© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ПЪРВО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
ПО ДОПУСТИМОСТТА НА
жалба № 25551/05
от Vladimir Petrovich KOROLEV
срещу Русия
Европейският съд по правата на човека (първо отделение), заседаващ на 1 юли 2010 г. като камара в състав:
Christos Rozakis, председател,
Anatoly Kovler,
Elisabeth Steiner,
Dean Spielmann,
Sverre Erik Jebens,
Giorgio Malinverni,
George Nicolaou, съдии,
и Søren Nielsen, секретар на отделението,
като разгледа горепосочената жалба, внесена на 27 юли 2004 г.,
след съвещание, постановява следното решение:
ФАКТИТЕ
Жалбоподателят, г-н Vladimir Petrovich Korolev, е руски гражданин, роден през 1954 г. и живеещ в Оренбург, Руската федерация.
Обстоятелствата по делото
Фактите по делото, както са представени от жалбоподателя, могат да бъдат обобщени по следния начин.
Жалбоподателят е завел дело срещу ръководителя на Паспортно-визовия отдел към Регионалната дирекция на вътрешните работи поради отказан достъп до документи във връзка със забавяне при издаването на новия му паспорт.
На 25 септември 2001 г. Верх-Исетски районен съд в Екатеринбург е отхвърлил иска на жалбоподателя. След обжалване, на 13 ноември 2001 г. Окръжният съд на Свердловска област е отменил решението и е върнал делото на районния съд.
На 16 април 2002 г. районният съд е уважил иска на жалбоподателя, като е разпоредил на ръководителя на Паспортно-визовия отдел да осигури на жалбоподателя достъп до всички документи и материали, свързани с издаването на паспорта му. Съдът е осъдил Паспортно-визовия отдел да плати на жалбоподателя 22,50 руски рубли като обезщетение за съдебните разноски.
След обжалване, на 4 юли 2002 г. решението е било потвърдено и е влязло в сила.
От представените по делото материали не става ясно дали и кога ответното ведомство е изпълнило съдебното решение във връзка с достъпа на жалбоподателя до съответните документи. Всички действия, които според представената информация са били предприети от жалбоподателя във връзка с решението, са били насочени единствено към получаването на 22,50 рубли, присъдени от районния съд.
На 22 юли 2002 г. районният съд е издал изпълнителен лист, който е разпореждал единствено плащането на присъдената от съда сума от 22,50 рубли. На 28 април 2003 г. съдия-изпълнителят е започнал изпълнително производство.
На 15 декември 2003 г. жалбоподателят е обжалвал бездействието на съдия-изпълнителя пред районния съд. На 22 декември 2003 г. съдията е установил процесуални пропуски и е указал на жалбоподателя да изпълни изискванията до 5 януари 2003 г. Жалбоподателят по-конкретно е трябвало да посочи твърдяното бездействие на съдия-изпълнителя.
Жалбоподателят е допълнил жалбата си на 31 декември 2003 г.
На 6 януари 2004 г. съдът е намерил, че жалбоподателят не е изпълнил указанията, и е отхвърлил жалбата, без да я разгледа по същество. На 10 февруари 2004 г. Окръжния съд на Свердловска област е потвърдил решението.
ОПЛАКВАНИЯ
Жалбоподателят се оплаква, че пропускът на властите да му платят присъдената от националните съдилища сума е нарушил правата му по чл. 6 от Конвенцията и по чл. 1 от Протокол № 1. Той се оплаква също така по чл. 6 от пропуска на националните съдилища да разгледат жалбата му срещу бездействието на съдия-изпълнителя.
Като се позовава на чл. 6, жалбоподателят се оплаква също така и от различни процесуални нарушения на националните съдилища, и по-специално от неспазване на законните срокове по вътрешното право.
ПРАВОТО
Съдът трябва най-напред да разгледа въпроса, дали оплакванията са допустими съгласно чл. 35 от Конвенцията, както е изменен с Протокол № 14, в сила от 1 юни 2010 г.
Протоколът добавя ново изискване за допустимост към чл. 35, който в относимата си част гласи:
„3. Съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание член 34, когато счете, че::
(...)
(b) жалбоподателят не е претърпял значителна вреда, освен когато зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и протоколите към нея, изисква разглеждане на жалбата по същество, като никое дело не може да бъде отхвърлено на това основание, ако не е било надлежно разгледано от национален съд.”
Съгласно чл. 20 от Протокола, новата разпоредба се прилага от датата на влизането й в сила спрямо всички висящи пред Съда жалби, с изключение на онези, които вече са били обявени за допустими. С оглед на обстоятелствата на настоящия случай, Съдът намира за уместно да разгледа в самото начало дали оплакванията на жалбоподателя отговарят на новото изискване за допустимост.
За да стори това, Съдът ще вземе предвид обстоятелството, че дългосрочната цел на новия критерий за допустимост е да позволи на Съда да се справи по-бързо с маловажните оплаквания, като по този начин му се даде възможност да се фокусира върху централната си мисия, а именно - да осигури правна защита на човешките права на европейско ниво (виж Пояснителен доклад към Протокол № 14, CETS № 194 (наричан по-нататък „Пояснителният доклад”), §§ 39 и 77-79). Високодоговарящите държави са изразили ясна воля за това, Съдът да отдели повече време на делата, които заслужават разглеждане по същество, независимо дали от гледна точка на правния интерес на индивидуалния жалбоподател или от по-широката перспектива на правото по Конвенцията и на европейския обществен ред, за който то допринася (виж Пояснителния доклад, § 77). Неотдавна високодоговарящите страни приканиха Съда да използва пълноценно новия критерий за допустимост и да обсъди и други възможности за прилагане на принципа de minimis non curat praetor (виж плана за действие, приет от Конференцията на високо равнище относно бъдещето на Европейския съд по правата на човека, Интерлакен, 19 февруари 2010 г., § 9 (c)).
A. Дали жалбоподателят е претърпял значителна вреда
Основният елемент, съдържащ се в новия критерий за допустимост, е въпросът, дали жалбоподателят е претърпял „значителна вреда”. Безспорно е, че това понятие подлежи на тълкуване и дава на Съда известна гъвкавост, в допълнение към свободата на преценка, която му е предоставена със съществуващите критерии за допустимост (виж Пояснителния доклад, §§ 78 и 80).
Съдът отбелязва, че тези понятия не подлежат на изчерпателно дефиниране, подобно на много други понятия, използвани в Конвенцията. Поради това, високодоговарящите страни очакват от Съда да установи обективни критерии за прилагането на новото правило чрез постепенно развиване на практиката му (виж Пояснителния доклад, § 80).
Вдъхновен от посочения по-горе общ принцип de minimis non curat praetor, новият критерий почива върху идеята, че нарушението на дадено право, макар и да е реално от чисто правна гледна точка, трябва да достигне минимално ниво на значимост, за да заслужава вниманието на един международен съд. От само себе си се разбира, че оценката на това минимално ниво е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото (виж, mutatis mutandis, Soering срещу Обединеното кралство, 7 юли 1989 г., § 100, Series A no. 161). Тежестта на нарушението трябва да се оцени, като се вземат предвид както субективните възприятия на жалбоподателя, така и залогът по конкретното дело.
Като разглежда обстоятелствата в настоящия случай, Съдът на първо място е поразен от незначителния, почти пренебрежим размер на паричната загуба, която е мотивирала жалбоподателя да заведе дело пред него. Оплакванията на жалбоподателя се ограничават изрично до пропуска на властите да му платят сума, равностойна на по-малко от едно евро, която му е била присъдена от националния съд.
Съдът отчита обстоятелството, че последиците от една парична загуба не могат да се измерят по абстрактен начин; дори най-скромната материална вреда може да бъде значителна в светлината на конкретното състояние на лицето и на икономическото състояние на страната или на региона, в които живее то. При все това, и като взима под внимание променящите се икономически обстоятелства, Съдът намира, че в настоящия случай е извън всякакво съмнение, че нищожната сума е била от минимално значение за жалбоподателя.
Същевременно, Съдът е наясно, че материалният интерес не е единственият елемент, който следва да се вземе предвид, за да се прецени, дали жалбоподателят е претърпял значителна вреда. Действително, едно нарушение на Конвенцията може да засегне важни принципни въпроси и по този начин да причини значителна вреда, без да се накърни какъвто и да било материален интерес. Такъв би бил дори и настоящият случай, ако жалбоподателят се беше оплакал например от отказа на властите да осигурят легитимното му право да се запознае със своята преписка в Паспортно-визовия отдел. Жалбоподателят обаче не е оспорил изпълнението на решението на националните съдилища в тази му част, а е ограничил оплакванията си единствено до имуществените си вреди. Поради това, Съдът не намира, че са били налице пречки пред изпълнението на правото му на достъп до преписката, което е било главната причина за образуването на въпросното национално производство.
Действително, настояването на жалбоподателя да получи 22,50 рубли от ответното ведомство може да е било продиктувано от субективното му усещане, че това е важен принципен въпрос. Този елемент обаче, макар и да е релевантен, не е достатъчен, за да може Съдът да заключи, че жалбоподателят е претърпял значителна вреда. Субективното усещане на жалбоподателя за последиците от твърдените нарушения трябва да може да бъде подкрепено с обективни основания. Съдът обаче не вижда такава обосновка в настоящия случай, тъй като главният принципен въпрос най-вероятно е бил решен в полза на жалбоподателя.
С оглед на изложеното по-горе, Съдът заключава, че жалбоподателят не е претърпял никаква значителна вреда в резултат на твърдените нарушения на Конвенцията.
B. Дали зачитането на правата на човека, провъзгласени в Конвенцията и в протоколите към нея, изискват разглеждане на жалбата по същество
Вторият елемент, съдържащ се в новия критерий, е замислен като гаранция (виж Пояснителния доклад, § 81), заставяща Съда да продължи разглеждането на жалбата дори и при отсъствието на значителна вреда за жалбоподателя, когато зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и протоколите към нея, изисква това. Съдът отбелязва, че изразът е взет от второто изречение на чл. 37 § 1 от Конвенцията, където изпълнява подобна роля в контекста на решенията за заличаване на жалби от списъка с дела на Съда. Същият израз е използван и в чл. 38 § 1 като основание за постигане на приятелско споразумение между страните.
Съдът отбелязва, че органите по Конвенцията последователно са тълкували тези разпоредби като изискващи разглеждането на делото да продължи, независимо от уреждането на спора между страните или съществуването на каквото и да било друго основание за заличаване на жалбата от списъка с дела. Така например, било е преценено, че продължаването на разглеждането на делото е необходимо, когато са повдигнати въпроси от общ характер, засягащи спазването на Конвенцията (виж Tyrer срещу Обединеното кралство, № 5856/72, доклад на Комисията от 14 декември 1976 г., Series B 24, стр. 2, § 2).
Такива въпроси от общ характер биха възникнали например, когато е необходимо да се изяснят задълженията на държавите по Конвенцията или да се прикани ответната държава да реши структурен проблем, който засяга и други лица в същото положение като жалбоподателя. Така Съдът често е проверявал във връзка с членове 37 и 38, дали общият проблем, който е бил повдигнат по делото, е бил решен или е в процес на решаване, и дали подобни въпроси са били решавани от него по други дела (виж, наред с много други източници, Can срещу Австрия, 30 септември 1985 г., §§ 15-18, Series A no. 96, и Léger срещу Франция (заличаване от списъка с дела) [ГК], № 19324/02, § 51, ECHR 2009-...).
Като разглежда настоящото дело по този начин, съгласно изискванията на новия чл. 35 § 3 (b), и като има предвид задълженията си по чл. 19 от Конвенцията, Съдът не намира никакво императивно основание от обществен ред (ordre public), което да изисква разглеждане по същество. На първо място, Съдът многократно е разглеждал аналогични въпроси като възникващите по настоящото дело и подробно е дефинирал задълженията на държавите по Конвенцията в това отношение (виж, наред с много други, Hornsby срещу Гърция, 19 март 1997 г., Reports of Judgments and Decisions 1997‑II; Burdov срещу Русия, № 59498/00, ECHR 2002‑III; и Burdov срещу Русия (№ 2), № 33509/04, ECHR 2009‑...). На второ място, както Съдът, така и Комитетът на министрите са разгледали системния проблем с неизпълнението на решения на националните съдилища в Руската федерация и необходимостта да се приемат генерални мерки, за да се предотвратят нови нарушения в това отношение (виж цитираното по-горе Burdov (№ 2), и временните резолюции на Комитета на министрите CM/ResDH(2009)43 от 19 март 2009 г. и CM/ResDH(2009)158 от 3 декември 2009 г.). В това отношение разглеждането на настоящото дело по същество не би внесло никакъв нов елемент.
Съдът съответно заключава, че зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и протоколите към нея, не налага разглеждане по същество на настоящата жалба.
C. Дали делото е било надлежно разгледано от национален съд
Чл. 35 § 3 (b) не позволява отхвърлянето на жалба на основание на новото изискване за допустимост, ако случаят не е бил надлежно разгледан от национален съд. Тази разпоредба, окачествена от съставителите като втора гаранция (виж Пояснителния доклад, § 82), има за цел да гарантира, че всяко дело ще бъде разгледано от съд - на национално или на европейско ниво – или с други думи, че ще се избегне отказ от правосъдие. Клаузата е в съответствие и с принципа за субсидиарност, отразен по-специално в чл. 13 от Конвенцията, който изисква наличието на национално ниво на ефективно средство за защита срещу нарушенията.
Според Съда, фактите по настоящото дело, разглеждани в тяхната съвкупност, не разкриват отказ от правосъдие на национално ниво. Първоначалните оплаквания на жалбоподателя срещу държавните власти са били разгледани от две съдебни инстанции и исканията са били уважени. Последващата жалба на жалбоподателя срещу отказа на съдия-изпълнителя да събере присъдената му сума е била отхвърлена от районния съд поради процесуални пропуски. Жалбоподателят не е изпълнил съответните изисквания, като не е внесъл повторно жалбата си в съответствие с изискванията на съдията. Тази ситуация не представлява отказ от правосъдие, който да може да се вмени на властите.
Що се отнася до твърдените нарушения на националните процесуални разпоредби от страна на тези две съдилища, Конвенцията не дава право на жалбоподателя да ги оспори в допълнително национално производство, след като делото е било решено от последна инстанция (виж Tregubenko срещу Украйна, № 61333/00, 21 октомври 2003 г., и Sitkov срещу Русия (реш. по допустимост), № 55531/00, 9 ноември 2004 г.). Според Съда, фактът, че тези оплаквания не са били предмет на допълнителен съдебен контрол съгласно националното право, не представлява пречка пред приложението на новия критерий за допустимост. Да се приеме обратното, би означавало да се възпрепятства Съда да отхвърли каквато и да било жалба, колкото и незначителна да е тя, свързана с твърдени нарушения на последната съдебна инстанция. Съдът намира, че такъв подход не би бил нито уместен, нито съответстващ на целта и предмета на новата разпоредба.
Съдът заключава, че случаят на жалбоподателя е бил надлежно разгледан от национален съд по смисъла на чл. 35 § 3 (b).
D. Заключение
С оглед на изложеното по-горе, Съдът намира, че настоящата жалба следва да се обяви за недопустима съгласно чл. 35 § 3 (b) от Конвенцията, както е изменен с Протокол № 14. Това заключение го освобождава от необходимостта да се произнесе, дали жалбата отговаря на останалите изисквания за допустимост.
Поради тези причини, Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Søren NielsenChristos Rozakis
СекретарПредседател
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде изтеглен от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013.
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013.
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@.
Full & Egal Universal Law Academy