) или до настъпването на определено събитие (семейна медиация, лечение на единия родител от наркотична зависимост, края на хоспитализация или на наказание лишаване от свобода и т.н.). От друга страна, могат да бъдат поискани мерки с предварително определен срок или с ограничение във времето (например настаняване на дете в приемно семейство за срок от една година, учредяване на настойничество до навършване на пълнолетие). Накрая, могат да се поискат временни мерки до предявяването на следващо искане от молителя, което обаче съгласно приложимото национално право не се счита за ново сезиране (изглежда в случая това е така при разпоредбите на испанското право).

116. Предвид текста на разпоредбите на Регламент № 2201/2003, и по-специално тези на член 19, параграф 2, не се прави разграничение между решенията, които компетентният по иска съд постановява като временна мярка, т.е. за определен срок, и тези, които постановява окончателно, и по-точно за неопределен срок, но до момента, в който ново обстоятелство обоснове изменение на мерките относно упражняването на родителската отговорност.

117. Предвид целта на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 и за разлика от предвиденото в рамките на член 20(59), е логично компетентният по иска съд, постановил временна мярка във връзка с родителската отговорност по отношение на определено дете, да разглежда делото не само на този предварителен етап и именно той впоследствие да постанови окончателно или „пълно“ решение, като се има предвид, че висшият интерес на детето изисква положението му да бъде уредено по възможно най-стабилен начин от един и същ съд, а именно от съда, който е постановил временните мерки, за да се избегнат промени в подхода. Следователно благодарение на прилагането на правилото за висящия процес трябва да не се допуска възможността съд в друга държава членка да се произнася по иска, когато сезиран по-рано и компетентен по иска съд в държава членка е постановил временни мерки.

118. Относно идеята за процесуално единство се сблъскват две тези: от една страна, тази на чешкото, испанското и френското правителство, според която хипотезата на висящ процес е налице, поради това че производството по временните мерки и исковото производство съставляват едно цяло; от друга страна, тезата, застъпвана от ищцата в главното производство, германското правителство и Комисията, съгласно която решението, с което се постановяват временни мерки, е напълно отделен акт спрямо предстоящото решение по иска и с постановяването му производството се прекратява. В подкрепа на тази втора теория, която се отклонява от съдебната практика във връзка с тълкуването на Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г., се изтъкват съображения за правна сигурност и бързина, както и волята да се отдаде предимство на съда, който в географско отношение е най-близко до детето.

119. Както отбелязва запитващата юрисдикция, ако се възприеме първата правна концепция, според която „производството за постановяване на временни мерки и производството по предявения впоследствие иск съставляват едно цяло от процесуална гледна точка“, „производството относно правото за упражняване на родителските права по отношение на сина на страните, [М.], се води пред испанския съд по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 не едва от януари 2008 г., а още от 28 юни 2007 г.“

120. В някои държави членки би било изкуствено разделянето на временните решения, постановявани с определение от компетентния по иска съд, от окончателните решения, тъй като всички те се вземат в рамките на едно и също дело, при това до пълното разрешаване на всички въпроси по спора, с който този съд е сезиран, т.е. до изчерпването на неговата компетентност.

121. В този смисъл член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 не разграничава категориите решения. Той се прилага, когато две съдилища са едновременно компетентни по иска на основание членове 8—14 от Регламента, независимо от целта на искането (временни мерки или окончателно решение) и независимо от действието във времето на поисканото решение (с определен или неопределен срок) пред всяко от тези съдилища. Важен е съществуващият в зародиш риск (с други думи риск, който може да настъпи след приключването на двете производства) от постановяването на решения, които няма да могат да се изпълнят едновременно(60).

122. Ключов елемент е определението за „производство [… със същия предмет и на] същото основание“ по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, с уточнението, че данните за това се преценяват към момента на сезирането на всеки съд в съответствие с член 16 от Регламента, независимо от по-нататъшното развитие на производството. В това отношение напомням, че е възможно да се направи полезна съпоставка с решенията на Съда относно тълкуването на еквивалентните разпоредби от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. относно висящия процес, както и че в това отношение евентуалните особености на гражданскопроцесуалните норми, приложими в съответните държави членки, са ирелевантни(61).

4.      По практическото прилагане на установените в Регламент № 2201/2003 правила при висящ процес

123. Предвид затрудненията, които запитващата юрисдикция среща в случая при опитите си да получи необходимата информация, за да може да прецени дали в Испания има едновременно висящо производство, възнамерявам да предложа на Съда да обсъди възможността в практиката си да установи правило, позволяващо, доколкото е възможно, да отстрани проблемите, свързани с обмена на процесуална и нормативна информация между съдилищата на държавите членки.

124. В приложение на член 19 от Регламент № 2201/2003, след като научи за евентуалното наличие на друго висящо исково производство пред съд в друга държава членка(62), по-късно сезираният съд е задължен да се осведоми дали то действително съществува, както и какъв е обхватът му, а именно какви са предметът и основанието му. Според мен съответният съд би трябвало да действа по следния начин: той би трябвало да потърси контакт с първия сезиран съд, с централния орган на съответната държава членка и евентуално с националния магистрат за връзка чрез ЕСМ. Той също би трябвало да може да разчита на активно съдействие от страните, и по-специално от страната, която иска отвод за висящ процес и която е заинтересувана да предостави необходимата информация, сочеща, че първият сезиран съд може да постанови решение, несъвместимо с това, което по-късно сезираният съд следва да вземе.

125. В този смисъл би могло да е от полза, ако Съдът постанови, че националните съдилища, както и централните органи са задължени да си сътрудничат, като предоставят, при това в разумен срок, цялата относима информация във връзка с висящите пред тях дела на съдилищата в другите държави членки, обърнали се към тях с такова искане. По-късно сезираният съд наистина трябва служебно да спре производството, но не и твърде дълго да изчаква поисканата информация, за да установи налице ли е висящ процес, тъй като в противен случай може да се стигне до отказ на правосъдие. Въпреки че член 19 от Регламент № 2201/2003 не предвижда срок за отговор от страна на първия сезиран съд, според мен се налага определянето на краен срок предвид висшия интерес на детето, изискващ произнасяне в кратък срок.

126. В отговор на въпрос, поставен от Съда в съдебното заседание, Федерална република Германия се позова на практиката на Европейския съд за правата на човека и предложи да се възприеме шестмесечен срок. Според мен правилото по член 9 от Регламент № 2201/2003, което предвижда запазване на компетентност по предишното обичайно местопребиваване на детето в рамките на три месеца, би могло по аналогия да послужи за ориентир при определянето на подходящия срок(63). В този смисъл Съдът би могъл да постанови, че ако поисканата информация не бъде предоставена в рамките на три месеца от получаване на искането от съответния съд или централен орган, освен при надлежно доказана невъзможност за предоставянето ѝ поради непреодолима сила, на по-късно сезирания съд би могла да се даде възможност въз основа на това бездействие да направи извода, че няма едновременно висящо производство в другата държава членка по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003(64).

127. Както вече посочих, компетентността на първия сезиран съд трябва да се установи от самия него без възможност за контрол от страна на по-късно сезирания съд(65), за разлика от това, което изглежда твърди Oberlandesgericht Stuttgart в определението си от 14 май 2009 г. По-късно сезираният съд не може да проверява съответствието между фактическите обстоятелства и решението по въпроса за компетентността, тъй като това решение е в сила на територията на останалите държави членки, въпреки че компетентният по иска съд се произнася само по временни мерки. Споделям мнението на чешкото правителство, че този съд може най-многото да извърши формална проверка, т.е. да издири правното основание, на което другият съд приема, че е компетентен(66). Това произтича от един от основополагащите принципи на установената с Регламент № 2201/2003 система, а именно принципът на взаимното доверие между съдебните органи на държавите членки. Този принцип е крайъгълен камък за създаването на действително пространство на правосъдие, както се изтъква в съображение 2 от Регламент № 2201/2003(67).

 В ‑       По втория и третия въпрос

128. Вторият въпрос на запитващата юрисдикция към Съда е дали отнасящите се до висящия процес разпоредби на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 следва да се прилагат и когато решението по самостоятелното искане за постановяване на временни мерки в една държава членка не подлежи на признаване в друга държава членка по смисъла на член 21 от Регламент № 2201/2003. Запитващата юрисдикция накратко разяснява, че възможността да бъде признато решение, с което се постановяват временни мерки по силата на последния член, може да е правно релевантна в рамките на първия отправен въпрос.

129. Всъщност в посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I Съдът изрично се произнася в този смисъл: „Разпоредбите на член 21 и сл. от Регламент [№ 2201/2003] не се прилагат към временни мерки по член 20 от този регламент, свързани с упражняването на родителските права“(68).

130. Според мен, както посочих в отговор на първия въпрос, трябва да се направи разграничение между временните мерки по член 20 от Регламент № 2201/2003, които не подлежат на признаване съгласно посочената по-горе практика на Съда, и временните мерки, постановени от компетентен по иска съд по силата на член 8 и сл. от Регламента, които от своя страна попадат под действието на член 21 и сл. от същия и следователно могат да се признават и изпълняват като всяко друго решение, постановено от компетентен по иска съд, при това независимо от вида на искането. Всъщност е без значение дали компетентният по иска съд е трябвало да се произнесе по временни мерки, или да постанови окончателно решение. Член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 се прилага единствено към втората категория мерки, както посочих по-горе(69).

131. С третия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали „сезирането на съд на държава членка със самостоятелно искане за постановяване на временни мерки [следва] да се приравни на сезиране с иск по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, когато съгласно процесуалното право на тази държава се изисква в определен срок пред този съд да бъде предявен и искът, за да се избегнат евентуалните неблагоприятни процесуални последици“. В акта за преюдициално запитване се уточнява, че „целта е да се установи дали евентуално е обосновано двете производства по аналогия да се третират еднакво“.

132. Според мен отговорът и на този въпрос става безпредметен, тъй като от отговора, който предлагам на първия въпрос, следва, че спецификите на действащите в определена държава членка процесуални правила, в настоящия случай на режима в Испания спрямо този в Германия(70), нямат значение за преценката дали е налице висящ процес по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003.

VII – Заключение

133. С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на отправените от Amtsgericht Stuttgart преюдициални въпроси по следния начин:

„Тъй като временните или охранителни мерки по отношение на дете, което се намира на територията на държава членка, постановени от съд, чието седалище се намира в тази държава, посочени в член 20 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, не пораждат задължителни правни последици извън територията на тази държава членка и следователно не подлежат на признаване в друга държава членка по смисъла на член 21 от този регламент, те не изискват съдилищата в другите държави членки, сезирани с иск във връзка с родителската отговорност по отношение на същото дете, да приемат, че е налице висящ процес по смисъла на член 19, параграф 2 от същия регламент.

Обратно, когато е налице висящо производство пред съда, който основава компетентността си на членове 8—14 от същия регламент и първи е сезиран с искане във връзка с родителската отговорност по отношение на дете съгласно определението за нея в член 1, параграфи 1 и 2 и член 2, точка 7 от споменатия регламент, независимо от вида на производството по смисъла на действащото право в съответните държави членки и независимо от това дали поисканата мярка е временна — за определен или неопределен срок, не е допустимо съд в друга държава членка да се произнася по искане със същия предмет, на същото основание и по отношение на същото дете, докато първият сезиран съд не се произнесе по въпроса за компетентността си или докато производството пред него не бъде прекратено, независимо от основанието за това, включително поради пропуск на някоя от страните да извърши определено процесуално действие, без което първият сезиран съд не може да се произнесе по иска съгласно правото на държавата членка, в която се намира седалището му“.

1 – Език на оригиналния текст: френски.

2 –      ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183.

3 –      Решение  г.по дело Purrucker (все още непубликувано в Сборника).

4 –      Напомням, че подробно описание на правните актове, предшестващи Регламент № 2201/2003, се съдържа в точки 30—48 от заключението, представено от генералния адвокат Sharpston по посоченото по-горе дело С‑256/09, известно като „Purrucker І“.

5 –      ОВ C 221, стр. 1.

6 –      ОВ C 221, 1998 г., стр. 27.

7 –      ОВ L 160, стр. 19.

8  –      Вж. точки 2 и 3 от това споразумение, цитирани в точка 28 от Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе.

9 –      Вж. част от мотивите на това определение, цитирани в точка 36 от Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе.

10 –      Вж. частта от това определение, цитирана в точка 37 от Решение по дело Purrucker, посочено по-горе.

11 –      Всички държави — членки на Европейския съюз, са страни по тази конвенция, която влиза в сила на 1 декември 1983 г.

12 –      А именно преди датата на обявяване на решението, постановено по дело Purrucker I, посочено по-горе, но след заключението, представено по това дело на 20 май 2010 г. от генералния адвокат Sharpston.

13 –      Вж. по аналогия заключението на генералния адвокат Léger по дело Italian Leather (Решение от 6 юни 2002 г., C‑80/00, Recueil, стр. І‑4995), в което той разглежда понятието за противоречивост по смисъла на член 27, трета алинея от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. и подчертава, че „ако предвидените в националните законодателства способи за правна защита са различни, без обаче решенията, постановени при прилагане на тези процесуални предпоставки, да пораждат несъвместими помежду си последици, не може да се счита, че чуждестранното решение е в противоречие с постановеното в държавата, в която се иска признаването“. Относно функционалната връзка между споменатия член и член 21 от същата конвенция, който се отнася до висящия процес, вж. Решение от 19 май 1998 г. по дело Drouot assurances (C‑351/96, Recueil, стр. I‑3075, точка 16), както и Решение от 9 декември 2003 г. по дело Gasser (C‑116/02, Recueil, стр. I‑14693, точка 41).

14 –      Обстоятелството, че правилата за компетентност са уеднаквени, не изключва възможността страните с противоречиви интереси надлежно да сезират съдилища в различни държави членки.

15 –      Както посочва генералният адвокат Kokott, една от целите на силата на пресъдено нещо също е да се избегне опасността от противоречиви решения по същия спор (точка 37 и сл. от заключението ѝ по дело Комисия/Люксембург; Решение от 29 юни 2010 г., C‑526/08, все още непубликувано в Сборника).

16 –      Действително няма логика съдът да спре производството до постановяването на чуждестранното решение, ако впоследствие то няма да бъде признато в страната. В противен случай ищецът ще бъде изправен пред отказ на правосъдие, тъй като няма да има възможност да получи изпълнително основание на територията на съответната държава членка.

17 –      Силата на пресъдено нещо не трябва да се смесва с формалната законова сила на съдебното решение, доколкото второто понятие обозначава това, че решението (вече) не подлежи на обжалване.

18 –      Вж. точки 119 и 121 от заключението ѝ по дело С‑256/09.

19 –      Изразът е различен на отделните езици: „desselben Anspruchs“ на немски, „the same cause of action“ на английски, „samaa asiaa“ на фински или „samma sak“ на шведски. Съгласно съдебната практика (вж. Решение от 8 декември 1987 г. по дело Gubisch Maschinenfabrik, 144/86, Recueil, стр. 4861, точка 14 и Решение от 6 декември 1994 г. по дело Tatry, C‑406/92, Recueil, стр. I‑5439, точка 38) обективните предели зависят от два различни фактора, а именно от предмета и основанието на иска. Следователно за отправна точка трябва да се приеме текстът на езиците, които провеждат ясно разграничение между тези две понятия.

20 –      Срв. по граждански и търговски дела — член 21 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. и член 27 от Регламент (ЕО) № 44/2001 от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74); по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност — член 11, параграф 1 от Регламент № 1347/2000; по брачни дела — член 19, параграф 1 от Регламент № 2201/2003. Що се отнася до Регламент № 1347/2000, вж. по-специално стр. 17 от предложението на Комисията, въз основа на което той е приет (документ COM(1999) 220 окончателен) и което изтъква разликата между параграфи 1 и 2 от член 11 от този регламент, която се открива и между параграфи 1 и 2 от член 19 от Регламент № 2201/2003. В документа освен това се посочва, че понятието за висящ процес е получило повече или по-малко широка дефиниция в правото на държавите членки, като в някои правни системи не се прави разлика между „предмет“ и „основание“, което е видно и от доклада „Borrás“ (посочен по-горе, точка 52).

21 –      Това не е така при актове като Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г., тъй като множеството предвидени в тях различни основания за компетентност многократно увеличават вероятността за втори висящ процес.

22 –      Практически наръчник за прилагането на новия регламент „Брюксел ІІ“, съставен от службите на Комисията след консултация с Европейската съдебна мрежа по граждански и търговски дела (наричана по-нататък „ЕСМ“), в редакцията, актуализирана към 1 юни 2005 г., стр. 22. Документът е достъпен на уебсайта на Kомисията .

23 –      Документ COM(2002) 222 окончателен, стр. 11.

24 –      Това е така по дело А, по което е постановено Решение от 2 април 2009 г. (C‑523/07, Сборник, стр. I‑2805), тъй като съответното семейство „напуска Швеция, за да прекара ваканцията във Финландия. То остава на финландска територия, настанява се в каравани, в различни къмпинги, като децата не посещават училище“ (точка 14). Ще напомня, че критериите за установяване на обичайното местопребиваване се определят в това решение по следния начин: „[о]свен физическото присъствие на детето в държава членка трябва да се приемат други фактори, които могат да покажат, че това присъствие по никакъв начин няма временен или случаен характер и че пребиваването на детето изразява определена интеграция в социалната и семейната среда. Също така трябва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения на детето в посочената държава“ (точка 30 и сл.). Вж. също точки 38—52 от заключението на генералния адвокат Kokott по това дело.

25 –      В тази хипотеза член 14 от Регламент № 2201/2003 води до „[определяне на] компетентността […] във всяка държава членка, съобразно нейното законодателство“.

26 –      Отбелязвам все пак, че в правото на някои държави членки братята и сестрите се разглеждат като група лица, която — доколкото е възможно — следва да се закриля като едно цяло, като законодателят предписва на съда да избягва разделянето на братята и сестрите, а когато това е невъзможно, да следи за запазването на връзката помежду им (вж. например член 371-5 от френския Граждански кодекс).

27 –      В определението от 25 септември 2007 г. Amtsgericht Albstadt приема, че посоченото искане е излишно, тъй като съгласно германското законодателство майката вече разполага с изключително право на упражняване на родителските права. Следва да се отбележи, че в резултат от Решение по дело Zaunegger с/у Германия, постановено на 3 декември 2009 г. от Европейския съд по правата на човека (жалба № 22028/04), германският Конституционен съд (Bundesverfassungsgericht) неотдавна обяви за противоконституционни членове 1626а и 1672 от германския Граждански кодекс (BGB), които не допускат бащата на родено извън брак дете да получи правото на упражняване на родителските права по отношение на детето без съгласието на майката, доколкото тези разпоредби са в разрез с член 6, параграф 2 от Основния закон (Решение от 21 юли 2010 г., 1 BvR 420/09).

28 –      Относно този принцип, който по общо признание е един от „стожерите“ в тази област, вж. по-специално точка 30 и сл. от заключението, представено от генералния адвокат Ruiz‑Jarabo Colomer по дело Turner (Решение от 27 април 2004 г., C‑159/02, Recueil, стр. I‑3565), свързано с Брюкселската конвенция от 27септември 1968 г.

29 –      Контролът за спазването на установяващите основанията за компетентност разпоредби на Регламент № 2201/2003 е в правомощията на националните съдилища, пред които се упражняват съответните способи за защита и които при съмнение относно тълкуването на тези разпоредби са длъжни да сезират Съда с преюдициален въпрос. В краен случай е възможно и образуване на производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка.

30 –      Напомням, че понятието „граждански дела“ е самостоятелно понятие на правото на Съюза, което обхваща и мерки, които в националното право на държавата членка се разглеждат като публичноправни (Решение от 27 ноември 2007 г. по дело С, C‑435/06, Сборник, стр. I‑10141, точки 46—53). Следователно административните производства, органи или решения на някои държави членки могат да попаднат в приложното поле на Регламент № 2201/2003 (в този смисъл вж. също практическия наръчник за прилагането на новия регламент „Брюксел ІІ“, посочен по-горе, стр. 8).

31 –      Например едновременното наличие на дело по искане във връзка с настойничество и на дело за настаняване не би могло да съставлява хипотеза на висящ процес, тъй като това са два отделни въпроса и делата очевидно не са на едно и също основание, нито с един и същ предмет. По-трудно е да се определи дали е възможен висящ процес при иск относно упражняването на родителски права и иск относно правото на лични отношения.

32 –      Например правото на упражняване на родителските права като съставна част на родителската власт може автоматично да следва от учредяването на настойничество или от настаняването на детето в специализирана институция.

33 –      От посоченото по-горе решение по дело А следва, че „решение, с което се разпорежда незабавното поемане на грижа и настаняване на дете извън семейството му, [попада в обхвата на понятието за граждански дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003], когато това решение е прието в рамките на публичноправни норми, свързани със закрилата на детето“.

34 –      Уточнявам, че в съображения 9 и 11 от Регламент № 2201/2003 се посочва, че мерките, които се отнасят до имуществото на детето, но не засягат закрилата на детето, се уреждат не с посочения регламент, а с Регламент № 44/2001, който продължава да урежда и задълженията за издръжка.

35 –      По този въпрос вж. точка 84 и сл. от Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе.

36 –      В съображение 3 от Регламент № 2201/2003 се напомня, че той заменя Регламент № 1347/2000, който на свой ред до голяма степен възпроизвежда нормите на Конвенцията „Брюксел ІІ“, която има същия предмет, както е разяснено в доклада „Borrás“.

37 –      Конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменяна неколкократно (вж. точка 12 от посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I).

38 –      Относно връзката между двата текста в съдебната практика вж. по-специално точка 28 и сл. от заключението, представено от генералния адвокат Kokott по дело Allianz (с предишно наименование Riunione Adriatica di Sicurta) (Решение от 10 февруари 2009 г., C‑185/07, Сборник, стр. I‑663).

39 –      Вж. член 21 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г., член 11 от Регламент № 1347/2000 и член 27 от Регламент № 44/2001.

40 –      Вж. съображение 12 от Регламент № 2201/2003.

41 –      Вж. по аналогия Решение по дело Gubisch Maschinenfabrik, посочено по-горе (точка 6 и сл.), в което се отбелязва, че „понятията, които са използвани в член 21 от Конвенцията от 27 септември 1968 г., за да се определи кога е налице висящ процес, са самостоятелни“, както и точка 2 от заключението, представено от генералния адвокат Mancini по това дело. Вж. също Решение от 20 януари 2005 г. по дело Gruber (C‑464/01, Recueil, стр. I‑439, точка 31 и цитираната постоянна съдебна практика). Относно избора между самостоятелно определение и национален подход вж. по-специално Решение от 6 октомври 1976 г. по дело Industrie Tessili Italiana Como (12/76, Recueil, стр. 1473, точки 10 и 11).

42 –      Вж. по аналогия Решение от 14 октомври 1976 г. по дело LTU (29/76, Recueil, стр. 1541, точка 3).

43 –      Решение от 7 юни 1984 г. по дело Zelger (129/83, Recueil, стр. 2397, точка 16), в което се пояснява, че „член 21 от Конвенцията трябва да се тълкува в смисъл, че за „първи сезиран“ съд трябва да се счита съдът, пред който най-напред са били изпълнени условията, позволяващи да се направи окончателен извод за наличие на висящ процес, като при преценката на тези условия е приложим законът на съда“. Заключението на генералния адвокат Mancini е в същия смисъл, като се взема предвид разнообразието на правните уредби на висящия процес в отделните държави членки.

44 –      Относно връзката между връчването на исковата молба и висящия процес вж. точка 68 от заключението на генералния адвокат Trstenjak по дело Weiss und Partner (Решение от 8 май 2008 г., C‑14/07, Сборник, стр. I‑3367).

45 –      По аналогия, относно тълкуването на еквивалентната разпоредба в Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г., а именно член 21 от нея, вж. Решение по дело Gasser, посочено по-горе (точка 70), в което Съдът постановява, че трябва да се съобразят „както текстът, така и структурата и целта на тази конвенция“. За сравнение точки 62—64 от посоченото по-горе решение по дело Purrucker І.

46 –      За това понятие вж. по аналогия Решение от 26 март 1992 г. по дело Reichert и Kockler (C‑261/90, Recueil, стр. I‑2149, точка 34), което се отнася до тълкуването на член 24 от Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г.

47 –      По този въпрос вж. сравнителноправния анализ на уебсайта на ЕСМ : „Сравнителното изследване на националните законодателства показва почти повсеместна липса на определение за временни и охранителни мерки, както и значителни разлики в действащите правни уредби“.

48 –      Вж. Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе (точки 60 и 61), в което се отбелязва, че „[ч]лен 20 от Регламент № 2201/2003 е последният от глава II, която се отнася до компетентността. Той не е сред разпоредбите, свързани конкретно с компетентността относно родителската отговорност, които са част от раздел 2 от тази глава, а е включен в раздел 3 от нея, озаглавен „Общи разпоредби“. Систематичното място на тази разпоредба в Регламент № 2201/2003 сочи, че въпросният член 20 не е разпоредба, която определя компетентността по иска по смисъла на този регламент“.

49 –      Изразът е изведен по аналогия от доклада „Borrás“, посочен по-горе (точка 55).

50 –      По аналогия относно разпоредбите на Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. относно висящия процес вж. Решение по дело Gasser, посочено по-горе (точка 47), в което се пояснява, че „процесуалното правило, съдържащо се в член 21 от споменатата конвенция […], се основава недвусмислено и единствено на хронологичния ред, в който са сезирани съответните съдилища“.

51 –      За сравнение: предложението на Комисията от 1999 г., въз основа на което е приет Регламент № 1347/2000 (документ COM(1999) 220 окончателен, стр. 17) и докладът „Borrás“, посочен по-горе (точки 52 и 53).

52 –      Вж. също практическия наръчник за прилагането на новия регламент „Брюксел II“, посочен по-горе (стр. 22), в който се пояснява, че „член 19, параграф 2 гласи, че по принцип компетентен е първият сезиран съд. По-късно сезираният съд трябва да спре производството и да изчака другият съд да се произнесе по въпроса за своята компетентност. Ако първият сезиран съд установи, че е компетентен, другият съд трябва да се десезира по делото. По-късно сезираният съд може да продължи производството само ако първият съд установи, че не е компетентен, или реши да препрати делото на основание член 15“.

53 –      По аналогия относно Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 г. вж. Решение по дело Gasser, посочено по-горе (точка 48). Вж. също Решение от 27 юни 1991 г. по дело Overseas Union Insurance и др. (C‑351/89, Recueil, стр. I‑3317, точка 26), в което се посочва, че „освен в хипотезата, когато по-късно сезираният съд разполага с изключителна компетентност съгласно Конвенцията, и по-специално съгласно член 16 от нея, член 21 от Конвенцията трябва да се тълкува в смисъл, че когато се оспорва компетентността на първия сезиран съд, съдът, пред който искът е предявен по-късно, може (ако не се е отказал от компетентност) само да спре съдебното производство, но няма право да разглежда компетентността на първия сезиран съд“. По последното дело генералният адвокат Van Gerven изтъква, че „[д]руг подход към въпроса би представлявал необоснована намеса на втория съд в правораздавателните правомощия на първия“ (точка 15 от неговото заключение).

54 –      В този смисъл могат да се изтъкнат и други доводи, а именно че мерките, основаващи се на член 20, освен посоченото ограничено териториално действие, имат и, от една страна, ограничен материалноправен обхват, тъй като параграф 1 от този член предвижда, че мерките, постановени поради неотложност, не засягат възможността съдилищата в други държави членки да са компетентни по иска и не обвързват тези съдилища, и от друга страна — ограничено действие по време, тъй като параграф 2 от същия член предвижда, че посочените мерки престават да пораждат действие, след като компетентният по иска съд се произнесе и с това отпадне необходимостта от временното му заместване. Двете категории производства не могат да бъдат в пряко стълкновение, тъй като производството по член 20 е подчинено спрямо исковото производство, за да се избегне опасността от заобикаляне на правилата за компетентност. По последния въпрос вж. посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I (точки 86—91).

55 –      За сравнение вж. посоченото по-горе Решение по дело Purrucker I (точка 84 и сл.) и точки 172—175 от представеното от генералния адвокат Sharpston заключение по това дело. Този анализ се отнася до признаването и изпълнението на решенията, но според мен е приложим и за висящия процес. Действително трябва да се запази съгласуваността на съществуващата система в съдебната практика, т.е. трябва да се следва логиката на това решение.

56 –      Вж. практическия наръчник за прилагането на новия регламент „Брюксел II“, посочен по-горе (стр. 11).

57 –      Тук изключвам въпроса за неотложните мерки, постановени по отношение на намиращо се на посочената национална територия имущество на детето.

58 –      Относно съотношението между разпоредбите на член 11 от Регламент № 2201/2003 и тези на член 19 от същия регламент вж. точки 63—66 от заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Rinau (Решение от 11 юли 2008 г., C‑195/08 PPU, Сборник, стр. I‑5271).

59 –      Вж. заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Purrucker I, посочено по-горе (точка 131).

60 –      Например, ако родителите живеят отделно и със съдебно решение е определено, че местопребиваването на детето е при майката, не може друг съд да определи, че детето ще живее при бащата, без на практика тези решения да се окажат несъвместими, дори едното от тях да е постановено само като временна мярка.

61 –      По аналогия вж. посоченото по-горе Решение по дело Tatry (точка 39 и сл.), в което се пояснява, че „[п]о смисъла на член 21 от Конвенцията „основанието“ обхваща фактите и правната норма, изтъкнати за обосноваване на искането. […] „Предметът“ по смисъла на същия член 21 се определя от целта на искането“. Вж. също точка 19 от заключението на генералния адвокат Tesauro по това дело. В посоченото по-горе Решение по дело Gubisch Maschinenfabrik (точка 14 и сл.) се добавя, че „макар в текста на член 21 на немски език да няма изрично разграничение между понятията „предмет“ и „основание“, той трябва да се разбира в същия смисъл като текста на всички останали езици, в който е налице това разграничение“. В Решение от 8 май 2003 г. по дело Gantner Electronic (C‑111/01, Recueil, стр. I‑4207) Съдът уточнява, че „за да се прецени дали две искания, по които са образувани производства между едни и същи страни пред съдилища в различни държави членки, имат един и същ предмет, трябва да се вземат предвид само исканията на съответните активно легитимирани страни, но не и защитните доводи на ответника“.

62 –      Уточнявам, че ако едното от съдилищата, пред които се водят двете паралелни производства, е със седалище в трета държава, следва да се прилагат не разпоредбите на член 19 от Регламент № 2201/2003, а други правила при висящ процес в чужбина.

63 –      Напомням, че още по-кратък срок е установен в член 15, параграф 5 от този регламент, който предвижда, че ако делото бъде препратено на съд в друга държава членка, който е по-подходящ за разглеждането му, този съд трябва да се произнесе по компетентността си в срок от шест седмици от датата на сезиране.

64 –      Засегнатата тук проблематика е различна от разглежданата в Решение по дело Gasser, посочено по-горе, в което Съдът постановява, че „член 21 от Брюкселската конвенция [от 27 септември 1968 г.] трябва да се тълкува в смисъл, че е недопустимо отклонение от нейните разпоредби, когато като цяло продължителността на производствата пред съдилищата на договарящата държава, в която е седалището на първия сезиран съд, е прекомерна“ (точка 73). Действително, от една страна, предлаганият от мен подход не е общ, а казуистичен, а от друга страна, той не влиза в разрез с принципа на взаимно доверие, тъй като единствено при липса на отговор от първия сезиран съд сезираният по-късно съд ще може да продължи производството и, накрая, той цели да гарантира правната сигурност на страните, тъй като в кратък срок ще бъде определено дали е налице висящ процес, или не.

65 –      Генералният адвокат Kokott също се произнася в този смисъл във връзка с член 19, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, като посочва, че „[н]е може втората сезирана юрисдикция да разглежда висящото пред нея производство, по съображение че първата сезирана юрисдикция не е компетентна“ (точка 31 от заключението по дело Hadadi (Решение от 16 юли 2009 г., C‑168/08, Сборник, стр. I‑6871). По мое мнение при всички обстоятелства е налице задължение за служебно спиране на производството, но не и за десезиране ab initio.

66 –      За сравнение вж. точка 75 от Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе. Действително съдът, който следва да се десезира, не трябва да преразглежда компетентността, след като в приложение на член 24 от Регламент № 2201/2003 той не би могъл да я преразгледа по отношение на решението, което трябва да бъде взето от съд в друга държава членка, ако това решение е постановено и му е представено за целите на изпълнението.

67 –      Вж. Решение по дело Purrucker I, посочено по-горе (точка 71 и сл.). В това отношение бих искал да коментирам констатираното в точка 76 от решението задължение на съдилищата в държавите членки недвусмислено да се мотивират по въпроса за международната си компетентност по иска чрез посочване на някое от основанията за компетентност по членове 8—14 от този регламент. Ще отбележа, че на практика това рядко ще се прави служебно от съда, когато не е повдигнато възражение за неподсъдност или когато международният елемент на спора не е бил налице в момента на сезирането на съда.

68 –      Вж. диспозитива на посоченото по-горе решение. Съдът все пак уточнява, че „[ф]актът, че предвидената в Регламент № 2201/2003 система за признаване и изпълнение не се прилага към мерките по член 20 от него, не е пречка тези мерки в действителност да бъдат признати и изпълнени в друга държава членка, както посочва генералният адвокат в точка 176 от заключението си. За целта могат да се използват други международни актове или други национални правни норми, при условие че се спазва посоченият регламент“ (точка 92).

69 –      В същия смисъл вж. точка 169 от заключението на генералния адвокат Sharpston по посоченото по-горе дело Purrucker I: „Самият факт, че съдът действа само на основание на член 20, означава, че компетентността му не може да бъде установена по смисъла на член 19, така че образуваното пред него производство не изисква прилагане на правилата относно висящия процес“.

70 –      Според предоставените от запитващата юрисдикция данни в германското право временни мерки се допускат само когато е предявен искът, докато по испанското право изглежда е допустимо да се направи самостоятелно искане за постановяване на временни мерки.

Full & Egal Universal Law Academy