СТАНОВИЩЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. WATHELET
представено на 29 октомври 2015 година ( 1 )
По дело C‑455/15 PPU
P
срещу
Q
(Преюдициално запитване, отправено от Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд, Варберг, Швеция)
„Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и по дела, свързани с родителска отговорност — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Принцип на взаимно признаване на съдебните решения — Основание за непризнаване на решение в областта на родителската отговорност — Член 23, буква а) — Решение, което е в очевидно противоречие с обществения ред в държавата, в която се иска признаване — Член 24 — Забрана за преразглеждане на въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка“
I – Въведение
1.
Разглежданото тук преюдициално запитване от 25 август 2015 г., постъпило в Съда на 28 август 2015 г., изисква от Съда да се произнесе относно обхвата на член 23, буква а) и член 24 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 ( 2 ).
2.
Запитването е отправено в рамките на спор между P и Q по повод на упражняването на родителските права по отношение на едната от двете им дъщери.
II – Правна уредба
А– Правото на Съюза
3.
Член 2 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Определения“ и предвижда:
„За целите на настоящия регламент:
[…]
9.
терминът „право на упражняване на родителски права“ включва правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по-специално на правото да се определи мястото на пребиваване на детето.
[…]“.
4.
Член 8 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Обща компетентност“ и гласи:
„1. Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.
2. Параграф 1 се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12“.
5.
Член 15 от Регламент №°2201/2003 е озаглавен „Прехвърляне в съд, който е по-подходящ за разглеждането на делото“, и гласи:
„1. По силата на изключение, съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото могат, ако смятат, че съдът на друга държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, или на отделна част от него, и когато това е в най-добър интерес за детето:
а)
да спр[ат] делото или част от него и да покан[ят] страните да внесат искане пред съда на тази друга държава членка в съответствие с параграф 4; или
б)
да изиска[т] от съда на другата държава членка да приеме[, че е компетентен] в съответствие с параграф 5.
2. Параграф 1 се прилага:
а)
по искане от страна; или
б)
служебно от съда; или
в)
по искане от съда на друга държава членка, с която детето има особена връзка, в съответствие с параграф 3.
Прехвърлянето, направено служебно от съда или по искане на съда на друга държава членка трябва да се приеме поне от едната от страните.
3. Счита се, че детето има особена връзка с държава членка, по смисъла на параграф 1, ако тази държава членка:
а)
[след сезирането на посочения в параграф 1 съд] се е превърнала в обичайно местопребиваване на детето; или
б)
представлява предходното обичайно местопребиваване на детето; или
в)
представлява мястото, определящо гражданството на детето; или
г)
представлява обичайното местопребиваване на носителя на родителската отговорност; или
д)
представлява мястото, където се намира имуществото на детето и делото засяга мерките за закрила на детето, свързани с управляването, съхраняването или разпореждането с това имущество.
4. Съдът на държавата членка, който е компетентен да разгледа делото по същество[,] постановява срок, в който съдилищата на тази друга държава членка трябва да бъдат сезирани в съответствие с параграф 1.
Ако съдилищата не са сезирани до този момент, съдът, който е сезиран, продължава да упражнява компетентността си в съответствие с членове 8—14.
5. Съдилищата на тази друга държава членка могат, когато поради особените обстоятелства по делото е в най-добър интерес на детето, да приемат компетентността в рамките на шест седмици от своето сезиране в съответствие с параграф 1, буква а) или б). В този случай съдът, който е сезиран пръв, се отказва от компетентност. Иначе съдът, който е сезиран пръв, продължава да упражнява компетентността си в съответствие с членове 8—14.
6. Съдилищата си сътрудничат за целите на настоящия член или пряко, или посредством централните органи, определени в съответствие с член 53“.
6.
Член 20 от Регламента е озаглавен „Временни, включително охранителни мерки“ и гласи:
„1. В неотложни случаи разпоредбите на настоящия регламент не са пречка за съдилищата в държава членка да постановяват такива временни, включително охранителни мерки по отношение на лица или имущество в тази държава членка, каквито са предвидени в нейното законодателство, дори ако, по силата на настоящия регламент, съдът в друга държава членка е компетентен да разглежда делото по същество.
2. Мерките по смисъла на параграф 1 спират да се прилагат, когато съдът на държавата членка, който е компетентен по съществото на делото съгласно настоящия регламент, е взел мерките, които смята за подходящи“.
7.
Член 21 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Признаване на решения“ и параграф 1 от него гласи:
„Решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специални процесуални действия“.
8.
Член 23 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Основания за непризнаване на решения за родителската отговорност“ и предвижда:
„Решение, отнасящо се до родителската отговорност на съпрузите, не се признава:
а)
ако това признаване е в очевидно противоречие с обществен[ия ред] в държавата членка, където се иска, като се взема предвид най-добрия[т] интерес на детето;
[…]“.
9.
Член 24 от Регламента е озаглавен „Забрана за преразглеждане на компетентността на съда, който е постановил решението“, и гласи:
„Компетентността на съда в държава членка, постановил решението, не може да се преразглежда. Нормата на […] член 23, буква а) относно съобразяване с обществен[ия ред], не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14“.
10.
Член 26 от посочения регламент е озаглавен „Забрана за преразглеждане по същество“ и предвижда:
„При никакви обстоятелства не може решение да се преразглежда по същество“.
11.
Член 27 от същия регламент е озаглавен „Спиране на производството“ и предвижда:
„1. Съдът в държава членка, пред който се иска признаване на решение, постановено в друга държава членка, може да спре производството, ако бъде подадена обикновена жалба срещу решението.
[…]“.
Б– Хагската конвенция от 1980 г.
12.
Член 13 от Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, сключена в Хага на 25 октомври 1980 г. (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“), предвижда:
„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:
а)
лицето, институцията или организацията, натоварени с грижата за детето, не са упражнявали ефективно родителските права по време на прехвърлянето или задържането или са дали своето съгласие, или впоследствие са приели прехвърлянето или задържането; или
b)
съществува сериозна опасност връщането на детето, да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.
Съдебният или административният орган може също да откаже да разпореди връщането на детето ако установи, че детето се противопоставя на връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.
При преценка на обстоятелствата, посочени в този член, съдебните или административните органи следва да вземат под внимание информацията за социалното положение на детето, предоставена от централния орган или от друг компетентен орган по обичайното местопребиваване на детето“.
III – Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
13.
P и Q са родители на две деца, първото от които — V, е родено през 2000 г., а второто, S, е родено през 2009 г.
14.
Двамата се събират през 1997 г., но на 6 февруари 2006 г. ( 3 ) бракът им е прекратен с решение на Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте, Литва), съгласно което детето V следва да живее с майка си, а родителските права да се упражняват съвместно от двамата родители.
15.
През 2005 г. обаче семейството напуска Литва и се установява в Швеция, където през 2006 г. родителите и детето са вписани в регистъра на населението. Именно в Швеция през 2009 г. се ражда детето S. Двете деца говорят шведски и са учили във Фалкенберг (Швеция), където живеят повечето от хората, с които общуват.
16.
На 27 ноември 2013 г. P установява, че Q и двете деца са изчезнали. След като се свързва със социалните служби към Община Фалкенберг, които започват проверка, Q се оплаква, че тя и децата са жертви на престъпни посегателства от страна на P. Въпросните деяния са сигнализирани на полицията и Q и децата са настанени в защитено жилище. Няколко месеца по-късно предварителната проверка срещу P е прекратена, но му е издадена забрана да влиза в контакт с децата.
17.
На 29 март 2014 г. Q отвежда двете си деца в Литва. Към онзи момент P и Q са заедно носители на правото да упражняват родителските права по отношение на двете деца ( 4 ), които на 31 март 2014 г. са вписани в регистъра на населението на Община Шилуте в Литва.
18.
На 8 април 2014 г. Q предявява иск срещу P пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте), като моли да се допуснат привременни мерки относно местоживеенето и упражняването на родителските права по отношение на S ( 5 ), както и да ѝ се присъди издръжка за двете деца.
19.
На 11 април 2014 г. P подава пред запитващата юрисдикция — Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд, Варберг), иск срещу Q, като иска като привременна мярка да бъде определен за единствен носител на правото на упражняване на родителските права по отношение на двете му деца.
20.
На същия ден Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) постановява привременни мерки, съгласно които S следва да живее с майка си.
21.
През юни 2014 г. P подава в Utrikesdepartementet (министерството на външните работи) на Кралство Швеция молба за връщане на децата по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г.
22.
На 30 юли 2014 г. P предявява иск пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте), като в частност моли да бъде определен за единствено носител на правото на упражняване на родителските права по отношение на детето V ( 6 ). Делото по този иск е съединено с делото по иска на Q от 8 април 2014 г.
23.
На 2 септември 2014 г. Q представя отговор по исковата молба на P, като моли искът му да бъде отхвърлен и посочва, че детето V е лекувано в здравно заведение в Клайпеда (Литва) от посттравматичен стрес и че според медицинските заключения детето би реагирало отрицателно на всякакъв контакт с баща си, P.
24.
На 29 септември 2014 г. P моли същия съд да не се произнася по иска на Q за упражняването на родителските права по отношение на детето S, тъй като според него въпросът не е от компетентността на този съд.
25.
На 1 август 2014 г. P подава молба до Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд, Литва), с която иска в частност връщане на детето S в държавата по обичайното му местопребиваване, а именно Швеция. На 18 август 2014 г. Q подава пред същия съд отговор по молбата, като оспорва твърдението, че отвеждането на детето S в Литва е било неправомерно, отново изтъква недопустимото поведение на бащата към малолетните му деца и настоява пред съда да отхвърли молбата на P.
26.
На 4 септември 2014 г. Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) отхвърля подадената от P молба за връщане на децата, а на 21 октомври 2014 г. Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) потвърждава това решение, основано на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.
27.
След постановяването на последното решение шведският централен орган, а именно министерството на външните работи ( 7 ), изпраща съответните документи до запитващата юрисдикция в съответствие с член 11, параграф 6 от Регламент № 2201/2003.
28.
На 18 октомври 2014 г., след като разглежда делото в съдебно заседание в отсъствието на Q, запитващата юрисдикция постановява като привременна мярка, че P сам ще упражнява родителските права по отношение на детето S.
29.
На 18 февруари 2015 г. Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) постановява, че детето S ще живее с Q и че P следва да плаща издръжка за двете деца (наричано по-нататък „спорното решение“). От това решение следва, че P е оттеглил искането си от 30 юли 2014 г. да му се предостави правото да упражнява родителските права по отношение на детето V.
30.
Запитващата юрисдикция смята, че тя е компетентна по делото на основание член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, тъй като към момента на предявяването на иска пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) на 8 април 2014 г. и към момента на нейното сезиране на 11 април 2014 г. двете деца са имали обичайно местопребиваване в Швеция по смисъла на тази разпоредба.
31.
Пред запитващата юрисдикция P поддържа, че за да може производството да продължи пред нея, спорното решение не трябва да бъде признавано. Според него отказът да бъде признато това решение трябва да бъде постановен на основание член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003. P признава, че съгласно текста на член 24 от Регламента по принцип е забранено да се упражнява контрол по въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка. Според него обаче тази разпоредба не се отнася до член 15 от Регламента, от който черпи компетентността си Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте). Освен това този съд се произнесъл в нарушение на член 15, тъй като всъщност съвсем самостоятелно взел решението да се произнесе по допустимостта на иска.
32.
P също така смята, че въз основа на обстоятелството, че литовски съд е отказал да разпореди връщането на детето на основание член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е заключил, че обичайното местопребиваване на детето вече е в Литва. Това било в разрез с постановеното от Съда в точка 44 от решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400), а именно че „по принцип неправомерното отвличане на дете не би трябвало да води до прехвърляне на компетентността от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайното си местопребиваване непосредствено преди отвеждането си, на съдилищата на държавата членка, в която е отведено, дори в хипотезата, че след отвличането детето придобие обичайно местопребиваване в нея“.
33.
Като признава, че клаузата за обществен ред трябва да се тълкува стриктно, P все пак поддържа, че се допуска определена свобода на преценка в случай на тежко нарушение от страна на чуждестранния съд. Според него Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е допуснал именно такова нарушение, когато умишлено или поради незнание се е произнесъл в нарушение не само на член 15 от Регламент № 2201/2003, но и на основния принцип, че при отвличане на дете компетентни да се произнесат в крайна сметка са съдилищата на държавата по първоначалното местопребиваване на детето.
34.
Пред запитващата юрисдикция Q поддържа, че член 24 от Регламент № 2201/2003 забранява да се преразглежда въпросът за компетентността на съда на държава членка. Възможност да не се признае спорното решение щяла да е налице само в случай че то е в противоречие с обществения ред. Според Q обаче тази хипотеза не е налице, тъй като от събраните доказателства ставало ясно, че P не изпълнява съвестно задълженията си на баща и затова S трябва да остане при майка си. Това било констатирано в четири отделни производства. Освен това децата учели в Литва и нямало опасност за здравето или развитието им. Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) и Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) се произнесли, че двете деца са законно отведени в Литва от майка им. Запитващата юрисдикция нямала никакво основание да се съмнява в преценката на литовските съдилища и на литовските власти (в това число Службата за защита на правата на детето към местната администрация на район Шилуте (Šilutės rajono savivaldybės administracijos vaiko teisių apsaugos skyrius).
35.
Q добавя, че до постановяването на спорното решение P активно е участвал в производствата пред литовските съдилища и е разполагал с всички възможности да обжалва постановените съдебни актове. Той обаче по свой почин оттеглил искането си да се определи, че детето V следва да живее с него, и по този начин приел то да живее с майка си в Литва. При това положение с искането си да упражнява родителските права по отношение на S, P действал в разрез с правата и законните интереси на двете деца.
36.
При тези условия Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд, Варберг) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
IV – Спешното производство и ходът на делото пред Съда
37.
Запитващата юрисдикция иска преюдициалното запитване да се разгледа по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда. Като се позовава на решение Detiček (C‑403/09 PPU, EU:C:2009:810), запитващата юрисдикция мотивира искането си с това, че след отвличането, по нейните думи, на детето на 29 март 2014 г. P вече не е имал възможност да го вижда. Всяко забавяне на производството би било в противоречие с интересите на детето и би увредило отношенията му с неговия баща. За да не се проточи това положение на правна несигурност, според нея е необходимо Съдът да се произнесе бързо, така че спорът да може да бъде окончателно решен.
38.
На 9 септември 2015 г. след изслушване на генералния адвокат четвърти състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното производство. Освен това на основание член 109, параграф 3 от Процедурния правилник този състав реши да прикани Република Литва да даде някои писмени пояснения, необходими във връзка с настоящото дело. Четвърти състав на Съда също така прикани страните в главното производство, Кралство Швеция и Република Литва да отговорят на няколко въпроса, за предпочитане писмено или пък евентуално в съдебното заседание.
39.
Писмени становища представят P, Кралство Швеция ( 8 ), Република Литва и Европейската комисия. P, Q, Кралство Испания, Република Литва и Комисията излагат устно становищата си в съдебното заседание, проведено на 27 октомври 2015 г.
V – По преюдициалния въпрос
А– Становища на страните
40.
P подчертава, че разглежданото в главното производство дело е особено поради това, че спорното решение за упражняването на родителските права по отношение на детето S е постановено след решение за отказ за връщане на детето, но преди съдът на държавата членка по произход да се е произнесъл по въпроса дали детето трябва да бъде върнато или не.
41.
Той смята, че има основание за непризнаване на спорното решение, тъй като Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) се е произнесъл в нарушение на началата на системата, приложима при отвличане на деца, и е приел, че е компетентен, макар да е имало висящо дело пред съд на държавата членка по произход по въпроса дали детето трябва да бъде върнато или не. P отново цитира решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 44), на което се позовава и пред запитващата юрисдикция ( 9 ).
42.
P смята, че в спорното решение Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) не е посочил ясно въз основа на какво смята, че е компетентен. Според P посоченият съд се е основал на общи съображения, отнасящи се до най-добрия интерес на детето, или пък на напълно погрешно тълкуване на член 15 от Регламент № 2201/2003. Той отбелязва, че „[к]огато предвижда, че нормата за обществен ред не може да се прилага към правилата относно компетентността, член 24 споменава членове 3—14. В крайна сметка изложеното възражение не е насочено срещу преценката на литовския съд как следва да се приложи някой от тези членове, а срещу това, че той се е определил за компетентен на основание член 15 самостоятелно, в противоречие със задължението да получи съгласие [от запитващата юрисдикция], или пък при пълно несъобразяване с правилата, предвидени в Регламент № 2201/2003“.
43.
P смята, че принципът, съгласно който съдът на държавата членка по произхода на детето е компетентен да решава окончателно въпросите относно упражняването на родителските права и евентуалното връщане на детето, е с основно значение сред правилата на Регламент № 2201/2003 относно отвличането на деца. Той поддържа, че ако в такъв случай е невъзможно да се откаже признаване на спорното решение, твърде лесно би се стигнало да нарушение на самите начала на предвидената в Регламент № 2201/2003 система, приложима при отвличане на деца.
44.
Република Литва смята, че на основание член 21 от Регламент № 2201/2003 спорното решение трябва да бъде признато в Швеция. Тя отбелязва, че член 23 от Регламента изчерпателно изброява основанията за непризнаване на съдебно решение в областта на родителската отговорност. Според Република Литва едно от тези основания е очевидното противоречие с обществения ред в държавата, в която се иска признаване, което съгласно член 23 трябва да се преценява, като се вземе предвид най-добрият интерес на детето. Тя добавя, че същевременно по силата на член 24 от Регламент № 2201/2003 не е възможно позоваване на клаузата за обществен ред, за да се преразглежда въпросът за компетентността на постановилия решението съд на държава членка, в случая на литовските съдилища. Освен това член 26 от Регламента предвижда, че при никакви обстоятелства не може решението да се преразглежда по същество.
45.
Независимо от изложеното по-горе Република Литва поддържа, че в спорното решение Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е взел предвид, от една страна, решението за отказ за връщане на детето, взето от Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд), както и определението на Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд), и от друга страна, текста на член 15, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, „който в частност предвижда, че се счита, че детето има особена връзка с дадена държава членка […], ако то е неин гражданин (двете деца са граждани на Република Литва)“.
46.
Що се отнася до решението за отказ за връщане на детето, Република Литва подчертава, че Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) и Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) са констатирали, че не е налице неправомерно отвеждане на детето S.
47.
Затова Република Литва смята, че доколкото детето е отведено законно, а оттогава е изтекла близо година, децата ходят на училище и има други признаци за интегрираност, „[Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте)] правилно и законосъобразно е взел предвид тези обстоятелства, за да приеме, че е компетентен и че е [най-]подходящият съд да разгледа делото“.
48.
Република Литва също така отбелязва, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е съобразил съдържанието на разпоредбите на член 15 от Регламент № 2201/2003 само доколкото от този член се извежда един от критериите, по които може да се определи кой съд е най-подходящият да разгледа делото, и освен това е заключил, че е компетентен едва след като е констатирал правомерността на заминаването на детето от Швеция, и съответно е приел, че е съдът по обичайното местопребиваване на детето, тоест компетентният съд на основание член 8 от Регламент № 2201/2003.
49.
В съдебното заседание от 27 октомври 2015 г. Кралство Испания отбелязва, че макар нарушението на някое от правилата за компетентността да не е достатъчно основание за непризнаване на съдебно решение по силата на член 23, буква а) и член 24 от Регламент № 2201/2003, подобно непризнаване би било възможно, ако нарушението на правилата за компетентността е грубо и същевременно непризнаването е в най-добър интерес на детето.
50.
Комисията смята, че понятието „обществен ред“ трябва да се тълкува стриктно, тъй като е пречка за постигането на една от основните цели на Регламента, а именно свободното движение на съдебни решения, поради което позоваване на това понятие е възможно само в изключителни случаи ( 10 ). Освен това според Комисията е изключено на основание член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 да се откаже признаването на съдебно решение просто защото то е в очевидно противоречие с обществения ред, доколкото съгласно тази разпоредба трябва да се вземе предвид и най-добрият интерес на детето.
51.
Комисията добавя, че член 24 от Регламент № 2201/2003 уточнява, че нормата на член 23, буква а) от Регламента относно съобразяването с обществения ред не може да се прилага по отношение на правилата за компетентността по членове 3—14. Затова тя смята, че този регламент изключва всяка възможност за преразглеждане на въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка. Комисията посочва, че доколкото член 15 от Регламента не е споменат в член 24 от него, това се обяснява с безполезността на подобно препращане, тъй като общото правило е, че не се допуска никакво преразглеждане на въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка.
52.
Комисията смята, че макар да няма право да преразглежда въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка, държавата членка, в която се иска признаване, все пак може да упражнява общ контрол от гледна точка на обществения ред.
53.
Комисията отбелязва, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е приел, че след решението за отказ за връщането им децата са придобили обичайно местопребиваване в Литва. Според нея този извод е спорен, тъй като съгласно решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 44) обстоятелството, че дадена държава членка отказва да върне децата, не води до прехвърляне на компетентността към съдилищата на тази държава членка.
54.
Комисията също така смята, че дори ако се допусне, че децата имат обичайно местопребиваване в Литва, всъщност изводът на Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте), че е компетентен, е основан на член 15 от Регламент № 2201/2003. Според Комисията подобен подход е неразбираем. Тя посочва, че ако наистина е смятал, че децата имат обичайно местопребиваване в Литва, литовският съд е трябвало да приеме, че е компетентен на основание член 8 от Регламент № 2201/2003. Освен това, като приложил член 15 от Регламент № 2201/2003, този съд нито съобразил предвидените в този член предпоставки за това, нито следвал предвидения в него ред.
55.
Според Комисията един от основните принципи в европейското пространство на правосъдие, включително в Швеция и Литва, е взаимното доверие, което се основава на лоялно сътрудничество между съдилищата. Тя посочва, че грубото неспазване и превратното прилагане на правилата в европейското пространство на правосъдие може да съставлява нарушение на правна норма, която се счита за основна в правния ред на Съюза и съответно в шведския правен ред.
56.
Комисията също така смята, че трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че P е имал възможност да обжалва спорното решение в държавата членка, където е постановено, и е трябвало да използва тази възможност. Според нея подобна стъпка е в съответствие с общия принцип на Регламент № 2201/2003, че всяко неправилно прилагане на правилата трябва да бъде оспорено пред съдилищата на държавата членка, където е постановено съответното решение. Накрая Комисията напомня, че следва да се провери дали е в най-добър интерес на детето да се приложи клаузата за обществен ред, за да не бъде признато дадено решение.
57.
Според Комисията запитващата юрисдикция е компетентна да прецени дали в случая нарушението на правото на Съюза представлява грешка, която е можело да бъде отстранена чрез способите за обжалване, налични в държавата членка на постановилия решението съд (във връзка със способите за защита, предвидени в Регламент № 2201/2003), или пък е налице грубо нарушение и превратно прилагане на правилата на този регламент, което съставлява нарушение на закрепените в правото на Съюза принципи на взаимно доверие и лоялно сътрудничество.
Б– Предварителни бележки
58.
С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали въпреки забраната по член 24 от Регламент № 2201/2003 за преразглеждане на въпроса за компетентността на постановилия решението съд на държава членка, на основание член 23, буква а) от този регламент тя може да откаже да признае спорното решение, с което се определя, че детето S ще живее при майка си ( 11 ).
59.
Важно е най-напред да се подчертае, че споменаването на член 24 от Регламент № 2201/2003 в преюдициалния въпрос сякаш сочи, че запитващата юрисдикция се интересува единствено дали е възможно да не признае спорното решение поради това, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) се е произнесъл в нарушение на правилата за определяне на компетентния съд.
60.
По-нататък, макар че преюдициалният въпрос се отнася до член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003, който предвижда, че наличието на очевидно противоречие с обществения ред е основание за непризнаване на съответното съдебно решение в областта на родителската отговорност, запитващата юрисдикция изобщо не обяснява как признаването на спорното решение би влязло в недопустимо противоречие с обществения ред в държавата членка, в която се иска признаване, или в Европейския съюз.
61.
Всъщност единствено доводите на Р пред тази юрисдикция, възпроизведени в акта за преюдициално запитване ( 12 ), дават представа в какво се състои твърдяното нарушение на обществения ред. В това отношение пред запитващата юрисдикция P поддържа, че признаването на спорното решение е в очевидно противоречие с обществения ред, тъй като Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е допуснал груба грешка, когато умишлено или поради незнание се е произнесъл в нарушение, от една страна, на член 15 от Регламент № 2201/2003, и от друга, на процедурата за връщане, предвидена в този регламент, и в частност на основния принцип, че последната дума при отвличане на деца принадлежи на съдилищата на страната по първоначалното местопребиваване на детето съобразно член 11, параграф 8 от Регламента ( 13 ).
62.
В настоящото становище ще разгледам последователно тези два проблема.
В– Твърдението за нарушение на установените в Регламент № 2201/2003 правила за компетентността и изключението по съображения за обществен ред, предвидено в член 23, буква а) от Регламента
63.
P поддържа, че в спорното решение не е посочено ясно въз основа на какво Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) приема, че той е компетентният съд. P също така смята, че спорното решение може да се разглежда като решение за допускане на временни мерки по член 20 от Регламент № 2201/2003, поради което в съответствие с решение Purrucker (C‑256/09, EU:C:2010:437) то няма действие извън литовска територия.
64.
В точки 76—78 от решение Purrucker (C‑256/09, EU:C:2010:437) Съдът приема, че решенията, от които не е видно, че са приети в съответствие с предвидените в Регламент № 2201/2003 правила за компетентността, попадат в обхвата на член 20 от Регламента, ако отговарят на предвидените в тази разпоредба условия. Във връзка с това в точка 83 от посоченото решение Съдът постановява, че предвидената в Регламент № 2201/2003 система за признаване и изпълнение не се прилага към мерките по член 20 от него.
65.
Смятам, че тази съдебна практика е неприложима при разглежданите в главното производство обстоятелства.
66.
Всъщност, противно на становището на P ( 14 ), от спорното решение е видно, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е направил извода, че той е компетентният съд, въз основа на предвидените в Регламент № 2201/2003 правила за компетентността. В това отношение в спорното решение се споменава не само член 15 ( 15 ), но и ( 16 ) членове 8 и 9 от Регламент № 2201/2003 ( 17 ).
67.
Оттук следва, че щом спорното решение съдържа достатъчно данни, сочещи, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е основал извода за компетентността си на предвидените в Регламент № 2201/2003 правила, решението му не представлява решение за временни мерки по смисъла на член 20 от Регламента и трябва ( 18 ) да бъде признато от запитващата юрисдикция в съответствие с принципа на взаимно признаване ( 19 ) на съдебните решения, закрепен в член 21, параграф 1 от Регламента, освен ако не е налице някое от предвидените в член 23 от Регламента основания за непризнаване на решенията в областта на родителската отговорност ( 20 ).
68.
С оглед на целите на Регламент № 2201/2003, които току-що припомних, и с оглед на самия текст на член 23, буква а) от Регламента, който предвижда, че решението не се признава, ако признаването е „в очевидно противоречие с обществен[ия ред] в държавата членка, където се иска, като се взема предвид най-добрия[т] интерес на детето“, смятам, че прилагането на клаузата за обществен ред по член 23, буква а) от този регламент е възможно само в изключителни случаи ( 21 ). Всъщност, тъй като съставлява отклонение от основания на взаимното доверие принцип на признаване на съдебните решения, поради което може да е пречка за постигането на една от основните цели на Регламент № 2201/2003 ( 22 ), това основание за непризнаване трябва да се тълкува ограничително ( 23 ).
69.
Следва да се добави, че в допълнение към ограничения обхват на изключението по член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 член 24, първо изречение от този регламент потвърждава, че съдилищата на другите държави членки не могат да преразглеждат извода на първия съд за неговата компетентност. Този основен принцип ( 24 ) е затвърден и с уточнението във второто изречение от тази разпоредба, че „[н]ормата на […] член 23, буква а) относно съобразяване с обществен[ия ред], не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14“.
70.
Обстоятелството, че член 24 от Регламент № 2201/2003 не съдържа препращане към член 15 от Регламента не може да ограничи обхвата на основния принцип, закрепен в член 24, а именно че не е възможно позоваване на обществения ред в държавата, в която се иска признаване, за да не бъде признато и да не бъде изпълнено постановено в друга държава членка решение, ако единственото съображение за това е, че постановилият решението съд на другата държава членка не е спазил правилата на Регламент № 2201/2003 относно компетентността ( 25 ).
71.
В това отношение бих искал да подчертая, че този основен принцип, който се опира на взаимното доверие, гарантиращо свободното движение на съдебни решения на територията на Съюза, не може да се подлага на съмнение според тежестта на твърдяното нарушение на правилата за компетентността.
72.
Оттук следва, че дори ако се окаже, че Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) не е спазил правилата за компетентността, предвидени в Регламент № 2201/2003, или пък разпоредбата на член 15 от Регламента, както твърдят P и Комисията ( 26 ) (и което според мен не е вярно), тази констатация не би могла да е задължително или факултативно основание за непризнаване на спорното решение от страна на запитващата юрисдикция.
73.
Освен това член 26 от Регламента предвижда, че при никакви обстоятелства не може решението да се преразглежда по същество ( 27 ). Оттук следва, че за да не застраши целта на Регламент № 2201/2003, съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да откаже признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение че според него в това съдебно решение е приложено неправилно националното право или правото на Съюза ( 28 ).
74.
Напротив, следва да се приеме, че в подобни случаи установената във всяка държава членка система от способи за защита, допълнена от механизма за преюдициално запитване, предвиден в член 267 ДФЕС, предоставя достатъчна гаранция за правните субекти ( 29 ).
75.
В съдебното заседание от 27 октомври 2015 г. Република Литва потвърди, че спорното решение е можело да бъде обжалвано по въззивен и евентуално по касационен ред. Също в съдебното заседание P потвърди, че не е обжалвал спорното решение пред литовските съдилища. Следователно P не е изчерпал способите за защита, които му осигурява литовското право, и то въпреки че е участвал активно в няколко дела пред литовски съдилища относно родителската отговорност и връщането на децата ( 30 ). Това означава, че той не е използвал възможността да оспори компетентността на Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) да постанови спорното решение.
76.
Предвид изложеното смятам, че съобразно член 23, буква а) и член 24 от Регламент № 2201/2003 не е възможно позоваване на обществения ред в държавата, в която се иска признаване, за да не бъде признато и да не бъде изпълнено постановено в друга държава членка решение, ако единственото съображение за това е, че постановилият решението съд на другата държава членка не е спазил правилата на Регламент № 2201/2003 относно компетентността.
77.
Ще добавя, че дори да е имало основание за позоваване съобразно член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 на обществения ред в държавата членка, в която се иска признаване, всъщност не е изтъкнат нито един довод, който да сочи в какво се състои това нарушение на обществения ред, с изключение на безполезния и вече отхвърлен от мен довод за нарушение на установените в Регламента правила за компетентността.
Г – Член 11 от Регламент № 2201/2003 и процедурата за връщане
78.
От акта за преюдициално запитване и от текста на преюдициалния въпрос следва, че предметът на делото ( 31 ) пред запитващата юрисдикция обхваща единствено упражняването на родителските права по отношение на дете по смисъла на дефиницията в член 2, точка 9 от Регламент № 2201/2003.
79.
В отговор на поставен от Съда писмен въпрос P ( 32 ), Кралство Швеция и Република Литва също така заявиха, че делото в главното производство и делото пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте), по което е постановено спорното решение, са с еднакъв предмет. В съдебното заседание от 27 октомври 2015 г. Q също се съгласи с тази позиция ( 33 ).
80.
Същевременно констатирам, че според посоченото в писменото становище на Кралство Швеция, „[с]лед като на 21 октомври 2014 г. Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) отхвърля молбата за връщане на децата, в съответствие с член 11, параграф 6 от Регламент [№ 2201/2003] шведският централен орган, тоест министерството на външните работи, предава съответните документи на Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд, Варберг). P предявява искане тази молба да бъде разгледана в рамките на висящото дело относно упражняването на родителските права. Съгласно член 11, параграф 8 от Регламент [№ 2201/2003], въпреки наличието на решение за отказ за връщане на детето по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето и е издадено от съда, който е компетентен по смисъла на [този] регламент, се изпълнява, за да се гарантира връщането на детето“.
81.
Ето защо смятам, че не може да се определи със сигурност дали запитващата юрисдикция всъщност не е сезирана с молба за връщане на основание член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003.
82.
Ще добавя, че макар наистина P да твърди, че детето е отвлечено ( 34 ), от изложението на стр. 4 от спорното решение следва, че според Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) отвеждането на детето в Литва е правомерно. Наред с това, видно от изложеното от Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд), Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) „подчертава, че към момента на отвеждането на детето S е действала забрана [P] да се приближава [до Q] и дъщерите им и да влиза в контакт с тях, а те са живеели на пазено в тайна място и без да разкриват самоличността си, което на практика е равностойно на ограничаване на правото му да упражнява родителските права. Въз основа на тези обстоятелства [Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд)] констатира, че няма основание отвеждането на [детето S] да се смята за неправомерно по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент (ЕО) № 2201/2003“. Щом обаче отвеждането и евентуално задържането на детето S в Литва са правомерни, точка 44 от решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400) е неприложима ( 35 ).
83.
От преписката по делото пред Съда също така личи, че след определението от 4 септември 2014 г. на Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд), с което се отхвърля подадената от P молба за връщане на децата и което е потвърдено с определение от 21 октомври 2014 г. от Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) ( 36 ), и въпреки че в съответствие с член 11, параграф 6 от Регламент № 2201/2003 на 28 ноември 2014 г. на запитващата юрисдикция са предадени копия от тези решения за отказ за връщане, не е постановено последващо решение на основание член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003, което да разпорежда връщането на детето ( 37 ). Всъщност в писменото си становище Кралство Швеция посочва, че „въпросът още е открит пред шведския централен орган“.
84.
В това отношение следва да се подчертае, че искането за решаване по същество на въпроси, свързани с родителската отговорност, и искането за връщане на неправомерно отведено или задържано в друга държава членка дете в държавата членка по произход нямат един и същ предмет, нито едно и също основание ( 38 ).
85.
Съдът е постановил, че макар да е неразривно свързана с други въпроси, уредени в Регламент № 2201/2003, и в частност с упражняването на родителските права, изпълнителната сила на решението, постановено по реда на член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003 и разпореждащо връщане на детето след постановяването на решение за отказ за връщане на основание член 11, параграф 6 от Регламента, се ползва с процесуална автономия, за да не се забавя връщането на неправомерно отведени деца ( 39 ).
86.
По изложените съображения, като се имат предвид текстът на преюдициалния въпрос, различните цели на решенията относно упражняването на родителските права и решенията относно връщането, както и липсата на каквато и да било информация в преписката по делото пред Съда относно евентуалното постановяване от шведски съд на решение за връщане съобразно член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003 ( 40 ), и то въпреки че са минали месеци от решението за отказ за връщане, постановено от Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) на 21 октомври 2014 г. ( 41 ), смятам, че становището на P относно процедурата за връщане е ирелевантно за отговора на поставения от запитващата юрисдикция въпрос.
VI – Заключение
87.
По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на въпроса на Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд, Варберг), както следва:
„Член 23, буква а) и член 24 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкуват в смисъл, че не е възможно позоваване на обществения ред в държавата, в която се иска признаване, за да не бъде признато и да не бъде изпълнено постановено в друга държава членка решение, ако единственото съображение за това е, че постановилият решението съд на другата държава членка не е спазил правилата на Регламент № 2201/2003 относно компетентността“.
( 1 ) Език на оригиналния текст: френски.
( 2 ) ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183.
( 3 ) Според решението на Šilutes rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) от 18 февруари 2015 г. бракът на P и Q е прекратен на 9 март 2006 г. (вж. точка 29 от настоящото становище).
( 4 ) Наред с това обаче, освен ако запитващата юрисдикция не констатира друго, според преписката, с която разполага Съдът, Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) е определил местоживеенето на детето V в дома на Q още в решението си от 6 февруари 2006 г. (9 март 2006 г.).
( 5 ) Q иска да бъде определено, че детето S следва да живее с нея.
( 6 ) P иска да бъде определено, че детето V следва да живее с него.
( 7 ) Вж. член 53 от Регламент № 2201/2003.
( 8 ) Бих искал да уточня, че становището на Кралство Швеция се свежда до отговор на поставените от Съда въпроси.
( 9 ) Вж. точка 32 от настоящото становище.
( 10 ) Вж. по аналогия решения Solo Kleinmotoren (C‑414/92, EU:C:1994:221, т. 20), Krombach (C‑7/98, EU:C:2000:164, т. 21) и Renault (C‑38/98, EU:C:2000:225, т. 26).
( 11 ) Във връзка с това ще отбележа, че съгласно член 2, точка 9 от Регламент № 2201/2003 правото на упражняване на родителските права включва правото да се определи мястото на пребиваване на детето. Вж. също решение C (C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268, т. 63).
( 12 ) Вж. точки 32 и 33 от настоящото становище.
( 13 ) Следва да се подчертае, че в акта за преюдициално запитване изобщо не се споменава за шведския обществен ред. Всъщност се обсъждат само разпоредби на правото на Съюза, а именно член 15 от Регламент № 2201/2003 и процедурата за връщане, предвидена в този регламент, и конкретно в член 11, параграф 8 от него. Наистина член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 се отнася единствено до „обществен[ия ред] в държавата членка, където се иска“ признаване, но според мен тази разпоредба се прилага и когато признаването на съответното решение е в очевидно противоречие с обществения ред в Съюза. Вж. в този смисъл решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 48).
( 14 ) Вж. точка 42 от настоящото становище.
( 15 ) Би могло да има много обяснения за споменаването на член 15 от Регламент № 2201/2003 в спорното решение. Възможно е Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) просто да е упоменал разпоредбите, цитирани от страните в техните изявления, както твърди Република Литва, възможно е и да е отразил своята преценка, че предвид интересите на детето не е целесъобразно да изпраща делото на шведски съд.
( 16 ) Вж. становището на Република Литва (точка 48 от настоящото становище).
( 17 ) Според мен, въпреки че съгласно член 24 от Регламент № 2201/2003 запитващата юрисдикция няма право да преразглежда преценката на Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) за неговата компетентност, все пак по същината си принципът на взаимно доверие изисква сезираният с искане във връзка с родителската отговорност съд на държава членка да провери компетентността си от гледна точка на членове 8—14 от Регламент № 2201/2003 и от постановеното от него решение ясно да личи, че на практика е съобразил предвидените в този регламент пряко приложими правила за компетентността или че се е произнесъл на основание на тези правила. Както се пояснява в член 24 от посочения регламент, в замяна съдилищата в другите държави членки не могат да преразглеждат извода на първия съд по въпроса за компетентността му. Когато изложените в съдебното решение факти и съображения не сочат недвусмислено, че съдът, който го е постановил, е компетентен по съществото на съответния спор, тази забрана не е пречка съдът, на който е представено това решение, да провери дали от него личи, че съдът, който го е постановил, на практика е основал компетентността си на разпоредбите на въпросния регламент. Всъщност тази проверка не е преразглеждане на компетентността на съда, който е постановил решението, а служи само за установяване на основанието, на което този съд е приел, че е компетентен. Вж. в този смисъл решение Purrucker (C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 73—75).
( 18 ) Освен ако не следва друго от разпоредбите на глава III, раздел 4 от Регламент № 2201/2003, които се отнасят до изпълнението на определени решения, в това число някои решения, които разпореждат връщането на детето (вж. член 21, параграф 3). В точка 65 от решение Rinau (C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406) Съдът постановява, че „[р]езервата по член 21, параграф 3 от Регламента, формулирана чрез употребата на думите „без да се засягат разпоредбите на раздел 4“ […], има за цел да уточни, че възможността, предоставена в тази разпоредба на всяко заинтересовано лице да подаде искане решението, постановено в държава членка, да бъде или да не бъде признато, не изключва хипотезата, ако условията за това са изпълнени, да се приложи режимът, предвиден в член 11, параграф 8, член 40 и член 42 от Регламента в случай на връщане на дете след решение за отказ за връщане, като посоченият режим има предимство пред предвидения в посочената глава III, раздели 1 и 2“.
( 19 ) Съгласно съображение 2 от Регламент № 2201/2003 принципът на взаимно признаване на съдебните решения е крайъгълният камък за създаването на действително пространство на правосъдие. Съгласно съображение 21 от този регламент признаването се основава на принципа на взаимно доверие. Решение Purrucker (C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 70 и 71). Вж. по аналогия решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 40). Както напомня Съдът в решение Purrucker (C‑256/09, EU:C:2010:437, т. 72 и цитираната съдебна практика), именно взаимното доверие дава възможност да се изгради задължителна система от правила за компетентността, които всички съдилища по Регламент № 2201/2003 са длъжни да спазват, и съответно позволява на държавите членки да се откажат от вътрешните си правила за признаване и изпълнение в полза на опростения механизъм за признаване и изпълнение на съдебните решения, постановени в производства по дела, свързани с родителската отговорност.
( 20 ) В решение Rinau (C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406, т. 50) Съдът припомня, че въз основа на принципа на взаимно доверие основанията за непризнаване трябва да се ограничават до необходимия минимум. Вж. също решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 40). Възможните основания за непризнаване на решения в областта на родителската отговорност са изрично и изчерпателно изброени в член 23 от Регламент № 2201/2003. Вж. в този смисъл решение C. (C‑92/12 PPU, EU:C:2012:255, т. 104).
( 21 ) Вж. по аналогия решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 41 и цитираната съдебна практика), което се отнася до член 34, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), разпоредба, която е съвсем сходна с член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003. Ето защо смятам, че практиката на Съда относно член 34, параграф 1 от Регламент № 44/2001 може да се отнесе към тълкуването на член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003, но само при условие че се взема предвид най-добрият интерес на детето, както предвижда тази разпоредба. Вж. също член 45 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, стр. 1), който се прилага, считано от 10 януари 2015 г. Ще отбележа, че в точка 44 от това решение Съдът постановява, че „[п]озоваване на клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, е допустимо само в хипотезата, в която признаването на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало по недопустим начин правния ред на държавата, в която се иска признаване, тъй като би накърнило даден основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, засягането трябва да съставлява явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава, или на право, което е признато като основно в този правен ред“.
( 22 ) Вж. по аналогия решения Krombach (C‑7/98, EU:C:2000:164, т. 19 и 21) и Renault (C‑38/98, EU:C:2000:225, т. 26), които се отнасят до тълкуването на член 27, точка 1 от Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 г. за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия (ОВ L 304, стр. 1, и — за изменения текст — стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 16) и с Конвенцията от 25 октомври 1982 г. за присъединяването на Република Гърция (ОВ L 388, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 118) (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“). Всъщност член 27, точка 1 от Брюкселската конвенция гласи, че „[с]ъдебното решение не се признава[,] […] ако признаването противоречи на обществения ред в държавата, в която се иска признаването“ (курсивът е мой). Ще отбележа, че макар за разлика от член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 и член 34, параграф 1 от Регламент № 44/2001 тук да не е употребена думата „очевидно“ или „явно“ (което още повече подсилва моя довод), практиката на Съда относно член 27, точка 1 от Брюкселската конвенция е относима към тълкуването на член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003, но само при условие че се взема предвид най-добрият интерес на детето, както предвижда тази разпоредба.
( 23 ) Вж. по аналогия решение flyLAL-Lithuanian Airlines (C‑302/13, EU:C:2014:2319, т. 46 и 47), което се отнася в частност до член 34, параграф 1 от Регламент № 44/2001.
( 24 ) Вж. решение Purrucker (C‑296/10, EU:C:2010:665, т. 90). Вж. по аналогия решение Krombach (C‑7/98, EU:C:2000:164, т. 31).
( 25 ) Вж. по аналогия решение Krombach (C‑7/98, EU:C:2000:164, т. 32). Това решение се отнася до член 28, трета алинея, втора част от изречението от Брюкселската конвенция, чийто текст е съвсем сходен с член 24, второ изречение от Регламент № 2201/2003.
( 26 ) Смятам, че становището на Комисията е объркано и противоречиво на места. От една страна, тя поддържа, че компетентността на постановилия решението съд на държава членка изобщо не може да се преразглежда, а от друга страна, посочва, че държавата членка, в която се иска признаване, може въпреки всичко да упражнява общ контрол от гледна точка на обществения ред в случай на грубо неспазване и превратно прилагане на правилата за компетентността. Според мен подобен подход създава опасност от тежко нарушение не само на Регламент № 2201/2003, но и на установената в други регламенти система за свободно движение на съдебни решения на територията на Съюза. На поставен в съдебното заседание въпрос в този смисъл Комисията даде за пример хипотезата, при която постановилият решението съд на държава членка е нарушил член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. Това наистина може да е въпрос на обществен ред, но изобщо няма връзка с правилата за компетентността. Освен това, ако смята, че има доказателства за умишлено неспазване на предвидените в Регламент № 2201/2003 правила за компетентността от страна на някои национални съдилища, Комисията може да образува производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка. Вж. по аналогия решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 53—55).
( 27 ) Вж. решение C. (C‑92/12 PPU, EU:C:2012:255, т. 103).
( 28 ) В това отношение съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да подлага на контрол точността на правната и фактическа преценка, извършена от съда на държавата, в която е постановено съдебното решение. Вж. по аналогия решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 43), което се отнася до член 36 от Регламент № 44/2001, чийто текст е съвсем сходен с член 26 от Регламент № 2201/2003.
( 29 ) Вж. по аналогия решение Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 49 и 63).
( 30 ) Делото в главното производство всъщност е едно от няколкото водени пред литовските съдилища дела, всяко от които приключва с решение в полза на Q. В това отношение в съдебното заседание от 27 октомври 2015 г. Република Литва упомена четири дела, а именно делото по иска за упражняването на родителските права по отношение на S пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте), по което е постановено спорното решение, делото за връщането на детето пред Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) и въззивното дело пред Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд), делото пред Vilniaus apygardos teismas (Вилнюски окръжен съд) и Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) относно привременните мерки за личните отношения на P с детето S и последно, делото пред Klaipėdos apylinkės teismas (Районен съд, Клайпеда) и Klaipėdos apygardos teismas (Окръжен съд, Клайпеда) относно спазването на определените привременни мерки за личните отношения с детето S. Според Република Литва поне шестнадесет съдии по четири различни дела уважават исканията на Q с оглед на интересите на детето.
( 31 ) Вж. стр. 1 от акта за преюдициално запитване.
( 32 ) От писменото становище на P следва, че предвид „различните национални законодателства в областта на упражняването на родителските права и определянето на местоживеенето на детето и при положение че двете дела се отнасят до определянето на местоживеенето на дъщеря му S и на родителската отговорност на родителите спрямо нея, следва да се приеме, че висящите дела в тези различни страни са с еднакъв предмет“. Той потвърди позицията си по въпроса и в съдебното заседание от 27 октомври 2015 г.
( 33 ) Предвид еднаквия предмет на делото пред запитващата юрисдикция (образувано на 11 април 2014 г.) и делото пред Šilutės rajono apylinkės teismas (Районен съд, Шилуте) (образувано на 8 април 2014 г.), по което е постановено спорното решение, изниква въпросът защо запитващата юрисдикция не е спряла производството на основание член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, който предвижда, че „[к]огато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и включващо същото основание, е внесено пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран“. Този подход щеше да предотврати провеждането на паралелни дела пред съдилищата в различни държави членки и произтичащия от това риск от постановяване на противоречащи си съдебни решения (вж. решение Purrucker, C‑296/10, EU:C:2010:665, т. 64).
( 34 ) Вж. точка 41 от настоящото становище.
( 35 ) Вж. точки 16 и 17 от настоящото становище (относно фактите) и точка 47 от него (относно становището на Република Литва).
( 36 ) Lietuvos apeliacinis teismas (Литовски апелативен съд) отхвърля въззивната жалба на P. Този съд приема за установено, че P е извършил „морално нетърпими деяния и се е държал към малолетно дете по начин, който създава риск за нормалното развитие на детето, за социалното му благосъстояние и за неговите интереси“.
( 37 ) Всъщност член 11, параграфи 4—6 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че съдът, който се произнася по молба за връщане на дете, може — както в случая в главното производство — да откаже връщане на детето на основание член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., но съгласно член 11, параграф 8 от Регламента въпреки това решение за отказ компетентният по силата на Регламента съд може да вземе последващо решение, с което да разпореди връщане на детето, и това решение подлежи на изпълнение в държавата членка, където се намира детето, без нейните власти да имат право да откажат признаването му.
( 38 ) Вж. по аналогия решения Purrucker (C‑296/10, EU:C:2010:665, т. 68) и C (C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268, т. 40), както и член 19 от Хагската конвенция от 1980 г., съгласно който „[р]ешение за връщането на детето, постановено по силата на тази конвенция, не засяга по същество правото на упражняване на родителските права“. В точка 40 от решение C (C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268) Съдът постановява, че поради това не би могло да се смята, че е недопустимо наличието на едновременно висящи производства по такива искания. В точка 46 от решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400) Съдът потвърждава, че решението относно упражняването на родителските права е окончателно решение, прието въз основа на пълен преглед на всички релевантни обстоятелства, с което компетентният съд се произнася по въпроса за упражняването на родителските права върху детето, без този въпрос да подлежи на уреждане с последващи административни или съдебни решения. Предвиденият редовен преглед или преразглеждане на така уредения въпрос относно упражняването на родителските права върху детето през определени периоди от време или в зависимост от определени обстоятелства не премахва окончателния характер на решението. За сметка на това в точка 43 от същото решение Съдът подчертава, че целта на процедурата за връщане на детето в частност съобразно член 11 от Регламент № 2201/2003 е да се предотврати отвличането на деца от една държава членка в друга, а в случай на отвличане — да се осигури незабавното връщане на детето. В решение Aguirre Zarraga (C‑491/10 PPU, EU:C:2010:828, т. 45) Съдът постановява, че изискването за бързина, което е в основата на предвидената в Регламент № 2201/2003 система за връщане на деца, налага сезираните с молба за връщане на детето национални съдилища бързо да постановят решение.
( 39 ) Вж. решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 59 и 60).
( 40 ) Преди да постанови решение за връщане на детето съобразно член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003, сезираният съд трябва да вземе под внимание съображенията и доказателствата, въз основа на които е постановено решението за отказ за връщане. Според Съда „[т]ова отчитане допълнително обосновава изпълняемостта на подобно решение, след като такова бъде постановено, в съответствие с принципа на взаимно доверие, който е в основата на Регламента“. „Освен това системата включва двойна проверка на въпроса за връщане на детето, като в този смисъл гарантира по-доброто мотивиране на решението и засилена защита на интересите на детето“: вж. решение Povse (C‑211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 59 и 60).
( 41 ) Следва също така да се подчертае, че „срокът за произнасяне по искане за отказ за връщане е съвсем кратък“. Вж. решение Rinau (C‑195/08 PPU, EU:C:2008:406, т. 66).
Full & Egal Universal Law Academy