EUR-Lex -  62013CC0507 - BG

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

N. JÄÄSKINEN

представено на 20 ноември 2014 година(1)

Дело C‑507/13

Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия

срещу

Европейски парламент

и

Съвет на Европейския съюз

„Надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници — Жалба за отмяна — Директива 2013/36/ЕС — Член 94, параграф 1, буква ж), член 94, параграф 2 и член 162, параграфи 1 и 3 — Определяне на съотношения между постоянните и променливите елементи на възнаграждението, което се изплаща на служителите на кредитните институции и инвестиционните посредници, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на институциите — Регламент 575/2013 — Член 450, параграф 1, букви г), и) и й) и член 521, параграф 2 — Оповестяване на определена информация относно възнаграждението — Избор на правното основание — Принципи на пропорционалност, субсидиарност и правна сигурност — Ultra vires — Защита на личните данни — Международно обичайно право — Екстериториално действие на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива 2013/36/ЕС“

I –  Въведение

1.        В настоящото производство Обединеното кралство иска отмяната на няколко разпоредби от законодателни актове на Европейския парламент и на Съвета на Европейския съюз по реда на член 263 от Договора за функционирането на Европейския съюз (наричан по-нататък „ДФЕС“). Жалбата за отмяна се отнася до така наречения пакет ДКИ IV, влязъл в сила на 17 юли 2013 г. Този пакет се състои от нова директива за капиталовите изисквания, а именно Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО(2) (наричана по-нататък „Директивата ДКИ IV“), както и от нов регламент за капиталовите изисквания, а именно Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012(3) (наричан по-нататък „Регламентът за КИ“).

2.        Обединеното кралство оспорва член 94, параграф 1, буква ж), член 94, параграф 2 и член 162, параграфи 1 и 3 от Директива ДКИ ІV, както и член 450, параграф 1, букви г), и) и й), както и член 521, параграф 2 от Регламента за КИ.

3.        По същество Обединеното кралство оспорва Директива ДКИ ІV, доколкото в член 94, параграф 1, буква ж) от нея се съдържат разпоредби за индексиране на променливото спрямо постоянното възнаграждение по отношение на лицата, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на кредитните институции и инвестиционните посредници(4) (наричани по-нататък „финансови институции“), чиито служители са те. За целите на разрешаването на поставените правни проблеми според мен тази мярка следва да бъде определена като „максимално фиксирано съотношение на променливото възнаграждение“, а не като „таван на премиите на банковите служители“(5). Както ще покажа в следващия анализ, това е от решаващо значение за преценката на законосъобразността на процентното съотношение, което е в основата на жалбата на Обединеното кралство.

4.        Член 94, параграф 1, буква ж), подточка i) от Директива ДКИ IV предвижда, че променливите елементи не надхвърлят 100 % от постоянните елементи на общото възнаграждение за всяко лице, добавя някои допълнителни правила, включително възможност държавите членки да позволят на акционерите да увеличат съотношението с до 200 % при определени условия, и разрешава на държавите членки да определят по-нисък максимален процент (член 94, параграф 1, буква ж), подточка ii) от Директива ДКИ IV).

5.        Що се отнася до Регламента за КИ, Обединеното кралство оспорва член 450, параграф 1, букви г) и и) от него, които предвиждат съответно задължително оповестяване от страна на финансовите институции на съотношенията между променливите възнаграждения, определени в съответствие с член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV, и броя на отделните лица, които получават възнаграждение над определен праг. Освен това Обединеното кралство оспорва валидността на член 450, параграф 1, буква й), който изисква при поискване от държавата членка или от компетентния орган финансовите институции да оповестяват информация относно общото възнаграждение на всеки член на ръководния орган или на висшето ръководство.

6.        Жалбата на Обединеното кралство е разделена на шест основания. Според първото от тях правното основание на всяка от спорните мерки, с изключение на член 162, параграфи 1 и 3 от Директива ДКИ IV и член 521, параграф 2 от Регламента за КИ, е неправилно. С второто основание се оспорва валидността на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV и член 450, параграф 1, букви и) и й) от Регламента за КИ — с позоваване на принципа на пропорционалност и/или принципа на субсидиарност — а третото основание посочва принципа на правна сигурност и се свежда да оспорване на член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV. В четвъртото основание се твърди, че предоставянето на правомощия на Европейския банков орган (наричан по-нататък „ЕБО“) съгласно член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV е ultra vires. В петото основание Обединеното кралство твърди, че член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ накърнява правото на неприкосновеност на личния живот и правните принципи, уреждащи защитата на личните данни. Според шестото основание, доколкото член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV следва да се прилага по отношение на служители на институции извън ЕИП, той нарушава установения в международното обичайно право принцип за забрана на екстериториалността.

7.        Европейският парламент и Съветът с подкрепата на Комисията като встъпила страна категорично оспорват всички горепосочени основания.

8.        Изтъкнатите от Обединеното кралство доводи са обосновани в различна степен, като най-убедителни мотиви за оспорване на валидността на спорните мерки се съдържат в първия довод. Поради това най-напред ще оборя петте по-малко обосновани основания, като започна с шестото и приключа с второто, а последно ще разгледам първото основание.

II –  Производството пред Съда

9.        С жалба срещу Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз по член 263 ДФЕС, постъпила в Съда на 20 септември 2013 г., Обединеното кралство иска от Съда да отмени член 94, параграф 1, буква ж), член 94, параграф 2 и член 162, параграфи 1 и 3 от Директива ДКИ IV, както и член 450, параграф 1, букви г), и) и й) и член 521, параграф 2 от Регламента за КИ и да осъди ответника да заплати съдебните разноски по жалбата.

10.      В своята защита Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз изтъкват, че Съдът следва да отхвърли изцяло жалбата като неоснователна по същество и да осъди Обединеното кралство да заплати съдебните разноски. Обединеното кралство внася писмен отговор на институциите ответници, които от своя страна представят писмени дуплики по отговора на Обединеното кралство.

11.      Европейската комисия встъпва в подкрепа на Европейския парламент и на Съвета. Обединеното кралство подава становище по внесеното от Комисията писмено становище при встъпване.

12.      Обединеното кралство, Парламентът, Съветът и Комисията участват в съдебното заседание на 8 септември 2014 г.

III –  Предварителни бележки

 А – Обстоятелства, предхождащи Директива ДКИ и Регламента за КИ

13.      Световната финансова криза, свързана с рухването на инвестиционна банка „Леман Брадърс“ през септември 2008 г., разкри слабостите в правната уредба на ЕС в областта на регулирането на финансовите институции. За да възстановят финансовата стабилност, Европейският съюз и неговите държави членки приеха широк набор от безпрецедентни мерки, насочени както към краткосрочните нужди, така и към развитието в дългосрочен план. В краткосрочен план е одобрена помощ за финансови институции в размер на над 5 трилиона евро до октомври 2012 г.(6). В дългосрочен план е предприета и реформа на регулаторната рамка относно финансовите институции. Целта е да се въведе всеобхватна и чувствителна към риска рамка по отношение на капиталовите изисквания за финансовите институции и да се насърчи по-ефективното управление на риска от тяхна страна.

14.      Първоначално така нареченият пакет ДКИ I от 2006 г. се състои от преработените варианти на Директива 2000/12/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 март 2000 година относно предприемането и осъществяването на дейност на кредитни институции(7) и Директива 93/6/ЕИО на Съвета от 15 март 1993 година относно капиталовата адекватност на инвестиционните посредници и кредитните институции(8). В резултат на това са приети Директива 2006/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2006 година относно предприемането и осъществяването на дейност от кредитните институции (преработена)(9) и Директива 2006/49/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2006 година относно капиталовата адекватност на инвестиционните посредници и кредитните институции (преработена)(10).

15.      През първите години на финансовата криза обаче се осъществиха две важни промени по пакета ДКИ І. Първо, през 2009 г. бе приета нова директива, станала известна като „Директива ДКИ II“(11), която има за цел да подобри управлението на големите експозиции, качеството на капитала на банките и управлението на свързания с ликвидността риск за секюритизирани продукти. Според законодателя на ЕС тези области са от значение за причините за кризата. Освен това през 2010 г. Съюзът прие още една директива, така наречената Директива ДКИ III(12), с цел да бъдат укрепи правилата за банковия капитал и възнагражденията в банковия сектор. И двете мерки са приети на основание член 53 ДФЕС.

16.      С Директива ДКИ III са приети принципи за определяне на възнагражденията, за да се гарантира, че стимулирането е в съответствие с дългосрочния интерес на финансовите институции(13). Необходимостта от такива мерки се обяснява в съображение 4 от Директива ДКИ III, където се казва, че „прекомерното и неразумно поемане на риск може да наруши финансовата стабилност на финансовите институции или инвестиционните посредници и да дестабилизира банковата система“.

17.      Директива ДКИ III налага някои принципи относно политиките за възнагражденията. По-специално в нея се изисква фиксираните и променливите елементи на общото възнаграждение да са подходящо балансирани, като фиксираният елемент представлява достатъчно висок дял от общото възнаграждение, така че да позволява прилагането на напълно гъвкава политика за променливите елементи на възнаграждението, включително възможността да не се изплаща променливият елемент на възнаграждението. Самите финансови институции обаче могат да избират конкретното съотношение между променливите и постоянните елементи на възнаграждението в рамката, осигурена от съдържащите се в Директива ДКИ III разпоредби относно възнагражденията.

18.      През 2011 г. Комисията предлага допълнително законодателство, за да се приложат глобалните регулаторни стандарти, разработени от Базелския комитет за банков надзор. Това довежда до приемането на Директива ДКИ IV, приета съгласно член 53 ДФЕС, и на Регламента за КИ, основан на член 114 ДФЕС. Заедно тези мерки са известни като „пакет ДКИ IV“.

19.      Първоначалното предложение на Комисията съдържа редица разпоредби, уреждащи възнаграждението на поемащите съществен риск служители, и по-конкретно променливия компонент от тези възнаграждения. По време на подготовката Комисията публикува Зелена книга относно корпоративното управление във финансовите институции и политиката за възнагражденията(14), която поставя началото на обстоен процес на консултации със заинтересованите страни. Той включва въпроса дали са необходими допълнителни мерки по отношение на структурата и управлението на политиката за възнагражденията в областта на финансовите услуги.

20.      По време на последвалия законодателен процес Европейският парламент предлага редица изменения по предложението на Комисията. В доклад, публикуван на 30 май 2012 г.(15), Парламентът предлага размерът на променливия компонент на възнаграждението да не надвишава повече от един път фиксирания компонент от общото възнаграждение. При последвалите преговори съзаконодателите постигат съгласие допустимият размер на променливите елементи да се повиши до два пъти размера на фиксираните елементи от общото възнаграждение, ако такова увеличаване бъде одобрено от определен кворум от акционерите(16).

21.      В настоящото производство Обединеното кралство оспорва именно приемането на това максимално фиксирано съотношение за променливото възнаграждение. Поради това доводите му са насочени срещу първоначално предложеното от Европейския парламент изменение, което според Обединеното кралство определя равнището на заплащане за лица, попадащи в областта на неговата компетентност(17).

 Б – Връзката между променливото възнаграждение и управлението на риска на кредитните институции

22.      Според писменото становище на Комисията при встъпване специфичните проблеми, свързани с политиката за възнагражденията във финансовия сектор, са се откроили едва след финансовата криза. Структурата на схемите за възнаграждения, често включващи изплащането на много големи премии в сравнение с фиксираните елементи на заплатите, според Комисията са един от ключовите фактори за кризата. Смята се, че неподходящите стимули са довели до увеличаване на краткосрочния риск от страна на служителите, тъй като възползвалите се от тях служители са получавали дял от краткосрочните печалби на банката, без да участват в разходите за нейния фалит. В крайна сметка в най-лошия сценарий загубите поемат данъкоплатците. Следователно асиметрията между лицата, получаващи евентуалните печалби, и поемащите евентуалните загуби лица може да е стимулирала поемането на прекомерни рискове, когато печалбите водят до изплащането на премии на поемащите риск лица. Във внесеното от Комисията становище при встъпване се посочва още, че поради това структурата на възнагражденията се е превърнала в основна част от регулаторната програма на ЕС за периода след кризата(18).

23.      Изглежда, че между Обединеното кралство, от една страна, и Европейския парламент, Съвета и Комисията, от друга, няма разногласия относно необходимостта от борба с поемането на прекомерни рискове, което може да дестабилизира финансовите пазари и финансовите институции. Обединеното кралство възразява срещу определянето на максимален процент за съотношението между променливото и постоянното възнаграждение на поемащите съществен риск служители, както и че този процент се налага в рамките на правно обвързващи мерки на ЕС.

IV –  Анализ

24.      Както беше отбелязано по-горе, основанията ще бъдат разгледани в обратен ред. Поради това най-напред ще се спра на шестото основание.

 А – Шесто основание, в което се твърди нарушение на международното обичайно право

25.      Член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV е озаглавен „Променливи елементи на възнаграждението“. Член 94, параграф 1, буква ж), подточка i) предвижда, че институциите определят подходящи съотношения между постоянните и променливите елементи на общото възнаграждение, като при това променливите елементи не надхвърлят 100 % от постоянните елементи на общото възнаграждение за всяко лице, и че държавите членки могат да определят по-нисък максимален процент. По-нататък, съгласно член 94, параграф 1, буква ж), подточка ii) от Директива ДКИ IV държавите членки могат да дадат възможност на акционерите, собствениците или членовете на институцията да одобрят по-високо максимално равнище на съотношението между постоянните и променливите елементи на възнаграждението, стига цялостното равнище на променливите елементи да не надвишава 200 % от постоянните елементи на общото възнаграждение за всяко лице. Държавите членки могат и тук да определят по-нисък максимален процент.

26.      Обединеното кралство формулира шестото си основание по следния начин: „нарушение на установения в международното обичайно право принцип за забрана на екстериториалността“. Изтъкнатото от Обединеното кралство общо твърдение е, че принципът на териториалност в международното обичайно право определя, че една държава не трябва да се стреми да урежда законодателно поведението на граждани, установени в друга държава, при липсата на достатъчна връзка за това. В настоящото дело Обединеното кралство твърди, че член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV нарушава този принцип, когато се прилага по отношение на „група, дружество майка и дъщерни дружества“, установени изцяло извън ЕС, и счита, че това е действието на член 92, параграф 1 от Директива ДКИ IV във връзка с член 109, параграф 2 от нея, макар да не оспорва нито една от тези две разпоредби.

27.      Съгласно член 92, параграф 1 от Директива ДКИ IV прилагането по-специално на член 94 от същата директива се осигурява от компетентните органи за институциите на равнище група, дружество майка и дъщерни дружества, включително за онези, които са установени в офшорни финансови центрове. Член 109, параграф 2 от Директива ДКИ IV гласи по-специално, че компетентните органи гарантират, че предприятията майки и дъщерните предприятия, обхванати от тази директива, въвеждат посочените в раздел II правила, процеси и механизми и в дъщерните си предприятия, които не са обхванати от Директивата. Освен това тези правила, процеси и механизми са последователни и добре интегрирани, а въпросните дъщерни предприятия също са в състояние да представят всякакви данни и информация от значение за целите на надзора.

28.      Твърди се, че тази схема нарушава обичаен принцип на международното публично право по отношение на териториалността. Според Обединеното кралство „установено е, че принципът на суверенитет предполага изключителната компетентност на държавата да приема законодателство, което регулира поведението на нейната територия; не само да привежда в действие такова законодателство“ (курсивът е мой)(19).

29.      Преди да разгледам по същество това основание, бих искал да припомня, че в решение Air Transport Association of America и др. (C‑366/10) Съдът посочва, че „[…] доколкото принципите на международния обичай не се отличават със същата степен на точност като разпоредбите на международните споразумения, съдебният контрол трябва задължително да се ограничава до въпроса дали при приемането на съответния акт институциите на Съюза са допуснали явни грешки при преценката на условията за прилагане на тези принципи […]“(20) (курсивът е мой).

30.      В шестото основание се поставят два отделни въпроса, които са от съвсем различно естество. Първият се отнася до това дали валидността на дадена разпоредба може да бъде засегната от факта, че тя евентуално се прилага към субекти и/или действия извън Европейския съюз вследствие прилагането на други разпоредби от законодателството на ЕС, чиято отмяна жалбоподателят не иска. Това е така, защото, както беше споменато по-горе, с доводите си Обединеното кралство оспорва само член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV, без да иска отмяна на член 92, параграф 1 или член 109, параграф 2 от Директивата.

31.      Вторият въпрос е дали предполагаемият принцип на международното право за забрана на екстериториалността, на който се позовава Обединеното кралство, съществува в описаната от държавата членка форма и дали този принцип е явно нарушен от законодателя на ЕС.

1.     Последици от факта, че член 92, параграф 1 и член 109, параграф 2 от Директива ДКИ IV не са оспорени

32.      Що се отнася до първия въпрос, следва да се припомни, че с шестото основание Обединеното кралство оспорва само член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV. Според мен това означава, че шестото основание следва да се отхвърли като ирелевантно. В действителност трудно можем дори да си представим жалба по международното право срещу тази разпоредба, що се отнася до нейното прилагане в рамките на ЕС. От това следва, че шестото основание не може да засегне валидността на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV в неговото основно приложно поле.

33.      Всъщност твърдяната незаконосъобразност на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV с оглед на международното публично право според Обединеното кралство произтича от член 92, параграф 1 и член 109, параграф 2 от Директива ДКИ IV. По тази причина, доколкото те допускат неправомерно екстериториално действие на член 94, параграф 1, параграф ж), според мен жалбоподателят е трябвало да поиска тяхната отмяна, а не отмяната на последната разпоредба.

34.      За пълнота на изложението ще посоча, че не е убедителен доводът на Съвета, изведен от факта, че според текста на член 92, параграф 1 от Директива ДКИ IV прилагането на член 92, параграф 2 и членове 93 и 95 следва да се осигури от „компетентните органи“ за институциите на равнище група, дружество майка и дъщерни дружества, включително за онези, които са установени в офшорни финансови центрове. Съгласно член 4, параграф 40 от Регламента за КИ „компетентен орган“ означава „официално признат от националното право публичен орган или структура, които са оправомощени по националното право да упражняват надзор върху институциите като част от действащата надзорна система в съответната държава членка“(21). Поради това според Съвета изобщо не е ясно как компетентен орган може да наруши „обичаен принцип на международното публично право“ само с това, че изпълнява дейността си в рамките на своя мандат, който вече му е бил предоставен съгласно съответното национално законодателство в областта на пруденциалния надзор.

35.      Вярно е, че държавите членки определят своите компетентни органи за целите на Директива ДКИ IV и Регламента за КИ. Независимо от това съгласно правото на ЕС тези органи са длъжни да упражняват пруденциален контрол върху финансовите институции на ЕС на консолидирана основа, което съгласно член 92 и член 109, параграф 2 от Директива ДКИ IV включва, за целите на политиките за възнагражденията, дружествата от тяхната група извън ЕС. Следователно държавите членки са длъжни съгласно правото на ЕС да дадат на своите компетентни органи достатъчно правомощия в тази насока.

2.     Включва ли международното право принцип за забрана на екстериториалността, на който се позовава Обединеното кралство, и бил ли е той явно нарушен?

36.      Що се отнася до втория въпрос, според мен една законодателна мярка на ЕС не може да бъде невалидна само защото има последици върху поведението на територия, която се намира извън ЕС. В доводите си Обединеното кралство не препраща към дело на Съда в подкрепа на такова твърдение и не изглежда да съществува такъв прецедент. Напротив, отдавна е установено, че поведение извън ЕС, което има последици вътре в него, може да бъде регулирано от правото на ЕС(22).

37.      Освен това този аспект на шестото основание не взема предвид решението на Постоянния съд за международно правосъдие по дело Lotus(23), в което се приема, че международното обичайно право не съдържа обща забрана за разширяване на законодателната компетентност на държава („компетентност да установява правила“) извън пределите на собствената ѝ територия. В този смисъл заключението на генералния адвокат Darmon по делото Wood Pulp(24) остава актуално и днес. Там той отбелязва, че „макар въпросът „плава ли все още Lotus“ да се задава по други причини“, на това решение може да се прави позоваване при определяне на компетентността на държава или друг сходен субект да приема правила, с други думи, да включва факти и поведение в приложното поле на своето законодателство, за разлика от компетентността да налага властта си в каквато и да е форма на територията на друга държава(25).

38.      Според мен би било просто неправилно всяко твърдение на Обединеното кралство, че международното право допуска само териториална компетентност в областта на законодателната дейност. От друга страна, ако трябва да се приеме принципът на правосубектност и дори теорията на правните последици като алтернативни основания за компетентност, какъвто изглежда е случаят, Обединеното кралство не успява да докаже, че международното право изисква нещо по-конкретно относно наличието на „достатъчна връзка“(26) и че това изискване не е изпълнено от спорната разпоредба в Директива ДКИ IV.

39.      Според мен решение Lotus установява своеобразно правило за тежестта на доказване, което предполага, че връзката, на която се позовава държава, за да обоснове своята законодателна компетентност, е достатъчна, ако липсва норма на международното право в обратен смисъл. Международното право обаче по необходимост налага някои ограничения върху твърденията за компетентност на държавите, затова всяка претенция за универсална компетентност трябва да се основава на положителна норма на международното право(27). Целта на съответните разпоредби на Директива ДКИ IV не е такава универсална компетентност, а само да наложат регулаторната рамка на ЕС на чуждестранните дружества от групите на финансови институции в ЕС.

40.      Накрая, съдебната практика в областта на международното право, на която се позовава Обединеното кралство, не подкрепя неговите твърдения. Решението на арбитъра по дело Island of Palmas(28) засяга въпроса дали спорната територия принадлежи на Нидерландия или на Съединените американски щати. То не е релевантно по въпроса за компетентността, който се твърди, че възниква по настоящото дело. Същият извод важи и относно посоченото от Обединеното кралство дело Anglo-Norwegian fisheries(29), което засяга определяне на границите на норвежката риболовна зона. По същия начин не е от полза и решението по дело Nottebohm(30), в което Международният съд определя критериите за ефективно гражданство за целите на дипломатическата защита. Решението по делото Arrest Warrant(31) се тълкува като мълчаливо препотвърждаване на приетото по делото Lotus, въпреки че в това решение, за разлика от индивидуалните мнения на съдиите, не се разглеждат различните възможни компетентности, а вниманието е по-скоро върху въпроса за имунитета срещу съдебно преследване. По същия начин, както отбелязва генералният адвокат Darmon по делото Wood Pulp(32), индивидуалното мнение на Sir Gerald Fizmaurice по дело Barcelona Traction повтаря и отново потвърждава решение Lotus, посочено в точка 39 по-горе.

41.      Накрая, Обединеното кралство изтъква нарушение на член 3, параграф 5 ДЕС като основание за обявяването на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV за невалиден. Член 3, параграф 5 ДЕС е свързан със задължението на ЕС да допринася, inter alia, за „стриктното спазване и развитието на международното право“. Не може обаче да има нарушение на член 3, параграф 5 ДЕС, тъй като в международното право не съществува такъв принцип за забрана на екстериториалността, както се посочва в жалбата на Обединеното кралство.

3.     Заключение по шестото основание.

42.      Поради всички тези причини без съмнение стигам до извода, че Обединеното кралство не успява да докаже, че с приемането на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV Съветът и Парламентът са допуснали явни грешки в преценката по отношение на принцип на международното публично право. Поради това шестото основание следва да бъде отхвърлено.

 Б – Петото основание, което се отнася до съвместимостта на член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ с правото на неприкосновеност на личния живот и законодателството на ЕС в областта на защитата на данните

43.      Член 450 от Регламента за КИ е озаглавен „Политика за възнагражденията“. Член 450, параграф 1 гласи, че финансовите институции „оповестяват най-малко следната информация относно политиката и практиката за определяне на възнагражденията на институцията за тези категории персонал, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху нейния рисков профил“. По-нататък се уточняват съответно в буква г) „съотношенията между фиксирано и променливо възнаграждение, определени в съответствие с член 94, параграф 1, буква ж)“ от Директива ДКИ IV; в буква и), „броя[т] на отделните лица, получаващи възнаграждение от 1 милион евро или повече за една финансова година, за възнаграждение от 1 милион евро до 5 милиона евро — разпределени на интервали от по 500 000 EUR, а за възнаграждение от 5 милиона евро и повече — разпределени на интервали от по 1 милион евро“; и в буква й), „при поискване от държавата членка или компетентния орган — общото възнаграждение на всеки член на ръководния орган или на висшето ръководство“.

44.      Обединеното кралство твърди, че член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ нарушава членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз, наричана по-нататък „Хартата“, които членове се отнасят съответно до личния и семейния живот и защитата на личните данни, както и Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни(33). Член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ разрешава държавата членка или компетентните органи да изискват оповестяването на по-подробна информация относно възнагражденията от изискваната съгласно член 450, параграф 1, буква и) от Регламента за КИ под формата на общото възнаграждение на всеки член на ръководния орган или на висшето ръководство. Нито Съветът, нито Парламентът отричат, че оповестяването на информация относно възнагражденията в съответствие с оспорваната разпоредба би представлявало обработка на лични данни, която попада в приложното поле на правото на ЕС в областта на защитата на данните.

45.      Според мен член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ във връзка със съображение 99 от него е в съответствие с развитите от Съда принципи в решение Volker und Markus Schecke и Eifert(34). Съображение 99 от Регламента за КИ гласи, че и Директива 95/46, и Регламент (ЕО) № 45/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2000 година относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни(35) „следва да се прилагат в пълна степен при обработването на лични данни за целите на настоящия регламент“.

46.      В решение по дело Volker und Markus Schecke и Eifert се приема, че институциите не са извършили балансирано претегляне между, от една страна, целите на оспорваната по това дело разпоредба и от друга страна, правата, признати на физическите лица от членове 7 и 8 от Хартата, по отношение на личния живот и защитата на личните данни(36).

47.      В настоящото дело е от значение обстоятелството, че оспорваната разпоредба не е приложима по отношение на всички така наречени поемащи съществен риск служители, а само за ръководството или висшето ръководство, и не води до автоматично оповестяване на защитени лични данни. В действителност член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ не налага автоматично задължение да се изисква такова оповестяване. Той само предоставя на държавите членки или на компетентните органи правото на преценка дали да направят това. Както беше отбелязано по-горе, съображение 99 от Регламента задължава държавите членки да спазват законодателството на ЕС за защита на данните, когато разглеждат искане за такава информация. Към това бих добавил членове 7 и 8 от Хартата, като се има предвид, че искането за допълнителна информация, посочено в член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ, несъмнено би представлявало прилагане на правото на ЕС по смисъла на член 51 от Хартата(37). Поради това според мен — и противно на явните опасения на Обединеното кралство — член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ не изисква целта за прозрачност автоматично да има превес над защитата на личните данни, който би бил в противоречие с горепосочената практика на Съда.

48.      Освен това в съответствие с член 450, параграф 2 от Регламента за КИ финансовите институции спазват посочените в този член изисквания, без да се засягат разпоредбите на Директива 95/46/ЕО. Следователно е извън всякакво съмнение, че държавите членки и компетентните органи не могат да изискват каквото и да е оповестяване в противоречие с правото на ЕС в областта на защитата на данните.

49.      Вярно е, че отправеното от държавата членка или компетентния орган искане за оповестяване представлява правно задължение за засегнатата финансова институция, както е посочено в член 7, буква в) от Директива 95/46. Това прави съответната обработка на данни правомерна. Разбира се, финансовата институция може обаче да оспори пред компетентен съдебен орган правомерността на всяко решение, което налага такова задължение за оповестяване на информация, както и всяко друго решение на национален орган, което прилага правото на ЕС и засяга основни права на физическите лица.

50.      Поради тези причини считам, че и петото основание трябва да се отхвърли.

 В – Четвърто основание, свързано с въпроса дали предоставянето на правомощия на ЕБО и Комисията съгласно Директива ДКИ IV е „ultra vires“

51.      Четвъртото основание изглежда в известна степен двусмислено, тъй като е налице непоследователно смесване на възражение срещу правомощията, предоставени на ЕБО съгласно член 94, параграф 2, и упражняваните от Комисията правомощия. Като се има предвид, че с последното възражение се оспорва само „обхватът“ на предоставените на Комисията правомощия, без да се включват възражения, основани на доктрината по дело Meroni(38) или на неспазване на параметрите, определени от съответните разпоредби на Договора, а именно членове 290 ДФЕС и 291 ДФЕС, според мен само възражението срещу правомощията на ЕБО е развито достатъчно подробно, за да може Съдът да прецени тяхната законосъобразност.

52.      Член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV гласи, че ЕБО „разработва проекти за регулаторни технически стандарти във връзка с определянето на категориите инструменти, които отговарят на условията по параграф 1, буква л), подточка ii), както и по отношение на качествените и подходящите количествени критерии за установяване на категориите персонал, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на институциите, както е посочено в член 92, параграф 2“. В разпоредбата се посочва още, че ЕБО представя на Комисията тези проекти за регулаторни технически стандарти до 31 март 2014 г. и че на Комисията се делегират правомощия за приемане на посочените в първа алинея регулаторни технически стандарти в съответствие с членове 10—14 от Регламент (ЕС) № 1093/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за създаване на Европейски надзорен орган (Европейски банков орган), за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/78/ЕО на Комисията(39) (наричан по-нататък „Регламентът за ЕБО“).

53.      Обединеното кралство твърди, че тези правомощия трябва да бъдат предоставени в съответствие с член 10, параграф 1, втора алинея от Регламента за ЕБО в допълнение към общите принципи, уреждащи предоставянето на правомощия на Комисията. Член 10, параграф 1, втора алинея от Регламента за ЕБО гласи, че „[р]егулаторните технически стандарти са технически, те не представляват стратегически или политически решения и тяхното съдържание се определя от законодателните актове, на които се основават“.

54.      Според Обединеното кралство член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV следва да се отмени, тъй като, на първо място, възложените на ЕБО задачи надхвърлят обхвата на предоставените съгласно Регламента за ЕБО правомощия, особено като се има предвид, че тези задачи водят до „стратегически или политически решения“ в нарушение на член 10, параграф 1, втора алинея от Регламента за ЕБО.

55.      На второ място, Обединеното кралство изтъква, че тъй като ЕБО е създаден съгласно член 114 ДФЕС, от този орган не може правомерно да се изисква да разглежда въпроси, които попадат в обхвата на член 114, параграф 2 ДФЕС. Тази разпоредба изключва от обхвата на член 114, параграф 1 ДФЕС, inter alia, разпоредби „отнасящи се до правата и интересите на заетите лица“. С други думи, член 114, параграф 1 ДФЕС не може да служи като правно основание за подобни мерки.

56.      В началото бих искал да отбележа, че член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV във връзка с член 10, параграф 1 от Регламента за ЕБО предоставя на Комисията правомощието да приеме делегиран акт по смисъла на член 290, параграф 1 ДФЕС. Делегираният акт, чрез който се приема регулаторен стандарт, трябва да се основава на изготвените от ЕБО проекти за регулаторни технически стандарти. Член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV обаче не предоставя на ЕБО правомощия да взема обвързващи решения. Освен това бих искал да припомня, че когато законодателят на Съюза делегира на Комисията в законодателен акт право, от нея се изисква да приеме мерки, които допълват или изменят определени несъществени елементи от този акт(40).

57.      Що се отнася до първата част от доводите относно Регламента за ЕБО, не е лесно да си обясним как може да се твърди, че законодателят на Съюза е действал ultra vires, когато е приел разпоредба в съответствие с обикновената законодателна процедура, в случая член 10 от Регламента за ЕБО, след което в съответствие със същата процедура е приел втора разпоредба, в случая член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV, дори когато съдържанието или приложното поле на първата разпоредба е по-тясно от това на втората. Фактът, че целта на тези разпоредби е да установят определена задача за агенция на ЕС, не променя това.

58.      Според мен Регламентът за ЕБО не може да обезсили нито една разпоредба от Директива ДКИ IV, тъй като последната може да се отклони от първия. Това би било така дори ако Директива ДКИ IV предоставяше на ЕБО компетентност да взема задължителни стратегически или политически решения. В последния случай предоставянето на правомощия несъмнено би било противоконституционно по смисъла на доктрината по дело Meroni, но не заради член 10 от Регламента за ЕБО(41).

59.      В по-общ план, потенциално стълкновение между разпоредбите на два законодателни акта, каквото се твърди, че съществува между член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV и член 10, параграф 1, втора алинея от Регламента за ЕБО, които принадлежат към едно и също равнище на йерархията на нормите, не установява и не предполага липса на компетентност на законодателя, наличие на друго основание за отмяна по смисъла на член 263, параграф 2 ДФЕС или дори, макар да може да бъде признак за това, лошо качество на процеса на вземане на законодателни решения. Следователно при такова положение никоя от противоречащите си разпоредби не може да бъде отменена на това основание. Когато обаче се твърди коя има приоритет пред другата следва да се прилагат принципи като lex posterior или lex specialis, освен ако може да им се даде тълкуване, което отстранява потенциалното стълкновение. С други думи, никоя от разпоредбите не е lex superior по отношение на другата.

60.      Това важи дори в случаите, когато законодателят не е имал намерение да се отклони от първата разпоредба чрез приемането на втората, какъвто, съгласно обясненото от Парламента, Съвета и Комисията, е настоящият случай, като се вземе предвид фактът, че съгласно член 94, параграф 2, трета алинея от Директива ДКИ IV на Комисията се делегират правомощия да приеме въпросните регулаторни технически стандарти в съответствие с членове 10—14 от Регламента за ЕБО.

61.      Предвид това член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV дава право на Комисията само да допълни несъществени елементи от законодателните актове. Директива ДКИ IV установява основните елементи на въпросните регулаторни технически стандарти, като предвижда, че те се прилагат за определени категории персонал на финансовите институции, т.е. така наречените поемащи съществен риск служители, в смисъла, подробно дефиниран в член 92, параграф 2 от Директива ДКИ IV.

62.      Наистина член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV дава право на Комисията, въз основа на изготвен от ЕБО проект, да приеме технически регулаторни стандарти „по отношение на качествените и подходящите количествени критерии за установяване на категориите персонал, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия профил на институциите, както е посочено в член 92, параграф 2“. Поради това Директивата има за цел да се приемат „правила, които се вписват в регулаторната рамка, установена с основния законодателен акт“(42). Следователно стратегическите и политическите решения са взети в основния законодателен акт, а не в разработените от ЕБО и приети от Комисията мерки.

63.      По отношение на втората част от доводите на Обединеното кралство в смисъл, че предоставените на ЕБО правомощия са незаконосъобразни, тъй като могат да засегнат предвидените в член 114, параграф 2 ДФЕС права и интереси на наетите лица с оглед на обстоятелството, че агенцията е създадена на основание член 114, параграф 1 ДФЕС, според мен правното основание на задачите на агенция на ЕС може да е различно от това, на което се основава законодателният акт, с който е създадена агенцията. Задачите на агенция на ЕС могат например частично да се основават на разпоредби за четирите свободи, а първоначалното създаване да се основава на разпоредбите за хармонизиране на вътрешния пазар или на член 352 ДФЕС(43). Когато използва дадено правно основание, за да създаде агенция на ЕС, законодателят по този начин допуска възможността да ѝ възложи и други задачи чрез позоваване на различно правно основание. Дали последното е подходящото правно основание, ще зависи от съдържанието на възложените на съответната агенция нови задачи и правомощия, а правното основание за първоначалното създаване на агенцията ще бъде ирелевантно.

64.      Освен това трябва да се подчертае, че ЕБО може да разработи проект за мерки, които ще се превърнат в закон само ако Комисията ги приеме. По дефиниция проектите на нормативни актове не могат да представляват мерки, „отнасящи се до правата и интересите на заетите лица“, „които имат за цел създаването или функционирането на вътрешния пазар“ по смисъла на член 114, параграфи 1 и 2 ДФЕС. Тези проекти за мерки не пораждат правни последици извън пределите на вътрешния процес на вземане на решения в Комисията, като в зависимост от случая Комисията може да реши да ги приеме, да ги отхвърли или да ги промени. Поради това проектите за мерки, предложени от ЕБО или от друга агенция на ЕС по този въпрос, сами по себе си не могат да хармонизират националните разпоредби или да засегнат правата и задълженията на физическите лица.

65.      Поради тези причини четвъртото основание също следва да се отхвърли.

 Г – Трето основание, в което се твърди нарушение на принципа на правната сигурност

66.      Член 162, параграф 1 от Директива ДКИ IV предвижда, inter alia, че държавите членки приемат и публикуват законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за спазването на Директивата, до 31 декември 2013 г. и държавите членки ги прилагат от тази дата.

67.      Член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV гласи, че „законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за спазване на член 94, параграф 1, буква ж), изискват от институциите да прилагат изложените в този член принципи към възнаграждението за предоставени услуги или извършена работа, считано от 2014 г. нататък, независимо дали възнаграждението се дължи въз основа на договори, сключени преди или след 31 декември 2013 г.“.

68.      В член 521, параграф 1 от Регламента за КИ се посочва, че той влиза в сила в деня след публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз, като член 521, параграф 2 предвижда, че Регламентът се прилага от 1 януари 2014 г.

69.      Според Обединеното кралство член 162, параграфи 1 и 3 от Директива ДКИ IV и член 521, параграф 2 от Регламента за КИ нарушават принципа на правна сигурност.

70.      По-нататък Обединеното кралство твърди, че делегираните мерки, необходими, за да се определи например как новите правила ще бъдат приложени на практика, какъв ще бъде приложимият дисконтов процент за премиите с отсрочено плащане, както и какви ще бъдат критериите, за да се определи кои служители поемат съществен риск, не са били налични навреме. Това е така, защото ЕБО не е бил длъжен да представи проектите за регулаторни технически стандарти на Комисията преди 31 март 2014 г. (вж. член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV). Това обстоятелство попречило на Комисията да приеме регулаторния технически стандарт, докато не получи предложението на ЕБО. В действителност Комисията приема предвидения в Директива ДКИ IV регулаторен технически стандарт на 4 март 2014 г.

71.      Обединеното кралство твърди, че правилното прилагане на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV и член 450, параграф 1, букви г), и) и й) от Регламента за КИ зависи от предварителното установяване на служителите, които поемат съществен риск. Поради това Обединеното кралство иска отмяната на член 162, параграф 1 и член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV, както и на член 521, параграф 2 от Регламента за КИ, тъй като институциите на ЕС трябвало да определят различна дата за изпълнението на набора от мерки, предвидени в пакета ДКИ IV, за да се спази принципът на правна сигурност.

72.      Третото основание е озаглавено „спорните разпоредби нарушават принципа на правна сигурност“ и изглежда се състои от следните три части.

73.      На първо място, Обединеното кралство твърди, че член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV нарушава принципа на правна сигурност, тъй като „има обратно действие“. Обединеното кралство твърди, че това е така, понеже член 162, параграф 1 изисква държавите членки да прилагат Директива ДКИ IV от 1 януари 2014 г., а това ще се отрази на възнагражденията, които ще бъдат предоставени въз основа на „договори, сключени преди тази дата“.

74.      Според мен няма основания да се твърди, че Директива ДКИ IV има обратно действие. Съгласно установената практика на Съда мярка с обратно действие е такава, която произвежда действие от момент отпреди публикуването ѝ(44). Освен това Съдът се е произнесъл изрично, че не може да се счете, че прилагането на разпоредба на правото на ЕС „към трудов договор, сключен преди влизането му в сила, засяга положение, възникнало преди тази дата“(45).

75.      Освен това в съответствие с член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV член 94, параграф 1, буква ж) от нея се прилага само за предоставени услуги или извършена работа, считано от 2014 г. нататък. Поради това Директива ДКИ IV не засяга възникналите по-рано права, свързани с предишни услуги или извършена работа, или с други думи, възникнали права и резултати преди влизането в сила на Директива ДКИ IV. Действителното право на служителя да получи възнаграждение възниква най-рано, когато той предостави услугите или покаже резултати, които заслужават премия, а не когато е постигната договореност за това.

76.      Вярно е, че практиката на Съда на Европейския съюз осигурява известна защита на оправданите правни очаквания на търговците, вече сключили договори, засегнати от законодателство на ЕС, което има непосредствени последици, но само ограничен брой обстоятелства могат да породят оправдани правни очаквания в този контекст.

77.      Въпреки че „принципът на защита на оправданите правни очаквания е един от основните принципи на правото на ЕС и всеки икономически оператор, у когото институция е породила основателни надежди, като му е предоставила конкретни уверения, има право да се позове на този принцип“(46), според постоянната практика на Съда „търговците нямат основание за оправдани правни очаквания, че ще се запази съществуващо положение, което може да бъде променено от институциите на Общността, когато те упражняват правото си на преценка“(47). Въз основа на обстоятелствата, предхождащи Директива ДКИ IV, описани по-горе в раздела, озаглавен „Предварителни бележки“, всеки „разумен и внимателен търговец“(48) е в състояние да предвиди, че ЕС може да въведе нови правила за съотношението между постоянното и променливото възнаграждение на служителите на финансовите институции.

78.      Съгласно практиката на Съда, ако институция на ЕС беше породила у финансовите институции „основателни надежди“, че няма да бъде въведено фиксирано съотношение, тази част от Директива ДКИ IV би могла да се оспори на основание нарушение на оправданите правни очаквания(49). Случаят обаче не е такъв.

79.      Това ме води към втората част от жалбата на Обединеното кралство, а именно дали оправданите правни очаквания на засегнатите търговци са били спазени по смисъла на установената практика на Съда относно „обратното действие“. Въпреки това според мен не е необходимо Съдът да разглежда този аспект от доводите на Обединеното кралство, тъй като оспорваните мерки нямат обратно действие. Поради това посочените по-долу съображения трябва да се имат предвид само ако Съдът реши обратното.

80.      В жалбата на Обединеното кралство се твърди, че определеното в Директива ДКИ IV фиксирано съотношение нарушава правната сигурност с това, че делегираните мерки, които се изискват, за да се определи как новите правила ще бъдат приложени на практика, какъв ще бъде приложимият дисконтов процент за премиите с отсрочено плащане, както и по кои критерии ще се определи кои служители поемат съществен риск, е трябвало да бъдат представени не по-рано от няколко месеца след като конкретният „таван“ на променливото възнаграждение е следвало да се приложи на национално равнище. Както беше отбелязано по-горе, това е трябвало да се случи на 1 януари 2014 г., но съгласно член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV ЕБО не е бил длъжен да предаде проекта за технически регулаторни стандарти до 31 март 2014 г. Те са приети от Комисията на 4 март 2014 г. Възражението на Обединеното кралство се отнася и до разпоредбите относно упражняването на право на глас от акционерите, както и относно дискреционната преценка за съотношение от 200 %, установени съгласно член 94, параграф 1, буква ж), подточка ii) от Директива ДКИ IV. Поради това Обединеното кралство твърди, че институциите на ЕС е трябвало да публикуват допълнително законодателство, с което датата на прилагане на спорните мерки да се отложи до момента, когато пълният набор от разпоредби по пакета ДКИ IV би бил готов да се прилага като цяло.

81.      В подкрепа на задължението „законодателството за прилагане да бъде достатъчно прецизно и сигурно“ Обединеното кралство се позовава на член 17 от Хартата на ЕС, член 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека, както и на решенията Hentrich с/у Франция(50), Spacek s.r.o с/у Чешка република(51) и Teleos и др.(C‑409/04)(52).

82.      Неотдавна Съдът отново прие, че „принципът на правна сигурност, следствие от който е принципът на защита на оправданите правни очаквания, изисква законодателството с неблагоприятни последици за частноправните субекти да бъде ясно и точно и прилагането му да бъде предвидимо за правните субекти“(53).

83.      Що се отнася до липсата на регулаторни технически стандарти до 4 март 2014 г., според мен самият член 92, параграф 2 от Директива ДКИ IV ясно и подробно посочва кои служители на институциите са обхванати от разпоредбите относно възнагражденията(54).

84.      Както Съветът изтъква в своя защита, с Директива ДКИ III вече са въведени компонентите за определяне на съотношението между постоянните и променливите елементи на възнаграждението. Това включва персоналния обхват на политиката за възнагражденията на ЕС, който според дефиницията в приложение I към Директива ДКИ III обхваща „висшето ръководство, служителите, поемащи риск, служителите с контролни функции, както и всеки служител, чието общо възнаграждение го поставя в същата категория възнаграждения като висшето ръководство и служителите, поемащи риск, и чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия им профил“. Тази разпоредба влиза в сила на 15 декември 2010 г. и е трябвало да бъде транспонирана в националното законодателство от държавите членки до края на 2011 г. Следователно от 2011 г. финансовите институции прилагат понятието от правото на ЕС за служители, поемащи съществен риск.

85.      Поради това в Директива ДКИ IV се използват същите, достатъчно конкретни според мен, правила относно променливите възнаграждения, които са в сила от няколко години. Освен това ще отбележа, че спорните мерки от ДКИ IV са публикувани през юни 2013 г., влизат в сила през юли 2013 г. и се прилагат от 31 декември 2013 г. Следователно може да се допусне, че новите правила за променливите възнаграждения са били надлежно взети предвид в преговорите по договорите, проведени между финансовите институции и съответните им служители за 2014 г.

86.      По-важно е обаче, че съгласно правото на ЕС не е било възможно качествените или количествените критерии, предвидени в член 92, параграф 2 от Директива ДКИ IV, да бъдат променени от регулаторните технически стандарти, които в крайна сметка са приети от Комисията на 4 март 2014 г. Следователно не може да има съмнения, че правната сигурност е била застрашена.

87.      Във всеки случай съгласно практиката на Съда мярка на ЕС може да има обратно действие, при условие че това се изисква за постигане на нейната цел и оправданите правни очаквания на засегнатите лица са били надлежно отчетени(55).

88.      Целта на спорните мерки е да се създаде единен набор от правила, приложими към предоставяното променливо възнаграждение за изпълнените през 2014 г. услуги от служители, поемащи съществен риск. Следователно легитимната цел на член 162, параграф 3 от Директива ДКИ IV е да се гарантира, че съдържащите се в Директивата мерки се прилагат от същата дата в целия ЕС.

89.      Освен това оправданите правни очаквания на финансовите институции и засегнатите частноправни субекти са надлежно отчетени. Заинтересованите страни са известени за пръв път, че се предвижда допълнително законодателство относно възнагражденията в Зелената книга(56) и първоначалното предложение за пакета ДКИ IV(57). Когато на 30 май 2012 г. Европейският парламент публикува своите изменения, в които се предлага фиксирано максимално съотношение от 100 % за променливия компонент на възнаграждението(58), подобна инициатива не би могла да надхвърля оправданите правни очаквания на засегнатите лица. През декември 2012 г. медиите широко отразяват постигнатия компромис между Европейския парламент и Съвета относно възнагражденията на поемащите съществен риск служители, с който е предложено да се определи максимално съотношение до 200 % от постоянната работна заплата. Нещо повече, с публикуването на Директива ДКИ IV в Официален вестник на 27 юни 2013 г. са налице достатъчно ясни правила за променливото възнаграждение, които са достъпни за всички и осигуряват достатъчно време за подготовка за влизането им в сила в началото на 2014 г.

90.      Поради тези причини третото основание също трябва да се отхвърли.

 Д – Второ основание, в което се твърди нарушение на принципите на пропорционалност и субсидиарност и се оспорва член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV, както и член 450, букви и) и й) от Регламента за КИ.

91.      Това основание е изразено и обосновано по доста сложен начин, но то може да се раздели на две основни части, а именно: (i) нарушение на принципите на пропорционалност(59) и субсидиарност(60) чрез приемането на задължително максимално фиксирано съотношение в размер на 100 % от постоянната работна заплата за променливото възнаграждение и (ii) пропорционалност на изискванията за оповестяване. Ще разгледам тези части поотделно(61).

1.     Максимално фиксирано съотношение за променливото възнаграждение

92.      Според Обединеното кралство спорните мерки не се съобразяват с принципа на пропорционалност, тъй като не са подходящи за постигане на желаната цел на обществената политика. Те не са необходими и за постигане на посочената цел от обществен интерес на законодателството, тъй като останалите (неоспорени) разпоредби на Директива ДКИ IV и Регламента за КИ осигуряват достатъчен пруденциален надзор върху кредитните институции в тази област, без да е необходимо допълнително да се налага твърденият „таван на премиите“. Изтъква се още, че законодателят все още не е проверил пропорционалността на изменените мерки. Твърди се, че това е в противоречие с насоките на Междуинституционалното споразумение за по-добро законотворчество(62). Обединеното кралство твърди, че дори ако се вземе предвид свободата на преценка, предоставена на институциите на ЕС при приемането на законодателство за запазване на финансовата стабилност, спорните мерки са явно несъразмерни, а освен това нарушават принципа на субсидиарност, тъй като необходимостта с тях да се отстранят нарушения на конкуренцията в областта на свободата на установяване остава недоказана(63).

93.      Припомням, че в правото на ЕС съществува конституционен принцип, според който в рамките на обикновената законодателна процедура на Европейския съюз съзаконодателите са компетентни да изменят всяко законодателно предложение, стига да не излизат извън приложното поле на акта, определено в първоначалното предложение на Комисията(64). Това се е случило с изменението на член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV, с което се въвежда по-строго от предвиденото в предложението на Комисията правило. Член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV обаче не се отклонява от приложното поле и целите на Директивата, доколкото неговият предмет продължава да е регулирането на променливите елементи на възнагражденията, за да се противодейства на поемането на прекомерен риск от ръководството и служителите на финансовите институции. Този въпрос вече е разгледан в Директива ДКИ III.

94.      Както Съветът правилно припомня, съзаконодателите могат да въведат мерки, които не са били предвидени в първоначалното законодателно предложение, без да са непременно длъжни да навлизат в нова и цялостна оценка на въздействието. Това е така, защото извършваните от Комисията оценки на въздействието не обвързват нито Съвета, нито Парламента, които имат право да изменят предложението на Комисията(65).

95.      Съдът посочва, че „широкото право на преценка на законодателя на Съюза, което предполага ограничен съдебен контрол върху упражняването му, се отнася не само до естеството и обхвата на разпоредбите, които следва да бъдат приети, но в определена степен също и до установяването на основните факти“(66). Съдът приема още, че макар такъв съдебен контрол да има ограничен обхват, институциите на Общността, които са приели въпросния акт, трябва „да бъдат в състояние да докажат пред Съда, че при приемането му действително са упражнили правото си на преценка, което предполага да са взели предвид всички фактори и обстоятелства от значение за положението, което този акт има за цел да регламентира“(67). Информацията, на която институциите имат право да се позоват, когато упражняват правото си на преценка, включва, без да е ограничена само до това, информация в публичното пространство, работни срещи в Парламента и научни документи, използвани от държавите членки в заседанията на Съвета, без да е необходимо те да са официални документи на Съвета(68).

96.      Не трябва да се забравя, че когато е предоставено широко право на преценка и вземането на решения предполага избор от икономическо и политическо естество, жалбоподателят, който иска обявяване на невалидност, трябва да докаже, че въпросната мярка е явно неподходяща(69), като се има предвид преследваната от компетентната институция цел. Трябва обаче да бъдат взети предвид всички данни и обстоятелства, в това число „основните факти“(70). Правото на преценка на законодателя на ЕС може да бъде допълнително ограничено в областта на основните права „в зависимост от някои фактори, сред които по-специално са съответният сектор, естеството на разглежданото право, гарантирано от Хартата, естеството и степента на намеса, както и нейната цел“(71).

97.      Според мен както в защитата на Европейския парламент, така и на Съвета, а също и в становището при встъпване на Комисията е ясно документирано, че въпросът за регулиране на променливия компонент на възнагражденията на поемащите съществен риск служители е бил широко обсъден след началото на финансовата криза както в научната литература, така и от различни политици. В хода на процеса, довел до приемането на Директива ДКИ IV, и по-специално на член 94, параграф 1, буква ж) от нея, в публичното пространство е налице достатъчно информация, проведени са работни срещи на Европейския парламент, а държавите членки са обсъдили документи на заседанията на Съвета. Те разкриват емпиричната несигурност, свързана с възнаграждението на поемащите съществен риск служители, и отразяват различни политики и възможни регулаторни подходи.

98.      Следва да се отбележи обаче, че материалите, с които са разполагали лицата, които вземат решения, ясно показват, че предварителното ограничаване на стимулите за поемане на прекомерен риск от страна на ръководството и служителите на финансови институции вероятно ще намали поемането на такива рискове и вследствие на това на всеки произтичащ от тях риск за стабилността на финансовите пазари. При тези обстоятелства въпросът къде и от кого следва да се определят конкретните граници на такива инициативи според мен засяга адекватната степен на регулиране. Това категорично предполага избор от икономическо и политическо естество. Този избор обаче трябва да е бил явно неподходящ, преди съответните законодателни мерки да могат да бъдат отменени.

99.      С оглед на всичко това считам, че нито ще е полезно, нито пък необходимо Съдът да разглежда всички многобройни детайли, включени в доводите на Обединеното кралство по този въпрос. На практика тези детайли само показват, че въпросът е бил спорен и че Европейският парламент е съзрял по-рано от другите институции, че е желателно по-интензивното регулиране на променливите елементи от възнаграждението на поемащите съществен риск служители на финансовите институции.

100. Според мен по отношение на това основание е необходимо да се разгледат само още два въпроса. Първо, съгласно член 94, параграф 1, буква ж), подточка ii), последно тире от Директива ДКИ IV, служителите, които са пряко засегнати от предвидената в разпоредбата възможност за прилагане на по-високи максимални равнища на променливото възнаграждение, не могат да упражняват правото си на глас като акционери, собственици или членове на институцията, когато финансовата институция вземе решение да използва тази възможност и да повиши равнището на променливите елементи на възнаграждението до 200 % от постоянните елементи. Според мен това е нормално и обосновано ограничение по отношение на процеса на вземане на решения в дадено дружество с цел да се предотврати конфликт на интереси с оглед доброто управление на риска на въпросната финансовата институция.

101. Второ, по отношение на принципа на субсидиарност бих искал да припомня, че максималното фиксирано съотношение за променливите елементи на възнаграждението, посочено в член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV, представлява задължителна мярка за минимална хармонизация в рамките на вътрешния пазар, като оставя на държавите членки свобода да приемат по-строги национални правила. На държавите членки се разрешава да определят по-нисък максимален процент от 100 % от постоянните елементи.

102. Както се посочва в защитата и в дупликата на Съвета, по това съотношение са съществували различия както в становищата на държавите членки, така и в тези на финансовите институции; идеята за въвеждане на максимално съотношение и/или ограничаване на променливото възнаграждение е било предмет на обществено обсъждане в продължение на няколко години преди приемането на спорните мерки. Свободата на установяване и свободното предоставяне на услуги в този сектор обаче се основават на принципа на контрол на държавата по произход. Според мен това означава, че е налице опасност от регулаторна конкуренция в посока на намаляване на регулирането и риск саморегулирането от страна на финансовите институции да не бъде достатъчно за създаване на политиките относно възнагражденията, необходими за предотвратяване на прекомерното поемане на риск. Освен това е видно, че целта за създаване на единна регулаторна рамка за управление на риска на съответните части на политиките за възнагражденията на финансовите институции не би могла да се постигне по-добре чрез мерки на национално равнище.

103. Накрая, ще припомня, че предложенията за изменения на Европейския парламент са активно анализирани и обсъдени в подготвителните органи на Съвета. Освен това на заседанието си на 5 март 2013 г. Съветът специално разглежда въпросите, свързани с ограниченията на променливите възнаграждения. Поради това съм съгласен с Парламента и Съвета, че всички процедурни изисквания, свързани с оценката на съответствието на предложението с принципите на пропорционалност и субсидиарност, са били надлежно изпълнени от законодателя на ЕС. При спазване на процесуалните изисквания законодателят разполага с широка свобода на преценка, когато определя дали дадена мярка на Съюза е в съответствие с принципите на пропорционалност и субсидиарност(72).

2.     Пропорционалност на оповестяването, което се изисква съгласно член 450, параграф 1, букви и) и й) от Регламента за КИ

104. За да се прецени законосъобразността на тези разпоредби с оглед принципа на пропорционалност, е важно да се изясни какво изискват те на практика. Всъщност член 450, параграф 1, буква и) от Регламента за КИ изисква единствено да се посочи броят на лицата, които получават възнаграждение над определените равнища, и тези данни да бъдат разпределени в интервали. Разпоредбата не води непременно до посочване на възнаграждението на отделни лица.

105. По същия начин, както се отбелязва в писмената защита на Парламента, нито буква и), нито буква й) на член 450, параграф 1 от Регламента за КИ не изискват публично оповестяване на информация за служителите, които поемат съществен риск. Буква и) изисква само оповестяване на броя на отделните лица, които попадат в определени категории на заплащане, а буква й) посочва само членовете на ръководния орган или на висшето ръководство. Добавям също, че това се извършва без да се разкрива самоличността на отделния служител или неговата заплата. Това означава също, че член 450, параграф 1, букви и) и й) не засяга правата или интересите на служителите по смисъла на член 114, параграф 2 ДФЕС, тъй като негови адресати са финансовите институции, а не отделният служител(73).

106. Ето защо според мен задълженията за оповестяване, произтичащи пряко от член 450, параграф 1, букви г) и и), не водят до разкриване на индивидуалните трудови възнаграждения, а само на обобщени данни. Това изискване попада в обхвата на свободата на преценка на законодателя и не поставя проблеми от гледна точка на защитата на данните(74).

107. Освен това, както се посочва в писмената защита на Съвета, член 450, параграф 1, буква й) от Регламента за КИ единствено позволява държавите членки да поискат оповестяването на информация относно възнаграждението, която е по-подробна от изискваната в член 450, параграф 1, буква и) и се отнася до общото възнаграждение на всеки член на ръководния орган или на висшето ръководство. По никакъв начин не се изисква държавата членка да направи това, а и член 450, параграф 1, буква й) не налага общо задължение за публикуване. Както обясних в контекста на петото основание, когато вземат решение дали да поискат оповестяване на информация, държавите членки са обвързани от Хартата и правото на ЕС в областта на защитата на данните.

108. За да приключа с моя анализ на второто основание, тъй като жалбоподателят не е доказал нарушение на принципите на пропорционалност и субсидиарност, второто основание също следва да се отхвърли.

 Е – Първо основание, което поставя под въпрос правните основания на спорните мерки

109. Относно възражението на Обединеното кралство, свързано с избора на член 53, параграф 1 ДФЕС като основание от Договора на член 94, параграф 1, буква ж) и на член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV, за начало ще отбележа, че Съдът вече се е произнесъл, че мерките, чиято цел е насърчаване на хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в целия ЕС чрез премахване на всички ограничения на свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се увеличава стабилността на банковата система и защитата на вложителите, може да се основават на член 53, параграф 1 ДФЕС(75).

110. Тъй като, от една страна, променливият елемент на възнаграждението на поемащите съществен риск служители може да насърчи финансовите институции да поемат прекомерен риск, а от друга страна, последните извършват дейността си в рамките на вътрешния пазар въз основа на едно разрешение в съответствие със залегналия в правото на ЕС принцип на контрол на държавата по произход(76), според мен ЕС може на основание член 53, параграф 1 ДФЕС да определи за всяка от категориите лица задължително съотношение между постоянния компонент и променливия компонент на тяхното възнаграждение. Тъй като този компонент на възнаграждението оказва пряко въздействие върху рисковия профил на финансовите институции, той може да повлияе на стабилността на финансовите институции и вследствие на това — на финансовите пазари на ЕС. С други думи, оспорваните от Обединеното кралство мерки от Директива ДКИ IV са свързани с условията за достъп и упражняване на дейността на финансовите институции в рамките на вътрешния пазар.

111. Според Обединеното кралство обаче тези разпоредби е следвало да се приемат на основание член 153, параграф 2 ДФЕС. Обединеното кралство все пак добавя, че тъй като съгласно член 153, параграф 5 ДФЕС разпоредбите на член 153 не се прилагат за мерки, свързани със „заплащането“, не е било възможно този член да бъде правно основание от Договора на член 94, параграф 1, буква ж) и член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV.

112. Съдът тълкува член 153, параграф 5 ДФЕС в смисъл, че определянето на равнищата на възнагражденията попада в ресора на социалните партньори на национално равнище, затова тази компетентност принадлежи на държавите членки(77). Независимо от това според мен е много важно да се установи дали член 153, параграф 5 ДФЕС — разпоредба, която трябва да бъде предмет на стриктно тълкуване(78) — се прилага, когато спорната мярка не преследва цел на социалната политика, какъвто е случаят. Това е важно, защото член 153, параграф 5 ДФЕС дерогира само „настоящия член“, а член 153 се отнася само до социалната политика на ЕС, като този въпрос е определен в член 153, параграф 1 ДФЕС, като се прави позоваване на Европейската социална харта от 1961 г. и Хартата за основните социални права на работниците от 1989 г.

113. Видно е, че ограниченията по отношение на възнаграждението на поемащите съществен риск служители нямат за цел да предоставят каквато и да е форма на социална закрила на тези служители. Съображения 62 и 65 от Директива ДКИ IV показват, че целта ѝ е да се предотврати насърчаването на такива служители да поемат прекомерни рискове, не само с цел да се ограничи експозицията на всяка финансова институция на такива рискове, но в не по-малка степен и с оглед на общата перспектива на стабилността на финансовите пазари на ЕС. В съображение 62 се посочва по-специално, че политиките за възнагражденията „които стимулират склонността към прекомерно поемане на риск, могат да подкопаят разумното и ефективно управление на риска от страна на кредитните институции“. Съображение 65 по-конкретно гласи, че „за да се избегне прекомерно поемане на риск, следва да се определи максимално съотношение между постоянната и променливата част на общото възнаграждение“.

114. Според мен обаче, дори и след този анализ, жалбата на Обединеното кралство не може да бъде отхвърлена само въз основа на това, че спорните мерки не преследват цел на социалната политика. Това е така, защото Съдът е приел, че „определянето на равнището на различните съставни елементи на възнаграждението на работник не попада в компетентността на законодателя на Европейския съюз“ и остава част от правомощията на държавите членки(79). Следователно не може член 53, параграф 1 ДФЕС да се използва като правно основание на Директива ДКИ IV, за да се заобиколи наложеното от член 153, параграф 5 ДФЕС ограничение.

115. Вземам предвид и обстоятелството, че според установената практика на Съда променливите компоненти на работната заплата съставляват част от тази работна заплата(80). Ето защо това трябва да се вземе предвид, преди да се стигне до окончателно заключение относно ролята на член 153, параграф 5 ДФЕС в решаването на настоящия спор. Следователно е необходимо да се определи дали законодателят на Съюза в действителност е определил възнаграждението на поемащите съществен риск служители по смисъла на член 153, параграф 5 ДФЕС.

116. Съгласно постановеното от Съда член 153, параграф 5 ДФЕС е отражение на правилото, че „определянето на равнището на различните съставни елементи на възнаграждението на работник […] безспорно е от ресора на компетентните органи в различните държави членки“(81), както и че съдържащото се в член 153, параграф 5 изключение „следователно трябва да се разглежда като отнасящо се до мерките, които подобно на уеднаквяването на всички или на част от съставните елементи на заплатите и/или на тяхното равнище в държавите членки, или на въвеждането на общностна минимална заплата, биха довели до пряка намеса на общностното право при определянето на възнагражденията в Общността“(82).

117. Безспорно съдържащата се в член 153, параграф 5 ДФЕС забрана се прилага само за определянето на „равнището“ на заплатите(83). Както се посочва в жалбата на Обединеното кралство, в заключение по дело Impact генералният адвокат Kokott е изтъкнала, че ЕС не би бил компетентен например „да въвежда горна граница за годишното увеличаване на заплатите или да регламентира размера на възнаграждението за извънреден труд, както и добавките за работа на смени, нощен труд или труд през почивните дни“(84). Освен това целта на член 153, параграф 5 ДФЕС е да предотврати уеднаквяването на равнище ЕС на равнищата на заплатите в държавите членки от законодателя на Съюза, тъй като такова премахване на разликите в равнището на заплатите би представлявало силна намеса в конкуренцията между предприятията, действащи на вътрешния пазар(85). В член 94, параграф 1, буква ж) и член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV не се засяга нито един от тези въпроси.

118. Както обаче се посочва в защитата на Съвета, създадените с членове 92—94 от Директива ДКИ IV правила могат най-много да се разглеждат като свързани със заплащането, като същевременно Съветът добавя, че размерът на постоянния компонент се определя при договарянето на възнагражденията между персонала и финансовата институция. Както се отбелязва в защитата, съответно на Съвета и на Парламента, Обединеното кралство твърди, че най-вероятно в отговор на пакета ДКИ IV ще бъде увеличен размерът на постоянното възнаграждение, за да се запази като цяло високото равнище на общото възнаграждение. Както посочва Съветът в своята защита, тази корекция не би била възможна, ако Европейския съюз бе регламентирал законодателно съставна част на заплащането, и както се посочва в дупликата на Парламента, само по себе си съотношението просто не е достатъчно, за да установи какво и да било.

119. Както вече посочих и противно на изложените в жалбата на Обединеното кралство доводи, член 94, параграф 1, буква ж) не налага „таван“ на променливото възнаграждение. Това е видно от факта, че не се поставя ограничение върху размера на постоянното възнаграждение, което лицата могат да получават, затова 100-процентното съотношение, въведено с член 94, параграф 1, буква ж), подточка i) от Директива ДКИ IV, може да се приложи към всяка парична сума, която финансовата институция е готова да плати като постоянна работна заплата. Фактът, че съотношението за променливото възнаграждение не въвежда „таван“ освен това се подчертава от член 94, параграф 1, буква ж), подточка ii) от Директива ДКИ IV, който при всички случаи представя механизъм за увеличаване на съотношението до 200 % и в същото време дава възможност на държавите членки да определят максималното съотношение на равнище, по-ниско от максималния процент.

120. Поради това според мен член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV и съдържащото се в него ограничение на размера на променливото възнаграждение не влияе пряко върху равнището на заплащане на лицата, които попадат в неговия обхват. В посочената разпоредба само се установява съотношение между постоянните и променливите елементи, без да се засяга самото равнище на възнаграждението. Това равнище е функция на договорения между работодателя и служителя постоянен елемент на заплащането, когато се сумира с променливия елемент. Тъй като няма правно ограничение по отношение на постоянния елемент, следователно няма такова ограничение и по отношение на общото равнище на заплащането(86).

121. В заключение твърдя, че член 94, параграф 1, буква ж) от Директива ДКИ IV не налага ограничение върху равнището на заплащането. Той установява само структура на възнаграждението под формата на съотношение между постоянното равнище на възнаграждението и променливото възнаграждение, за да се избегне поемането на прекомерен риск. Това представлява легитимна цел, за да се гарантира, че свободата на установяване на финансовите институции и свободното предоставяне на финансови услуги въз основа на едно разрешение и упражняване на контрол от страна на държавата по произход могат да функционират безопасно в рамките на вътрешния пазар на ЕС(87). Освен това Съдът е потвърдил съвместимостта с Договора на мерки от правото на ЕС, които имат само косвена връзка с равнището на заплащане(88).

122. По отношение на член 114 ДФЕС като правно основание на член 450, параграф 1, букви г), и) и й) от Регламента за КИ Обединеното кралство твърди, че не може да се използва член 114, параграф 1 ДФЕС заради съдържащото се в член 114, параграф 2 ДФЕС изключение.

123. Предвид моя анализ на петото основание, според мен не е ясно как задълженията за оповестяване на информация, които се съдържат в член 450, параграф 1 от Регламента за КИ, биха могли да се считат за разпоредби, които се отнасят до „правата и интересите на заетите лица“ по смисъла на член 114, параграф 2 ДФЕС, тъй като първата разпоредба обвързва само финансовите институции, а не техните служители, които продължават да са защитени от Хартата и правото на ЕС в областта на защитата на данните. Освен това тълкуването на член 114, параграф 2 ДФЕС, което застъпва Обединеното кралство, би предотвратило всяко действие, предприето от Съюза на основание член 114 ДФЕС, което има въздействие върху трудовата сфера. Това би било в противоречие с член 114, параграфи 4 и 5 ДФЕС, където се разрешава регулиране на въпроси, свързани с работната среда, въз основа на член 114 ДФЕС.

124. Поради тези причини първото основание за отмяна също следва да се отхвърли.

V –  Разноски

125. Тъй като според предложеното от мен разрешение Обединеното кралство губи делото, а Съветът и Европейският парламент са направили искане за присъждане на съдебните разноски, Обединеното кралство трябва да бъде осъдено да заплати съдебните разноски в съответствие с член 138, параграф 1 от Процедурния правилник. От друга страна, Комисията като встъпила страна трябва да понесе направените от нея съдебни разноски в съответствие с член 140, параграф 1 от Процедурния правилник.

VI –  Заключение

126. Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отхвърли жалбата, да осъди Европейската комисия да понесе направените от нея съдебни разноски и да осъди Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия да заплати съдебните разноски на Съвета и на Европейския парламент.

1 – Език на оригиналния текст: английски.

2 – ОВ L 176, стр. 338.

3 – ОВ L 176, стр. 1, поправка в ОВ, L 208, 2.8.2013 г., стр. 68.

4 – В текста по-долу терминът „поемащи съществен риск служители“ ще се използва за обозначаване на тези служители. Бих искал да отбележа обаче, че що се отнася до формата на избраните за тяхното обозначаване термини, в законодателството не е налице пълна последователност. Тук визирам член 92, параграф 2 и член 94, параграф 2 от Директива ДКИ IV и член 450, параграф 1 от Регламента за КИ.

5 – Това е терминът, с който се описва мярката в англоезичните медии. Отбелязвам, че Директива ДКИ IV не е първият акт, с който законодателят на ЕС се опитва да регулира премиите или добавките към заплатата. Вж. например член 10, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета (OВ L 102, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 214).

6 – Вж. COM(2012) 778 окончателен, т. 3.1. В периода 2008—2011 г. общият размер на усвоената помощ под формата на гаранции, мерки за рекапитализация, обезценени активи и мерки за ликвидност възлиза на 1,6 трилиона EUR, равняващи се на 12,8 % от БВП на ЕС.

7 – ОВ L 126, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 3, стр. 198.

8 – ОВ L 141, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 2, стр. 89.

9 – ОВ L 177, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 9, стр. 3.

10 – ОВ L 177, стр. 201; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 9, стр. 203.

11 – Директива 2009/111/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за изменение на директиви 2006/48/ЕО, 2006/49/ЕО и 2007/64/ЕО по отношение на банки — филиали на централни институции, определени елементи на собствения капитал, големи експозиции, надзорна уредба и управление при кризи (OB L 302, стр. 97).

12 – Директива 2010/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за изменение на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО по отношение на капиталовите изисквания за търговските портфейли и за пресекюритизация и на надзорния преглед на политиките за възнагражденията (OB L 329, стр. 3).

13–      Съгласно съображение 3 от Директива ДКИ ІІІ, за „да се предотврати потенциално отрицателния ефект, който неподходящи структури за възнаграждения могат да имат върху разумното управление на риска и върху контрола по отношение на склонността на отделни лица да поемат риск, изискванията на Директива 2006/48/ЕО следва да бъдат допълнени от изрично задължение за кредитните институции и инвестиционните посредници да създадат и поддържат за категориите персонал, чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху техния рисков профил, политики и практики за възнагражденията, които са в съответствие с ефективното управление на риска. Тези категории персонал следва да включват най-малко висшето ръководство, служителите, поемащи рискове, служителите с контролни функции и всички служители, чието общо възнаграждение, включително пенсионните обезщетения по преценка на работодателя, ги поставя в същата категория възнаграждения като висшето ръководство и служителите, поемащи риск“.

14 – COM(2010) 284 окончателен, по-специално точка 5.7, озаглавена „Възнагражденията“.

15 – Вж. член 90, параграф 1, буква е) от Доклада относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно лицензирането и осъществяването на дейността на кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Директива 2002/87/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно допълнителния надзор на кредитните институции, застрахователните предприятия и на инвестиционните посредници към един финансов конгломерат (A 7‑0170/2012) от 30 май 2012 г.

16 – Вж. предварителния дневен ред от 3227-ото заседание на Съвета от 1 март 2013 г. (doc/6864/13) и публикуваното впоследствие обобщение на обсъждането в Съвета от 5 март 2012 г.

17 – Обединеното кралство не оспорва никоя друга разпоредба от Директива ДКИ IV, свързана със заплащането, освен член 94, параграф 1, буква ж) и член 94, параграф 2. Въпреки че член 94, параграф 1, буква ж), подточка iii) е посочен в исканията на жалбоподателя, той не е обсъден подробно в жалбата.

18 – Вж. също доклада „Liikanen“ на експертната група на високо равнище относно реформирането на структурата на банковия сектор в ЕС, Брюксел, 2 октомври 2012 г., т. 4.2.5.

19–      Тук Обединеното кралство се позовава на Jennings, R. et Watts, A. (eds) Oppenheim’s International Law. 9. ed, Longman, Harlow, vol 1 „Peace“, р. 456, което според мен обаче не подкрепя всяко твърдение, че законодателната компетентност на държавите е ограничена до поведението на тяхната собствена територия. Напротив, в бележка 2 под линия на тази страница авторите се позовават на решение Lotus на Постоянния съд за международно правосъдие, където се посочва, че международното право като цяло оставя на държавите „широка свобода на преценка“ при прилагане на техните закони, които в определени случаи са ограничени от възпиращи правила.

20 – Решение Air Transport Association of America и др., C‑366/10, EU:C:2011:864, т. 110.

21 – Вж. също член 3, параграф 36 от Директива ДКИ IV, който гласи, че „компетентен орган“ означава „компетентен орган съгласно определението в член 4, параграф 1, точка 40 от Регламент (ЕС) 575/2013“.

22 – Вж. решения Imperial Chemical Industries Ltd./Комисия, C‑48/69, EU:C:1972:70 и Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия, C‑89/85, C‑104/85, C‑114/85, C‑116/85, C‑117/85 и C‑125/85—C‑129/85, EU:C:1988:447.

23 –      Решение на Постоянния съд за международно правосъдие (ПСМП) от 7 септември 1927 г. по дело Lotus (Франция с/у Турция), C.P.J.I Recueil 1927, Series A, № 10, стр. 25.

24 – Заключение по дело Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия, 89/85, 104/85, 114/85, 116/85, 117/85 и 125/85—129/85, EU:C:1988:258, т. 27—30.

25 – Според доктрината същината на съдебната практика на ПСМП по дело Lotus продължава да е валидна. Вж. например Решение на Международния съд по дело Демократична република Конго с/у Белгия (дело относно заповедта за арест от 11 април 2000 г.), I.C.J. Reports 2002, стр. 3, индивидуално мнение на председателя Guillaume, точки 13—16; Решение на Международния съд по дело за законосъобразност на заплахата от ядрени оръжия (консултативно становище), I.C.J. Reports 1996, стр. 226, декларация на председателя Bedajaoui, точки 13—15. Въпросът е разгледан от Juillard, P. L’application extraterritoriale de la loi économique. — In: L’application extraterritoriale du droit economique, Bazex, M. et al. (eds) и Koziel, T. Extraterritorial Application of EU Environmental Law — Implications of the ECJ’s Judgment in Air Transport Association of America. — The Columbia Journal of European Law, 19/2012, F1; Pazartis, P. Judicial Activism and Judicial Self-Restraint: the PCIJ’s Lotus Case. — In: Legacies of the Permanent Court of International Justice, Tams, C. J. et Fitzmaurice, M., Martinus Nijhoff, Leiden, 2013, p. 319.

26 – Съществува явен консенсус сред много автори, че съвременното международно право се е отклонило от установената по дело Lotus презумпция относно свободата на държавите да вземат решения за приложимостта на своето законодателство в рамките на повелителните норми на международното право и че изисква „достатъчна“ или причинна връзка между екстериториалното поведение на чужди граждани и държава, за да може последната да упражни своята компетентност да определя правила. Влиятелен принос по въпроса има Mann, F. A. The Doctrine of Jurisdiction in International Law. — Recueil des Cours 1964:1, vol. 111.

27 – Относно универсалната компетентност вж. O’Keefe, R. Universal Jurisdiction Clarifying the Basic Concept. — Journal of International Criminal Justice, 2/2004, p. 735.

28 – Решение от 4 април 1928 г. по дело Съединени щати с/у Нидерландия (Island of Palmas, или Miangas) (II RIAA 829).

29 – Решение на Международния съд по дело Обединено кралство с/у Норвегия (Anglo-Norwegian Fisheries), I.C.J. Reports 1951, стр. 117.

30 – Решение на Международния съд по дело Лихтенщайн с/у Гватемала, Nottebohm, I.C.J. Reports 1955, стр. 4.

31 –      Решение относно делото Arrest Warrant от 11 април 2000 г. (дело Демократична република Конго с/у Белгия), I.C.J. Reports 2002, стр. 1.

32 –      Заключение по дело Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия, EU:C:1988:258, т. 24

33 – ОВ L 281, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 17, стр. 10.

34 – Решение C‑92/09 и C‑93/09, EU:C:2010:662.

35 –      ОВ L 8, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 30, стр. 142.

36 – Решение Volker und Markus Schecke и Eifert, EU:C:2010:662, т. 86.

37 – Решение NS, C‑411/10 и C‑493/10, EU:C:2011:865.

38 – Решение Meroni/Върховен орган, C‑10/56, EU:C:1958:8.

39 – ОВ L 331, стр. 12.

40 – Решение Комисия/Парламент и Съвет, C‑427/12, EU:C:2014:170, т. 38.

41 – Решение Meroni/Върховен орган, EU:C:1958:8, т. 171 и 172.

42 – Решение Комисия/Паламент и Съвет, C‑427/12, EU:C:2014:170, т. 38.

43 – Вж. обсъждането по тази тема в моето заключение по дело Обединено кралство/Съвет и Парламент, C‑270/12, EU:C:2013:562.

44 – Решения Racke, C‑98/78, EU:C:1979:14 т. 20 и Нидерландия/Съвет, C‑110/97, EU:C:2001:620, т. 151.

45 –      Решение Pokrzeptowicz-Meyer, C‑162/00, EU:C:2002:57, т. 52. Вж. също решения Saldanha and MTS, C‑122/96, EU:C:1997:458, т. 14; Elektrownia Pątnów II, C‑441/08, EU:C:2009:698, т. 32. Вж. също решение Gemeinde Altrip и др., C‑72/12, EU:C:2013:712, в точка 22 от което се посочва, че е важно „да се припомни, че по принцип новата правна норма се прилага от момента на влизане в сила на акта, с който тя се въвежда. Макар че не се прилага към правните положения, възникнали и окончателно установени при действието на стария закон, новата правна норма се прилага спрямо техните бъдещи последици, както и спрямо новите правни положения… Без да се засяга принципът на забрана на прилагането на правните актове с обратна сила, изключения са възможни единствено ако новото правило е придружено с особени разпоредби, които определят изрично условията за прилагането му във времето“. Цитирани решения Monsanto Technology, C 428/08, EU:C:2010:402, т. 66 и Stichting Natuur en Milieu и др., C‑266/09, EU:C:2010:779, т. 32.

46 – Вж. решение Kone и др./Комисия, C‑510/11 P, EU:C:2013:696, т. 76 и цитираната съдебна практика.

47 – Решение Accrington Beef и др., C‑241/95, EU:C:1996:496, т. 33.

48 – Пак там, т. 36.

49 – Вж. в този смисъл решение Гърция/Комисия, C‑86/03, EU:C:2005:769, т. 71. Обикновено това става, когато ЕС не е взел мерки по отношение на стоки в режим на транзит, засегнати от промени в митническото законодателство на ЕС с незабавно действие. Вж. например решение Sofrimport/Комисия, C‑152/88, EU:C:1990:259.

50 –      Решение на Европейския съд по правата на човека от 22 септември 1994 г. (§42, Series A, № 296‑A).

51 –      Решение на Европейския съд по правата на човека (№ 26449/95, §54, 9 ноември 1999 г.).

52 – Решение Teleos и др., C‑409/04, EU:C:2007:548.

53 – Решение Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C‑362/12, EU:C:2013:834, т. 44.

54 – Тази разпоредба се отнася например до висшето ръководство, служителите, поемащи риск, служителите с контролни функции, както и всеки служител, чието общо възнаграждение го поставя в същата категория възнаграждения като висшето ръководство и служителите, поемащи риск, и чиито професионални дейности имат съществено въздействие върху рисковия им профил. Вж. също приложение І към Директива ДКИ III, обсъдено по-долу в т. 84)

55 – Решения Racke, C‑98/78, EU:C:1979:14, т. 20 и Нидерландия/Съвет, C‑110/97, EU:C:2001:620, т. 151.

56 – Вж. COM(2010) 0284 окончателен, т. 5.7, озаглавена „Възнагражденията“.

57 – Вж. по-специално съображение 71 относно предложението за регламент в COM (2011) 0452 окончателен, както и съображение 49 и членове 74, 88—91 от предложението за директива в COM(2011) 0453 окончателен.

58 –            Вж. доклада в A7‑0170/2012.

59 – Член 5, параграфи 1 и 4 ДЕС.

60 – Член 5, параграфи 1 и 3 ДЕС.

61 – В писменото становище на Обединеното кралство накратко се посочва съвместимостта на изискванията относно оповестяването с принципа на субсидиарността. Като се има предвид обаче, че писменото становище не развива по-нататък тази част от жалбата, ще анализирам само задълженията за оповестяване от гледна точка на съвместимостта им с принципа на пропорционалност.

62 – ОВ C 321, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 7, стр. 3.

63 – В това отношение Обединеното кралство се позовава на решение Люксембург/Парламент и Съвет, C‑176/09, EU:C:2011:290.

64 – Решения Eurotunnel и др., C‑408/95, EU:C:1997:532, т. 37—39 и Комисия/Съвет, C‑355/87, EU:C:1989:220, т. 42—44.

65 – Решение Afton Chemical, C‑343/09, EU:C:2010:419, т. 30 и 57.

66 – Пак там, т. 33.

67 – Пак там, т. 34.

68 – В този смисъл пак там, т. 35—41.

69 –      Решение Vodafone и др., C‑58/08, EU:C:2010:321, т. 113.

70 – Решение Испания/Съвет, C‑310/04, EU:C:2006:521, т. 121—123.

71 – Вж. решение Digital Rights Ireland, C‑293/12 и C‑594/12, EU:C:2014:238, т. 47 и цитираната съдебна практика.

72 – Вж. решения Обединено кралство/Съвет, C‑84/94, EU:C:1996:431, т. 58; British American Tobacco (Investments) и Imperial Tobacco, C‑491/01, EU:C:2002:741, т. 123.

73 – Отново ще се върна на изразеното от Обединеното кралство опасение относно член 114, параграф 2 ДФЕС в моя анализ на първото основание.

74 – Тази обобщена информация не е аналогична на подробната информация относно заплащането на конкретно посочени лица и нейната съвместимост с правото на ЕС в областта на защитата на данните е разгледана от Съда в решения Österreichischer Rundfunk и др., C‑465/00, C‑138/01 и C‑139/01, EU:C:2003:294 и Satakunnan Markkinapörssi и Satamedia, C‑73/07, EU:C:2008:727.

75 – Решение Германия/Парламент и Съвет, C‑233/94, EU:C:1997:231, т. 13 и 15.

76 –      Съгласно членове 33 и 34 от Директива ДКИ IV получилите лиценз финансови институции могат да извършват своите дейности на територията на други държави членки въз основа на техния лиценз в държавата членка по произход.

77 – Решения Del Cerro Alonso, C‑307/05, EU:C:2007:509, т. 40 и 46; Impact, C‑268/06, EU:C:2008:223, т. 123 и Bruno и др., C‑395/08 и C‑396/08, EU:C:2010:28, т. 36.

78 – Решения Del Cerro Alonso, EU:C:2007:3, т. 39 и Impact, EU:C:2008:2, т. 122.

79 – Решение Bruno и др., C‑395/08 и C‑396/08, EU:C:2010:329, т. 39. Вж. също решение Impact, EU:C:2008:223, т. 129.

80 – Решение Lock, C‑539/12, EU:C:2014:351, т. 29—33 и цитираната съдебна практика.

81 – Решение Del Cerro Alonso, EU:C:2007:509, т. 46.

82 – Решение Impact, EU:C:2008:223, т. 124.

83 – Решения Bruno и др., EU:C:2010:28, т. 36 и 37; Del Cerro Alonso, EU:C:2007:509, т. 40 и 44—46; Impact, EU:C:2008:223, т. 123—124 и 130 и заключение на генералния адвокат Kokott по дело Impact, EU:C:2008:2, т. 173.

84 – Заключение на генералния адвокат Kokott по дело Impact, EU:C:2008:2, т. 174.

85 – Заключение на генералния адвокат Kokott по дело Impact, EU:C:2008:223, т. 173.

86 – Този резултат не се променя от предполагаемите фактически последици от въвеждането на фиксиран коефициент, които се състоят в повишаване на постоянните компоненти на заплащането или намаляване на общите възнаграждения на поемащите съществен риск служители.

87 –      Вж. бележка под линия 76 по-горе.

88 – Примери за такива мерки на ЕС са мерките във връзка с борбата срещу дискриминацията, командированите работници и работното време. Относно практиката на Съда вж. например решение Del Cerro Alonso, EU:C:2007:509, в точка 41 от което Съдът постановява, че свързаното със заплащането изключение „въпреки това не може да обхване всички въпроси, които имат известна връзка с [посоченото] заплащане, тъй като това би означавало да се лишат от съдържание някои от областите, посочени в член 137, параграф 1 ЕО“, и решение Impact, EU:C:2008:223, в точка 125 от което Съдът приема, че „[т]о обаче не може да обхване всички въпроси, които имат известна връзка с възнагражденията, тъй като това би означавало да се лишат от съдържание някои от областите, посочени в член 137, параграф 1 ЕО“, където цитира, inter alia, решение Del Cerro Alonso EU:C:2007:509, т. 41.

Full & Egal Universal Law Academy