EUR-Lex -  62013CC0373 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Е. SHARPSTON

представено на 11 септември 2014 година ( 1 )

Дело C‑373/13

H. T.

срещу

Land Baden-Württemberg

(Преюдициално запитване,

отправено от Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Германия)

„Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Убежище и имиграция — Правила относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци и относно съдържанието на предоставената закрила — Отнемане на разрешение за пребиваване съгласно член 24, параграф 1 от Директива 2004/83/ЕО — Условия — Понятие за императивни причини, свързани с националната сигурност или обществения ред — Участие на признат бежанец в дейностите на терористична организация“

1. 

Настоящото запитване от Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Административен съд на федерална провинция Баден-Вюртемберг) (Германия) повдига няколко чувствителни и сложни въпроса. Запитващата юрисдикция иска насоки относно тълкуването на член 21 и член 24, параграф 1 от Директивата за признаването ( 2 ). Тя пита дали тези разпоредби се прилагат и ако да, как, когато компетентните органи на една държава членка експулсират лице, на което е бил предоставен статут на бежанец съгласно Директивата за признаването, и отнемат неговото разрешение за пребиваване. Когато въпреки това на въпросния бежанец се разреши да остане на територията на засегнатата държава членка, съвместим ли е с правото на ЕС фактът, че той вече няма разрешение за пребиваване и следователно съгласно националното законодателство няма право (в по-голяма или в по-малка степен) на някои предимства като достъп до работа? Когато такова лице бъде експулсирано, тъй като е нарушило националното право, като подкрепя терористична организация, какви фактори следва да се вземат предвид, за да се докаже наличието на императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, които оправдават решението да се отнеме разрешението за пребиваване на това лице?

Международно право

Женевската конвенция за статута на бежанците

2.

Женевската конвенция за статута на бежанците ( 3 ) се основава на Всеобщата декларация за правата на човека, която признава правото на физическите лица да търсят убежище от преследване в други страни. Член 1, раздел А, точка 2, първа алинея от Женевската конвенция предвижда, че терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, [гражданство], принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения“.

3.

Освен че съдържа разпоредби относно признаването на статут на бежанец, Женевската конвенция предоставя права и поражда задължения. Така член 2 посочва, че всеки бежанец има задължения към страната, в която се намира, които изискват от него по-конкретно да спазва законите и разпоредбите ѝ, както и да изпълнява мерките, предприети за поддържане на обществения ред.

4.

Женевската конвенция предвижда няколко минимални права, които се прилагат към лице, което е признато за бежанец. Договарящите държави се задължават да предоставят на бежанците, законно пребиваващи на тяхната територия, права като: i) да бъдат наемани на работа ( 4 ); ii) да получат същия статут, какъвто се предоставя на собствените граждани по отношение на трудовото възнаграждение, включително семейните надбавки и социалните осигуровки ( 5 ); iii) правото на избор на местоживеене и на свободно движение по цялата територия в съответствие с разпоредбите, отнасящи се най-общо до чужденци при същите обстоятелства ( 6 ).

5.

Член 32 (озаглавен „Експулсиране“) забранява на договаряща държава да експулсира бежанец, законно пребиваващ на нейна територия освен по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред. Всяко решение за експулсиране трябва да бъде взето само в съответствие с установените законни процедури. На бежанеца трябва да се предостави възможността да оспори всяко решение за експулсиране, като приведе доказателства и/или да обжалва подобно решение освен при наличие на важни съображения, отнасящи се до националната сигурност. До изпълнението на решението за експулсиране договарящите държави се задължават да предоставят на бежанеца достатъчен срок за получаване на разрешение за законно преминаване в друга страна. Договарящите държави си запазват правото да прилагат през този срок такива вътрешни мерки, каквито счетат за необходимо.

6.

Конвенцията не съдържа изрична разпоредба за отнемането на статута на бежанец ( 7 ).

7.

Принципът на забрана за връщане е сред основните принципи на Женевската конвенция. Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му, по причина на неговата раса, религия, гражданство, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи ( 8 ). Когато обаче има основания да се смята, че бежанецът представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или когато той е бил осъден с окончателна присъда за особено тежко престъпление и така представлява опасност за обществото на тази страна, този бежанец не може да се възползва от облагите от този принцип ( 9 ).

Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи

8.

Член 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( 10 ) забранява изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. Член 8 гарантира правото на зачитане на личния и семейния живот. Член 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ предвижда някои процедурни гаранции по отношение на експулсирането на чужденци, включително правото на това лице да представи доводи против експулсирането си, правото да бъде проверен неговият случай и правото да бъде представляван за тези цели ( 11 ).

Право на Европейския съюз

Хартата на основните права на Европейския съюз

9.

Забраната на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение или наказание в член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 12 ) съответства на член 3 от ЕКПЧ. Член 7 от Хартата предвижда: „Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения“. Правото на убежище се гарантира при спазване на правилата на Женевската конвенция и на ДФЕС от член 18 от Хартата. Член 19 предвижда закрила от принудително отвеждане, експулсиране или екстрадиране. Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание ( 13 ). Член 52, параграф 1 посочва, че всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде предвидено в закон и да спазва принципа на пропорционалност. Ограничения могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. Член 52, параграф 3 предвижда, че посочените от Хартата права трябва да се тълкуват в съответствие със съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ.

Достиженията на правото от Шенген

10.

Шенгенското пространство се основава на Шенгенското споразумение от 1985 г. ( 14 ), с което подписалите го държави приемат да премахнат всички вътрешни граници и да създадат единна външна граница. В рамките на Шенгенското пространство се прилагат общи правила и процедури по отношение на визите за краткосрочно пребиваване, молбите за убежище и граничния контрол. Член 1 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген ( 15 ) определя като „чужд гражданин“ всяко лице, което не е гражданин на държава членка. Член 5, параграф 1 предвижда, че когато са изпълнени някои условия, може да се разреши на чужд гражданин да влезе на територията на договарящите страни за престой не повече от три месеца. По силата на член 21 чуждите граждани, които притежават валидно разрешение за пребиваване, издадено от една от договарящите страни, могат да се движат свободно до три месеца на територията на другите договарящи страни, при условие че отговарят на условията по член 5, параграф 1, букви a), в) и д) ( 16 ).

Ограничителни мерки срещу лица и образувания, участващи в терористични актове

11.

Европейският съюз приема за първи път ограничителни мерки срещу лица и образувания, участващи в терористични действия, през декември 2001 г. като последица от терористичните нападения в Съединените американски щати, по-специално нападението срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Списъкът на ЕС е създаден в изпълнение на Резолюция 1373 (2001) на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации, приета съгласно глава VII от Устава на ООН. За тази цел Съветът приема Обща позиция 2001/931/ОВППС ( 17 ) и Регламент № 2580/2001 ( 18 ). Първият акт предвижда критериите за посочването на лицата, групите или образуванията, участващи в извършването на терористични действия, и определя действията, които представляват терористични актове. Вторият акт въвежда специални ограничителни мерки за борба с тероризма по отношение на някои лица и образувания.

Общата европейска система за убежище и Директивата за признаването

12.

Общата европейска система за убежище (наричана по-нататък „ОЕСУ“) е предназначена да изпълни Женевската конвенция ( 19 ). Приетите за целите на ОЕСУ мерки зачитат основните права и спазват признатите в Хартата принципи ( 20 ). При третирането на лицата, които попадат в приложното поле на тези мерки, държавите членки са обвързани от задълженията по международноправните актове, по които са страни ( 21 ). Целта на ОЕСУ е да хармонизира правната рамка, прилагана в държавите членки, въз основата на общи минимални стандарти. Присъща за мерките, които предоставят минимални стандарти, е възможността държавите членки да предвидят или да запазят по-благоприятни условия ( 22 ). Въвеждането на ОЕСУ довежда до приемането на редица мерки ( 23 ). След преразглеждане на ОЕСУ през 2013 г. се приемат нови правила ( 24 ).

13.

Директивата за признаването цели да установи минимални стандарти и общи критерии за всички държави членки за признаването на бежанците и другите лица, които наистина се нуждаят от международна закрила; съдържанието или предимствата от статута на бежанец и справедлива и ефикасна процедура по предоставяне на убежище ( 25 ). След като бъде установен статутът на бежанец, неговото признаване е декларативен акт ( 26 ).

14.

Относими са следните съображения:

„(22)

Деянията, противоречащи на целите и принципите на Организацията на обединените нации, са посочени в Преамбюла и в членове 1 и 2 от [Устава] на Организацията на обединените нации и освен това са включени в резолюциите на Организацията на обединените нации относно „мерките за борба с международния тероризъм“, съгласно които „терористичните актове, методи и практики, както и умишленото финансиране и планиране на актове на тероризъм и подстрекателството към такива актове противоречат на целите и принципите на Организацията на обединените нации“.

[…]

(28)

Понятието „национална сигурност и обществен ред“ обхваща също така случаите, в които гражданин на трета държава принадлежи към сдружение, поддържащо международния тероризъм, или подкрепя такова сдружение.

[…]

(30)

В рамките, определени от техните международни задължения, държавите членки могат да приемат такива разпоредби, съгласно които предоставянето на предимства по отношение на достъпа до работа, до социално осигуряване, до здравеопазване и до средства за интегриране е подчинено на предварителното издаване на разрешение за пребиваване.

[…]“.

15.

Както и в член 1, раздел А, точка 2 от Женевската конвенция, „бежанец“ се определя като „гражданин на трета държава, който поради основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, [гражданство], политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава, или лице без гражданство, което, като се намира по горепосочените причини извън държавата на предишното си обичайно пребиваване, не може или поради такива опасения не желае да се завърне в нея, и по отношение на което не се прилага член 12 ( 27 ). „Статут на бежанец“ означава признаването от държава членка на качеството на бежанец на гражданин на трета страна или на лице без гражданство ( 28 ). Разрешение за пребиваване е „всяко разрешение или удостоверение, издадено от органите на държава членка и във формата, предвидена от нейното законодателство, позволяващо на гражданин на трета страна или на лице без гражданство да пребивава на нейна територия“ ( 29 ).

16.

Всеки, който изпълнява условията по глава II от Директивата за признаването относно оценяването на молбите за международна закрила, може да бъде признат за бежанец, ако може да докаже, че е бил подложен на или има основание да се опасява от актове на преследване по смисъла на член 9.

17.

Подобни актове трябва да бъдат достатъчно сериозни по своето естество, за да представляват тежко нарушение на основните права на човека, по-специално неотменимите права (посочени в член 15, параграф 2 ЕКПЧ) или да включват съвкупност от различни мерки, която да бъде достатъчно тежка, за да съставлява подобно нарушение на основни права на човека ( 30 ). Физическото или психическо насилие могат да попаднат в рамките на определението за актове на преследване ( 31 ). Между мотивите, посочени в член 10, и актовете на преследване по член 9 от Директивата за признаването трябва да има връзка ( 32 ).

18.

Мотивите за преследване, изброени в член 10, включват, понятията за раса, вероизповедание, гражданство, принадлежност към определена социална група и политически възгледи.

19.

Член 11 посочва обстоятелствата, при които се прекратява статутът на бежанец. Тези обстоятелства включват, по един или друг начин, повторното получаване от бежанеца на закрилата на страната, чието гражданство притежава, или на страната на предишното си пребиваване или получаването на закрила от държавата, чието гражданство е придобил. Така например, когато бежанецът доброволно: i) отново поиска закрила от страната, чието гражданство притежава, или ii) възстанови гражданството си, или iii) е придобил ново гражданство и е получил закрила от държавата, чието гражданство е придобил, или iv) се завърне с цел да се установи в страна, която е напуснал, или v) когато той не може повече да продължи да отказва получаването на закрила от страната, чието гражданство има, след като обстоятелствата, в резултат на които той е бил признат за бежанец, са престанали да съществуват, или vi) по отношение на лице без гражданство — ако има възможност да се завърне в страната на предишното си обичайно местожителство, след като обстоятелствата, в резултат на които е бил признат за бежанец, са престанали да съществуват.

20.

Гражданин на трета страна е изключен от обхвата на Директивата за признаването, ако попада в рамките на член 12. За целите на настоящия случай релевантното изключение е член 12, параграф 2, а именно когато са налице сериозни основания да се счита, че засегнатото лице е извършило: престъпление срещу мира, военно престъпление или престъпление срещу човечеството по смисъла на международните актове, съдържащи разпоредби относно тези престъпления ( 33 ); тежко престъпление от неполитически характер извън територията на страната на своето убежище, преди да бъде приет като бежанец, т.е. преди датата на получаване на документа за пребиваване, издаден на основата на бежанския му статут; в този контекст особено жестоките действия, дори и да са извършени с твърдения за политическа цел, биха могли да бъдат квалифицирани като тежки престъпления от неполитически характер ( 34 ), или деяния, противоречащи на целите и принципите на Организацията на обединените нации, както са записани в преамбюла и в членове 1 и 2 от Устава на Организацията на обединените нации ( 35 ).

21.

Държавите членки могат да отнемат, да прекратят или да откажат да подновят статут на бежанец, когато са изпълнени условията по член 14. По-специално те могат да сторят това съгласно член 14, параграф 4, когато са налице разумни основания бежанецът да бъде разглеждан като заплаха за сигурността на държавите членки, в които се намира ( 36 ), или когато, като осъден с окончателно влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, бежанецът представлява заплаха за обществото на тази държава членка ( 37 ).

22.

Съдържанието на международната закрила се посочва в глава VII от Директивата за признаването. Разпоредбите от тази глава не накърняват правата, гарантирани от Женевската конвенция ( 38 ). И двата акта се прилагат както към бежанците, така и към лицата, които могат да получат субсидиарна закрила, ако не се указва друго ( 39 ). Член 20, параграф 6 посочва: „В рамките, определени от Женевската конвенция, държавите членки могат да намалят предимствата, предоставени на основание на настоящата глава на бежанец, в случай че той е получил статут на бежанец на основата на дейностите, които е упражнявал с единствената цел или с основна цел да създаде необходимите условия, за да бъде признат за бежанец“ ( 40 ). Няма друго общо правило, което да оправомощава държавите членки да намалят предимствата, предоставени съгласно глава VII.

23.

Член 21, параграф 1 задължава държавите членки да спазват принципа на забрана за връщане в съответствие с техните международни задължения. Член 21, параграф 2 посочва, че при обстоятелства, когато това не им е забранено по силата на международните им задължения, „държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат или не за такъв: a) когато има сериозни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира, или б) като осъден с окончателно влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка“. Съгласно член 21, параграф 3 „[д]ържавите членки могат да откажат да предоставят, да отнемат, да прекратят или да откажат да подновят разрешение за пребиваване на бежанец, който попада в приложното поле на [член 21, параграф 2]“.

24.

Член 24, параграф 1 посочва: „Във възможно най-кратък срок след предоставянето на статута държавите членки издават на получилите статут на бежанец разрешение за пребиваване, валидно за период най-малко три години и подлежащо на подновяване, освен ако императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, не допускат това, и без да се накърняват разпоредбите на член 21, параграф 3 […]“.

25.

По отношение на получилите статут на бежанец държавите членки трябва и: i) да им издадат документи за пътуване освен ако императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, не допускат това ( 41 ), ii) да им разрешат да упражняват дейност като заети или самостоятелно заети лица ( 42 ), iii) да полагат грижи да им бъдат предлагани такива дейности, като например възможности за обучение, свързано с работата, за пълнолетните лица, при условия, равностойни на условията, приложими към собствените граждани ( 43 ), iv) да полагат грижи те да получават необходимото социално подпомагане, равностойно на предвиденото за гражданите на тази държава членка ( 44 ), v) да полагат грижи те да имат достъп до медицински грижи при условията за достъп, приложими към гражданите на засегнатата държава членка ( 45 ), vi) да полагат грижи те да получат достъп до жилище при условия, равностойни на условията, приложими към гражданите на други трети страни, законно пребиваващи на тяхна територия ( 46 ), vii) да им позволяват да се придвижват свободно в рамките на тяхната територия при същите условия и при същите ограничения, които са предвидени за гражданите на други трети страни, законно пребиваващи на тяхна територия ( 47 ), viii) да изготвят програми за интегриране или създават предварителни условия, гарантиращи достъп до тези програми ( 48 ).

Директива 2003/109 на Съвета

26.

Директива 2003/109/ЕО на Съвета ( 49 ) има за основание член 63, параграфи 3 и 4 от ДЕО (понастоящем член 79 ДФЕС) относно общата имиграционна политика. Тя определя правилата за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ и отнемането на подобен статут на гражданите на трети страни, които пребивават законно на територията на държавите членки ( 50 ). Държавите членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или с безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените в Директивата за дългосрочно пребиваващите ( 51 ). Гражданин на трета страна се определя като всяко лице, което не е гражданин на Съюза по смисъла на настоящия член 20, параграф 1 ДФЕС ( 52 ), а разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕО (понастоящем ЕС) означава разрешение за пребиваване, издадено от съответната държава членка при получаване на статут на дългосрочно пребиваващ ( 53 ). Директивата за дългосрочно пребиваващите се прилага към лице, което е бежанец или лице, което по други причини се нуждае от международна закрила по смисъла на член 2, буква а) от Директивата за признаването ( 54 ). Държавите членки трябва да предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на гражданите на трети страни, които са пребивавали законно и без прекъсване на територията им в рамките на пет години ( 55 ).Статутът на дългосрочно пребиваващ е постоянен, като може да се отнеме или загуби при условията, посочени в член 9 ( 56 ). Разрешенията за дългосрочно пребиваване, предоставени съгласно Директива 2003/109, трябва да са със срок на валидност най-малко пет години, който при изтичането му може да бъде автоматично подновен ( 57 ).

27.

Статутът на дългосрочно пребиваване може да бъде отнет или загубен при обстоятелствата, предвидени в член 9, включително в случаи, когато се приемат мерки за експулсиране ( 58 ), или поради сериозното естество на извършените от него нарушения засегнатото лице представлява заплаха за обществения ред, дори това да не е основание за експулсиране по смисъла на член 12 от Директивата ( 59 ). Всяко решение за отхвърляне на молба за придобиване на статут на дългосрочно пребиваване или за отнемане на този статут следва да се обоснове и трябва да се предвиди процедура за правна защита ( 60 ). Дългосрочно пребиваващият се ползва от равноправно третиране с гражданите на държавата членка по отношение на редица социални предимства ( 61 ) като условията за достъп до работа по трудови правоотношения. Разпоредбите относно експулсирането на дългосрочно пребиваващите се съдържат в член 12. По същество държавите членки могат да вземат подобно решение само ако засегнатото лице „представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и обществената сигурност“ ( 62 ).

Директивата за гражданството

28.

Директива 2004/38/ЕО ( 63 ) предвижда условията, уреждащи по-специално упражняването на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки ( 64 ). В глава VI се посочват ограничения на правото на влизане и на правото на пребиваване на основания, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Член 28, озаглавен „Защита срещу експулсиране“, предвижда:

„[…]

2.   Приемащата държава членка не може да взема решение за експулсиране срещу граждани на Съюза или членове на семействата им, независимо от [гражданството] им, които имат право на постоянно пребиваване на нейна територия, освен в случай на сериозни основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност.

3.   С изключение на случаите, когато решението се основава на императивни [съображения], свързани с обществената сигурност, както е определена от държавите членки, решение за експулсиране не може да се взема срещу граждани на Съюза, ако те:

а)

са пребивавали в приемащата държава членка през последните десет години;

[…]“.

Национално право

29.

Член 16a от Grundgesetz für die Bundesrepublik Deutschland (Основен закон на Федерална република Германия) предвижда право на убежище. Процедурата за допускане на лица, търсещи убежище, се урежда от Asylverfahrensgesetz (Закон за процедурата по предоставяне на убежище). Когато компетентните органи предоставят статут на бежанец, търсещият убежище получава временно разрешение за пребиваване. След това той може да получи еднакви предимства като гражданите на Германия в областта на социалното подпомагане и детските надбавки, както и интеграционни помощи, които включват някои надбавки, както и достъп до езикови курсове.

30.

По силата на Gesetz zur Regelung des öffentlichen Vereinsrechts (наричан по-нататък „Vereinsgesetz“) (Закон за регламентиране на публичноправните разпоредби относно сдруженията) дейностите на ПКК ( 65 ) са забранени. Съгласно член 20 от Vereinsgesetz всеки, който наруши тази забрана, извършва престъпление.

31.

Съгласно Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet (наричан по-нататък „Aufenthaltsgesetz“) (Закон за пребиваването, заетостта и интеграцията на чужденците на територията на Федерална република Германия) граждани на трети страни, които влизат и пребивават в Германия, трябва да имат право на пребиваване, което може да е под формата по-специално на разрешение за пребиваване или на разрешение за установяване ( 66 ). Разрешенията за пребиваване се предоставят за определен период от време ( 67 ). Разрешението за установяване е разрешение за постоянно пребиваване, което позволява на притежателя му да извършва икономическа дейност ( 68 ).

32.

Когато компетентните органи предоставят убежище или статут на бежанец на гражданин на трета страна, те трябва да предоставят и разрешение за пребиваване ( 69 ). Разрешението за пребиваване, предоставено при тези обстоятелства, може да се издаде и да бъде удължено за периоди до три години ( 70 ). Всеки, който притежава подобно разрешение за пребиваване, има право на разрешение за установяване в съответствие с член 26, параграф 3 от Aufenthaltsgesetz ( 71 ).

33.

Гражданите на трети страни, които не притежават разрешение за пребиваване и право на пребиваване, са длъжни да напуснат Германия ( 72 ). Разрешението за пребиваване изтича, когато по-специално изтече срокът на валидност, разрешението бъде оттеглено или отнето или гражданинът на третата страна бъде експулсиран ( 73 ).

34.

Компетентните органи могат да експулсират гражданин на трета страна, когато е налице основание да се смята, че той е или е бил член на организация, която поддържа тероризма, или че той подпомага подобна организация; членство или подпомагане в миналото също могат да оправдаят експулсирането, ако създават актуална заплаха ( 74 ). Когато е издадена заповед за експулсиране съгласно член 54, параграф 5 от Aufenthaltsgesetz, засегнатото физическо лице е длъжно да се регистрира редовно в местната полицейска служба поне веднъж седмично, а пространството, в което той може да пребивава, се ограничава до административната територия на компетентния орган, който отговаря за неговото досие ( 75 ). Специална закрила срещу експулсиране се предоставя на бежанците, освен в случай на сериозни основания, свързани с обществения ред и обществената сигурност. По принцип се счита, че тези основания се прилагат, когато бъде издадена заповед за експулсиране, по-специално съгласно член 54, параграф 5 от Aufenthaltsgesetz.

35.

Експулсирането има за последица автоматичното отнемане на разрешението за пребиваване. Ново разрешение за пребиваване не се издава дори ако условията за това са иначе изпълнени ( 76 ). Запитващата юрисдикция посочва, че това се отразява на достъпа на бежанеца до работа и до други социални права, предвидени в националното право.

36.

При някои обстоятелства обаче гражданинът на трета страна не може да бъде експулсиран. Тези обстоятелства обхващат: i) случая, когато — както се предвижда в Женевската конвенция, са заплашени неговият живот или свобода по причина на неговата раса, религия, [гражданство], принадлежност към дадена социална група или политически възгледи, ii) когато той може да претърпи сериозни вреди или iii) когато експулсирането му би било несъвместимо с ЕКПЧ ( 77 ). Експулсирането може да бъде спряно по-специално поради съображения от международноправно естество или по хуманитарни съображения, доколкото не е възможно депортиране на засегнатото лице (т.е. то да бъде отстранено от територията) поради фактически или правни съображения, но през този период не се предоставя разрешение за пребиваване ( 78 ). Фактът, че експулсирането е спряно, не засяга задължението на гражданина на трета страна да напусне Германия ( 79 ). Компетентните органи издават удостоверение, с което се потвърждава спирането на експулсирането ( 80 ).

Факти, производство и преюдициални въпроси

37.

Г‑н H. T. е роден през 1956 г. Той е турски гражданин от кюрдски произход. От 1989 г. той живее в Германия заедно със съпругата си, която също е турска гражданка. Те живеят заедно с осемте си деца, пет от които са германски граждани.

38.

На 24 юни 1993 г. компетентните органи приемат молбата за убежище на г‑н H. T. Това решение взема предвид политическата му дейност в изгнание за или в подкрепа на ПКК и заплахата от преследване, която съществувала за него поради политическите му убеждения, ако се завърне в Турция. От 7 октомври 1993 г. г‑н H. T. притежава безсрочно разрешение за пребиваване в Германия. Предоставен му е статут на бежанец по смисъла на Женевската конвенция. На 21 август 2006 г. компетентните органи отнемат статута на бежанец на г‑н H. T. на основание, че политическото положение в Турция се е променило и следователно повече не може да се счита, че за него има опасност от преследване. Това решение е оспорено и отхвърлено с определение на Verwaltungsgericht Karlsruhe (Административен съд, Карлсруе) от 20 ноември 2007 г. Поради това г‑н H. T. запазва своя статут на бежанец.

39.

Компетентните органи впоследствие образуват наказателно производство срещу г‑н H. T. съгласно член 20 от Vereinsgesetz за поддържане на ПКК, след като са събрали доказателства срещу него от претърсване в дома му. В това производство е установено, че той е събирал дарения от името на ПКК и ги е предавал на тази организация и че понякога е разпространявал печатното издание на ПКК — вестника „Serxwebûn“. Поради това с решение на Landgericht Karlsruhe (Областен съд, Карлсруе) от 3 декември 2008 г. му е наложена глоба. След като Bundesgerichtshof (Федерален съд) отхвърля жалбата му срещу това решение, то влиза в сила на 8 април 2009 г.

40.

На 27 март 2012 г. Regierungspräsidium Karlsruhe (Областно управление, Карлсруе) издава решение от името на Федерална провинция Баден-Вюртемберг, с което се разпорежда експулсирането на г‑н H. T. от Германия на основанията, предвидени в член 54, параграф 5 от Aufenthaltsgesetz (подпомагане на организация, която поддържа тероризма) (наричано по-нататък „решението от 27 март 2012 г.“). По силата на това решение на г‑н H. T. са наложени някои условия (както се посочва в член 55 от Aufenthaltsgesetz) като задължението му да се регистрира редовно в местната полицейска служба и ограничаване на мястото му на пребиваване до град Манхайм. Компетентните органи обаче решават, че изпълнението на заповедта за експулсиране следва да се спре ( 81 ), като се има предвид статута на г‑н H. T. като бежанец с право на безсрочно пребиваване, семейните му връзки и правото му на семеен живот, предвидено в член 8 от ЕКПЧ (съответната гаранция е в член 7 от Хартата). Жалбата на г‑н H. T. срещу решението от 27 март 2012 г. е отхвърлена от Verwaltungsgericht Карлсруе на 7 август 2012 г.

41.

На 28 ноември 2012 г. Verwaltungsgerichtshof Баден-Вюртемберг е сезиран с жалба срещу това съдебно решение. В това производство г‑н H. T. твърди, че: i) ПКК не е терористична организация, ii) при все че е вярно, че като кюрд той празнува събития като Newroz (кюрдската Нова година) и е участвал в разрешени събрания, свързани с ПКК в Германия, той не подкрепя тази организация, iii) изискванията на членове 21 и 24 от Директивата за признаването не са взети предвид в решението от 27 март 2012 г. и iv) експулсирането му не е допустимо, освен ако са налице сериозни основания, каквито не съществуват в неговия случай, да се счита, че съществува заплаха за националната сигурност. Ответникът в главното производство счита, че нито член 21, нито член 24 от Директивата за признаването не изключват експулсирането на г‑н H. T. от Германия.

42.

Запитващата юрисдикция иска насоки във връзка с тълкуването на членове 21 и 24 от Директивата за признаването и иска да узнае как следва да се тълкува с оглед на тези разпоредби изразът „сериозни основания“ в член 56 от Aufenthaltsgesetz, поради това тя поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.

а)

Следва ли разпоредбата на член 24, параграф 1, първа алинея от [Директивата за признаването], която се отнася до задължението на държавите членки да издават разрешение за пребиваване на лица, на които е предоставен статут на бежанец, да се спазва и в случаите на отнемане на вече издадено разрешение за пребиваване?

б)

Във връзка с това трябва ли тази разпоредба да се тълкува в смисъл, че тя не допуска отнемането или прекратяването на разрешението за пребиваване на лице, на което е предоставен статут на бежанец (например вследствие на експулсиране съгласно националното право), ако не са изпълнени условията по член 21, параграф 3 във връзка с параграф 2 от [Директивата за признаването], т.е. не са налице „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, по смисъла на член 24, параграф 1, първа алинея от [Директивата за признаването]?

2.

При положителен отговор на двете части от въпрос 1:

а)

Как следва да се тълкува основанието за дерогация „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, в член 24, параграф 1, първа алинея от [Директивата за признаването] с оглед на опасностите, произтичащи от извършване на действия по подпомагане на терористична организация?

б)

Може ли да се приеме, че са налице „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, по смисъла на член 24, параграф 1, първа алинея от [Директивата за признаването], ако лице, на което е предоставен статут на бежанец, е подпомагало ПКК, по-специално чрез събиране на дарения и постоянно участие в мероприятия с цели, близки до тези на ПКК, дори когато не са изпълнени условията за отпадане на забраната за връщане („non-refoulement“) съгласно член 33, параграф 2 от [Женевската конвенция] и така не са изпълнени условията на член 21, параграф 2 от [Директивата за признаването]?

3.

При отрицателен отговор на въпроса по точка 1, буква а):

Само при наличието на условията по член 21, параграф 3 във връзка с параграф 2 от [Директивата за признаването] (съответно на по-късно приетата идентична разпоредба от заменилата я Директива 2011/95/ЕС) ли са допустими съгласно правото на [ЕС] отнемането и прекратяването на разрешението за пребиваване на лице, на което е предоставен статут на бежанец (например вследствие на експулсирането му съгласно националното право)?“.

43.

Г‑н H. T., Германия, Гърция, Италия и Европейската комисия представят писмени становища. Всички страни освен Италия присъстват и представят устни становища в съдебното заседание от 4 юни 2014 г.

Преценка

Предварителни бележки

44.

Постоянна съдебна практика е, че Женевската конвенция представлява крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците ( 82 ). Директивата за признаването е приета с оглед подпомагането на компетентните органи на държавите членки в прилагането на тази конвенция въз основа на общи критерии и понятия ( 83 ). При това положение разпоредбите на Директивата трябва да се тълкуват в светлината на нейния общ замисъл и на целта ѝ при зачитане на Женевската конвенция и другите относими договори, посочени в член 78, параграф 1 ДФЕС; тя трябва да се тълкува и при зачитане на признатите от Хартата права ( 84 ).

45.

Преди на някое физическо лице да се предостави статут на бежанец съгласно Директивата за признаването, положението му се урежда по-специално от Директивата за условията на приемане и Директивата за процедурата. Подобно лице няма право на разрешение за пребиваване, докато не бъде взето решение по неговата молба за предоставяне на статут на бежанец ( 85 ). На г‑н H. T. обаче е предоставен статут на бежанец съгласно Директивата за признаването и му е издадено разрешение за пребиваване. Когато компетентните органи на една държава членка разглеждат експулсирането, те трябва да вземат предвид задълженията си съгласно Женевската конвенция да гарантират, че никой няма да бъде изпращан обратно до място, където за него има опасност от преследване, с други думи, те трябва да запазят принципа за забрана на връщането ( 86 ). Запитващата юрисдикция посочва, че компетентните органи действително са имали предвид това и че разискваният в този случай въпрос по-скоро е експулсирането на г‑н H. T. от Германия, както и дали поради това неговото разрешение за пребиваване може да бъде отнето, а не неговото връщане („refoulement“).

46.

В известна степен е налице припокриване между трите преюдициални въпроса. Според мен съществените въпроси са, първо, дали след като вече е издадено разрешението за пребиваване, може да бъде отнето i) когато има или императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, съгласно член 24, параграф 1 от Директивата за признаването, или основания да се приложи изключението от принципа на забрана за връщане съгласно член 21, параграф 2 или ii) само когато има основания да се приложи изключението от принципа на забрана за връщане съгласно член 21, параграф 2 (въпроси 1 и 3). Второ, ако отговорът на първия въпрос е i), как следва да се тълкува изразът „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, в член 24, параграф 1 (въпрос 2)?

Становище на г‑н H. T.

47.

Обхващат ли член 21, параграфи 2 и 3 или член 24, параграф 1 от Директивата за признаването ( 87 ) обстоятелствата по случая на г‑н H. T? Трудно е този въпрос да се разреши абстрактно, ето защо като начало ще обобщя становището на г‑н H. T, както то е представено от запитващата юрисдикция.

48.

Г‑н H. T. е признат бежанец по смисъла на член 2, буква г) от Директивата за признаването. Компетентните органи предприемат действия да го експулсират след осъждането му на основание член 20 от Vereinsgesetz за поддържане на ПКК. Запитващата юрисдикция посочва, че приема ПКК за организация, която поддържа тероризма, и че г‑н H. T. подкрепя дейностите на ПКК за целите на член 54, параграф 5 от Aufenthaltsgesetz, по-специално чрез събиране и прехвърляне на дарения на тази организация. Тези обстоятелства обаче не изпълняват условията по член 21, параграф 2 от Директивата за признаването. Следователно г‑н H. T. продължава да се ползва от закрила срещу връщане („refoulement“).

49.

Разрешението за пребиваване, което позволява на г‑н H. T. да пребивава в Германия (вж. член 2, буква й) от Директивата за признаването), е отнето, тъй като той срещу него има заповед за експулсиране. Изпълнението на тази заповед е спряно. Така положението на г‑н H. T. може да се опише като de jure експулсиран, но de facto оставащ законно пребиваващ в Германия, тъй като това му е разрешено от компетентните национални органи ( 88 ).

50.

Според запитващата юрисдикция изпълнението на решението за експулсиране зависи от преценката на компетентните национални органи. Тази юрисдикция счита, че спирането на изпълнението на експулсирането на г‑н H. T. е пропорционално съгласно националното право по хуманитарни съображения, по-специално правото му на семеен живот ( 89 ), тъй като пет от осемте му деца са германски граждани, които живеят с него и съпругата му ( 90 ).

51.

Запитващата юрисдикция пояснява, че решението за експулсиране няма за задължителна последица извеждането на бежанеца от Германия. Съгласно националното право обаче подобно решение означава, че разрешението за пребиваване на бежанеца е оттеглено („отнето“) ( 91 ). Г‑н H. T. все още е бежанец за целите на Директивата за признаването. Решението за експулсиране обаче означава, че той няма достъп до работа, обучение и/или социални права. Съгласно германското право достъпът до тези права по-скоро зависи от притежаването на валидно разрешение за пребиваване, отколкото от статута на лицето като бежанец. В главното производство се поставя и въпросът дали положение, при което присъствието на г‑н H. T. в Германия само се „толерира“ („Duldungen“) след отнемането на неговото разрешение за пребиваване, е в съответствие с Директивата.

Прилагат ли се член 21, параграфи 2 и 3 или член 24, параграф 1 от Директивата за признаването?

52.

Въпроси 1 и 3 се отнасят до това дали държавите членки могат да отнемат разрешение за пребиваване или съгласно член 21, параграфи 2 и 3, или съгласно член 24, параграф 1, или дали разрешението за пребиваване може да бъде отнето само съгласно член 21, параграф 3, ако бежанецът вече не се ползва от закрила срещу връщане („refoulement“) (тъй като се прилага изключението по член 21, параграф 2).

Становищата на страните

53.

Г‑н H. T. твърди, че членове 21 и 24 въвеждат отделни и изчерпателни режими. Когато държава членка предоставя разрешение за пребиваване на бежанец, член 21, параграф 3 предвижда условията, съгласно които това разрешение може впоследствие да бъде отнето, като поставя отнемането в зависимост от загубата на закрила срещу връщане („refoulement“) (член 21, параграф 2). За сметка на това, член 24, параграф 1 посочва задълженията и условията, които се прилагат към издаването (или отказа да се издаде) разрешение за пребиваване, след като е предоставен статут на бежанец. Разрешението за пребиваване не може да бъде отнето съгласно член 24, параграф 1. Няма причина да се приложи член 24, параграф 1 по аналогия с или като алтернатива на член 21, параграф 3. Ако случаят беше такъв, законодателят щеше да вмъкне препратка към член 24 в член 21, параграф 3. Следователно отговорът на въпрос 1 трябва да бъде отрицателен.

54.

Всички държави членки, които са изложили становища в настоящото производство, както и Комисията, смятат, че разрешението за пребиваване на бежанец може да бъде отнето съгласно член 24, параграф 1.

55.

По същество те твърдят, първо, че от текста на член 24, параграф 1 се подразбира, че държавите членки имат право на преценка да откажат i) да издадат или ii) да подновят разрешение за пребиваване, когато са налице императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред. Следователно е логично и последователно държавите членки да бъдат оправомощени и да отнемат разрешение за пребиваване, когато са налице тези основания. Второ, възможността държавите членки да отнемат разрешение за пребиваване преди настъпване на дата за неговото подновяването е в съответствие със замисъла на уредбата. Тъй като има подобна разпоредба в член 21, параграф 3, няма причина, поради която да не съществува подобна възможност съгласно член 24, параграф 1. Трето, стеснителното тълкуване на член 24, параграф 1 би означавало, че държавите членки никога няма да са в състояние да отнемат разрешение за пребиваване, освен ако имат и право да върнат бежанеца. Четвърто, тълкуването на член 24, параграф 1 в смисъл, че не съдържа правомощие за отнемане, води до произволни последици. Дали една държава членка може да откаже разрешение за пребиваване във всеки отделен случай зависи от наличието на информация относно императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, към момента на издаването или подновяването (възможен е отказ) или на друг етап (не е възможен отказ). Накрая, гражданин на трета страна, който притежава валидно разрешение за пребиваване, може свободно да се придвижва в рамките на Шенгенското пространство ( 92 ). Следователно за държавите членки е важно да могат да отнемат разрешения за пребиваване и в ситуации, когато не става въпрос за връщане („refoulement“): налице са последици не само за засегнатите държави, но и за тези държави, които са част от Шенгенското пространство, и за съвместната борба срещу международния тероризъм.

56.

Комисията твърди, че всички мерки, които имат за последица прекратяване на разрешението за пребиваване, трябва да зачитат принципа на забрана за връщане в член 33 от Женевската конвенция и член 21 от Директивата за признаването.

Член 21, параграфи 2 и 3 от Директивата за признаването

57.

Член 21, параграф 1 предвижда, че държавите членки спазват принципа на забрана за връщане в съответствие със своите международни задължения. Този принцип не се определя в самата Директива за признаването, въпреки че съображение 2 потвърждава принципа за забрана на връщането от Женевската конвенция и разяснява защо никой не трябва да бъде върнат обратно към преследване. Съгласно член 33, параграф 1 от Женевската конвенция принципът на забрана за връщане означава, че бежанецът не може да бъде експулсиран или върнат („refouler“) до границата или територията, където би бил преследван ( 93 ) и животът или свободата биха били застрашени. Така връщането („refoulement“) обхваща само обстоятелствата, при които засегнатият бежанец се експулсира от държавата членка, където търси закрила, и се връща от тази държава на територията (или нейната граница), от която е избегнал преследване. То не обхваща експулсирането в друга сигурна трета страна.

58.

Изричният текст на член 21, параграф 2 предвижда, че като спазват международните си задължения, държавите членки имат право на преценка дали да върнат бежанеца, когато: а) има сериозни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира, или б) като осъден с окончателно влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка (наричано по-нататък „изключението по член 21, параграф 2“). Този текст отразява член 33, параграф 2 от Женевската конвенция. В член 21 от Директивата няма изричен текст, обхващащ експулсирането на бежанци, когато не става въпрос за връщане („refoulement“).

59.

Освен това, що се отнася до международните задължения на държавите членки, член 32, параграф 1 от Женевската конвенция предвижда, че договарящите държави си запазват правото да експулсират бежанци по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред ( 94 ). Този текст не е отразен в член 21 от Директивата (и се различава от текста на член 24, параграф 1 ( 95 ).

60.

ЕКПЧ не предвижда право на статут на бежанец ( 96 ). Европейският съд по правата на човека последователно признава, че договарящите държави имат правото да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци ( 97 ). Той обаче посочва, че заповедите за експулсиране могат да повдигнат въпроси по член 3 от ЕКПЧ и по този начин да ангажират отговорността на засегнатата държава, когато са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако бъде експулсиран, бежанецът би бил изложен на реална опасност от третиране, което противоречи на тази разпоредба. При тези обстоятелства член 3 от ЕКПЧ съдържа в себе си задължение да не се експулсира бежанецът в тази страна ( 98 ).

61.

Според мен експулсирането на бежанец от територията на засегнатата държава членка е по-широко понятие от връщането („refoulement“), което обхваща не само извеждането от тази държава, но и връщането в страна, където въпросното лице може да е изложено на опасност. Може да се отбележи също, че когато положението на бежанеца отговаря на условията по член 21, параграф 2, държавите членки не са длъжни да го върнат. Те по-скоро разполагат със следващите три възможности: i) връщане („refoulement“), ii) експулсиране в сигурна трета страна или iii) разрешаване на бежанеца да остане на тяхна територия.

62.

При обстоятелствата, при които се прилага изключението по член 21, параграф 2, държавите членки могат да откажат да предоставят, да отнемат, да прекратят или да откажат да подновят разрешение за пребиваване на бежанец съгласно член 21, параграф 3. След като бежанецът подлежи на връщане („refoulement“), той не се (респективно вече не се) нуждае от разрешение за пребиваване (или от неговото продължаване). Следователно, ако не може да се направи позоваване на изключението по член 21, параграф 2, тогава член 21, параграф 3 не може да се приложи. Така, когато една държава членка предприеме производство срещу бежанец при обстоятелства като тези в случая на г‑н H. T., но не желае неговото връщане („refoulement“), тъй като не е изпълнено изключението по член 21, параграф 2, разрешението за пребиваване на това лице не може да бъде отнето съгласно член 21, параграф 3 ( 99 ). Въпросът в сърцевината на настоящия случай е дали при подобни обстоятелства отнемането въпреки това на разрешението за пребиваване от държавите членки е в съответствие с Директивата за признаването.

Член 24, параграф 1 от Директивата за признаването

63.

Общото правило съгласно член 24, параграф 1 е, че държавите членки трябва да издадат във възможно най-кратък срок (подлежащо на подновяване) разрешение за пребиваване, валидно за период най-малко три години, на лице, на което е предоставен статут на бежанец, освен ако императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, не допускат това (наричано по-нататък „изключението по член 24, параграф 1“). Предоставянето на разрешение за пребиваване изрично се обвързва с първоначалното предоставяне на статут на бежанец или с подновяването на разрешение за пребиваване.

64.

Целта на член 24, параграф 1 е (най-малкото) двояка. Първо, той по принцип гарантира, че засегнатото физическо лице има необходимите административни документи, за да получи например достъп до работа и социални грижи и подпомагане, както и да започне процеса на интеграция в рамките на държавата членка, в която живее. Второ, той предоставя на държавите членки свобода на преценка, доколкото предвижда ограничено изключение от общото правило, че те са длъжни да издадат или подновят разрешението за пребиваване.

65.

Член 24, параграф 1 се прилага „без да се накърняват разпоредбите на член 21, параграф 3“. Ясната последица е, че е налице връзка между двете разпоредби и че прилагането на член 24, параграф 1 не се засяга от (отделните) права на държавите членки да откажат да предоставят, да отнемат, да прекратят или да откажат да подновят разрешение за пребиваване на бежанец съгласно член 21, параграф 3.

66.

При липсата на изричен текст, могат ли държавите членки също да отнемат разрешение за пребиваване съгласно член 24, параграф 1, след като то е издадено, но преди да настъпи датата за неговото подновяване?

67.

Струва ми се, че по-доброто становище е, че държавите членки имат подобно правомощие.

68.

Първо, текстът на член 24, параграф 1 не изключва изрично (допълнителната) възможност за отнемане. Второ, тя е в съответствие с целта на тази разпоредба, която изрично разрешава на държавите членки да откажат разрешението за пребиваване или към момента на издаването или при подновяването му, когато са налице императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред. Трето, тя е в съответствие със структурата на Директивата, доколкото член 21, параграф 3 вече предвижда изрично отнемане на разрешението за пребиваване, когато са изпълнени условията по член 21, параграф 2. Четвърто, законодателната история показва, че изключението по член 24, параграф 1 е добавено от държавите членки в Съвета по предложение на Германия ( 100 ). Тези промени са направени като последица от терористичните атаки в Съединените американски щати от 11 септември 2001 г. с цел борба с тероризма чрез ограничаване на движението на граждани от трети страни в рамките на Шенгенското пространство, за да се ограничат заплахите за националната сигурност или обществения ред ( 101 ). Подразбиращото се право да се отнеме и разрешението за пребиваване при такива обстоятелства изцяло съответства на тази цел. Накрая, подобно тълкуване има предимството да избегне евентуални аномалии: i) в противен случай решаващо значение придобива моментът, в който е налице информация за съществуването на императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред; ii) то улеснява съвместното тълкуване на Директивата за признаването и Директивата за дългосрочно пребиваващите, доколкото втората позволява отнемането на статута на дългосрочно пребиваващ след приемането на мярка за експулсиране ( 102 ).

69.

Поради това стигам до заключението, че когато една държава членка експулсира бежанец, тъй като са изпълнени условията на изключението по член 24, параграф 1, тя може също да отнеме разрешението му за пребиваване. Това становище е в съответствие със замисъла на Директивата. Когато бежанецът е длъжен да напусне територията като следствие от заповед за експулсиране, не е нужно той да притежава разрешение за пребиваване.

70.

Вярно е, че г‑н H. T. не попада в рамките на подобна ситуация. Той е експулсиран по силата на правно решение, но всъщност има разрешение да остане в Германия. Въпреки това считам, че член 24, параграф 1 позволява на органите на държавите членки да вземат предвид законното експулсиране и да отнемат разрешението му за пребиваване. По-долу ще разгледам последиците от това становище ( 103 ).

71.

Само мимоходом ще отбележа, че Директивата за признаването е преработена с Директива 2011/95 ( 104 ). По принцип целта на преработването е да се изясни и опрости законодателният акт, който следва да бъде преразгледан, въпреки че втората директива също въвежда някои съществени промени. За съжаление законодателят не се е възползвал от възможността да поясни обхвата на член 24, параграф 1 (преработеният текст е почти същият като първоначалния). От особено значение е законодателните разпоредби, които се отнасят до основните права на физическите лица, да бъдат ясни и достъпни, за да могат физическите лица да познават своите права и да позволяват на правителствата на държавите членки да осъществяват функциите си.

72.

Дотук може да се направи следното обобщение: считам, че след като бъде предоставено на бежанеца, разрешението за пребиваване може да бъде отнето или когато са налице императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, по смисъла на член 24, параграф 1, или (съгласно член 21, параграф 3), когато има основания да се приложи изключението по член 21, параграф 2.

Какво се има предвид с изключението по член 24, параграф 1 от Директивата за признаването?

73.

Вторият въпрос на запитващата юрисдикция е от две части. Тук ще разгледам първия повдигнат въпрос, който се състои от две подточки. Какво се има предвид с израза „[…] императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред […]“, в член 24, параграф 1? И има ли припокриване между тази разпоредба и член 21, параграф 2?

Императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред

74.

Г‑н H. T. твърди, че причините за отказ да се издаде (или да се поднови) разрешение за пребиваване съгласно член 24, параграф 1 са по-строги, отколкото тези съгласно член 21, параграфи 2 и 3. Той посочва, че е полезно позоваването по аналогия на член 28 от Директивата за гражданството, където изразът „[…] императивни [съображения], свързани с обществената сигурност […]“, се използва, за да се опише основата, на която една държава членка може да издаде решение за експулсиране срещу гражданин на Съюза, пребиваващ на нейна територия. Ако законодателят е имал намерение този израз и изразът „императивни причини“ в член 24, параграф 1 от Директивата за признаването да се тълкуват различно, това би било пояснено в текста на законодателството.

75.

Между държавите членки, които представят становища, няма спор, че има известно припокриване между член 21, параграфи 2 и 3 и член 24, параграф 1 от Директивата за признаването. Германия счита, че основанията за прилагането на изключението по член 21, параграф 2 са по-строги от тези на изключението по член 24, параграф 1, тъй като последиците от връщането („refoulement“) съгласно член 21, параграф 2 са по-сериозни за бежанеца, отколкото последиците от простото отнемане на разрешението му за пребиваване (във вторият случай не е задължително бежанецът да напусне територията). Така Германия разглежда двете разпоредби като допълващи се. Гърция твърди, че изискването да се докажат „императивни причини“ следва да се тълкува по начин, който да гарантира, че прилагането му е ограничено до изключителни случаи, както се изисква в съдебната практика относно Директивата за гражданството. Италия твърди, че изразът „императивни причини“ в член 24, параграф 1 следва да се тълкува по-малко ограничително, отколкото израза „сериозни основания“ в член 21, параграф 2 от Директивата за признаването.

76.

Комисията посочва, че текстът на немски език на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция използва израза „schwerwiegende Gründe“ (важни причини) за разлика от текстовете на английски и френски език, които съответно посочват „reasonable grounds“ и „des raisons sérieuses“. Текстът на немски език на член 21, параграф 2 от Директивата за признаването също се различава както от текстовете на английски и френски език, така и от Женевската конвенция, тъй като се позовава на „stichhaltige Gründe“ (основателни причини), докато текстовете на английски и френски език отразяват съответните си текстове на Женевската конвенция. Според Комисията буквалното тълкуване на текста на немски език би наложило по-нисък стандарт за основанията за изключението в член 21, параграф 2 от Директивата за признаването, отколкото стандарта, предвиден в текстовете на английски и френски език. Комисията смята, че подобно становище не отразява намерението на законодателя и че следователно трябва да се прилага предвиденият в текстовете на английски и френски език стандарт.

77.

Струва ми се, че въпреки създадените с членове 21 и 24 различни режими в действителност е налице припокриване, доколкото и двете разпоредби се отнасят до отказа да се предостави, да се отнеме или поднови разрешението за пребиваване на бежанеца и това има последици за неговия статут в държавата членка, в която той търси закрила.

78.

При все че Комисията правилно отбелязва наличието на различия между текстовете на английски, френски и немски език както на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, така и на член 21, параграф 2 от Директивата за признаването, считам че от посоченото обстоятелство не е възможно да се изведат някакви насоки по отношение на това дали член 24, параграф 1 от тази директива обхваща отнемането на разрешение за пребиваване при обстоятелства като тези в случая на г‑н H. T.

79.

За изчерпателност добавям, че съгласно постоянната съдебна практика, когато има разлика между текстовете на различните езици, разглежданата разпоредба трябва да се тълкува и прилага с оглед на текстовете, които съществуват на всички езици на ЕС ( 105 ) и че разпоредбата трябва да бъде тълкувана с оглед на целта и общата структура на правилата, от които тя е част ( 106 ). Член 21 от Директивата за признаването има за основание член 33 от Женевската конвенция. Автентичните текстове на Конвенцията са на английски и френски език. Изразите „reasonable grounds“ и „des raisons sérieuses“, които се използват в текстовете на Женевската конвенция на тези два езика, се използват и в текстовете на тези два езика и на Директивата за признаването. Поради това ми се струва, че те отразяват по-непосредствено намеренията на законодателя.

80.

В рамките на Директивата за признаването както член 21, така и член 24 са част от глава VII („Съдържание на международната закрила“); а член 20, параграф 2 посочва на читателя, че „[тази] глава се прилага както към бежанците, така и към лицата, които могат да получат субсидиарна закрила, ако няма указания в обратен смисъл“. Тази глава е поместена след глави „Общи разпоредби“, „Оценяване на молбите за международна закрила“, „Условия за качеството на бежанец“, „Статут на бежанец“ и „Субсидиарна закрила“. Следователно глава VII се отнася до определянето на предимствата, за които могат да претендират получилите статут на бежанец или субсидиарна закрила молители.

81.

Моята отправна точка е принципът (който се съдържа в член 21, параграф 1), че бежанците по правило се ползват от закрила срещу връщане („refoulement“). Двете части на член 21, параграф 2 заедно представляват изключението от този принцип. Тези две части позволяват връщане („refoulement“) на „бежанец, независимо от това дали той е признат или не за такъв“, когато „има сериозни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира“ (член 21, параграф 2, буква а), или „като осъден с окончателно влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка“ (член 21, параграф 2, буква б). Последиците за засегнатото лице от прилагането на изключението по член 21, параграф 2 могат да са много драстични. То може да бъде върнато в страна, в която може да е изправено пред опасност. (Според мен това обяснява и защо член 21, параграф 2 дава само разрешение: „държавите членки могат да върнат“, като оставя открити и други възможности ( 107 ).) Именно поради тази причина текстът на двете части на изключението по член 21, параграф 2 е по-конкретен, отколкото по-скоро абстрактния текст на член 24, параграф 1 („освен ако императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, не допускат това“). Това е логично. Потенциалните последици за бежанеца от това да се озове (след прилагането на член 24, параграф 1) без разрешение за пребиваване със сигурност не са желателни, но те са много по-малко строги, отколкото последиците от загубата на закрилата срещу връщане („refoulement“) (след прилагането на член 21, параграф 2). Обстоятелството, че е възможна и загубата на разрешението за пребиваване (член 21, параграф 3), е просто допълнителна беда.

82.

Осветлява ли се допълнително въпросът (вместо още повече да се обърква и замъглява), ако се погледне към други разпоредби на Директивата за признаването: например ако се вземе предвид член 14 („Отнемане, прекратяване на статут на бежанец или отказ за неговото подновяване“), който е част от глава IV („Статут на бежанец“)?

83.

Член 14, параграф 4 посочва двете възможни условия, съгласно които „[д]ържавите членки могат да отнемат статут на един бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят“. Тези условия, които се предвиждат без съюза „или“ (навярно изпуснат по невнимание) точно отразяват двете части на изключението по член 21, параграф 2. Дотук добре, но тази съпоставка не подпомага решението как да се тълкува член 24, параграф 1, който се отнася до разрешенията за пребиваване за лица, които запазват статута си на бежанец (не такива, които са били лишени от него). (Не мога да се сдържа да не припомня — с малко тъга — че точка 6 от Междуинституционалното споразумение от 22 декември 1998 година относно общите насоки за качеството на съставяне на общностното законодателство ( 108 ) посочва, че използваната в един акт терминология трябва да бъде последователна както в рамките на един и същи акт, така и с останалите действащи актове, особено от същата област).

84.

Въз основа на посоченото не считам за особено ползотворно да се съсредоточа върху израза „сериозни основания да“ (член 14, параграф 4 и член 21, параграф 2), противопоставен на „императивни причини, свързани с“ (член 24, параграф 1). Всеки израз следва да се тълкува в контекста на разпоредбата, от която е част. Необходимо е текстът на всяко изключение да се разгледа в неговата цялост и всяко от тях — като изключение от гарантираните от правото на ЕС права — следва да се тълкува стриктно.

85.

Като извличам от този текст най-доброто, на което съм способна, струва ми се, че обхватът на член 24, параграф 1 е по-широк от този на член 21, параграф 2 и че обстоятелствата могат да поставят в действие изключението по член 24, параграф 1 (като оставят бежанеца с неговия статут на бежанец, но без разрешението му за пребиваване), което няма да изпълнява изключението по член 21, параграф 2 и открива възможността той да загуби закрилата си срещу връщане („refoulement“).

86.

Моето разбиране на текста е, че „императивните причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, винаги трябва да включват обективен елемент. Трябва да има достоверни доказателства за това, че причината, на която се прави позоваване, може обективно да се приеме за „императивна“. Същевременно, използването на термина „императивни“ предполага известна степен на субективност, доколкото тези причини се приемат за такива от засегнатата държава членка към момента на предприемане на действия. Следователно не е задължително едни и същи причини да бъдат „императивни“ във всеки отделен случай ( 109 ).

87.

Накрая, не смятам нито за необходимо, нито за полезно да се прави опит за някакво тълкуване по аналогия било с Директивата за гражданството, било с Директивата за дългосрочно пребиваващите.

88.

По отношение на първата от тези директиви е вярно, че Директивата за признаването и Директивата за гражданството са приети в един и същи ден. Вярно е също, че докато правомерно използваният от Съда начин на тълкуване евентуално оставя място за специално тълкуване с оглед на присъщата цел на всяка директива, за да се осигури нейното полезно действие, основните права и принципи не могат да бъдат прилагани по различен начин в зависимост от областта, в която се срещат, без да изгубят в този случай своя основен характер ( 110 ). На следващо място, съществуват значими разлики между двете директиви. Директивата за признаването е приета съгласно член 63 ДЕО (понастоящем членове 78 и 79 ДФЕС); тя е част от ОЕСУ, която попада в обхвата на дял V от ДФЕС („Пространство на свобода, сигурност и правосъдие“); и (навярно от по-голямо значение) — тя трябва да се тълкува с оглед на Женевската конвенция. Директивата за гражданството е приета на основание на настоящата част втора от ДФЕС, която се отнася до гражданството на Съюза и недискриминацията. Следователно двете мерки са много различни по своя обхват и предмет.

89.

По отношение на втората от тези директиви, докато Директивата за дългосрочно пребиваващите не е част от ОЕСУ, произходът ѝ е същият като този на Директивата за признаването, доколкото тя също би могла да проследи произхода си до срещата на Европейския съвет в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г. Членове 9 и 12 от Директива 2003/109 (съответно озаглавени „Отнемане или загуба на статут“ и „Закрила срещу експулсиране“) обаче са формулирани по начин, които отново е (още) по-различен от използвания в Директивата за признаването. Подробното разглеждане на Директивата за дългосрочно пребиваващите не помага за установяването на последователен или систематичен подход при изготвянето на проекти. Следователно то не подпомага задачата на тълкуването ( 111 ).

Поставя ли подкрепата за терористична организация в действие изключението по член 24, параграф 1?

90.

С втората част от въпрос 2 запитващата юрисдикция иска насоки дали (и ако да, при какви обстоятелства) подкрепата за терористична организация ще представлява „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, за целите на член 24, параграф 1 от Директивата за признаването.

91.

Държавите членки и Комисията приемат в своите становища, че подкрепата за терористична организация може да изпълнява условията за прилагането на изключението по член 24, параграф 1 и следователно да оправдава отнемането (или отказа за издаването или подновяването) на разрешение за пребиваване на бежанец. Г‑н H. T. е на обратното мнение, като твърди, че условията за прилагане на изключението по член 24, параграф 1 не са изпълнени дори ако бъде установено, че е нарушил националното право (по-специално член 20 от Vereinsgesetz).

92.

Член 1, параграф 3 от Обща позиция 2001/931/ОВППС определя какво представлява терористичният акт ( 112 ). ПКК е включена в списъците, приложени към тази мярка и към Регламент № 2580/2001. Съображение 28 в преамбюла на Директивата за признаването посочва, че „[п]онятието национална сигурност и обществен ред обхваща също така случаите, в които гражданин на трета страна принадлежи към сдружение, поддържащо международния тероризъм, или подкрепя такова сдружение“ ( 113 ).

93.

Следователно подкрепата за включена в списъка организация, която извършва действия, попадащи в обхвата на Обща позиция 2001/931/ОВППС и/или Регламент № 2580/2001, би могла да отговаря на условията за прилагането на изключението по член 24, параграф 1, но не е задължително случаят винаги да е такъв. Всичко опира до въпроса какво точно означава „подкрепя“.

94.

При преценката на фактите на всеки разглеждан отделен случай (начинание, което попада в сферата на дейност на компетентните национални органи) е необходимо преди всичко да си зададем въпроса дали действията на въпросната организация водят до възникване на императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, за целите на член 24, параграф 1 от Директивата за признаването. На първо място е ясно, че дори да се твърди, че са извършени с политическа цел, терористичните актове, които се характеризират например с жестокост спрямо цивилното население, трябва да се разглеждат като тежки престъпления от неполитически характер и следователно биха могли да се разглеждат като императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред ( 114 ). На второ място, международните терористични актове като цяло и независимо от това дали в тях участва държава противоречат на целите и принципите на Организацията на обединените нации ( 115 ).

95.

Съдът не разполага с информация, която да посочва дали извършените от ПКК действия попадат в някоя от категориите, които току-що очертах. Включването на организация в списък, приложен към Обща позиция 2001/931, е силна първоначална индикация, че тя или е терористична организация или е заподозряна (въз основата на доказателства, които сами по себе си могат да подлежат на законно оспорване), че е такава организация ( 116 ). Следователно подобно включване в списъци е фактор, който компетентните национални органи имат правото да вземат предвид при първоначалното определяне дали тази организация е извършила терористични актове ( 117 ).

96.

С оглед на посоченото е необходимо да се има предвид, че целите, преследвани съответно от Обща позиция 2001/931 и Директивата за признаването, са твърде различни. Ето защо според мен не е оправдано, когато разглежда дали да изключи едно лице от свързаните със статута на бежанец предимства, гарантирани в глава VII от Директивата за признаването, компетентният орган да основава своето решение единствено на факта, че това лице е изразило някакъв вид подкрепа за организация, която е включена в списък, приет извън рамката, очертана от Директивата за признаването и Женевската конвенция ( 118 ).

97.

Какво следва да се каже за ролята на засегнатото лице в „подкрепянето“ на подобна, включена в списъка организация? Какво е достатъчно, за да се постави в действие изключението по член 24, параграф 1?

98.

Струва ми се, първо, че когато подкрепата на лицето е обхващала дейности, които вероятно биха могли да поставят в действие която и да е от двете части на изключението по член 21, параграф 2, условията за прилагането на изключението по член 24, параграф 1 са задължително изпълнени. Не е толкова лесно да се предложи ясно правило за класифицирането на други дейности. Тъй като изключението по член 24, параграф 1 се основава на „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, просто не е нужно компетентните органи да доказват (например), че има сериозни основания да се смята, че въпросното лице представлява заплаха за сигурността на засегнатата държава членка. Според мен е необходима справедлива и балансирана преценка на степента, в която дейностите на засегнатото лице предоставят значима подкрепа за въпросната организация. Така компетентните органи на държавата членка трябва да установят например дали самото лице: i) е извършило терористични актове, ii) е участвало в планирането, вземането на решения или ръководството на други лица да извършват подобни актове; или iii) е финансирало или доставяло средствата, за да подпомогне други лица да извършат терористични актове. (Трябва да поясня, че макар технически погледнато всяко дарение за включена в списъка организация, независимо колко е малко, да е „финансиране“ на тази организация — капка по капка вир става — самата аз бих приела за непропорционално използването на изключението по член 24, параграф 1, за да се лиши бежанецът от разрешението му за пребиваване въз основата на случайни малки дарения. Компетентните органи на държавата членка, под контрола на националните съдилища, следва да преценят конкретните факти във всеки отделен случай.)

99.

Какво се случва, ако тези елементи отсъстват? Тогава е необходимо да се провери дали са налице други императивни причини да се смята, че съществува заплаха за националната сигурност или обществения ред. В случая разглеждам израза „императивни причини“ като почти синонимен на израза „сериозни основания“ — със сигурност в по-малка степен отколкото израза „преобладаващи причини“, но с еднаква сигурност в по-голяма степен отколкото израза „възможни причини“. Фактите трябва да бъдат внимателно разгледани и преценени, тъй като неблагоприятното решение би могло да доведе до експулсирането на въпросното лице и евентуално до намеса в основните му права.

100.

Ще отбележа мимоходом, че бежанецът по смисъла на член 2, буква г) от Директивата за признаването може да е „[пребивавал] легално и без прекъсване на [територията на държавата членка] в рамките на пет години“ (член 4, параграф 1 от Директивата за дългосрочно пребиваващите) и следователно би могъл да подаде молба за статут на дългосрочно пребиваващ съгласно тази директива ( 119 ). Член 6, параграф 1 от Директивата за дългосрочно пребиваващите допуска държавите членки да „откажат предоставяне на статут на дългосрочно пребиваващ по причини, свързани с обществения ред и сигурност“, като пояснява, че „[к]огато се взема подобно решение, държавата членка отчита сериозността или естеството на нарушението на обществения ред или обществената сигурност или опасността, която представлява съответното лице, като се взема предвид също и продължителността на пребиваване и съществуването на връзки с държавата, в която пребивава“. След като бъде получен подобен статут, член 12, параграф 1 от Директивата за дългосрочно пребиваващите предвижда изключение от закрилата срещу експулсиране, от която дългосрочно пребиваващият иначе се ползва, когато това лице „представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и обществената сигурност“.

101.

С риск да заявя очевидното, никоя от тези две проверки (предвидени в Директивата за дългосрочно пребиваващите) не съответства в някаква степен на точност на текста на изключението по член 24, параграф 1 от Директивата за признаването.

102.

Връщайки се към член 24, параграф 1, стигам до заключението, че следващите елементи са релевантни за преценката на фактите във всеки конкретен случай: i) собствените конкретни действия на бежанеца, ii) действията на организацията, за която се твърди, че е подкрепял, и iii) дали има други елементи или обстоятелства, които увеличават вероятността от заплаха за националната сигурност или обществения ред. Компетентните органи на държавата членка, под контрола на националните съдилища, следва да преценят конкретните факти във всеки отделен случай.

103.

Представените на Съда материали посочват, че случаите на изразяване на подкрепа от г‑н H. T. за ПКК включват посещения на законни събрания и участието в мероприятия (като честване на Newroz), които потвърждават културната му идентичност на кюрд ( 120 ). От подобни дейности не следва автоматично, че той самият подкрепя терористични действия, а мероприятия от подобно естество не представляват автоматично терористични актове. Според мен е необходимо много повече, за да може закономерно да се заключи, че едно лице в подобно положение е терорист и/или че е било активно свързано със забранена организация и съответно, че условията за изключението по член 24, параграф 1 са изпълнени. Всичко това обаче са въпроси, които запитващата юрисдикция следва да провери и прецени.

Какви са последиците, ако се приложи изключението по член 24, параграф 1?

104.

Когато се прилага изключението по член 24, параграф 1 и приемащата държава членка се позовава на него, за бежанеца има както формални, така и материалноправни последици. Естествената формална последица е, че бежанецът вече не притежава разрешение за пребиваване, което да посочва, че има позволение или разрешение от тази държава членка да пребивава в рамките на нейната територия ( 121 ) (въпреки че е възможно — подобно на г‑н H. T. в настоящия случай — да му бъде разрешено да пребивава законно на територията на друго основание). Бежанецът обаче запазва статута се на бежанец ( 122 ), освен ако и докато този статут бъде прекратен ( 123 ). В настоящия случай е ясно, че г‑н H. T. запазва качеството си на бежанец. Като такъв той продължава да има право на материалноправните предимства, предоставени на всички бежанци съгласно глава VII от Директивата за признаването. Те включват следното: закрила срещу връщането (non-refoulement) ( 124 ), запазване на целостта на семейството ( 125 ), правото на документи за пътуване ( 126 ), достъп до работа, образование, социално подпомагане, медицински грижи и жилищно настаняване ( 127 ), свобода на придвижване в рамките на въпросната държава членка ( 128 ) и достъп до средства за интегриране ( 129 ).

105.

Запитващата юрисдикция разяснява, че отнемането на разрешението за пребиваване засяга правата на бежанеца съгласно националното право, тъй като засяга достъпа му до работа, професионално обучение и други социални права, за които се изисква разрешение за пребиваване ( 130 ). По този начин са налице ясни последици за ползването от страна на г‑н H. T. на материалните му права съгласно глава VII от Директивата за признаването.

106.

Считам, че макар да е възможно да се отнеме разрешението за пребиваване на бежанеца, когато се прилага изключението по член 24, параграф 1, не е допустимо също да се отнема или намалява минималното равнище на гаранции, предвидено от глава VII от Директивата за признаването, освен ако са изпълнени и специалните изрични условия за отнемането на тези предимства ( 131 ). Запитващата юрисдикция не посочва тези обстоятелства да са налице в настоящия случай. Следователно засегнатата държава членка няма никакво право на преценка по въпроса дали да продължи да предоставя тези материалноправни предимства.

107.

Вярно е, че в съображение 30 от преамбюла на Директивата за признаването се посочва, че „[в] рамките, определени от техните международни задължения, държавите членки могат да приемат такива разпоредби, съгласно които предоставянето на предимства по отношение на достъпа до работа, до социално осигуряване, до здравеопазване и до средства за интегриране е подчинено на предварителното издаване на разрешение за пребиваване“. Само това съображение обаче не представлява правно основание, позволяващо на държавите членки да намалят гарантираните в глава VII предимства, когато се отнеме разрешението за пребиваване на бежанеца. Обратното становище би противоречало на целта на съображението на правния акт ( 132 ). Съображенията посочват мотивите за приемането на материалноправната/ите разпоредба или разпоредби. Самите те не могат да определят материалното право, като при отсъствието (както в настоящия случай) на съответстваща материална разпоредба те не могат да породят действие.

108.

Запитващата юрисдикция следва да прегледа и да провери фактите по настоящия случай, да прецени дали последиците за г‑н H. T. от загубата на разрешението му за пребиваване са съвместими с непрекъснатите му права като бежанец съгласно Директивата за признаването и да извърши нужните действия, за да гарантира тези права. Предлагам следващите бележки единствено в случай че могат да бъдат полезни.

109.

Струва ми се, че не е задължително ограниченията на придвижването на г‑н H. T. в рамките на Германия вследствие от неговото осъждане за нарушение на член 20 от Vereinsgesetz ( 133 ) да противоречат на Директивата за признаването, тълкувана с оглед на Женевската конвенция: вторият посочен акт потвърждава, че бежанците са длъжни да спазват законите и разпоредбите на държавата, в която търсят закрила ( 134 ). Пряка последица от отнемането на разрешението за пребиваване на г‑н H. T. е, че той вече не се ползва от правото на свободно движение в рамките на Шенгенското пространство ( 135 ). Възможно е обстоятелствата, които поставят в действие изключението по член 24, параграф 1, да означават също, че той вече не притежава документ за пътуване, тъй като попада в изключението по член 25, параграф 1 (запитващата юрисдикция не е изразила становище по този въпрос). Няма обаче изрично изключение от правата на достъп до работа, образование, социално подпомагане, медицински грижи и жилищно настаняване, гарантирани в глава VII ( 136 ).

110.

Ако — какъвто изглежда е случаят — г‑н H. T. продължава да има право на достъп до тези материалноправни предимства, тъй като продължава да притежава статут на бежанец, то следва, че държавата членка е длъжна да вземе необходимите мерки, за да даде възможност на лице в подобно положение да се ползва от тези предимства. Държавата членка трябва да реши как да направи това.

111.

Струва ми се, че във всеки конкретен случай държавата членка би могла (например) да предприеме някое от следващите действия. Първо, би могла да реши въпреки прилагането на изключението по член 24, параграф 1 да избере да не отнема разрешението за пребиваване на този бежанец (държавите членки винаги имат свободата съгласно Директивата за признаването да приемат или да запазват по-благоприятни стандарти ( 137 )).

112.

Освен това държавата членка може — както е станало в настоящия случай — да избере да отнеме разрешението за пребиваване, но по други причини да разреши на бежанеца да продължи да пребивава законно на нейна територия. Въпреки че не разполагам с подробна информация дали (някои) други държави членки имат подобни разпоредби като „статута на толериране“ под формата на т.нар. Duldungen в Германия, ми се струва вероятно това да е така ( 138 ). Ако държавата членка избере подобно действие, тя ще трябва да изнамери някакъв подходящ механизъм, за да гарантира, че е запазен достъпът до тези предимства по глава VII, на които бежанецът все още има право. Това, което според мен не трябва да прави, е да поставя бежанеца в своеобразна правна празнота, която толерира присъствието му на територията, но го лишава (поне от някои) от материалноправните предимства, които произтичат от статута му на бежанец. Това би било в противоречие с текста, целите и структурата на Директивата за признаването. Доколко подобно действие е пропорционално също ми се струва под въпрос, а всякакви мерки, предприети от държавата членка в приложение на член 24, параграф 1 трябва да бъдат пропорционални.

113.

Принципът на пропорционалност (един от общите принципи на правото на ЕС) е от значение, когато се разглежда тълкуването на законодателството на ЕС ( 139 ). Когато действа в областта на правото на ЕС, този принцип изисква използваните от държавите членки мерки да са подходящи за постигането на желаната цел ( 140 ). В случая отнемането на разрешението за пребиваване на бежанеца безспорно попада в обхвата на правото на ЕС (под формата на Директивата за признаването), също както и последиците от такова отнемане, доколкото те могат да изложат на опасност достъпа до материалноправните предимства, който тази директива гарантира на лицата със статут на бежанец. Въпреки че преследваната в случая цел е законна (всъщност изрично призната от член 24, параграф 1 от Директивата за признаването), последващата загуба на гарантирани от Директивата за признаването предимства — въпреки че бежанецът при все това остава на територията на държавата членка — не е подходяща или необходима, за да бъде постигната тази цел.

114.

Ако в резултат от прилагането на националните правила на лицето, което вече не притежава разрешение за пребиваване, но което все още има статут на бежанец, се отказват материалноправните предимства, на които има право поради статута си, тези национални правила са несъвместими с Директивата. От постоянната съдебна практика следва, че когато националното право противоречи на дадена директива, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение разпоредбите от националното законодателство, които им противоречат ( 141 ).

Заключение

115.

С оглед на всички посочени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване по следния начин:

След като бъде предоставено на бежанеца, разрешението за пребиваване може да бъде отнето, когато са налице императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, по смисъла на член 24, параграф 1 от Директива 2004/83/ЕО от 29 април 2004 година на Съвета (относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила) или когато има основания да се приложи изключението от принципа на забрана за връщане по член 21, параграф 2 от тази директива.

Изразът „императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“, в член 24, параграф 1 от Директива 2004/83 означава, че са налице сериозни основания да се счита, че има заплаха за националната сигурност или обществения ред. Обхватът на този израз е по-широк, отколкото условието по член 21, параграф 2 от тази директива, а именно сериозни основания да се смята, че засегнатият бежанец представлява заплаха за сигурността на разглежданата държава членка (в член 21, параграф 2, буква а) или когато, като осъден с окончателно влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка (в член 21, параграф 2, буква б).

Преди да е възможно отнемането на предоставеното на бежанеца разрешение за пребиваване съгласно член 24, параграф 1 от Директива 2004/83 на основание, че той подкрепя забранена организация, най-напред трябва да се направи индивидуална преценка на специфичните факти. За тази преценка от значение са следните обстоятелства: i) собствените конкретни действия на бежанеца, ii) действията на организацията, която се твърди, че е подкрепял, и iii) дали има други елементи или обстоятелства, които увеличават вероятността от заплаха за националната сигурност или обществения ред. Под контрола на националните съдилища компетентните органи на държавата членка следва да преценят конкретните факти във всеки отделен случай.

Когато държава членка експулсира бежанец, но спира изпълнението на това решение, несъвместимо с Директива 2004/83 е на това лице да се отрича достъп до предимствата, гарантирани в глава VII от тази директива, освен ако се прилага изрично изключение; всякакви мерки, предприети от държавата членка в преследване на целите на тази разпоредба, трябва да бъдат пропорционални.

Статутът на бежанец може да бъде отнет съгласно изричните разпоредби на Директива 2004/83. Така, когато бежанецът запазва статута си съгласно тази директива, но в резултат от действието на националните правила той е лишен от предимствата, на които има право като бежанец съгласно Директивата, такива национални правила не са съвместими с Директива 2004/83. Когато националното право противоречи на дадена директива, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение разпоредбите от националното законодателство, които им противоречат.

( 1 ) Език на оригиналния текст: английски.

( 2 ) Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 304, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52) (наричана по-нататък „Директивата за признаването“). Тази директива е отменена и заменена в преработен вид от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, стр. 9). Вторият посочен акт влиза в действие от 21декември 2013 г. Вж. бележка под линия 104 по-долу. Съдържанието на член 21 и член 24, параграф 1 от Директивата за признаването е посочено в точки 23 и 24 от настоящото заключение.

( 3 ) Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (United Nations Treaty Series, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), влиза в сила на 22 април 1954 г. Тя е допълнена от Протокола за статута на бежанците, сключен в Ню Йорк на 31 януари 1967 г., който влиза в сила на 4 октомври 1967 г. Ще наричам Конвенцията и Протокола заедно „Женевската конвенция“.

( 4 ) Член 17.

( 5 ) Член 24.

( 6 ) Член 26.

( 7 ) Въпреки това може да се смята, че тази възможност се подразбира от съпоставянето (например) на определенията в членове 1A и 1C (условия, при които конвенцията прекратява действието си) и членове 1A и 1F (изключването на военнопрестъпници и т.н.), ако статутът на бежанец е бил предоставен преди да са настъпили събитията, които оправдават изключението по член 1F.

( 8 ) Член 33, параграф 1.

( 9 ) Член 33, параграф 2.

( 10 ) Подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“).

( 11 ) Неотменимите права съгласно член 15, параграф 2 от ЕКПЧ са правото на живот (член 2), забраните на изтезанията и на робството и на принудителния труд (съответно членове 3 и 4) и правото на лицата да не им се налага наказание без закон (член 7); вж. точка 17 от настоящото заключение.

( 12 ) OВ C 83, стр. 389 (наричана по-нататък „Хартата“).

( 13 ) Член 19, параграф 2.

( 14 ) Достиженията на правото от Шенген — Споразумение между правителствата на държавите от Икономическия съюз Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенно премахване на контрола по техните общи граници (OB L 239, стр. 13; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 177).

( 15 ) Конвенция за прилагане на споразумението от Шенген от 14 юни 1985 година между правителствата на държавите от Икономическия съюз Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенното премахване на контрола по техните общи граници (OB L 239, стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 183) (наричана по-нататък „Конвенцията за прилагане“).

( 16 ) Вж. и член 5 от Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) (OB L 105, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 8, стр. 5), наскоро изменен от Регламент (ЕС) № 1051/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година (OB L 295, стр. 1).

( 17 ) Обща позиция на Съвета от 27 декември 2001 година за прилагането на специални мерки за борба с тероризма (OB L 344, стр. 93; Специално издание на български език, 2007 г., глава 18, том 1, стр. 179) (наричана по-нататък „Обща позиция 2001/931/ОВППС“). Приложението към Обща позиция 2001/931/ОВППС наскоро е преработено с Решение 2014/72/ОВППС на Съвета (OB L 40, стр. 56) и Partiya Karkerên Kurdistan (Кюрдската работническа партия) (наричана по-нататък „ПКК“) се посочва в точка 16 от преработения списък.

( 18 ) Регламент (ЕО) № 2580/2001 на Съвета от 27 декември 2001 година относно специалните ограничителни мерки за борба с тероризма, насочени срещу определени лица и образувания (OB L 344, стр. 70; Специално издание на български език, 2007 г., глава 18, том 1, стр. 169). Този списък е обявен за незаконен в производство, отнасящо се до ПКК, основно защото Съветът не успява да посочи напълно своите мотиви; вж. решение ПКК/Съвет, T‑229/02, EU:T:2008:87, вж. и решение E и F, C‑550/09, EU:C:2010:382, т. 38. Впоследствие обаче Съветът приема нов регламент, за да отстрани този недостатък: вж. Регламент (ЕО) № 501/2009 на Съвета от 15 юни 2009 година за прилагане на член 2, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 2580/2001 (OB L 151, стр. 14), който включва ПКК в преработения списък (в точка 17).

( 19 ) Вж. съображения 2 и 3.

( 20 ) Вж. съображение 10.

( 21 ) Вж. съображение 11.

( 22 ) Вж. съображение 8.

( 23 ) Първоначалните мерки по ОЕСУ включват Директива 2003/9/ЕО на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище (ОВ L 31, стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 48) (наричана по-нататък „Директива за условията на приемане“). Този акт се прилага към всички граждани на трети страни и лица без гражданство, които подават молба за убежище на границата или на територията на държава членка, доколкото им е разрешено да останат на територията като лица, търсещи убежище. Вж. впоследствие Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки (ОB L 326, стр. 13; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 242) (наричана по-нататък „Директивата за процедурата“), която се прилага към всички молби за убежище, подадени на територията на Съюза.

( 24 ) Не посочвам всички мерки, които обхваща ОЕСУ, тъй като те не са релевантни към настоящия въпрос. По същата причина няма да изброявам и съответстващите преработени мерки.

( 25 ) Вж. съображения 1–4, 6, 7, 8, 10, 11 и 17.

( 26 ) Съображение 14, вж. точка 15 от настоящото заключение.

( 27 ) Член 2, буква в). По отношение на обхвата на изключението по член 12 вж. точка 19 от настоящото заключение.

( 28 ) Член 2, буква г).

( 29 ) Член 2, буква й).

( 30 ) Член 9, параграф 1.

( 31 ) Член 9, параграф 2.

( 32 ) Член 9, параграф 3.

( 33 ) Член 12, параграф 2, буква а).

( 34 ) Член 12, параграф 2, буква б).

( 35 ) Член 12, параграф 2, буква в).

( 36 ) Член 14, параграф 4, буква а).

( 37 ) Член 14, параграф 4, буква б). Държавите членки могат да решат да не предоставят статут на бежанец на молител, когато все още не е било взето решение съгласно член 14, параграф 4 (член 14, параграф 5). Вж. и глава IV от Директивата за процедурата относно отнемането на статут на бежанец.

( 38 ) Член 20, параграф 1.

( 39 ) Член 20, параграф 2.

( 40 ) Сходна разпоредба относно лицата, които могат да получат субсидиарна закрила, се съдържа в член 20, параграф 7.

( 41 ) Член 25, параграф 1.

( 42 ) Член 26, параграф 1.

( 43 ) Член 26, параграф 2.

( 44 ) Член 28, параграф 1.

( 45 ) Член 29, параграф 1.

( 46 ) Член 31.

( 47 ) Член 32.

( 48 ) Член 33.

( 49 ) Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225) (наричана по-нататък „Директивата за дългосрочно пребиваващите“ или „Директива 2003/109“). Впоследствие тази директива е изменена с Директива 2011/51/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2011 година за изменение на Директива 2003/109/ЕО на Съвета за разширяване на обхвата ѝ до лица, ползващи се с международна закрила (OB L 132, стр. 1, наричана по-нататък „Директива 2011/51“), която е в сила от 20 май 2011 г.

( 50 ) Вж. съображения 2 и 11 и член 1.

( 51 ) Член 13.

( 52 ) Член 2, буква а) (първоначалният текст се позовава на „член 17, параграф 1 от Договора“).

( 53 ) Член 2, буква ж).

( 54 ) Директивата за дългосрочно пребиваващите е изменена с Директива 2011/51. Вж. съображения 1—4 от преамбюла и член 3 от Директива 2011/51.

( 55 ) Член 4, параграф 1.

( 56 ) Член 8, параграф 1.

( 57 ) Член 8, параграф 2.

( 58 ) Член 9, параграф 1, буква б).

( 59 ) Член 9, параграф 3.

( 60 ) Член 10.

( 61 ) Член 11.

( 62 ) Член 12, параграф 1.

( 63 ) Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (OB L 158, стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56) (наричана по-нататък „Директивата за гражданството“).

( 64 ) Член 1.

( 65 ) Съществуват няколко организации —правоприемници — например Eniya Rizgariya Neteweyî ya Kurdistanê (наричана по-нататък „ENRK“), KADEK и KONGRA-GEL. За целите на настоящото заключение, названието „ПКК“ следва да се разбира като обхващащо и тези организации.

( 66 ) Член 4, параграф 1. Вж. изключенията в член 1, параграф 2. Използвам израза „разрешение за пребиваване“ като родово понятие в настоящото заключение.

( 67 ) Член 7.

( 68 ) Член 9, параграф 1.

( 69 ) Член 25, параграф 1 от тази разпоредба не се прилага, ако засегнатият гражданин на трета страна е бил експулсиран поради сериозни основания, свързани с обществения ред и обществената сигурност.

( 70 ) Член 26, параграф 1.

( 71 ) Вж. и член 26, параграф 4.

( 72 ) Член 50.

( 73 ) Член 51, параграф 1.

( 74 ) Член 54, параграф 5.

( 75 ) Параграф 54, буква а).

( 76 ) Член 11 и член 25, параграф 2.

( 77 ) Член 60, параграф 1.

( 78 ) Член 60а, параграфи 1 и 2.

( 79 ) Член 60а, параграф 3.

( 80 ) Член 60а, параграф 4.

( 81 ) Съгласно член 60а от Aufenthaltsgesetz.

( 82 ) Решение Salahadin Abdulla и др., C‑175/08, C‑176/08, C‑178/08 и C‑179/08, EU:C:2010:105, т. 52; решение Y и Z, C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518, т. 47 и решение X, Y и Z, C‑199/12, C‑200/12 и C‑201/12, EU:C:2013:720, т. 39.

( 83 ) Решение X, Y и Z, EU:C:2013:720, т. 40.

( 84 ) Решение X, Y и Z, EU:C:2013:720, т. 40. Вж. също член 10 от Хартата.

( 85 ) Вж. член 6 от Директивата за условията на приемане и член 7 от Директивата за процедурата, цитирана в бележка под линия 23.

( 86 ) Решение N.S. и др., C‑411/10 и C‑493/10, EU:C:2011:865, т. 7; вж. също точка 58 от настоящото заключение.

( 87 ) По принцип ще се позовавам на член 21, параграфи 2 и 3 или член 24, параграф 1 (съобразно случая), без да добавям израза „от Директивата за признаването“, за да опростя текста.

( 88 ) Вж. точки 33, 34, 35 и 40 от настоящото заключение.

( 89 ) Вж. точки 37 и 40 от настоящото заключение.

( 90 ) Запитващата юрисдикция не повдига въпроси по отношение на евентуалните права на гражданин на трета страна, някои от чиито деца са граждани на Съюза. Следователно повече няма да разглеждам този аспект.

( 91 ) Вж. точки 34 от настоящото заключение.

( 92 ) Вж. т. 10 от настоящото заключение.

( 93 ) Вж. т. 7 от настоящото заключение.

( 94 ) Вж. член 1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ по отношение на процедурните гаранции по отношение експулсирането на чужденци.

( 95 ) Вж. точка 74 и сл. от настоящото заключение, в които разглеждам какво представляват „императивни причини“.

( 96 ) Вж. например ЕСПЧ, Решение от 30 октомври 1991 г. по дело Vilvarajah и др. с/у Обединеното кралство, точка 102, Series A no. 215.

( 97 ) ЕСПЧ, Решение от 15 май 2012 г. по дело S.F. и др. с/у Швеция, №. 52077/10, точка 62 и посочената съдебна практика.

( 98 ) ЕСПЧ, Решение от 15 ноември 1996 г. по дело Chahal с/у Обединеното кралство, точка 74, Reports of Judgments and Decisions 1996-V, и ЕСПЧ, Решение по дело S.F. и др. с/у Швеция, цитирано в бележка под линия 97, точка 62; вж. също ЕСПЧ Решение по дело Othman (Abu Qatada) с/у Обединеното кралство, № 8139/09, т. 258–261, ЕКПЧ 2012 (откъси), което се отнася до правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от член 6 от ЕКПЧ.

( 99 ) Вж. точка 48 от настоящото заключение.

( 100 ) Вж. документ на Съвета 8919/03 от 12 май 2003 г., стр. 24, отнасящо се до член 22 от предложението, който става член 24 от Директивата за признаването.

( 101 ) Гражданите на трети страни, законно пребиваващи на територията на договаряща държава, се нуждаят от валидно разрешение за пребиваване и документ за пътуване, за да се придвижват в Шенгенското пространство, където те могат да останат за не повече от 90 дни на територията на съответните договарящи държави; вж. точка 10 от настоящото заключение.

( 102 ) Вж. член 9, параграф 1, буква б) от Директивата за дългосрочно пребиваващите.

( 103 ) Вж. точка 105 и сл. от настоящото заключение.

( 104 ) Директива 2011/95 отменя и заменя Директивата за признаването с действие от 12 декември 2013 г., т.е. след издаването на заповедта за експулсиране по главното производство (вж. точка 40 от настоящото заключение). Следователно тя не се прилага към настоящото производство.

( 105 ) Решение Endendijk, C‑187/07, EU:C:2008:197, т. 22.

( 106 ) Решение Endendijk, EU:C:2008:197, т. 24.

( 107 ) Вж. т. 63 от настоящото заключение.

( 108 ) ОВ C 73, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 2, стр. 112 (наричано по-нататък „общите насоки“). Подобни междуинституционални споразумения понастоящем имат правно основание в Договорите: вж. член 295 ДФЕС.

( 109 ) Решение Jipa, C‑33/07, EU:C:2008:396, т. 23 и цитираната съдебна практика.

( 110 ) Вж. заключение Tsakouridis на генералния адвокат Bot, C‑145/09, EU:C:2010:322, т. 47.

( 111 ) Вж. съображение 2 от преамбюла на Директивата за дългосрочно пребиваващите. За пълнота добавям, че законодателната история на Директивата за признаването изглежда не осветлява въпроса, тъй като нито настоящият член 14, нито член 21, параграфи 2 и 3 от тази директива не са в текста на първоначалното предложение на Комисията, споменато в бележка под линия 100 по-горе.

( 112 ) Вж. точка 11 от настоящото заключение.

( 113 ) Вж. документ на Съвета 8919/03 от 12 май 2003 г., цитиран в бележка под линия 100 по-горе.

( 114 ) Вж. решение B, C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 80 и 81, отнасящо се до тълкуването на член 12, параграф 2 от Директивата за признаването, което прилагам в този случай по аналогия.

( 115 ) Решение B, EU:C:2010:661, т. 82 и 83.

( 116 ) Бързо разрастващата се съдебна практика на Общия съд и на настоящия Съд относно оспорването на решения за включване в списъци трябва да ни направи сдържани в заключенията, че само поради включването на дадена организация в списък, тя наистина е терористична организация: вж. бележка под линия 18 по-горе.

( 117 ) Решение B, EU:C:2010:661, т. 90.

( 118 ) Вж. решение B, EU:C:2010:661, т. 89.

( 119 ) Вж. членове 5 и 7 от Директивата за дългосрочно пребиваващите.

( 120 ) Вж. точки 39, 41 и 48 от настоящото заключение.

( 121 ) Вж. член 2, буква й) от Директивата за признаването.

( 122 ) Вж. член 2, буква г) от Директивата за признаването.

( 123 ) След като вече му е предоставен, лицето запазва статута на бежанец съгласно Директивата за признаването, освен ако (по-специално) се прилага член 11 („Прекратяване“) или член 14 („Отнемане, прекратяване на статут на бежанец или отказ за неговото подновяване“). Също би било необходимо да са спазени съответните процедури по глава IV от Директивата за процедурата. Не се оспорва, че нищо подобно не се прилага и/или не се е случило в настоящия случай.

( 124 ) Член 21.

( 125 ) Член 23.

( 126 ) Член 25.

( 127 ) Съответно членове 26, 27, 28, 29 и 31.

( 128 ) Член 32.

( 129 ) Член 33.

( 130 ) Вж. точка 35 и 48 от настоящото заключение.

( 131 ) Вж. по-специално член 20, параграф 6 (а за лицата, които могат да получат субсидиарна закрила, съответстващата разпоредба на член 20, параграф 7).

( 132 ) Вж. точка 10 от общите насоки, цитирани в бележка под линия 108 по-горе.

( 133 ) Вж. точка 40 от настоящото заключение.

( 134 ) Вж. точка 3 от настоящото заключение.

( 135 ) Вж. точка 10 от настоящото заключение.

( 136 ) Или средства за интегриране, които е възможно и да са, и да не са релевантни, като се има предвид, че г‑н H. T. живее в Германия от 1989 г.

( 137 ) Вж. член 3 от Директивата за признаването.

( 138 ) Сещам се за понятието „temporary admission“ (временно приемане) от националната правна система, с която съм най-добре запозната, макар и то да не е напълно еквивалентно.

( 139 ) Вж. например съдебната практика относно равното заплащане като решение Cadman, C‑17/05, EU:C:2006:633, т. 31 и 32.

( 140 ) Решение Zhuand Chen, C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 32 и 33.

( 141 ) Решение Filipiak, C‑314/08, EU:C:2009:719, т. 81.

Full & Egal Universal Law Academy