© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 41214/13
МЮСЮЛМАНСКО НАСТОЯТЕЛСТВО СТАРЦЕВО
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 18 октомври 2016 г. като комитет в състав:
Гана Юдкивска [Ganna Yudkivska], председател,
Андре Потоцки [André Potocki],
Шифра О’Лири [Síofra O’Leary], съдии,
и Милан Бласко [Milan Blaško], заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид горната жалба, подадена на 19 юни 2013 г.,
Като взе предвид становищата, представени от Правителството ответник и становищата, представени в отговор от организацията жалбоподател,
След проведено заседание, постанови както следва:
ФАКТИТЕ
1. Организацията жалбоподател (Мюсюлманско настоятелство Старцево) е местен клон на органа, който представлява мюсюлманската религия в България. Пред Съда тя се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа Г. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив.
2. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова, от Министерство на правосъдието.
A. Обстоятелствата по делото
3. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
4. Организацията жалбоподател представлява мюсюлманската общност в село Старцево на територията на Община Златоград.
5. Организацията жалбоподател твърди, че притежава парцела, в който се намира гробищният парк на селото поне от 1924 г. Въпросният имот е с размер приблизително 9000 квадратни метра.
6. На 6 март 2007 г. кметът на Златоград издава акт, с който парцелът е вписан като публична общинска собственост въз основа на чл. 3, ал. 2 от Закона за общинската собственост (вж. параграф 12 по-долу). В документа се посочва, че парцелът ще се използва като гробище и че преди това е бил държавна собственост.
7. На 12 март 2012 г. организацията жалбоподател започва гражданско производство срещу Община Златоград, като иска да бъде постановено установително решение, което да постанови, че тя е собственик на парцела.
8. С решение от 23 юли 2014 г. Районен съд Златоград отхвърля иска. При обжалване решението се потвърждава от Смолянския окръжен съд и Върховния касационен съд с решения съответно от 12 декември 2014 г. и 11 януари 2016 г. Съдилищата посочват, че макар приложимото законодателство да позволява гробища да бъдат собственост на частни лица, включително религиозни организации, организацията жалбоподател не е доказала твърдението си, че е собственик на имота.
9. Във връзка със същото производство организацията жалбоподател предявява допълнителен иск, с който иска от съдилищата да разпоредят на общинските власти в Златоград да прекратят действия, за които се твърди, че нарушават правото й на свобода на религията. Организацията жалбоподател обосновава интереса си да поддържа иска, като посочва следните твърдени действия на кмета на Златоград: той отрича организацията жалбоподател да има имуществени права спрямо парцела; той е заявил, че мюсюлманската общност няма право да поддържа парцела според мюсюлманската традиция, защото гробищният парк принадлежи на цялото село; той настоява религиозните обреди да се извършват единствено на места за поклонение; той е наложил глоби на членове на мюсюлманската общност. Съдилищата намират иска на организацията жалбоподател за недопустим на основание, че не може да бъде разгледан в контекста на висящ имуществен спор предвид това, че подходящите начини за получаване на компенсация за нарушаване на правото на свобода на религия са предвидени в друг законов акт, а именно Закона за вероизповеданията (вж. параграф 11 по-долу).
Б. Приложимо национално право
10. Чл. 13, ал. 1 от Конституцията от 1991 г. предвижда, че вероизповеданията са свободни. Чл. 37 гарантира свобода на съвестта, мисълта и избор на вероизповедание или на религиозни или атеистични възгледи. Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.
11. Законът за вероизповеданията от 2002 г. определя правилата относно дейностите на вероизповеданията. Чл. 35 (5), 37 и 38 дават правомощия на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерския съвет да извършва проверки по жалби за нарушения на свободата на вероизповедание и да налага административни наказания на отговорните физически и юридически лица.
12. Чл. 24 от Закона за вероизповеданията за първи път предвижда, че вероизповедания имат право да притежават и поддържат гробищни паркове. По въпроса за собствеността на гробищните паркове Законът за общинската собственост от 1996 г. предвижда, в чл. 3, ал. 2, че имотите „предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение“ се смятат за публична общинска собственост. Законът за устройство на територията от 2001 г. предвижда в допълнение, че когато паркове или гробищни паркове са собственост на държавата или общините, те следва да се считат за публична собственост.
13. Съгласно чл. 164 и 165 от Наказателния кодекс, препятстването на упражняването от други на правото на свобода на вероизповеданието, включително чрез оскверняване на гробове или препятстване на религиозни обреди и служби чрез сила или заплаха, е престъпление.
14. Наредба № 19 на Общинския съвет на Златоград от 2010 г. предвижда правилата за организацията и управлението на гробищните паркове на територията на Община Златоград. Съгласно тези разпоредби, роднините на покойниците могат да извършват обреди – включително обреди от религиозен характер – в гробищния параклис на гробището или до гроба.
15. Чл. 18 от Наредба № 2 от 21 април 2011 г. на министъра на здравеопазването за здравните изисквания към гробищните паркове предвижда, че лица от вероизповедания, различни от традиционното за Република България източно православие, могат да бъдат погребани в съответствие с обредите и традициите на своята общност. В чл. 22 от Наредбата е предвидено изключение, което изисква покойниците винаги да бъдат погребвани в плътно затворен ковчег, ако смъртта е настъпила в резултат на опасно заразно заболяване.
ОПЛАКВАНИЯ
16. Организацията жалбоподател се оплаква по чл. 9 от Конвенцията от нарушаване на свободата й да изповядва религията си. Тя посочва на първо и най-важно място вписването на парцела, в който се намира гробищния парк, като общинска собственост и последвалото съдебно производство. Тя също твърди, че властите са: „попречили на и ограничили“ ползването на парцела от нея; изисквали обредите, свързани с погребения, да се извършват единствено на място за поклонение, а не до гроба; организирали „активна пропаганда“ срещу мюсюлманските обреди; наложили ограничения за разположението на гробовете и формата на надгробните плочи; и изисквали мюсюлманските покойници да се погребват облечени и в ковчези и „други подобни неща“.
17. Организацията жалбоподател се оплаква също и по чл. 13 от Конвенцията, че не е имала ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на твърдяното нарушение на чл. 9 от Конвенцията.
ПРАВОТО
18. Организацията жалбоподател се оплаква по чл. 9 и чл. 13 от Конвенцията, които гласят:
Член 9
„1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.”
Член 13
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
A. Аргументи на страните
19. Правителството твърди, че организацията жалбоподател не е изчерпала вътрешноправните средства за защита, тъй като не е потърсила защита съгласно приложимите разпоредби на Закона за вероизповеданията и Наказателния кодекс (вж. параграфи 11 и 13 по-горе). В допълнение то изтъква, че не е ясно дали шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията е спазен, тъй като организацията жалбоподател не е конкретизирала датите на твърдените нарушения на правата й.
20. Ако жалбата не бъде намерена за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита или изтичане на срока, то Правителството посочва, че организацията жалбоподател не представя доказателства или относими фактически обстоятелства, свързани с твърдяното поругаване или оскверняване на гробове или възпрепятстване на религиозни обреди. Такива доказателства или информация не са представени и по време на националното съдебното производство, в което организацията жалбоподател се позовава на правото си на свобода на религия. Освен това правилата за поддържането на гробищните паркове и погребването на покойници, а именно Наредбата от 2010 г. на Общинския съвет в Златоград и Наредбата от 2011 г. на министъра на здравеопазването (вж. параграфи 14-15 по-горе), не съдържат изисквания, които противоречат на традициите и практиките на мюсюлманската религия, с изключение, вероятно, на чл. 22 от Наредбата на министъра на здравеопазването (вж. параграф 15 по-горе), което обаче не е под въпрос в настоящия случай и цели защита на общественото здраве.
21. Накрая Правителството посочва, че имотният спор по отношение на парцела, в който се намира гробищният парк на с. Старцево, е изцяло от гражданскоправен характер и следователно няма връзка с упражняването на свободата на религия от организацията жалбоподател, защото изпълнението на религиозни обреди в гробищния парк и провеждането на погребения в съответствие с мюсюлманската религия не зависи от това кой е собственик на земята.
22. Организацията жалбоподател оспорва твърдението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и твърди, че посочените средства за защита на практика са неефективни.
23. Организацията жалбоподател повтаря оплакванията си и твърди, че държавата се е намесила в правото й на свобода на религия „чрез действията на местните власти и съдебните решения“. Тя споменава „отстраняване на религиозни представители от места за поклонение и други имоти“, неспособност от страна на държавата „да осигури защита срещу оскверняването на действащо гробище“ и „системни пречки“, които възпрепятстват упражняването на нейните права. Тя не предоставя конкретни подробности за това, какво точно има предвид, а просто се позовава на документите, които представя на по-ранните етапи от производството пред Съда.
24. Правителството посочва, че тези документи се отнасят за изпълнението на строителни работи в парцел, който не съответства на съществуващия гробищен парк.
Б. Преценката на Съда
25. Съдът отбелязва в самото начало възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита – оспорено от организацията жалбоподател ‒ и съмненията на Правителството относно спазването на шестмесечния срок по чл. 35, ал. 1 от Конвенцията (вж. параграфи 19 и 22 по-горе).Съдът обаче счита, че не е необходимо да разглежда тези въпроси, защото намира жалбата за недопустима по посочените по-долу причини.
26. Съдът напомня, че, съгласно чл. 9, свободата на мисълта, съвестта и религията е един от основните принципи на „демократичното общество“ по смисъла на Конвенцията. Докато религиозната свобода е въпрос предимно на индивидуална съвест, тя също предполага, inter alia, свобода на изповядване на собствената религия самостоятелно и лично или в общност с други лица, публично и в кръга от тези, които споделят същата вяра (вж. сред други Leyla Şahin v. Turkey [GC], № 44774/98, §§ 104-5, ЕСПЧ 2005‑XI). Начинът на погребване на покойници и разположението на гробищния парк може да представлява важен аспект от религиозните практики (вж. Johannische Kirche and Horst Peters v. Germany (dec.), № 41754/98, 10 юли 2001 г.).
27. Като мотивира оплакването си за нарушение на чл. 9 от Конвенцията, организацията жалбоподател първоначално се позовава на правния спор между нея и местната община относно това кой е собственик на парцела, в който е разположен гробищният парк, спор, който стига до съдилищата (вж. параграфи 7-8 и 16 по-горе). Не е доказано обаче, че признаването от съдилищата на общината като собственик на имота, е довело до невъзможност за организацията жалбоподател да погребва покойници от мюсюлманската общност в този парцел съгласно мюсюлманските обичаи и да извършва необходимите обреди или до пречки за достъпа на мюсюлмани до гробището. Също не е доказано, че общината възнамерява да определи парцела за други цели или че ще поддържа гробището по начин, който е несъвместим с мюсюлманските традиции и ценности.
28. Организацията жалбоподател след това прави няколко допълнителни твърдения, които Съдът, както и Правителството (вж. параграф 20 по-горе), намира за неоснователни. Пред Съда организацията жалбоподател твърди, че властите са „попречили и ограничили“ ползването на парцела, в който е разположено гробището, от нея, изискват обредите, свързани с погребения, да се извършват единствено на място за поклонение, а не до гроба, организират „активна пропаганда“ срещу мюсюлманските обреди, наложили са ограничения за разположението на гробовете и формата на надгробните плочи, и изискват мюсюлманските покойници да се погребват облечени и в ковчези (вж. параграф 16 по-горе). В контекста на националното съдебно производство за собствеността на съответния парцел, организацията жалбоподател твърди още, че кметът на Златоград е наложил глоби на членове на мюсюлманската общност за неуточнени нарушения (вж. параграф 9 по-горе). Освен че тези твърдения са твърде общи, те не се потвърждават и от нито едно доказателство, като например административни или съдебни решения, публикации в медиите или свидетелски показания. В становището си след съобщаването на настоящата жалба, организацията жалбоподател излага допълнителни общи твърдения за „отстраняване на религиозни представители от места за поклонение и други имоти“, неспособност от страна на държавата „да осигури защита срещу оскверняването на действащо гробище“ и „системни пречки“ за упражняването на правата й (вж. параграф 23 по-горе). Отново нито едно от твърденията не се потвърждава от доказателства и не се придружава от подробно и надеждно описание на приложимите обстоятелства. Правителството посочва, че документите, на които организацията жалбоподател се позовава, се отнасят до спор за различен парцел (вж. параграф 24 по-горе).
29. Накрая, не е доказано, че нормативната уредба за поддържането и използването на гробищни паркове, а именно Наредбата от 2010 г. на Общинския съвет в Златоград и Наредбата от 2011 г. на министъра на здравеопазването (вж. параграфи 14-15 по-горе), съдържат правила, които може да са в противоречие с мюсюлманските традиции и практики. Правителството посочва, че правилото в чл. 22 от Наредбата от 2011 г. на министъра на здравеопазването би могло да бъде проблематично за организацията жалбоподател (вж. параграф 15 по-горе), тъй като съгласно това правило – при определени обстоятелства, свързани със защитата на общественото здраве – покойниците следва да се погребват в затворени ковчези (вж. параграф 20 по-горе). Въпреки че организацията жалбоподател повдига въпроса за погребенията, тя не демонстрира, че прилагането на тази разпоредба, която явно защитава законен интерес, конкретно представлява намеса в правото й на свобода на религията.
30. Съдът следователно намира, че организацията жалбоподател не е доказала намеса от страна на публичните власти в правото й да изповядва своята религия.
31. Следователно Съдът заключва, че жалбата й по чл. 9 е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.
32. Като стига до това заключение, Съдът намира още, че не е налице основателно твърдение за нарушение на съществено право съгласно Конвенцията. Следователно жалбата на организацията жалбоподател по чл. 13 също е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.
По тези причини Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 ноември 2016 г.
Милан БласкоГана Юдкивска
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy