ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. BOBEK
представено на 11 май 2016 година ( 1 )
Дело C‑108/16 PPU
Openbaar Ministerie
срещу
Paweł Dworzecki
(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам (Нидерландия)
„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение 2002/584/ПВР — Европейска заповед за арест — Процедури за предаване между държавите членки — Случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано — Задочно постановена присъда — Лично призоваване пред съд — Официално уведомяване чрез други средства — Право на Съюза — Автономни понятия“
1.
Настоящото преюдициално запитване е отправено във връзка с изпълнението в Нидерландия на европейска заповед за арест, издадена от полски съдебен орган срещу г‑н Dworzecki. С европейската заповед за арест се иска изпълнението на три наказания лишаване от свобода, едно от които е наложено с присъда, постановена вследствие на процес, на който г‑н Dworzecki не се е явил лично.
2.
Настоящото дело се отнася основно до въпроса дали с връчването на призовка на пълнолетно лице (в случая дядото на г‑н Dworzecki), което живее на посочения от исканото лице адрес и е част от домакинството, може да се счита, че е изпълнено условието по член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 2 ), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 година ( 3 ) (наричано по-нататък „Рамковото решение“).
3.
Настоящото преюдициално запитване приканва Съда да се произнесе по тълкуването на някои понятия, които се съдържат в член 4а от Рамковото решение. Отговорът на поставените въпроси ще позволи да се уточнят правомощията на изпълняващия съдебен орган за проверка на обстоятелствата, при които се прилагат алтернативните възможности, посочени в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение.
I – Правна уредба
A– Право на Съюза
4.
Съгласно член 1, параграф 2 от Рамковото решение „[д]ържавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение“. Съгласно параграф 3 от същата разпоредба Рамковото решение „няма [за последица] изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 [ЕС]“.
5.
С Рамково решение 2009/299 се изменя Рамково решение 2002/548. С него се отменя член 5, параграф 1 и се въвежда нов член 4а относно решенията, постановени вследствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично.
6.
Съображение 4 от Рамково решение 2009/299 гласи следното:
„[Необходимо е] да се предоставят ясни и общовалидни основания за отказ за признаване на решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично. Настоящото рамково решение има за цел да определи по-добре тези общи основания, които дават възможност на изпълняващия орган да изпълни решението въпреки отсъствието на лицето по време на съдебния процес и при пълно зачитане на правото на защита на лицето. Настоящото рамково решение няма за цел да регулира начините и методите, включително процесуалните изисквания, използвани за постигането на посочените в настоящото рамково решение резултати, които са предмет на националното законодателство на държавите членки“.
7.
В съображение 7 от Рамково решение 2009/299 се уточнява:
„Признаването и изпълнението на решение, постановено вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично, не следва да бъдат отказвани, ако то е призовано лично и по този начин е било уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или ако чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес. В този контекст се подразбира, че лицето следва да е получило тази информация „своевременно“, което означава в достатъчни срокове, които да му позволяват да участва в съдебния процес и ефективно да упражни своето право на защита“.
8.
Съгласно съображение 8 от Рамково решение 2009/299:
„Правото на обвиняемия на справедлив процес е гарантирано от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съгласно тълкуването на Европейския съд по правата на човека. Това право включва правото на заинтересованото лице да се яви лично на съдебния процес. За да упражни това право, заинтересованото лице трябва да е уведомено за насрочения съдебен процес. Съгласно настоящото рамково решение уведомяването на лицето за съдебния процес следва да бъде гарантирано от всяка държава членка в съответствие с националното ѝ законодателство, като се подразбира, че това трябва да отговаря на изискванията на посочената конвенция. В съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека при разглеждане на въпроса, дали начинът на предоставяне на информацията е достатъчен, за да гарантира уведомяването на лицето за съдебния процес, би могло, когато е уместно, да се обърне внимание и на усилията, които заинтересованото лице е положило, за да получи предназначената за него информация“.
9.
Член 4а от Рамковото решение гласи следното:
„1. Изпълняващият съдебен орган също така може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако в европейската заповед за арест не е посочено, че лицето, в съответствие с допълнителните процесуални изисквания, определени в националното законодателство на издаващата държава членка:
a)
своевременно
i)
или е призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес;
и
ii)
е уведомено за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес;
или
б)
след като е било уведомено за насрочения съдебен процес, е упълномощило защитник, посочен от заинтересованото лице или от държавата, с цел да го защитава на съдебния процес и действително е било защитавано от този защитник на процеса;
или
в)
след като решението му е било връчено лично и е било изрично уведомено за правото на повторно разглеждане или обжалване, в което лицето има правото да участва и което позволява делото да се преразгледа по същество, включително и с оглед на нови доказателства, и което може да доведе до отмяна на първоначалното решение:
i)
изрично е заявило, че не оспорва решението;
или
ii)
не е поискало повторно разглеждане или обжалване в приложимия за целта срок;
или
г)
решението не му е било връчено лично, но:
i)
решението ще му бъде връчено лично незабавно след предаването и ще бъде изрично уведомено за правото си на повторно разглеждане или обжалване, в което лицето има правото да участва и което позволява делото да се преразгледа по същество, включително и с оглед на нови доказателства, и което може да доведе до отмяна на първоначалното решение;
и
ii)
ще бъде уведомено за срока, в който трябва да поиска повторно разглеждане или обжалване, както е посочено в съответната европейска заповед за арест.
[…]“.
Б– Нидерландското право
10.
Законът за предаването на лица (Overleveringswet, наричан по-нататък „OLW“) транспонира Рамковото решение в нидерландското право. С член 12 OLW, който гласи следното, се осигурява прилагането на член 4а, параграф 1 от Рамковото решение:
„Не се допуска предаване, когато европейската заповед за арест е издадена с цел изпълнение на присъда и подсъдимият не се е явил лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако в европейската заповед за арест не е посочено, че в съответствие с процесуалните изисквания на издаващата държава членка:
a)
подсъдимият е призован своевременно и лично и по този начин е уведомен за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или чрез други средства действително е получил официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че той е бил уведомен за насрочения съдебен процес и за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес;
[…]“.
II – Спорът по главно производство
11.
На 30 ноември 2015 г. Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам (Нидерландия) е сезиран от officer van justitie bij de rechtbank (районен прокурор) с искане за изпълнение на европейска заповед за арест, издадена на 4 февруари 2015 г. от Sąd Okręgowy w Zielonej Górze (Окръжен съд, Жиелона гура, Полша), с която се иска задържането и предаването на г‑н Dworzecki.
12.
Заповедта за арест е издадена с цел в Полша да бъдат изпълнени три наказания лишаване от свобода, които са наложени с три присъди, постановени на 12 март 2007 г. (присъда I), на 22 юни 2010 г. (присъда II) и на 2 юни 2011 (присъда III). Продължителността на наказанията е съответно две години (от което остават да бъдат изтърпени седем месеца и дванадесет дни), осем месеца и шест месеца ( 4 ).
13.
От раздел Г от европейската заповед за арест е видно, че г‑н Dworzecki не се е явил лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъда II. Издаващият съдебен орган също така е направил отбелязване в точка 1, буква б) от формуляра за европейската заповед за арест (съответстваща на точка 3.1б от приложения към Рамковото решение формуляр), приложима, в случай че „лицето не е било призовано лично, но чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес, […] по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес и е било уведомено за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес“.
14.
Издаващият съдебен орган уточнява относно информацията за това „как е изпълнено съответното условие“, предвидена в точка 4 от раздел Г на приложения към Рамковото решение формуляр, че:
„Призовката е изпратена на адреса, посочен от г‑н Paweł Dworzecki за връчване, и е получена от живеещо на този адрес пълнолетно лице — дядото на г‑н Paweł Dworzecki, в съответствие с член 132 от Наказателно-процесуалния кодекс, в който се предвижда, че „в случай на отсъствие на адресата, процесуалният документ трябва да бъде връчен на пълнолетно лице от домакинството на адресата, а в случай на отсъствие на пълнолетно лице от домакинството на адресата, процесуалният документ може да бъде връчен и на собственика, домакина или кмета на селото, при условие че тези лица се задължат да предадат връчения документ на неговия адресат“. На същия адрес е изпратено и копие от присъдата, прието от живеещо на този адрес пълнолетно лице. Освен това г‑н Paweł Dworzecki се е признал за виновен и е изразил предварително съгласие относно предложеното от прокурора наказание“.
15.
Г‑н Dworzecki е задържан в Нидерландия във връзка, от една страна, с ефективното предаване, което вече е разрешено за присъди I и III, и от друга страна, с решението на запитващия съд относно присъда II.
III – Актът за преюдициално запитване и преюдициалните въпроси
16.
Запитващата юрисдикция посочва, че за разлика от разпоредбите на член 4а, параграф 1 от Рамковото решение член 12 OLW предвижда императивно основание, за да бъде отказано изпълнението, в случай че исканото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, за което е издадена европейската заповед за арест.
17.
От акта за преюдициално запитване е видно, че в миналото Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам) е тълкувал израза „в съответствие с процесуалните изисквания на издаващата държава членка“, който предшества изброяването в букви a)—d) от член 12 OLW ( 5 ), в смисъл, че правото на издаващата европейската заповед за арест държава членка трябва да определи дали разглежданите фактически положения представляват един от случаите, изброени в тази разпоредба. Видно от преюдициалните въпроси обаче понастоящем запитващата юрисдикция иска да установи дали такова тълкуване е съвместимо с Рамковото решение.
18.
При тези условия Rechtbank Amsterdam (Райнонен съд, Амстердам) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1)
Понятията
—
„своевременно е призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението“,
и
—
„своевременно чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес“,
използвани в член 4а, параграф 1, буква a) от [Рамковото решение], автономни понятия ли са на правото на Съюза?
2)
Ако да,
а)
как тези автономни понятия трябва се тълкуват по принцип и
б)
случай като този по настоящото дело, характеризиращ се с това, че:
—
според [европейската заповед за арест] призовката е връчена на адреса на исканото лице, на пълнолетно лице от неговото домакинство, което се е задължило да предаде призовката на исканото лице,
—
без [европейската заповед за арест] да позволява да се определи дали и кога лицето от домакинството действително е предало призовката на исканото лице,
—
при положение че изявленията, направени от исканото лице в съдебното заседание пред запитващия съд, не позволяват да се определи дали последното е било уведомено своевременно за датата и мястото на насрочения съдебен процес,
попада ли в обхвата на едно от двете автономни понятия, посочени в първия въпрос?“.
IV – По спешното производство пред Съда
19.
Запитващата юрисдикция прави искане за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда. Тя мотивира искането си, като подчертава, че понастоящем г‑н Dworzecki е лишен от свобода в очакване, от една страна, на ефективното му предаване, което вече е разрешено от запитващия съд по две от присъдите, и от друга страна, на неговото решение относно оставащата присъда. Запитващата юрисдикция подчертава, че срокът за предоставяне от Съда на отговор има пряко и определящо значение за продължителността на задържането на г‑н Dworzecki.
20.
На 10 март 2016 г. четвърти състав на Съда решава да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициалното запитване по реда на спешното производство.
21.
Г‑н Dworzecki, нидерландското правителство и Комисията представят писмени становища. В съдебното заседание, проведено на 14 април 2016 г., освен горепосочените, устни становища излагат също така полското правителство и правителството на Обединеното кралство.
V – Анализ
22.
С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали тълкуването на някои понятия, които се съдържат в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение, трябва да се извършва единство с оглед на националното право на издаващата държава членка, или става дума за автономни понятия на правото на Съюза. Във втората хипотеза запитващата юрисдикция иска от Съда с оглед на обстоятелствата по настоящия случай да даде тълкуване на съдържащите се в горепосочената разпоредба понятия.
23.
Най-напред следва да се подчертае, че в основата на настоящото дело стои въпросът за извършената с националното законодателство преобразуване на случай, при който изпълнението може да бъде отказано, в случай, при който не се допуска изпълнение. Този съществен въпрос все още не е разгледан от Съда, като последният е имал единствено повод да се произнесе относно възможността държавите членки да ограничат случаите, в които изпълняващите съдебни органи могат да откажат да предадат издирвано лице ( 6 ). Доколкото обаче, от една страна, този въпрос не е довел до излагане от страна на държавите членки на обосновани доводи, и от друга страна, не представлява необходим елемент, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция в настоящия случай, няма да го разглеждам в това заключение.
A– Първи преюдициален въпрос
24.
С поставения от запитващата юрисдикция първи въпрос се разграничават две възможности, които на пръв поглед са взаимноизключващи се: или става дума за понятия, които са „автономни за правото на Съюза“, и следователно съдържанието и тълкуването им се определят по еднакъв начин от правото на Съюза, което имплицитно води до хармонизиране на националните законодателства, или тези понятия са формулирани с оглед на националното законодателство ( 7 ).
25.
Във всички представени пред Съда писмени и устни становища се поддържа, че съдържащите се в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение понятия представляват автономни понятия на правото на Съюза.
26.
Според мен обаче едно толкова ясно разграничение между, от една страна, автономните понятия на правото на Съюза и от друга страна, понятията, които препращат към националното право, не позволява да се обхване правилно основната проблематика на настоящия преюдициален въпрос. Всъщност не изглежда, че спорната разпоредба се поддава по очевиден начин на подобно противопоставяне. Поставеният от запитващата юрисдикция въпрос обхваща всички понятия, включени в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение, които съставляват първото изключение от посочения в тази разпоредба случай, в който може да бъде отказано изпълнение. Изглежда неестествено тази разпоредба да се разглежда като съвкупност от съпоставени автономни понятия. По-скоро това са независими или автономни минимални изисквания или гаранции в правото на Съюза, които под формата на подробно очертани фактически положения закрепват изключения от възможността за отказ за признаване, посочена в член 4а, параграф 1. Както обаче се изтъква от Комисията, съображенията на Рамково решение 2009/299 свидетелстват за волята на законодателя да установи „ясни и общовалидни основания за отказ за признаване“ и „общовалидни разрешения“ ( 8 ) относно съдебни актове, постановени в отсъствието на лица.
27.
Всъщност в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение e предвиден случай, при който изпълнението може да бъде отказано, когато заинтересованото лице не се е явило лично на съдебния процес. Съществуват обаче четири изключения, при които изпълняващият съдебен орган е лишен от възможността да откаже изпълнението на европейската заповед за арест ( 9 ). Тези случаи са посочени в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение, който уточнява условията, при които изпълняващият орган трябва да изпълни решението въпреки отсъствието на лицето по време на съдебния процес ( 10 ).
28.
Тази система изисква сътрудничество между издаващите и изпълняващите съдебни органи, основано на взаимното доверие. На практика издаващият съдебен орган трябва да посочи в заповедта за арест, в съответствие с формуляра, приложен към Рамковото решение, изменено с Рамково решение 2009/299, начина, по който е осигурено спазването на предвидените в член 4а гаранции. Когато издаващият орган направи отбелязване в клетката, посочваща, че лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, той изрично трябва да уточни дали лицето е било призовано лично (точка 3.1a от приложения към Рамковото решение формуляр) или, ако това не е така, дали чрез други средства действително е получило официална информация (точка 3.1б от формуляра). При втората хипотеза издаващият орган трябва да посочи (в съответствие с точка 4 от формуляра) как е изпълнено това условие. Това неминуемо предполага да се извърши описание на фактите и да се направи правна квалификация на някои елементи в съответствие с преценката на издаващия орган.
29.
Фактът, че издаващият орган е длъжен да представи тази фактическа информация в точка 4 от формуляра, потвърждава, че на изпълняващия орган е призната роля по контрол и проверка. По този начин съдържащите се в европейската заповед за арест сведения относно начина, по които лицето е било уведомено, позволяват на изпълняващия орган, след като извърши самостоятелна преценка на условията и гаранциите, предвидени в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение, да упражни правомощията си във връзка с отказ за изпълнение. Този самостоятелен контрол от страна на изпълняващия орган трябва да се гарантира с оглед на автономното съдържание на ясните и общовалидни гаранции, закрепени в изключенията от незадължителното основание за отказ за признаване по член 4а.
30.
Следва да се подчертае, че ролята на извършвания от изпълняващия орган самостоятелен контрол се ограничава до проверка на правната квалификация (точки 3.1б, 3.2 или 3.3 от формуляра) на фактите, така както те са представени от издаващия орган (точка 4 от формуляра). Противно на изложените в съдебно заседание доводи от правителството на Обединеното кралство и от нидерландското правителство, това не означава, че изпълняващият орган може да оспорва установените от издаващия орган факти. От принципа на взаимно доверие, но също така и от структурата на правните основания в съдопроизводството следва, че изпълняващият орган е обвързан от представените от издаващия орган факти.
31.
Що се отнася до практическите последици, които произтичат от гаранциите, предвидени във втората част на посочената в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение алтернатива, може да се достигне до заключение, че макар издаващият орган да е посочил в точка 3 от формуляра на европейската заповед за арест, че заинтересованото лице, което не е призовано лично, чрез други средства действително е получило официална информация, изпълняващият орган би могъл да провери дали посочените в тази разпоредба специални общовалидни условия са изпълнени предвид сведенията, представени от издаващия орган в точка 4 от формуляра.
32.
По този начин от практическото прилагане на системата, създадена с Рамковото решение, е видно, че изброените в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение изключения представляват автономни гаранции, които установяват наложените от правото на Съюза минимални условия, чието спазване се контролира от изпълняващите органи. В този смисъл чрез Рамковото решение тези изисквания са определени по начин, който е автономен и общовалиден за държавите членки.
33.
Така именно съществуването на автономни общовалидни гаранции, наложени с член 4а, параграф 1, букви a)—г), по-конкретно прави възможно въвеждането с член 4а на система, насърчаваща взаимното признаване, като същевременно се зачита правото на защита. С оглед на тези две цели Рамковото решение определя правните последици от процесуалните актове на държавите членки, без обаче да предвижда конкретни процесуални правила.
34.
Всъщност от съдържанието на Рамковото решение, както и от съображенията на Рамково решение 2009/299, се вижда ясно, че въведената от правото на Съюза система относно прилагането на принципа на взаимно признаване по отношение на неприсъствени съдебни актове няма за цел да хармонизира процесуалните норми на държавите членки. На първо място, позоваването на „допълнителните процесуални изисквания“ в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение показва, че тази разпоредба предвижда само минимално процесуално съдържание, което трябва да се допълни от националното процесуално право ( 11 ). На второ място, със съображение 4 от Рамково решение 2009/299 ясно се изтъква фактът, че това Рамково решение „няма за цел да регулира начините и методите, включително процесуалните изисквания, използвани за постигането на посочените в настоящото рамково решение резултати, които са предмет на националното законодателство на държавите членки“ ( 12 ).
35.
От посоченото следва, че процесуалните правила, и по-конкретно свързаните с връчване или съобщаване на процесуалните документи, продължават да се уреждат от националното право, като това впрочем се извършва в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки и правния характер на рамковите решения. Също така с член 4а, параграф 1 под формата на подлежащи на изпълнение фактически условия се въвеждат единствено минимални изисквания, а на националното право се оставя изборът на процесуалните правила.
36.
Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение трябва да се тълкува в смисъл, че съдържа минимални автономни гаранции, чието спазване изпълняващият съдебен орган трябва да провери самостоятелно при изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнение на решение, което е постановено, без заинтересованото лице да се е явило лично на водения срещу него съдебен процес.
Б– Втори преюдициален въпрос
37.
С втория преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда, на първо място, да направи тълкуване по принцип на понятията, съдържащи се в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение. На второ място, запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали положение като това по настоящото дело попада в една от двете хипотези, посочени в тази разпоредба. След като изложа някои общи съображения, ще разгледам с оглед на обстоятелствата в конкретния случай особеностите на посочените в спорната разпоредба хипотези.
1. Общи съображения
38.
Няма никакво съмнение, че най-общо в правото на Съюза, и по-конкретно в структурата на Рамковото решение, принципът на взаимно доверие и тясно свързаният с него принцип на взаимно признаване са от основно значение ( 13 ). Съдът многократно е напомнял, че принципът на взаимно признаване, който е „крайъгълен камък“ на съдебното сътрудничество, по-конкретно изисква държавите членки по принцип да са длъжни да изпълняват европейската заповед за арест ( 14 ). Следователно държавите членки нямат право да откажат да изпълнят такава заповед освен в случаите, при които не се допуска изпълнение, или в случаите, при които може да се откаже изпълнение, които са изчерпателно изброени в членове 3—4а от Рамковото решение. Освен това за изпълнението на европейска заповед за арест не могат да се поставят други условия освен изчерпателно уредените в член 5 ( 15 ). Ето защо, макар държавите членки да имат известна свобода на преценка, когато транспонират тези разпоредби във вътрешното си право, те не могат да им предадат по-широк обхват от този, който следва от еднаквото им тълкуване ( 16 ).
39.
Що се отнася до член 4а, параграф 1, от съображение 3 от Рамково решение 2009/299 следва, че законодателят на Съюза е искал да премахне предвиденото в член 5 от първоначалната редакция на Рамково решение 2002/584 положение, по силата на който изпълняващият съдебен орган е бил компетентен да прецени дали предоставената гаранция относно възможността да се поиска възобновяване на делото е достатъчна ( 17 ).
40.
Съществуването обаче на случаи, при които изпълнението може да бъде отказано, показва, че принципът на взаимно признаване не предполага абсолютно задължение за изпълнение на европейската заповед за арест ( 18 ). По-конкретно член 4а от Рамковото решение представлява основание за неизпълнение, изрично свързано с правото на защита в хода на съдебния процес, вследствие на който е постановена задочна присъда ( 19 ). При това положение член 4а, параграф 1 от Рамковото решение формулира автономни изисквания относно правото на защита, които позволяват да се обезпечи изпълнението на заповедта за арест дори когато заинтересованото лице не се е явило лично на съдебния процес. В този смисъл, независимо че с Рамково решение 2009/299 несъмнено се предоставя възможност за развитие в посока на взаимното признаване, това развитие става възможно благодарение на въвеждането на основни минимални и автономни гаранции, установени в правото на Съюза.
41.
Вследствие на това при тълкуването на член 4а, параграф 1, буква а) от Рамковото решение не може да се приеме за водещ единствено принципът на взаимно признаване, като се има предвид, че тази разпоредба представлява изключение от възможността да се приложи основание, при което е възможно да бъде отказано изпълнение и чието съществуване е изрично обвързано със спазване на основните права. Тълкуването на тази разпоредба също така трябва да се определя от специфичните ѝ характеристики.
42.
На първо място, безспорно е, че става дума за много подробна разпоредба по отношение на фактическите условия, които следва да се изпълнят.
43.
На второ място, не може да не се отбележи, че тази разпоредба се прилага в специфичната област на наказателното право, от което следва наличието на засилени гаранции ( 20 ).
44.
На трето място, тази разпоредба е неразривно свързана с основните права като правото на защита и правото на ефективни правни средства за защита, закрепени в членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
45.
Както изтъква Комисията, в това отношение член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение трябва преди всичко да се тълкува с оглед на целта да се зачитат правата на обвиняемите, като едновременно с това се насърчи взаимното признаване на съдебните решения ( 21 ). Целта за защита на правата на обвиняемите е видна и от съображения 1 и 8 от Рамково решение 2009/299, в които се изразява желанието да се приложи система, която е в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека.
46.
Съгласно тази съдебна практика правото на лично явяване, което произтича от предмета и целта на член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) ( 22 ), в неговата цялост, не е абсолютно и при определени обстоятелства обвиняемият може по своя собствена воля, изрично или мълчаливо, но недвусмислено да направи отказ от това право. В този смисъл е постановено, че производство, което се води в отсъствието на подсъдимия, само по себе си не е несъвместимо с член 6 ЕКПЧ. Такъв по-специално е случаят, когато по искане на подсъдимия впоследствие може да бъде постановено ново съдебно решение, след като той е бил изслушан, и когато е било установено, че е направил отказ от правото на лично явяване и защита или че е имал намерение да се укрие ( 23 ).
47.
Съдът вече е имал възможност да се произнесе по съвместимостта на системата, определена в член 4а от Рамковото решение, с членове 47 и 48 от Хартата. В решение Melloni Съдът изтъква факта, че решението, което възприема законодателят на Съюза, състоящо се в изчерпателно предвиждане на хипотезите, при които изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнението на задочно постановен съдебен акт, следва да се приема за ненакърняващо правото на защита ( 24 ).
48.
Следователно основната цел на Рамковото решение, а именно да улесни и ускори съдебното сътрудничество ( 25 ), трябва да се претегли спрямо специалната цел за зачитане на правото на обвиняемия да се яви лично на съдебния процес, която е в основата на член 4а, въведен с Рамково решение 2009/299.
49.
В обобщение, поради горепосочените три причини не е възможно, само за да се подпомогне взаимното признаване, да се прибегне, както прави нидерландското правителство, до довода относно полезното действие на Рамковото решение. Такива доводи не могат да бъдат изтъквани в наказателното производство в ущърб на правото на защита, дори да се стигне до положение, в което изпълнението на европейската заповед за арест би трябвало да бъде отказано.
50.
В отговор на буква а) от втория преюдициален въпрос смятам, че за целите на тълкуването на съдържащите се в член 4а от Рамковото решение общовалидни гаранции следва да се възприеме буквално тълкуване на споменатата разпоредба, като изцяло се съобразят основните права.
2. „Лично призоваване“ и „чрез други средства […] е получило […] информация […]“
51.
Буква б) от втория преюдициален въпрос цели да установи дали положение като разглежданото в главното производство отговаря на посочените в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение изисквания.
52.
Според правителствата на Полша, Нидерландия и Обединеното кралство в настоящия случай са спазени изискванията на член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение. За сметка на това Комисията смята, че предвиденият с тази разпоредба втори вариант изисква заинтересованото лице действително да е било уведомено за датата и мястото на насрочения съдебен процес, което не може да се основава на правна фикция. Поради това Комисията счита, че от представените от издаващия съдебен орган данни не е видно, че по недвусмислен начин е доказано, че заинтересованото лице е било уведомено за определената дата и място на съдебния процес. От своя страна г‑н Dworzecki посочва, че от изложените от издаващия орган съображения не е видно, че са били изпълнени посочените в член 132 от полския Наказателно-процесуален кодекс условия.
53.
Най-напред следва да се отбележи, че единствено националният съд може да извърши преценка на фактите, с които разполага. Трябва обаче да се припомни, предвид изложеното от нидерландското и полското правителство, че в положение като разглежданото в главното производство, когато изпълняващият съдебен орган приеме, че предоставената от издаващата държава членка информация е недостатъчна, той трябва да поиска от издаващия съдебен орган да му предостави в най-кратък срок допълнителна информация ( 26 ) съгласно член 15, параграф 2 от Рамковото решение ( 27 ).
54.
В този контекст в анализа си ще уточня критериите, които могат да бъдат изведени от член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение, за да се даде възможност на запитващата юрисдикция да извърши преценка на обстоятелствата по случая.
55.
В член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение ясно се посочват две хипотези: заинтересованото лице трябва или да е „призовано лично“, или „чрез други средства действително [да] е получило официална информация […]“. Това разграничение се подкрепя от съображение 7 от Рамково решение 2009/299, както и от самата структура на приложения формуляр.
56.
Според първата част от алтернативата заинтересованото лице трябва да е било призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес. От текста на член 4а, параграф 1 от Рамковото решение е видно, че субект на лично призоваване несъмнено е заинтересованото лице.
57.
Следователно фактът, че държавите членки определят процесуалните правила за призоваване, не е достатъчен, за да се възприеме тълкуване на понятието „лично призоваване“, което да се основава на фикция, според която връчване на лице, различно от заинтересованото лице, би могло да се счита за лично призоваване.
58.
Както изтъкват Комисията, нидерландското и полското правителство, непрякото призоваване не може да се счита за лично призоваване. Това би противоречало не само на обичайното използване и смисъл на израза както в обикновения, така и в правния език (което означава, че личното призоваване трябва да е извършено „пряко“), но както твърди полското правителство, то би било в противоречие и с член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение, който предвижда второ положение, при което уведомяването е извършено „чрез други средства“.
59.
Накрая, очевидно е, че върху органите на издаващата държава членка лежи тежестта на доказване, че е извършено лично призоваване. Следователно, както изтъква Комисията, с основание полският издаващ съдебен орган е направил отбелязване в точката, съответстваща на точка 3.1б от формуляра, доколкото по делото в главното производство той не е приел, че заинтересованото лице е било призовано лично.
60.
Втората част на алтернативата, посочена в член 4а, параграф 1, буква а) от Рамковото решение, се отнася до положение, при което заинтересованото лице „чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес“.
61.
Съдържанието на тази разпоредба ясно сочи, че се изисква фактически недвусмислен резултат.
62.
В този смисъл предвидените с тази разпоредба специфични гаранции засягат реда и условията за предоставяне на информация — която трябва да е официална, а не просто за отделни обстоятелства или неформална, нейното съдържание — тя трябва да включва датата и мястото на съдебния процес, и последиците от нея — заинтересованото лице трябва действително да е получило информация по начин, който недвусмислено доказва, че е било уведомено за насрочения съдебен процес.
63.
Следователно всички тези условия следва да са изпълнени кумулативно. Фактът, че лицето е било „уведомено“ за съдебния процес, не изключва необходимостта от действително предоставяне на официална информация за неговата дата и място.
64.
Освен това няма никакво съмнение, както заявява нидерландското правителство в съдебно заседание, че върху органите на издаващата държава членка лежи тежестта на доказване, че действително е била предоставена официална информация. Накрая, от представеното в съдебно заседание от Комисията становище е видно, че тази втора част от алтернативата е подчинена на завишени изисквания по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, с оглед на предлаганите от нея множество възможности относно средствата за постигането на същия.
65.
Държавите членки, които са представили становища по настоящото дело, считат, че изискванията по член 4а, параграф 1, буква a), подточка i), втора част от Рамковото решение в случая са изпълнени, от една страна, тъй като г‑н Dworzecki не е положил усилия, и от друга страна, тъй като в заповедта за арест се съдържа информация, съгласно която г‑н Dworzecki „се е признал за виновен и е изразил предварително съгласие относно предложеното от прокурора наказание“.
66.
Посочените държави членки аргументират този извод по-специално със съображение 8 от Рамково решение 2009/299, което, като препраща към практиката на Европейския съд по правата на човека, гласи, че „[…] при разглеждане на въпроса, дали начинът на предоставяне на информацията е достатъчен, за да гарантира уведомяването на лицето за съдебния процес, би могло, когато е уместно, да се обърне внимание и на усилията, които заинтересованото лице е положило, за да получи предназначената за него информация“. Според правителството на Обединеното кралство с това съображение се изразява волята на законодателя да не се надхвърля гарантираното от Европейския съд по правата на човека ниво на защита. Според Комисията обаче съображение 8 е израз на постигнатия между държавите членки компромис, по силата на който разглежданото по настоящото дело основание за отказ безспорно е било замислено като случай, при който може да бъде направен отказ, но което въпреки това не води до намаляване на гаранциите, предвидени в член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение.
67.
Не споделям становището на правителството на Обединеното кралство. В текста на член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение не е предвидено никакво изключение от изискването за действително получаване на официална информация за датата и мястото на съдебния процес, когато заинтересованото лице е било уведомено в определена степен за този процес чрез средства, които не отговарят на изискванията на тази разпоредба. Тълкувателното значение на съображение 8 не се поставя под въпрос. Всъщност, доколкото член 4а, параграф 1 от Рамковото решение урежда случай, при който може да бъде направен отказ, изпълняващите органи биха могли евентуално все пак да извършат предаването, ако спорното положение не попада в никоя от хипотезите, посочени в букви a)—г) от този член. Както основателно отбелязва Комисията, в такъв случай държавите членки все пак са длъжни да спазват посочените в ЕКПЧ изисквания в съответствие с предвиденото в съображения 8 и 15 от Рамково решение 2009/299.
68.
Както изтъква Комисията, информацията, според която г‑н Dworzecki се е „признал за виновен и е изразил предварително съгласие относно предложеното от прокурора наказание“, не указва по никакъв начин датата или мястото на съдебния процес и не включва отказ от лично явяване.
69.
В това отношение следва да се отбележи, че Европейският съд по правата на човека е постановил, че „уведомяването на лице за водено срещу него наказателно производство представлява правен акт с такова значение, че трябва да отговаря на определени условия за форма и съдържание, които са в състояние да гарантират ефективното упражняване на правата на обвиняемия, докато неясното и неофициално уведомяване не би било достатъчно“ ( 28 ). В този смисъл практиката на Европейския съд по правата на човека, която неминуемо е казуистична, предоставя примери, при които не е било счетено, че доводите, отнасящи се до частни съобщения или неофициална информация, отговарят в достатъчна степен на гаранциите за уведомяване ( 29 ). По същия начин при връчване на друго лице (например адвокат) съгласно националното законодателство, се изисква полагането на особени усилия, за да се гарантира, че заинтересованото лице се е отказало от правото да се яви пред съд ( 30 ).
70.
Безспорно практиката на Европейския съд по правата на човека не изключва възможността някои доказани факти недвусмислено да установяват, че обвиняемият е знаел за воденото наказателно производство и не е имал намерение да се яви на съдебния процес или е смятал да се укрие от наказателно преследване ( 31 ). Все пак, както изтъква Комисията, когато връчването не е лично, отказът на лицето да се яви не би могъл да бъде изведен от неявяването му на съдебния процес ( 32 ). По същия начин неполагането на усилия от заинтересованото лице не води непременно до отказ от правото му да се яви на съдебния процес ( 33 ). За сметка на това, когато обвиняемият не е бил призован лично, от националните съдилища се изисква да полагат по-големи усилия ( 34 ).
71.
При всички случаи изискванията по член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение гарантират спазване на правата по членове 47 и 48 от Хартата. Въпреки че съгласно разясненията относно Хартата тези разпоредби имат същия смисъл и обхват като член 6 от ЕКПЧ, това не е пречка правото на Съюза да предоставя по-широка защита на основание член 52, параграф 3 от Хартата.
72.
В различни контексти Съдът е приемал, че правото на обвиняемия да се яви лично на съдебния процес не е абсолютно ( 35 ).
73.
Що се отнася до правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, предвидено в член 47 от Хартата, както и до правото на защита, гарантирано в член 48, параграф 2 от същата, Съдът уточнява в решение Melloni, че в хипотезата по член 4а, параграф 1, буква а) от Рамковото решение се уреждат „условията, при които може да се приеме, че заинтересованото лице е направило съзнателен и недвусмислен отказ да присъства на своя съдебен процес, поради което изпълнението на европейската заповед за арест за изпълнението на присъда от задочно осъдения не би могло да се обвърже с условието той да може да се ползва от производство за повторно разглеждане в негово присъствие в издаващата държава членка“ ( 36 ). От това следва, че в специфичния контекст на Рамковото решение няма нарушение на правото на справедлив съдебен процес, когато обвиняемият по-специално е бил информиран за датата и мястото на съдебния процес, но не се е явил лично ( 37 ).
74.
В този смисъл от текста на член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамковото решение следва ясно, че специално по този въпрос правото на Съюза гарантира по-високо равнище на защита спрямо ЕКПЧ, доколкото установява изрична гаранция относно последиците от връчването, в рамките на което трябва да се съдържа информация за датата и мястото на съдебния процес. Най-общото уведомяване за наличието на наказателно преследване не изпълнява условията на тази разпоредба.
75.
Ето защо изключенията от възможността да се откаже изпълнение на европейска заповед за арест, предвидени в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение, се основават на ясни и точни изисквания, които гарантират високо равнище на защита, именно защото водят до задължително изпълнение на европейската заповед за арест в случай на постановяване на неприсъствено съдебно решение.
76.
Накрая, следва да се припомни, че от систематична гледна точка прилагането на член 4а, параграф 1, буква а) от Рамковото решение въвежда презумпция за отказ от правото на подсъдимия да се яви лично и за разлика от буква г) на същата разпоредба, не гарантира правото му на повторно разглеждане или обжалване.
77.
Както вече беше подчертано, запитващата юрисдикция следва да прецени съгласно фактическите обстоятелства, с които разполага, и в съответствие с горепосочените критерии дали е доказано по недвусмислен начин, че г‑н Dworzecki своевременно е бил уведомен за съдебния процес чрез действителното предоставяне на официална информация за определената дата и място на съдебния процес. Все пак, за да се даде полезен за запитващата юрисдикция отговор и при съобразяване с получена в съответствие с член 15, параграф 2 от Рамковото решение допълнителна информация, ми се струва, че при призоваване, извършено по описания във втория въпрос от преюдициалното запитване начин, не може да се счита, че е изпълнено условието лицето „чрез други средства действително [да] е получило официална информация“ по смисъла на член 4а, параграф 1, буква а), подточка i), доколкото не може да бъде доказано недвусмислено, че призовката действително е била връчена на исканото лице.
78.
Все пак следва да се отбележи, че с различните положения, посочени в букви а)—г) на член 4а, параграф 1 от Рамковото решение, се установява едно нормативно цяло, което функционира по систематичен начин. Поради това, ако предаването не може да бъде разрешено на основание буква а), остава възможността да се извърши позоваване на другите хипотези, които позволяват да бъде спазено правото на защита, като едновременно с това се гарантира правото на жалба или на възобновяване на съдебния процес.
79.
Полското правителство пояснява в това отношение, че във вътрешният му правен ред е предвидена възможността да се поиска повторно разглеждане. Както изтъква Комисията, въз основа на тази информация издаващият съдебен орган евентуално би могъл да реши, че в настоящия случай условията по член 4а, параграф 1, буква г) от Рамковото решение са изпълнени.
80.
Накрая, за изчерпателност трябва също да се добави, че в член 4а, параграф 1, както и в съображение 6 от Рамково решение 2009/299 е посочено, че става дума за алтернативни условия. Няма никаква пречка издаващият орган да посочи, че едновременно са изпълнени няколко условия, като се има предвид, че тези условия не могат да се считат за взаимно изключващи се. Подобна допълнителна по-изчерпателна информация би улеснила взаимното признаване и бързината, с която се осъществява сътрудничеството.
81.
В заключение, от текста на спорната разпоредба, както и от общата структура и целта на Рамковото решение следва, че за прилагането на член 4а, параграф 1, буква а), подточка i) от Рамковото решение се изисква заинтересованото лице пряко да е било призовано лично или, ако това не е направено, да е видно по недвусмислен начин, че заинтересованото лице е било уведомено за насрочения съдебен процес чрез действителното предоставяне на официална информация за определената дата и място на съдебния процес.
VI – Заключение
82.
С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Rechtbank Amsterdam (Районен съд Амстердам) преюдициални въпроси по следния начин:
„1)
Член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че съдържа минимални автономни гаранции, чието спазване изпълняващият съдебен орган трябва да провери самостоятелно при изпълнението на европейска заповед за арест, издадена за изпълнение на решение, което е постановено, без заинтересованото лице да се е явило лично на водения срещу него съдебен процес.
2)
Член 4а, параграф 1, буква a), подточка i) от Рамково решение 2002/584/ПВР, изменено с Рамково решение 2009/299, трябва да се тълкува в смисъл, че според приложимите национални процесуални правила заинтересованото лице трябва пряко да е било призовано лично или, ако това не е направено, да е видно по недвусмислен начин от предоставената от издаващия орган информация, че заинтересованото лице е било уведомено за насрочения съдебен процес чрез действителното предоставяне на официална информация за определената дата и място на съдебния процес“.
( 1 ) Език на оригиналния текст: френски.
( 2 ) ОВ L 190, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3.
( 3 ) ОВ L 81, стр. 24.
( 4 ) Тъй като издаващият съдебен орган не е квалифицирал деянията като „такива, за които не се прилага изискване за проверка на двойната наказуемост“, запитващата юрисдикция посочва, че съгласно нидерландското право деянията се квалифицират като „(I) кражба, предшествана от насилие, извършено срещу лица с цел подготовка на кражбата; (II) при условията на съучастие: вреди, умишлено и незаконно причинени на имущество, което изцяло или отчасти принадлежи на трето лице; (III) закана за престъпно умъртвяване“.
( 5 ) Съответстващ на използвания в член 4а, параграф 1 от Рамковото решение израз, а именно „в съответствие с допълнителните процесуални изисквания, определени в националното законодателство на издаващата държава членка“.
( 6 ) Вж. в този смисъл решения от 6 октомври 2009 г., Wolzenburg (C‑123/08, EU:C:2009:616, т. 58 и сл.) и от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 32—35 и 52).
( 7 ) Вж. по-специално решения от 9 март 2006 г., Van Esbroeck (C‑436/04, EU:C:2006:165, т. 35), от 16 ноември 2010 г., Mantello (C‑261/09, EU:C:2010:683, т. 38), от 14 ноември 2013 г., Baláž (C‑60/12, EU:C:2013:733, т. 26) и от 27 май 2014 г., Spasic (C‑129/14 PPU, EU:C:2014:586, т. 79).
( 8 ) Вж. съображения 4 и 11 от Рамково решение 2009/299.
( 9 ) Вж. решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 40).
( 10 ) Вж. съображение 4 от Рамково решение 2009/299.
( 11 ) Този извод се потвърждава от подготвителните работи, в които е обсъждано премахването на думата „допълнителните“. Вж. документ на Съвета 6501/08, 26 февруари 2008 г., бележка 24 и документ на Съвета 8074/08 от 8 април 2008 г., стр. 5. Тъй като това предложение не е било възприето, думата „допълнителните“ остава във всички езикови редакции.
( 12 ) По същия начин в съображение 14 се подчертава липсата на хармонизация на националните законодателства относно започването на процедура по повторно разглеждане на делото.
( 13 ) Вж. в този смисъл становище 2/13 от 18 декември 2014 г. (EU:C:2014:2454, т. 191).
( 14 ) Вж. по-специално решение от 16 юли 2015 г., Lanigan (C‑237/15 PPU, EU:C:2015:474, т. 36 и цитираната съдебна практика).
( 15 ) Вж. по-специално решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, C‑404/15, EU:C:2016:198, т. 80).
( 16 ) Вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Kozłowski (C‑66/08, EU:C:2008:437, т. 43) и от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 37). По аналогия във връзка с Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции (ОВ L 76, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 150), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, стр. 24), Съдът стига до извода, че „причините за отказ за признаване или изпълнение на едно такова решение трябва да се тълкуват ограничително“. Вж. решение от 14 ноември 2013 г., Baláž (C‑60/12, EU:C:2013:733, т. 36).
( 17 ) Вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 41).
( 18 ) Решение от 28 юни 2013 г., West (C‑192/12 PPU, EU:C:2012:404, т. 64 и цитираната съдебна практика). Вж. също така в този смисъл решение от 5 април 2015 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198).
( 19 ) Вж. в този смисъл решение от 29 януари 2013 г., Radu (C‑396/11, EU:C:2013:39, т. 37).
( 20 ) Вж. в този смисъл решение от 8 май 2008 г., Weiss und Partner (C‑14/07, EU:C:2008:264, т. 72).
( 21 ) Вж. член 1 от Рамково решение 2009/299. Вж. също така решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 51).
( 22 ) Вж. по-специално решение на ЕСПЧ от 12 февруари 1985 г. по дело Colozza с/у Италия, CE:ECHR:1985:0212JUD000902480, § 27.
( 23 ) Вж. по-специално решение на ЕСПЧ от 1 март 2006 г. по дело Sejdovic с/у Италия [ГС], CE:ECHR:2006:0301JUD005658100, § 82, 86—88 и 99.
( 24 ) Решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 44).
( 25 ) Вж. решение от 28 юни 2012 г., West (C‑192/12 PPU, EU:C:2012:404, т. 53 и цитираната съдебна практика).
( 26 ) Вж. по аналогия решение от 14 ноември 2013 г., Baláž (C‑60/12, EU:C:2013:733, т. 31).
( 27 ) Относно тълкуването на тази разпоредба вж. решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 97).
( 28 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 12 октомври 1992 г. по дело T. c/у Италия, CE:ECHR:1992:1012JUD001410488, § 28; от 18 май 2004 г. по дело Somogyi c/у Италия, CE:ECHR:2004:0518JUD006797201, § 75 и по дело Sejdovic c/у Италия [ГС], посочено по-горе, § 99.
( 29 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 12 юни 2007 г. по дело T. c/у Италия, посочено по-горе, § 28; Somogyi c/у Италия, посочено по-горе, § 75; от 12 юни 2007 г. по дело Pititto с/у Италия, CE:ECHR:2007:0612JUD001932103, § 68 и 70; от 6 октомври 2015 г. по дело Coniac с/у Румъния, CE:ECHR:2015:1006JUD000494107, § 53. Вж. също решение на ЕСПЧ от 23 май 2006 г. по дело Кунов с/у България, CE:ECHR:2006:0523JUD002437902.
( 30 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 8 юни 2006 г. по дело Kaya c/у Австрия, CE:ECHR:2006:0608JUD005469800, § 30 и от 27 май 2004 г. по дело Yavuz c/у Австрия, CE:ECHR:2004:0527JUD004654999, § 49.
( 31 ) Вж. по-специално решение на ЕСПЧ от 1 март 2006 г. по дело Sejdovic с/у Италия [ГС], посочено по-горе, § 99. Вж. също решение на ЕСПЧ от 28 февруари 2008 г. по дело Демебуков с/у България (CE:ECHR:2008:0228JUD006802001), в което Европейският съд по правата на човека е констатирал, че не е бил нарушен член 6 ЕКПЧ в случай, при който подпомаганият от адвокат подсъдим е бил уведомен за съдебния процес, но е променил местоживеенето си в нарушение на изрична забрана. Същевременно в решение на ЕСПЧ от 24 април 2012 г. по дело Харалампиев с/у България (CE:ECHR:2012:0424JUD002964803) е прието, че уведомяването за производството е било недостатъчно, за да се приеме, че обвиняемият недвусмислено се е отказал от правото да се яви пред съд.
( 32 ) Вж. в този смисъл решение на ЕСПЧ по дело Sejdovic c/у Италия [ГС], посочено по-горе, § 87. Освен това: „обвиняемият не е длъжен да доказва, че не е възнамерявал да се укрие от правосъдието, нито че неявяването му е поради непреодолима сила“ (вж. например решение на ЕСПЧ от 12 февруари 1985 г. по дело Colozza c/у Италия, посочено по-горе, § 30).
( 33 ) Вж. решение на ЕСПЧ от 8 октомври 2015 г. по дело Aždajić c/у Словения, CE:ECHR:2015:1008JUD007187212, § 57 и 58.
( 34 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ по дело Somogyi c/у Италия, посочено по-горе, § 70 и по дело Kaya с/у Австрия, посочено по-горе, § 30.
( 35 ) Решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 49). Вж. също в друг контекст решения от 17 ноември 2011 г., Hypoteční banka (C‑327/10, EU:C:2011:745, т. 50—53), от 15 март 2012 г., G (C‑292/10, EU:C:2012:142, т. 48 и сл.), както и от 6 септември 2012 г., Trade Agency (C‑619/10, EU:C:2012:531, т. 54 и 55).
( 36 ) Решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 52).
( 37 ) Решение от 26 февруари 2013 г., Melloni (C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 49). Както отбелязва Съдът, това тълкуване следва подхода на ЕСПЧ в решения от 14 юни 2011 г. по дело Medenica c/у Швейцария, CE:ECHR:2001:0614JUD002049192, § 56—59, по дело Sejdovic c/у Италия, посочено по-горе, § 84, 86 и 98, както и по дело Харалампиев с/у България, посочено по-горе, § 32 и 33.
Full & Egal Universal Law Academy