ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 16822/15
Пене Янев ГИНИН
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Тим Айке (Tim Eicke), председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
настоящата жалба, подадена на 27 март 2015 г.
решението за уведомяване на Българското правителство („Правителството“) за жалбата от 10 септември 2019 г., подадена съгласно член 10 от Конвенцията, относно санкциониране на жалбоподателя за подаване на оплакване срещу полицейски служител и обявяване на останалата част от жалбата за недопустима;
становищата на страните;
След обсъждане решава, както следва:
ФАКТИ И ПРОЦЕДУРА
1. Жалбоподателят, г-н Пене Янев Гинин, е български гражданин, който е роден през 1953 г. и живее в Пазарджик. Той се представлява пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа С.Х. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив.
2. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.
Обстоятелства по делото3. През април 2013 г. жалбоподателят вижда полицейски служител, Y, да взима банкнота от 20 лв. (около 10 EUR) от шофьор, който вместо да бъде глобен за пътно нарушение, потегля с автомобила си.
4. Разследването, инициирано въз основа на подаден от жалбоподателя сигнал за това, на което е бил свидетел, приключва през май 2013 г. със заключение, че не е налице извършено престъпление.
5. През август 2013 г. Y завежда частно наказателно дело срещу жалбоподателя за клевета по чл. 148, ал. 2, във връзка с чл. 147, ал. 1 от Наказателния кодекс и граждански иск за неимуществени вреди в размер на 1500 евро. На 2 юни 2014 г. Районен съд Пазарджик признава жалбоподателя за виновен за това престъпление, освобождава го от наказателна отговорност и му налага глоба от 500 евро. Съдът също така осъжда жалбоподателя да заплати неимуществени вреди на Y на стойност 1000 евро и 40 евро съдебни такси. След като заключва, че жалбоподателят не е доказал твърденията си, съдът приема, че действията му са клеветнически.
6. След обжалване от страна на жалбоподателя, Окръжен съд Пазарджик потвърждава изцяло решението на долната инстанция с окончателно решение от 22 октомври 2014 г.
Развитие след подаване на жалбата7. След като правителството е уведомено за жалбата, то довежда делото на жалбоподателя на вниманието на Главния прокурор, който иска възобновяване на производството и оправдаване на жалбоподателя. Той се позова, по-специално на съответната съдебна практика на Съда.
8. С окончателно решение от 15 юли 2020 г. (реш. № 100 от 15.07.2020 г. по внохд № 204/2020 г., ПАС, н. о.), Пловдивският апелативен съд уважава искането, възобновява производството и отменя решенията на първо- и второинстанционните съдилища, като оправдава жалбоподателя. Съдът приема, че действията на жалбоподателя не представляват престъпление и съдилищата на по-долна инстанция неправилно са приложили закона. Съдът също приема, че изявленията в жалбата на жалбоподателя представляват упражняване на конституционното му право да подава жалба пред властите и да изразява своето мнение.
Приложимо национално законодателство и практика9. Съответните разпоредби на националното законодателство и съдебната практика във връзка с жалбата по член 10 от Конвенцията са изложени в параграфи 41-59 от решението на Съда по делото Маринова и други срещу България, № 33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11, 12 юли 2016 г.
10. Що се отнася до обезщетенията за неправомерно осъждане, чл. 2 (1) от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („ЗОДОВ“) предвижда от 2012 г., доколкото е приложимо:
„Държавата носи отговорност за вреди, причинени на лица от разследващи органи, прокуратурата или съдилищата за:
...
3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето е оправдано или ако образуваното наказателно производство е прекратено на основание, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление ...“
11. Правителството представя копия на редица дела, по които националните съдилища присъждат съгласно 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както имуществени, така и неимуществени вреди, произтичащи от неправомерно осъждане (вж. реш. № 2425/21.04.2020 г. на СГС по гр. дело № 7067/2017 г.; реш. № 1345/7.09.2018 г. на РС - Плевен по гр. д. № 2650/2018 г.; реш. № 159/10.04.2018 г. на ОС - Плевен по гр. д. № 943/2017 г.; реш. № 227 от 9.01.2018 г. на СГС по в. гр. д. № 5509/2017 г.). Чл. 4 от ЗОДОВ предвижда, че отговорността на държавата обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от оспореното решение, действие или бездействие.
ОПЛАКВАНИЯ
12. Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 10 от Конвенцията, че наказанието му заради подаденото от него оплакване срещу държавен служител, ведно с осъждането му за плащане на вреди на това длъжностно лице, е в нарушение на правото му на свобода на изразяване. Освен това той повдига оплакване и по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 10, относно липсата на ефективни правни средства за защита.
ПРАВОТО
Приложение на чл. 37 от Конвенцията13. С оглед развитието на делото, Правителството прикани Съда да заличи делото от списъка с делата на едно от основанията, изложени в член 37 § 1 от Конвенцията. По-конкретно, Правителството отбелязва, че въпросът вече е разрешен на национално ниво, тъй като жалбоподателят е оправдан. Освен това, жалбоподателят може да поиска обезщетение съгласно 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неговото неправомерно осъждане.
14. Жалбоподателят не е съгласен. Той посочва, че макар оправдателната му присъда на национално ниво да може да бъде приравнена на признаване от властите на нарушение на правата му по чл. 10 от Конвенцията, той не е получил адекватна компенсация за страданието, което е претърпял в тази връзка. Ако той предяви иск за вреди по 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както Правителството предлага, съдът най-вероятно би разгледал преките имуществени вреди, причинени му от първоначалната присъда, а именно сумата, която е осъден да заплати като обезщетение за вреди. Съдът обаче е малко вероятно да се заеме с високото ниво на неудовлетвореност, което жалбоподателят е преживял в резултат на неправилното му осъждане.
15. Съдът отбелязва, че за да заключи, че въпросът е разрешен по смисъла на чл. 37, § 1, буква б) и че следователно вече няма никакво обективно основание жалбоподателят да поддържа жалбата, Съдът трябва първо да провери дали обстоятелствата, от които жалбоподателят се оплаква, все още са налице и, второ, дали последиците от евентуално нарушение на Конвенцията поради тези обстоятелства, също са преодолени (сравни с Pisano v. Italy (заличаване) [GC], № 36732/97, § 42, 24 октомври 2002 г.).
16. Съдът е разгледал представената му нова информация. Отчитайки естеството на тази информация и становищата на страните, той намира, че въпросът вече е разрешен (член 37, § 1, буква б), поради следните причини.
17. Първо, наказателното производство срещу жалбоподателя е възобновено по искане на Главния прокурор и присъдата на жалбоподателя е отменена и вече няма никаква юридическа сила.
18. На второ място, съгласно чл. 41 от Конвенцията целта на присъждането на суми чрез справедливо обезщетение е да се осигури обезщетение единствено за вредите, претърпени от засегнатите лица, доколкото такива събития представляват последица от нарушението, която не може да бъде обезщетена по друг начин (вж. Scozzari and Giunta v. Italy [GC], № 39221/98 и 41963/98, § 250, ECHR 2000‑VIII). Съгласно 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ (вж. параграф 10 по-горе), жалбоподателят може да потърси обезщетение от държавата за неправомерното му осъждане. Както може да се види от съответната национална съдебна практика (вж. параграф 11 по-горе), съдилищата систематично присъждат обезщетение по отношение на неимуществени вреди, след проучване на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Съдът счита, че обезщетението, което жалбоподателят има право да претендира на национално ниво в резултат на неговото неправомерно осъждане, е неделимо от всяко друго обезщетение в случай на констатиране на нарушение на член 10 от Конвенцията.19. В допълнение Съдът е убеден, че зачитането на правата на човека, както са дефинирани в Конвенцията и нейните Протоколи, не изисква от него да продължи разглеждането на жалбата (член 37 § 1 в края), по-конкретно тъй като Съдът вече е разгледал почти идентични въпроси по редица дела по отношение на България (вж., наред с другите, Маринова и други срещу България, № 33502/07 и 3 други, 5 юли 2016 г.).
20. Съответно делото трябва да бъде заличено от списъка с дела.
ПРИСЪЖДАНЕ НА РАЗХОДИ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ
21. Правило 43 § 4 от Правилника на Съда предвижда:
„Когато дадена жалба е заличена в съответствие с член 37 от Конвенцията, разходите се определят по преценка на Съда. Ако присъждането на разходи е във връзка с решение, при което се заличава жалба, която не е обявена за допустима, председателят на Камарата препраща решението на Комитета на министрите ...”
22. Жалбоподателят претендира 5437,55 евро разходи и разноски, направени във връзка с жалбата му пред Съда. Той посочва, че 5280 евро от тази сума са за хонорари за правни услуги, от които той вече е платил 613,75 евро. Тези хонорари за правни услуги са свързани с четиридесет и четири часа работа при почасова ставка от 120 евро. Освен това той претендира 157,55 евро разноски, направени от неговия адвокат във връзка с пощенски разходи, канцеларски материали, копирни услуги и превод.
23. Правителството от своя страна оспорва претендираните разноски за хонорари за правни услуги като прекомерни, както по отношение на броя часове, така и във връзка с претендираната почасова ставка.
24. Съгласно установената съдебна практика на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са действително направени, нужни и в разумен размер (вж. като скорошен източник Merabishvili v. Georgia [GC], no. 72508/13, § 370, 28 ноември 2017 г.). Възнагражденията за процесуален представител действително са направени, ако жалбоподателят ги е платил или е длъжен да ги плати (пак там). Възнагражденията, дължими на представител съгласно договор за условно възнаграждение, действително са направени, само ако това споразумение е изпълнимо в съответната юрисдикция (вж. Иванова и Черкезов срещу България, № 46577/15, § 89, 21 април 2016 г.).
25. Съдът счита, че тези принципи трябва да се спазват и при прилагането на правило 43 § 4 (сравнете с Pisano (заличено) [GC], цитирано по-горе, § 54).
26. В настоящия случай, като вземе предвид информацията, с която разполага, и критериите, изложени по-горе, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2300 евро за разходи и разноски. Съдът намира, че 613,75 евро от тази сума трябва да бъдат изплатени на жалбоподателя, а останалата част, а именно 1 686,25 евро - директно на процесуалните му представители.
27. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
Поради тези съображения Съдът единодушно
1. Решава да заличи жалбата от списъка си с дела;
2. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца следната сума, която се конвертира в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
2300 евро (две хиляди и триста евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, от които 1 686,25 евро трябва да бъдат платени директно на процесуалните представители на жалбоподателя;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 март 2021 г.ture_p_2}
Илзе Фрайвирт Тим Айке заместник секретар председател