ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
J. KOKOTT
представено на 27 февруари 2014 година ( 1 )
Дело C‑531/12 PCommune de Millau и
Société d’économie mixte d’équipement de l’Aveyron (SEMEA)
срещу Европейска комисия
„Арбитражна клауза — Договор за отпускане на безвъзмездни средства за дейности, свързани с местното развитие — Възстановяване на неоснователно платени суми — Погасителна давност — Противопоставимост на арбитражна клауза — Договор в полза на трето лице“
I – Въведение
1.
В настоящото производство по обжалване Съдът ще трябва да вземе отношение както по конкретни, така и по принципни въпроси.
2.
На първо място, обжалването дава повод да се изясни дали и при какви условия жалбата, подадена първоначално без представителна власт, може да произведе правно действие в светлината на новия, влязъл в сила на 1 ноември 2012 г. процедурен правилник на Съда, ако пълномощното бъде представено впоследствие в хода на производството.
3.
На второ място, възниква въпросът дали и при какви условия трети лица, които не са страни по договора, могат да бъдат включени в обхвата на действие на арбитражна клауза съгласно член 272 ДФЕС, така че съдилищата на Съюза да притежават компетентност и по дела срещу тези трети лица.
4.
На трето място, следва да се изясни дали и при какви условия Съдът може в производството по обжалване да проверява как е приложено национално право, което Общият съд е приложил в първоинстанционното производство въз основа на избраното от страните приложимо право ( 2 ).
5.
На четвърто място, възниква въпросът дали от правото на Съюза, и по-специално от основното право на добра администрация, може да се изведе принцип, съгласно който възстановяването на платени суми може да бъде изключено, ако съответните права евентуално не са погасени по давност, но правоимащият орган на Съюза не е събрал своевременно дължимите му вземания.
II – Правна уредба
A – Първично право
6.
Член 41, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, озаглавен „Право на добра администрация“, предвижда:
„Всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок“.
7.
Член 256, параграф 1, алинея 2 ДФЕС гласи:
„Решенията на Общия съд […] подлежат на обжалване само по правни въпроси пред Съда, съгласно предвидените в статута условия и ограничения“.
8.
Съгласно член 272 ДФЕС:
„Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор, отнасящ се към публичното или частното право, сключен от Съюза[ ( 3 )] или от негово име“.
9.
Член 58, параграф 1 от Статута на Съда гласи:
„Обжалването пред Съда се ограничава само до правни въпроси. Основанията за обжалване са липса на компетентност на Общия съд, нарушение на процесуални правила, което накърнява интересите на жалбоподателя, както и нарушение на правото на Съюза от страна на Общия съд“.
Б – Процедурен правилник на Съда
10.
Член 119 от Процедурния правилник на Съда предвижда:
„[…]
2. Представителите и адвокатите трябва да представят в секретариата официален документ или пълномощно от страната, която представляват.
[…]
4. Ако тези документи не бъдат представени, секретарят определя на съответната страна разумен срок за представянето им. Ако в определения срок документите не бъдат представени, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат Съдът решава дали неспазването на това изискване води до формалната недопустимост на исковата молба, жалбата или изявлението“.
11.
Съгласно член 168 от Процедурния правилник на Съда:
„[…]
2. По отношение на жалбата се прилагат член 119, член 121 и член 122, параграф 1 от настоящия правилник.
[…]
4. Ако жалбата не отговаря на изискванията по параграфи 1—3 от настоящия член, секретарят определя на жалбоподателя разумен срок за отстраняване на нередовностите. Ако в определения срок нередовностите в жалбата не бъдат отстранени, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат Съдът решава дали неспазването на тези изисквания води до формалната недопустимост на жалбата“.
В – Процедурен правилник на Общия съд
12.
Съгласно член 44, параграф 5а от Процедурния правилник на Общия съд:
„Искова молба или жалба, подадена по силата на клауза за подсъдност, която се съдържа в уреден от частното или от публичното право договор, сключен от Съюза или за негова сметка съгласно член 272 ДФЕС, се придружава от копие от договора, който съдържа тази клауза“.
III – Обстоятелства, предхождащи спора
13.
През юли 1990 г. Европейската икономическа общност, представлявана от Комисията на Европейските общности, сключва със Société d’économie mixte d’équipement de l’Aveyron (наричано по-нататък „SEMEA“), в което община Мило (Франция) (Commune de Millau) притежава 50 % от капитала, договор за отпускане на безвъзмездни средства за осъществяването на проект, свързан с местното развитие. Съгласно уговореното между страните за договора за отпускане на безвъзмездни средства, от една страна, се прилага френското право, а от друга, „[п]ри липса на доброволно уреждане на споровете единствено Съдът на Европейските общности е компетентен да се произнесе по всеки спор по договора, който възниква между страните по него“.
14.
По споразумение с Европейската комисия обаче по-нататъшното изпълнение на проекта за развитие е поето не от SEMEA, а от сдружение, учредено за изпълнението на проекта. То обаче не се присъединява към договора за отпускане на безвъзмездни средства, като така SEMEA остава страна по договора с Общността.
15.
След като се установява, че Общността е надплатила суми, през 1993 г. Комисията иска от SEMEA да ѝ върне сумата от 41012 ЕCU (по-нататък „спорното вземане“). Въпреки че SEMEA не връща изисканата сума, първоначално Комисията не отправя нови покани.
16.
Едва през 2005 г., т.е. дванадесет години по-късно, Комисията отново иска сумите да бъдат възстановени. SEMEA изтъква пред Комисията, че междувременно дружеството е в ликвидация. Освен това SEMEA посочва, че е получило уверение от сдружението, натоварено с изпълнението на субсидирания проект, че Комисията се е отказала от спорното вземане, което освен това междувременно било погасено по давност. Комисията твърди, че не е направила какъвто и да било отказ от спорното вземане. Въпреки продължилите с години след това кореспонденция и покани, SEMEA не е извършвало плащания. Последната покана за плащане е отправена до него от Комисията през 2008 г.
17.
На 21 ноември 2008 г. извънредното общо събрание на SEMEA е запознато с решенето на община Мило — негов основен акционер, да поеме активите и пасивите на дружеството, и решава да плати на община Мило сумата от 82719,76 EUR, съответстваща на ликвидните средства на SEMEA. Спорното вземане е посочено в представения от ликвидатора ликвидационен доклад.
18.
На 9 декември 2008 г. ликвидаторът на SEMEA приключва операциите по ликвидацията и подава заявление за заличаване на SEMEA от търговския регистър. На 18 декември 2008 г. общинският съвет на община Мило одобрява поемането на дружественото имущество на SEMEA. В пасива на дружеството наред с другото е включено спорното вземане на Комисията, придружено с указание, че в това отношение SEMEA се е позовало на погасителна давност и че кредиторът не е предприел следващи действия за реализиране на претенцията си за плащане. Не е взето съгласието на Комисията за такова поведение.
IV – Обжалваното решение
19.
За да може да предяви по съдебен ред спорното вземане въпреки заличаването на SEMEA от търговския регистър, Комисията иска от търговския съд на Родез (Франция) да назначи представител ad hoc на дружеството.
20.
След като това е направено, Комисията предявява — и то от свое име — от една страна, иск срещу SEMEA през април 2010 г. (дело T‑168/10), а от друга — иск срещу община Мило през декември 2010 г. (дело T‑572/10), която според Комисията носи солидарна отговорност за спорното вземане, тъй като общината била поела пасивите на SEMEA. Поради връзката, която съществува между тях, двете дела са съединени за общо решаване.
21.
Ответниците възразяват, че вземането е погасено по давност. Освен това общината ответник оспорва, на първо място, компетентността на Общия съд, като се мотивира с това, че не може да ѝ бъде противопоставена клаузата, действаща за договора за отпускане на безвъзмездни средства, съгласно която споровете били подсъдни на съдилищата на Съюза. При условията на евентуалност, в случай че искът на Комисията за връщане на платената сума по спорното вземане бъде уважен, ответниците предявяват насрещен иск, който се основава на член 340 ДФЕС и на член 41 от Хартата на основните права. С дългото изчакване да предяви спорното вземане Комисията нарушила задължението си за добра администрация и принципа на правна сигурност, което пораждало право на обезщетение в полза на ответника в размер, равен на този на търсената от Комисията сума, с което пък в крайна сметка отпадало задължението на ответника за плащане.
22.
С решение от 19 септември 2012 г. Общият съд по същество уважава исковете на Комисията и отхвърля насрещните искове на ответниците. SEMEA и община Мило са осъдени да заплатят солидарно на Комисията сумата в размер на 41012 EUR ведно с мораторната лихва.
23.
Компетентността на Общия съд по отношение на общината е потвърдена с довода, че „чрез договор в полза на трето лице между SEMEA и община Мило последната е обвързана от арбитражна клауза в полза на Съюза“ ( 4 ). Според Общия съд от основните принципи на договорното право следва, че „наличието на договор в полза на трето лице може да […] се подразбира и от целта на договора или от обстоятелствата по конкретния случай“ ( 5 ). Общината, „познавайки всички обстоятелства“ ( 6 ) и без да е изразила резерви срещу арбитражната клауза по договора за отпускане на безвъзмездни средства, е искала да отговаря за дълговете на SEMEA, с което се е обвързала с арбитражната клауза по договора за отпускане на безвъзмездни средства.
V – Жалбата
24.
През ноември 2012 г. адвокатската кантора, представлявала SEMEA и община Мило пред Общия съд, подава жалба до Съда, с която от името на ответника в първоинстанционното производство по същество иска да бъде отменено обжалваното решение и при условията на евентуалност, да бъде уважен насрещният иск, предявен в първоинстанционното производство.
25.
Жалбата от 19 ноември 2012 г. е придружена от обемист плик с приложения. Той съдържа, наред с другото, пълномощно от община Мило за производството по обжалване, и писмо от представителя ad hoc на SEMEA в първоинстанционното производство — Maître B., до един от посочените адвокати. Това писмо е с дата 15 ноември 2012 г. С него Maître B. изразява съгласие с жалбата срещу решението на първата инстанция, но същевременно посочва, че дейността му като представител ad hoc на SEMEA е приключила още през август 2012 г.
26.
С оглед на това времево несъответствие секретариатът на Съда отправя през октомври 2013 г. искане до споменатата адвокатска кантора да удостовери представителната си власт по отношение на SEMEA за производството по обжалване. През ноември 2013 г. адвокатската кантора в указания срок представя решение на търговския съд в Родез от 5 ноември 2013 г., от което е видно, че по искане на посочените адвокати Maître B. е назначен за срок от шест месеца, считано от 29 октомври 2013 г., за представител ad hoc на SEMEA във висящото производство по обжалване.
27.
Жалбоподателите излагат четири основания за обжалване срещу решението на Общия съд.
28.
На първо място, община Мило изтъква, че делото по въпросния иск срещу нея не е подсъдно на съдилищата на Съюза. Според жалбоподателя не е възможно френско публичноправно юридическо лице да договаря арбитражна клауза чрез договор в полза на трето лице. Не съществувало и споразумение в този смисъл.
29.
На второ място, SEMEA твърди, че като е прехвърлило в рамките на производството по неговата ликвидация имуществото си на общината, която е платежоспособно публичноправно юридическо лице, се е освободило от дълговете си.
30.
На трето място, според жалбоподателите Общият съд неправилно е приложил френските разпоредби относно погасителната давност.
31.
На четвърто място, жалбоподателите изтъкват, че Общият съд не е установил, че с бездействието си в продължение на дванадесет години Комисията е нарушила член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Поради това жалбоподателите не били в състояние да предприемат своевременно мерки за удовлетворяване на вземането на Комисията. Размерът на търсената мораторна лихва се дължал на това, че Комисията не предприела своевременни действия по събирането на своето вземане, и следователно съществувала причинно-следствена връзка между твърдените вреди и поведението на Комисията.
VI – Анализ на жалбата
32.
Производството по обжалване повдига както процесуалноправни, така и материалноправни въпроси. Що се отнася до SEMEA, като начало е под въпрос дали е налице редовно подадена жалба от името на дружеството. Този въпрос ще бъде разгледан най-напред (в раздел А). След това трябва да бъде разгледано първото изложено в жалбата оплакване, а именно дали делото по-специално по иска на Комисията срещу община Мило въобще е било подсъдно на съдилищата на Съюза (в раздел Б). В заключение, доколкото това е релевантно, ще бъдат разгледани материалноправните основания на жалбата (в раздели В и Г). По отношение на последните възниква предварителният въпрос дали и доколко прилагането на националното право от страна на Общия съд изобщо подлежи на проверка от Съда в рамките на производството по обжалване.
А– По надлежното подаване на жалбата от SEMEA
33.
Въз основа на документите по делото следва да се приеме, че когато са подали жалбата през ноември 2012 г., действащите за SEMEA адвокати не са разполагали с надлежно пълномощно за това, понеже срокът на правомощията на представителя ad hoc на SEMEA е изтекъл още през август 2012 г., така че изразеното от него през ноември 2012 г. съгласие за подаване на жалбата не представлява „пълномощно“ по смисъла на член 119 във връзка с член 168 от Процедурния правилник на Съда. Ето защо адвокатите първоначално са действали — най-вероятно без да са наясно с това — като процесуални представители без представителна власт ( 7 ).
34.
След като секретариатът на Съда е указал за тази липса на представителна власт около една година след подаване на жалбата, споменатите адвокати подават молба до компетентния търговски съд за назначаването на представител ad hoc за производството по обжалване. Бил е назначен Maître B., който още през ноември 2012 г. е изразил становище за подаването на жалба от името на SEMEA, без обаче да разполага по онова време с необходимото за целта правомощие.
35.
Следва да бъде изяснено дали с оглед на това може да се приеме, че жалбата на SEMEA е подадена редовно.
36.
Член 119 от Процедурния правилник на Съда, който съгласно член 168 от същия се прилага и за производството по обжалване ( 8 ), урежда съгласно редакцията си на първо място случая, когато не е представен документ за пълномощно. Член 119, параграф 4 от Процедурния правилник визира именно непредставени „документи“, без да конкретизира материалноправни пороци на представителната власт. Следователно в контекста на производството по обжалване тази разпоредба се отнася най-вече до случая, когато адвокатът, който е внесъл жалбата, към онзи момент е бил упълномощен от своя доверител да подаде жалбата, но не е приложил съответното удостоверение към жалбата. Съгласно член 168, параграф 4 от Процедурния правилник въпросното удостоверение може да бъде представено допълнително в определения от секретариата на Съда срок; ако това не бъде направено, Съдът „решава дали неспазването на това указание води до формалната недопустимост […]“.
37.
От Процедурния правилник не следва директно какви са правните последици, в случай че не само не е представено пълномощно пред Съда, но и освен това адвокатите фактически не са имали представителна власт към момента на внасяне на жалбата. От текста на разпоредбите също така не става ясно дали подадената без пълномощно жалба впоследствие може да бъде потвърдена от съответната страна и така да бъде саниран с обратно действие материалноправният порок на представителната власт. Именно такъв обаче е настоящият случай.
38.
На пръв поглед има издържани доводи в подкрепа на тезата, че когато жалбата е подадена от представител без представителна власт, следва да се приеме, че е налице порок без възможност за последващо саниране. Съдът многократно се е произнасял в смисъл, че условията за допустимост поначало трябва да са били налице към момента, в който е образувано производството пред Съда ( 9 ).
39.
Действително при множество ищци или жалбоподатели Съдът е приел като достатъчно условие за допустимост на производството като цяло наличието дори и само на един процесуално легитимиран ищец или жалбоподател ( 10 ), но по същество е мотивирал това със съображения за процесуална икономия ( 11 ). Тези съображения не са относими към случая със SEMEA. От една страна, основанията за обжалване на двамата жалбоподатели в настоящия случай не се припокриват, поради което съображенията за процесуална икономия по-скоро биха навели към това жалбата на SEMEA да бъде оставена без разглеждане, ако бъде установена нейната недопустимост. От друга страна, подадената без представителна власт жалба е засегната от много по-тежък порок, отколкото простата липса на активна процесуална легитимация. Страната без такава легитимация все пак ще е дала валидно нареждане на своя процесуален представител да подаде жалба от нейно име и при отхвърляне на жалбата ще трябва да понесе и съответните разноски по делото. Тази правна последица трудно би могла да бъде пренесена към хипотезата на липсваща представителна власт, дори напротив: ако представител без представителна власт своеволно подаде жалба, евентуалните разноски едва ли биха могли да бъдат възложени на мнимия жалбоподател, а най-много на falsus procurator. Впрочем би било безсмислено да се разглежда основателността на жалба, която поради липса на упълномощаване изобщо не би могла да се счита за подадена от мнимата страна.
40.
При все това в практиката на Съда могат да се открият прецеденти, от които да се направи извод, че член 119, параграф 4 и член 168, параграф 4 от Процедурния правилник — ако се изхожда от разширителното тълкуване на техния текст — могат да бъдат приложими не само спрямо представянето на липсващи писмени доказателства, но и спрямо санирането на материалноправния порок на представителната власт.
41.
Така например в един случай, в който е било под съмнение валидното упълномощаване на адвоката, представляващ съответната страна, Съдът е приел като достатъчно условие представителната власт под въпрос да бъде потвърдена от тази страна след подаването на жалбата ( 12 ). Съдът не е възразил срещу това, че съответният писмен документ е бил изготвен едва след подаването на жалбата. Във връзка с действащата към онзи момент предходна разпоредба на член 119, параграф 4 от Процедурния правилник генералният адвокат посочва, че „би било прекалено формалистично да се приеме, че тази разпоредба е приложима само в случаите, когато след подаване на исковата молба или жалбата се представя документ с дата преди подаването на исковата молба или жалбата“ ( 13 ).
42.
В съответствие с това член 119, параграф 4 и член 168, параграф 4 от Процедурния правилник биха могли да се разбират в смисъл, че разпоредбите не само уреждат последващото представяне на удостоверяващ представителната власт документ, но освен това позволяват и санирането на липсващо упълномощаване — като например чрез последващо „потвърждаване“ на подаването на жалбата.
43.
Едно толкова разширително тълкуване, което обхваща материалноправните пороци, води до адекватни резултати. От една страна, то подчинява отстраняването на пороци в упълномощаването, независимо дали те са от доказателствено или от материалноправно естество, на единна нормативна концепция, с което предотвратява евентуалните проблеми във връзка с отграничаването на случаи и гарантира единен подход към тематиката в рамките на Съюза, освободен от заварени национални разбирания. От друга страна, със запазването на ролята на Съда на „господар на производството“ и с правомощието му да определя разумни срокове, което да допринесе за бързото изясняване на неясните случаи, са гарантирани в достатъчна степен интересите на правната сигурност и на доброто правосъдие.
44.
В случая с подадената от името на SEMEA жалба след съответно указание на Съда органът, който в крайна сметка е компетентен да се произнесе по редовността на пълномощното, а именно търговският съд, назначава след подаването на тази жалба представител ad hoc на SEMEA. Неговото назначаване, подобно на „потвърждаването“ по описаното в точка 41 дело, е извършено с цел да се даде ход на висящото производство по обжалване за SEMEA. По този начин е прието, че жалбата е подадена от адвокатите на SEMEA, още повече че назначеният представител ad hoc е същото лице, което около година по-рано вече е одобрило пред адвокатите подаването на жалба от името на SEMEA. Доколкото така назначаването на Maître B. за представител ad hoc на SEMEA следва да се разглежда като последващо потвърждаване на подаването на жалбата, трябва да се приеме, че първоначалният порок в представителната власт е бил отстранен по реда и при условията на член 119, параграф 4 във връзка с член 168, параграф 4 от Процедурния правилник.
45.
Следователно не само жалбата на общината, но и жалбата на SEMEA са редовно подадени.
46.
По-нататък, следва да бъде разгледан въпросът дали Комисията е могла да обоснове исковете си срещу SEMEA и срещу общината с арбитражната клауза по договора със SEMEA.
Б – Релевантност на арбитражната клауза за настоящото производство
47.
Въпросът дали Комисията може да се позове на арбитражната клауза по договора за отпускане на безвъзмездни средства, е спорен по две причини. Формално погледнато, нито общината ответник, нито Комисията ищец са страни по договора за отпускане на безвъзмездни средства, в който се съдържа въпросната арбитражна клауза.
48.
Комисията, която е предявила от свое име иск срещу SEMEA и срещу общината, всъщност се явява представител на Европейската икономическа общност по договора за отпускане на безвъзмездни средства, поради което, от една страна, нейната активна легитимация по настоящото дело е под въпрос (без да е оспорена в случая), а от друга страна, не е очевидно, че от арбитражната клауза по договора за отпускане на безвъзмездни средства тя може да изведе самостоятелно право на иск. Последният въпрос трябва да бъде разгледан служебно като процесуална предпоставка (по този въпрос в раздел 1).
49.
Общината пък изобщо не е страна по договора за отпускане на безвъзмездни средства, но въпреки това съгласно обжалваното решение — в приложение на принципите на договора в полза на трето лице — може да ѝ бъде противопоставена арбитражната клауза по договора за отпускане на безвъзмездни средства. Въпросът дали този довод е издържан, ще бъде разгледан след това във връзка с допустимостта, що се отнася до Комисията (вж. раздел 2 по-долу).
1. Може ли Комисията да се позове на арбитражната клауза по договора със SEMEA в рамките на производство, което води от свое име?
50.
Този въпрос в крайна сметка се свежда до това, кой е процесуално правоспособен по силата на арбитражни клаузи: Съюзът като страна по договора или органът, който го представлява при сключването на договора?
51.
Текстът на член 272 ДФЕС не дава еднозначна насока за изясняването на този въпрос, при все че има известни основания да се приеме, че в производствата „по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в договор по публичното или по частното право, сключен от Съюза[ ( 14 )] или от негово име“, Съюзът като такъв трябва да участва в производството като страна ( 15 ). Изглежда обаче, че постоянната практика е точно обратната ( 16 ), тъй като обикновено в текста на исковата молба или жалбата и в заглавната част на последващото съдебно решение като страна се посочва не самият Съюз, а неговият орган, който е страна по съответния договор, съдържащ арбитражната клауза ( 17 ).
52.
В обжалваното решение не е взето отношение по този въпрос. В крайна сметка обаче не е задължително да се търси отговор на въпроса за правилното обозначаване на страните. В настоящия случай всъщност става дума само за това дали Комисията може да се позове на спорната арбитражна клауза във връзка с предявения от нейно име иск. На този въпрос трябва да се даде утвърдителен отговор с оглед на цялостната съдебна практика по въпроса за процесуалното качество на Съюза като страна по дела пред съдилищата на Съюза ( 18 ), в която се забелязва принципната тенденция неправилното посочване на страната — орган на Съюза, да се счита за пренебрежима грешка, стига предметът на спора да е ясно очертан за ответника и така да не се създава пречка за ответната страна да упражнява процесуалните си права. В настоящия случай тези две условия безспорно са изпълнени.
53.
Ето защо в производството, което води от свое име, Комисията при всички случаи може да се позове на арбитражната клауза по договора със SEMEA.
54.
Следва обаче да се изясни дали арбитражната клауза може да бъде противопоставена не само на SEMEA, но и на общината.
2. Може ли арбитражната клауза по договора със SEMEA да бъде противопоставена на общината?
55.
Този въпрос трябва да бъде разгледан служебно като абсолютна процесуална предпоставка и независимо от оплакванията, изложени в основанията за обжалване. Следва да се обърне внимание на четири аспекта: първо, текстът на клаузата в договора със SEMEA; второ, обстоятелствата, настъпили след сключването на договора; трето, критериите съгласно член 272 ДФЕС и четвърто, изискванията за доказване на арбитражната клауза, които следват от Процедурния правилник.
а) Текстът на арбитражната клауза в договора със SEMEA
56.
Според договора със SEMEA единствено Съдът е „компетентен да се произнесе по всеки спор […] между страните по него“. Следователно тази клауза поначало има обвързващо действие само за страните по договора — SEMEA и Съюза, и не може да бъде противопоставена на община Мило.
б) Обстоятелства, настъпили след сключването на договора
57.
На първо място следва да се отбележи, че Комисията не е участвала в каквото и да е следдоговорно споразумение, което да засяга арбитражната клауза. Също така липсва и договор между SEMEA и общината — представени са само отделни решения на общото събрание, респ. на общинския съвет. Общият съд ( 19 ) обаче прибягва до общите принципи на договорното право и стига до извод, че решенията на общината, отнасящи се до поемане на дълговете на SEMEA — във връзка с прехвърлянето на имуществото на SEMEA на общината — с оглед на тяхната цел и предвид общата фактическа обстановка следва да се разглеждат като договор в полза на Съюза. Общината и SEMEA са искали да учредят вземане на Съюза към община Мило, като общината, „познавайки всички обстоятелства по делото […] относно спорното вземане“, е имала волята да се обвърже с арбитражната клауза по договора със SEMEA. В случая нямало значение обстоятелството, че освобождаващото действие на поемането на дълговете, което страните са целели, не е настъпило поради липсата на одобрение от страна на кредитора.
в) Преценка на обстоятелствата, настъпили след сключването на договора, с оглед на критериите съгласно член 272 ДФЕС
58.
Определящи за въпроса дали по този начин е била договорена арбитражна клауза с обвързващо действие за общината са критериите съгласно член 272 ДФЕС ( 20 ), които освен това трябва да се тълкуват стеснително, защото член 272 ДФЕС представлява разпоредба, която въвежда изключение ( 21 ).
59.
Общият съд ( 22 ) счита за допустимо арбитражна клауза да бъде уговорена по силата на принципите на договора в полза на трето лице без каквото и да било участие на Съюза; в този смисъл според него става дума за договор, който, макар и да не е сключен от Съюза, все пак е „сключен от негово име“ по смисъла на член 272 ДФЕС.
60.
Това виждане е спорно. Договорът, сключен от името на Съюза, засяга материални интереси на Съюза. Такъв договор, особено защото член 272 ДФЕС като разпоредба, която въвежда изключение, подлежи на стеснително тълкуване, може да бъде сключван само от органи, институции и други служби, които могат да осъществяват дейност от името на Съюза. Външни трети лица нямат такова право. Ето защо договорът, който не е иницииран от органи на Съюза и е сключен само между трети лица, нямащи отношение към Съюза — какъвто се явяват следдоговорните споразумения между SEMEA и общината — не отговаря на изискванията по член 272 ДФЕС.
61.
Отделно от това няма основания да се приеме, че общината е искала да се обвърже с арбитражна клауза по смисъла на член 272 ДФЕС. От една страна, свързаните със следдоговорните споразумения между SEMEA и общината обстоятелства като цяло не водят до заключение за наличието на воля на съответната страна, която е безусловно необходима за договарянето на арбитражна клауза и за която, от друга страна, не може да се приеме автоматично, че е налице. Тази теза се подкрепя и от обстоятелството, че според документите, удостоверяващи хода на производството по ликвидация на SEMEA, няма нито пряко изявление от страна на SEMEA за наличието на арбитражната клауза, нито изрично потвърждение от страна на общината, че е запозната с нея. Тъкмо напротив: подобни данни не се съдържат нито в решението на общинския съвет от 18 декември 2008 г., нито в ликвидационния доклад от 21 ноември 2008 г; в тях може би погрешно се указва, че за спорния договор за отпускане на безвъзмездни средства на SEMEA се прилага френското право — нещо, което обаче не води автоматично до извода, че съдилищата на Съюза имат компетентност да се произнесат по спорното вземане.
62.
С оглед на тези съображения няма как да се приеме, че с договор в полза на трето лице е била уговорена арбитражна клауза, която Комисията да може да противопостави на общината.
63.
Дори обаче да съществуваше такова съглашение между SEMEA и общината, все пак възниква и въпросът, който ще бъде разгледан по-нататък, а именно дали са спазени изискванията за доказване на арбитражната клауза, предвидени в член 44, параграф 5a от Процедурния правилник на Общия съд.
г) Изисквания за доказване на арбитражната клауза съгласно член 44, параграф 5a от Процедурния правилник на Общия съд
64.
Съгласно член 44, параграф 5a от посочения процедурен правилник към исковата молба или жалбата трябва да се приложи копие от договора, в който се съдържа арбитражната клауза. С други думи, Комисията трябва да представи доказателства за наличието на арбитражната клауза.
65.
Що се отнася до община Мило, Комисията не е представила такова доказателство, а и въобще не би могла да се снабди с такова, тъй като, както Общият съд констатира в обжалваното решение ( 23 ), евентуалната договорка за арбитражна клауза в полза на Комисията би могла да бъде изведена единствено „от целта на споразумението между SEMEA и община Мило, както и от обстоятелствата по случая“ ( 24 ), и следователно, дори да съществуваше, би представлявала единствено конклудентно споразумение без писмена форма. Това не отговаря на изискванията за доказване по член 44, параграф 5a от Процедурния правилник на Общия съд, съгласно които трябва да му бъде представено копие от договора, т.е. писмен документ, в който се съдържа въпросната арбитражна клауза.
66.
Вярно е, че в съдебната практика тази разпоредба се тълкува разширително и се приема, че е достатъчно да бъде представен неподписан проектодоговор заедно с отнасящата се до него кореспонденция ( 25 ) или страните да се позоват на документи, различни от договора ( 26 ). От друга страна обаче член 44, параграф 5a от Процедурния правилник би бил изпразнен от съдържание, ако бъде пренебрегнат изцяло основният елемент на разпоредбата, а именно изискването да се представи писмено копие, съдържащо съответната клауза, от което непосредствено да е видно кои страни и за кой договор са договорили компетентност на съдилищата на Съюза. Представянето на документи, които позволяват само да се направи извод за наличието на евентуални устни или конклудентни споразумения, без съдържанието им да е документирано в писмена форма, не е достатъчно за тази цел, тъй като недокументирани обстоятелства трудно могат да бъдат разглеждани като „копие“ на договор ( 27 ). Член 44, параграф 5a от Процедурния правилник на Общия съд трябва да се разглежда в тясна връзка с член 272 ДФЕС като въвеждаща изключение разпоредба, с която се въвежда извънредно широка компетентност, поради което той подлежи на стриктно тълкуване, що се отнася до същността му, и не позволява интерпретация в смисъл, че може и да не бъде представен документ, в който еднозначно и изрично се съдържа въпросната арбитражна клауза.
67.
В този смисъл член 44, параграф 5a служи и на целта за правна сигурност и, както следва по аргумент за противното от член 44, параграф 6 от Процедурния правилник на Общия съд — за разлика от формалните изисквания съгласно член 44, параграфи от 3 до 5 — не допуска последващо саниране чрез допълнително представяне на липсващите документи. Ето защо, ако към момента на подаване на исковата молба или жалбата липсва копие от арбитражната клауза, искът или жалбата трябва да бъдат отхвърлени като недопустими.
68.
Доколкото в настоящия случай Комисията не е представила по отношение на община Мило копие от арбитражната клауза, отговарящо на изискванията на член 44, параграф 5a от Процедурния правилник на Общия съд, последният не е бил компетентен да се произнесе по иска срещу общината. Ето защо, доколкото въпреки това е приел иска срещу общината за допустим, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото.
69.
Поради това жалбата на община Мило трябва да бъде уважена. Обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта му, в която общината се осъжда да заплати солидарно спорното вземане и да понесе разноските по делото, а предвид възможността на Съда сам да постанови окончателно решение по делото — искът срещу нея да бъде отхвърлен съгласно член 61, параграф 1, изречение второ от Статута на Съда.
70.
С оглед на този междинен извод остава само да се разгледат изложените от SEMEA основания за обжалване. Доколкото в тях се твърди, че е допусната грешка при прилагане на националното право, що се отнася до френската правна уредба на погасителната давност и ликвидацията, на първо място възниква въпросът дали и ако да, в каква степен Съдът е компетентен в рамките на производството по обжалване да провери как Общият съд е приложил националното право. Ако Съдът няма такава компетентност или тя е ограничена, не е необходимо да се разглеждат поотделно основанията за обжалване. Тези въпроси ще бъдат разгледани по-нататък.
В – По основанията на SEMEA за обжалване, с които се твърди грешка при прилагане на националното право от Общия съд
71.
Най-напред трябва да се изясни дали основанията за обжалване, отнасящи се до националното право, са релевантни в спора пред втората инстанция.
72.
Компетентността на Съда да извършва проверка в производството по обжалване е конкретизирана в член 58 от Статута, съгласно който „[о]бжалването пред Съда се ограничава само до правни въпроси. Основанията за обжалване са липса на компетентност на Общия съд, нарушение на процесуални правила, което накърнява интересите на жалбоподателя, както и нарушение на правото на Съюза от страна на Общия съд“.
73.
Поради това на пръв поглед изглежда изключено евентуалните грешки при прилагане на националното право, допуснати от Общия съд, да бъдат основание за обжалване пред втората инстанция. Това е така, защото такива грешки по принцип ( 28 ) няма да представляват нарушение на правото на Съюза, а единствено на националното право. Според изчерпателно изброените в член 58 от Статута компетенции обаче в производството по обжалване Съдът не е компетентен да проверява националното право ( 29 ).
74.
Ето защо за арбитражната клауза съгласно член 272 ДФЕС следва от действащата понастоящем правна уредба, от една страна, че след предявяването на иска или подаването на жалбата Общият съд трябва в първоинстанционното производство евентуално да извърши цялостна проверка с оглед на избраното релевантно национално право. От друга страна обаче, предвид на член 58 от Статута на Съда, в производството по обжалване Съдът поначало не е компетентен при проверката на решението на първата инстанция да преценява основания за обжалване, с които се атакува единствено грешка при прилагане на националното право от Общия съд.
75.
Въпреки това обаче в постоянната съдебна практика се срещат немалко решения на Съда, при които в производството по обжалване — включително и във връзка с арбитражни клаузи ( 30 ) — той е проверявал как е приложено националното право в производството на първа инстанция, но не е изложил конкретно мотиви за това с оглед на член 58 от Статута на Съда.
76.
Предлагам на Съда да преосмисли тази тенденция в практиката си. От една страна, тя не е съобразена с ясния текст на член 58 от Статута на Съда. От друга, има известно несъответствие с Решение на Съда (голям състав) по дело Edwin/СХВП ( 31 ), в което Съдът — макар и във връзка със спор от областта на марките и без изрично да се позовава на член 58 от Статута — определя по следния начин компетентността си да извършва проверка в производството по обжалване относно прилагането на националното право: „Що се отнася до извършваната в производството по обжалване проверка на направените от Общия съд констатации по отношение на посоченото национално законодателство, Съдът е компетентен да установи, на първо място, дали предвид документите и другите материали, които са били представени на Общия съд, същият не е изопачил текста на съответните национални разпоредби или съдържанието на отнасящата се до тях национална съдебна практика, или още свързаните с тях становища в доктрината, по-нататък, дали с оглед на тези доказателства Общият съд не е направил констатации, които явно противоречат на тяхното съдържание, и накрая, дали при разглеждането на съвкупността от доказателства Общият съд не е придал на някое от тях — за да установи съдържанието на разглежданото национално законодателство — значение, което то няма предвид останалите доказателства, стига това да следва явно от материалите по делото“ ( 32 ). Съдът счита, че когато се произнася като втора инстанция, е необходимо да отстрани грешка при прилагането на националното право само ако то е било изопачено или ако Общият съд е допуснал явна грешка при прилагане на правото ( 33 ).
77.
Изложеното не противоречи на член 58 от Статута, чийто текст изцяло изключва националното право от обхвата на компетентността на Съда да извършва проверка. Съдът по-скоро пренася mutatis mutandis този метод за проверка към разглеждането на националното право, от който той изхожда и в производството по обжалване, по отношение на изопачаването на факти, което може да бъде основание за обжалване съгласно правото на Съюза ( 34 ).
78.
Този метод за проверка позволява на Съда в случаите, когато Общият съд е допуснал очевидна грешка при прилагането на националното право — но само и единствено в тези случаи — да се намеси въз основа на съответната жалба и да отмени неправилното решение ( 35 ).
79.
Това разрешение, развито по дело Edwin/СХВП във връзка с правото в областта на марките, може — с оглед на неговите формулировка и съдържание — да бъде генерализирано и има достатъчно солидни причини да бъде пренесено и към производството по обжалване в случаите на арбитражни клаузи. С оглед на недвусмислената нормативна уредба по член 256, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 58 от Статута на Съда трябва да се приеме, че така се стига до известно ограничаване на правната защита, доколкото не всяко нарушение на националното право, допуснато от Общия съд, може да бъде основание за отмяна на първоинстанционното решение в производството на втора инстанция. Този въпрос би могъл да бъде решен само от законодателя на Съюза. Няма опасност от проблеми във връзка с ефективната съдебна защита. От една страна, принципът на ефективна съдебна защита не изисква непременно производството да бъде на няколко инстанции, а от друга страна, Съдът може — и като втора инстанция, сезиран със съответната жалба — да отмени първоинстанционното решение в случай на явна грешка при прилагането на националното право.
80.
Изхождайки от този метод, по настоящото дело, на първо място, възниква въпросът дали в производството по обжалване може да се приеме, че е налице явна грешка при прилагането на националното право, която да е основание за обжалване. На второ място, при утвърдителен отговор на този въпрос възниква друг въпрос, а именно дали жалбоподателят SEMEA се е позовал на този факт достатъчно конкретно и обосновано по същество.
81.
В настоящия случай отговорът още на първия въпрос е отрицателен, така че разглеждането на втория става излишно. Това е така, защото Общият съд е разгледал задълбочено френската правна уредба и съдебна практика във връзка със спорните въпроси относно погасителната давност и ликвидацията и е дал логични решения, срещу които не могат да бъдат повдигнати основателни оплаквания за изопачаване на правото или за явна грешка.
82.
Следователно изложените в този смисъл от SEMEA основания за обжалване не могат да бъдат уважени.
83.
Накрая, следва да се разгледа основанието за обжалване, изложено от SEMEA във връзка с отхвърлянето на насрещния му иск. Това основание по същество се основава на член 41 от Хартата на основните права и следователно е свързано с правото на Съюза и трябва да бъде подробно разгледано.
Г – По насрещния иск на SEMEA
84.
С насрещния си иск SEMEA предявява, при условията на евентуалност, искане за обезщетение за вреди в размер, който съответства на размера на предявеното от Комисията с иска вземане ведно с лихвата, и по същество обосновава иска си с извъндоговорната отговорност на Съюза и с правото на добра администрация, прогласено като основно право. Комисията била нарушила член 41 от Хартата, като изпратила със забавяне покана за плащане по вземането си, и най-вече поради обстоятелството, че отправила втората си покана около дванадесет години след първата. Поради това, наред с другото, се била натрупала голяма мораторна лихва, която в противен случай можело да бъде избегната.
85.
При така създалите се обстоятелства по същество възниква въпросът дали, и ако да, при какви условия може да се твърди, че Комисията е проявила небрежност при събирането на изискуемите си вземания от гледна точка на правото на добра администрация, както и дали претенциите на Комисията за плащане могат да отпаднат на това основание независимо от и преди погасяването им по давност. Причината SEMEA да повдига този въпрос под формата на насрещен иск, може би е в това, че френското право не познава института на погасяване на права (поради неоснователно бездействие на носителя им), в съдържанието, с което е изведен в германското право от принципа на добросъвестност в стопанския оборот ( 36 ). В крайна сметка обаче в този спор става дума за възражения срещу главни и акцесорни вземания на ищеца. Съответно в случая трябва да бъде разгледано и самото притезание.
86.
Следователно трябва да се провери под каква форма основното право на добра администрация може да бъде релевантно в контекста на договорното право и дали може да доведе до погасяването на права, възникнали въз основа на договор, респ. да послужи като възражение, което да бъде противопоставено на искове за мораторна лихва.
87.
На първо място, Комисията е свободна да урежда имуществените си дела по свое собствено усмотрение в рамките на договореното със SEMEA приложимо национално право, включително и да изчаква настъпването на предвидената от него погасителна давност. Член 41 от Хартата трудно може да се разбира в смисъл, че с него ясно определените давностни срокове, които важат за договорните вземания, като цяло се заместват с един не толкова конкретен „разумен срок“. Това не би било от полза нито за правната сигурност, нито за защита на интересите на договарящите страни. Иначе казано: при разглеждането на случаи, свързани с договорни отношения, за „разумни“ по смисъла на Хартата трябва преди всичко да се смятат онези срокове, които страните са договорили помежду си.
88.
Когато обаче Комисията пристъпи към събиране на своите вземания, което засяга и другата страна по договора, тя трябва, тъй като се подчинява на разпоредбите на Хартата, да направи това в рамките на разумен срок. Изложеното не се променя от обстоятелството, че за другата страна по договора не произтичат задължения спрямо нея по силата на Хартата. Търсейки „убежище в частното право“, Комисията все пак не може да се освободи от своята обвързаност с основните права.
89.
В настоящия случай поведението на Комисията в това отношение е доста спорно от гледна точка на разумните срокове, тъй като, от една страна, с поканата за плащане от 27 април 1993 г. своевременно е задала началния момент, от който започва да тече мораторната лихва, но от друга, с почти дванадесетгодишното си бездействие е създала чувство за сигурност у длъжника, след което чак от 18 ноември 2005 г. нататък пък започва постоянно да настоява да ѝ бъдат изплатени дължимите суми ведно със значителна лихва, чийто размер, както поддържа SEMEA, без това да е оспорено, вече дори надвишава главницата.
90.
Тъй като Комисията има задължение, произтичащо от основните права, за своевременно събиране на вземанията си, което не е изпълнила до 18 ноември 2005 г., бавните ѝ действия по събиране на вземането трябва да се разглеждат като поведение, което се намира в пряка причинно-следствена връзка с натрупаната през този период мораторна лихва.
91.
Ето защо обстоятелството, че въпреки това Общият съд е отхвърлил изцяло насрещния иск и по отношение на претенцията за лихвата поради липса на пряка причинно-следствена връзка, тъй като неплащането се дължало единствено на поведението на SEMEA ( 37 ), и не е отчел в достатъчна степен нарушението на член 41, параграф 1 от Хартата, не издържа последваща съдебна проверка. За отхвърлянето на насрещния иск в производството по обжалване по-скоро има основание само дотолкова, доколкото се отнася до главницата и до лихвата, натрупана след 18 ноември 2005 г. Впрочем предявената с насрещния иск претенция на SEMEA в крайна сметка води до съответно намаляване на сумата, търсена от ищеца.
92.
В заключение трябва да се изясни въпросът за съдебните разноски.
Д – По съдебните разноски
93.
Жалбата на община Мило е основателна, поради което Комисията трябва да понесе съдебните разноски, направени от общината. Жалбата на SEMEA трябва да бъде частично отхвърлена и частично уважена, поради което Комисията трябва да понесе съответно направените от нея съдебни разноски (член 184, параграф 2 във връзка с член 138, параграфи 2 и 3 от Процедурния правилник на Съда).
VII – Заключение
94.
С оглед на изложените дотук съображения предлагам на Съда да се произнесе, както следва:
1)
Отменя Решение на Общия съд от 19 септември 2012 г. по дела Европейска комисия/SEMEA и Commune de Millau (T‑168/10 и T‑572/10) в частта му, с която въпросната община е осъдена да заплати на Европейската комисия солидарно със SEMEA сумата от 41012 EUR ведно с мораторната лихва, както и да понесе собствените си съдебни разноски и тези, направени от Комисията по дело T‑572/10.
2)
Отменя Решение на Общия съд от 19 септември 2012 г. по дела Европейска комисия/SEMEA и Commune de Millau (T‑168/10 и T‑572/10) в частта му, с която SEMEA е осъдено да заплати мораторна лихва за периода от 27 април 1993 г. до 18 ноември 2005 г.
3)
Отхвърля иска на Комисията по дело T‑572/10 срещу община Мило като недопустим.
4)
Отхвърля жалбата на SEMEA в останалата ѝ част.
5)
Комисията понася направените от община Мило съдебни разноски, както и собствените си съдебни разноски. SEMEA понася направените от него съдебни разноски.
( 1 ) Език на оригиналния текст: немски.
( 2 ) Този въпрос е оставен открит в заключението ми от 27 януари 2011 г. по дело Edwin/HABM (C-263/09 P, Сборник, стр. I-5853, точки 84—86), тъй като е бил ирелевантен за въпросното дело.
( 3 ) В предходната разпоредба, член 238 ЕО, и в приложимия към момента на сключване на договора член 181 от Договора за ЕИО се говори за „Общността“.
( 4 ) Точка 132 от обжалваното решение.
( 5 ) Точка 138 от обжалваното решение.
( 6 ) Точка 139 от обжалваното решение.
( 7 ) В производствата пред съдилищата на Съюза е ирелевантно обстоятелството, че според френското национално право адвокатът може да се счита за упълномощен и без конкретно удостоверяване на пълномощията си (mandat ad litem).
( 8 ) Различно бе правното положение при действалия до края на октомври 2012 г. процедурен правилник на Съда. В това отношение вж. член 38, параграф 5, буква б) от него, който съгласно Решение на Съда от 16 ноември 2000 г. по дело Metsä-Serla и др./Комисия (C-294/98 P, Recueil, стр. I-10065, точка 15) е неприложим в производството по обжалване.
( 9 ) Решение на Съда от 19 октомври 1995 г. по дело Rendo и др./Комисия (C-19/93 P, Recueil, стр. I-3319), Решение от 9 юни 2011 г. по дело „Comitato „Venezia vuole vivere“ и др./Комисия (C-71/09 P, C-73/09 P и C-76/09 P, Сборник, стр. I-4727, точки 31 и 36—40) и Решение от 24 октомври 2013 г. по дело Deutsche Post/Комисия (C‑77/12 P, точка 65); в това отношение член 119, параграф 4 от Процедурния правилник е разпоредба, която въвежда изключение.
( 10 ) Решение на Съда от 24 март 1993 г. по дело CIRFS и др./Комисия (C-313/90, Recueil, стр. I-1125, точка 31).
( 11 ) Във връзка с това в точка 38 от Решение по дело Comitato „Venezia vuole vivere“ и др./Комисия (цитирано в бележка под линия 9) се установява, че „посочената съдебна практика се основава на това, че при подобно положение във всеки случай е необходимо да се провери дали жалбата е основателна, така че въпросът дали всички жалбоподатели действително имат процесуална легитимация е ирелевантен“.
( 12 ) Решение на Съда от 11 май 1989 г. по дело Maurissen и Union syndicale/Сметна палата (193/87 и 194/87, Recueil, стр. 1045, точка 33).
( 13 ) Точка 42 от заключението на генералния адвокат Darmon по делото, цитирано в бележка под линия 12.
( 14 ) В настоящия случай като косвен правоприемник на Европейската икономическа общност.
( 15 ) Вж. и член 335 ДФЕС.
( 16 ) Вж. напр. Решение на Съда от 10 юни 1999 г. по дело Комисия/Montorio (C-334/97, Recueil, стр. I-3387), Решение от 13 ноември 2008 г. по дело Комисия/Alexiadou (C‑436/07 P) и Решение от 18 ноември 2010 г. по дело ArchiMEDES/Комисия (C‑317/09 P, Сборник).
( 17 ) Във връзка с това вж. Karpenstein в Grabitz/Hilf/Nettesheim, член 272 ДФЕС, точка 9, който счита това за „непроблематично“, „ако и доколкото е ясно, че съответните органи […] са действали в качеството си на представители“.
( 18 ) При идентифицирането на страната на Съюза във връзка с жалби на служители (член 270 ДФЕС) и с искове за обезщетения за вреди (член 340 ДФЕС) — с оглед на текстовете, в които също се посочва общо „Съюзът“ — възниква същият проблем като при член 272 ДФЕС. За разлика от текста на разпоредбата в съдебната практика във връзка с жалби на служители, както и във връзка с арбитражната клауза, редовно се посочва органът по назначаване. Относно неуеднаквената съдебна практика по член 340 ДФЕС вж. Решение на Общия съд от 6 юли 1995 г. по дело Odigitria/Съвет и Комисия (T-572/93, Recueil, стр. II-2025, точка 22, където се говори за конкретния орган) и Решение от 4 февруари 1998 г. по дело Bühring/Съвет и Комисия (T-246/93, Recueil, стр. II-171, точка 26, където се говори за Общността).
( 19 ) Вж. по-специално точки 132—143 от обжалваното решение.
( 20 ) Във връзка с това основно Решение на Съда от 7 декември 1976 г. по дело Pellegrini/Комисия и Flexon-Italia (23/76, Recueil, стр. 1807).
( 21 ) Вж. напр. Решение на Общия съд от 8 май 2007 г. по дело Citymo/Комисия (T-271/04, Сборник, стр. II-1375, точка 53) и точка 116 от обжалваното решение.
( 22 ) Вж. по-специално точки 133—136 от обжалваното решение.
( 23 ) Вж. по-специално точки 138—141 от обжалваното решение.
( 24 ) Точки 140 и 141 от обжалваното решение.
( 25 ) Решение по дело Pellegrini/Комисия и Flexon-Italia (цитирано в бележка под линия 20, точка 10).
( 26 ) Решение на Съда от 26 ноември 1985 г. по дело Комисия/CO.DE.MI. (318/81, Recueil, стр. 3693, точки 9 и 10).
( 27 ) За разлика от това твърде либерално е подходено в Решение по дело Citymo/Комисия (цитирано в бележка под линия 21, точка 56), според което е достатъчно, „когато представените от ищеца документи позволяват на сезираната общностна юрисдикция в достатъчна степен да се запознае с постигнатото между страните по делото съгласие да изведат възникналия между тях спор по договора извън компетентността на националните юрисдикции и да го отнесат към общностните юрисдикции“. В действителност обстоятелствата извън обхвата на документите не бива да се вземат предвид по същество.
( 28 ) За особения случай на „инкорпориране“ на националното право в юридически акт на Съюза вж. заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Evropaïki Dynamiki/EZB, представено на 27 януари 2011 г. (C-401/09 P, Сборник, стр. I-4911, точки 71—74).
( 29 ) По-подробно по този въпрос вж. моето заключение по дело Edwin/СХВП (цитирано в бележка под линия 2, точки 70—78).
( 30 ) Вж. напр. Решение на Съда от 10 юли 2003 г. по дело Комисия/CCRE (C-87/01 P, Recueil, стр. I-7617, точки 56—64) и Решение по дело ArchiMEDES/Комисия (цитирано в бележка под линия 16, точка 51 и сл.).
( 31 ) Решение на Съда от 5 юли 2011 г. (C-263/09 P, Сборник, стр. I-5853).
( 32 ) Решение по дело Edwin/СХВП (цитирано в бележка под линия 31, точка 53).
( 33 ) Във връзка с това вж. заключението на генералния адвокат Bot от 28 ноември 2013 г. по дело СХВП/National Lottery Commission (C‑530/12 P, точки 78—87).
( 34 ) Критично отношение се изразява в заключението на генералния адвокат Bot, цитирано в бележка под линия 33.
( 35 ) В това отношение подходът му наподобява ограничения критерий за проверка, използван и от някои национални въззивни инстанции при контрола за прилагането на чуждестранно право. Във връзка с това вж. бележка под линия 40 от заключението ми по дело Edwin/СХВП.
( 36 ) Във връзка с това вж. по същество и от сравнителноправна гледна точка Ranieri, F. Verwirkung et renonciation tacite. — In: Mélanges en l’honneur de Daniel Bastian, Librairies techniques, Paris, 1974, 427—452.
( 37 ) Вж. точки 108—111 от обжалваното решение.
Full & Egal Universal Law Academy