ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. CRUZ VILLALÓN
представено на 3 септември 2015 година ( 1 )
Дело C‑440/14 P
National Iranian Oil Company (NIOC)
срещу
Съвет
„Обжалване — Ограничителни мерки срещу Иран — Списък на лицата и образуванията, по отношение на които се прилага замразяването на финансови средства и икономически ресурси — Включване на наименованието на жалбоподателя — Правно основание — Член 215 ДФЕС — Член 291, параграф 2 ДФЕС — Възражение за незаконосъобразност — Правен интерес от обжалването“
1.
Настоящата жалба е подадена срещу решение на Общия съд, с което е отхвърлено искането да бъде обявено за незаконосъобразно включването на NIOC в списъка на лица и образувания, чиито средства са замразени поради подкрепата, която оказват на правителство, на което са наложени ограничителни мерки в рамките на приети от Съвета за сигурност на ООН решения. Жалбоподателят, който е иранско публично дружество, осъществяващо дейност в петролния и газов сектор, оспорва наложената му ограничителната мярка, като посочва шест основания за обжалване, с които по същество твърди, от една страна, че правното основание, послужило на Съвета за приемането на разпоредбата, по силата на която тази мярка е наложена, е неправилно, и от друга страна, че използваният за налагането ѝ критерий е неточен и неправилен.
2.
В този контекст на Съда е предоставена възможността да уточни при какви условия в рамките на оспорването на дадена ограничителна мярка може да се прави позоваване на наличието на процедурни нарушения или на засягането на правата на трети лица, за да се обоснове твърдение за незаконосъобразност на дадена обща разпоредба, стояща в основата на тази мярка.
3.
Наред с това на Съда се предоставя възможността да обогати все още начеващата си практика по отношение на изпълнителните правомощия, предвидени в член 291 ДФЕС — в случая съпоставени с правомощията на Съвета, предоставени му с член 215 ДФЕС.
I – Факти и правна уредба
4.
С Резолюция 1929 (2010) от 9 юни 2010 г., Съветът за сигурност на ООН разширява обхвата на ограничителните мерки, установени с негови Резолюции 1737 (2006), 1747 (2007) и 1803 (2008) и приема допълнителни ограничителни мерки, които отново са насочени срещу Ислямска република Иран.
5.
На 17 юни 2010 г. Европейският съвет приканва Съвета на Европейския съюз да приеме необходимите мерки за изпълнение на мерките, приети с Резолюция 1929 (2010), както и други допълнителни мерки, с които по пътя на преговорите да бъде отговорено на възникналите притеснения от развиваните от Иран технологии, свързани с ядрената и балистичната му програми.
6.
На 26 юли 2010 г. Съветът приема Решение 2010/413/ОВППС относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Обща позиция 2007/140/ОВППС ( 2 ). В приложение II към това решение се съдържа списък с имената на лица и образувания — извън тези, посочени от ООН — чийто финансови средства и икономически ресурси се замразяват.
7.
Това решение е изменено с Решение 2012/35/ОВППС ( 3 ) от 23 януари 2012 г., в съображение 13 от което се посочва, че „[о]граниченията по отношение на достъпа до финансови средства и икономически ресурси и замразяването им следва да се прилага за допълнителни лица и образувания, които подпомагат правителството на Иран, с което му дават възможност да продължава чувствителни ядрени дейности, свързани с разпространението на ядрено оръжие, или за разработването на носители на ядрено оръжие, по-специално лица и образувания, предоставящи финансова, логистична и материална подкрепа на правителството на Иран“.
8.
С член 1, параграф 7, буква а), подточка ii) от Решение 2012/35 в член 20, параграф 1 от Решение 2010/413 се добавя нова буква в), в която се предвижда замразяването на средства на „други лица и образувания, които не са обхванати от приложение I, предоставящи подкрепа на правителството на Иран, както и свързани с тях лица и образувания, изброени в приложение II“.
9.
На 23 март 2012 г. Съветът приема Регламент (ЕС) № 267/2012 ( 4 ), в член 23, параграф 2 от който се предвижда замразяването на средства на лицата, образуванията или органите, включени в списъка в приложение IX, които са определени като „г) други лица, образувания или структури, които предоставят подкрепа, например материална, логистична или финансова подкрепа, на правителството на Иран, както и лица и образувания, свързани с тях“.
10.
Съгласно член 46, параграф 2 от този регламент, „когато Съветът реши да подложи физическо или юридическо лице, образувание или орган на мерките, посочени в член 23, параграфи 2 и 3, той изменя съответно приложение IX“.
11.
На 15 октомври 2012 г. Съветът приема Решение 2012/635/ОВППС ( 5 ) (наричано по-нататък „оспорваното решение“), в съображение 16 от което се посочва, че „в съдържащия се в приложение II към Решение 2010/413/ОВППС списък на лицата и образуванията, които подлежат на ограничителни мерки, следва да бъдат включени допълнителни лица и образувания, по-специално ирански държавни образувания, ангажирани в петролния и газовия сектор, т[ъ]й като те осигуряват значителни доходи за иранското правителство“.
12.
С член 1, параграф 8, буква а) от оспорваното решение се изменя член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, като сред лицата, по отношение на които се налагат ограничителните мерки, се включват „други лица и образувания, които не са обхванати от Приложение I, които оказват подкрепа на правителството на Иран и образувания, притежавани или контролирани от тях или лица и образувания, свързани с тях, както са посочени в Приложение II“.
13.
С член 2 от оспорваното решение наименованието на жалбоподателя е включено в таблица I от приложение II, озаглавена „Лица и образувания, участващи в дейности, свързани с ядрени или балистични ракети, и лица и образувания, подкрепящи правителството на Иран“, като включването му е придружено от следната забележка: „Образувание, собственост на държавата и управлявано от нея, което предоставя финансови ресурси на иранското правителство. Председател на управителния съвет на NIOC е министърът на петрола. Генерален директор на NIOC е заместник-министърът на петрола“.
14.
Отново на 15 октомври 2012 г. Съветът приема Регламент за изпълнение (ЕС) № 945/2012 (наричан по-нататък „оспорваният регламент за изпълнение“) ( 6 ) за прилагане на Регламент (ЕС) № 267/2012.
15.
С член 1 от оспорвания регламент за изпълнение наименованието на жалбоподателя е включено в списъка, съдържащ се в приложение IХ към Регламент (ЕС) № 267/2012, в който фигурират „[л]ица и образувания, участващи в ядрени дейности и в дейности, свързани с балистични ракети, и лица и образувания, оказващи подкрепа на правителството на Иран“, като включването е придружено от следната забележка: „Образувание, собственост на държавата и управлявано от нея, което предоставя финансови ресурси на иранското правителство. Председател на управителния съвет на NIOC е министърът на петрола. Генерален директор на NIOC е заместник-министърът на петрола“.
16.
Жалбоподателят е уведомен за приемането на оспорваните решение и регламент за изпълнение на 16 октомври 2012 г. и от своя страна на 26 декември 2012 г. възразява срещу включването му в списъка и иска Съвета да измени своето решение. Освен това, жалбоподателят иска да му бъде предоставена цялата преписка, въз основа на която са приети оспорваните решение и регламент за изпълнение, включително доказателствата, на които включването се основава, както и наименованията на предложилите го държави членки.
17.
С писмо от 12 март 2013 г. Съветът предоставя на жалбоподателя а) предложенията за включване, направени от четири държави членки; б) протоколът от заседанието на работната група CONEM (Близък изток и Персийски залив) от 9 октомври 2012 г.; в) писма от 11 и 12 октомври 2012 г. на Генералния секретариат на Съвета до Комитета на постоянните представители (Корепер)/Съвет и от 12 октомври 2012 г. от Корепер до Съвета).
18.
Съветът не разкрива кои са държавите членки, направили предложението, но посочва, че същото е прието с единодушие.
19.
Жалбоподателят подава до Общия съд жалба за отмяна на оспорваните решение и регламент за изпълнение, като твърди, че са налице немотивираност, липса на правно основание, незаконосъобразност, грешки при прилагане на правото, фактическа грешка и грешка в преценката, нарушаване на правата на защита, на добра администрация и на ефективна съдебна защита, както и нарушение на принципа на пропорционалност и на правото на собственост.
20.
Жалбата е отхвърлена с решение на Общия съд от 16 юли 2014 г. ( 7 ).
II – Решението на Общия съд
21.
Общият съд обединява в шест посочените от жалбоподателя различни основания за обжалване. По отношение на първото от тях (неизпълнение на задължението за мотивиране поради непосочване на правното основание), разгледано в точки 39—44 от обжалваното съдебно решение, Общият съд приема, че със споменаването в оспорвания регламент за изпълнение на член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 задължението за посочване на правното основание, даващо право на Съвета за неговото приемане, е изпълнено.
22.
Твърдяната липса на правно основание, изтъкната във второто основание за обжалване, е обсъдена в точки 46—86 от обжалваното съдебно решение, където се разглежда законосъобразността на член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 г. във връзка с член 215 и член 291, параграф 2 ДФЕС, като Общият съд достига до извода, че мерките за замразяване на средства е можело да бъдат приети въз основа на последната разпоредба, както и че в случая съответните условия за предоставяне на изпълнителни правомощия на Съвета са изпълнени.
23.
Третото основание за обжалване, засягащо незаконосъобразността на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012, е обсъдено в точки 90—132 от обжалваното съдебно решение, където Общият съд отхвърля последователно всички твърдения за нарушение на ценностите на правовата държава, на правото на собственост и на принципа на пропорционалност, както и основателността на твърдението за несъгласуваност на дадената в приложимите разпоредби формулировка на спорния критерий.
24.
Четвъртото основание, в което Общият съд обединява посочените от жалбоподателя две грешки при прилагане на правото, една фактическа грешка и една грешка в преценката, е отхвърлено с мотивите, изложени в точки 134—148 от обжалваното съдебно решение. Според Общият съд, не е налице твърдяната от жалбоподателя грешка при тълкуването на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413, не е допусната фактическа грешка при отбелязването, че същият е образувание, което се управлява от иранската държава, нито е налице грешка в преценката във връзка със заключението, че именно поради управляването му от иранските власти жалбоподателят осигурява средства на иранското правителство.
25.
В петото основание за обжалване са обединени твърденията за неизпълнение на задължението за мотивиране и нарушаване на правата на защита, на добра администрация и на ефективна съдебна защита, като всички те са отхвърлени от Общия съд в точки 151—166 от обжалваното съдебно решение; в някои от случаите поради съвпадение с основания за обжалване, които вече са отхвърлени, а в други — тъй като установява, че елементите, обосноваващи включването на жалбоподателя в оспорените списъци, са ясно посочени и в достатъчна степен мотивирани в атакуваните актове.
26.
Шестото и последно основание за обжалване се отнася до евентуални нарушения на принципа на пропорционалност и на правото на собственост. В точки 173—177 от обжалваното съдебно решение е посочено, че тези оплаквания са повторение на вече отхвърлени други такива, както и че не би могло непропорционалността на оспорените мерки да се доказва с обстоятелства, настъпили след тяхното приемане.
III – Жалбата и производството пред Съда
27.
В жалбата са посочени шест основания, които Съветът и Комисията оспорват с аргументите, изложени в представените от тях писмени становища.
28.
NIOC, Съветът и Комисията се явяват на проведеното на 28 април 2015 г. съдебно заседание, на което са приканени от Съда да вземат отношение по следните въпроси: а) евентуалната релевантност за изпълнителните правомощия на Съвета на членове 24 ДЕС и 26 ДЕС, посочени в член 291, параграф 2 ДФЕС; б) евентуалната релевантност за спора на съображение 15 от Регламент (ЕС) № 961/2010 ( 8 ), което се отнася до правомощието на Съвета да изменя списъците; в) евентуалното значение на факта, че предвиденото в член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 правомощие на Съвета е предложено от Комисията и върховния представител на Съюза, с оглед на обстоятелството, че в решение от 4 февруари 2014 г., Syrian Lebanese Commercial Bank/Съвет ( 9 ), Общият съд изразява резерви по отношение на възможността жалбоподателят да повдига претенция, която по същество се отнася до нарушение на прерогативите на Парламента; г) необходимост, с оглед защитата на интересите на жалбоподателя в контекста на член 277 ДФЕС, от позоваването на основни права на трети лица, предвид решение Wöhrmann и Lütticke/Комисия ( 10 ).
А– Основанията за обжалване и отговорът на Съвета
1. Първото основание за обжалване
29.
Жалбата на NIOC започва с твърдението, че правното основание, което оправомощава Съвета да приеме оспорвания регламент за изпълнение, не е надлежно посочено в Регламент № 267/2012, тъй като в член 46, параграф 2 от този регламент не се определя правната форма, под която трябва да се извърши изменението на съдържащото се в него приложение IХ. Ето защо Общият съд допуснал грешка при прилагане на правото, приемайки, че предвид позоваването на тази разпоредба в оспорвания регламент за изпълнение правното му основание било ясно посочено.
30.
Съветът от своя страна, също като Общият съд, счита, че съдържащото се в член 46, параграф 2 оправомощаване съставлява необходимото правно основание за приемането на оспорвания регламент за изпълнение и с това е изпълнено задължението за мотивиране по член 296 ДФЕС, като съдържащият се в параграф 1 на тази разпоредба израз „вида акт, който следва да се приеме“, следва да се тълкува в смисъл, че като правно основание могат да бъдат използвани само разпоредбите, оправомощаващи една или повече институции да действат в определена сфера и уточняващи процедурата по приемане на съответните актове, без да е необходимо да се уточнява конкретната правна форма на последните.
2. Второто основание за обжалване
31.
В първата част на това основание жалбоподателят твърди, че съгласно решението на Съда от 19 юли 2012 г. ( 11 ) член 215, параграф 2 ДФЕС е единственото възможно правно основание за приемане на индивидуални ограничителни мерки.
32.
Съветът отговаря, че позоваването на това решение е неотносимо за решаването на настоящия случай, тъй като разглежданият по посоченото дело въпрос се отнася до това дали ограничителните мерки за борба с тероризма трябва да се приемат на основание член 75 ДФЕС, или същите могат да бъдат приемани и по силата на член 215, параграф 2 ДФЕС, която възможност е допусната от Съда. Наред с това Съветът изразява съгласие с дадения в точка 54 от обжалваното съдебно решение отговор в това отношение.
33.
С втората част на същото основание, отново въз основа на посоченото решение Парламент/Комисия, се твърди, че процедурите по член 215 ДФЕС и по член 291 ДФЕС (актове за изпълнение) са несъвместими.
34.
Съветът отново посочва, че цитираното решение е неотносимо, като според него не може да се приеме, че използването на двете процедури без разграничение предполага лицата или образуванията, по отношение на които са наложени ограничителни мерки, приети в съответствие с член 215 ДФЕС, да се ползват от гаранция (свързана с изискването актът, който ги подлага на такива мерки, да бъде приет въз основа на съвместно предложение на Комисията и на върховния представител на Съюза), от каквато не се ползват лицата или образуванията, засегнати от мерки, произтичащи от приет на основание член 291, параграф 2 ДФЕС акт. Това било така, защото разликата в процедурите не била предвидена толкова, за да предостави гаранции на адресатите на съответните актове, колкото, за да се гарантира правото на инициатива, признато с Договорите на Комисията и на върховния представител.
35.
При условията на евентуалност в третата част на основанието са изложени причините, поради които член 291 ДФЕС не би могъл да бъде използван, като се твърди, че член 291, параграф 2 ДФЕС не може да предоставя на Съвета допълнително правно основание от установеното в член 215 ДФЕС относно приемането на ограничителни мерки. Жалбоподателят изтъква две причини за неприложимостта на член 291, параграф 2 ДФЕС. На първо място, с тази разпоредба се въвеждало изключение от принципната компетентност на държавите членки, предвидена в параграф 1, поради което разпоредбата трябва да бъде тълкувана ограничително. На второ място, жалбоподателят оспорва анализа в точка 55 от обжалваното съдебно решение в смисъл, че предвидената в член 215 ДФЕС процедура може да се окаже неподходяща за приемането на обикновени мерки по изпълнение, както и че член 291, параграф 2 ДФЕС отразява волята на съставителите на Договора да предвидят по-ефективна процедура по изпълнение, съответстваща на вида на мярката, която следва да бъде изпълнена.
36.
Според Съвета жалбоподателят тълкува погрешно точка 55 от обжалваното съдебно решение, като твърди, че предвиденото в член 291, параграф 2 средство би могло да се основава на съображения за ефективност. При всички положения изложеното в тази точка становище на Общия съд било само допълващо и поради това без значение за настоящото производство по обжалване. Освен това Съветът отхвърля твърдението на NIOC, че параграф 2 на член 291 ДФЕС представлява изключение от принципната изпълнителна компетентност на държавите членки, установена в параграф 1 на посочената разпоредба.
3. Третото основание за обжалване, изложено при условията на евентуалност
37.
При условията на евентуалност — ако се приеме, че член 291, параграф 2 ДФЕС може да се използва при приемането на индивидуални ограничителни мерки — жалбоподателят излага трето основание за обжалване, разделено на две части, в което поддържа, че член 291 е неприложим за приемането на оспорвания регламент за изпълнение, като твърди, че приетите в съответствие с член 215 ДФЕС ограничителни мерки, доколкото самите те представляват изпълнителни такива, не се нуждаят от други мерки за тяхното изпълнение. Това се установявало от списъка в приложението към Регламент № 267/2012, приет въз основа на член 215 ДФЕС.
38.
В първата част на това основание за обжалване жалбоподателят се позовава на двете хипотези по член 291, параграф 2 ДФЕС и твърди, от една страна, че Регламент № 267/2010 няма връзка с членове 24 ДЕС и 26 ДЕС — като освен това Решение 2012/35 било прието на основание член 29 ДЕС — и от друга страна, че използването на член 291 ДФЕС в случая не може да се приеме за „надлежно обосновано“.
39.
Съветът, противно на становището на NIOC, твърди, че задължението за мотивиране при предоставянето на изпълнително правомощие на Съвета по член 291, параграф 2 ДФЕС е единствено израз на общото задължение за мотивиране, съдържащо се в член 296 ДФЕС.
40.
С втората част на третото основание жалбоподателят оспорва виждането на Общия съд, че съображение 28 и член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012 обосновавали включването на ограничителните мерки в изпълнителните правомощия на Съвета по член 291, параграф 2 ДФЕС.
41.
Съветът подкрепя тълкуването на Общия съд, като освен това изтъква съображение 11 и сл. от Регламент № 267/2012.
4. Четвъртото основание за обжалване, изложено при условията на евентуалност
42.
Отново при условията на евентуалност — в случай, че използването на член 291 ДФЕС бъде прието за законосъобразно — жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, приемайки, че член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 запазва за Съвета правомощията за привеждане в действие на разпоредбите на член 23, параграфи 2 и 3 от посочения регламент и това било достатъчно за изпълнение на задължението за мотивиране, що се отнася до посочването на правното основание. Според жалбоподателя в Регламент № 267/2012 не се съдържа никакво позоваване на член 291 ДФЕС, поради което било налице задължително препращане към член 215, параграф 2 ДФЕС.
43.
Съветът твърди, че Общият съд се е придържал към практиката на Съда, съгласно която непосочването на правното основание не означава автоматично нарушение на задължението за мотивиране, поради което в случая нямало никакво съмнение, че с член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 Съветът е запазил за себе си изпълнителните правомощия в областта на индивидуалните ограничителни мерки.
5. Петото основание за обжалване, изложено при условията на евентуалност
44.
Също при условията на евентуалност жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал втора грешка при прилагане на правото, като е приел, че Съветът не е нарушил задължението си за мотивиране, пропускайки да посочи разпоредбата на член 291 ДФЕС.
45.
Съветът отново се ограничава до позоваване на съдебната практика относно възможността посочването на правното основание да не бъде непременно изрично.
6. Шестото основание за обжалване
46.
В първата част жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, постановявайки, че предоставеното на Съвета право на преценка не е нито произволно, нито с дискреционен характер, до който извод се достигнало посредством „пренаписване“ на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012.
47.
Съветът отхвърля твърдението, че Общият съд е „пренаписал“ посочената разпоредба и излага причините, поради които счита, че обжалваното съдебно решение не следва да се тълкува по начина, посочен от NIOC.
48.
Във втората част жалбоподателят твърди, че „пренаписването“ на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 е довело до нарушаване на правото му на защита.
49.
От своя страна Съветът настоява, че Общият съд не е пренаписал съдържащия се в посочената разпоредба критерий.
50.
Накрая, в третата част жалбоподателят твърди, че Общият съд е изпаднал в противоречие, като е постановил, от една страна, че спорният критерий се отнася до формите на подпомагане, които, с оглед на тяхното количествено или качествено значение, допринасят за продължаването на ядрените дейности на Иран (точка 119 от обжалваното съдебно решение), и от друга страна, че този критерий се отнася до всяка подкрепа, която макар да няма пряка или косвена връзка с разработването и разпространението на ядрено оръжие, въпреки това, с оглед на нейното количествено или качествено значение, би могла да го ползва (точка 140 от обжалваното съдебно решение).
51.
Съветът счита, че твърдяното противоречие не е налице, тъй като според него в точка 140 от обжалваното съдебно решение Общият съд обобщава изложените в точки 119—121 аргументи.
Б– Становището на Комисията
52.
Комисията взема участие в производството, като предоставя общ отговор по първите пет основания за обжалване. Според нея член 215 ДФЕС е правилното правно основание за приемането на оспорвания регламент за изпълнение; което не е така по отношение на член 291 ДФЕС, тъй като актът на законодателя, предоставящ изпълнителните правомощия, не отразява целта на Регламент № 267/2012, а именно налагането на ограничителни мерки срещу Иран. Във връзка с това Комисията посочва, че са налице множество примери за регламенти, предоставящи изпълнителни правомощия на Комисията, като в нито един случай член 291 ДФЕС не е използван като правно основание.
53.
Наред с това Комисията счита, че разпоредбите на член 291 ДФЕС също биха могли да се прилагат в контекста на ограничителните мерки, като в това отношение посочва, че обичайната практика на Комисията при съвместните предложения, които приема на основание член 215 ДФЕС, се състои в предлагането за приемане на актове за изпълнение относно изменение на приложения, включително засягащи списъците на лица, чиито средства се замразяват.
54.
Що се отнася до шестото основание за обжалване, Комисията твърди, че член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 трябва да се разглежда в контекста на разпоредбата и при отчитане на цялото приложимо законодателство, както според нея е направил Общият съд, като по този начин лесно може да се достигне до извода, че спорният критерий обхваща единствено лица или образувания, които предоставят на иранското правителство „значителна от количествена и качествена гледна точка“ подкрепа, какъвто е случаят с жалбоподателя.
В– Исканията на страните
55.
Жалбата на NIOC завършва с искането Съдът да отмени обжалваното съдебно решение, да уважи претенциите му, изложени пред Общия съд, както и да осъди Съвета да заплати съдебните разноски в производството на двете инстанции.
56.
Съветът и Комисията искат жалбата да бъде отхвърлена и жалбоподателят да бъде осъден да заплати съдебните разноски.
IV – Анализ
А– Въведение
57.
NIOC е иранско публично дружество, което осъществява дейност в петролния и газовия сектор. Средствата на дружеството са замразени на 15 октомври 2012 г. по силата на оспорваните решение и регламент за изпълнение.
58.
Прилаганите критерии за включването в списъка на лицата и образуванията, чийто средства подлежат на замразяване, са променяни във времето. Отначало критерият е бил наличието на участие във или пряка връзка с ядрените дейности на Иран ( 12 ), като същият е разширен първо през 2010 г. ( 13 ), като — което е от значение за настоящия случай — през 2012 г. този критерий е разширен отново с Регламент № 267/2012, в член 23, параграф 2 от който се предвижда замразяване на средствата на лицата, образуванията и органите, посочени в приложение IХ към същия регламент, определени като „г) други лица, образувания или структури, които предоставят подкрепа, например материална, логистична или финансова подкрепа, на правителството на Иран, както и лица и образувания, свързани с тях“.
59.
От друга страна, в член 46, параграф 2 от Регламент № 2672012 се предвижда, че „[к]огато Съветът реши да подложи физическо или юридическо лице, образувание или орган на мерките, посочени в член 23, параграфи 2 и 3, той изменя съответно приложение IX“ към посочения регламент.
60.
NIOC подава до Общия съд жалба за отмяна на оспорваните решение и регламент за изпълнение, както и за обявяването за неприложим в случая на Регламент № 267/2012. Срещу отхвърлителното решение на Общия съд NIOC подава жалба с посочени шест основания, които, също като Комисията, считам, че могат да бъдат обединени в две, засягащи съответно правното основание на оспорвания регламент за изпълнение (първите пет основания за обжалване) и законосъобразността на разширяването на критерия за включване, извършено с Решение 2012/35 и Регламент № 267/2012 (шестото основание).
Б– По допустимостта на основанията за обжалване
61.
Както бе посочено в точка 28 по-горе, по време на съдебното заседание Съдът прикани страните да отговарят на няколко въпроса, два от които се отнасят до това дали NIOC разполага с необходимия правен интерес, за да се позове на изложените основания за обжалване, представляващи възражения за незаконосъобразност срещу Регламент № 267/2012. По-конкретно, по време на съдебното заседание се разисква доколко е допустимо да се посочва като основание за обжалване а) евентуалното нарушение на правомощията на Комисията и върховния представител да отправят предложения или б) нарушаването на основни права на трети лица.
62.
Що се отнася до първия въпрос, тоест до възможността да се посочва като основание за обжалване евентуалното нарушаване на правомощията на Комисията и на върховния представител, Съветът твърди, че възможната грешка при посочване на правното основание би могло единствено да засегне равновесието между институциите на Съюза, тъй като причината за наличието на различните процедури, предвидени съответно в член 291 ДФЕС и в член 215 ДФЕС, се корени в конкретното определяне на позицията по въпросите на външните работи на Съвета, на Комисията и на върховния представител, от което не произтичат последици от гледна точка на защитата на индивидуални права.
63.
Що се отнася до възможността да се прави позоваване на правата на трети лица, според Съвета, доколкото оспорването на законосъобразността на критерия за включване от страна на NIOC е мотивирано с обстоятелството, че така както този критерий е дефиниран от законодателя на Съюза, неговото приложение би довело до нарушаване на правата на трети лица, искането на жалбоподателят означавало да се извърши абстрактен контрол на разпоредбите, за които се твърди, че са незаконосъобразни.
64.
Според мен, всички основания за обжалване са допустими.
1. Относно правния интерес на NIOC да се позове на незаконосъобразността на Регламент № 267/2012
65.
Интересът на NIOC — и съответно легитимацията му да се позове в жалбата си на конкретните основания — трябва да бъде преценен от гледна точка на евентуалните последици от обявяването на незаконосъобразността на Регламент № 267/2012 за действителността на оспорваните решение и регламент за изпълнение. Накратко, ако неговата незаконосъобразност засяга тяхната валидност, то NIOC би разполагало с легитимация да се позове в жалбата си на тази незаконосъобразност. При това независимо какви са причините за въпросната незаконосъобразност. Това, което в случая има значение — както при незаконосъобразност от формално или процесуално естество, така и ако причината за твърдяната недействителност произтича от съдържанието на съответната разпоредба — е, че очевидно не може да бъде отхвърлено правото на NIOC да се позове на наличието на незаконосъобразност, която, ако бъде доказана, ще доведе до неприложимост на разпоредбите и актовете, които го засягат по същия пряк и непосредствен начин като спорните ограничителни мерки.
66.
Подчертах термина „неприложимост“ с курсив, тъй като именно за това става въпрос. Разпоредбата на член 277 ДФЕС е напълно ясна, като предвижда, че „всяка страна може при спор, който засяга акт с общо приложение […] да обоснове пред Съда на Европейския съюз неприложимостта на този акт“. Неприложимост, която трябва да се обоснове чрез позоваване на „средствата, предвидени в член 263, втора алинея [ДФЕС]“, тоест на основанията за незаконосъобразност. Същевременно посочените основания за незаконосъобразност в случая с член 277 ДФЕС не означават недействителност или незаконосъобразност на засегната разпоредба, а само че тя е неприложима в конкретния случай ( 14 ).
67.
Съгласно практиката на Съда е недопустимо инцидентно оспорване на законосъобразността на даден регламент в рамките на производство по оспорване на решения, които не представляват мерки за изпълнение на същия регламент ( 15 ). В настоящия случай обаче действителността на оспорваните по делото разпоредби зависи пряко от тази на Регламент № 267/2012, така че настоящата хипотезата е различна от тази, при която е постановено решение Съвет/Chvatal, където се приема, че служителите на Съда не разполагат с легитимация да оспорват законосъобразността на регламент, чийто разпоредби се отнасят само за Европейския парламент и следователно, дори същият да е засегнат от незаконосъобразност, този регламент не би могъл да предостави правно основание за претенцията на служителите жалбоподатели ( 16 ).
68.
Действително, както Съдът обърна внимание на страните, по дело Syrian Lebanese Commercial Bank/Съвет Общият съд изразява резерви в това отношение — „дори да се предположи, че жалбоподателят [банка, собственик на която е трета държава] има основание да повдига претенция, която по същество се отнася до нарушение на прерогативите на Парламента“ ( 17 ). Въпреки това тази възможност се приема за естествена от Съда по дела, по които спорът относно годността на правното основание, послужило като основа за приемането на акта, в крайна сметка засяга въпрос, свързан с междуинституционалното равновесие, който по принцип няма нищо общо със „субективния интерес“ на лицето, което оспорва приложимостта на този акт ( 18 ).
69.
Релевантният субективен интерес в контекста на член 277 ДФЕС е само този, който се отнася до неприложимостта на дадена разпоредба, засегната от незаконосъобразност, така че, както току що припомних, посочената в член 277 ДФЕС неприложимост може да бъде обоснована чрез „средствата, предвидени в член 263, втора алинея [ДФЕС]“, а именно с „некомпетентност, съществено процесуално нарушение, нарушаване на Договорите или на всякаква правна норма, свързана с тяхното изпълнение, или злоупотреба с власт“. Именно за това в крайна сметка става въпрос: не толкова за обявяване на недействителността на разпоредбата, по отношение на която е направено възражение за незаконосъобразност, колкото до нейната неприложимост поради незаконосъобразност в конкретния случай на жалбоподателя.
70.
В настоящия случай е очевидно, че ако в Регламент № 267/2012 е допусната незаконосъобразност при предоставянето с член 46, параграф 2 на правомощия на Съвета да изменя приложение IХ към същия регламент, последицата от това ще бъде, че включването на жалбоподателя в съдържащия се в посоченото приложение списък ще бъде лишено от съответното правно основание и поради това ще съдържа порок, който би довел единствено до неприложимостта в случая на този регламент и следователно — до недействителност на вписването на NIOC в списъка.
71.
Действително, както твърди и Съветът, разликата в правното основание по член 215 ДФЕС и това по член 291, параграф 2 ДФЕС се свежда до разлика в процедурите, която в крайна сметка е израз на желанието в първия случай да се гарантира право на инициатива на Комисията и върховния представител на Съюза. Това обаче не означава, че изборът на едното от двете правни основания ще окаже влияние единствено върху евентуалното нарушаване на търсеното с ДФЕС институционално равновесие чрез приемането на тези две законодателни процедури.
72.
Няма никакво съмнение, че използването на процедурата по член 291, параграф 2 ДФЕС тогава, когато съгласно ДФЕС е следвало да се процедира по реда на член 215 ДФЕС, би довело до незаконосъобразност на Регламент № 267/2012 и съответно до неговата неприложимост по отношение на жалбоподателя, със следващата от това недействителност на решението, по силата на което същият е включен в спорния списък. Или от гледна точка на интереса — този на Комисията и върховния представител се основа на спазването на Договорите с Регламент № 267/2012, докато интересът на NIOC се корени в неприложимостта на този регламент именно поради неговата незаконосъобразност. За целите на член 277 ДФЕС именно последният интерес е от значение и съответно единственият, които следва да бъде обсъден във връзка с допустимостта на основанията за обжалване, отнасящи се до незаконосъобразността на същия регламент.
2. Относно интереса на NIOC от позоваването на незаконосъобразността на критерия, приложен при включването му в спорния списък
73.
Що се отнася до възражението за недопустимост, основаващо се на евентуалното позоваване на интереси и права на трети лица, тоест на направеното от NIOC оспорване на материалното съдържание на критерия за включването му в спорния списък, според мен в действителност жалбоподателят в крайна сметка се позовава не на друго, а на собствените си права и интереси. На практика NIOC не се позовава на интереса на иранските граждани като цяло, а на своя собствен и конкретен интерес в качеството си на дружество, включено в спорния списък, като твърди, че неговото включване се дължи на приложението на критерий, който позволява включването на когото и да било.
74.
Така погледнат, въпросът не е толкова в допустимостта на оспорването на това включване, колкото в неговата основателност по същество. Тоест става дума за основателността на направеното от жалбоподателя твърдение, че Общият съд е „пренаписал“ критерия, установен в член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и в член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012, отклонявайки се по този начин от това, което според жалбоподателя е действителният смисъл на този критерий, а именно желанието в крайна сметка да се направи възможно включването на всяко иранско лице или образувание.
75.
Ето защо според мен всички наведени от жалбоподателя основания за обжалване трябва да бъдат приети за допустими.
В– По отделните основания за обжалване
1. Предварителни бележки
76.
Както бе посочено в точка 60 по-горе, съобразно съдържанието си шестте посочени от жалбоподателя основания за обжалване могат да бъдат обединени в две групи; от една страна, тези, чиито предмет е правното основание на оспорвания регламент за изпълнение (първите пет основания за обжалване); от друга страна, шестото основание за обжалване, с което се оспорва законосъобразността на приложения критерий за включването на NIOC в спорния списък. Освен това три от тях са посочени като основни (първо, второ и шесто основание), а трите останали са изложени при условията на евентуалност (трето, четвърто и пето), които се изтъкват само в случай че Съдът се съгласи със становището на Общия съд, че приложимото в случая правно основание е това по член 291 ДФЕС.
77.
По отношение на правното основание на оспорвания регламент за изпълнение NIOC твърди, че член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 е следвало, на първо място, да указва правната форма, която трябва да приеме решението на Съвета за изменение на приложението, в което се съдържа списъка на лицата, засегнати от замразяването на средства (първо основание за обжалване, с което се прави възражение за незаконосъобразност срещу Регламент № 267/2012). От друга страна, жалбоподателят твърди, че съответните мерки трябва да се основават на член 215 ДФЕС, параграф 2 ( 19 ), а не на член 291 ДФЕС ( 20 ) (второ основание за обжалване, насочено срещу оспорвания регламент за изпълнение, с което също се прави възражение за незаконосъобразност срещу Регламент № 267/2012).
78.
Накрая, при условията на евентуалност, жалбоподателят твърди, че за да бъде използването на член 291 ДФЕС законосъобразно, същото е трябвало да бъде мотивирано (трето основание за обжалване, в което се подчертава неприложимостта на член 291 ДФЕС, както и четвърто и пето основания, с които също се прави възражение за незаконосъобразност по отношение на Регламент № 267/2012).
79.
Що се отнася до законосъобразността на приложения критерий (шесто основание за обжалване), жалбоподателят твърди, че нормативната формулировка на същия е прекалено обща и неопределена, като Общият съд е извършил същинско „пренаписване“ на същия с оглед на приложението му в случая.
2. По първото основание за обжалване. Посочване на правното основание
80.
Първото основание за обжалване срещу Регламент № 267/2012 се отнася до непосочването в член 46, параграф 2 от същия на формата, която трябва да приемат решенията за изменение на приложение IХ от същия регламент, поради което тази разпоредба не можела да служи като правно основание на оспорвания регламент за изпълнение.
81.
Всъщност с въпросната разпоредба се предвижда само, че „когато Съветът реши да подложи физическо или юридическо лице, образувание или орган на мерките, посочени в член 23, параграфи 2 и 3, той изменя съответно приложение IX“.
82.
Както NIOC посочва, тази неопределеност оставя вратите отворени за две възможни правни форми: а) решение, прието на основание член 215 ДФЕС; б) регламент за изпълнение по член 291 ДФЕС. В разглеждания случай възприетата в крайна сметка форма е тази на регламент за изпълнение поради разбирането, че член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 би могъл да препраща именно към процедурата по член 291 ДФЕС.
83.
Според мен това тълкуване на член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 не е напълно лишено от основание, тъй като правомощието, което се предоставя на Съвета с посочената разпоредба, вече е било предвиждано в други разпоредби, приети в рамките на политиката за налагане на ограничителни мерки срещу Иран.
84.
Такъв е случаят с Регламент (ЕО) № 423/2007 ( 21 ) и Регламент (ЕС) № 961/2010. Така в член 15, параграф 2 от Регламент № 423/2007 се предвижда, че „с квалифицирано мнозинство Съветът установява, преразглежда и изменя списъка на лицата, субектите и органите по член 7, параграф 2, като спазва изцяло решенията, взети от Съвета във връзка с приложение II към Обща позиция 2007/140/ОВППС. Списъкът в приложение V се преразглежда редовно и поне веднъж на 12 месеца“.
85.
В член 36, параграф 2 от Регламент № 961/2010, от друга страна, се предвижда, че „когато Съветът реши да подложи физическо или юридическо лице, образувание или структура на мерките, посочени в член 16, параграф 2, той изменя съответно приложение VIII“.
86.
Освен това и в двата случая законодателят се е погрижил да мотивира предоставянето на Съвета на това изпълнително правомощие. В случая на Регламент № 423/2007 мотивите се съдържат в съображение 6, което гласи следното: „По отношение на процедурата за установяване и изменение на списъка по член 7, параграф 2 от настоящия регламент, Съветът следва сам да упражнява съответните изпълнителни правомощия предвид целите на Резолюция 1737 (2006) на Съвета за сигурност на ООН, по-специално за ограничаване на разработването от страна на Иран на чувствителни технологии, подпомагащи неговите ядрени и ракетни програми, и чувствителния по отношение на разпространението характер на дейностите, извършвани от лицата и субектите, подпомагащи тези програми“.
87.
В Регламент № 961/2010 мотивите са изложени в съображение 15, съгласно което „правомощията за изменение на списъка в приложения VII и VIII към настоящия регламент следва да се упражняват от Съвета с оглед на конкретните заплахи, на които Иран излага международния мир и сигурност, свидетелство за което беше нарастващото безпокойство относно ядрената програма на Иран, подчертано от Европейския съвет от 17 юни 2010 г., както и да се гарантира съгласуваност с процеса за изменение и преразглеждане на приложения I и II към Решение 2010/413/ОВППС“.
88.
Що се отнася конкретно до Регламент № 267/2012, то след датата на проведеното съдебно заседание пред Общия съд ( 22 ) в Официален вестник на Съюза ( 23 ) е публикувана поправка, с която в същия регламент е добавено съображение 27а) със следното съдържание:
„Правомощията за изменение на списъците в приложения VIII и IХ към настоящия регламент следва да се упражняват от Съвета с оглед на конкретните заплахи за международния мир и сигурност, породени от ядрената програма на Иран, както и да се гарантира съгласуваност с процеса за изменение и преразглеждане на приложения I и II към Решение 2010/413/ОВППС“.
89.
Дори след това, на 22 юли 2014 г. ( 24 ), това съображение отново е изменено в смисъл, че „правомощията за изменение на списъците в приложения VIII и IХ към настоящия регламент се упражняват от Съвета“.
90.
Според мен Регламент № 267/2012 трябва да се разглежда в контекста на всички ограничителни мерки, приети от Съюза срещу Иран, които представляват едно цяло, служещо — което е от значение за настоящия случай — по подходящ начин на целта, преследвана със задължението за мотивиране, стоящо в основата на изискването за посочване на правното основание на всеки акт, предназначен да произведе правни последици.
91.
Всъщност съгласно постоянната съдебна практика „предвиденото в член 253 ЕО [член 296 ДФЕС] задължение за мотивиране налага съответните актове да съдържат изложение на съображенията, поради които институцията ги е приела, така че Съдът да може да упражни контрол и както държавите членки, така и заинтересованите трети лица да могат да се запознаят с условията, при които общностните институции са приложили Договора“ ( 25 ).
92.
В това отношение „задължението да се посочи правното основание на акт, е свързано със задължението за мотивиране“ ( 26 ) по същия начин, както „изискването за спазването на принципа на правната сигурност налага всеки акт, който има за цел да породи правни последици, да черпи своята задължителна сила от разпоредба на общностното право, която трябва да бъде изрично посочена като правно основание и да предписва правната форма, в която актът следва да бъде издаден“ ( 27 ).
93.
Като част от редицата разпоредби, приети срещу Иран, Регламент № 267/2012 не е лишен от връзка с мотивите, обосновали приемането на предхождащите го регламенти. Наистина всеки от тях с влизането си в сила е отменял предишния, така както Регламент № 267/2012 отменя Регламент № 961/2010.
94.
Според мен обаче именно вследствие на материалната приемственост, която се установява при всички тях, извършената с Регламент № 267/2012 формална отмяна не означава, че мотивите, с които изрично е бил обоснован Регламент № 961/2010 — и дори преди това Регламент № 423/2007 — не могат имплицитно да служат за обосновка на самия Регламент № 267/2012.
95.
Обстоятелството, че този регламент предоставя на Съвета същите изпълнителни правомощия, които преди това са му били предоставени с предходните регламенти, означава единствено, че при липсата на изрично мотивиране по конкретния въпрос, основанието за това предоставяне на правомощия е имплицитно същото, като това на предишните регламенти, където то е изрично посочено. Макар и имплицитно, по този начин се изпълнява установеното в член 296 ДФЕС задължение за мотивиране, чиято цел в крайна сметка, както бе посочено, е „Съдът да може да упражни контрол и както държавите членки, така и заинтересованите трети лица да могат да се запознаят с условията, при които общностните институции са приложили Договора“ ( 28 ).
96.
В крайна сметка считам, че Регламент № 267/2012 мотивира в достатъчна степен предоставянето на правомощие на Съвета да изменя спорния списък, както и че посоченото правомощие е предвиденото в член 291, параграф 2 ДФЕС. Това според мен се установява от обстоятелството, че в регламентите, предхождащи Регламент № 267/2012, се посочва необходимостта Съветът да упражнява „съответните изпълнителни правомощия“ ( 29 ) (съображение 6 от Регламент № 423/2007) за целите на изменението на списъците и се подчертава целесъобразността на това да се „гарантира съгласуваност с процеса за изменение и преразглеждане“ на други списъци ( 30 ) (съображение 15 от Регламент № 961/2010), което веднага насочва към текста на член 291 ДФЕС, тоест разпоредбата относно изпълнителните правомощия, предоставени на институциите на Съюза при предвидените в нейния параграф 2 условия.
97.
Отделен въпрос, който ще бъде обсъден по-нататък, е това дали по този начин Регламент № 267/2012 съответства на Договорите. Същевременно, що се отнася до първото основание за обжалване, налага се изводът за неоснователност на твърдението на жалбоподателя, че член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012 не определя правната форма, която трябва да приеме решението на Съвета за изменение на приложение IХ към същия регламент. Макар и не изрично, определянето е направено имплицитно, но достатъчно, както току що бе посочено. При това положение по-нататък трябва да се прецени дали в крайна сметка приложимото правно основание за изменение на посоченото приложение действително е бил член 291, параграф 2 ДФЕС.
98.
В заключение, въз основа на изложените дотук съображения считам, че първото основание за обжалване следва да бъде отхвърлено.
3. По второто основание за обжалване. Приложимо правно основание за приемане на оспорвания регламент за изпълнение
99.
Жалбоподателят оспорва, че правилното правно основание за изменението на приложение IХ към Регламент № 267/2012 е била разпоредбата на член 291, параграф 2 ДФЕС, като твърди, че това може да бъде само член 215 ДФЕС. В първата част на основанието си за обжалване жалбоподателят посочва, че съгласно решение Парламент/Комисия ( 31 ) член 215, параграф 2 ДФЕС е единственото възможно правно основание за приемането на индивидуални ограничителни мерки. Във втората част на това основание за обжалване, отново изхождайки от посоченото решение Парламент/Комисия, той твърди, че процедурите по член 215 ДФЕС и по член 291 ДФЕС са несъвместими. Накрая, при условията на евентуалност, в третата част на основанието си за обжалване жалбоподателят излага аргументи, поради които според него член 291 ДФЕС в случая не би могъл да бъде използван.
100.
Считам, че трите части могат да бъдат обсъдени едновременно, тъй като независимо от различните аспекти те имат един и същ предмет, засягащ въпроса за приложимото правно основание за приемането на оспорвания регламент за изпълнение.
101.
Преди да пристъпя към разглеждането на този въпрос, считам за уместно да изтъкна, че спорът между страните се отнася конкретно до евентуалната приложимост на член 291, параграф 2 ДФЕС като правно основание за приемането на нормативна разпоредба, по отношение на която, според жалбоподателя, като правно основание може да служи само предвиденото в член 215 ДФЕС. В това отношение е очевидно, че не сме изправени пред случай на използване на така наречените „правни основания от вторичното право“, тоест — на законодателната техника, изразяваща се в установяването на нормативна процедура ad hoc, различна от предвиденото в Договорите, която Съдът е приел за недопустима с решение от 6 май 2008 г., Парламент/Съвет ( 32 ). В конкретния случай спорните процедури са изключително такива по първичното право и следователно въпросът, който трябва да се реши, е коя от тях е следвало да бъде приложена при изменението на приложение IХ към Регламент № 267/2012.
102.
Правното основание, въз основа на което е приет самият Регламент № 267/2012, е член 215 ДФЕС. В това отношение законодателят стриктно се е придържал към принципа, че „член 215, параграф 2 ДФЕС е предназначен да бъде правно основание на приеманите от Съюза ограничителни мерки, включително и тези за борба с тероризма, насочени срещу физически или юридически лица, недържавни групи или образувания, когато решението за приемането им попада в обхвата на дейността на Съюза в рамките на ОВППС“ ( 33 ). Следователно въпросът се отнася не до изменението или отмяната на самия Регламент № 267/2012 като цяло, а конкретно до това дали изменението на неговото приложение IХ с изричната цел да се „подложи физическо или юридическо лице, образувание или орган на мерките, посочени в член 23, параграфи 2 и 3“ от регламента, както предвижда член 46, параграф 2 от същия, може да бъде осъществено единствено посредством процедурата, установена в член 215, параграф 1 ДФЕС.
103.
Макар член 215 ДФЕС да установява специалната процедура за приемане на необходимите мерки за привеждане в изпълнение на прекъсването или ограничаването, изцяло или частично, на икономическите и финансови отношения с една или няколко трети страни въз основа на решение в рамките на ОВППС, трябва да се има предвид, че съгласно член 40, параграф 1 ДЕС, „[о]съществяването на общата външна политика и политика на сигурност не засяга прилагането на процедурите и съответния обхват на правомощията на институциите, предвидени в Договорите с оглед упражняването на областите на компетентност на Съюза, посочени в членове 3—6 от [ДФЕС]“. Ето защо, както се посочва и в точка 54 от обжалваното съдебно решение, не може да се приеме, че приет на основание член 215 ДФЕС регламент не може да предоставя изпълнителни правомощия на Комисията или на Съвета при условията, определени в член 291, параграф 2 ДФЕС.
104.
Горното съответства на това, което Съдът постановява в точка 65 от посоченото по-горе решение Парламент/Комисия, а именно че „член 215, параграф 2 ДФЕС е предназначен да бъде правно основание на приеманите от Съюза ограничителни мерки […] срещу физически или юридически лица, недържавни групи или образувания, когато решението за приемането им попада в обхвата на дейността на Съюза в рамките на ОВППС“. Това е така, тъй като едно е приемането на мерките и определянето на подложените на тях лица и образувания (въпроси, решенията по които могат да бъдат приемани единствено на основание член 215 ДФЕС), а друго — конкретизирането на кръга на засегнатите лица и образувания, когато това се осъществява посредством чисто изпълнителен по своя характер акт, тоест отнасящ се до самото приложение на принципите и критериите, установени в приетата на основание член 215 ДФЕС разпоредба.
105.
Доколкото в самия член 215 ДФЕС тази възможност не е изрично изключена, на практика няма пречка въз основа на установения в член 40, параграф 1 ДЕС принцип да се прибегне до общите процедури, предвидени в Договорите, и по-конкретно до установена в член 291 ДФЕС процедура, в случаите, когато е необходимо да се предоставят изпълнителни правомощия на институциите.
106.
Изменението на приложение IХ към Регламент № 267/2012, направено с оглед включването на дадено лице или образувание в списъка на субектите, чиито средства се замразяват, би следвало задължително да се осъществи чрез предвидената в член 215 ДФЕС процедура, ако самият Регламент № 267/2012 не установяваше подробно и в детайли приложимите критерии за вписването на дадено лице или образувание в този списък. Освен това правомощието, предоставено на Съвета с член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012, не дава на тази институция право на неограничена преценка при вземане на решение за включването на определено лице, тъй като Съветът трябва да се придържа към установените в член 23, параграф 2 от същия регламент критерии.
107.
Съгласно тези критерии Съветът може да включи в списъка само тези, които „са определени като: а) участващи в, пряко свързани с или подпомагащи дейности на Иран, чувствителни по отношение на ядреното разпространение, както и разработването от Иран на системи за ядрено оръжие, в това число чрез участие в снабдяването със забранени стоки и технологии; или притежавани или контролирани от такова лице, образувание или орган, включително посредством незаконни средства, или действащи от тяхно име и по тяхно указание; б) физическо или юридическо лице, образувание или орган, подпомогнал(о) лице, образувание или орган, включен(о) в списъка, да избегне или наруши разпоредбите на настоящия регламент, Решение 2010/413/ОВППС на Съвета или резолюции 1737 (2006), 1747 (2007), 1803 (2008) и 1929 (2010) на ССООН; в) член на Ислямската революционна гвардия или юридическо лице, образувание или орган, притежаван(о) или контролиран(о) от Ислямската революционна гвардия или от един или повече от нейните членове, или физическо или юридическо лице, което действа от тяхно име; г) други лица, образувания или структури, които предоставят подкрепа, например материална, логистична или финансова подкрепа, на правителството на Иран, както и лица и образувания, свързани с тях; д) юридическо лице, образувание или орган, притежаван(о) или контролиран(о) от Islamic Republic of Iran Shipping Lines (IRISL) или действащ(о) от негово име“ ( 34 ).
108.
Според мен Регламент № 267/2012 в това отношение е в достатъчна степен конкретен за установяването на подходяща рамка за упражняването на дадено изпълнително правомощие, тоест за оправомощаването било на Комисията, било на Съвета, да актуализира списъка от приложение IХ посредством регламенти за изпълнение по член 291 ДФЕС ( 35 ). Не трябва да се игнорира и съображението на Общия съд, изложено в точка 55 от обжалваното съдебно решение, където се посочва, че предвидената в член 291, параграф 2 ДФЕС процедура дава възможност за „по-ефективно изпълнение, съобразено с вида на мярката, която трябва да бъде приложена и възможността за действие на всяка институция“.
109.
Ето защо считам, че второто основание за обжалване трябва да бъде отхвърлено, тъй като според мен член 291, параграф 2 ДФЕС представлява приложимото правно основание за изменението на приложение IХ към Регламент № 267/2012.
4. По третото основание за обжалване, изтъкнато при условията на евентуалност. Относно изпълнението на условията, установени с член 291, параграф 2 ДФЕС
110.
При условията на евентуалност жалбоподателят твърди, че при всички положения не са изпълнени предвидените в член 291, параграф 2 ДФЕС условия за предоставяне на Съвета на спорното изпълнително правомощие.
111.
Въпросът тук се свежда до това дали, след като член 291, параграф 2 ДФЕС е приложимото правно основание за приемането на оспорвания регламент за изпълнение, предвидените в тази разпоредба условия за предоставяне на въпросното правомощие на Съвета са изпълнени.
112.
Съгласно член 291, параграф 1 ДФЕС държавите членки са тези, които следва да предприемат „необходими[те] мерки по вътрешното право за прилагане на правно обвързващите актове на Съюза“ ( 36 ). Въпреки това и съгласно параграф 2 на същия член, когато за посочените актове „са необходими еднакви условия за изпълнение […], тези актове предоставят изпълнителни правомощия на Комисията, или, в някои специфични и надлежно обосновани случаи, както и в случаите, предвидени в членове 24 и 26 от [ДЕС], на Съвета“.
113.
Видно от точка 59 от обжалваното съдебно решение, Съветът счита, че законосъобразно е запазил за себе си изпълнителното правомощие по член 23, параграфи 2 и 3 от Регламент № 267/2012, доколкото „става въпрос за надлежно обоснован случай“. Така от двете хипотези, в които съгласно член 291, параграф 2 ДФЕС изпълнителните правомощия могат да се предоставят на Съвета, а не на Комисията, законодателят на Регламент № 267/2012 г. е избрал първата от тях, като е отхвърлил хипотезата за наличие на случаи по членове 24 ДЕС и 26 ДЕС, която според Комисията и жалбоподателя също не би била относима към конкретния случай.
114.
Напротив, считам — каквото е и становището, застъпено от Съвета по време на съдебното заседание — че член 291, параграф 2 ДФЕС запазва за Съвета изпълнителните правомощия съобразно случая по отношение на разпоредби, приети в рамките на ОВППС, така че позоваването на случаите, „предвидени в членове 24 [ДЕС] и 26 [ДЕС]“ обхваща изменението на приложение IХ към Регламент № 267/2012 или с други думи — на нормативен акт, изготвен на основание член 215 ДФЕС, тъй като става въпрос за „решение, прието съгласно глава 2 на дял V от [ДФЕС]“.
115.
Според мен подобно схващане на системата на член 291, параграф 2 ДФЕС съответства в най-голяма степен на позициите съответно на Съвета и на Комисията в рамките на ОВППС, където на последната е предоставена второстепенна роля спрямо тази на Съвета — очевидно главно действащо лице в тази област, както Общият съд признава в точка 63 от обжалваното съдебно решение ( 37 ). Това обаче не означава задължително, че предоставянето на изпълнителни правомощия на Комисията по принцип е забранено в рамките на ОВППС, както правилно се посочва в точка 64 от обжалваното съдебно решение, а по-скоро, че предоставянето им в нейна полза трябва да бъде „надлежно обосновано“; например като в случая с член 45 от самия Регламент № 267/2012, където, както бе установено, изпълнението се отнася до чисто технически задачи или толкова обвързани с условия при тяхното реализиране въпроси, че няма никакво място за приемането на решение, основано на преценка.
116.
Следователно, изхождайки от позицията, че изпълнителните правомощия, предоставени с член 46, параграф 2 от Регламент № 267/2012, се отнасят до приета в рамките на ОВППС разпоредба, то институцията, която ще ги упражнява, би следвало да бъде Съветът, като „надлежно обосноваване“ не е необходимо, така както в друга хипотеза — тоест извън ОВППС — такова би се изисквало за предоставянето на изпълнителни правомощия на Съвета.
117.
Доколкото Общият съд е приел, че изпълнителните правомощия, предоставени на Съвета, се вписват в хипотезата на „надлежно обоснованите случаи“, а не в тази на „случаите, предвидени в членове 24 [ДЕС] и 26 [ДЕС]“, с обжалваното съдебно решение е допусната грешка при прилагане на правото. Въпреки това следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, „ако мотивите на решение на Общия съд разкриват нарушение на правото на Съюза, но неговият диспозитив се оказва обоснован по други правни съображения, такова нарушение не може да доведе до отмяната на това решение и е необходимо да се извърши замяна на мотиви“ ( 38 ).
118.
В настоящия случай не е трудно да се приеме, че диспозитивът на обжалваното съдебно решение е правилен, предвид приложимостта в случая на член 291, параграф 2 ДФЕС, тъй като тази разпоредба се отнася до случаите, предвидени в членове 24 ДЕС и 26 ДЕС, а конкретната хипотеза по делото, както бе посочено, съответства на тези случаи, поради което допуснатата грешка при прилагане на правото не предполага отмяната на обжалваното съдебно решение.
119.
С оглед на изложеното считам, че третото основание за обжалване следва да бъде отхвърлено.
5. По четвъртото и петото основания за обжалване
120.
По причините, въз основа на които бе предложено да бъде отхвърлено първото от основанията за обжалване ( 39 ), считам, че четвъртото и петото от тях — с които жалбоподателят при условията на евентуалност твърди, че не е надлежно изпълнено задължението да се посочи и мотивира правното основание на оспорвания регламент за изпълнение — също трябва да бъдат отхвърлени.
6. Шесто основание за обжалване. Относно законосъобразността на критерия за включване и даденото му от Общия съд тълкуване в обжалваното съдебно решение
121.
NIOC по същество твърди, че използваният от Съвета критерий дава възможност за произволно налагане на санкции на всеки ирански данъкоплатец, държавен служител или адвокат с аргумента, че по някакъв начин подкрепят или предоставят финансова помощ на иранската държава. Тъй като Общият съд отхвърля това твърдение с мотива, че въпросният критерий се отнася единствено до формите на подкрепа, които, с оглед на тяхното качествено или количествено значение ( 40 ), допринасят за развитието на иранските ядрени дейности, жалбоподателят приема, че Общият съд е „пренаписал“ този критерий.
122.
Както бе посочено при обсъждането на въпроса за евентуалната недопустимост на това основание за обжалване ( 41 ), не считам, че с него жалбоподателят се позовава на права или интереси на трети лица, нито че иска от Съда да извърши абстрактен контрол на разпоредбата, по отношение на която е направено възражението за незаконосъобразност. Всъщност NIOC оспорва последиците от приложението на въпросния критерий спрямо самия него, така че — без изобщо да поставя въпроса за извършването на абстрактен контрол — жалбоподателят правомерно иска единствено да бъде извършена конкретна преценка на законосъобразността на приложения в неговия случай критерий.
123.
В първата от трите части на последното основание за обжалване, жалбоподателят посочва, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че правото на преценка, предоставено на Съвета с критерия за определяне, залегнал в член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 няма нито произволен, нито дискреционен характер, и потвърждава, че същият отговаря в достатъчна степен на изискването за предвидимост. Съгласно изложеното в тази първа част по мнението на NIOC Общият съд е могъл да достигне до този извод единствено чрез тълкуване на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012, с което, в противоречие с текста и смисъла на тази разпоредба, се е стигнало до „пренаписване“ на критерия. Съгласно втората част на това основание за обжалване жалбоподателят счита, че така е нарушено правото му на защита, тъй като този „пренаписан“ критерий му е бил напълно неизвестен към момента на оспорването на включването му във въпросния списък. Накрая, в третата част на основанието за обжалване жалбоподателят твърди, че Общият съд е изпаднал в противоречие съответно в точки 119 и 140 от обжалваното съдебно решение, тъй като, от една страна, е постановил, че спорният критерий се отнася до форми на подпомагане, които допринасят за продължаване на ядрените дейности на Иран, а от друга страна, че обект на този критерий е подкрепата, която няма пряка или непряка връзка с подобни дейности.
124.
Що се отнася до първата част на основанието за обжалване, съгласно установената практика на Съда Съветът разполага с широка свобода на преценка при определяне на общите критерии за включване в списъците на лица, подложени на ограничителни мерки ( 42 ). Общият съд припомня тази практика в точка 107 от обжалваното съдебно решение, като веднага добавя, че колкото и това да предполага известна степен на ограничение на съдебния контрол по отношение на преценката на съображенията за подходящия характер, на които тези мерки се основават, то не по-малко вярно е, че „юрисдикциите на Съюза са длъжни да осигурят контрол, който по принцип трябва да е пълен, на законосъобразността на всички актове на Съюза от гледна точка на основните права“ ( 43 ).
125.
Според мен Общият съд е извършил пълна и в крайна сметка правилна преценка на спорните разпоредби.
126.
Бих могъл да се съглася със становището на жалбоподателя, че критерият за включване, залегнал в член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012, очевидно е с общ и неопределен характер. Това обаче, което NIOC определя като „пренаписване“ на разпоредбата от страна на Общия съд, е не друго, а извършено от последния тълкуване в съответствие с изискванията на първичното право на Съюза и по-конкретно с основните права, признати с Хартата. Според мен даденото тълкуване е правилно.
127.
На практика, извършеното от Общия съд тълкуване не може да бъде определено като „пренаписване“, ако под това се разбира, както NIOC твърди, създаването на критерий, различен от установения от законодателя в тълкуваната разпоредба. Според мен Общият съд не е въвел във въпросната разпоредба критерий, който да е различен от произтичащия от текста на същата. Или с други думи — не е въвел в текста на разпоредбата несъществуващо правило, а е дал тълкуване на същата в съответствие с правото на Съюза, позволяващо от съдържанието ѝ да бъде изведен критерий за включване в спорния списък, който отговаря на всички изисквания, свързани с принципа на правна сигурност и гаранциите на правовата държава.
128.
Действително от гледна точка на правната сигурност и съблюдаване на волята на законодателя, всяко „съответстващо тълкуване“ изисква не само опит за правилно разясняване, но преди всичко — изрично признаване на факта, че въпросната разпоредба може да се счита за съответстваща на правовия ред, доколкото, отвъд буквалния текст на същата, но в никакъв случай в противоречие с него, на тази разпоредба може да бъде придаден смисъл, съвместим с изискванията на нормите, на които тя е подчинена.
129.
В настоящия случай в текста на член 20, параграф 1, буква в) от Решение 2010/413 и в този на член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 се съдържа един очевидно общ и неопределен критерий, който — без да е необходимо да се влиза в противоречие с него — може да бъде съобразен с изискванията на правото на Съюза, доколкото същите допускат да бъде дадено съответстващо тълкуване, тоест да се отиде отвъд текста на разпоредбата, като ѝ се придаде смисъл, съответстващ на изискванията за конкретност и определеност, което в случая е необходимо с оглед спазването на основните права на жалбоподателя.
130.
Това в крайна сметка е направил Общият съд в обжалваното съдебно решение. Според мен щеше да е добре, ако Общият съд бе посочил изрично, че даденото от него тълкуване представлява опит за правилно разясняване, което е характерно за всяко съответстващо тълкуване. Независимо от това мотивирането на решението е направено в достатъчна степен аргументирано, изчерпателно и стабилно, така че неговото прилагане в конкретния случай да доведе до резултат, който е съобразен с правото на Съюза.
131.
В тази връзка не мога да не се съглася със съображенията на Общия съд, изложени в точка 118 от обжалваното съдебно решение, където се посочва, че спорният критерий се вписва в правна рамка, която е ясно очертана от целите, преследвани със законодателството относно ограничителните мерки срещу Иран, и именно в този контекст трябва да бъде тълкуван въпросният критерий. В този смисъл следва да се спомене Решение 2012/35/ОВППС, в съображение 13 от което се посочва, че „[о]граниченията по отношение на достъпа до финансови средства и икономически ресурси и замразяването им следва да се прилагат за допълнителни лица и образувания, които подпомагат правителството на Иран, с което му дават възможност да продължава чувствителни ядрени дейности, свързани с разпространението на ядрено оръжие, или за разработването на носители на ядрено оръжие, по-специално лица и образувания, предоставящи финансова, логистична и материална подкрепа на правителството на Иран“ ( 44 ). В същото време в член 23, параграф 2, буква г) от Регламент № 267/2012 е конкретизирано, че тази подкрепа може да бъде „материална, логистична или финансова“.
132.
Ето защо и както се посочва в точка 119 от обжалваното съдебно решение, очевидно не става въпрос за всяка подкрепа, а само за такава, която „с оглед на нейното количествено и качествено значение“ допринася за продължаване на иранските ядрени дейности. Това съображение — за разлика от твърдението на жалбоподателя в третата част на това основание за отмяна — не противоречи на изложеното в точка 140 от същото решение, където единствено се конкретизира, че тази подкрепа не е необходимо задължително да се отнася до развитието на разпространението на ядрено оръжие като такова, а е достатъчно да се изразява в предоставянето на иранското правителство на материални, финансови и логистични средства, които позволяват продължаването на това развитие.
133.
По тази причина не считам — както жалбоподателят твърди —, че Общият съд е „пренаписал“ критериите на Регламент № 267/2012, а че очевидно се е ограничил с това да ги приложи в случая посредством тълкуване, съответстващо на първичното право на Съюза, и в нормативния контекст, в който тези критерии придобиват присъщия си и точен смисъл.
134.
В крайна сметка считам, че Общият съд не е допуснал нарушение на правото, тъй като от материална гледна точка даденото от него тълкуване на спорната разпоредба е довело до съответстващ на правото резултат, който не е неоснователен или произволен, тъй като няма съмнение, че NIOC — националната петролна компания, чийто председател на управителния съвет на NIOC е министърът на петрола на Иран, а генерален директор е заместник-министърът на петрола — може да бъде сериозен източник на финансова подкрепа за иранското правителство и в това отношение да предоставя значителна от гледна точка на количественото ѝ измерение материална и финансова подкрепа за развитието на ядрената дейност, извършвана от това правителство — въпрос, по който освен това жалбоподателят не е изложил аргументи.
135.
Поради това нито приложеният на практика критерий, по отношение на който може да бъде дадено съответстващо на правото на Съюза тълкуване, е толкова общ и неточен, че да позволява включването на всяко лице в списъка от приложение IХ, нито прилагането му по отношение на жалбоподателя може да се приеме за необосновано или изключително в контекста на законодателството на Съюза относно замразяването на средства. От това в крайна сметка следва, че приложението на критерия в случая не е могло да доведе до твърдяната от жалбоподателя невъзможност той да се защитава.
136.
С оглед на изложеното считам, че шестото и последно основание за обжалване също трябва да бъде отхвърлено.
V – По разноските
137.
На основание член 138, параграф 1 от Процедурния правилник, приложим в производството по обжалване по член 184, параграф 1 от същия правилник, предлагам на Съда да осъди NIOC да заплати съдебните разноски.
138.
Съгласно член 140, параграф 1 от Процедурния правилник, държавите членки и институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно Комисията трябва да понесе направените от нея разноски.
VI – Заключение
139.
С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда:
—
Да отхвърли жалбата.
—
Да осъди NIOC да заплати съдебните разноски.
—
Да разпореди Комисията да понесе направените от нея съдебни разноски.
( 1 ) Език на оригиналния текст: испански.
( 2 ) ОВ L 195, стр. 39.
( 3 ) ОВ L 19, стр. 22.
( 4 ) Регламент относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент (ЕС) № 961/2010 (ОВ L 88, стр. 1).
( 5 ) ОВ L 282, стр. 58.
( 6 ) ОВ L 282, стр. 16.
( 7 ) National Iranian Oil Company/Съвет, T‑578/12, EU:T:2014:678, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“.
( 8 ) Регламент на Съвета от 25 октомври 2010 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент (ЕО) № 423/2007 (ОВ L 281, стр. 1).
( 9 ) T‑174/12 и T‑80/13, EU:T:2014:52, т. 161 и 162.
( 10 ) Дела 31/62 и 33/62, EU:C:1962:49, стр. 979.
( 11 ) Решение Парламент/Комисия, C‑130/10, EU:C:2012:472, т. 65.
( 12 ) Член 7, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 423/2007 на Съвета от 19 април 2007 година относно ограничителни мерки срещу Иран (ОВ L 103, стр. 1).
( 13 ) Член 16, параграф 2 от Регламент № 961/2010 (ОВ L 281, стр. 1).
( 14 ) В този смисъл вж. отдавна постановеното решение Wöhrmann и Lütticke/Комисия, 31/62 и 33/62, EU:C:1962:49, стр. 979.
( 15 ) Дело Съвет/Chvatal, C‑432/98 P и C‑433/98 P, EU:C:2000:545, т. 28—33.
( 16 ) Съвет/Chvatal, C‑432/98 P и C‑433/98 P, EU:C:2000:545, т. 31.
( 17 ) Дело Syrian Lebanese Commercial Bank/Съвет, T‑174/12 и T‑80/13, EU:T:2014:52, т. 162.
( 18 ) Дело Белгия/Комисия, C‑110/03, EU:C:2005:223, т. 76—80.
( 19 ) Член 215, параграф 2 ДФЕС: „Когато решение, прието съгласно глава 2 на дял V от Договора за Европейския съюз, предвижда това, Съветът може да приеме, съгласно процедурата, посочена в параграф 1, ограничителни мерки по отношение на физически или юридически лица, недържавни групи или образувания“.
Процедурата по параграф 1 изисква квалифицирано мнозинство на Съвета, който се произнася по предложение на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и на Комисията.
( 20 ) Разпоредба, която предоставя изпълнителните правомощия на Комисията „или, в някои специфични и надлежно обосновани случаи, както и в случаите, предвидени в членове 24 и 26 от Договора за Европейския съюз, на Съвета“.
( 21 ) Регламент на Съвета от 19 април 2007 година относно ограничителни мерки срещу Иран (ОВ L 103, стр. 1).
( 22 ) 6 март 2014 г.
( 23 ) ОВ L 93., стр. 85, от 28 март 2014 г.
( 24 ) ОВ L 216, стр. 5.
( 25 ) Дело Комисия/Съвет, C‑370/07, EU:C:2009:590, т. 37.
( 26 ) Дело Комисия/Съвет, C‑370/07, EU:C:2009:590, т. 38.
( 27 ) Дело Комисия/Съвет, C‑370/07, EU:C:2009:590, т. 39.
( 28 ) Дело Комисия/Съвет, C‑370/07, EU:C:2009:590, т. 37.
( 29 ) Курсивът е мой.
( 30 ) Курсивът е мой.
( 31 ) Дело C‑130/10, EU:C:2012:472.
( 32 ) Дело C‑133/06, EU:C:2008:257. По този въпрос, вж. Masson, F. Les conditions de validité des bases juridiques dérivées à la suite de l’arrêt du 6 mai 2008. — Cahiers de Droit Européen, 44/2008, р. 157—173; Garzón Clariana, G. Los actos delegados en el sistema de fuentes de Derecho de la Unión Europea. — Revista de Derecho Comunitario Europeo, 37/2010, р. 721—759 (734—738); Navarro Batista, N. Bases jurídicas derivadas, delegación legislativa y poder de ejecución: el equilibrio institucional en la sentencia del TJUE de 6 de mayo de 2008, Parlamento Europeo c. Consejo. — Revista General de Derecho Europeo, 18/2009.
( 33 ) Парламент/Комисия, C‑130/10, EU:C:2012:472, т. 65.
( 34 ) Член 23, параграф 2 от Регламент № 267/2012.
( 35 ) Същото се отнася и до изменението на приложение II от Регламент № 267/2012, в което са посочени стоките и технологиите, подложени на ограничителни мерки, правомощието за изменението на което е предоставено на Комисията с член 45, буква а) от същия регламент „въз основа на решения, взети от Съвета за сигурност на ООН или от Комитета по санкциите или въз основа на информация, предоставена от държавите членки“.
( 36 ) Неоспорим принцип е, че материалното изпълнение на нормите на Съюза се осъществява от държавите членки (вж., освен други, Jacqué, J.P. Droit institutionnel de l’Union européenne. — 6. ed., Dalloz, Paris, 2010, notes 581—584). Основната разпоредба, в която се предвижда, че държавите членки упражняват изпълнителната власт е член 4, параграф 3 ДЕС, съгласно който „[д]ържавите членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза“. Относно разделението на изпълнителните правомощия в Съюза вж. Fuentetaja Pastor, J.Á. Actos delegados, actos de ejecución y distribución de competencias ejecutivas en la Unión Europea- — In: Revista Española de Derecho Administrativo, 149/2011, р. 55—89 (57—63).
( 37 ) В този смисъл, Ruffert, M. Art. 291 AEUV. — In: Callies, Ch./Ruffert, M., EUV/AEUV Kommentar, C.H. Beck, München, 4. ed., 2011, note 10.
( 38 ) Дело Comitato Venezia vuole vivere и др./Комисия, C‑71/09 P, C‑73/09 P и C‑76/09 P, EU:C:2011:368, т. 118 и цитираната съдебна практика.
( 39 ) Точки 80—97 по-горе.
( 40 ) Точка 119 от обжалваното съдебно решение.
( 41 ) Вж. точки 73 и 74 по-горе.
( 42 ) Освен други, вж. постановените наскоро решения на големия състав по дела Anbouba/Съвет, C‑605/13 P, EU:C:2015:248, т. 41 и Anbouba/Съвет, C‑630/13 P, EU:C:2015:247, т. 42 и цитираната съдебна практика.
( 43 ) Точка 108 от обжалваното съдебно решение.
( 44 ) Курсивът е мой.
Full & Egal Universal Law Academy