ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. MENGEOZZI
представено на 4 октомври 2018 година ( 1 )
Дело C‑322/17
Eugen Bogatu
срещу
Minister for Social Protection
(Преюдициално запитване, отправено от High Court (Висш съд, Ирландия)
„Преюдициално запитване — Социална сигурност на работниците мигранти — Семейни обезщетения, претендирани от загубил работата си гражданин на държава членка, членовете на чието семейството пребивават в държава членка, различна от тази по местоработата — Регламент (ЕО) № 883/2004 — Член 68 — Правила за предимство в случай на съвпадане — Понятие за дейност като заето лице“
1.
Г‑н Eugen Bogatu е румънски гражданин, установен в Ирландия от 2003 г. След като губи работата си през 2009 г., той е получавал различни социални помощи. В периода от 25 май 2010 г. до 4 януари 2013 г. той е получавал по-специално обезщетение за безработица, независещо от вноски (jobseeeker’s allowance). През януари 2015 г. за периода, през който е получавал посоченото обезщетение за безработица, са му отказани семейни обезщетения за децата му, пребиваващи в Румъния, тъй като според Minister for Social Protection (министър на социалната закрила, наричан по-нататък „министърът“) г‑н Bogatu не можел да се счита за заето лице по смисъла на член 67 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност ( 2 ). Впоследствие, в жалбата си пред High Court (Висш съд, Ирландия) г‑н Bogatu оспорва това тълкуване на обхвата на понятието „дейност като заето лице“.
2.
Тъй като обаче от преписката по делото изглежда следва, че децата на г‑н Bogatu имат право на семейни обезщетения и съгласно румънското право, въпросът за определяне на обхвата на понятието „дейност като заето лице“ възниква по-скоро с оглед на прилагането на правилата за предимство в случай на съвпадане на права на семейни обезщетения, предвидени в член 68 от Регламент № 883/2004.
3.
Освен ако не греша, това е първият случай, в който Съдът е сезиран да се произнесе по тълкуването на посочената разпоредба. Значението на отговора на Съда няма да е маловажно, тъй като с оглед на функционирането на разглежданите правила за предимство неизбежна последица от този отговор ще бъде очертаването на обхвата на основната компетентност на държавата по месторабота, от една страна, и на държавата по пребиваване на членовете на семейството на съответното лице, от друга страна, по отношение на изплащането на семейните обезщетения.
I. Правна уредба
А. Правото на Съюза
1. Регламент № 1408/71
4.
Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, в редакцията след измененията с Регламент (ЕО) № 118/97 от 2 декември 1996 г. (наричан по-нататък Регламент № 1408/71) ( 3 ) е отменен, считано от 1 май 2010 г.
5.
Член 1 от този регламент, озаглавен „Определения“, по-специално е гласял:
„а)
заето лице […] означава […]:
i)
всяко лице, което е осигурено задължително или доброволно за продължителен период, за един или повече рискове, обхванати от клоновете на схема за социално осигуряване, за заети лица […]“.
6.
Член 73 от същия регламент, озаглавен „Заети или самостоятелно заети лица, членовете на чиито семейства пребивават в държава членка, различна от компетентната държава“, e гласял:
„Заето […] лице, което е подчинено на законодателството на държава членка, има право, по отношение на членовете на неговото семейство, които пребивават в друга държава членка, на семейните обезщетения, предвидени от законодателството на първата посочена държава като пребиваващи в тази държава лица […]“.
7.
Член 76, параграф 1 от Регламент № 1408/71, озаглавен „Правила за приоритетно прилагане в случаи на натрупване на право на семейни обезщетения съгласно законодателството на компетентната държава и съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване на членовете на семейството“, е предвиждал:
„Когато съгласно законодателството на държавата членка, на чиято територия пребивават членовете на семейството, се предвиждат семейни обезщетения през един и същи период от време за един и същи член на семейството и въз основа на упражняването на дадена професия, правото на дължимите семейни обезщетения в съответствие със законодателството на друга държава членка, по целесъобразност съгласно членове 73 или 74, се прекратява до размера, предвиден в законодателството на първата държава членка“.
2. Регламент № 883/2004
8.
Член 1 от Регламент № 883/2004, озаглавен „Определения“, гласи:
„а)
„дейност като заето лице“ означава всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на социално осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение;
[…]“.
9.
Съгласно член 2, параграф 1 от този регламент, озаглавен „Персонален обхват“:
„Настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка […], както и към членовете на техните семейства […]“.
10.
Съгласно член 11 от същия регламент, озаглавен „Общи правила“:
„1. Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял.
2. За целите на настоящия дял, лицата, които получават парични обезщетения поради или вследствие на тяхната дейност като наето […] лице, се считат, че упражняват посочената дейност […]
3. Съгласно членове 12—16:
а)
спрямо лице, осъществяващо дейност като наето […] лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава членка;
[…]
д)
всяко друго лице, към което букви a) — г) не се прилагат, е подчинено на законодателството на държавата членка по пребиваване, без да се засягат останалите разпоредби на настоящия регламент, гарантиращи му обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави членки“.
11.
Член 67 от посочения регламент, озаглавен „Членове на семейството, които пребивават в друга държава членка“, гласи:
„Лице има право на семейни обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава членка, включително за членовете на неговото семейство, които пребивават в друга държава членка […]“.
12.
Член 68, параграф 1 от него, озаглавен „Правила за предимство в случай на съвпадане“, предвижда:
„Когато през време на един и същи период и за едни и същи членове на семейството се предвиждат обезщетения съгласно законодателството на повече от една държава членка, се прилагат следните правила за предимство:
a)
в случай на обезщетения, платими от повече от една държава членка на различни основания, редът на предимство е следният: първо, права, произтичащи от дейност като заето […] лице, второ, права, произтичащи от получаване на пенсия и накрая, права, придобити на базата на пребиваване;
б)
в случай на обезщетения, платими от повече от една държава членка на едно и също основание, редът на предимство се урежда от следните допълнителни критерии:
[…]
iii)
в случай на права, придобити на базата на пребиваване: мястото на пребиваване на децата.
[…]“.
II. Фактическа обосновка, главно производство, преюдициални въпроси и производство пред Съда
13.
Г‑н Bogatu е румънски гражданин, установен в Ирландия от 2003 г. Той е баща на две деца, пребиваващи в Румъния.
14.
Г‑н Bogatu упражнява дейност като заето лице в Ирландия от 26 май 2003 г. до 13 февруари 2009 г., когато губи работата си. Оттогава той последователно е получавал следните обезщетения: от 20 февруари 2009 г. до 24 март 2010 г. — обезщетение за безработица, зависещо от вноски (jobseeker’s benefit), от 25 март 2010 г. до 4 януари 2013 г. — обезщетение за безработица, независещо от вноски (jobseeker’s allowance), и от 15 януари 2013 г. до 30 януари 2015 г. — обезщетение за болест (illness benefit).
15.
На 27 януари 2009 г. той подава молба за отпускане на семейни обезщетения. С писмо от 12 януари 2011 г. министърът информира г‑н Bogatu, че е решил да уважи молбата му, като същевременно отказва да му отпусне семейни обезщетения за част от периода, за който тя се отнася, а именно от 1 април 2010 г. до 31 януари 2013 г. (наричан по-нататък „референтният период“). В същото време той го информира, че основанието за отказа му по отношение на този период е, че г‑н Bogatu не отговаря на нито едно от алтернативните условия, необходими за получаване на семейни обезщетения за децата му, пребиваващи в Румъния, доколкото, от една страна, той вече не осъществявал дейност като заето лице в Ирландия, и от друга страна, не получава от министерството обезщетение, зависещо от вноски.
16.
В жалбата си пред High Court (Висш съд) г‑н Bogatu не оспорва фактите, на които министърът основава решението си. Той обаче изтъква, че отказът на министъра да му бъдат изплатени семейни обезщетения за референтния период се основава на неправилно тълкуване на правото на Съюза.
17.
В това отношение той отбелязва, че периодът, за който молбата му е отхвърлена, попада в обхвата на Регламент № 1408/71 за времето от 1 до 30 април 2010 г. и на Регламент № 883/2004 — за времето от 1 май 2010 г. до 31 януари 2013 г. Освен това г‑н Bogatu изтъква като довод, че от член 73 от Регламент № 1408/71 във връзка с член 1, буква а), подточка i) от този регламент следва, че всяко лице, осигурено съгласно системата за социална сигурност, приложима спрямо заетите лица в една държава членка, има право по отношение на членовете на своето семейство, които пребивават в друга държава членка, на семейните обезщетения като пребиваващи в тази държава лица. С оглед на решенията на Съда по дела Dodl и Oberhollenzer (от 7 юни 2005 г., C‑543/03, EU:C:2005:364) и Borger (от 10 март 2011 г., C‑516/09, EU:C:2011:136) той уточнява също, че това право произтича от самия факт, че съответното лице е осигурено и че следователно то съществува, дори ако това лице вече не осъществява дейност като заето лице към момента на подаване на молбата за семейни обезщетения и дори в този момент да не получава плащания на основание на осигуровката си.
18.
Тъй като член 67 от Регламент № 883/2004 съответства на член 73 от Регламент № 1408/71, той трябва да се тълкува по същия начин.
19.
В своя защита министърът поддържа, че за целите на тълкуването на член 67 от Регламент № 883/2004 задължително трябва да се вземе предвид член 11, параграф 2 от същия регламент, за който в Регламент № 1408/71 няма съответстваща разпоредба.
20.
С оглед на изложеното запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1)
Изисква ли Регламент № 883/2004, и по-специално член 67 от него, разгледан във връзка с член 11, параграф 2, дадено лице да бъде заето или самостоятелно заето лице в компетентната държава членка или алтернативно да получава парично обезщетение, за да има право на „семейни обезщетения“, съгласно определението в член l, буква щ)?
2)
Следва ли понятието „парични обезщетения“ в член 11, параграф 2 от Регламент № 883/2004 да се тълкува в смисъл, че се отнася само за периода, през който молителят действително получава парични обезщетения, или се отнася за всеки период, през който молителят е осигурен за бъдещ риск, с право на парично обезщетение, независимо дали това обезщетение е било поискано при подаването на молбата за семейни обезщетения?“.
21.
Писмени становища по тези въпроси са представили г‑н Bogatu, министърът, правителството на Обединеното кралство, както и Европейската комисия. Тези заинтересовани страни са изслушани и в съдебното заседание, проведено на 6 юни 2018 г.
III. Правен анализ
А. По преюдициалните въпроси
1. Предварителни бележки
22.
Най-напред ще отбележа, че отправените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси се отнасят не до тълкуването на релевантните разпоредби на Регламент № 1408/71, които се прилагат за семейните обезщетения за първия месец от референтния период, а именно от 1 до 30 април 2010 г. ( 4 ), а до тълкуването на релевантните разпоредби на Регламент № 883/2004, които се прилагат за периода от 1 май 2010 г. до 31 януари 2013 г.
23.
Освен това следва да се отбележи, че въпросите на запитващата юрисдикция се ограничават до тълкуването на член 67 от Регламент № 883/2004 — във връзка с член 11, параграф 2 от същия регламент, отнасящ се до понятието „дейност като заето лице“ — който гарантира на всяко лице правото да получава за членовете на семейството си, пребиваващи в друга държава членка, семейни обезщетения от държавата членка, в която е осигурено. Това се обяснява с факта, че в главното производство г‑н Bogatu твърди, че има право да получава семейни обезщетения от ирландската държава, тъй като трябва да се счита за лице, осъществяващо дейност като заето лице.
24.
От преписката по настоящото дело обаче става ясно, че членовете на семейството, за които г‑н Bogatu е поискал да получава тези семейни обезщетения, а именно двете му деца, имат право да получават такива обезщетения и съгласно румънското законодателство, тъй като то предвижда тези обезщетения да се изплащат на всички деца на възраст под 18 години, които пребивават законно в Румъния, което изглежда е така в настоящия случай.
25.
При тези обстоятелства споделям съображенията на министъра, на правителството на Обединеното кралство и на Комисията, че предметът на тълкуването, поискано от запитващата юрисдикция, следва да се разшири.
26.
По-конкретно, тъй като е налице положение, при което едни и същи членове на семейството по принцип имат право да получават съответните обезщетения за един и същ период съгласно законодателството на повече от една държава членка, считам, че в рамките на отговора, който трябва да предостави на запитващата юрисдикция, Съдът задължително трябва да вземе предвид член 68 от Регламент № 883/2004 ( 5 ), установяващ критериите, за да се определи коя държава има основната компетентност да изплаща семейни обезщетения.
27.
Ще припомня, че тази разпоредба предвижда набор от правила за предимство, приложими в случай на съвпадане на права на семейни обезщетения в няколко държави членки, чието прилагане предполага да се разгледа дали притежателят на тези права може да се позовава на тях „на същото основание“ в различните държави членки (а именно на основание „дейност като заето лице“, „получаване на пенсия“ или „пребиваване“) или „на различни основания“. Отговорът на този въпрос дава възможност да се определи държавата, която следва основно да изплаща семейните обезщетения на съответното лице.
28.
В настоящото дело въпросът дали държавата, която е длъжна да изплаща такива обезщетения на г‑н Bogatu, е Ирландия или Румъния следователно зависи от определянето на основанието, на което жалбоподателят може да поиска изплащане на семейните обезщетения от ирландската държава, и по-специално на обхвата на израза „права, произтичащи от дейност като заето лице“, предвиден в член 68, параграф 1 от Регламент № 883/2004.
29.
С оглед на тези съображения, подобно на Комисията считам, че двата преюдициални въпроса, отправени от High Court (Висш съд), трябва да се разбират в смисъл, че се отнасят до тълкуването на израза „произтичащи от дейност като заето лице“ при прилагането на правилата за предимство, установени в член 68 от Регламент № 883/2004.
30.
Ето защо тези два въпроса трябва да бъдат преформулирани. С тях запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 68, параграф 1 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че лице, което, след като е работило като заето лице в приемащата държава членка, получава от нея само обезщетения, независещи от вноски, като същевременно продължава да е осигурено от системата за социална сигурност на тази държава, има право на изплащане на семейни обезщетения на основание на този статут за целите на определянето на държавата членка, която разполага с основна компетентност да изплаща тези обезщетения.
31.
Като се има предвид, че както посочих по-горе отговорът на този въпрос зависи от обстоятелството какъв е обхватът на израза „произтичащи от дейност като заето лице“, използван в член 68 от Регламент № 883/2004, в настоящото заключение ще се постарая да определя насоките на тълкуване, върху които трябва да се основава правилният прочит на това понятие.
32.
За тези цел в началото ще отхвърля довода на министъра, Обединеното кралство и Комисията, че разглежданото понятие, както е предвидено в член 68 от Регламент № 883/2004, трябва да се разбира в светлината на член 11, параграф 2 от този регламент (раздел а). След това ще проверя дали посоченото понятие трябва по подразбиране да се тълкува в съответствие с националните законодателства, които установяват условията за възникване на право на семейни обезщетения (раздел б). Накрая, след като обясня, че изложеният от г‑н Bogatu довод, че понятието „заето лице“, произтичащо от съдебната практика във връзка с Регламент № 1408/71, можело да се пренесе в контекста на Регламент № 883/2004, не може да се приеме с оглед на член 68 от този регламент, ще се опитам да предложа прочит на израза „произтичащи от дейност като заето лице“, който може да гарантира, че правилата за предимство, предвидени в член 68 от Регламент № 883/2004, действат в съответствие с волята на законодателя на Съюза (раздел в).
2. Тълкуването на израза „права, произтичащи от дейност като заето лице“
а) Член 11, параграф 2 от Регламент № 883/2004
33.
Както споменах по-горе, всички заинтересовани страни, с изключение на жалбоподателя по главното производство, твърдят, че определянето на основанието, на което г‑н Bogatu би имал право да получава семейни обезщетения в Ирландия, за целите на прилагането на правилата за предимство, предвидени в член 68 от Регламент № 883/2004, трябва да се извърши в съответствие с общите правила относно определянето на приложимото законодателство, посочени в член 11 от същия регламент, и по-специално в параграф 2 от тази разпоредба.
34.
В това отношение следва да се припомни, че член 11 от Регламент № 883/2004, който е „крайъгълен камък“ на дял II ( 6 ), дава възможност да се определи кое е приложимото законодателство за всяко лице, попадащо в обхвата на този регламент, по-конкретно като прави разграничение между лицата, осъществяващи дейност като заети лица ( 7 ), спрямо които се прилага законодателството на държава членка, в която работят, и неработещите лица, спрямо които се прилага законодателството на държавата членка по пребиваване ( 8 ). В този контекст член 11, параграф 2 от този регламент посочва ясно, че понятието „дейност като заето лице“ трябва да се разбира в широк смисъл, тъй като получаването на парични обезщетения „поради или вследствие на дейност като заето лице“ се приравнява на упражняване на същинска дейност като заето лице.
35.
В писменото си становище обаче Комисията поддържа, че в рамките на създадената от Регламент № 883/2004 система член 11 следва да се прилага всеки път, когато трябва да се определи кое от две конкурентни национални законодателства в областта на социалната сигурност е приложимо към съответното лице, какъвто бил случаят с член 68 от Регламент № 883/2004. С други думи, едва след прилагането на принципите, залегнали в член 11, било възможно да се установи, с оглед на член 68 от Регламент № 883/2004, на какво основание г‑н Bogatu има право да получава семейни обезщетения в Ирландия.
36.
Така според Комисията първо трябва да се провери дали по отношение на референтния период г‑н Bogatu може да бъде квалифициран като „лице, осъществяващо дейност като заето лице“ по смисъла на посочения член 11, като се вземе предвид по-специално разширяването на обхвата на това понятие, въведено от параграф 2 от същия член. В това отношение, подобно на министъра и на Обединеното кралство, Комисията счита, че тъй като получаваното от г‑н Bogatu обезщетение през референтния период е било независещо от вноски и следователно не е било получавано „поради или вследствие“ на дейност като заето лице, която той е осъществявал преди това, г‑н Bogatu не може да бъде квалифициран като лице, осъществяващо дейност като заето лице по смисъла на член 11 от Регламент № 883/2004. Ако обаче критерият за привръзка, който позволява на г‑н Bogatu да получава семейни обезщетения в Ирландия, не е статутът на „заето лице“, от това според Комисията следва, че критерият за привръзка може да бъде само мястото на пребиваване.
37.
Според мен този довод е неубедителен.
38.
Всъщност смятам, че въпросният довод се основава на неправилна оценка на структурата на Регламент № 883/2004. В това отношение държа на първо място да уточня, че не смятам да поставям под въпрос централната роля, която член 11 играе в рамките на този регламент при определянето на приложимото национално законодателство. Струва ми се обаче, че от посочената логика следва, че обхватът на тази разпоредба трябва да се счита за значително по-тесен, отколкото смята Комисията. Всъщност регламентът изглежда прави разграничение между общите стълкновителни норми („Определяне на приложимото законодателство“), изложени в дял II, и специалните правила за привръзка, посочени в дял III („Специални разпоредби относно различните категории обезщетения“) ( 9 ). Според мен това разграничение предполага, че когато разглежданото положение се урежда от едно от специалните правила за критериите за привръзка, член 11 не трябва да се прилага ( 10 ) в съответствие с принципа lex specialis derogat legi generali ( 11 ).
39.
Тъй като обаче положението на г‑н Bogatu в главното производство явно се урежда от специални правила за привръзка, а именно от разпоредбите относно семейните обезщетения (членове 67 и 68 от Регламент № 883/2004), единствено те трябва да са предмет на моето тълкуване с оглед на определяне на законодателството, приложимо към посоченото положение.
40.
Във всички случаи самият член 11, параграф 2 от Регламент № 883/2004, до който прибягват всички заинтересовани страни, с изключение на г‑н Bogatu, за да тълкуват израза „произтичащи от дейност като заето лице“, уточнява, че съдържанието му трябва да се разглежда единствено „[з]а целите на настоящия дял“. Предвид яснотата на този текст ми се струва безспорно, че член 11, параграф 2 не може да послужи за тълкуването на разпоредби, които се съдържат в друг дял освен в дял II от Регламента. Следователно това правило по никакъв начин не може да засегне тълкуването на член 68 от Регламент № 883/2004, тъй като той е част от дял III от този регламент ( 12 ).
41.
По изложените по-горе съображения смятам, че в бъдещото си решение Съдът трябва да отхвърли довода, изтъкнат от всички заинтересовани страни, с изключение на г‑н Bogatu, че съдържащият се в член 68 от Регламент № 883/2004 израз „произтичащи от дейност като заето лице“ трябва да се разбира в светлината на член 11 от същия регламент, и по-специално на параграф 2 от тази разпоредба.
б) Законодателствата на държавите членки относно правата на семейни обезщетения
42.
Въпреки че нито една от заинтересованите страни не е повдигнала този въпрос, все пак считам, че на този етап е целесъобразно да се провери дали изразът „произтичащи от дейност като заето лице“ не означава по-скоро препращане към националните законодателства, уреждащи правото на получаване на семейни обезщетения.
43.
Такъв прочит на пръв поглед може да изглежда в съответствие с основополагащите принципи на законодателството на Съюза в тази област, съгласно които правилата на Съюза имат за цел да изградят система за координация на националните схеми за социална сигурност ( 13 ), докато условията, уреждащи правото на получаване на социалноосигурителни обезщетения, са от компетентността на държавите членки ( 14 ). Действително изразът „произтичащи от дейност като заето лице“ би могъл да се възприеме в смисъл, че оставя на държавите членки компетентността за определянето на „основанието“, на което съответното лице има право да получава семейни обезщетения (дейност като заето лице, пенсия или пребиваване), докато правото на Съюза би се ограничило до установяването на приложимото законодателство в случай на съвпадане на правата на такива обезщетения с помощта на установените със същата разпоредби критерии.
44.
Две съображения според мен обаче са в подкрепа на тезата, че това тълкуване трябва да се отхвърли.
45.
Първо, обикновеният езиков анализ на текста на член 68, параграф 1 от Регламент № 883/2004 показва, че тази разпоредба не съдържа никакво изрично препращане към законодателствата на държавите членки.
46.
Второ, последиците от това тълкуване за защитата на гражданите, които упражняват правото си на свободно движение, изглеждат в известна степен проблематични.
47.
Това е очевидно, ако се вземе предвид резултатът от прилагането на такова тълкуване към разглежданото в настоящото дело положение.
48.
Следователно за тази цел е необходимо да се провери основанието, което съгласно ирландското законодателство, от една страна, и румънското законодателство, от друга страна, обуславя възникването на право на плащане на семейни обезщетения в случаи като този с децата на г‑н Bogatu.
49.
Що се отнася до румънското законодателство, както вече споменах по-горе и както е видно от преписката, то признава това право на всички деца на възраст под 18 години, при условие че пребивават законно в Румъния. Следователно основанието, което съгласно първото разглеждано национално законодателство обуславя възникването на посоченото право, е мястото на пребиваване.
50.
Що се отнася до ирландското законодателство, от глава IV, член 220, параграф 3 от Social Welfare Consolidation Act 2005 (Консолидиран закон за социалното подпомагане 2005 г.) следва, че за да има право на семейни обезщетения, лицето, което е подало молба за такива обезщетения, трябва да пребивава обичайно в Ирландия в момента на подаване на молбата ( 15 ). Следователно основанието, което съгласно второто разглеждано законодателство обуславя възникването на посоченото право, също е мястото на пребиваване.
51.
Ето защо положението, което е предмет на настоящото дело, би попадало в обхвата на член 68, параграф 1, буква б) от Регламент № 883/2004, тъй като семейните обезщетения за децата на г‑н Bogatu биха се дължали едновременно от Ирландия и от Румъния на едно и също основание. Така приложимото законодателство би било законодателството на мястото на пребиваване на децата, като държавата членка, която би имала основната компетентност да изплаща семейни обезщетения в полза на г‑н Bogatu, би била Румъния.
52.
Доколкото размерът на семейните обезщетения, предвидени от ирландското законодателство, надвишавал гарантирания от румънското законодателство размер, което според мен не е нелогично, Ирландия по принцип би била задължена да изплати разликата под формата на диференцираща добавка в съответствие с член 68, параграф 2 от Регламент № 883/2004. Тъй като обаче в настоящия случай става въпрос за право на семейни обезщетения, което се основава единствено на мястото на пребиваване, съгласно посочения член 68, параграф 2, второ изречение ирландската държава дори не би била длъжна да изплаща такава добавка. Вследствие на това г‑н Bogatu би получил само предвидения от румънското законодателство вероятно по-нисък размер на семейните обезщетения.
53.
Предвид обаче значителния брой национални законодателства, които дават право на семейни обезщетения въз основа на местопребиваването ( 16 ), според мен би могло да се стигне до този резултат в широка гама от случаи.
54.
Струва ми се, че това не съответства на логиката, залегнала в основата на член 68 от Регламент № 883/2004, както следва от подготвителните работи по този регламент.
55.
Не ми е убягнал фактът, че в хода на процедурата, довела до преработването на Регламент № 1408/71, Съветът е изменил предложения от Комисията текст на член 68 от Регламент № 883/2004, който позволяваше на всички граждани мигранти във всички случаи на съвпадане на права на такива обезщетения, да получават по-високия размер ( 17 ), като го е заменил с действащия понастоящем текст ( 18 ). Въпреки това, следва да се отбележи, както впрочем прави Комисията в своето съобщение относно общата позиция на Съвета, че измененията, направени от него, не могат да променят принципа, установен в предложението на Комисията, а именно на получателя да се гарантира изплащането на по-високия размер на обезщетенията ( 19 ), а се отнасят само до разпределението между съответните държави членки на отговорностите във връзка с посоченото плащане.
56.
При тези обстоятелства последното изречение от член 68, параграф 2 от Регламент № 883/2004 според мен трябва да се тълкува като изключение от посочения принцип, което означава, че положенията, в които диференциращата добавка не се дължи на мигрант, трябва да са остатъчни. Както обаче споменах по-горе, ако се приеме, че изразът „произтичащи от дейност като заето лице“ препраща към националните законодателства, условията за прилагане на член 68, параграф 2, последно изречение ще са изпълнени в значителен брой положения, така че обхванатите от тази разпоредба положения ще загубят остатъчния си характер.
57.
В това отношение впрочем е важно да се подчертае, без да се засяга преценката на положението на г‑н Bogatu, че при този вид тълкуване посочената разпоредба би се прилагала и към положението на лицата, които осъществяват дейност като заети лица в приемната държава. Подобна последица не може да бъде приета, както ще разгледам подробно в раздел в) от настоящото заключение.
58.
Изложените по-горе съображения потвърждават вече изтъкнатото от мен, а именно, че тълкуване на израза „произтичащи от дейност като заето лице“, предвиден в член 68, параграф 2, което препраща към законодателствата на държавите членки, уреждащи правото на семейни обезщетения, не може да бъде прието.
в) Предложено тълкуване
59.
Като се имат предвид направените от мен изводи в раздели а) и б), считам, че е необходимо да се предложи различно тълкуване на израза „произтичащи от дейност като заето лице“. Преди то да бъде изложено, следва да се отхвърли тезата, изтъкната в писменото становище на г‑н Bogatu.
60.
Както вече отбелязах, за разлика от останалите заинтересовани страни г‑н Bogatu поддържа, че основанието, на което той имал право да получава семейни обезщетения в Ирландия, трябва да се определи въз основа на съдебната практика по Регламент № 1408/71, по-специално съдебната практика относно тълкуването на член 73 от този регламент, доколкото той признава на „заетите лица“ правото на семейни обезщетения за членовете на семейството, които пребивават на територията на друга държава.
61.
В това отношение г‑н Bogatu отбелязва, че Съдът е установил, че понятието „заето лице“ трябва да се разбира в смисъл, че включва всички лица, които попадат в обхвата на Регламент № 1408/71, определен в член 1, буква а), а именно лицата, осигурени по схема за социална сигурност в държава членка, независимо от съществуването на трудово правоотношение.
62.
Като приема, че обхватът на Регламент № 1408/71 съответства на обхвата на Регламент № 883/2004, г‑н Bogatu стига до извода, че правото на семейни обезщетения, предвидено от член 67 от втория регламент, също трябва да се счита за достъпно за всички граждани на държава членка, които са осигурени по схема за социална сигурност, приложима в друга държава членка, включително когато тяхното трудово правоотношение във втората държава членка е прекратено.
63.
При тези обстоятелства г‑н Bogatu счита, че е имал право да получава семейни обезщетения за този период, тъй като през референтния период той продължавал да бъде осигурен за определени обезщетения като например обезщетения за болест.
64.
В това отношение предварително ще отбележа, че в доводите си г‑н Bogatu се позовава на тълкуването на член 67 от Регламент № 883/2004. Въпреки това, като се има предвид преформулирането на преюдициалните въпроси, което предлагам, се подразбира, че предложеното от г‑н Bogatu тълкуване трябва да се подложи на преценка в светлината на член 68, а не на член 67 от Регламент № 883/2004.
65.
Такава преценка според мен предполага първо да се провери дали обстойно цитираната в писменото становище на г‑н Bogatu съдебна практика по Регламент № 1408/71 може да продължава да е от значение в контекста на Регламент № 883/2004.
66.
За тази цел според мен е необходимо да се изложат някои предварителни съображения относно обхвата на изменението на правилата за координация на системите за социална сигурност, произтичащо от приемането на Регламент № 883/2004.
67.
От съображение 3 от Регламент № 883/2004 следва, че този регламент има за цел да замени правилата за координация, предвидени в Регламент № 1408/71, които са били усложнени и утежнени поради многократно извършените изменения и осъвременявания, за да се вземе предвид развитието на равнището на Европейския съюз, и промените в законодателството на национално ниво посредством тяхното опростяване ( 20 ) и тяхното модернизиране ( 21 ).
68.
В този контекст най-важната промяна спрямо предходния регламент несъмнено се отнася до персоналния обхват на тези правила.
69.
Припомням, че в член 2 от Регламент № 1408/71 („Лица, обхванати от регламента“) недвусмислено се посочва, че този регламент се отнася за заети лица и самостоятелно заети лица ( 22 ). Както следва от съображение 2 от този регламент, това се обяснява с факта, че навремето свободното движение на хора се е отнасяло само до заетите лица, в рамките на свободното движение на работници, и до самостоятелно заетите лица в рамките на свободното установяване и свободното предоставяне на услуги. При тези обстоятелства, за да не се допусне съществуващите разлики между националните законодателства по отношение на определението за трудово правоотношение да доведат до стесняване на персоналния му обхват, Регламент № 1408/71 е възприел разширяване на понятията „заето лице“ и „самостоятелно заето лице“, така че да обхващат всички осигурени лица в рамките на схема за социална сигурност на държава членка, която се прилага към заетите и самостоятелно заетите лица ( 23 ).
70.
Този персонален обхват е разширен с Регламент № 883/2004 вследствие на постепенното утвърждаване на правото на свободно движение и на свободно пребиваване в Съюза, произтичащо от въвеждането на европейското гражданство. По-конкретно тази промяна е извършена чрез замяната на понятията „заети лица“ и „самостоятелно заети лица“ с понятието„граждани на държава членка“ в член 2, параграф 1 от посочения регламент („Персонален обхват“). Това предполага, че системата за координация, изменена от Регламент № 883/2004, обхваща и лицата, които строго погледнато не са част от „работещото население“, независимо от риска, за който са осигурени ( 24 ).
71.
Считам обаче, че тъй като Регламент № 883/2004 понастоящем се прилага за всички граждани на държава членка, разширителното тълкуване на понятието „дейност като заето лице“ в рамките на този регламент вече не е обосновано по същия начин, по който е било обосновано за понятието „заето лице“ в рамките на Регламент № 1408/71.
72.
Всъщност в съчетание с други понятия понятието „дейност като заето лице“ се използва в много разпоредби от новия регламент, за да се направи разграничение между правния режим, приложим към работещите лица и този, уреждащ положението на неработещите лица.
73.
Ако изразът „произтичащи от дейност като заето лице“, предвиден в член 68 от Регламент № 883/2004, се тълкува по същия начин като израза „заето лице“ в рамките на Регламент № 1408/71, а именно в смисъл, че единственото изискване е съответното лице да е осигурено по схемата за социална сигурност на една от държавите членки, която се прилага към заетите лица, ще се обезсмисли разграничението между схемите, приложими към работещи и към неработещи лица, което смятам за ключово за прилагането на член 68 от Регламент № 883/2004.
74.
С оглед на изложеното смятам, че за да се постигне правилно тълкуване на понятието „произтичащи от дейност като заето лице“, е необходимо да се възприеме различен подход, който се основава на използваните в член 68 от Регламент № 883/2004 понятия.
75.
За да се определи коя държава членка има основната компетентност за изплащане на семейните обезщетения на съответното лице, в член 68 от Регламент № 883/2004 са използвани три понятия, а именно „дейност като заето лице“, „пенсия“ и „пребиваване“, чието съчетание води до различни резултати в зависимост от това дали съответните семейни обезщетения се дължат „на различни основания“ или „на едно и също основание“.
76.
По-специално, когато основанията, които обуславят правата на семейни обезщетения, се различават, споменатите понятия в разглежданата разпоредба се степенуват според приоритета им, а именно дейността като заето лице на първо място, следвана от получаването на пенсия, и накрая, мястото на пребиваване. Следователно държавата членка, която има основна компетентност за изплащане на семейните обезщетения, е държавата по месторабота, докато държавата, в която се получава пенсията, има основна компетентност само в случай че конкурентното основание е това на мястото на пребиваване.
77.
Единствената логична причина за такъв ред на предимство според мен е, че тъй като предполага наличието на по-значителен принос към икономическия живот на въпросната държава членка, осъществяването на дейност като заето лице отразява степен на връзка с тази държава членка, която е по-голяма от получаването на пенсия или мястото на пребиваване, а степента на връзка, свързана с получаването на пенсия, също е по-голяма от тази, свързана с пребиваването.
78.
Този извод не се поставя под въпрос поради обстоятелството, че когато основанието, което обуславя правата на семейни обезщетения, е едно и също, член 68, параграф 1 от Регламент № 883/2004 предвижда, че с основна компетентност разполага държавата членка по мястото на пребиваване на децата. Всъщност, ако основанията, а в резултат на това и критериите за привръзка, не се различават, мястото на пребиваване на децата може надлежно да се възприеме като определящо най-високата степен на връзка.
79.
Ако искаме да съхраним полезния ефект от реда на приоритет на понятията „дейност като заето лице“, „пенсия“ и „пребиваване“, предвиден в член 68 от Регламент № 883/2004, както и функцията на критерии за привръзка, които тези понятия изпълняват в контекста на този член, смятам, че за тълкуването на „произтичащи от“ следва да се позовем на определенията, установени в член 1 от Регламент № 883/2004 ( 25 ).
80.
По-конкретно, що се отнася до понятието „дейност като заето лице“, което е предмет на преформулираното от мен преюдициално запитване на High Court (Висш съд), то означава „всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на социално осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение“ ( 26 ).
81.
От това следва, че именно упражняването на такава дейност или възникването на еквивалентно положение позволява държавата членка по месторабота да се определи като държава членка с основна компетентност за изплащане на семейните обезщетения.
82.
Запитващата юрисдикция следва да провери дали тази връзка е налице в главното производство.
83.
По-конкретно запитващата юрисдикция трябва да установи дали за целите на прилагането в неговата цялост на ирландското законодателство в областта на социалното осигуряване трябва да се приеме, че през референтния период г‑н Bogatu е упражнявал дейност като заето лице или е бил в еквивалентно положение. При утвърдителен отговор, тя трябва да приеме, че Ирландия е държавата с основна компетентност за изплащане на семейните обезщетения, които се дължат на жалбоподателя в главното производство, което означава, че г‑н Bogatu има право на семейни обезщетения за референтния период, противно на поддържаното от министъра в неговия отговор на молбата на г‑н Bogatu.
84.
В рамките на тази преценка обстоятелството, че през референтния период г‑н Bogatu е продължавал да бъде осигурен, може да се окаже релевантно, при условие че то има за последица квалифицирането му като осъществяващ „дейност като заето лице“ или като намиращ се в положение, което се приема за еквивалентно, по смисъла на член 1, буква а) от Регламент № 883/2004.
IV. Заключение
85.
По изложените съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на отправените от High Court (Висш съд, Ирландия) преюдициални въпроси, преформулирани от мен в настоящото заключение:
„Член 68, параграф 1 от Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване трябва да се тълкува в смисъл, че лице, което, след като е работило като заето лице в приемащата държава членка, получава от нея само обезщетения, независещи от вноски, като същевременно продължава да е осигурено от системата за социална сигурност на тази държава, има право на изплащане на семейни обезщетения на основание на този статут, за целите на определянето на държавата членка, която разполага с основна компетентност да изплаща тези обезщетения, при условие че неговото положение попада в обхвата на понятието „дейност като заето лице“ или „положение, което се приема за еквивалентно“ съгласно определенията в член 1, буква а) от Регламент № 883/2004. Запитващата юрисдикция следва да провери дали случаят е такъв“.
( 1 ) Език на оригиналния текст: френски.
( 2 ) ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82.
( 3 ) ОВ L 149, 1971 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26.
( 4 ) Припомням, че Регламент 883/2004 е влязъл в сила на 1 май 2010 г.
( 5 ) В това отношение припомням, че съгласно постоянната съдебна практика, когато разглежда въпросите, които са му отправени съгласно член 267 ДФЕС, Съдът може да вземе предвид норми, които дадена запитваща юрисдикция не е посочила, когато това е необходимо, за да се гарантира полезен отговор. Вж. в този смисъл решение от 9 юни 2016 г., Balogh (C‑25/15, EU:C:2016:423, т. 28 и цитираната съдебна практика).
( 6 ) В своята практика по Регламент № 1408/71, чиято структура е еднаква с тази на Регламент № 883/2004, Съдът неколкократно е пояснил обстоятелството, че разпоредбите на дял II от него представляват пълна и единна система от стълкновителни норми, които имат за цел не само да се избегне едновременното прилагане на национални законодателства и произтичащите от това усложнения, но и да не се допусне лицата, които попадат в приложното поле на посочения регламент, да бъдат лишени от закрила в областта на социалната сигурност поради липсата на приложимо по отношение на тях законодателство. Вж. по-специално решения от 12 юни 1986 г., Ten Holder (302/84, EU:C:1986:242, т. 21), от 11 юни 1998 г., Kuusijärvi (C‑275/96, EU:C:1998:279, т. 28), и от 13 септември 2017 г., Х (C‑570/15, EU:C:2017:674, т. 14).
( 7 ) Член 11, параграф 3, буква a).
( 8 ) Член 11, параграф 3, буква д).
( 9 ) Вж. в този смисъл съображение 17 („[…] е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“) и съображение 18 („В специфични ситуации, които оправдават други критерии за привръзка, е необходимо да се предвиди изключение от това общо правило“) от Регламент № 883/2004.
( 10 ) За сметка на това считам, че член 11 е приложим, по-специално към обезщетенията за старост. Действително, тъй като разпоредбите, уреждащи тези обезщетения, а именно членове 50 и 60 от Регламент № 883/2004, не посочват никакви специални критерии за привръзка, които дерогират общите стълкновителни норми, за определяне на приложимото законодателство към всяко разглеждано положение трябва да се използва именно член 11.
( 11 ) В този смисъл вж. по-специално заключението на генералния адвокат Jääskinen по дело van Delft и др. (C‑345/09, EU:C:2010:438, т. 45). Според генералния адвокат тази връзка между дялове II и III от Регламент № 1408/71 следва ясно от решенията от 27 май 1982 г.Aubin (227/81, EU:C:1982:209, т. 11), и от 11 ноември 2004 г., Adanez-Vega (C‑372/02, EU:C:2004:705).
( 12 ) Доводът на министъра, че фактът, че използването на член 11, параграф 2 от Регламент № 883/2004 за тълкуването на израза „произтичащи от дейност като заето лице“, предвиден в член 68 от същия регламент, било подкрепено от прочита на този израз, направен от административната комисия за координация на системите за социална сигурност в решение № F1 от 12 юни 2009 г. (ОВ С 106, 2010 г., стр. 11), не може да постави под въпрос този извод. Достатъчно е да се отбележи, че в решение van der Vecht (19/67, EU:C:1967:49, т. 457) Съдът вече е постановил, че текстът на Регламента „не засяга правомощията на компетентните юрисдикции да преценяват валидността и съдържанието на разпоредбите на регламента, по отношение на които решенията на [тази комисия] имат само консултативен характер“ (курсивът е мой). От това следва, че разглежданото решение няма задължителна сила и следователно не обвързва Съда.
( 13 ) Вж. решение от 1 февруари 2017 г., Tolley (C‑430/15, EU:C:2017:74, т. 57).
( 14 ) Вж. решение от 3 март 2011 г., Tomaszewska (C‑440/09, EU:C:2011:114, т. 24 и цитираната съдебна практика).
( 15 ) Освен това ирландското законодателство изисква детето, за което се иска отпускане на семейни обезщетения, да е на възраст под 16 години, да пребивава обичайно на територията на страната (член 219, параграф 1, буква с) от Консолидирания закон за социалното подпомагане) и да пребивава обичайно с лицето, подало молба за семейните обезщетения (член 220, параграф 1 от посочения закон). Както обаче припомня запитващата юрисдикция, тези условия не могат да бъдат приложени поради тяхната несъвместимост с член 67 от Регламент № 883/2004.
( 16 ) Вж. в това отношение сборника с национални законодателства в областта на семейните обезщетения, съставен от Европейската комисия и достъпен на следния интернет адрес: .
( 17 ) Вж. член 53 от Предложение за Регламент (ЕО) на Съвета за координация на системите за социална сигурност, представено от Комисията на Съвета на 21 декември 1998 г., COM (1998) 779 окончателен, съгласно който: „[к]огато за един и същи период и за един и същи член на семейството са дължими семейни обезщетения от няколко държави членки съгласно тяхното законодателство или настоящия регламент, компетентната институция на държавата членка, чието законодателство предвижда по-високия размер на обезщетение, изплаща целия размер на тези обезщетения“. Интересно е да се отбележи, че този критерий е приет в окончателната редакция на правилата за предимство, но само като допълнителен критерий, в случай че всички въпросни права на семейни обезщетения произтичат от дейност като заето лице. Вж. член 68, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 883/2004.
( 18 ) Вж. Обща позиция (ЕО) № 18/2004 от 26 юни 2004 г., приета от Съвета в съответствие с процедурата, посочена в член 251 от Договора за създаване на Европейската общност, за приемането на регламент на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност (ОВ C 79, 2004 г., стр. 15).
( 19 ) Съобщение на Комисията до Европейския парламент съгласно член 251, параграф 2, втора алинея от Договора за ЕО относно общата позиция, приета от Съвета за приемането на регламент на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, COM (2004) 44 окончателен, стр. 11.
( 20 ) Вж. в това отношение Предложение за Регламент (ЕО) на Съвета за координация на системите за социална сигурност, представено от Комисията на Съвета на 21 декември 1998 г., COM(1998) 779 окончателен, стр. 2, в частта, която гласи: „[…] основната идея на преразглеждането на правилата за координация, установени с Регламент 1408/71, беше желанието законодателството да се опрости и да се направи по-гъвкаво; не ставаше дума за същинско преработване на една система, която впрочем работеше сравнително добре от повече от 25 години. Целта беше по-скоро то да бъде опростено“.
( 21 ) Вж. в това отношение решение от 27 февруари 2014 г., Обединено кралство/Съвет (C‑656/11, EU:C:2014:97, т. 61—66).
( 22 ) От съображения за изчерпателност ще отбележа, че съгласно член 2 Регламент № 1408/71 се прилага и за „студенти, към които се прилага или е било прилагано законодателството на една или повече държави членки и които са граждани на държава членка, или са лица без гражданство или бежанци, живеещи на територията на някоя от държавите членки, както и към членовете на техните семейства и преживелите ги лица“.
( 23 ) Вж. съображение 3 от Регламент № 1408/71.
( 24 ) За тази цел Регламент № 883/2004 използва едновременно с член 42 ДЕО (понастоящем член 48 ДФЕС) второ правно основание, а именно член 308 ДЕО (понастоящем член 352 ДФЕС). Вж. съображение 2 от Регламент № 883/2004.
( 25 ) Колкото до понятията „пенсия“ и „пребиваване“, които не са предмет на настоящата преценка, първото „обхваща не само пенсиите, но и еднократните обезщетения, които могат да бъдат изплащани вместо пенсия и плащанията, направени под формата на възстановяване на осигурителни вноски, както и осъвремените увеличения и допълнителните помощи съгласно разпоредбите на дял III“ (член 1, параграф 1, буква ц), а определението за второто понятие е следното: „мястото, където лицето обичайно пребивава“ (член 1, параграф 1, буква й).
( 26 ) Член 1, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004.