© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба №53626/14
Георги Нейчев ХАРИЗАНОВ
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 5 декември 2017 г. в камара, състояща се от:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ерик Мьозе (Erik Møse),
Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
Шифра О’Лийри (Síofra O’Leary),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Латиф Хюсейнов (Lәtif Hüseynov), съдии,
Майя Русева (Maiia Rousseva), съдия ad hoc,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 5 декември 2017 г.,
Постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 53626/14) срещу Република България, подадена в Съда на 15 юли 2014 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Георги Нейчев Харизанов („жалбоподателят“).
2. Жалбоподателят се представлява от г-жа Н. Добрева, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа А. Панова от Министерството на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди по-конкретно, че е задържан в нарушение на член 5 § 1 c) от Конвенцията и се оплаква по член 5 § 3 от Конвенцията от продължителността на задържането си. Той твърди също, че е бил наблюдаван от българските тайни служби и това, според него, е извършено в нарушение на член 8 от Конвенцията.
4. На 11 ноември 2015 г. Правителството е уведомено за тези оплаквания и жалбата е обявена за недопустима в останалата ѝ част на основание правило 54 § 3 от Правилника на Съда.
5. На 17 април 2015 г. г-н Йонко Грозев, избран от името на България съдия, се оттегля от разглеждането на делото (правило 28 § 3 от Правилника на Съда). Съответно, на 19 октомври 2017 г., председателят на камарата назначава г-жа Майя Русева като съдия ad hoc от списъка на от петте лица, които Република България е определила да заседават в това качество (член 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 a) от Правилника на Съда).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
6. Жалбоподателят е роден през 1978 г. и живее в София.
7. Между месец ноември 2011 г. и 7 май 2012 г. жалбоподателят присъства на заседание на управителния съвет на „Напоителни системи“ АД, публично предприятие, натоварено с управлението и поддръжката на обществените напоителни мрежи.
8. На 30 септември 2013 г. Софийска районна прокуратура започва наказателно производство срещу лицето Х за сключването на договори при неизгодни условия, които нанасят вреди на предприятието „Напоителни системи“ АД.
9. На 4 октомври 2013 г. жалбоподателят и две други лица са разследвани в рамките на това наказателно разследване за горепосочените деяния.
10. На 13 октомври 2013 г. повдигнатото на жалбоподателя обвинение е било прецизирано. Формално той е разследван за престъпление по чл. 220, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Обвинен е в подпомагане на изпълнителния директор на публичното предприятие, с посредничеството на Софийска стокова борса, при сключването на два договора за продажба на метални тръби на цени по-ниски от пазарните. По-конкретно, по време на събрание на управителния съвет на предприятието жалбоподателят гласува за продажбата на въпросните тръби и в полза на предложение, което оправомощава изпълнителният директор да извърши борсови операции в тази връзка.
11. На 15 октомври 2013 г. Софийски градски съд налага на жалбоподателя гаранция от 5 000 лв., които последният плаща на 29 октомври 2013 г.
12. На 30 октомври 2013 г. прокурор от Софийска районна прокуратура налага на жалбоподателя забрана да напуска територията на страната.
13. На 5 ноември 2013 г. адвокатът на жалбоподателя предава на следователя, натоварен с разследването, документи, свързани с дейността на управителния съвет на предприятието „Напоителни системи“ АД.
14. На 9 декември 2013 г. анонимен свидетел се явява доброволно пред следователя, натоварен с наказателното разследване срещу жалбоподателя, и дава свидетелски показания. Той обяснява, че предишния месец е бил в едно кафене в центъра на гр. София и е присъствал на среща между жалбоподателя и друго лице. Според него, по време на този разговор, първият обяснява на втория, че е разследван и че има намерение да се „покрие и да отиде при „черните“, където никой не би могъл да го намери и да го върне обратно“. Свидетелят обяснява, че впоследствие се свързва с един от познатите си, който работи за Държавна агенция „Национална сигурност“, и че това лице го посъветва да се обърне към началника на Софийска следствена служба.
15. На същия ден, в 19,15 ч., жалбоподателят и адвокатът му се явяват пред следователя, който ги е призовал, и те се запознават с показанията на анонимния свидетел.
16. Междувременно, Държавна агенция „Национална сигурност“ изпраща на следователя две бележки с конфиденциална информационни, които посочват, че жалбоподателят подготвя заминаването си за Южна Африка и че става въпрос за страна, която няма споразумение за екстрадиране с България. Въпросните бележки са приложени към преписката.
17. На 10 декември 2013 г. Софийска районна прокуратура иска от районния съд да разпореди задържането под стража на жалбоподателя за нарушаване на условията за пускане под гаранция. Прокуратурата разпорежда също незабавното задържане на жалбоподателя, за да гарантира явяването на последния пред съда на следващата сутрин.
18. На 11 декември 2013 г. Софийски районен съд разглежда молбата на прокуратурата. Жалбоподателят присъства и е придружаван от избран от него адвокат. В началото на съдебното заседание защитникът на жалбоподателя се запознава с двете информационни бележки, предоставени от Държавна агенция „Национална сигурност“.
19. Според прокурора, свидетелските показания на анонимния свидетел и двете информационни бележки показват ясно, че жалбоподателят подготвя заминаването си в чужбина, което представлява нарушение на условията за пускането под гаранция, и че може да възпрепятства хода на наказателното разследване.
20. Защитникът на жалбоподателя възразява срещу искането на прокуратурата. Той оспорва произхода и съдържанието на въпросните документи и излага тезата, че Държавна агенция „Национална сигурност“ е провела операция срещу жалбоподателя заради активното участие на същия в демонстрациите против правителството, проведени преди време. Той уточнява, че някои високопоставени лица от управляващата партия са посочили открито клиента му като един от основните организатори на протестите срещу правителството. Той посочва още, че жалбоподателят има семейство и постоянна работа и че сътрудничи доброволно на органите, натоварени с разследването.
21. Жалбоподателят обяснява, че често посещава едно кафене в центъра на гр. София и редовно се среща с приятел. Разговорите им никога не са се отнасяли до каквото и да е заминаване в чужбина и той не е имал намерение да избегне правосъдието.
22. В края на съдебното заседание районният съд отхвърля искането на прокуратурата. Той посочва, че жалбоподателят сътрудничи на органите, натоварени с разследването. Счита, че представените от прокуратурата документи не доказват по никакъв начин, че жалбоподателят е имал намерение да избяга. Намира, че при всеки случай фактът, че лице, освободено под гаранция, е изразило намерението си да избяга, не представлява само по себе си нарушение на условията на въпросната мярка за неотклонение. Прокуратурата обжалва това решение.
23. Софийски градски съд разглежда жалбата на прокуратурата в откритото съдебно заседание на 17 декември 2013 г. Страните повтарят аргументите си, вече изложени пред първоинстанционния съд.
24. С решение от същия ден Софийски градски съд решава да постави жалбоподателя под задържане под стража. На първо място, той счита, че има достатъчно фактически обстоятелства да се подозира, че той е улеснил сключването на две борсови операции при неизгодни за публичното предприятие „Напоителни системи“ АД условия. Той се позовава по-конкретно на свидетелските показания на трима свидетели, съдържанието на една експертиза и на документите, иззети по време на разследването. На второ място, съдът счита, че жалбоподателят е нарушил условията на гаранцията си. По-конкретно той посочва, че свидетелските показания на анонимния свидетел и двете информационни бележки на Държавна агенция „Национална сигурност“ доказват, че жалбоподателят е подготвял бягството си, което би попречило на хода на наказателното разследване срещу него. Той отбелязва, че сериозността на деянията, в които е обвинен, само увеличават риска от укриване от правосъдието в конкретния случай.
25. Определението на Софийски градски съд незабавно е приведено в изпълнение в съдебната зала. Жалбоподателят е задържан, а след това е отведен в следствения арест в София.
26. На 13 януари 2014 г. Софийски районен съд премахва забраната за напускане на територията на страната, наложена на жалбоподателя, с мотива, че той вече е задържан под стража.
27. На 16 януари 2014 г. прокурор от Софийска районна прокуратура се произнася относно исканията за събиране на допълнителни доказателства, направени от адвоката на жалбоподателя през предходния месец. Той приема исканията на защитата за разпита на трима свидетели: Д.Н., приятел на жалбоподателя, който редовно се среща с него в кафене в центъра на гр. София; С.Г., адвокатка, която посещава същото кафене; и служителят от Държавна агенция „Национална сигурност“, който насочва анонимния свидетел към следователя. Обаче прокурорът отказва да каже на адвоката на жалбоподателя дали клиентът му е бил наблюдаван или подслушван. Освен това той не отговаря на молбата за нов разпит на анонимния свидетел.
28. На 6 февруари 2014 г. следователят разпитва свидетелите Д.Н. и С.Г. Първият свидетел обяснява, че жалбоподателят никога не му е говорил за евентуално заминаване в чужбина по време на срещите им. Вторият свидетел обяснява, че тя не е чувала жалбоподателят и Д.Н. да обсъждат тази тема. Служителят на Държавна агенция „Национална сигурност“ не е разпитан.
29. На 10 февруари 2014 г. адвокатът на жалбоподателя иска от районния съд да освободи клиента му. Като се позовава на свидетелските показания на свидетелите Д.Н. и С.Г., той оспорва истинността на свидетелските показания на анонимния свидетел от 9 декември 2013 г. и информацията, която се съдържа в двете информационни бележки, представени от Държавна агенция „Национална сигурност“. Той повтаря, че жалбоподателят е сътрудничил напълно на органите, натоварени с разследването, и че има постоянна работа и трайно установено местожителство в България. Той твърди, че няма основание да се вярва, че клиентът му ще се укрие или ще извърши престъпления.
30. Софийски районен съд разглежда молбата за освобождаване на 26 февруари 2014 г. В началото на съдебното заседание, адвокатът на жалбоподателя поискал да се запознае с протокола от новия разпит на анонимния свидетел и този от разпита на служителя на Държавна агенция „Национална сигурност“. Прокурорът му отговаря, че тези следствени действия все още не са извършени. Адвокатът приема, че разглеждането на жалбата на клиента му е направено на базата на вече приложените по делото документи.
31. С решение от същия ден Софийски районен съд отхвърля молбата за освобождаване. Като се позовава на свидетелските показания на дванадесет свидетели и на резултатите от експертизата, разпоредена в хода на разследването, съдът счита, че съществуват достатъчно основания жалбоподателят да бъде заподозрян в извършването на наказателното престъпление, в което е обвинен. Той счита също че съществува риск от укриване от правосъдието. Позовава се на свидетелските показания на анонимния свидетел, на двете информационни бележки от Държавна агенция „Национална сигурност“ и на факта, че забраната за напускане на територията на страната, наложена на жалбоподателя на 30 октомври 2013 г., е вдигната на 13 януари 2014 г. Жалбоподателят обжалва това решение.
32. На 7 март 2014 г. Софийски градски съд, заседаващ в тричленен състав, отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той намира, че има основателни причини същият да бъде заподозрян в извършването на наказателното престъпление, в което е обвинен. Съдът се позовава на свидетелските показания на единадесет свидетели и на заключенията от експертизата, приложена по делото. Съдът заключава, че съществува опасност от извършване на нови престъпления от страна на жалбоподателя именно поради тежестта на деянията, в които е обвинен, и значителния размер на причинените вреди на предприятието „Напоителни системи“ АД. Председателят на съдебния състав изразява особено мнение: той счита, че няма достатъчно доказателствени средства по преписката от разследването, за да се обосноват подозренията срещу жалбоподателя.
33. На 17 март 2014 г. адвокатът на жалбоподателя подава нова молба за освобождаване на клиента си. Той твърди, че няма достатъчно доказателства жалбоподателят да бъде подозиран в извършването на престъпление и да се направи извод, че лицето ще се опита да се укрие от правосъдието или че има риск да извърши престъпление, ако бъде освободен.
34. С решение от 27 март 2014 г. Софийски районен съд уважава жалбата на жалбоподателя. На първо място той счита, че материалите по делото не са достатъчни жалбоподателят основателно да бъде подозиран в извършването на престъпление. Той стига до заключението, че не съществува опасност от извършването на нови престъпления. Смята, че свидетелските показания на анонимния свидетел и информационните бележки на Държавна агенция „Национална сигурност“ не доказват конкретно и убедително, че жалбоподателят подготвя бягството си. Съдът постановява освобождаването на лицето. Обвинението протестира това решение.
35. На 4 април 2014 г. Софийски градски съд разглежда протеста на прокуратурата в открито заседание. Той постановява решението си на същия ден.
36. Преди всичко, Софийски градски съд счита, че съществуват достатъчно доказателства, за да се обоснове съществуването на основателни подозрения, че жалбоподателят е улеснил сключването на неизгодни договори за предприето си. По-конкретно, той отбелязва, че събраните доказателства показват, че съгласно въпросните договори предприятието е трябвало да достави само неизползваемо оборудване, докато според многобройни свидетели доставките са се отнасяли и до използвани и подлежащи на използване метални изделия. Той отбелязва също, че някои свидетелски показания навеждат на мисълта, че жалбоподателят е играл много активна роля в замисъла и осъществяването на разглежданите сделки.
37. Съдът след това заключава, че материалите по делото не доказват съществуването на риск от извършване на нови престъпления.
38. На последно място, съдът счита, че свидетелските показания на анонимния свидетел от 9 декември 2013 г. не доказват по никакъв начин, че има риск от укриване на жалбоподателя. При всички случаи, срокът на задържането е изпълнил възпиращото си действие в този смисъл.
39. По тези причини Съдът решава да освободи жалбоподателя под гаранция и определя размера й на 7 000 лв. (приблизително 3 579 евро).
40. Жалбоподателят заплаща въпросната сума и е освободен на същия ден.
41. С постановление от 9 юни 2014 г., районният прокурор отменя решението си от 16 януари 2014 г. (вж. параграф 27 по-горе) и отказва да разпита служителя на Държавна агенция „Национална сигурност“, който се е срещнал с анонимния свидетел.
42. На 17 април 2015 г. Софийска районна прокуратура на основание чл. 234, ал. 8 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), отменя гаранцията, наложена на жалбоподателя, поради изтичането на законния срок за налагането на тази мярка.
43. На 15 януари 2016 г. обвиненията срещу жалбоподателя и предполагаемите му съучастници са допълнително прецизирани.
44. В становището си от 3 май 2016 г. жалбоподателят посочва, че на 8 април 2016 г., в края на наказателното разследване, той и адвокатът му се запознават с документите по делото. В тази връзка той заявява следното: той и адвокатът му установяват, че на 4 октомври 2013 г. председателят на Софийски градски съд дава разрешение на Държавна агенция „Национална сигурност“ да започне спешно да го следи тайно и да извършва видеонаблюдение над него, да подслушва телефонните му разговори и да проверява SMS-ите му; те установяват също, че прилагането на тези мерки е удължено до 2 декември 2013 г. за допълнителен срок от сто и двадесет дни: преписката по делото не съдържа нито едно доказателство, получено в резултат от прилагането на тези средства за наблюдение.
45. Към датата на последната информация, предоставена от страните, наказателното производство срещу жалбоподателя все още е висящо.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Законодателство относно задържането под стража
46. Приложимите към случая разпоредби на НПК относно задържането под стража и молбите за освобождаване са обобщени в постановеното наскоро решение по делото Тони Костадинов срещу България (№ 37124/10, §§ 38-41, 27 януари 2015 г.).
Б. Законодателството относно отговорността на държавата и общините за вреди („Закон за отговорността на държавата и общините за вреди“) и приложимата съдебна практика
47. Приложимите разпоредби на ЗОДОВ във връзка с обезщетението за вреди в резултат на задържане, в сила до месец декември 2012 г., както и съдебната практика на националните съдилища по материята, са обобщени в решенията Канджов срещу България (№º 68294/01, §§ 35-39, 6 ноември 2008 г.) и Бочев срещу България (№ 73481/01, §§ 37-39, 13 ноември 2008 г.).
48. На 23 юли 2012 г. проект на закон за изменение на ЗОДОВ е внесен в Народното събрание от Министерския съвет. От мотивите на този проект следва, че той цели въвеждането на компенсаторно вътрешноправно средство за защита за отстраняване на твърдяните нарушения на правата, гарантирани от чл. 5 от Конвенцията (Тони Костадинов, цитирано по-горе, § 49).
49. Проектът на закон е приет от Народното събрание и на 11 декември 2012 г. разпоредбата на чл. 2 на посочения закон, наскоро променена, е публикувана в Държавен вестник. Приложимата част от този член гласи вече следното:
Член 2
„ (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:
1. задържане под стража (...) или домашен арест, когато са били отменени, (...)както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък "Конвенцията";
2. Нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на Конвенцията;
3. Обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено (...)“
50. Изглежда, че от законодателното изменение от 11 декември 2012 г. по-голямата част от съдебните дела относно прилагането на чл. 2, ал. 1 от този закон се отнася за случаите, при които ищецът е оправдан или наказателното производство приключва без присъда. Все пак в поне едно дело, разглеждано на първа инстанция, в апелативна или касационна инстанция (Решение № 958 от 13.12.2014 г. по гр. д. № 1437/2014 г., РС-Пазарджик; Решение № 233 от 17.04.2015 г. по гр. д. № 113/2015 г., ОС-Пазарджик; Определение № 1365 от 01.12.2015 г. по гр. д. № 3256/2012 г., ВКС, IV г. о.), и при второ дело, разглеждано на първа и апелативна инстанция и все още висящо пред Върховния касационен съд (Решение № 1861 от 25.11.2015 г. по гр.д. № 5349/2014 г., РС-Бургас ; Решение № VI-40 от 25.05.2016 г. по в.гр. д. № 370/2016 г., ОС-Бургас), националните съдилища се произнасят в полза на ищци, които се оплакват от нарушаване на едно или повече от правата им, гарантирани от член 5 §§ 1, 3 и 4 от Конвенцията.
51. Със законодателно изменение, влязло в сила на 10 март 2009 г., Народното събрание въвежда нова точка 7 по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Тази нова разпоредба предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени от разследващите органи, прокуратурата и съдилищата в резултат на незаконното използване на специални разузнавателни средства (за скорошно приложение на тази разпоредба от съдилищата, вж. Решение № 173 от 23.06.2017г. на ОС–Перник по в.гр.д.№ 237/2017г.; Решение № 1811 от 21.07.2017г. на САС по в.гр.д.№ 615/2017г.).
52. Съгласно параграф 1 от Закона за отговорността на държавата във връзка с чл. 110 от Закона за задълженията и договорите и съдебната съдебната практика по прилагането му (Решение № 1260 от 19.09.2005 г. по гр. д. № 1838/2003 г., ВКС, IV г. о.; Решение № 638 от 02.10.2009 г. по гр. д. № 456/2008 г., ВКС, III г. о.), правата, основаващи се на разпоредбите от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди се погасяват по давност след изтичането на срок от пет години.
В. Законодателството относно специалните разузнавателни средства, приложимо към момента на фактите
53. Законът за специалните разузнавателни средства от 21 октомври 1997 г. урежда използването на специални разузнавателни способи и средства.
54. Чл. 2, ал. 3 от Закона класифицира наблюдението, проследяването и подслушването в категорията на специалните разузнавателни способи.
55. Използването на тези средства е предвидено за предотвратяването и разкриването на тежки престъпления, включително за предотвратяването или разкриването на престъпления по чл. 220, ал. 2 НКП (чл. 3 от Закона). Тези способи могат да се използват също и при заплаха за националната сигурност (чл. 4 от Закона).
56. Съгласно чл. 13, ал. 1 от горепосочения закон, директорите на областните и специализираните дирекции на Държавна агенция „Национална сигурност“ фигурират сред органите, които имат право да поискат прилагането на специалните разузнавателни средства в рамките на материалната им компетентност, тоест в случаите, касаещи националната сигурност. Съгласно ал. 2 от същия член, наблюдаващият наказателното разследване прокурор е този, който може да поиска разрешение за използването на специални разузнавателни средства в рамките на наказателното разследване. Мотивираното искане в тази връзка трябва да се изпрати до председателя на компетентния окръжен съд, който се произнася с мотивирано решение в срок от седемдесет и два часа (чл. 14 и 15 от Закона).
57. След получаването на съдебно разрешение специализирана държавна администрация, а именно Държавна агенция „Технически операции“, пристъпва към използването на необходимите технически средства (чл. 16, ал. 1 от Закона). В случаите, касаещи националната сигурност, Държавна агенция „Национална сигурност“ е тази, която разпорежда прилагането на специалните средства за наблюдение (ал. 2 от същия член).
58. При особено спешни случаи, чл. 18 от Закона позволява прилагането на специални разузнавателни методи за максимален срок от двадесет и четири часа без предварително разрешение.
59. Съгласно чл. 21, ал. 1 от Закона срокът за използване на специалните средства е ограничен до шест месеца.
60. Чл. 34б от Закона предвижда, че Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства е колективният орган, натоварен с надзора на службите, които имат право да използват такива средства, както и със съхранението и унищожаването на сведенията, получени чрез тези средства, и да защитава лицата срещу незаконното използване на тези средства. Състои се от петима членове, избрани от Народното събрание.
61. При изпълнението на задълженията си горепосоченото бюро може: a) да иска от компетентните органи да му предоставят информация относно използването на специалните разузнавателни средства; б) да проверява дали тези органи водят редовно регистри; в) да имат достъп до местата, където се намират тези регистри или информацията, получена от разузнавателните служби; г) да дават задължителни инструкции за подобряване на използването на специалните разузнавателни средства, както и за съхранението и унищожаването на информацията, получена чрез такива средства; и д) да уведомяват следствените органи и отговорните лица от компетентните органи за случаите на незаконно използване на такива средства или за нередности при съхраняването или унищожаването на информацията, получена чрез тях (чл. 34е от Закона). Горепосоченото бюро трябва да представя годишен доклад пред Народното събрание (член 34б от Закона). Освен това то трябва да уведомява, по своя собствена инициатива, лицата, които са предмет на незаконно наблюдение, освен в случаите, при които такова уведомяване може да постави в опасност целите на наблюдението (чл. 34ж).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
62. Жалбоподателят твърди, че е задържан при липса на основателни предположения, че е извършил престъпление, при това, според него, без да е имало опасност от укриване от правосъдието или извършването на нови престъпления. Освен това той твърди, че срокът на задържането му е прекомерно дълъг. Той се позовава на член 5 §§ 1 c) и 3 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:
„1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:
(...)
c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;
(...)
3. Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член (...) има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването му може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.“
A. Аргументи на страните
1. Правителството
63. На първо място, Правителството твърди, че жалбата е подадена преждевременно. В тази връзка посочва, че наказателното производство, водено срещу жалбоподателя, все още е висящо във фазата на досъдебното производство.
64. На второ място, Правителството твърди неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Първо, то се позовава на новата редакция на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, която би позволила на жалбоподателя да получи признаване на твърдяното нарушение на правата му, гарантирани от член 5 § 3 от Конвенцията, както и обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди. Правителството се позовава, след това, на чл. 368 и чл. 369 НПК, които биха позволили на жалбоподателя да получи разглеждане на неговото дело от съд в най-кратки срокове, дори приключването на наказателното производство. Накрая, излага, че в случай на прекратяване на производството или постановяване на оправдателна присъда, жалбоподателят би могъл да получи обезщетение за вреди, произтичащи от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, както и че в този случай обезщетението би покрило причинените от задържането на жалбоподателя вреди.
65. Правителството приканва Съдът да отхвърли оплакванията като явно необосновани с мотив, че към момента на подаването на жалбата наложената мярка за неотклонение задържане под стража вече е била заменена с гаранция, впоследствие отменена. То също счита, че са били налице достатъчно данни жалбоподателят да бъде обвинен в извършването на престъпление и че продължителността на спорното задържане е била разумна и оправдана с относими и достатъчни доказателства.
2. Жалбоподателят
66. По отношение на възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, жалбоподателят твърди, че е използвал обичайно наличните и ефективни правни средства за защита: той посочва, че е оспорил законността на задържането си и е подал множество молби за освобождаване, но те са отхвърлени от националните съдилища.
67. Освен това, той смята, че иск за обезщетение на вреди по чл. 2, ал. 1, точки 1 и 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди не може да се счита за достатъчно ефективно правно средство за защита в конкретния случай. По-конкретно, съгласно постоянната съдебна практика на българските съдилища, такъв иск зависи от предварителното обявяване от страна на наказателния съд на незаконността на задържането под стража на ищеца по националното законодателство или допуснато от него нарушение на други права на лицето, гарантирани от член 5 от Конвенцията. Според жалбоподателя няма съдебно решение, позволяващо да се направи извод, че при разглеждането на такъв иск гражданският съд би могъл да опита да установи дали въпросното задържане е в съответствие с националното законодателство или с разпоредбите на член 5 от Конвенцията. Според него, в конкретния случай, както законността, така и необходимостта от спорното задържане са били предмет на многобройни разглеждания от наказателните съдилища. В нито един момент законността на задържането под стража не е било преразглеждано от националните съдилища. Така, за жалбоподателя, при липса на решение, постановено в негова полза в рамките на производство по обжалване на задържането му под стража, всеки иск за обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди би бил обречен на неуспех.
68. Накрая, жалбоподателят твърди, че наложената му мярка за неотклонение задържане под стража е незаконна поради това, че няма достатъчно данни да бъде обвинен в извършването на престъпление, нито да се направи извод, че съществува риск да се укрие. Той приканва Съда да установи, че продължителността на задържането му е била прекомерно дълга при липса на достатъчно основания за това.
Б. Преценка на Съда
1. Относно оплакването по член 5 § 1 c) от Конвенцията
69. Съдът счита, че не е необходимо да разглежда всички възражения, повдигнати от Правителството ответник, отнасящи се до оплакването по член 5 § 1 c) от Конвенцията, и по-конкретно това за неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, предвид факта, че това оплакване във всички случаи е недопустимо на основанията, изложени по-долу.
70. Съдът припомня, че арестът и задържането при наличие на обосновани подозрения, че съответното лице е извършило престъпление, попадащи в обхвата на член 5 § 1 c) от Конвенцията, трябва да са в съотвествие с материалноправните и процесуалните норми на националното законодателство и не трябва да бъдат произволни (вж., например, Mooren c. Allemagne [ГК], № 11364/03, § 72, 9 юли 2009 г.). „Обосноваността на подозренията“ представлява основен елемент от защитата, предоставена от този член срещу произволното лишаване от свобода. Наличието на обосновани подозрения предполага и наличието на факти или данни, които са в състояние да убедят неутрален и обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъплението (Fox, Campbell et Hartley c. Royaume-Uni, 30 август 1990 г., § 32, серия A № 182). Фактите, пораждащи подозренията, обаче, не трябва да бъдат на същото ниво като тези, необходими за обосноваването на осъждане или дори за повдигането на обвинение, което се случва на по-късен етап от наказателното производство (вж., наред с други, Murray c. Royaume-Uni, 28 октомври 1994 г., § 55, серия A № 300‑A, и Erdagöz c. Turquie, 22 октомври 1997 г., § 51, Сборник с постановления и решения 1997‑VI).
71. Като се връща към фактите по настоящото дело Съдът отбелязва, че жалбоподателят е задържан под стража на 17 декември 2013 г. по подозрения за улесняване сключването на договори, нанесли вреда на публично предприятие (вж. параграфи 23 и 24 по-горе). Софийски градски съд, който е постановил задържането под стража, прави заключение, че са били налице основателни причини жалбоподателят да бъде заподозрян в това престъпление: той се позовава на показанията на няколко свидетели, както и на резултатите от експертиза и други писмени доказателства (вж. параграф 24 по-горе). Съдът счита, че тези фактически данни представляват информация, която е в състояние да убеди един неутрален и обективен наблюдател във фазата на предварителното разследване на делото, че жалбоподателят вероятно е улеснил сключването на въпросните неизгодни договори. Поради това той не намира основание да поставя под въпрос изводите, до които националните съдилища достигат в конкретния случай.
72. Съдът отбелязва още, че жалбоподателят също така твърди, че задържането му под стража е в противоречие с член 5 § 1 c) от Конвенцията поради липсата на каквато и да било опасност да се укрие от правосъдие или да извърши нови престъпления. Той обаче счита, че това е аргумент, свързан с оплакването по член 5 § 3 от Конвенцията относно обосноваността на продължителността на спорното задържане под стража, което ще разгледа по-долу.
73. Освен това, според Съда няма доказателства, които поставят под въпрос законосъобразността на задържането на жалбоподателя от гледна точка на националното законодателство или които му позволяват да заключи, че тази мярка е произволна. Тези данни са достатъчни Съдът да направи заключение, че оплакването по член 5 § 1 c) е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено на основание член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
2. Относно оплакването по член 5 § 3 от Конвенцията
74. Относно оплакването на жалбоподателя, касаещо продължителността на задържането му, Съдът счита за уместно най-напред да определи дали правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е спазено в конкретния случай.
75. Той припомня, че правилото, залегнало в член 35 § 1 от Конвенцията, налага на жалбоподателите задължение да използват най-напред средствата за защита, които са обичайно налични и достатъчни в националното законодателство на тяхната страна, за да могат да получат обезщетение за твърдяните от тях нарушения. Тези средства за защита трябва да съществуват в достатъчна степен на сигурност, както на практика, така и на теория, в противен случай са лишени от нужната им ефективност и допустимост (вж., наред с много други, Salman c. Turquie [ГК], № 21986/93, § 81, ЕСПЧ 2000‑VII, и İlhan c. Turquie [ГК], № 22277/93, § 58, ЕСПЧ 2000‑VII).
76. Задача на Правителството, позоваващо се на неизчерпването на вътрешноправните средства за защита, е да убеди Съда, че предлаганото от него средство за защита е ефективно и налично както на теория, така и на практика. След като това бъде доказано, жалбоподателят следва да се обоснове, че предложеното от Правителството средство за защита действително е използвано или че поради някаква причина, то не е било нито адекватно, нито ефективно предвид фактите по делото или че конкретни обстоятелства го освобождават от задължението да го използва (вж. Akdivar et autres c. Turquie, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник 1996‑IV).
77. Изчерпването на вътрешноправните средства за защита по правило се преценява към датата на подаване на жалбата пред Съда (вж. Baumann c. France, № 33592/96, § 47, ЕСПЧ 2001‑V (извлечения)).
78. Съдът посочва, че в настоящото дело Правителството се позова на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди в новата й редакция след законодателната промяна от 2012 г. (вж. параграф 64 по-горе). Тя предвижда възможността пред гражданските съдилища да бъде предявен иск за обезщетение за нарушаване на правата, гарантирани от член 5 от Конвенцията.
79. Съдът отбелязва най-напред, че към датата на подаване на настоящата жалба, а именно 15 юли 2014 г., това средство за защита е било на разположение на жалбоподателя, тъй като е било създадено с изменение на закона от декември 2012 г. (вж. параграф 49 по-горе).
80. От редакцията на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ следва, че иск, подаден на основание на тази разпоредба, може да доведе до признаването на нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията и до присъждането на парично обезщетение. Според постоянната съдебна практика на Съда такова компенсаторно средство за защита се счита за достатъчно ефективно от гледна точка на член 35 от Конвенцията, когато описаната от жалбоподателя ситуация в светлината на горецитирания член 5 § 3 вече е приключила (вж. Demir c. Turquie (реш.), № 51770/07, §§ 28-35, 16 октомври 2012 г., Gürceğiz c. Turquie, № 11045/07, §§ 22-25, 15 ноември 2012 г., и Varnas c. Lituanie, № 42615/06, § 89, 9 юли 2013 г.). Следователно, Съдът отбелязва, че задържането под стража на жалбоподателя приключва на 4 април 2014 г., при освобождаването му под гаранция. От това следва, че при конкретните обстоятелства по делото иск на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ по принцип е в състояние пряко да поправи твърдяното нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.
81. Съдът отбелязва още, че според жалбоподателя, който се позовава на съществуващата практика на националните съдилища и на липсата на съдебна практика относно прилагането на новата редакция на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, граждански иск по тази разпоредба не би имал никакъв шанс за успех. Съдът приема, че съдебната практика, свързана с прилагането на този нов текст на закона, не е богата. Той държи да припомни в тази връзка, че самото наличие на съмнения относно перспективите за успех на дадено средство за защита, което не е очевидно обречено на неуспех, не представлява достатъчно основание да оправдае неизползването на въпросното средство за защита (вж. Vučković et autres c. Serbie (предварително възражение) [ГК], №№ 17153/11 и други 29, §§ 74 и 84, 25 март 2014 г., и Avotiņš c. Lettonie [ГК], № 17502/07, § 122, ЕСПЧ 2016). Това важи с още по-голяма сила в ситуации като тази по настоящия случай, където законът, предвиждащ разглежданото средство за защита, е приет именно за да позволи да се поправят твърдяните нарушения на Конвенцията на национално ниво, като това дава основание за сезирането на националните съдилища, за да им позволи да приложат тази разпоредба (вж. Demir, цитирано по-горе, § 32, Gürceğiz, цитирано по-горе, § 31, и Tiralongo et Carbe c. Italie (реш.), № 4686/06, § 46, 27 ноември 2012 г.). Следователно, Съдът счита, че изложените от жалбоподателя аргументи не водят до извода, че това средство за защита не предоставя на последния разумни изгледи за успех.
82. Съдът отбелязва още, че тъй като срокът на давност за посоченото средство за защита е пет години, жалбоподателят все още има възможност да се възползва от него (вж. параграф 52 по-горе).
83. В заключение, Съдът счита, че при конкретните обстоятелства на настоящия случай иск на основание на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за отговорността на държавата представлява налично и достатъчно ефективно вътрешноправно средство за защита, което да поправи твърдяното нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията и което жалбоподателят е трябвало да използва, преди да изложи пред него това оплакване. Следователно, това оплакване следва се отхвърля поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
84. С оглед на този извод, Съдът счита, че не е необходимо да се произнася относно другите възражения за недопустимост, повдигнати от Правителството.
II. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
85. Жалбоподателят твърди, че е бил жертва на неоправдана намеса в упражняването на правото си на зачитане на личния живот заради наблюдението, извършено спрямо него от Държавна агенция „Национална сигурност“. Той се позовава на член 8 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния си живот (...).
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
A. Аргументи на страните
86. В становището си по допустимостта и съществото на жалбата от 1 март 2016 г. Правителството твърди, че жалбата е преждевременно подадена. В тази връзка то сочи, че наказателното производство срещу жалбоподателя все още е висящо във фазата на предварителното разследване.
87. Като цяло Правителството излага още и възражение за недопустимост поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Твърди, че българското законодателство предоставя достатъчни гаранции срещу произволната употреба на средства за тайно наблюдение. В тази връзка то излага, наред с другото, че в случай на незаконосъобразна употреба на тези специални средства пострадалото лице се ползва от субективно право на обезщетение и може да предяви това право като подаде иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
88. В своето становище, отправено в отговор на това на Правителството, получено в деловодството на Съда на 3 май 2016 г., при разглеждането на въпроса за допустимостта на оплакването си по член 8 от Конвенцията, жалбоподателят отговаря на становището на Правителството, като твърди, че иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 от посочения закон не би могъл да се счита за достатъчно ефективен именно поради липсата на съдебна практика за прилагането му и липсата на информация от страна на властите при прилагането на средство за тайно наблюдение спрямо съответните лица. Поради това той счита, че не е бил длъжен да използва това вътрешноправно средство за защита.
89. Освен това жалбоподателят приканва Съда да обяви за допустимо оплакването му по член 8 от Конвенцията.
90. В допълнителното си становище и това за справедливо обезщетение от 14 юни 2016 г. Правителството поддържа аргумента си, че националното законодателство предоставя достатъчно гаранции срещу произвол в контекста на прилагането на средства за тайно наблюдение, сред които е и средството за правна защита, предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. То представя три съдебни решения, произнесени през 2011, 2012 и 2016 г. от различни съдилища на първа инстанция, с които тези съдилища присъждат парични суми като обезщетение за незаконосъобразната употреба на специални разузнавателни средства в рамките на наказателни производства. В две дела, по които съдът се произнася с решение през 2011 и 2012 г. (Решение № 276 от 7.11.2011 г. по гр. д. № 3/2011 г., ОС-Габрово, Решение от 19.04.2012 г. по гр. д. № 280/2010 г., РС‑Левски), незаконосъобразният характер на подслушванията спрямо ищците произтича от факта, че същите са били адвокати на други две лица и техните разговори с клиентите им не е можело да бъдат подслушвани според националното законодателство. По третото дело (Решение № 584 от 22.04.2016 г. по гр. д. № 2711/2015 г., ОС–Пловдив) незаконосъобразността на разглежданото средство за наблюдение е произтичала от факта, че същата е разрешена и приложена с цел разследването на престъпление, за което срещу лицето не е водено наказателно преследване.
Б. Преценката на Съда
91. Съдът счита, че най-напред следва да се отговори на въпроса дали Правителството е повдигнало възражение за недопустимост поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Той припомня в тази връзка постоянната си съдебна практика, според която съгласно правило 55 от Правилника на Съда, ако Високодоговарящата страна ответник възнамерява да повдигне възражение за недопустимост, трябва да го направи, стига естеството на възражението и обстоятелствата да го позволяват, в писменото или устното си становище по допустимостта на жалбата (вж. Khlaifia et autres c. Italie [ГК], № 16483/12, § 52, ЕСПЧ 2016).
92. Като се обръща към фактите по делото, Съдът отбелязва, че в становището си по допустимостта и съществото Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, отнасящо се до всички оплаквания на жалбоподателя, включително това, свързано с член 8 от Конвенцията (вж. параграф 87 по-горе). Преди всичко то излага аргумент, основаващ се на наличието в националното законодателство на достатъчни гаранции срещу произвол, сред които посочва възможността за пострадалото лице да получи обезщетение въз основа на чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ (вж. параграф 87 по-горе). В отговора си на това становище представителят на жалбоподателя изрично се противопоставя на този аргумент от гледна точка на допустимостта на оплакването по член 8 от Конвенцията, като твърди, че средството за правна защита, предвидено в тази норма, с която Правителството обосновава, поне отчасти, възражението си за недопустимост, не е било достатъчно ефективно (вж. параграф 88 по-горе). В допълнителното си становище от 14 юни 2016 г. (вж. параграф 90 по-горе) Правителството твърди, че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди е бил съществуващо и ефективно средство за правна защита. То представя три съдебни решения в подкрепа на тезата си, според която това средство за правна защита е добре установено и достатъчно ефективно (ibidem). При тези обстоятелства Съдът счита, че Правителството основателно е повдигнало възражение за недопустимост поради неизчерпване на средството за защита, предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата.
93. Съдът припомня, че в решението си по делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България (№ 62540/00, § 102, 28 юни 2007 г.), заключва, че до 2007 г. българското законодателство не е предоставяло никакво вътрешноправно средство за защита, позволяващо на лицата, подложени на тайно наблюдение, да защитят правата си, гарантирани от член 8 от Конвенцията. След това, в решението си в Горанова-Караенева срещу България (№ 12739/05, § 61, 8 март 2011 г.), намира, че иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата не представлява достатъчно ефективно средство за правна защита, което да поправи оплаквания по член 8 от Конвенцията, основаващи се на факти, предхождащи влизането в сила на тази разпоредба през 2009 г., именно поради липсата на обратно действие на тази законова норма. Съдът припомня отново този извод в редица последващи дела срещу България, касаещи събития преди 2009 г. (вж. Хаджиев срещу България, № 22373/04, §§ 53 и 54, 23 октомври 2012 г., Савови срещу България, № 7222/05, § 65, 27 ноември 2012 г., и Ленев срещу България, № 41452/07, § 138, 4 декември 2012 г.).
94. Съдът отбелязва обаче, че настоящият случай се отличава от посочените по-горе дела, доколкото тайното наблюдение, от което се оплаква жалбоподателят, се е случило през 2013 г. или четири години след влизането в сила на чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата. От това следва, че за разлика от споменатите дела, настоящият случай се характеризира с невъзможност да се изтъкне липса на обратно действие на разглежданото законодателство и следователно да се оспори приложимостта на тази законова норма към ситуацията, от която жалбоподателят се оплаква, с този мотив.
95. Съдът отбелязва, че от самия текст на чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата е видно, че предвиденото от тази разпоредба средство за правна защита визира изрично ангажирането на отговорността на държавата за действията на разследващите органи, прокуратурата и съдилищата в случаите на неправомерна употреба на специални разузнавателни средства (вж. параграф 51 по-горе). Следователно, става дума за компенсаторно средство за защита, способно да поправи твърдяната намеса в личния живот на жалбоподателя, още повече че ситуацията, от която той се оплаква, е приключила в началото на 2014 г. (вж. параграф 44 по-горе), още преди подаването на настоящата жалба (вж. параграф 1 по-горе).
96. Що се отнася до трите съдебни решения, представени от Правителството, датиращи от 2011, 2012 и 2016 г., с които различни съдилища са уважили исканията на лица, спрямо които са били прилагани незаконосъобразни средства за тайно наблюдение и са им присъдили суми като обезщетение (вж. параграф 90 по-горе), Съдът отбелязва, че става дума за решения, произнесени на първа инстанция, и че Правителството не предоставя подробности за изхода от евентуални национални производства на апелативно ниво. Той обаче счита, че фактът, че тези решения са били произнесени, сочи, че споменатото средство за защита е използвано от лица, намиращи се в ситуация, сходна с тази на жалбоподателя, и че съдилищата са започнали да прилагат законодателната норма, влязла в сила през 2009 г. Следователно, аргументът на жалбоподателя, основаващ се на липсата на съдебна практика за прилагането на този закон, следва да бъде отхвърлен.
97. Съдът отбелязва след това, че жалбоподателят също изразява съмнения относно ефективността на това средство за защита, позовавайки се на липсата на информация, предоставена от властите на лицето, обект на средство за тайно наблюдение (вж. параграф 88 по-горе). Той обаче намира, че от месец декември 2013 г. жалбоподателят е разполагал с достатъчно доказателства, позволяващи му да стигне до извода, че е бил обект на тайно наблюдение (вж. параграфи 14-20 по-горе) – като това е потвърдено от материалите по наказателното дело, които лицето е могло да прегледа през април 2016 г. (вж. параграф 44 по-горе). Следователно, жалбоподателят не може да твърди, че властите не са предоставили информация, за да докаже неефективността на разглежданото средство за защита. В допълнение, Съдът припомня, че целта на изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е също и да позволи на националните съдилища да изяснят фактическите и правните въпроси от гледна точка на националното право, по които Съдът не е компетентен (вж. Demopoulos et autres c. Turquie (реш.) [GC], №№ 46113/99 и 7 други, § 69, ЕСПЧ 2010).
98. Накрая, Съдът намира, че тъй като приложимият срок на давност е пет години (вж. параграф 52 по-горе), жалбоподателят все още може да предяви иск за обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Освен това спорните средства за тайно наблюдение са били разпоредени в рамките на наказателно производство, водено срещу жалбоподателя, и то е все още висящо (вж. параграф 45 по-горе).
99. Тези данни са достатъчни за Съда да направи заключение, че за жалбоподателя са на разположение вътрешноправни средства за защита и че те са в състояние да поправят твърдяното нарушение на член 8 от Конвенцията, с оглед конкретните обстоятелства на случая.
100. От това следва, че това оплакване трябва да бъде отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
101. С оглед на този извод, Съдът счита, че не е необходимо да се произнася по другото възражение за недопустимост, повдигнато от Правителството.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на френски език, след което оповестено писмено на 11 януари 2018 г.
Клаудия ВестердикАнгелика Нусбергер
секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy