ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-Н N. WAHL
представено на 26 септември 2013 година ( 1 )
Дело C‑361/12
Carmela Carratù
срещу
Poste Italiane SpA
(Преюдициално запитване от Tribunale di Napoli (Италия)
„Социална политика — Директива 1999/70/ЕО — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Клауза 4 — Условия за наемане на работа — Обезщетение за незаконно включване на клауза за срок в трудов договор — Равно третиране — Понятие „еманация на държавата“
1.
Със седемте си въпроса Tribunale di Napoli (Окръжен съд Неапол) (Италия) пита Съда дали италианското законодателство е в съответствие с някои общи принципи на правото на Европейския съюз (наричан по-нататък „ЕС“), като например принципа на равни процесуални възможности на страните в съдебното производство, както и с определени разпоредби, приложими за срочните трудови договори, като например забраната за дискриминация, която отразява общия принцип на ЕС за недопускане на дискриминация с оглед на спецификата на подобни договори.
2.
Не за първи — нито за последен — път съдебен спор, засягащ както Poste Italiane SpA (наричанo по-нататък „Poste Italiane“), така и Директива 1999/70/ЕО ( 2 ), стига до Съдa ( 3 ). Пред съдилищата са заведени голям брой дела срещу Poste Italiane ( 4 ). Подобни дела също така са заведени срещу италиански министерства и местни органи относно, inter alia, тълкуването на Директива 1999/70 ( 5 ).
3.
Запитващата юрисдикция вече е установила, че Poste Italiane незаконно е наело на работа ищцата в главното производство, г‑жа Carratù, на срочен трудов договор. Сега тази юрисдикция иска насоки относно размера на дължимото обезщетение. Във връзка с това тя пита дали принципът на недопускане на дискриминация, установен в Директива 1999/70, изисква това обезщетение да се начислява до деня, в който запитващата юрисдикция постанови окончателното си решение ( 6 ).
4.
С оглед на изложените по-долу съображения не считам, че при тези обстоятелства незаконното сключване на срочен трудов договор е сравнимо с незаконно уволнение при наличието на трудов договор за неопределено време. Следователно разглежданите в главното производство обстоятелства не могат да се тълкуват като случай на дискриминация.
I – Правна уредба
А– Законодателството на ЕС
5.
Директива 1999/70 въвежда в правото на ЕС Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“) ( 7 ). Самото рамково споразумение се съдържа в приложението към Директива 1999/70.
6.
Принципът за недопускане на дискриминация, залегнал в клауза 4 от Рамковото споразумение, предвижда:
„1.
По отношение на условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на […] трудов договор [за неопределено време, които се намират в сходно положение,], само защото имат срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини.
2.
Където е уместно, се прилага принципът pro rata temporis.
3.
Редът и условията за прилагането на настоящата клауза се определят от държавите членки след консултация със социалните партньори и/или социалните партньори, като имат предвид правото на Общността и националното законодателство, колективните трудови договори и практика […]“.
Б– Италианското законодателство
1. Закон № 604/1966
7.
Закон № 604 от 15 юли 1966 г ( 8 ). (наричан по-нататък „Закон 604/1966“) въвежда общите правила за уреждане на случаите на уволнения, които не са масови. По същество член 8 от този закон предвижда, че когато работник или служител е незаконно уволнен, работодателят възстановява работника или служителя на работа в срок от 3 дни, като в противен случай работодателят заплаща обезщетение, което се изчислява в зависимост от броя на работниците или служителите, големината на предприятието и прослуженото време на въпросния работник или служител и е в размер от 2,5 до 6 месечни трудови възнаграждения. Максималният размер на това обезщетение може да достигне 10 месечни трудови възнаграждения, когато прослуженото време надхвърля 10 години, и до 14 месечни трудови възнаграждения, когато прослуженото време надхвърля 20 години и в предприятието работят над 15 работници или служители.
2. Закон № 300/1970
8.
Закон № 300 от 20 май 1970 г. ( 9 ) (наричан по-нататък „Закон 300/1970“) съдържа някои разпоредби относно защитата на свободата и достойнството на работниците, свободата на сдружаване и синдикална дейност на работното място, както и разпоредби относно наемането на работа.
9.
Член 18 от Закон 300/1970, озаглавен по-рано „Възстановяване на работа“, съдържа специални разпоредби, които се прилагат в случай на незаконно уволнение, както и правила за изчисляването на обезщетения, дължими в тази връзка. Към момента на настъпване на фактите Закон 300/1970 гласи, че ако в предприятието са наети повече от 15 души (или 5 работници в случай на селскостопанско предприятие), работодателят следва да възстанови на работа уволнен работник или служител, ако се установи, че уволнението е незаконно съгласно Закон 604/1966. В случай на възстановяване на работа дължимото обезщетение е равно на брутното трудово възнаграждение (включително плащането на вноски за социално осигуряване) от датата на уволнението до датата на действителното възстановяване, но не по-малко от размера на брутното трудово възнаграждение за 5 месеца. Накрая, без да се засяга правото на обезщетение за междинния период, работникът или служителят може да се откаже от правото да бъде възстановен на работа в замяна на допълнително обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 15 месеца.
3. Законодателен декрет № 368/2001
10.
Законодателен декрет № 368 от 6 септември 2001 г. ( 10 ) (наричан по-нататък „Законодателен декрет 368/2001“) транспонира Директива 1999/70 в Италия.
11.
Съгласно член 1, параграф 1 от Законодателен декрет 368/2001 в трудовия договор може да се посочи дата, на която той се прекратява поради технически, производствени или организационни причини или с цел заместване на конкретен работник или служител. Съгласно член 1, параграф 2 обаче всяка такава клауза за срок ще бъде недействителна, освен ако не се съдържа, пряко или непряко, в писмен документ, посочващ причините в конкретния случай, които трябва да попадат в категориите, посочени в член 1, параграф 1. Накрая, член 1, параграф 3 предвижда, че работодателят е длъжен да изпрати на работника или служителя копие от писмения документ в срок от пет работни дни от датата на започване на работа.
4. Закон 183/2010
12.
Закон № 183 от 4 ноември 2010 г. (наричан по-нататък „Закон 183/2010“) ( 11 ) делегира известни правомощия на италианското правителство в областта на трудовото право и заменя различни приложими преди това разпоредби. Член 32 от този закон се отнася до законоустановените срокове и правила, свързани със срочни трудови правоотношения.
13.
Член 32, параграф 1 от Закон 183/2010, който заменя член 6, параграфи 1 и 2 от Закон 604/1966, предвижда, че уволнението трябва да бъде оспорено в срок от 60 дни от получаването на писмено уведомление за него (или на писмено уведомление за основанията за уволнението, ако те са получени по-късно), като в случай че това не бъде направено, правото на оспорване се преклудира. Освен това оспорването, което може да бъде в свободна писмена форма, удостоверяваща волята на работника или служителя, трябва да бъде последвано от искова молба, подадена в срок от 270 дни в деловодството на съдебния орган, който е компетентен по трудови спорове.
14.
Член 32, параграф 2 от Закон 183/2010 разширява приложното поле на член 32, параграф 1 така, че да бъдат обхванати всички случаи на незаконно уволнение. Освен това по силата на член 32, параграф 3 от този закон член 32, параграф 1 се прилага inter alia и по отношение на искания за обявяване недействителността на клауза за срок, съдържаща се в трудов договор, съгласно член 1 от Законодателен декрет 368/2001. В допълнение се предвижда, че 270-дневният срок започва да тече от изтичане срока на договора.
15.
Към момента на постановяване на акта за преюдициално запитване член 32, параграф 5 от Закон 183/2010 предвижда по-специално че при преобразуване на срочен трудов договор в такъв за неопределено време работодателят трябва да плати обезщетение на работника или служителя съгласно критериите, установени в член 8 от Закон 604/1966, в размер на 2,5 до 12 месечни трудови възнаграждения. Освен това съгласно член 32, параграф 7 от Закон 183/2010 тази разпоредба се прилага по отношение на всички производства, включително висящите към датата на влизане в сила на този закон. По отношение на последните обаче съдът може, когато е необходимо, да разреши на страните да изменят писмените си становища в рамките на определен срок.
II – Факти, производство и преюдициални въпроси
16.
Г‑жа Carratù е наета на работа от Poste Italiane в Campania Postal Mechanisation Centre в Неапол. Съгласно трудовия договор нейното трудово правоотношение е от 4 юни до 15 септември 2004 г. Г‑жа Carratù не получава копие от трудовия договор, подписан от двете страни, преди 15 юни 2004 г.
17.
Позовавайки се на член 1 от Законодателен декрет 368/2001, договорът предвижда, че е срочен, тъй като е сключен за заместване, и по-конкретно поради необходимостта от заместване на член от персонала на Campania Centre от 1 юни 2004 г. до 15 септември 2004 г. По-нататък договорът предвижда, че трудовото правоотношение може да бъде прекратено и преди 15 септември 2004 г., ако членът на персонала се върне на работа, с което отпада необходимостта от заместване.
18.
На 21 септември 2004 г. г‑жа Carratù изпраща на Poste Italiane препоръчано писмо, в което заявява готовността си за работа. Poste Italiane получава това писмо на 11 октомври 2004 г.
19.
От изпратените на Съда материали по делото е видно, че г‑жа Carratù завежда иск срещу Poste Italiane пред запитващата юрисдикция на 23 септември 2008 г. В исковата си молба тя твърди, че липсват законови основания за наемането ѝ на срочен трудов договор. Затова тя твърди, че: i) клаузата относно срока следва да бъде обявена за незаконна, ii) трудовото правоотношение между нея и Poste Italiane следва да се счита за неопределено време и iii) тя следва да бъде възстановена на работа, а Poste Italiane да бъде осъдено да ѝ заплати възнаграждението за изминалия период (наричано по-нататък „спорното обезщетение“).
20.
С междинно решение от 25 януари 2012 г. запитващата юрисдикция обявява клаузата за срок за незаконна и приема, че считано от 4 юни 2004 г. трудовото правоотношение е за неопределено време ( 12 ).
21.
Въпросът, който следва да бъде разрешен в производството пред запитващата юрисдикция, е за размера на обезщетението, дължимо на г‑жа Carratù. Като взема предвид влизането в сила на Закон 183/2010 и поради съмнения относно съвместимостта на някои разпоредби от националното законодателство с клауза 4 от Рамковото споразумение, както и с редица общи принципи на правото на ЕС, Tribunale di Napoli решава да спре производството и с акт от 13 юни 2012 г. да постави на Съда следните седем въпроса:
„1.
Допуска ли принципът на равностойност национално законодателство, което в приложение на [Директива 1999/70] предвижда при незаконосъобразно спиране на действието на трудов договор, съдържащ нищожна клауза за срок, различни и значително по-малки по размер икономически последици, отколкото при незаконосъобразно спиране на действието на гражданскоправен договор, съдържащ нищожна клауза за срок?
2.
В съответствие ли е с правото на [ЕС], че при конкретното ѝ прилагане предвидената санкция облагодетелства неизправния работодател за сметка на засегнатия от нарушението работник, като продължителността на производството, макар и необходима, пряко уврежда работника в полза на работодателя и мярката, предназначена за възстановяване на предишното положение, намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
3.
Когато се прилага правото на [ЕС] по смисъла на член 51 от [Хартата на основните права на Европейския съюз], допускат ли член 47 от Хартата и член 6 от [Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи] продължителността на производство, макар и необходима, да причинява пряка вреда на работник, като облагодетелства работодателя, както и мярка, предназначена за възстановяване на предишното положение, да намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
4.
С оглед на уточненията, дадени в член 3, параграф 1, буква в) от Директива 2000/78/ЕО ( 13 ) и в член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2006/54/ЕО ( 14 ), понятието [„]условия за наемане на работа[“] в клауза 4 от Директивата [1999/70] обхваща ли и последиците от незаконно прекратяване на трудовото правоотношение?
5.
При утвърдителен отговор на [четвъртия въпрос] може ли разликата в последиците, които националното законодателство предвижда за незаконното прекратяване на трудово правоотношение в зависимост от това дали то е за неопределено време или е срочно, да бъде обоснована с оглед на клауза 4 [от Директива 1999/70]?
6.
Общите принципи на правото на [ЕС] на правна сигурност, защита на оправданите правни очаквания, равни процесуални възможности, ефективна съдебна защита, право на независим съд и като цяло на справедлив процес, гарантирани с член 6, параграф 2 ЕС (който е изменен с член 1, параграф 8 от Договора от Лисабон и към който препраща член 46 ЕС), във връзка с член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи […] и с членове 46 и 47 и член 52, параграф 3 от Хартата […], трябва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат приемането от италианската държава след значителен период от време (девет години) на нормативна разпоредба като член 32, параграф 7 от Закон 183/10, променяща последиците от висящите производства и причиняваща пряка вреда на работниците в полза на работодателите, както и че не допускат мярката, предназначена за възстановяване на предишното положение, да намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
7.
В случай че Съдът не признае посочените принципи като основни принципи на правото на [ЕС] за целите на общото им хоризонтално прилагане от страните и поради това приеме, че разпоредба като член 32, параграфи 5—7 от Закон 183/10 противоречи единствено на задълженията, предвидени в [Директива 1999/70] и в [Хартата на основните права], трябва ли дружество като ответника, което отговаря на характеристиките, изложени [в акта за преюдициално запитване], да се счита за държавен орган за целите на прякото вертикално прилагане на правото на Съюза, и по-конкретно на клауза 4 от [Директива 1999/70] и на [Хартата на основните права]?“.
22.
Писмени становища са представили Poste Italiane, италианското правителство, полското правителство и Комисията. В съдебното заседание на 5 юни 2013 г. устни становища представят г‑жа Carratù, Poste Italiane, италианското правителство и Комисията.
III – Анализ
А – Уводни бележки
23.
В разглеждания случай запитващата юрисдикция задава седем въпроса, засягащи широк кръг проблеми. Накратко, въпрос 1 изглежда повдига проблема за съвместимостта с принципа на равностойност на разпоредби, установени в национално законодателство, за да се уредят отношенията, свързани, от една страна, с клаузи за срок, които са незаконни съгласно Директива 1999/70, и от друга страна, с клаузи, които са незаконни съгласно общото договорно право. Въпроси 2 и 3, макар и формулирани малко по-различно, както изглежда, в крайна сметка се отнасят до съвместимостта на разглежданата национална правна уредба с принципа на ефективност, имайки предвид, че продължителността на производството може да се отрази върху обезщетението, давано на работника. Въпроси 4 и 5 се отнасят до тълкуването и прилагането на клауза 4 от Рамковото споразумение. Въпрос 6 по същество се отнася до съответствието с редица основни принципи на правото на ЕС на разпоредби, приети от националния законодател, които оказват влияние върху висящи производства в полза на страна по тези производства от публичния сектор. Накрая, въпрос 7 се отнася до пряката приложимост на Директива 1999/70 по отношение на предприятие като Poste Italiane.
24.
Според мен в повечето от отправените въпросите липсва яснота и последователност. Затова ще се съсредоточа върху двата, които смятам, че може би пораждат нови правни въпроси, които са достатъчно ясни, а именно въпроси 4 и 5. Мисля, че е полезно да започна своя анализ по същество с тях, тъй като отговорите им ще спомогнат да се отговори на другите въпроси.
25.
Още в самото начало трябва да подчертая, че актът за преюдициално запитване не очертава ясно националната правна уредба. Освен че пространно цитира много различни разпоредби от националното законодателство, без да посочва ясно значението или взаимовръзката им, актът изобилства и от цитати от практиката на по-висшестоящи национални съдилища, с която запитващата юрисдикция изглежда не е съгласна, като по този начин засенчва въпросите на правото на ЕС, по които желае Съдът да се произнесе. В този смисъл от акта за преюдициално запитване има още какво да се желае.
26.
Освен това изложението на уредбата, свързана с работниците на срочни договори в Италия, което може да бъде извлечено от акта за преюдициално запитване, е сериозно оспорвано от Poste Italiane и от италианското правителство. За съжаление съдебното заседание не допринесе особено за изясняване на спорните въпроси, а именно на правилата, приложими преди и след приемането на Закон 183/2010 ( 15 ).
27.
Съдът обаче няма за задача в производство по преюдициално запитване да разрешава спорове относно правилното тълкуване на националното право, нито има за задължение да уеднаквява различни направления на националната съдебна практика. Съответно това, върху което Съдът може и трябва да се съсредоточи за целите на главното производство, са отговорите на въпроси 4 и 5.
28.
По-долу, след като първо разгледам възражението на Poste Italiane за допустимостта на въпроса, ще стесня обхвата на анализа, за да се съсредоточа върху въпроса, който стои в основата на цялото дело: дали италианското законодателство поражда неоправдана дискриминация спрямо работниците на срочни трудови договори като г‑жа Carratù.
Б– Допустимост
29.
Poste Italiane твърди, че всички отправени въпроси са недопустими. То заявява, че Закон 183/2010 не е приет с цел прилагане на Директива 1999/70, както и че тези правни актове имат различни намерения и цели. То твърди, че разглежданият въпрос следователно попада извън приложното поле на правото на ЕС.
30.
Сега накратко ще се спра на този аргумент, като се има предвид, че ще разглеждам конкретни проблеми относно недопустимостта, когато те възникнат в хода на моя анализ по отделните въпроси.
31.
В преюдициалното производство отправените въпроси се ползват с презумпция за релевантност. В духа на съдебното сътрудничество, залегнал в основата на член 267 ДФЕС, Съдът отказва да отговаря на подобни въпроси само при точно определени случаи ( 16 ).
32.
Разглежданото дело се отнася до тълкуването на Рамковото споразумение в контекста на правен спор между г‑жа Carratù, която е наета на работа по силата на незаконен срочен трудов договор, и нейния работодател — Poste Italiane. Не се установява по съвсем очевиден начин, че исканото тълкуване на правото на ЕС няма никаква връзка с фактите или с целта на спора по главното производство, нито че въпросният спор изглежда хипотетичен ( 17 ).
33.
Когато национална юрисдикция иска тълкуване на разпоредби на правото на ЕС, както е в случая с въпроси 4 и 5, това искане по принцип е допустимо ( 18 ). Твърдяна неприложимост на разпоредба на правото на ЕС — като клауза 4 от Рамковото споразумение — по делото пред запитващата юрисдикция не е въпрос на допустимост, а по-скоро въпрос по същество ( 19 ). Освен това въпросът дали Закон 183/2010 е приет с цел прилагане на Директива 1999/70 е без значение за допустимостта.
34.
На тази основа сега ще разгледам отправените въпроси.
В– Въпрос 4: Понятието „условия за наемане на работа “
35.
С въпрос 4 запитващата юрисдикция иска да установи дали понятието „условия за наемане на работа“ в клауза 4 от Рамковото споразумение обхваща и „последиците от незаконно прекратяване на трудово правоотношение“. Разбирам този въпрос като отнасящ се до това дали обезщетение като разглежданото попада в понятието „условия за наемане на работа“ по клауза 4 от Рамковото споразумение.
36.
Според мен отговорът следва да бъде положителен.
37.
Директива 1999/70 не дава определение на понятието „условия за наемане на работа“, използвано в клауза 4 от Рамковото споразумение. Съдът обаче вече е имал възможност да тълкува това понятие.
38.
В Решение по дело Del Cerro Alonso ( 20 ) Съдът е запитан дали трябва да се счита, че допълнителните възнаграждения за прослужено време (по-конкретно тригодишните допълнителни възнаграждения) попадат в това понятие. Съдът отговоря утвърдително, като приема, че „съставни[те] елементи на възнаграждението“ попадат в понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение ( 21 ).
39.
В Решение по дело Impact ( 22 ), което се отнася до въпроса дали възнагражденията и пенсиите попадат в понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение, Съдът потвърждава и разширява своето становище. По отношение на възнагражденията той заявява, че „при определяне на съставните елементи на възнаграждението и на тяхното равнище компетентните национални органи трябва да прилагат по отношение на работниците на срочни трудови договори принципа на недопускане на дискриминация, така както е установен в клауза 4 от Рамковото споразумение“ ( 23 ). По отношение на пенсиите, позовавайки се на член 157 ДФЕС, Съдът продължава, че „понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение включва пенсиите, които са функция от трудовото правоотношение между работник и работодател, с изключение на пенсиите по законоустановените схеми на социално осигуряване, които се определят не толкова от това правоотношение, колкото от съображения от социално естество“ ( 24 ).
40.
Съдът е тълкувал и формулираната почти по същия начин клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, приложено към Директива 97/81/ЕО ( 25 ). В Решение по дело Bruno и др. ( 26 ) разглежданият въпрос се отнася до това дали правото на пенсия за осигурителен стаж формира част от „условията за наемане на работа“ на работници на непълно работно време съгласно клауза 4 от това рамково споразумение, която се отнася до недопускането на дискриминация. Разглеждайки въпроса за пенсиите, Съдът се позовава на съдебната практика, свързана с член 157 ДФЕС, и макар отново да повтаря приложимите условия за третирането на пенсиите като „заплащане“ по смисъла на тази разпоредба, той прилага тези условия по аналогия с клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време. За Съда решаващият критерий е „дали пенсията [за осигурителен стаж] се изплаща на работника на основание на трудовото правоотношение, което го е обвързвало към бившия му работодател, тоест критерият за положен труд“ ( 27 ).
41.
Според мен тези доводи са валидни и по отношение на клауза 4 от Рамковото споразумение за срочната работа, което е много сходно с Рамковото споразумение за работа при непълно работно време. Всъщност, независимо от факта, че двете съдебни решения са вдъхновени от един и същ източник, а именно съдебната практика на Съда по член 157 ДФЕС, именно сходството между двете рамкови споразумения е причината, поради която в Решение по делото Bruno и др. Съдът препраща по аналогия към Решение по дело Impact ( 28 ) .
42.
Тук трябва да добавя, че поради законоустановения му характер дадено обезщетение може да не спада към „условия[та] за наемане на работа“. Всъщност горепосочената съдебна практика съвсем ясно поддържа, че пенсии, изплащани по законоустановени схеми за социално осигуряване, които се основават не на съществуването на трудово правоотношение, а по-скоро на съображения, свързани със социалната политика, не попадат в понятието „условия за наемане на работа“. Не виждам защо тази логика да не може да се приложи към всички видове законоустановени обезщетения. Все пак, в случай че законоустановеното обезщетение се отнася само до особена категория работници, ако то зависи пряко от прослуженото време и ако размерът му се изчислява въз основа на последната заплата, то еднозначно би представлявало „условие за наемане на работа“, тъй като би доминирало трудовото правоотношение, а не социалният характер на съответното законодателство ( 29 ).
43.
В обобщение, решаващият критерий за това кога дадена мярка спада към „условия[та] за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение за срочната работа е този за наемането на работа. С оглед на това Съдът постановява, че съставните части на заплащането, размерът им и пенсиите попадат в обхвата на това понятие.
44.
В разглеждания случай въпросното обезщетение е предвидено в италианското законодателство на основание на трудовото правоотношение между работник на срочен трудов договор и негов бивш работодател. То е предназначено по-специално да даде на работника това, което той би получил, ако клаузата за срок не е била незаконно включена. Поради това то представлява форма на отложено плащане, което отговаря на критерия за наемане на работа, посочен в предходната точка, и следователно е „условие за наемане на работа“.
45.
Бих искал да отбележа, че съдебната практика относно понятието „заплащане“ съгласно член 157 ДФЕС потвърждава това мнение. Съгласно тази съдебна практика обезщетение, предоставено от работодателя на работник или служител при прекратяване на трудовото му правоотношение, е форма на отложено „заплащане“, на което работникът има право заради положения труд, но което му се плаща при прекратяване на трудовото правоотношение, така че той да може да се приспособи към новите обстоятелства, произтичащи от такова прекратяване ( 30 ). Освен това обезщетението, присъдено на работника или служителя за незаконно уволнение, което се състои от основна добавка и компенсаторна добавка, е предназначено по-специално да даде на работника или служителя това, което той би получил, ако работодателят не бе прекратил неправомерно трудовото правоотношение ( 31 ). Тази съдебна практика е релевантна, тъй като една от целите на Рамковото споразумение е да допринесе за подобряване на равните възможности между жените и мъжете с оглед на факта, че повече от 50 % от работещите по срочен трудов договор в ЕС са жени ( 32 ).
46.
Въз основа на това понятието „условия за наемане на работа“ в клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение обхваща обезщетението, дължимо за незаконно прекратяване на трудов договор, включително и разглежданото обезщетение.
Г– Въпрос 5: Наличие на необоснована разлика в третирането
1. Общи бележки
47.
С въпрос 5 запитващата юрисдикция иска да се установи дали „разликата в последиците, които националното законодателство предвижда за незаконното прекратяване на трудово правоотношение в зависимост от това дали то е за неопределено време или е срочно, да бъде обоснована с оглед на клауза 4“ [от Рамковото споразумение].
48.
Така формулиран, въпрос 5 предполага, че има „разлика“ и че тази разлика съставлява, на пръв поглед, дискриминация съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение. Всъщност запитващата юрисдикция просто пита дали такава разлика в третирането може да бъде обоснована съгласно клауза 4.
49.
Разликата в третирането вероятно възниква, тъй като член 32, параграф 7 от Закон 183/2010 не предоставя на работниците на срочни трудови договори в предприятия, където работят повече от 15 работници или служители, същото третиране като това на намиращите се в сходно положение работници на трудов договор за неопределено време по член 18 от Закон 300/1970. Всъщност по силата на член 32, параграф 5 от Закон 183/2010 г‑жа Carratù би могла да получи в най-добрия случай трудово възнаграждение за 12 месеца, а в най-лошия — за 2,5 месеца. Според запитващата юрисдикция обаче на основание на Закон 300/1970 тя би могла да претендира обезщетение от датата, на която е оспорила действителността на клаузата за срок, тоест би имала право на брутно трудово възнаграждение за повече от осем години ( 33 ).
50.
Предпоставката, на която запитващата юрисдикция изглежда основава своите въпроси, не може да се приеме безусловно. Необходимо е първо да се разгледа дали незаконното уволнение може наистина да се сравни с незаконно включване на клауза за срок в трудов договор. Както посочих по-горе, не считам, че това е възможно.
51.
В следващото изложение, преди да се върна към въпроса за предполагаема дискриминация, ще направя някои общи бележки относно разпоредбата за недопускане на дискриминация съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение.
52.
Принципът на недопускане на дискриминация изисква сходни положения да не се третират по различен начин, а различни положения да не се третират еднакво. Подобно третиране може да бъде обосновано само ако се основава на обективни съображения, несвързани с гражданството на съответните лица, и само ако е съразмерно със следваната легитимна цел ( 34 ).
53.
Все пак понятието за недопускане на дискриминация, така както е използвано в клауза 4 от Рамковото споразумение, е до известна степен по-рестриктивно. Първо, обхватът му е ограничен до „условия за наемане на работа“. Второ, то предвижда, че работници на срочни трудови договори не трябва да бъдат третирани по „по-неблагоприятен начин“. Накрая, използването на думата „само“, освен че предполага изискване за причинно-следствена връзка, идва да покаже, че не могат да съществуват други вероятни причини за твърдяното дискриминационно третиране.
54.
От израза „по-неблагоприятен“ не става ясно дали третирането като цяло не трябва да е по-неблагоприятно или дали нарушаването на тази разпоредба възниква само ако третирането е по-неблагоприятно в конкретен случай. Всъщност Poste Italiane и италианското правителство твърдят, че Закон 183/2010 като цяло e подобрил правното положение на работниците на срочни трудови договори в Италия. Както обаче посочва Комисията в съдебното заседание, въпросът дали правната закрила, предоставена на работниците на срочни трудови договори, като цяло се е повишила или е намаляла, изглежда по-скоро попада в приложното поле на клауза 8, точка 3 от Рамковото споразумение („клауза за ненамаляване на нивото на закрила“) ( 35 ). Поради това бих подкрепил специален подход ( 36 ).
55.
Освен това е необходимо да се открие „работник на […] трудов договор за [неопределено време, който се намира в сходно положение]“. Съгласно определенията, съдържащи се в клауза 3, точка 2 от Рамковото споразумение, терминът „работник на […] трудов договор за [неопределено време, който се намира в сходно положение,]“ означава, когато е възможно, „работник с трудов договор или правоотношение с неопределена продължителност, в същото ведомство, ангажиран със същата или подобна работа/занятие, като се отдава дължимото внимание на квалификациите/уменията“. Последната част от това определение изглежда допуска значителна свобода на преценка.
56.
Следователно понятието за дискриминация в Директива 1999/70 се подчинява на редица условия. Такъв критерий може понякога да се окаже не напълно еднозначен.
57.
На практика обаче Съдът установява сравнително прост критерий. За да се прецени дали съответните лица упражняват същата или подобна работа по смисъла на Рамковото споразумение, първо следва в съответствие с клауза 3, точка 2 и клауза 4, точка 1 от последното да се определи дали при отчитане на всички фактори — като естеството на работата, условията на обучение и условията на труд — тези лица могат да се считат за намиращи се в сходно положение ( 37 ).
58.
Въз основа на тези бележки ще разгледам дали по настоящото дело е налице случай на дискриминация.
2. Приложим ли е принципът на недопускане на дискриминация спрямо разглеждания случай?
а) Предварителни бележки
59.
Полезно е да се започне с припомняне накратко на мотивите, които запитващата юрисдикция изглежда приема, за да установи какъв би бил най-благоприятният резултат за г‑жа Carratù с оглед на обезщетението. Всъщност изглежда, че въз основа на информацията в акта за преюдициално запитване относно приложимото национално законодателство, за да се постигне най-благоприятен резултат, е необходимо:
—
да се обяви клаузата за срок за нищожна съгласно член 1, точка 2 от Законодателен декрет 368/2001 и след това да се постанови, че договорът вече е за неопределено време,
—
да се сравни положението на г‑жа Carratù с оглед на клауза 4 от Рамковото споразумение с това на незаконно уволнен работник на трудов договор за неопределено време в предприятие с повече от 15 работници или служители съгласно член 18 от Закон 300/1970 и
—
да се установи нарушение на клауза 4 от Рамковото споразумение, а оттам да се признае правото на възстановяване на работа и на брутно трудово възнаграждение от деня на уволнението до действителното възстановяване на работа съгласно член 18 от Закон 300/1970.
60.
От това е видно, че запитващата юрисдикция смесва няколко различни средства за поправяне на последиците от незаконно включване на клауза за срок в трудов договор, а именно i) правото на (парично) обезщетение за незаконна клауза за срок, ii) правото на преобразуване на срочен трудов договор в такъв за неопределено време и iii) правото на възстановяване на работа в случай на незаконно уволнение, което включва брутно трудово възнаграждение за междинния период, ако в дадено предприятие има повече от 15 работници или служители.
61.
Най-напред следва да припомня, че съгласно установената съдебна практика Рамковото споразумение не установява общо задължение за държавите членки законово да регламентират преобразуването на срочните трудови договори в такива за неопределено време ( 38 ). Това a fortiori важи и за случая относно правата по член 18 от Закон 300/1970 за възстановяване на работа и за получаване на възнаграждение за междинния период. Тези права не произтичат от Рамковото споразумение, а по-скоро от националното законодателство, а съгласно член 267 ДФЕС Съдът не е компетентен да тълкува национален закон или да определя последиците, произтичащи от националното законодателство. В този смисъл клауза 4 изисква само равно третиране, а не „най-благоприятно“ третиране.
б) Сравнение на договорните отношения и на разглежданите незаконосъобразности
62.
По-общо настоящото дело повдига въпроса за ограниченията на клауза 4 от Рамковото споразумение. Някои от страните по делото повдигат този въпрос пред Съда, макар и по косвен начин.
63.
В своето писмено становище Комисията пита дали в случай като този по главното производство обективната обосновка не се крие във факта, че работници на трудов договор за неопределено време, които се намират в сходно положение и са незаконно уволнени, могат — в сравнение с работници, наети по незаконни срочни трудови договори — с пълно основание да изпитват по-голямо доверие в стабилността на своето трудово правоотношение и следователно във възможността за получаване на възнаграждение след изтичане на срока на договора ( 39 ). Poste Italiane изтъква по същество идентичен довод.
64.
Италианското правителство приема сходно становище, като твърди, че за разлика от работниците на трудови договори за неопределено време, работниците на срочни трудови договори не могат да очакват договорът им да бъде продължен. По същия начин полското правителство изтъква, че при срочните трудови договори страните не желаят да се създаде трайно правоотношение за неопределено време.
65.
Адвокатът на г‑жа Carratù не изразява становище в тази връзка.
66.
Съгласен съм с основното становище, изразено от Poste Italiane, италианското правителство и Комисията. По отношение размера на обезщетението за незаконно прекратяване на трудово правоотношение, работниците на срочни трудови договори обикновено не са в положение да имат същите очаквания като работниците на трудови договори за неопределено време в сходно положение.
67.
Трябва да призная обаче по-сериозните ми опасения, когато става въпрос да се приеме, че по настоящото дело е налице „дискриминация“, която, ако не бъде „обективно обоснована“, би била незаконна съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение. В действителност, ако доразвия коментара си от точка 61 по-горе, не намирам за възможно незаконното уволнение да се сравнява с незаконно включване на клауза за срок.
68.
Наистина, и двата договора са прекратени поради неправомерно поведение. И все пак, ако незаконосъобразността бъде извадена от уравнението, в обичайния случай само единият от договорите би продължил действието си. Освен това разглежданите незаконосъобразни действия приемат доста различни форми. Незаконното уволнение е неправомерно едностранно прекратяване от работодателя на иначе действително и трайно трудово правоотношение. За разлика от него незаконната клауза за срок се отнася до сключването на самия договор, който следва да се прекрати автоматично в искания и от двете страни момент, и при който незаконосъобразността настъпва или от самото начало (ab initio), или след уговаряне на договора, в зависимост от съответното национално законодателство (което може също така да предвижда формални правила, както показва настоящото дело). Следователно, за разлика от незаконното уволнение, изглежда, че и двете страни могат да бъдат отговорни за незаконосъобразността. Единствените наистина сравними положения са, от една страна, незаконното уволнение на работник, нает по трудов договор за неопределено време, а от друга — преждевременното незаконно уволнение на работник на срочен трудов договор, нает по трудов договор с много дълъг срок ( 40 ).
69.
По отношение съществените характеристики на договорите, срочният трудов договор просто не е еднакъв с трудовия договор за неопределено време. Съдът изглежда също признава тези разлики. Когато срочен трудов договор се прекратява в края на срока му, се поддържа, че неговото неподновяване по принцип не се равнява на уволнение ( 41 ). Прилагането на клаузата за недопускане на дискриминация не може „да отстрани“ разграничението между неподновяване и уволнение, без изцяло да заличи присъщите различия между двата вида договори. Според мен тези различия не попадат изобщо в обхвата на защитата срещу дискриминация, предвидена в клауза 4 от Рамковото споразумение. По-долу ще се опитам да илюстрирам защо.
70.
Работниците на срочни трудови договори, за разлика от работниците на непълно работно време, могат да работят на пълен седмичен или месечен график също като работниците на трудови договори за неопределено време, които се намират в сходно положение. За разлика обаче от договорите за непълно работно време, при срочния трудов договор е предвидено той да се прекрати в даден момент, което отразява волята на двете страни. Такъв способ дава възможност както на работодателя, така и на работника да планират бъдещето с оглед на планираното прекратяване на срока на трудовото правоотношение.
71.
Очевидно срочните трудови договори могат, по взаимно съгласие, да са за срок от няколко години и следователно да не са непременно с по-кратка продължителност. Има все пак известно основание в твърдението, че в дългосрочен план за работниците на срочни трудови договори обикновено не може да се счита, че са работили при един и същ работодател в една и съща степен, както работниците на трудови договори за неопределено време, които се намират в сходно положение.
72.
Това е логиката, която стои зад правилото pro rata temporis в клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение. Това правило може да се прилага само към договори за делими престации (включително, по-специално, плащания като заплати, добавки към заплатата и определени премии) ( 42 ), което означава, че трудовата дейност съответно намалява ( 43 ). Следователно от самата система на Рамковото споразумение имплицитно следва, че с течение на времето работниците на срочни трудови договори могат да работят по-малко от работниците на трудови договори за неопределено време, които се намират в сходно положение.
73.
Освен това за самото трудово право в никакъв случай не е необичайно, най-общо казано, защитата на работниците и служителите да се увеличава постепенно в съответствие с продължителността на трудовия им стаж (прослуженото от тях време) ( 44 ). В зависимост от случая, колкото по-продължителен е трудовият стаж, толкова по-дълъг е срокът на предизвестието, което се връчва предварително от работодателя в случай на уволнение, и толкова по-голямо е (паричното) обезщетение в случай на незаконно уволнение. Следователно не всички различия, които произтичат от трудовия стаж, съставляват дискриминация ( 45 ).
74.
По силата на срочен трудов договор работодателят и работникът се съгласяват да не встъпват в трудово правоотношение за неопределено време. Следователно се предвижда възнаграждението на работника на срочен трудов договор да бъде преустановено в предварително определен момент. Изводът от това е, че работниците на срочни трудови договори не могат с основание да очакват обезщетението за незаконно включване на клауза за срок да бъде същото като това, което е дължимо в случай на незаконно уволнение на работник на трудов договор за неопределено време.
75.
Срещу тази гледна точка може, разбира се, правилно да се възрази, че работникът е по-слабата страна в трудовото правоотношение ( 46 ). Трудовите договори за неопределено време са общата форма на трудови правоотношения и допринасят за качеството на живот на работниците, като подобряват резултатите от положения труд ( 47 ). Освен това целта на Рамковото споразумение е да се подобри качеството на срочната работа, като се гарантира прилагането на принципа на недопускане на дискриминация ( 48 ).
76.
При все това е очевидно, че използването на срочни трудови договори не е незаконно само по себе си. Тези договори всъщност могат да осигуряват определена степен на гъвкавост на трудовите пазари в различните държави членки ( 49 ). В зависимост от ситуацията, срочният трудов договор може дори да представлява стъпка по пътя към договор за неопределено време ( 50 ). Независимо от това целта на клауза 4 от Рамковото споразумение не е непременно да се създават постоянни работни места ( 51 ). Всъщност единствено необоснованите разлики в третирането на работниците на срочни трудови договори по отношение условията за наемане на работа (вж. клауза 4) или злоупотребата с използване на последователни срочни трудови договори (вж. клауза 5) противоречат на целта на Рамковото споразумение.
77.
Поради тези причини изтичането на срочен трудов договор не съставлява дискриминация, тъй като е присъщо за него ( 52 ). В еднаква степен това е вярно за разглежданото обезщетение, което, макар и пряко свързано с изтичането срока на договора, е дължимо, тъй като при дадените обстоятелства клаузата за срок е незаконна. Обратното би означавало, че тези клаузи по принцип трябва да се считат за недействителни.
78.
Поради това не считам, че клауза 4 от Рамковото споразумение не допуска национална правна уредба, съгласно която обезщетението, дължимо в резултат от незаконно включване на клауза за срок в трудов договор, е ограничено по размер между 2,5 и 12 месечни трудови възнаграждения, тъй като тези правила не попадат в приложното поле на тази разпоредба.
в) Сравняване на режимите, приложими съответно за работниците на срочни трудови договори и за работниците на постоянни трудови договори за неопределено време
79.
При все това, ако Съдът възприеме принципно различно становище и приравни незаконната клауза за срок с незаконното уволнение, във всички случаи сравняването на разглежданите различни режими е неуместно за целите на клауза 4 от Рамковото споразумение и ще обясня защо.
80.
Разликата в третирането изглежда зависи от отговора на следния въпрос: единствено заради своя статут на заето лице за определен срок ли г‑жа Carratù рискува да получи по-неблагоприятно обезщетение от това, на което незаконно уволнен работник с трудов договор за неопределено време със сходна квалификация/умения би имал право, след като е работил сходен период от време и е изпълнявал сходни задачи?
81.
Да се отговори на този въпрос не е просто.
82.
Тъй като разглежданият случай включва „по-голямо“ предприятие, ще огранича моите бележки до предприятия, в които работят повече от 15 работници и служители, а именно тези по член 18 от Закон 300/1970.
83.
В случай на работници, чийто договор съдържа незаконна клауза за срок, този трудов договор по дефиниция — поради нищожността на клаузата за срок по силата на член 1, параграф 2 от Законодателен декрет 368/2001 — става трудов договор за неопределено време, като по този начин се постига по-висока степен на защита за в бъдеще.
84.
Що се отнася до въпроса за дължимото обезщетение, изглежда, че то изрично е регламентирано в член 32, параграф 5 от Закон 183/2010. Това обезщетение може да варира в зависимост от броя на работниците и служителите, размера на предприятието и прослуженото време на работника или служителя. Съгласно тази разпоредба г‑жа Carratù би получила трудово възнаграждение най-малко за 2,5 месеца, а в най-добрия случай — за 12 месеца.
85.
Ако вместо това беше незаконно уволнена по трудов договор за неопределено време, г‑жа Carratù би имала право да бъде възстановена на работа по силата на член 18 от Закон 300/1970. Размерът на обезщетението ѝ обаче не би бил ясен. Съгласно член 18 от Закон 300/1970 работник в тази ситуация има право на най-малко 5 месечни трудови възнаграждения. Той обаче има право на обезщетение и за междинния период, чийто размер се увеличава неограничено до действителното му възстановяване на работа. След като се установи незаконността, работникът освен това има право да се откаже от възстановяването на работа и да получи трудовите си възнаграждения за 15 месеца в допълнение към обезщетението за междинния период.
86.
Минималният му размер съгласно член 18 от Закон 300/1970 е 5 месечни трудови възнаграждения, но не изглежда да има определен какъвто и да било максимален размер. Всъщност в случай на възстановяване на работа тази разпоредба не ограничава размера на обезщетението. Следователно сумата може да зависи от променливи величини, като например бързината на съдебното производство, отказа на работодателя да признае незаконния характер на уволнението или момента, в който работникът или служителят може да реши да заведе дело. Подобна неопределеност не позволява да се установи общоприложим максимален размер на обезщетението.
87.
Сега, при по-подробното сравнение между двата режима, може да се твърди, че тези правила като цяло предполагат обезщетение на незаконно уволнен работник с трудов договор за неопределено време, което е по-високо и следователно по-благоприятно от предвиденото за работник със срочен трудов договор по член 32, параграф 5 от Закон 183/2010. Този довод обаче е обречен на неуспех, тъй като не е верен за всички случаи. Всъщност, ако незаконно уволнен работник бъде възстановен на работа само след няколко месеца, обезщетението му може да бъде доста по-ниско от обезщетението, дължимо при незаконна клауза за срок ( 53 ).
88.
Освен това, както бе потвърдено в съдебното заседание, а и съгласно практиката на Corte Costituzionale ( 54 ) (Конституционният съд на Италия) обезщетението, присъдено на работника за междинния период съгласно член 18 от Закон 300/1970, по принцип подлежи на намаление в случай на друго възнаграждение. Следователно всяка полза за междинния период рискува да бъде отнета. За разлика от това съгласно същата съдебна практика на Corte Costituzionale обезщетението по член 32, параграф 5 от Закон 183/2010 очевидно придобива характер на санкция. То се дължи при всяко положение, дори при липса на вреди, когато работникът бързо намери друга работа. Такова обезщетение следователно има характер не толкова на обезщетение, което да поправи действително претърпените вреди, а е по-близо до еднократно заплащане на обезщетение. За разлика от обезщетението за незаконно уволнение, размерът на обезщетението за незаконна клауза за срок, който се определя със закон, допринася за правната сигурност, както и за процесуалната бързина при разглеждането на такива дела. В съдебното заседание също се посочва, че работник на срочен трудов договор все пак има възможност да предяви иск срещу работодателя си за обезщетение, което надвишава законовия размер на обезщетението, посочен в Закон 183/2010, в съответствие с обичайните правила на италианския граждански процесуален кодекс.
89.
Освен това смятам за спорно сравнението между различните режими да се основава на предположението, че незаконно уволнен работник на трудов договор за неопределено време непременно би упражнил правото си да се откаже от възстановяване на работа в замяна на 15 месечни трудови възнаграждения — „да вземе парите и да бяга“, така да се каже. Може да се предположи, че такъв работник би предпочел да остане на същата работа (особено по време на рецесия), като по този начин би се неутрализирало твърдяното му предимство пред работник, нает по договор с незаконна клауза за срок.
90.
С оглед на различните променливи величини, посочени по-горе, според мен не е възможно да се сравняват абстрактно (in abstracto) различните режими на обезщетение, които се прилагат, от една страна, спрямо незаконно уволнени работници с трудови договори за неопределено време, и от друга страна, спрямо работници, наети по незаконен срочен трудов договор, а още по-малко да се определи кой режим е по-благоприятен. Запитващата юрисдикция обаче приканва Съда да направи точно това.
91.
По същество запитващата юрисдикция иска Съдът да се произнесе по това доколко е справедливо времето, отнето за обжалване на незаконно прекратяване, да означава като цяло, че незаконно уволнени работници с трудов договор за неопределено време имат предимство пред работници, наети по незаконен срочен трудов договор, тъй като получават обезщетение за междинния период. Бих искал обаче да посоча, на първо място, че трябва да се вземе предвид правото на преценка, което Директива 1999/70 предоставя на държавите членки ( 55 ), и по-специално по отношение на необходимостта от запазване гъвкавостта на трудовите им пазари. На второ място, смея да твърдя, че сравняването на обстоятелства като в разглежданото дело — което се отнася до положението на частно лице, а не до иск за установяване на неизпълнение по член 258 ДФЕС във връзка със съвместимостта на законодателството на държава членка с клауза 4 от Рамковото споразумение ( 56 ) — изисква не обща и абстрактна преценка, а специална и конкретна такава с оглед на съответното обезщетение, както е илюстрирано по-горе в точки 79—89 ( 57 ).
92.
Поради всички гореизложени съображения не мога да направя друг извод освен този, че обстоятелствата по разглежданото дело не представляват дискриминация по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение.
93.
Затова предлагам отговорът на въпрос 5 да е, че клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че в случай като този по главното производство допуска национални разпоредби, съгласно които размерът на дължимото обезщетение за незаконно включване на клауза за срок в трудов договор се ограничава в размер между 2,5 и 12 месечни трудови възнаграждения.
3. Изводи по въпрос 1
94.
Както бе посочено в точка 23 по-горе, изглежда, че запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе по съвместимостта с принципа на равностойност на разпоредби, установени в националното законодателство, за да се уредят отношенията, свързани, от една страна, с клаузи за срок, които са незаконни съгласно Директива 1999/70, и от друга страна, с клаузи, които са незаконни съгласно общото договорно право.
95.
Изглежда обаче, че запитващата юрисдикция в действителност иска от Съда да се произнесе отново — но този път само от гледна точка на принципа на равностойност — относно справедливостта на факта, че като цяло времето за отстраняване на незаконно прекратяване на трудов договор поставя работниците, наети по незаконен срочен трудов договор, в неизгодно положение. Това става очевидно, когато се припомни, че член 32, параграф 3 от Закон 183/2010 препраща към член 32, параграф 1 и че следователно процесуалноправните норми, приложими спрямо искове за установяване на нищожност на срока за прекратяване, определен в трудов договор, са същите като тези за искове, които оспорват уволнение.
96.
В този контекст, с оглед на предложения от мен отговор на въпрос 5, на този въпрос не е необходимо да се отговоря.
4. Изводи по въпроси 2, 3 и 6
97.
Както и в случая с въпрос 1, тези въпроси по един или друг начин се отнасят до това доколко е справедлива продължителността на производството по отношение на работниците на срочни трудови договори. Затова съм съгласен с Комисията с оглед на предложения отговор на въпрос 5, че не е необходимо Съдът да отговаря на тези въпроси ( 58 ).
Е– Въпрос 7: понятието „еманация на държавата “
98.
С въпрос 7 запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали Директива 1999/70 може да се противопостави пряко на Poste Italiane като „еманация на държавата“. Poste Italiane яростно оспорва тази възможност ( 59 ).
99.
Трябва да призная, че изпитвам известно недоумение защо този въпрос е зададен на Съда.
100.
В действителност никоя от страните не оспорва факта, че Законодателен декрет 368/2001 транспонира Директива 1999/70 в италианското законодателство. Като се изключи твърдението, че Закон 183/2010 е несъвместим с клауза 4 от Рамковото споразумение, никога не се е твърдяло, че Директива 1999/70 не е транспонирана правилно в италианското право. Нито формулировката на въпросите, нито съдържанието на акта за преюдициално запитване се отнасят до този въпрос и в светлината на предложения от мен отговор на въпрос 5 не намирам, че този закон застрашава изпълнението от страна на Италия на тази директива. Освен това в отговор на този въпрос италианското правителство заявява, че той е несъстоятелен, като се има предвид общият обхват на законодателството, което се отнася както за публичния, така и за частния сектор.
101.
Следователно имам съмнения относно допустимостта на въпрос 7, тъй като изглежда, че отговорът на този въпрос не се оказва необходим за решаването на основния спор ( 60 ). Независимо от това, ще направя няколко кратки бележки, в случай че Съдът пожелае да даде отговор.
102.
Съдът вече е постановил, че клауза 4 от Рамковото споразумение има непосредствено действие ( 61 ), най-малко във „вертикален“ смисъл.
103.
Следва също така да се припомни, че това не е първото дело пред Съда, свързано със задълженията на Poste Italiane по Директива 1999/70 ( 62 ). Всъщност Poste Italiane вече e оспорвало идеята, че Директивата може да се прилага пряко срещу дружеството ( 63 ).
104.
Отговорът на въпрос 7 зависи от прилагането по отношение на фактите на извода на Съда в Решение по дело Foster ( 64 ). В него Съдът произнася прословутите си думи, че организация, на която независимо от правната форма е възложено предоставянето на услуги в обществен интерес по силата на акт на публичен орган и под неговия надзор и която поради тази причина разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към отношенията между частни лица, във всички случаи спада към правните субекти, на които могат да бъдат противопоставени разпоредбите на директива с непосредствено действие ( 65 ). Както показва изразът „във всички случаи спада“, Решение по дело Foster не ограничава съдебната практика по отношение на това кога дадена организация трябва да се разглежда като „еманация на държавата“. По-скоро това понятие е широко и, както посочва Съдът, „носители на произтичащи от общностните директиви задължения са по-специално органите или учрежденията, зависими или контролирани от публична власт или от държавата“ ( 66 ).
105.
Може да има някаква истина в твърдението, поддържано от Poste Italiane, че понятието „държава“ е гъвкаво, в смисъл че няма „непромокаеми“ граници между частната и обществената сфера, което зависи освен това от съответната област на правото на ЕС ( 67 ). Все пак критериите, които се прилагат, за да се определи кога дадена организация трябва категорично да се счита за „еманация на държавата“, спрямо която може да има непосредствено позоваване на директива, са посочени в Решение по дело Foster ( 68 ). Що се отнася до разграничението, което италианското право прави между публичноправни и частноправни субекти, това разграничение е ирелевантно за разглежданото дело, независимо от твърдението на Poste Italiane.
106.
В акта за преюдициално запитване се посочва, че Poste Italiane е изцяло собственост на италианската държава чрез неговия единствен акционер, министърът на икономиката и финансите. Освен това дружеството е под контрола на държавата и Corte Dei Conti (Сметната палата), представител на която е член на съвета на директорите. По-нататък актът посочва, че на Poste Italiane е възложено задължението за извършване на универсални услуги в различни сектори, включително в сектора на пощенските услуги, от министъра, който упражнява общи правомощия по надзор и отчетност. Освен това бюджетът на Poste Italiane е свързан с този на държавата, която му предоставя средства за покриване на разходите по задължението за предоставяне на тези услуги.
107.
В светлината на тези съображения запитващата юрисдикция следва да установи дали, като се вземат предвид всички релевантни факти, Poste Italiane попада в хипотезата по дело Foster, тоест дали на дружеството са възложени правомощия извън тези, които произтичат от обичайните правила ( 69 ).
108.
От своя страна Poste Italiane основно се позовава на Директива 2004/17/ЕО ( 70 ) и на две решения на Комисията ( 71 ), като твърди, че дружеството не е задължено да спазва някои аспекти на директивата. Това мнение обаче е погрешно.
109.
Първо, въпросът за обхвата на конкретна директива не се припокрива с въпроса дали по силата на член 288 ДФЕС държавата като такава може, чрез упражняване на своята правна автономия под формата на сдружения или организации, които формално не попадат в приложното поле на публичното право, да заобикаля спазването на дадена директива. Всъщност държавите членки не могат просто да преструктурират организацията си така, че да заобиколят отговорността си съгласно законодателството на ЕС ( 72 ).
110.
Второ, решения, взети в съответствие с член 30, параграф 4 от Директива 2004/17, като посочените от Poste Italiane, се отнасят до въпроса дали дадена секторна дейност е пряко изложена на конкуренция на пазари, до които достъпът е неограничен, а не дали даден правен субект попада ratione personae в приложното поле на тази директива.
111.
Трето, Poste Italiane е изрично посочена в приложение VI към Директива 2004/17 като възложител в сектора на пощенските услуги. Поради това в съответствие с член 2, параграф 2 от тази директива Poste Italiane трябва да бъде: а) възлагащ орган, както той е определен в член 2, параграф 1, буква а), ii) публично предприятие, както то е определено в член 2, параграф 1, буква б), или iii) предприятие със специални или изключителни права по смисъла на член 2, параграф 3. Следователно, въпреки че нито една от тези три хипотези не е достатъчна сама по себе си ( 73 ), намирам, че Директива 2004/17 по-скоро подкрепя становището, че Poste Italiane е „еманация на държавата“ по смисъла на Решение по дело Foster.
112.
В обобщение, не е необходимо да се отговаря на седмия поставен въпрос. В случай обаче, че Съдът независимо от това намери, че е полезно да разгледа този въпрос, запитващата юрисдикция следва да установи дали Решение по дело Foster може да се приложи към Poste Italiane, с оглед на всички релевантни факти.
IV – Заключение
113.
В заключение предлагам на Съда да отговори на въпроси 4 и 5, отправени от Tribunale di Napoli (Италия), както следва:
„–
Понятието „условия за наемане на работа“, което се съдържа в клауза 4, точка 1 от приложението към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), следва да се тълкува в смисъл, че обхваща обезщетението за незаконно прекратяване на трудов договор, в това число и за включването на незаконна клауза за срок,
–
клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че допуска при обстоятелства като разглежданите в главното производство национални разпоредби, при които размерът на обезщетението за незаконно включване на клауза за срок в трудов договор е ограничен между 2,5 и 12 месечни трудови възнаграждения“.
( 1 ) Език на оригиналния текст: английски.
( 2 ) Директива от 28 юни 1999 година на Съвета относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129).
( 3 ) Имам предвид, наред с другите, и следните дела: Решение от 24 юни 2010 г. по дело Sorge (С-98/09, Сборник, стр. I-5837), Определение от 11 ноември 2010 г. по дело Vino (С‑20/10), Определение от 22 юни 2011 г. по дело Vino (С‑161/11) и Решение от 11 април 2013 г. по дело Della Rocca (С‑290/12). След получаването на акта за преюдициално запитване по настоящото дело Tribunale di Napoli е поискал Съдът да се произнесе, в светлината на законодателните промени в Италия, по осем въпроса, първите седем от които са почти идентични с тези, отправени по настоящото производство, повдигнати по дело с участието на 18 жалбоподатели; вж. дело D’Aniello и др. (С‑89/13), което понастоящем е висящо пред Съда.
( 4 ) Твърди се, че към 1 юли 2009 г. има близо 15000 висящи дела между Poste Italiane и негови служители; вж. точка 17 от заключението на генералния адвокат Jääskinen по дело Sorge. Освен това съгласно акта за преюдициално запитване Poste Italiane заявява, че още 40 служители са наети на срочни трудови договори в нейния Campania centre за съответния период от 1 юни 2004 г. до 15 септември 2004 г. Нещо повече, адвокатът на г‑жа Carratù посочва в съдебното заседание, без това да се оспорва, че приблизително 95 % от срочните трудови договори в Италия са с Poste Italiane.
( 5 ) Вж. Решение от 15 март 2012 г. по дело Sibilio (С‑157/11). Вж. също дело Mascolo (С‑22/13), дело Forni (С‑61/13); дело Racca (С‑62/13) и дело Russo (С‑63/13), които са висящи пред Съда и са отправени от Tribunale di Napoli. Освен това вж. дело Papalia (С‑50/13), също висящо понастоящем пред Съда.
( 6 ) По разглежданото дело незаконният договор първоначално е следвало да бъде прекратен на 15 септември 2004 г. Според националния съд делото е за вероятно обезщетение в размер на заплатите за повече от 8 години.
( 7 ) Правното основание на Директива 1999/70 е член 139, параграф 2 ЕО (понастоящем член 155, параграф 2 ДФЕС); вж. също първото позоваване в преамбюла на Директивата.
( 8 ) GURI № 195 от 6 август 1966 г.
( 9 ) GURI № 131 от 27 май 1970 г.
( 10 ) Законодателен декрет 368/2001, който въвежда Директива 1999/70/ЕО относно Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (GURI № 235 от 9 октомври 2001 г., стр. 4).
( 11 ) GURI № 262 от 9 ноември 2010 г., редовна притурка № 243.
( 12 ) По време на заседанието на Съда Poste Italiane заявява, че това частично решение е обжалвано и съдебният орган все още не се е произнесъл.
( 13 ) Директива от 27 ноември 2000 година на Съвета за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (ОВ L 303, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7).
( 14 ) Директива от 5 юли 2006 година на Европейския парламент и на Съвета за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (преработена) (ОВ L 204, стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 262).
( 15 ) В действителност, въпреки че Poste Italiane заявява по време на съдебното заседание, че член 18 от Закон № 300/1970 не се прилага и не се е прилагал за работници на срочни трудови договори, не е ясно дали това се отнася и за работниците, чиито договори са се преобразували от срочни на такива за неопределено време.
( 16 ) Вж. по-специално Решение от 28 февруари 2012 г. по дело Inter-Environnement Wallonie и Terre wallonne (С‑41/11, точка 35).
( 17 ) Въпреки че искът пред запитващата юрисдикция първоначално е заведен на 23 септември 2008 г., в съдебното заседание се потвърди, че липсва твърдение делото да е погасено по давност.
( 18 ) Вж. Решение от 10 януари 2006 г. по дело Cassa di Risparmio di Firenze и др. (С-222/04, Recueil, стр. I-289, точки 67 и 68).
( 19 ) Вж. в този смисъл Решение от 13 юли 2006 г. по съединени дела Manfredi и др. (С-295/04-С-298/04, Recueil, стр. I-6619, точка 30). В тази връзка споделям становището на Комисията, че тази клауза може да се прилага дори към един-единствен срочен трудов договор; вж. Решение от 23 април 2009 г. по съединени дела Angelidaki и др. (С-378/07-380/07, Сборник, стр. I-3071, точки 116 и 117).
( 20 ) Решение от 13 септември 2007 г. по дело Del Cerro Alonso (С-307/05, Сборник, стр. I-7109).
( 21 ) Вж. точка 47 от това решение, потвърдена в Решение от 22 декември 2010 г. по дело Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres (С-444/09 и С-456/09, Сборник, стр. I-14031, точка 58) и Определение от 18 март 2011 г. по дело Montoya Medina (С‑273/10, точка 32).
( 22 ) Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact (С-268/06, Сборник, стр. I-2483).
( 23 ) Пак там, точка 130.
( 24 ) Пак там, точки 131 и 132.
( 25 ) Директива от 15 декември 1997 година на Съвета относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) (ОВ L 14, стр. 9, Сборник, глава 5, том 5, стр. 35).
( 26 ) Решение от 10 юни 2010 г. по дело Bruno и др. (С-395/08 и С-396/08, Сборник, стр. I-5119) и потвърдено в Решение от 1 март 2012 г. по дело O’Brien (С‑393/10).
( 27 ) Решение по дело Bruno и др., точка 46; вж. също и точки 47 и 48.
( 28 ) Пак там, точки 28, 32, 37 и 42. Вж. освен това препращането по аналогия към съдебната практика по Рамковото споразумение за срочната работа в точки 36, 37 и 64 от Решение по дело O’Brien, както Решение от 22 април 2010 г. по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols (С-486/08, Сборник, стр. I-3527, точка 25).
( 29 ) Вж. Решение по дело Bruno и др., точка 47 и цитираната съдебна практика.
( 30 ) Вж. Решение от 17 май 1990 г. по дело Barber (С-262/88, Recueil, стр. I-1889, точка 13) и Решение от 27 юни 1990 г. по дело Kowalska (С-33/89, Recueil, стр. I-2591, точка 10).
( 31 ) Вж. Решение от 9 февруари 1999 г. по дело Seymour-Smith и Perez (С-167/97, Recueil, стр. I-623, точка 26).
( 32 ) Вж. точка 9 от общите съображения по Рамковото споразумение, както и клауза 8, точка 2 от него.
( 33 ) Изчислено като започващо да тече от датата, на която Poste Italiane получава писмо от г‑жа Carratù, с което тя заявява готовността си работа в дружеството (11 октомври 2004 г.), до деня, в който запитващата юрисдикция постанови окончателното си решение. Основанието за този период от време изобщо не е ясно (вж. във връзка с продължителността на производствата в италианската съдебна система заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Belvedere Costruzioni (Решение от 29 март 2012 г., С‑500/10, бележка под линия 27). По време на съдебното заседание адвокатът на г‑жа Carratù твърди, че тя е възстановена на работа през 2012 г.
( 34 ) Вж., inter alia, Решение от 2 октомври 2003 г. по дело Garcia Avello (С-148/02, Recueil, стр. I-11613, точка 31 и цитираната съдебна практика).
( 35 ) Вж. в този смисъл Решение по дело Sorge, точка 42 и цитираната съдебна практика.
( 36 ) Наистина, при други обстоятелства Съдът приема, на първо място, че не е необходимо фактическите състави да бъдат еднакви, а само да са съпоставими, и второ, че оценката на сравнимостта трябва да се извършва не общо и абстрактно, а по специфичен и конкретен начин с оглед на съответното обезщетение (вж. по-специално Решение от 10 май 2011 г. по дело Römer, С-147/08, Сборник, стр. I-3591, точка 42 и цитираната съдебна практика).
( 37 ) Вж. Решение от 8 септември 2011 г. по дело Rosado Santana (С-177/10, Сборник, стр. I-7907, точка 66 и цитираната съдебна практика).
( 38 ) Вж. Решение от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др. (С-212/04, Recueil, стр. I-6057, точка 91). Освен това самата клауза 5 от Рамковото споразумение допуска държава членка да ограничи правото за преобразуване спрямо работници и служители в частния сектор в случай на злоупотреба с последователни срочни трудови договори; вж. Определение от 12 юни 2008 г. по дело Vassilakis и др. (С‑364/07, точка 122 и цитираната съдебна практика).
( 39 ) Освен това в края на съдебното заседание Комисията пояснява, че клауза 4 от Рамковото споразумение за недопускане на дискриминация следва да се чете във връзка с клауза 5 за злоупотреба с последователни срочни трудови договори.
( 40 ) Всъщност Poste Italiane посочва, че работодател може да уволни работник на срочен трудов договор, макар това да е може би по-трудно от уволнението на работник на трудов договор за неопределено време. Фактът, че едно положение не изключва друго, подчертава разликите между двете.
( 41 ) Вж. в този смисъл Решение от 4 октомври 2001 г. по дело Jiménez Melgar (С-438/99, Recueil, стр. I-6915, точка 45) и Решение от 12 септември 2013 г. по дело Kuso (С‑614/11, точка 35).
( 42 ) Решение по дело Impact, точка 116 и заключението на генералния адвокат Kokott, точка 161.
( 43 ) Например намаляването на правото на годишен отпуск в сравнение с този, който е предоставен за период на пълно работно време, е оправдано от обективни причини; вж. във връзка с клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време Решение от 13 юни 2013 г. по дело Brandes (С‑415/12, точка 31 и цитираната съдебна практика).
( 44 ) Вж. например член 10, буква д) от приложение IХ към Правилника за длъжностните лица на Европейските общности.
( 45 ) Вж. в този смисъл Резолюцията на Европейския парламент относно предложението на Комисията за директива на Съвета относно рамковото споразумение за срочната работа, сключено между CES, CEEP и ETUC (COM(99) 0203 — C4‑0220/99) (ОВ C 279, стр. 430.); вж. съображение M в преамбюла на резолюцията.
( 46 ) Вж. в този смисъл Решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fuß (С-429/09, Сборник, стр. I-12167, точка 80 и цитираната съдебна практика) и точка 25 от мое заключение от 16 април 2013 г. по дело Schlecker (С‑64/12, точка 25).
( 47 ) Вж. точка 6 от общите съображения на Рамковото споразумение.
( 48 ) Вж. клауза 1, буква а) от Рамковото споразумение.
( 49 ) Преди приемането на Директива 1999/70 Комисията посочва по отношение на новите форми на заетост в съобщението си „Европейската социална политика — пътят напред за Европейския съюз“ (COM(94) 333 окончателен, стр. 22, точка 8), че развитието е довело до „по-гъвкави форми на трудов договор (срочен, временен или на непълно работно време). Това се дължи не само на желанието на ръководството да бъде по-гъвкаво, но и на самите работници, които доста често предпочитат алтернативни модели на трудова дейност“ [неофициален превод]. След това Комисията посочва, че „трудът по срочен договор допринася за това пазарите на труда да станат по-гъвкави. Той осигурява буфер при циклични колебания на търсенето, като позволява на дружествата да приспособят нивата на заетост, без това да води до високи разходи за уволнения. Срочната работа също така позволява на дружествата да се възползват от пазарните възможности чрез участие в краткосрочни проекти, без да понасят непропорционални разходи за персонал. Това е особено важно на тези пазари на труда, където постоянната заетост е защитена от строги разпоредби и гъвкавостта е въведена в изключителни случаи. За работници на срочна работа може да се осигури мост към заетост и възможност за придобиване на опит и умения“ [неофициален превод]; вж. доклада на службите на Комисията относно прилагането на Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ЕС‑15), SEC(2006) 1074, стр. 2.
( 50 ) В съответствие с целта на клауза 6 на Рамковото споразумение.
( 51 ) Вж. Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, точка 46.
( 52 ) Вж. Barnard, C. EU Employment Law. Oxford University Press. Oxford 2012 (4th ed.), р. 440.
( 53 ) Трябва да добавя, че по отношение на предприятия с 15 или по-малко работници или служители обезщетението за незаконно уволнение по член 8 от Закон 604/1966, което като правило е ограничено в рамките от 2,5 до 6 месечни трудови възнаграждения, като цяло изглежда по-малко благоприятно от това по член 32, параграф 5 от Закон 183/2010.
( 54 ) Вж. Решение от 9 ноември 2011 г. на Corte Costituzionale по дело № 303/2011.
( 55 ) Вж. клауза 4, точка 3 от Рамковото споразумение, във връзка с параграф 10 от общите съображения, вж. също съображение 17 от преамбюла на Директива 1999/70.
( 56 ) Отбелязвам, че по въпроса дали условията на труд, преценявани заедно, представляват по-малко благоприятно третиране, Комисията заявява, че „следва да се докаже, че националните съдилища правят оценка въз основа на обстоятелствата по всеки конкретен случай. Службите на Комисията ще следят развитията в държавите членки, и то именно тези, при които сравненията между работници или служители на срочни трудови договори и такива на трудови договори за неопределено време могат да се правят само въз основа на условията за наемане на работа, взети като цяло“, вж. SEC(2006) 1074, стр. 38 и 39 (курсивът е мой).
( 57 ) Вж. в този смисъл точка 54 по-горе.
( 58 ) В Решение от 6 септември 2011 г. по дело Scattolon (С-108/10, Сборник, стр. I-7491, точка 84) Съдът поддържа, в светлината на другите си отговори по това дело, че не е необходимо да отговаря на четвъртия въпрос, който е формулиран по сходен начин с разглеждания тук въпрос 6.
( 59 ) Всъщност 38 от общо 122 точки в нейното писмено становище са посветени на този въпрос.
( 60 ) В този смисъл обстоятелствата по делото пред запитващата юрисдикция се различават от представените, без да имат някаква стойност, аргументи по дело Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres, точки 84 и 85, относно това защо не е имало основание Директива 1999/70 да се прилага непосредствено.
( 61 ) Вж. Решение по дело Impact, точка 68.
( 62 ) Вж. бележка под линия 3 по-горе.
( 63 ) Вж. в този смисъл заключението на генералния адвокат Jääskinen по дело Sorge, точка 64.
( 64 ) Решение от 12 юли1990 г. по дело Foster и др. (С-188/89, Recueil, стр. I-3313, точка 20).
( 65 ) Вж. също Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Rieser Internationale Transporte (С-157/02, Recueil, стр. I-1477, точка 24) и Решение от 24 януари 2012 г. по дело Dominguez (С‑282/10, точка 39).
( 66 ) Вж. Решение от 14 юни 2007 г. по дело Medipac-Kazantzidis (С-6/05, Сборник, стр. I-4557, точка 43) и цитираната съдебна практика.
( 67 ) Вж. по отношение вменяване в отговорност на държавата по смисъла на член 30 ДФЕС на мерки, предприети от частноправен субект, Решение от 5 ноември 2002 г. по дело Комисия/Германия (C-325/00, Recueil, стр. I-9977, точки 17, 19 и 20); и по член 107 ДФЕС, Решение от 16 май 2002 г. по дело Франция/Комисия (C-482/99, Recueil, стр. I-4397, точки 55 и 56).
( 68 ) Следва да се отбележи, че тези критерии могат все още да бъдат прецизирани по едно дело, висящо в момента пред Съда; вж. дело Fish Legal и Shirley (C‑279/12).
( 69 ) Вж. Решение от 14 септември 2000 г. по дело Collino и Chiappero (С-343/98, Recueil, стр. I-6659, точка 24) и Решение по дело Dominguez, точка 40. Освен това се позовавам на мое заключение по дело Portgás (С‑425/12, понастоящем висящо пред Съда, точки 41 и 45).
( 70 ) Директива от 31 март 2004 година на Европейския парламент и на Съвета относно координирането на процедурите за възлагане на поръчки от възложители, извършващи дейност в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (ОВ L 134, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 3), изменена.
( 71 ) Решение 2008/383/ЕО на Комисията от 30 април 2008 година за освобождаване на експресните и куриерските услуги в Италия от прилагането на Директива 2004/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно координиране на процедурите за възлагане на обществени поръчки от възложители, извършващи дейност във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (ОВ L 132, стр. 18.) и Решение 2010/12/ЕС на Комисията от 5 януари 2010 година за освобождаване на някои финансови услуги от сектора на пощенските услуги в Италия от прилагането на Директива 2004/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно координиране на процедурите за възлагане на обществени поръчки от възложители, извършващи дейност във водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (ОВ L 6, стр. 8).
( 72 ) Вж. в този смисъл Решение от 24 ноември 1982 г. по дело Комисия/Ирландия (249/81, Recueil, стр. 4005, точка 15) и заключението на генералния адвокат Alber по дело Collino и Chiappero, точка 23. Вж. освен това моето заключение по дело Portgás, точка 41.
( 73 ) Вж. за допълнителни подробности моето заключение по дело Portgás, точки 37—39, 42 и 43.
Full & Egal Universal Law Academy