ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 59932/15
Михаела Радкова Маринова
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение) в комитет, заседаващ на 8 март 2022 г., в състав :
Тим Еике (Tim Eicke), председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
Жалба № 59932/15 срещу България, с която гражданка на същата държава, г-жа Мариела Радкова Маринова („жалбоподателката“), родена през 1974 г. и живуща в Бракнел, Обединено кралство, представлявана от г-жа С. Разбойникова, адвокат в София, на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) е сезирала Съда на 24 ноември 2015 г.
решението да информира за жалбата българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент, г-жа А. Панова, от Министерство на правосъдието,
становищата на страните,
След разисквания постановява следното решение:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбоподателката, родена през 1974 г., претендира, че е биологична дъщеря на А.Н., който е бил президент на Ангола до смъртта си през 1979 г. На основание член 6 и член 8 от Конвенцията тя се оплаква от отхвърлянето на иска ѝ за бащинство от страна на българските съдилища.
2. От изявленията на жалбоподателката по време на интервю, излъчено по анголската телевизия през 2010 г., на което Правителството е направило запис и транскрипция, произтича, че нейната майка ѝ е разкрила името на баща ѝ, А.Н., когато е била на 15 години. Дотогава тя е отглеждана в сиропиталище и не е живеела с майка си. В резултат на проведеното от нея проучване тя научава, че А.Н. е бил президент на Ангола. Тогава започва да търси роднини в тази държава. През 1994 г., когато е на 20 години, тя се свързва с представител на посолството на Ангола в Русия. През 1998 г. в Зимбабве тя се среща с консула на Ангола и член на семейството на А.Н. Чрез този посредник през 1999 г. тя се подлага на сравнителен ДНК тест с децата на А.Н., резултатите от който се оказват неубедителни относно това дали имат общ баща или не. Жалбоподателката не оспорва верността на тази информация.
3. През 2013 г. жалбоподателката прави сравнителен ДНК тест с племенник на А.Н., от който произтича, че съществува 95% възможност те да са братовчеди.
4. На 08 октомври 2014 г., няколко месеца след смъртта на майка ѝ, тя подава иск за установяване на бащинство пред Софийски градски съд на основание член 69 от Семейния кодекс, който предявява срещу наследниците на А.Н. В иска си тя твърди, че майка ѝ е разкрила пред нея самоличността на баща ѝ през 2011 г.
5. На 17 октомври 2014 г., в рамките на служебна проверка на допустимостта на иска, съдът констатира, че давностният срок за предявяването му, който е три години и тече от навършване на пълнолетие на детето, е изтекъл през февруари 1995 г. Поради това обявява иска за недопустим и прекратява производството. Това определение е потвърдено на 6 януари 2015 г. след обжалване. На 18 юни 2015 г. Върховният касационен съд обявява иска на жалбоподателката за недопустим.
ОЦЕНКА НА СЪДА
6. Жалбоподателката се оплаква, че искът ѝ за установяване на бащинство е бил отхвърлен поради твърде строго прилагане на предвидените от националното законодателство срокове, което според нея е в нарушение на правото ѝ на достъп до съд, гарантирано от член 6 от Конвенцията, и на правото ѝ на зачитане на нейния личен живот, защитено от член 8 от Конвенцията.
7. Правителството моли Съда да обяви жалбата за недопустима поради злоупотреба с правото на индивидуална жалба или алтернативно поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, поради нейния преждевременен характер или поради явна неоснователност.
8. Съдът припомня, че въз основа на член 35 § 3 (а) от Конвенцията една жалба може да бъде обявена за недопустима поради злоупотреба с правото на жалба, по-специално ако умишлено се основава на противоречиви факти. Непълната и следователно подвеждаща информация може също да представлява злоупотреба с правото на индивидуална жалба, особено когато се отнася до същността на делото и жалбоподателят не обяснява в достатъчна степен защо не е разкрил съответната информация. Във всеки случай намерението на засегнатото лице да въведе Съда в заблуждение, трябва винаги да бъде установено с достатъчна сигурност (вж., наред с други, Gross срещу Швейцария [Голяма Камара], № 67810/10, § 28, ЕСПЧ 2014, и Койчев срещу България, № 32495/15, § 41, 13 октомври 2020 г.).
9. В конкретния случай Съдът отбелязва, че в първоначалната си жалба жалбоподателката е посочила, че до 2011 г. не е била запозната с обстоятелствата, свързани с нейния произход. Видно е обаче от доказателствата, представени от Правителството след комуникирането на жалбата, че жалбоподателката не оспорва, че майка ѝ е разкрила пред нея името на баща ѝ, когато е била на 15 години, т.е. през 1989 г., и че от онзи момент тя е предприела проучвания, за да установи кой е баща ѝ, а след това и извънсъдебни действия с цел признаване на нейния произход (параграф 2 по-горе). За да обясни пропуска си да уведоми Съда за тези обстоятелства, жалбоподателката посочва, че в подкрепа на жалбата си е представила същите фактически доказателства като тези, на които се позовава в рамките на националното производство, и твърди, че посочената от Правителството информация не е релевантна към решаването на нейното дело. Противно на твърдяното от жалбоподателката обаче Съдът счита, че тази информация е от решаващо значение за разглеждането на настоящата жалба, която се отнася именно до твърдяната невъзможност за жалбоподателката да предяви иск в предвидените от националното законодателство срокове с мотива, че когато е научила самоличността на баща си, същите вече са изтекли.
10. Предвид тези съображения Съдът може само да заключи, че като умишлено е пропуснала да представи тази информация на вниманието му, жалбоподателката е възнамерявала да го заблуди по отношение на въпрос, свързан със съществото на оплакванията, повдигнати в нейната жалба. Следователно поведението ѝ представлява злоупотреба с правото на индивидуална жалба по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията. С оглед на това заключение Съдът не счита за необходимо да разглежда другите възражения, повдигнати от Правителството.
11. От това следва, че жалбата следва да бъде отхвърлена на основание член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.
На тези основания Съдът единодушно,
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на френски език и оповестено писмено на 31 март 2022 г.
Илзе Фрайвирт Тим Еике
Заместник-секретар Председател